Стивън Гулд
Телепорт (11)

10
Завой зад ъгъла

— Аз ги убих.

Алехандра плака около половин час на леглото ми. Опитах се да я потупвам по гърба, обаче не можех да стоя на едно място. Известно време се разхождах назад-напред, после скочих при макиварите на Пустото място и ги замлатих, млатих ги, докато кокалчетата на пръстите ми се разцепиха, започнаха да кървят и болката стана достатъчно силна, за да пресече другата болка.

Седях до вирчето в пещерата, потопил длан в леденостудената вода, когато го казах.

Алехандра, която лежеше по хълбок и се взираше в тъмния ъгъл на пещерата, вдигна глава.

— Моля?

— Аз убих Сам и Консуело.

Вече й бях разказал подробностите — за граничарите, хеликоптера и телефонните разговори. Как ги бях открил.

На лицето й се изписа разбиране и това беше по-мъчително от всичко останало.

— Убих ги, както убих и родителите си. Както убих оня полицай в Сан Диего. — Говорех дрезгаво, дишането ми прорязваше пещерата като трион с едри зъби. — Да, вярно, не аз държах ножа, обаче все тая. — Погледнах я и се извърнах.

— А сигурно ще убия и тебе.

— Callete! — възкликна тя. — Стига.

Хрипливо си поех дъх и го задържах в гърдите си.

Алехандра се изправи и се приближи.

— Hay caramba! Какво си направил с ръката си? — Тя я издърпа от водата. Вече не течеше толкова кръв. — Да не си ударил някого? Матео ли?

— Матео? О, Господи!

Скочих.

Нямаше го на острова. Разстоянието до сушата лесно можеше да се преодолее с плуване, а бе възможно да е спрял и някоя от минаващите наблизо лодки с водолази. Обаче го бях ритнал доста здраво и главата му се беше фраснала в тротоара.

„Та може и да се е удавил в пролива.“

Така или иначе, бях ядосан, защото наистина ми се щеше да ритна някого.

— Никога повече не прави така! — рече Алехандра, когато се появих обратно в Дупката. Гласът й прозвуча остро и аз потреперих.

— Как?

Тя рязко махна с ръка наоколо.

— Нали каза, че няма изход от тук. Какво ще правя, когато убият и теб?

— Извинявай. — Тая дума изигра ролята на отварачка. — Извинявай! О, Господи, извинявай!

Алехандра ме заведе до леглото и ме държа в прегръдките си, докато риданията дълго ме разтърсваха. Понякога плачеше и тя. Накрая заспахме.

Остана при мене пет дни. Непрекъснато бяхме заедно — никога не я оставях в Дупката, ако не бях там, даже когато просто отивах за храна в Пукет или Уестенд. Редувахме се под слънчевия душ в джунглата край Байа Чакакуал, като другият чакаше по-надолу по склона (макар че веднъж надникнах — леле божичко! — и после часове наред се чувствах неловко).

Спях по хълбок, на разстояние от нея, усещайки всяко нейно движение.

На шестия ден отидохме да купим дрехи и пътни чанти от „Хародс“ в Найтсбридж. Когато се върнахме в Дупката, свалихме всички етикети и опаковахме багажа. Скрих петдесет хиляди долара на дъното на големия й куфар, без да й кажа. В Лондон вече бях обменил един бон за франкове в „Барклис“.

— Не ги харчи демонстративно — предупредих я.

— Няма, не съм чак толкова глупава. — Ъгълчетата на устните ми увиснаха и тя се засмя. — Solo estaba bromeando!^[1]

После ме притегли към себе си и ме целуна по челото, без да се навежда. — Хайде.

Скочихме в Рен и зачакахме ония, но явно градът не беше от местата, които следяха. Понечих да й купя билет, ала тя ме спря.

— Много мило, но сега трябва сама да се грижа за себе си, нали?

Служителят с удоволствие й помогна и дори излезе от гишето да я упъти към перона на парижкия експрес. Аз си купих билет за Сен Назер на Бискайския залив.

Бях си представял как стоя на перона и гледам влака й да се отдалечава, само че не бях внимавал достатъчно, когато купувах билета си — моят потегляше пръв. Алехандра ме изпрати до перона, прегърна ме силно, сякаш за да отнесе отпечатък от мен в плътта си, отпечатан спомен. После ме целуна по устата, целувка като за възрастни, която накара кръвта ми да кипне.

— Пази се — sois prudent! — И си тръгна, преметнала сак през рамо, теглейки големия си куфар на колелца.

Пътувах с влака чак до Редон на юг и скочих от пространството между вагоните.

Вестниците писаха, че хеликоптерът бил изоставен в Мексико, малко зад границата край шосе 2, пътя за Тихуана. Нямало съобщения за откраднати коли, нямало и следа от бегълците.

Полицията очевидно предполагаше, че става въпрос за дрога. Наркотрафикантите бяха убили граничарите, Сам Коултън и Консуело Монхарас и Ромера. И бяха избягали обратно в Мексико.

Погребаха Сам в Ел Сентро, Консуело — в Ла Крусесита. Не отидох. Това само щеше да доведе до още смърт.

