Брандън Сандърсън
Последната империя (5)

3.

Пристигнахме в Терис в началото на седмицата и трябва да призная, че страната е много красива. Високите планини на север — с техните голи заснежени върхове и гористи склонове — се издигат като бдителни божества над тази плодородна земя. Моята родина на юг е предимно равнинна. Струва ми се, че не би изглеждала толкова окаяна, ако имаше поне няколко планини.

Хората тук са пастири — макар че секачите и орачите не са рядкост. Странно е, че един толкова изостанал край е създал пророчества и религии, на които се уповава целият свят.

Кеймън броеше плячката, като пускаше златните боксинги един по един в ковчежето на масата. Все още изглеждаше леко озадачен и това бе съвсем обяснимо. Три хиляди боксинга бяха солидна сума — много повече, отколкото Кеймън би спечелил за цяла една, при това успешна година. Около масата бяха насядали най-близките му другари, ейл и смях се лееха на воля.

Вин седеше в ъгъла и се опитваше да си изясни защо страхът не я напуска. Три хиляди боксинга. Министерството не би трябвало да се раздели с такава сума толкова лесно. Прелан Ариев изглеждаше твърде хитър, за да бъде измамен с подобна лекота.

Кеймън пусна поредната монета в ковчежето. Вин не можеше да определи дали постъпва глупаво, или хитро, като се перчи с подобно богатство. В бандите от подземния свят действаха строги правила: всеки получаваше дял от печалбата в зависимост от положението си в групата. Беше голямо изкушение да убиеш главатаря и да сложиш ръка на богатствата му, но хората си даваха сметка, че успешният водач осигурява добра печалба за всички. Убиеш ли го не навреме, ще изгубиш бъдещите си постъпления — да не говорим, че ще си навлечеш гнева на останалите членове на бандата.

И все пак три хиляди боксинга… такава сума би изкушила не един местен крадец. Кеймън не биваше да го прави.

„Трябва да се махна — реши Вин. — Да избягам от Кеймън, от това леговище, преди да се е случило нещо“.

Но от друга страна… да си тръгне? Съвсем сама? Никога не бе оставала самичка, винаги с нея бе Рийн. Той я водеше от град на град, за да постъпват в различни банди. Тя предпочиташе самотата. Но мисълта да остане сама в големия град я ужасяваше. Тъкмо затова не бе посмяла да избяга от Рийн, затова остана при Кеймън.

Не можеше да си тръгне. Но трябваше да го направи. Вдигна глава и огледа стаята. Нямаше много хора в бандата, към които да изпитва някаква привързаност. За един-двама вероятно щеше да съжалява, ако принудителите решаха да разбият бандата. Това бяха хората, които не й бяха посягали или — в редки случаи — бяха проявявали известна топлота.

Улеф беше на върха на този списък. Не бяха приятели, но се бяха сближили доста, след като Рийн я напусна. Ако можеше да тръгне с нея, поне нямаше да е сама. Вин предпазливо се надигна и заобиколи стаята до мястото, където Улеф пиеше с още неколцина крадци.

Дръпна го за ръкава. Той се обърна. Беше пийнал.

— Какво има, Вин?

— Улеф — прошепна тя. — Ела. Той се намръщи.

— Къде?

— Навън — продължи да шепне тя. — Ела с мен.

— Сега ли?

Вин кимна нетърпеливо.

Приятелите на Улеф се подхилкваха и им хвърляха неприлични погледи. Той се изчерви.

— Искаш да идем някъде, само аз и ти?

— Не става дума за това — отвърна Вин. — Аз… трябва да напусна леговището. И не искам да съм сама.

Улеф се намръщи. Наведе се към нея и от устата му я лъхна мирис на алкохол.

— Какво си намислила, Вин?

— Улеф, мисля… че ще се случи нещо — прошепна тя. — Нещо с принудителите. Просто не искам точно сега да съм в леговището.

Улеф помълча, после каза:

— Е, добре. Колко време ще отнеме това?

— Не зная. Поне до довечера. Но трябва да тръгваме. Веднага.

Той бавно кимна.

— Почакай ме тук за малко — добави тя и погледна към Кеймън, който се кискаше на поредния виц. След това мина безшумно по покрития с тъмни петна от сажди под и влезе в задната стая.

Спалното помещение на бандата бе обикновен коридор с наредени на пода постели. Беше тясно и неудобно, но все пак бе за предпочитане пред студените улици, на които неведнъж бе замръквала през годините, прекарани с Рийн.

„Нищо чудно тези улици пак да ми станат убежище“ — помисли си. Беше оцеляла на тях преди. Щеше да се справи отново.

Приближи се до сламеника си, заслушана в приглушените гласове на мъжете в голямата стая, коленичи и огледа оскъдните си вещи. Ако нещо се случеше с бандата, нямаше да може да се върне за тях. Никога. Но от друга страна, не можеше да вземе сламеника — щеше да е прекалено подозрително. Оставаше само малката кутия с разни дребни предмети — камъче от всеки град, където бе живяла, обицата, която според Рийн й била подарък от майка й, и парче обсидиан с размера на голяма монета. Беше с неравни краища — Рийн го носеше като талисман за късмет. Единственото, което й остави, когато избяга от бандата преди половин година. Когато я изостави.

„Както винаги казваше, че ще направи. Само дето не вярвах, че ще си тръгне. И тъкмо затова той си отиде“.

Стисна обсидиана в шепа и напъха камъчетата в джоба си. Сложи си обицата — беше съвсем обикновена изработка. Не ставаше дори за крадене, тъкмо затова не се боеше да я държи в кутията. Но все пак я носеше рядко, защото се страхуваше, че украшението ще й придаде по-женствен вид.

Нямаше никакви пари, но Рийн я бе научил как да проси и да намира храна. И двете занятия не бяха от лесните в Последната империя, особено в Лутадел, но щеше да се справи — нямаше избор.

Остави кутията на сламеника и се върна в общото помещение. Може би преувеличаваше и нямаше да се случи нищо лошо. Но ако се окажеше, че е права… какво пък, ако имаше нещо, на което Рийн я бе научил добре, то бе как да си пази гърба. Идеята да вземе Улеф беше добра. Той имаше връзки в Лутадел. Ако нещо станеше с Кеймън и бандата, вероятно щеше да им намери някаква работа…

Прекрачи прага и замръзна. Улеф не седеше до масата, където го бе оставила. Беше в другия край на стаята. До бара. До… Кеймън.

— Какво значи това? — Кеймън се надигна, лицето му беше зачервено. Изрита стола назад и пристъпи към нея, олюляваше се пиянски. — Ще бягаме, а? Решила си да ме предадеш на Министерството, така ли?

Вин се стрелна към стълбата, като заобикаляше отчаяно маси и хора.

Кеймън запокити един стол и я удари в гърба. Остра болка я прониза между плешките, неколцина от присъстващите извикаха, когато столът отскочи и помете близките маси.

Вин се просна замаяна. После… нещо вътре в нея, нещо, което не разбираше, й даде сила. Главата й спря да се върти, болката се смали до малка точка. Тя се изправи и залитна.

Кеймън вече беше до нея. Зашлеви я с такава сила, че щеше да й счупи врата. Вин почти не усети сблъсъка с пода.

Кеймън се наведе над нея, сграбчи я за ризата, вдигна я и замахна с юмрук. Тя нямаше време нито да мисли, нито да говори — можеше да направи само едно нещо. Използва целия си наличен Късмет в един-единствен тласък срещу Кеймън, за да успокои гнева му.

Кеймън се поколеба. За миг погледът му омекна и хватката му се отпусна.

Но в следващия миг гневът блесна отново в очите му. Непоклатим. Ужасяващ.

— Проклета пачавра — изръмжа той, стисна я за раменете и я разтърси. — Онзи подлец, брат ти, никога не ме е уважавал и ти си същата. Трябваше да съм по-строг с вас. Трябваше…

Вин опита да се освободи, но Кеймън я държеше здраво. Тя се огледа отчаяно, с надеждата някой от присъстващите да й помогне, макар да знаеше, че това е безполезно. Безразличие. Всички извърнаха лица, засрамени, но не и загрижени. Улеф стоеше до масата на Кеймън и гледаше гузно.

В главата й зашепна познат глас. Гласът на Рийн. „Глупачка! Тук царува жестокостта. В подземния свят нямаш приятели. И никога няма да имаш!“

Тя се задърпа, но Кеймън я удари отново и я повали на земята. Ударът я зашемети.

„Трябва да търпиш — мина й през ума. — Той няма да те убие. Има нужда от теб“.