„И жертвите няма да са ония, които трябва.“

Опитах да скоча в Пукет, не на обичайното място на остров Ко Бон, а на една уличка край пазара в Чалонг, ала не си я спомнях достатъчно ясно.

Затова скочих с лодката на острова, преплавах пролива и когато стигнах, петнайсет минути рисувах въпросната уличка.

Моята шперплатова стена за рисунки постепенно придобиваше ново предназначение. Ако исках редовно да се връщам някъде, тук разполагах с образа на мястото. Сигурно щеше да се получи и със снимки, но когато рисуваш едно място, наистина го гледаш.

Опитах да нарисувам и мама. После татко.

Не успях.

Не че не си ги спомнях — лицата им бяха ясни като в деня, в който… добре де, просто бяха ясни пред очите ми. Обаче не виждах през сълзите и ръцете ми трепереха. Трудно е да рисуваш, когато ръцете ти искат да се свият в юмруци.

Същото беше със Сам и Консуело, макар че сполучих с един портрет до кръста на Алехандра.

Пак опитах да скицирам Матео, както го бях видял за последен път, наполовина във водата на плажа на Исла ла Монтоса. Постигнах доста голяма точност.

Знаех, че съм точен — у мен беше шофьорската му книжка. И сакът му, в който имаше оръжие — едно доста чудато оръжие.

Стрелях с него в пустинята по една варовикова скала и забих в камъка два шипа, между които беше опъната жица. Докоснах я и ме удари електрически ток, вцепенявайки цялата ми ръка.

В сака имаше още пет патрона, всички еднакви. Пушката се отваряше в задния край на цевта, като едновремешните. Стрелях още веднъж и тя пак изплю жица с два шипа. Тоя път не я докоснах. Върнах сака обратно в Дупката.

Опитвах да си почина, да не върша нищо, ала тогава краката сами ме понасяха към дъното на пещерата и аз включвах прожектора, осветяващ позорната стена. Имаше само четири портрета. Смятах, че би трябвало да са повече.

Знаех, че са в Лондон — вече два пъти се бяха опитали да ме пипнат там, затова реших, че тъкмо това е мястото за експеримента. Купих две евтини видеокамери и ги закрепих на едно дърво в края на Хайд Парк, при метростанцията. Включих ги на запис, излязох на открито и скочих в Дупката.

Върнах се след пет минути и пак си тръгнах. След десет минути за пореден път скочих в Лондон и останах там.

Бяха двама, виждаше се, колата им спря със свирещи гуми в автобусната лента на Кенсингтън Роуд. Разгърнаха се — единият се приближи по главната алея откъм Куин Елизабетс Гейт, а другият заобиколи откъм запад, покрай фонтана „Момче с делфин“. Още не ме бяха забелязали — стоях до Розовата градина, — затова скоковете ми не бяха толкова очевидни.

Изчаках да подминат камерите и пак скочих — в западната част на парка по посока на Найтсбридж Стейшън. Надявах се, че ще ме усетят.

Пресякох улицата и влязох в метрото. След пет минути дофуча мотрисата за западната част и аз се качих, ала на следващата спирка слязох, и отново скочих в Хайд Парк.

Предпазливо закрачих назад, като се озъртах за двамата със зелени палта, обаче не ги видях. Взех камерите и скочих от същото място, при Розовата градина.

Единият беше рус с оредяващ перчем и плешиво петно на темето. Почти нямаше вежди и ми се струваше познат, ама съвсем смътно, затова предположих, че е оня, дето ме нападна на стълбището в метрото при Елефънт енд Касъл.

Замразих ги на екрана на малкия телевизор в различни моменти и ги нарисувах.

Спътникът му си бръснеше кубето, но имаше тъмна четина и рунтави тъмни вежди. Отиваше към затлъстяване — гушата му висеше. И двамата можеха да са оня, който ме атакува на Ембанкмънт Стейшън и вместо мене залови двете жени — тогава не успях да разгледам нападателя. И двамата бяха Усещащи. Рязко завъртяха глави в мига, в който скочих. Ясно се виждаше на записа.

Доста неблагодарна работа, след като преследваният от теб винаги може да скочи.

Тогава си спомних обстоятелствата около първата ни среща. „Може пък да не е толкова трудно, когато преследваният е неопитно дете.“ Възможно е да не се налага да търсят възрастни телепорти. Ако постоянно убиват деветгодишни. Или още по-малки.

Виж, това щеше да ме улесни.

Не изпитвах съчувствие към тях.

Ядосвах се на лондонската полиция, а малко и на себе си. Трябваше да остана повече — на записа се виждаше, че след моето скачане двамата се втурват към колата си и потеглят по Кенсингтън подире ми. Не само че не ги вдигна паяк и не им сложиха скоби, но даже не ги глобиха.

Портретите им отидоха на стената като Лондонския блондин и Лондонското кубе, наред с листчетата за града и бележките за това къде съм ги видял.

Странно, но след като направих всичко това, успях да нарисувам набързо Сам, наведен напред, както седеше на ръба на дивана в хола си.

Ха.