Но когато вдигна очи, видя надвесения над нея Кеймън, пиян и разярен. Знаеше, че този път е различно, че няма да е само побой. Кеймън си беше наумил, че е решила да го предаде на Министерството. И вече не се владееше. В очите му се четеше желание да убива. — „Моля те!“ — помисли си отчаяно Вин посегна към Късмета и направи нов опит. Но нямаше реакция. Като всичко останало, късметът също я беше предал.

Кеймън се наведе и я сграбчи за рамото. Вдигна месестия си юмрук, мускулите му се напрегнаха. От брадичката му се откъсна тежка капка пот и падна на бузата й.

Само на няколко крачки от тях вратата на стълбището се отвори рязко и Кеймън спря, с вдигната ръка, и погледна да види кой е негодникът, избрал най-неподходящия момент да се върне в леговището.

Вин си даде сметка, че това е последният й шанс. Дръпна се рязко, с надеждата да се освободи от хватката му, но беше твърде слаба. Лицето й вече подпухваше, усети на устните си вкуса на кръв. Рамото я болеше нетърпимо, също и хълбокът, на който бе паднала. Бе твърде слаба, нямаше и следа от онази вътрешна сила. Болката внезапно нарасна, стана нетърпима… всеобхватна.

Вин погледна с отчаяна надежда към вратата. Беше близо… толкова близо. Още малко и щеше да се измъкне. Съвсем мъничко…

И тогава видя мъжа, застанал мълчаливо на прага. Не го познаваше. Висок, с изпито лице, светлоруса коса и дрехи на благородник, загърнат небрежно в наметало. Вероятно малко над трийсетте. Не носеше шапка, нито фехтоваческо бастунче.

И изглеждаше много, много ядосан.

— Кой си ти бе? — викна Кеймън.

„Как се е промъкнал покрай пазачите?“ — зачуди се Вин, докато се мъчеше да си поеме въздух. Болка. Можеше да се справя с болката. „Дали не са го пратили принудителите?“

Новодошлият я погледна и за миг изражението му се смекчи. После вдигна глава към Кеймън и очите му потъмняха.

Кеймън зяпна, пусна рамото на Вин, отхвърча назад, блъснат от невидима сила, и се свлече на земята.

Възцари се тишина.

„Сега е моментът да изчезна“ — помисли Вин и изпълзя под близката маса. Леговището имаше таен изход, капак на пода до отсрещната стена. Ако успееше да допълзи до него…

Изведнъж я завладя непреодолимо спокойствие. Заля я като огромна вълна и прогони всички останали чувства. Страхът й се стопи като догаряща свещ и дори болката вече не изглеждаше толкова важна.

Тя спря. Питаше се защо изобщо бе трябвало да се безпокои. Изправи се и се обърна към тайния изход. Дишаше тежко, все още замаяна.

„Кеймън се опита да ме убие! — крещеше един глас в нея. — Някой нападна леговището. Трябва да се махна оттук!“ Но чувствата й не вървяха в крак с разума. Изпитваше някаква… ведрост. Безгрижие. И слабо любопитство.

Някой току-що бе използвал Късмета върху нея. По някакъв начин го позна, макар да не й се бе случвало никога. Спря до масата, подпря се с ръка на нея и бавно се обърна. Новодошлият все още стоеше на вратата. Гледаше я внимателно и се усмихваше обезоръжаващо.

„Какво става?“

Непознатият най-сетне пристъпи в стаята. Хората на Кеймън все още седяха край масите. Изглеждаха изненадани, но колкото и да бе странно, доста спокойни.

„Той използва върху тях Късмета. Но… как може да го прави едновременно върху много хора?“ Вин никога не бе успявала да събере Късмет за повече от един кратък опит.

Едва сега, когато новодошлият влезе, тя забеляза зад него втори мъж. Не толкова внушителен. Нисък, с черна рехава брада и къса права коса. И той носеше благороднически дрехи, но неговите не бяха толкова фини.

Кеймън изстена, седна, хвана се за главата и погледна влезлите.

— Господарю Доксон! Уф… брей, каква изненада!

— Тъй де — потвърди по-ниският мъж, когото бяха нарекли Доксон. Вин се намръщи — имаше нещо странно познато в тези двамата. Беше ги виждала.

„Финансовият отдел. Бяха в чакалнята“.

Кеймън се изправи, втренчи се в русолявия непознат, после сведе поглед към покритите му със странни преплетени белези ръце и прошепна:

— В името на лорд Владетеля… Оцелелият от Хатсин!

Вин сбърчи вежди. Трябваше ли да е чувала за този човек? Раните все още я боляха, въпреки странното спокойствие, което изпитваше, и малко й се виеше свят. Тя се подпря по-здраво на масата, но не посмя да седне.