Искаше ми се да видя Алехандра, адски много ми се искаше, обаче сам бях настоял да изчезне, за да не знам къде е. За да не мога случайно да я издам. Разполагаше с достатъчно пари да си купи нова самоличност — надявах се, че вече го е установила.

Предупредих я да не използва истинския си паспорт — разказах й за случилото се с мене в Портсмут. Тя отговори, че разбирала. Да не съм се тревожел. Извадих тежката артилерия. Казах й: „Консуело много би ти се сърдила, ако пострадаш“.

В Рен взех влака на юг, първо до Байон, а оттам за Хендай, през Рио Бидасоа при Хондарибия в Испания. Прехвърлих границата, като използвах бинокъл, за да погледна оттатък реката, и после скочих на алеята на отсрещния бряг.

Bienvenido a Espana.

Местните баски едва ли биха имали нещо против прескачането ми, защото смятаха и двете страни на реката за своя територия, обаче сигурно нямаше да се съгласят с „Добре дошли в Испания“. Седнах в стария град и скицирах стената и замъка. Когато гледките се просмукаха в костите ми, отидох на гарата и си купих билет за Мадрид за другия ден.

Скочих в Дупката от една тясна уличка.

Бях изтощен, ала не успях да заспя. Мислех за Алехандра. След като се мятах и въртях в леглото, станах, занесох нов скицник на масата, включих осветлението и я нарисувах.

Нарисувах я гола, както я бях видял под душа в джунглата над Байа Чакакуал. Рисувах два часа. Споменът беше по-хубав от скицата, и все пак това беше най-добрата ми рисунка досега.

После вече заспах.

На другия ден разговарях много във влака, откривайки интересни нюанси в акцента, а веднъж дори загазих, защото използвах думата „taco“, която в Испания очевидно е ругатня. Толкова за обяда.

Поради технически проблем с влака преди нас, пътуването до Мадрид продължи шест часа. Когато погледнах картата, даже се изненадах, че ни е отнело само толкова време, после обаче се сетих да проверя мащаба и разбрах, че Испания е по-малка от щата Тексас.

Все още бях изтощен, от пътуването, разговорите и престорените усмивки — това беше най-уморително. Скочих веднага щом набързо скицирах самия перон, на фона на града.

До заинтересованите лица:

Казвам се Грифин О’Конър. Аз съм син на Робърт и Хана О’Конър, убити на 3 октомври 19… в Сан Диего, Калифорния. На приложената рисунка е показан един от тримата мъже (и една жена), участвали в убийството им. Той е забелязван също в Ла Крусесита, Оахака, Мексико, на 13 ноември 19… както и близо до метростанцията на Ръсел Скуеър в Лондон, Великобритания, на 3 март 200… На 16 март 200… този човек участва в убийството на Сам Коултън, Консуело Монхарас и Ромера и шестима граничари в южната част на окръг Сан Диего, Калифорния. Наричат го Кемп и говори със силен английски (от района на Бристол) акцент.

Искрено ваш,

Грифин О’Конър

29 март 200…

Копие до: Полицейско управление Сан Диего ФБР, клон Сан Диего

Окръжно шерифско управление Сан Диего Ню Скотланд Ярд

Сведох рисунката до половин страница — бях го нарисувал в анфас и профил — и поставих ясен мастилен отпечатък от палец до подписа си, за да докажат, че наистина е от мене.

Направих пет копия, четири за пращане и едно за позорната стена, и пратих три в Сан Диего от пощата на Хортън Плаза, а четвъртото пуснах в пощенската кутия пред Епинг, последната станция на метрото по централната линия.

Отидох в Мон Сен Мишел по изгрев-слънце, като скочих на пътя през морето, после седнах и зачаках. Ако следяха братовчеда Харолд, може да бяха усетили пристигането ми, само че се съмнявах. Но ако все пак бяха пратили някого там, добре де, сигурно скоро щяха да довтасат.

Просто исках да проверя.

Не бях уморен — постепенно бях настроил вътрешния си часовник по Гринуич. Когато се събуждаш в пещера без изход, няма значение какво прави местното слънце. Обикновено използвах компютърния клуб в Сан Диего, но и това всъщност нямаше значение, повечето заведения като него бяха отворени денонощно.

След като никой не се появи в отчаяно търсене на телепорт, извървях остатъка от пътя до острова. Туристическите рейсове не бяха започнали да прииждат и местните жители все още се гушеха на топло под завивките.

Малцината, които вече бяха навън, ме сподириха с някой и друг озадачен поглед, обаче отговаряха с кимване или усмивка на моето „bonjour“. Пиеше ми се нещо горещо, за предпочитане кафе, ала туристическите кафенета бяха затворени, затова намерих подходяща ниша, скочих в Сан Диего и си купих кифличка и двойно капучино от един „Старбъкс“, който се канеше да затваря, после се върнах обратно.

Сенките караха каменните ажури на шпила рязко да изпъкват на ниското утринно слънце и аз използвах момента да скицирам кулата от вътрешния двор на абатството. Бях се изправил да се разтъпча, когато се разнесе глас с отвратителен акцент:

— No! Retorner, si vous plait. — После веднага на американски английски: — Къде намери „Старбъкс“?

Обърнах се. Червенокоса тийнейджърка с огромно черно палто седеше по турски на камъните на три метра от мене, близо до входа на двора, с голям скицник в скута си. Беше натикала палтото под задника и краката си и носеше ръкавици без пръсти и очила с черни рамки а ла Елвис Костело. Беше по-голяма от мене, но все пак ученичка, предполагах. Тялото й още не се бе оформило — поне не така, като на Алехандра.

— Защо да не мърдам? — полюбопитствах аз, прескачайки въпроса за кафето.

— Защото беше част от изгледа. Искам да кажа, нямах намерение да те включвам, но през последните двайсет минути ти не мърдаше, затова реших да те включа и адски ми харесва как предадох косата и гънките на якето ти, затова трябва да се върнеш на мястото си, сериозно. — Каза го настойчиво, със заповедна нотка накрая, и посочи с показалец пейката, на която бях седял.

Повдигнах вежди и тя прибави с неочаквано нервна усмивка:

— Моля те.

— Разбира се, a votre service, mademoiselle. — Седнах и пак взех скицника. — Така добре ли е?

— Обърни се малко наляво… точно така. Свърши ли да рисуваш? Искам да кажа, можеш да си рисуваш, обаче аз те рисувам как гледаш нагоре шпила със скицник в скута, разбираш ли?

— Тогава само ще гледам нагоре, и без това приключих с рисуването. — Можех още малко да поработя по скицата си, ала с издигането на слънцето сенките изчезваха, а част от рисуването е да се научиш кога да прекъсваш.

Малко се ядосвах на себе си. Рисувах два часа, най-малко, и макар смътно да усещах, че идват и си заминават хора, не им обръщах внимание. Ами ако беше Кемп?

Е, не беше. Отпих от вече изстиналото капучино и продължих да позирам.

— Така и не ми каза къде намери „Старбъкс“? — повтори въпроса си момичето. — Мислех, че във Франция няма.

Знаех, че веригата е в Лондон от една-две години, но всъщност нямах представа за Франция.

— Не знам. Взех го от Сан Диего — и понечих да се завъртя, за да видя реакцията й, само че тя ме спря.

— Не мърдай, работя върху ушите ти. От Щатите ли си? Акцентът ти е малко британски. Много отдалече я мъкнеш тая картонена чаша. Защо е целият тоя труд?

— Родителите ми се преместиха — отговорих на първия въпрос аз. И веднага реших да си намеря чаша за из път, за да избягна такива проблеми в бъдеще.

— Имаш много характерни уши — отбеляза непознатата.

Изчервих се.

— Стърчат като дръжки на захарница.

Момичето се засмя.

— Това беше… сладко.

— Ха. Много смешно.

— Е, готова съм. Ще ти покажа моята, ако и ти ми покажеш своята.

Пак повдигнах вежди и тоя път тя се изчерви.

— Рисунка!

Седнахме на пейката. Първото ми впечатление за палтото й се потвърди — полите му стигаха до горния край на обувките й и ръкавите бяха навити веднъж, за да не скриват ръцете й. Мъжко палто, огромно.

Подадох й скицника си, разтворен на сутрешната рисунка. Тя явно се изненада, после ми протегна своя. Предполагам, че беше имала предвид буквално „показване“, а не „подаване“.

Работеше с въглен и мека гума върху хубава груба хартия. По-импресионистично от учебни скици, обаче имаше право — само с няколко линии беше уловила щръкналата ми отзад коса и долния ръб на анорака, отпуснат върху пейката. Кулата, шпилът и стените на двора се издигаха великолепно — пропорциите бяха точни и сенките идеално докосваха шпила на утринната светлина.

— От колко дни работиш върху това? — попита червенокосата, след като погледна скицника ми.

— Само тая сутрин. — Моята рисунка беше по-скоро етюд, с много повече детайли, по-реалистична, не толкова вдъхновена. — Тук съм от изгрев-слънце.

Тя посочи стъпаловидните арки на долната кула и зъберите на покрива.

— Това си е професионална илюстрация — искам да кажа, хич не бих се изненадала да я видя в някое архитектурно списание или в „Ню Йоркър“.

Ушите ми, тия големи уши, дето бяха като дръжки на захарница, пламнаха.

— Да, ама ми отне два и половина часа.

— Такива неща отнемат на някои хора дни. Как се казваш? За да мога някой ден да се похваля, че те познавам.

— Хм… ами… Грифин. Казвам се Грифин.

— Грифин кой? — Момичето ми подаде ръка с дланта нагоре, като че ли примамваше плахо животинче да излезе от дупката си.

— Грифин О’Конър. — По дяволите, казах го. В края на краищата, нямаше да ме проверява чрез Интерпол, нали така?

Тя протегна ръката си още по-напред към моята.

— Приятно ми е да се запознаем! И. В. Келсън, по-точно Илейн Вира Келсън, но ако искаш да ти отговоря, викай ми Иви, съкратено от първите ми две имена, става ли? — И силно стисна дланта ми, после я пусна. — Е, къде си отседнал? Ние сме в „Оберж Сен Пиер“.