Който и да беше новодошлият, Кеймън очевидно го смяташе за важен човек.

— О, господарю Келсайър! — запелтечи той. — Това е необикновена чест!

Новодошлият — Келсайър — поклати глава.

— Знаеш ли, не държа да чуя мнението ти.

Кеймън извика от болка, залитна назад и рухна на пода, ударен пак от невидима сила. Келсайър дори не помръдна.

Този път Кеймън си взе поука и замълча. Келсайър огледа стаята.

— Останалите знаят ли кой съм?

Мнозина от присъстващите кимнаха.

— Добре. Дойдох в леговището ви, приятели, защото сте ми много задължени.

В стаята се възцари мълчание, чуваха се само стенанията на Кеймън. Най-сетне главатарят намери сили да заговори:

— Ние ли… господарю Келсайър?

— Тъкмо вие. Виждате ли, двамата с господаря Доксон току-що ви спасихме живота. Вашият доста некомпетентен главатар напусна Финансовия отдел на Министерството преди около час и се върна право в тайната ви квартира. Беше проследен от двама съгледвачи на Министерството, един архипрелан и… един Стоманен инквизитор.

Никой не посмя да заговори.

„О, Боже!“ — помисли си Вин. Значи беше права, само дето не бе реагирала достатъчно бързо. Но щом бяха пратили инквизитор…

— Справих се с инквизитора — добави Келсайър и млъкна, за да ги остави да осмислят чутото. Що за човек би могъл да твърди така нехайно, че се е „справил“ с един инквизитор? Говореше се, че тези същества били безсмъртни, че можели да надзъртат в душата на човек, че били несравними в боя.

— И сега искам да ми бъде заплатено за услугите — приключи Келсайър.

Този път Кеймън не направи опит да стане: изглежда, се беше ударил доста лошо и беше замаян от падането. В стаята продължаваше да дари тишина. После Милев — мургавият заместник на Кеймън — сграбчи ковчежето със спечелените боксинги и изтича да го предложи на Келсайър.

— Тези пари са от Министерството. Три хиляди боксинга.

„Иска да му се подмаже — помисли Вин. — Това не е само Късмет — или ако е Късмет, никога не съм притежавала такъв“.

Келсайър огледа ковчежето.

— А ти кой си?

— Милев, господарю Келсайър.

— Е, главатар Милев, да речем, че възнаграждението ме удовлетворява, ако ми направиш още една услуга.

Милев го погледна раболепно.

— Само кажете каква.

Келсайър кимна към стенещия Кеймън.

— Да се оправиш с него.

— Разбира се — отвърна Милев.

— Искам да остане жив — продължи Келсайър. — Но да не изпитва удоволствие от това.

Милев кимна.

— Ще го направим просяк. Лорд Владетеля не одобрява подобно занятие — на Кеймън няма да му е лесно да живее в Лутадел.

„Милев ще се отърве от него веднага щом Келсайър си тръгне“.

— Добре — рече Келсайър, отвори ковчежето и отброи на масата купчинка златни боксинги. — Виждам, че си надежден човек, Милев. Бързо си стъпваш на краката и не се плашиш като другите.

— И преди съм имал вземане-даване с Мъгливи, господарю Келсайър.

Келсайър кимна, после се обърна към спътника си.

— Докс, къде ще се проведе срещата ни довечера?

— Мислех да е в магазинчето на Клъбс — обясни черособрадият.

— Не бих го нарекъл неутрална територия — коментира Келсайър. — Особено ако откаже да се присъедини към нас.

— Вярно.

Келсайър погледна Милев.

— Подготвям операция в този район. Ще имам нужда от подкрепата на местни хора. — Побутна купчинката боксинги към него. Бяха поне стотина. — Ще ни трябва сигурна квартира за тази вечер. Можем ли да го уредим?

— Разбира се — отвърна Милев и побърза да прибере монетите.

— Чудесно — рече Келсайър. — А сега, всички вън.

— Вън? — попита колебливо Милев.

— Да — потвърди Келсайър. — Вземай хората си — включително бившия ви главатар — и да ви няма. Искам да си поговоря насаме с госпожица Вин.

В стаята отново се възцари тишина. Вин знаеше, че не е единствената, която се чуди откъде Келсайър й знае името.

— Е, чухте какво ви казват! — провикна се Милев, махна на двама да вдигнат Кеймън и подгони останалите нагоре по стълбите.