Не ми беше върнала скицника и сега го държеше на една ръка разстояние от себе си, сравнявайки рисунката със самия шпил.

— Бях при братовчеда на един приятел в Понторсон, обаче днес си заминавам. — И двете формално бяха истина. Само че в крайна сметка я лъжех.

— Така ли? И аз. Бяхме в Париж, сега ще останем пет дни в Лондон. Ами ти?

— Аз се прибирам вкъщи. Хм, кои сте тия „вие“?

Иви ме изгледа неразбиращо и аз поясних: — „Вие“, дето сте отседнали в „Оберж Сен Пиер“.

— А, клубът по френски от Трентънската гимназия в Ню Джърси. Осем момичета, две момчета, учителката ни и четирима придружаващи ни родители.

— Аха. А те знаят ли къде си?

Тя ме стрелна с поглед.

— Защо? Да не се каниш да ме отвлечеш?

Наклоних глава, като че ли обмислях тая възможност, после със съжаление я поклатих.

— За обяд имам насрочен взлом и две похищения в два и половина. Няма как да те вместя в графика. Но винаги можем да пием по кафе. Ако твоите придружители не възразят.

— Ами, да, горе-долу знаят къде съм — тоест, че съм на Мон Сен Мишел и рисувам. Трябва да се върна най-късно в единайсет, защото после заминаваме. — Иви си погледна часовника. — След два часа. Ако не се загубя. — Тя енергично се изправи. — Кафе. Знам къде сервират кафе с мляко и кроасани. Намерих мястото случайно — после може да се поразходим, схванах се от седене.

След като за последен път хвърли поглед на рисунката ми, двамата си разменихме скицниците.

Иви мразеше Ню Джърси, преместила се там предишното лято от северен Ню Йорк. Баща й бил инженер-химик, а майка й преподавала изкуство в долните класове на гимназията, макар че мястото й не било постоянно, защото винаги първо режели бюджета за тоя предмет. По-големият й брат Патрик бил студент първи курс в „Принстън“. Имала голямо куче от неопределена порода на име Бугър. Искаше да следва в нюйоркската Школа за визуални изкуства, след като завърши гимназия, след две години. Последният й приятел я помолил да не заминава на тая екскурзия, просто защото искал да иде на някакъв купон с нея, та затова вече спадаше към категорията на бившите гаджета.

— Въпреки че, честно казано, още преди това бях решила да го разкарам. Смяташе моите „картинки“ за сладки и искаше да го нарисувам гол.

Научих всичко това през десетте минути, докато стигнахме до кафенето. Там тя успя да изтръгне от мене факта, че пътувам сам и че родителите ми са мъртви.

— О! — Устните й се отвориха и затвориха, като че ли се опитваше да измисли нещо подходящо за казване.

Вдигнах ръка.

— Ужасно ми липсват. Оттогава минаха шест… о, не, седем години. Предпочитам да не разговаряме за това, ако не възразяваш. Разкажи ми какво видя в Париж. И още по-добре — махнах с ръка към скицника й, — покажи ми.

Тактиката ми подейства. Тъй като рисувах в същия скицник, който бях носил и в Париж, дори успяхме да сравним скиците си на едни и същи обекти.

Посочих една рисунка на Сена под Пон Ньоф.

— Харесва ми как си предала водата при Ил де ла Сите. Като жива е — моята изглежда повече като асфалт, отколкото като вода.

— Често ли рисуваш вода?

— Не, прекалено ми прилича на асфалт.

— Нужни са ти упражнения, нищо повече. Басирам се, че след десет опита ще усвоиш трика. Дай кутре! — протегна ми кутрето си Иви.

— Кутре ли? Защо?

— Стискаме си кутретата и сключваме сделката.

— Що за сделка е това? Ти какво ще направиш? От своя страна?

Тя изненадано ме погледна.

— О, май че си прав. Ама щом аз ти казвам какво да направиш, ти измисли съответното условие за мене.

Замислих се.

— Добре, аз ще нарисувам десет скици на вода, а ти ще ми позволиш да те нарисувам в Лондон. В неделя.

— В Лондон ли ще дойдеш?

— Може и да дойда.

— Как ще ме нарисуваш? — попита момичето, присвило очи. Сетих се, че си е спомнила за бившето си гадже.

— Напълно облечена, на обществено място, но ще се наложи да си разкопчаеш палтото. Навън, да речем в парка.

— Ще отседнем в „Бест Уестърн Суис Котидж“, само че нямам представа къде е това.

— Сигурно някъде около метростанцията Суис Котидж — това е квартал по пътя за Кемдън. Близо е до Риджънтс Парк. Ще ти се обадя в събота следобед.

— Добреее. Мисля, че имаме билети за театър, така че няма да мога да остана до късно — предупреди ме Иви. После смъкна едната си ръкавица, протегна ми кутрето си, закачи го като кукичка за моето и силно го разклати. — Сега свий юмрук. — Подчиних се и тя го удари със своя.

— Ти си луда.

Иви отривисто кимна.

— Да.