Вин ги изпрати с поглед. Усещаше нарастваща тревога. Този Келсайър очевидно беше могъщ човек, а инстинктът й подсказваше, че такива хора са опасни. Дали знаеше за нейния Късмет? Очевидно. Иначе защо щеше да иска да говори с нея?

„Ами ако иска да ме използва?“

— Между другото, Милев — подхвърли нехайно Келсайър. — Като казвам „насаме“, това означава, че не желая да бъда шпиониран от четиримата, които ни следят през отворите в отсрещната стена. Бъди така добър да ги изкараш с останалите на улицата.

Милев пребледня.

— Разбира се, господарю Келсайър.

— Добре. Навън ще откриете двама мъртви съгледвачи на Министерството. Отървете се от труповете, ако обичате.

Милев кимна и се обърна.

— И, Милев… — подхвърли Келсайър. Милев се обърна отново.

— Погрижи се никой от хората ти да не ни предаде — рече тихо Келсайър. Вин го долови отново — подновения натиск върху чувствата й. — Тази банда вече попадна в полезрението на Стоманеното министерство — внимавай да не направиш и мен свой враг.

Милев кимна отсечено, изтича по стълбите и затвори вратата. След няколко секунди Вин чу стъпки зад стената, където беше стаята с отворите, после настъпи тишина. Вин остана сама с човек, който — по някаква причина — будеше такъв страх, че можеше да опразни цяло помещение, пълно с крадци и убийци.

Погледна към тайната врата. Келсайър я наблюдаваше. Какво щеше да направи, ако тя побегнеше?

„Твърди, че е убил инквизитор — припомни си тя. — И… умее да използва Късмета. Трябва да остана, поне докато разбера какво знае“.

Келсайър я погледна усмихнато, после се разсмя.

— Добре се позабавлявахме, Докс.

Мъжът, когото Кеймън бе нарекъл Доксон, изсумтя и тръгна през стаята. Вин се напрегна, но той не я доближи, а отиде при бара.

— Кел, винаги си бил непоправим. Как обаче ще се справиш с новата си репутация? Лично аз едва ли ще мога винаги да гледам страшно.

— Завиждаш, нали?

— Да — потвърди Доксон. — Завиждам ти за способността да плашиш дребни престъпници. И ако те интересува, ще ти кажа, че беше твърде суров с Кеймън.

Келсайър въздъхна и се отпусна на един стол. Усмивката му се стопи.

— Видя го как постъпи с момичето.

— Всъщност не можах — отвърна Доксон, който преглеждаше съдържанието на бара. — Някой бе запречил вратата.

Келсайър повдигна рамене.

— Погледни я, Докс. Бедното дете. Бита е почти до припадък. Не мога да изпитвам симпатия към онзи тип.

Вин не ги изпускаше от поглед. С намаляването на напрежението болката отново се усили. Утре щеше да има голяма синина между плешките от удара със стола — и друга на лицето. Все още й се виеше свят.

Келсайър я наблюдаваше. Вин стисна зъби. Болка. Можеше да се справи с нея.

— Искаш ли нещо, дете? — попита Доксон. — Мокра кърпа за лицето?

Тя не отговори, гледаше Келсайър.

„Хайде. Кажи какво искаш от мен. Изиграй си хода“.

Доксон видя, че няма да отговори, зарови в бара и след малко извади две бутилки.

— Нещо заслужаващо внимание? — попита Келсайър.

— Ха! Дори сред крадците Кеймън не е известен с финеса си. Чорапите ми сигурно са по-скъпи от това вино.

Келсайър въздъхна.

— Нищо, налей ми една чаша. — Отново се обърна към Вин. — Ти искаш ли нещо?

Тя не отговори.

Келсайър се усмихна.

— Не се тревожи — не сме толкова страшни, колкото ни мислят приятелите ти.

— Не мисля, че са й били приятели, Кел — подхвърли Доксон иззад бара.

— Добре казано — потвърди Келсайър. — Въпреки това, дете, не бива да се боиш от нас. Освен от дъха на Докс.

— Или от шегите на Кел — парира Доксон.

Вин ги гледаше мълчаливо. Можеше да се престори на слаба, както постъпваше с Кеймън, но инстинктът й подсказваше, че при тези двамата тактиката й няма да е успешна. Ето защо тя мълчеше и се опитваше да прецени ситуацията.