На Пукет имаше изумителна вода, в поразителни сини и зелени нюанси, едновременно неподвижна и жива. Направих първите си скици на остров Ко Бон, заобикаляйки от подветрената страна до по-големите вълни. Рисувах с цветни моливи. Иначе рядко използвах цвят, ала не можех да понеса мисълта, че ще трябва да предам тоя преход от по-дълбоката вода към плиткото пясъчно дъно само с графит.

После опитах с Темза, ала в града е скучно — безкраен низ от жилища с изглед към водата. Върнах се в Оксфорд и избягвах туристите, докато открих удобно място край Модлин Бридж, и там рисувах хора, плаващи с лодки под облите сводове.

Искаше ми се да ида до Оахака, но беше прекалено мъчително, та затова прекарах известно време на плажа в Ла Хола, където рисувах излизащите на пясъка тюлени и вълните, които се разбиваха във външната страна на вълнолома.

Денят беше сив, облачен, такъв изглеждаше и океанът. Графитният молив подхождаше за тая вода. В черно и бяло.

Преди да си тръгна, намерих уличен телефон и се обадих в клона на ФБР в Сан Диего.

— Бих искал да разговарям с разследващия убийството на шестимата граничари от шестнайсети март.

— Името ви? — попита жената, която вдигна.

— Грифин О’Конър. Миналата седмица пратих информация. По пощата.

— Аха. Един момент, моля.

Включиха ме на изчакване за двайсетина секунди. Тъкмо щях да затворя, когато отсреща се разнесе мъжки глас. Фоновият шум се промени.

— Ало? Грифин О’Конър?

— Да.

— А, добре. Аз съм специален агент Проктър. Изчакай малко — прехвърлиха те на мобифона ми и не искам да прекъсне.

Фоновият шум утихна.

— Добре, готово. Къде се намираш?

— От вашата служба вече сигурно са ви съобщили номера на телефона и мястото.

Проктър помълча няколко секунди и после се захили.

— Добре де, казаха ми. Получих писмото ти. Крайно интересно четиво.

— А даде ли някакви резултати?

— Възможно е. Например, повдига много въпроси. Какво те кара да смяташ, че тоя Кемп е замесен в убийствата в ранчото на Сам Коултън?

Замислих се какво да му кажа. Истината, реших, или поне по-голямата част. Единствените хора, на които щеше да навреди истината, и без това бяха мъртви.

Оставиха хората, които исках да бъдат мъртви.

— Кемп разговаря с мене от ранчото. По телефона. Каза ми да ида там, иначе щял да убие Сам и Консуело. Уплаших се, затова се обадих на граничните и шерифа. А, да — рязко прибавих, — излъгах граничните, че има група нелегални, обаче си мислех, че колкото повече са хората, толкова по-малка е вероятността някой да… — Дълбоко си поех дъх. — Излъгах се…

— И същият тоя Кемп е бил там, когато са убили родителите ти, така ли?

— Определено.

— Какво свързва тия случаи, Грифин? Какво иска Кемп?

— Мене. Аз ги свързвам. Кемп иска мене — иска да ме убие.

— Защо? Можел е да те убие заедно с родителите ти, нали така?

— Той се опита. Тогава се измъкнах. Останаха ми белези.

— Пак те питам, защо? Какъв е мотивът?

Поклатих глава. Все още не знаех, трябва да имаше нещо общо със скачането.

— Не знам защо. — Което си беше отчасти истина.

— А каква е ролята на Сам и Консуело? — продължи Проктър. — Семейни приятели ли ви бяха? Не мога да открия никакви данни за подобни отношения.

— Не. Те ме намериха в пустинята, след като избягах. Бях в ужасно състояние и двамата се грижиха за мене, докато оздравея. По-късно живях при племенницата на Консуело в Мексико, в щата Оахака. Домът й беше взривен преди две седмици. — Замълчах за миг. — Знаете за това, нали?

Проктър шумно въздъхна.

— Да. Знам. Беше тясно свързано с убийствата, къщата на племенницата и така нататък. Не е имало трупове.

— Не успяха да убият никого. За малко.

— Ти там ли беше? Оня ден никой не се е обаждал от Мексико. В ранчото, де.

— А, гледате разпечатката на телефонните разговори. Обадих се от уличен телефон в Ел Сентро. — Казах му истината наполовина. — За малко да убият Алехандра.

— Това племенницата ли е?

— Да. Алехандра Лосада.

— Къде е сега тя?

— Крие се. — Поне се надявах. Намръщих се. — Нито веднъж не ме помолихте да дойда да поговорим! Пратили сте хора, нали?

Отговорът на Проктър се позабави.

— Това е за твоя защи…

Затворих. Два черно-бели автомобила на полицейското управление тъкмо спираха зад всички паркирани коли на Коуст Булевард и от тях слизаха четири ченгета.

Спуснах се по стълбището покрай платформата, откъдето можеха да се наблюдават тюлените, и като слаломирах между туристите, с бързи крачки излязох на вълнолома. Духаше студен вятър и само неколцина души бяха готови да понесат пръските морска вода, които периодично заливаха парапета.

Полицаите бавно ме следваха. В крайна сметка, нямаше къде да бягам.

Стигнах до края, хванах се за перилата и се прехвърлих. Прибоят се разбиваше в скалите на около четири метра надолу и чух някой да вика отзад, после се озовах в Дупката, целият разтреперан.

Напълно естествено, „Бест Уестърн Суис Котидж“ се намираше край Суис Котидж Стейшън, само на километър и половина северозападно от зоопарка.

Хванах Иви през трийсетината минути преди групата й да отиде на вечеря и после на „Кандид“. Обадих й се от вътрешния телефон във фоайето.

— Сключихме сделка, нали така? Готова ли си?

— Грифин? Ха! Казах им, че имаме среща, а те твърдяха, че само си ме будалкал. Изпълни ли своята част?

— Ти ще определиш. Оставих ти пакет на рецепцията, преди да ти позвъня.

Тя ахна.

— Да не си тук? В хотела?

— Само за малко. Отивам да вечерям в един пакистански ресторант в Уестенд. Десет часа става ли?

— Да, но ще се наложи да водя със себе си придружител. — Изрече го така, като че ли е фатална болест, като „Имам левкемия“.

— Ами, това е естествено. Не можеш да очакваш, че ще те пуснат с всеки непознат. Искам да кажа, какво ще обяснят на родителите ти? „Пуснахме я с едно непознато момче и тя не се върна. Много съжаляваме.“

Иви се засмя.

— Мога да сляза при тебе, ние сме на третия, не, на втория етаж, нали така? Партер, после първи и втори?

— Не трябва ли да се приготвяш за вечеря?

— Абе, чакай ме. Накараха ни да се облечем официално и все някой трябва да ме види така. Случва ми се адски рядко. Мама ми купи тая рокля специално за пътуването.

Усмихнах се.

— Добре тогава. Ще те чакам тук.

Цялата група, всичките петнайсет души, се изсипаха по стълбището и от асансьорите. Иви носеше гигантското си черно палто, обаче незакопчано, и го разтвори, за да ми покаже черна кадифена рокля с квадратно деколте, която повече или по-малко прилепваше по нея. Трябваше да бъда официално представен на цял куп хора и през това време полагах отчаяни усилия да не зяпам тялото на Иви. Беше по… хм, зряла, отколкото ми се струваше преди, под онова черно палто. Пак носеше очилата си, ала върховете на късата й червена коса стърчаха нагоре, оформени с гел.

Държах се любезно с възрастните и направих комплименти на дамите, млади и стари, за роклите им.

— Имаме резервация за вечеря за петнайсет души, но изобщо не бих се изненадала, ако успеят да настанят и теб — в последния момент заяви мадам Брескин, учителката.

— Много мило, но не съм подходящо облечен. Може би някой друг път. — Подадох ръка на Иви. — Прегледай рисунките. Утре очаквам унищожителна критика. В десет часа във фоайето, нали?

Тя се усмихна и видях, че се кани да отговори нещо, ала после крадешком се озърна към момичетата наоколо и само решително кимна.

В Сан Диего още беше работно време, та реших да направя повторен опит с Проктър, тоя път от редица телефони в мола на Хортън Плаза.

— Дайте ми мобилния номер на агент Проктър, моля — казах, когато телефонистката отговори.

— Той е тук тази сутрин, да ви свържа ли? — предложи жената.

— Добре.

Проктър вдигна на третото иззвъняване.

— Предишния път отговорих на всичките ви въпроси. Сега е ваш ред.

— Грифин? Добре ли си? Кълняха се, че си се удавил.

Не обърнах внимание на изблика.

— Открихте ли следа от Кемп?

— Възможно е. — Той замълча за миг. — Ами ако си негов човек?

— О, я стига! Кой ви съобщи за него?

— Не разкриваме следствена информация.

— Тогава чао.

— Не, чакай!

— Защо?

— Можем да ти осигурим закрила.

— Това ме плаши повече, отколкото можете да си представите. Измислете нещо друго. Помогна ли ви скицата ми?

— Нали ти казах…

Затворих и се отдалечих от телефоните, отидох в закусвалнята и си купих сандвич с кебап, после скочих от преддверието пред тоалетните.

Междувременно се изпрах, изкъпах се — по-дълго от необходимото — напръсках се обилно с дезодорант и грижливо си измих зъбите. Два пъти.

„Тя каза, че сме имали среща!“

Няколко пъти дълбоко си поех дъх и си наложих да се успокоя. „Не че ще бъдем сами…“

Излязохме с цялата група, тръгнахме към Риджънтс Парк, ала се оказа, че повечето отиват в зоопарка и с нас ще се мъкне само мадам Брескин, „ако не вървите много бързо. След две седмици обиколки краката ми са отекли“. Тя посочи книгата, пъхната под мишницата й.

— Имам намерение да поседя.

Когато влязохме в парка, останалите от групата се насочиха на запад към зоопарка по външната алея. Ние навлязохме в централната част и стигнахме до езерото, с подранилите лодки и патиците, с пейка на мадам Брескин и зелената морава за нас, по-близо до водата.

Критиката се оказа задълбочена, но не и унищожителна, с примери, изпълнени на място с молив лодките в езерото и отраженията на дърветата.

Скиците ми обаче й харесваха.