Отново я завладя спокойствие, подтикна я да забрави притесненията, да им повярва, да прави каквото й казват…

Не! Тя не помръдна от мястото си.

Келсайър повдигна вежди.

— Виж, не очаквах това.

— Кое? — попита Доксон, докато наливаше.

— Нищо — отвърна Келсайър, разглеждаше Вин внимателно.

— Е, малката, ще пийнеш ли нещо? — подкани я Доксон.

Вин не отговори. Притежаваше Късмета, откак се помнеше. Той й даваше сили, беше тайно оръжие срещу крадците. Но въпреки това през цялото време не знаеше какво представлява, нито как точно го използва. Разумът и инстинктът й подсказваха, че трябва да разбере какво знае този мъж.

Както и да възнамеряваше да я използва, каквито и да бяха плановете му, тя бе готова да го изтърпи. Само и само да се научи, да разбере как е станал толкова силен.

— Ейл. — Първата й дума, откакто бяха влезли.

— Ейл? — попита Келсайър. — Само това?

— Обичам ейл.

Келсайър се почеса по брадичката и заяви:

— Какво пък, ще трябва да поработим по въпроса. Добре де, седни.

Вин се поколеба, после отиде до масата на Келсайър и седна срещу него. Натъртените места я боляха, но не можеше да си позволи да прояви слабост пред този човек. Трябваше да се преструва, че й няма нищо. Поне, след като седна, спря да й се вие свят.

Доксон донесе на Келсайър вино, а на нея — халба ейл. Тя обаче не побърза да отпие, а попита тихо:

— Кой си ти?

Келсайър сбърчи чело.

— Брей, че сме прями!

Вин не каза нищо.

Доксон изпръхтя.

Келсайър се усмихна.

— Казвам се Келсайър. Аз съм нещо като главатар — но едва ли познаваш някой от бандата ми. Хора като Кеймън се смятат за хищници, които се прехранват от благородниците и от различни операции на Министерството.

Вин поклати глава.

— Не са хищници. Лешояди са. — Кой би повярвал, че е възможно да съществуват банди крадци толкова близо до лорд Владетеля? И въпреки това Рийн й бе показал, че е истина: около Владетеля се събираха могъщи, богати благородници. А където има сила и богатство, винаги има и поквара — особено след като лорд Владетеля държеше юздите на своите благородници много по-отпуснати, отколкото тези на скаа. Вероятно заради благодарността му към техните предци.

Както и да е, важното бе, че престъпни шайки като тази на Кеймън бяха плъховете, хранещи се от градската поквара. И подобно на истинските плъхове бяха неизтребими — особено в град с населението на Лутадел.

— Лешояди — повтори усмихнато Келсайър. — Доста добро сравнение, Вин. Е, ние с Докс също сме лешояди… само че от по-високо качество. От по-добра порода, ако мога така да се изразя, или може би сме по-амбициозни.

Тя се намръщи.

— Да не сте благородници?

— Не, за бога — отвърна Доксон.

— Или, по-точно, нечистокръвни.

— Нечистокръвни няма — заяви Вин. — Министерството ги лови и ги изтребва.

— Нечистокръвни като теб? — попита Келсайър.

Вин го погледна стъписано. „Откъде…?“

— Вин, дори Стоманеното министерство не е безпогрешно — рече Келсайър. — Щом са пропуснали теб, пропуснали са и други.

Вин го погледна замислено.

— Милев… Той те нарече Мъглив. Това нещо като аломант ли е?

Двамата се спогледаха и Доксон подхвърли със задоволство:

— Брей, че е наблюдателна!

— Прав си — съгласи се Келсайър. — Вин, онзи човек ни нарече Мъгливи, но това не е съвсем вярно. Нито аз, нито Доксон сме Мъгливи. Макар че имаме много общо с тях.

Вин не отговори, местеше поглед от единия към другия и обратно. Аломантия. Тайнствената сила, която владееха благородниците, дарена им от лорд Владетеля преди хиляди години като награда за тяхната вярност. Един от основополагащите принципи на Министерството — дори скаа като Вин го знаеха. Благородниците притежаваха аломантия и привилегии заради своите предци; скаа, по същата причина, търпяха наказания.

Истината обаче беше, че тя не знаеше какво е аломантията. Винаги бе смятала, че е нещо като бойно изкуство. Говореха, че Мъгливите можели да изтребват цели банди. Хората, които разказваха подобни неща, го правеха винаги шепнешком, с изплашени гласове. Преди днешната случка тя не бе допускала, че може да прилича на нейния Късмет.

— Кажи ми, Вин — заговори Келсайър, разглеждаше я с нескрит интерес. — Знаеше ли какво правиш с онзи принудител във Финансовия отдел?

— Използвах Късмета — отвърна тихо Вин. — Правя го, за да успокоявам хората, когато са ядосани.

— Или подозрителни — добави Келсайър. — Тогава лесно се мамят.

Вин кимна.

Келсайър вдигна пръст.

— Има много неща, които ти предстои да научиш. Техники, правила и упражнения. Един урок обаче не търпи отлагане. Никога не прилагай емоционална аломантия върху принудител. Те са обучени да познават, когато някой Тегли и Притиска чувствата им. Дори на висшите благородници е забранено да въздействат емоционално на принудителите. Заради теб принудителят е пратил да повикат инквизитор.

— И се моли онова същество никога вече да не надуши дирите ти — добави Доксон.

Вин пребледня.

— Значи не си убил инквизитора?

Келсайър поклати глава.

— Само му отвлякох вниманието — което само по себе си също е много опасно. Не се тревожи, много от слуховете за тях не са верни. Но сега, след като изгуби следата ти, няма да може да те намери.

— Най-вероятно — подхвърли Доксон.

Вин погледна изплашено ниския мъж.

— Най-вероятно — съгласи се Келсайър. — Има много неща, които не знаем за инквизиторите — те, изглежда, не се придържат към нормалните правила. Тези шипове в очите им например би трябвало да ги убият. Нито едно от познанията ми за аломантията не дава обяснения за това как съществуват тези създания. Не бих се притеснявал, ако в дирите ти е влязъл някой обикновен Мъглив Издирвач. Но инквизитор… Какво пък, ще трябва да си нащрек. Както изглежда, те бива в това.

Вин не знаеше какво да отговори. Келсайър кимна към халбата.

— Защо не пиеш?

— Ами ако си пуснал нещо вътре?

— О, защо ми е да ти пускам нещо в питието? — отвърна Келсайър с усмивка и извади от джоба на сюртука си малка стъкленица. — Ще изпиеш тази загадъчна течност съвсем доброволно.

И постави стъкленицата на масата. На дъното имаше тъмна утайка. Вин се намръщи.

— Какво е това?

— Ако ти кажа, няма да е загадъчна — отвърна Келсайър все така усмихнато.

— Алкохолен разтвор на метали — обади се Доксон.

— Метали? — повтори тя озадачено.

— Два от осемте основни аломантични метала — поясни Келсайър. — Трябва да направим някои изпитания.

Вин не откъсваше поглед от стъкленицата. Келсайър сви рамене.

— Ще трябва да я изпиеш, ако искаш да научиш нещо повече за този твой Късмет.

— Ти пий пръв — запъна се Вин. Келсайър повдигна вежди.

— Малко сме параноични, както виждам. Вин не отговори.

Той въздъхна, вдигна стъкленицата и дръпна тапата.

— Първо я разклати — каза Вин. — За да пийнеш и от утайката.

Келсайър въздъхна с досада, но направи каквото го помоли: разклати стъкленицата и отпи от течността. След това я остави на масата и потрепери.

Вин смръщи вежди. Келсайър продължаваше да се усмихва. Знаеше, че е приковал вниманието й. Беше й демонстрирал силата си и сега я изкушаваше с нея. „Единствената причина да се подчиняваш на човек, който владее подобна сила, е надеждата да научиш това, което знае“. Думи на Рийн.

Вин протегна ръка, вдигна стъкленицата и я пресуши на един дъх. Отпусна се назад и зачака да преживее някаква вълшебна трансформация или да почувства прилив на тайнствена сила. А може би първите признаци на отравяне? Но не усещаше нищо.

„Какво разочарование…“ Намръщи се и се облегна на стола. От любопитство изпробва Късмета.

И се ококори от изненада.

Беше си на мястото, като огромно златно съкровище. Със запаси от сила, които надминаваха всякакви представи. А преди се налагаше да пести всяка трошичка от Късмета, да оставя резерви и да го изразходва предпазливо. Сега се чувстваше като изгладняла гостенка на банкет при висш благородник. Изумена оглеждаше огромните си запаси.

— И тъй — подкани я Келсайър. — Опитай. Искам да ме Усмириш.

Вин се пресегна, черпейки от новонатрупаните запаси Късмет. Взе малко и го насочи към Келсайър.