— Не очаквах да работиш по памет толкова добре. Адски е гот, че си обиколил всички ония места и си ги спомняш толкова ясно.

Какво можех да отговоря? След неловко мълчание посочих оксфордските си скици.

— Това го нарисувах на живо. Не по памет.

— Ами, всъщност повече харесвам цветните ти ескизи от Бахамите.

— Хм, не, това е Тайланд, край Пукет. Сигурно малко си приличат, но никога не съм бил на Бахамите. Може би напомня на пейзажа в „Д-р Но“ и „Кълбовидна мълния“ с Шон Конъри.

— Е, ще ме рисуваш ли?

— Да. — Пообиколих я, за да я видя на различен фон. — Оттук. — Седнах и взех скицника си от нея. — Със златния купол на джамията в далечината. Защо не седнеш върху палтото си?

Сутринта беше сива, с мокри улици, и се боях, че ще вали, ала сега слънцето и лондончаните заливаха парка. Тя изхлузи палтото от раменете си, разкривайки впит зелен пуловер с три четвърти ръкави и дълбоко деколте. Усетих, че бузите ми пламват.

И си наредих да не я зяпам. Добре де, не прекалено.

— Удобно ли ти е?

Иви сви крак и се облегна настрани, подпряна на лакът.

— Готова съм.

Мадам Брескин ни хвърли поглед веднъж, видя, че все още работим, и отиде да донесе горещ шоколад от будките. Облаците отново се завръщаха, когато Иви рече:

— Става ми студено. Щом няма да го пиеш, може ли да взема твоя горещ шоколад?

Изненадано сведох поглед. Не го бях докоснал. Подадох й го.

— Съжалявам, съвсем студен е. — Затворих скицника и понечих да се изправя, да й помогна да стане, обаче кракът ми беше изтръпнал от хълбока надолу и аз се свлякох на земята. Когато кръвта отново потече в него, за малко да закрещя.

Иви скочи на крака. Изглеждаше разтревожена.

— Добре ли си?

— Кракът ми изтръпна — отвърнах през стиснати зъби. — Защо не отидеш да предложиш на votre professeur да обядваме заедно?

Когато двете с мадам Брескин се върнаха, вече се бях изправил и куцуках в кръг.

Тримата отидохме в едно индийско ресторантче в Мерибън, обещах на мадам Брескин да се приберем в хотела с такси. Когато седнахме в сепарето, двете с Иви ме накараха да им покажа рисунката. Вътрешно се разтреперих и я побутнах към тях, наблюдавайки как главите им се навеждат над нея.

— Ооо… — Иви докосна ръба на деколтето си и го придърпа нагоре. — Ах ти… ласкател такъв.

— Божичко! — възкликна мадам Брескин. — Мислех, че само се разтакаваш, обаче си постигнал много повече, отколкото очаквах.

— Вижте какво е направил всъщност — импулсивно продължи Иви. — Изобщо не си приличам. Това момиче е… чувствено. — Тя запуши уста и крадешком се озърна към учителката си.

Мадам наклони глава и се вгледа по-внимателно.

— Да, май че си права. Всички изглеждаме така, от време на време. Той несъмнено е обективен, не те е идеализирал. Просто понякога не виждаме онова, което други… voir d’un coup d’ceil.

— Мадам? — разсеяно попита Иви, все още вторачена в рисунката.

Мадам Брескин ме гледаше, затова преведох:

— „Виждат с един поглед“.

Иви се смути, ала тъкмо тогава се появи келнерът и аз се почувствах облекчен, и Иви изглеждаше облекчена, а мадам Брескин очевидно се забавляваше.

По-късно, във фоайето на хотела, Иви тихо ме помоли:

— Бих искала да ми дадеш копие, ако можеш да го ксерографираш.

— Ще ти го дам, когато приключа. Едва съм започнал с фона. Хич не съм доволен как светлината пада върху джамията, патиците и водата — не ще и дума.

Тя се паникьоса.

— Заминаваме си сутринта! Няма да имаш време.

— Искам да кажа, когато се прибереш. В Трентън. — Затворих корицата на скицника и я посочих. — Дай ми адреса и телефонния си номер. — Пъхнах молива в ръката й. — Моля те!

— Ааа. По пощата. — Пишеше редовете изящно, изискано. — Разбира се.

Свих рамене.

— А твоят адрес? — попита Иви.

— Пощенските доставки са… мъчни там, където живея, пък и не стоя на телефона. Но ще поддържам връзка.

Мадам Брескин ни беше оставила на спокойствие. Седеше на елегантен стол с крачета във формата на лъвски глави при асансьорите и се преструваше, че чете.

Пъхнах скицника под мишница и протегнах ръка.

— Bon voyage, мадмоазел Келсън.

Тя стисна дланта ми.

— Какво, да се ръкуваме ли? Я стига. — Притегли ме и аз се подчиних. Пуловерът й меко ме посрещна, обаче устните й бяха по-меки.

— О! Ти си можел да се усмихваш.

После трябваше да вдигна от пода скицника и портиерът учтиво ме изведе на мократа улица през касата на вратата, след като веднъж се блъснах в нея.

Валеше студен, гаден дъжд, ама всъщност не ми пукаше.