— Добре. — Той се наведе заинтригувано напред. — Но вече знаем, че това го можеш. Време е за по-сериозен изпит, Вин. Би ли могла да поемеш в противоположна посока? Виждам, че умееш да потискаш чувствата, но ще можеш ли да ги разпалваш?

Тя го погледна озадачено. Никога не бе използвала Късмета по такъв начин, дори не си бе давала сметка, че е възможно. Защо Келсайър изглеждаше толкова заинтригуван?

Изпълнена с подозрение, тя отново посегна към Късмета. И докато го правеше, забеляза нещо интересно. Това, което в началото й се бе сторило един могъщ източник на сила, бяха всъщност два различни източника. Два различни типа Късмет.

„Осем. Той каза, че са осем. Но… какво ли правят останалите?“

Келсайър продължаваше да чака. Вин се съсредоточи върху непознатия източник и както преди го насочи към него.

Усмивката на Келсайър се разшири, той се изправи и погледна Доксон.

— Това е. Тя го направи.

Доксон поклати глава.

— Честно казано, Кел, не зная какво да мисля. Досега и един като теб ми беше малко множко. Но двама…

Вин ги оглеждаше с присвити, изпълнени със съмнение очи.

— Двама какво?

— Вин, дори сред благородничеството аломантията се среща изключително рядко — обясни Келсайър — Вярно, че това е наследствено умение, характерно най-вече за висшата аристокрация. Но дори успешното кръстосване не гарантира аломантична сила. Много висши благородници притежават само по едно аломантично умение. Такива хора — които могат да прилагат един от осемте основни аломантични аспекта — се наричат Мъгливи. Понякога тези способности се проявяват и при скаа — но само ако споменатият скаа има благородническа жилка в кръвта си. Честотата, с която се среща при скаа, е по-малко от едно на десет хиляди. Колкото по-силна е благородническата жилка на някой скаа, толкова по-вероятно с той да се окаже Мъглив.

— Кои са родителите ти, Вин? — попита Доксон. — Спомняш ли си ги?

— Отгледана съм от брат ми Рийн — обясни тихо и сконфузено Вин. Не обичаше да обсъжда подобни теми с непознати.

— Той говорил ли ти е за майка ти и баща ти? — поинтересува се Доксон.

— Понякога — призна тя. — Рийн казваше, че майка ни била курва. Не по свой избор, но в подземния свят… — Млъкна. Майка й бе направила опит за самоубийство, когато тя беше съвсем малка. Почти не помнеше случката. Рийн я бе спасил.

— Ами баща ти, Вин? — продължи с разпита Доксон. Вин вдигна глава.

— Той е архипрелан в Стоманеното министерство. Келсайър чак подсвирна.

— Ето това наричам ирония на съдбата.

Вин сведе поглед към масата. Едва сега се пресегна и вдигна халбата.

Келсайър продължаваше да се усмихва.

— Повечето високопоставени принудители в Министерството са и висши благородници. Баща ти ти е оставил в наследство доста рядка дарба.

— Значи… и аз съм една от тези Мъгливи, за които говориш?

Келсайър поклати глава.

— Всъщност не. Виждаш ли, тъкмо това ме заинтригува в теб, Вин. Мъгливите имат достъп само до едно аломантично умение. Ти доказа, че владееш две. А тези, които притежават две умения, всъщност могат да владеят и осемте. Такъв е принципът — ако си аломант, притежаваш или само едно умение, или всичките осем. — Келсайър се наведе към нея. — Ти, Вин, си от онези, които обикновено наричат Мъглородни. Дори сред благородниците те са изключителна рядкост. А при скаа… какво пък, ще ти призная, че съм срещал само още един Мъглороден през целия си живот.

Изведнъж в стаята се възцари тишина. Изпълни я някакво странно спокойствие. Вин разглеждаше халбата с унесен, разсеян поглед. Мъглородните. Беше чувала истории, разбира се. Легенди. Келсайър и Доксон мълчаха, чакаха я да възприеме чутото. Най-сетне тя намери сили да заговори:

— Но… какво означава това? Келсайър се усмихна.

— Означава, че ти, Вин, си много специален човек. Притежаваш сила, на която би завидял всеки висш благородник. Сила, която, ако се бе родила аристократка, щеше да те превърне в един от най-опасните и влиятелни хора в Последната империя. — Отново се наведе към нея. — Но ти не си се родила аристократка. Не си благородничка, Вин. Не се налага да играеш по техните правила — и това те прави още по-силна!