Брандън Сандърсън
Последната империя (38)

36.

Реших, че ще съм благодарен за омразата на Рашек. Помага ми да не забравям, че има и такива, които ме ненавиждат. Задачата ми не е да търся популярност или обич, а да осигуря оцеляването на човечеството.

Вин се придвижваше безшумно към Кредик Шау. Небето зад нея гореше, мъглите отразяваха и разсейваха светлината на хиляди факли. Беше като сияещ купол над града.

Светлината бе жълтеникава, цветът, който, според Келсайър, трябвало да има слънцето.

Четирима стражници стояха пред същата врата, през която бяха влезли с Келсайър. Гледаха я изнервени, докато се приближаваше. Вин крачеше бавно по мокрия паваж.

Един от стражниците насочи към нея копие и Вин спря пред него.

— Познавам ви — каза тихо. — Работили сте на някоя мелница, във фабрика или ковачница. Знаели сте, че един ден ще ви убият и че семействата ви ще гладуват. Затова сте дошли при лорд Владетеля — с гузна съвест, но решени да оцелеете — и сте станали стражници.

Четиримата я гледаха смутено.

— Светлината зад мен идва от вдигналите се на въстание скаа — продължи тя. — Целият град се изправя срещу лорд Владетеля. Не ви обвинявам за избора, който сте направили, но дойде време за промяна. Опитът и подготовката ви могат да са полезни на бунтовниците. Идете при тях — те се събират на Площада на Оцелелия.

— На… Площада на Оцелелия? — попита един войник.

Четиримата се спогледаха объркано.

Вин Разбуни лекичко чувствата им.

— Не е необходимо повече да живеете с гузна съвест.

Накрая един от тях пристъпи напред, скъса знаците на униформата си и тръгна с решителна крачка по улицата. Другите трима се поколебаха, но го последваха. Вин остана сама пред неохраняваната врата.

Тръгна по коридора и след малко стигна до караулното. Подмина неколцина стражници, без да им направи нищо, и продължи напред. Зад гърба й стражниците се отърсиха от изненадата, вдигнаха тревога и изскочиха в коридора, но Вин се Оттласна от железните им нагръдници и се стрелна навътре.

Гласовете на войниците отслабнаха — макар да тичаха, те не можеха да я настигнат. Тя стъпи в дъното на коридора и продължи с предишната бавна крачка. Нямаше смисъл да бърза. И без това сигурно я очакваха.

Мина под арката и се озова в куполовидното централно помещение. Стените бяха покрити със сребристи стенописи, в ъглите горяха свещници, подът бе застлан с черен мрамор.

Двама инквизитори излязоха и й препречиха пътя.

Вин продължи спокойно напред, към сградата в сграда, която бе нейната крайна цел.

— Толкова дълго те търсихме — каза единият инквизитор със стържещ глас. — А ти дойде сама. За втори път.

Вин спря пред тях. Те се извисяваха почти две стъпки над нея, спокойни и уверени.

Вин разпали атиум, измъкна ръцете си изпод пелерината, разпръсна две шепи остриета на стрели във въздуха, разпали стомана и Тласна мощно металните пръстени, надянати на кремъчните наконечници. Стрелите се понесоха напред със свистене. Предният Инквизитор се засмя, вдигна ръка и Тласна небрежно остриетата.

Тласъкът му освободи пръстените от дръжките и ги изстреля назад. Но остриетата продължиха — без Тласък отзад, движени единствено от смъртоносната инерция.

Инквизиторът зяпна от изненада и в същия миг поне десет остриета се забиха в тялото му. Други изтракаха в каменната стена отзад. Две улучиха крака на другаря му.

Първият инквизитор се олюля, преви се и падна. Вторият изръмжа и се наведе, за да издърпа остриетата от крака си. Вин се хвърли напред, като разпалваше пютриум. Инквизиторът понечи да й препречи пътя, но тя бръкна под пелерината и извади шепа пютриумна прах.

Инквизиторът се облещи объркано. „Очите“ му не виждаха нищо друго, освен бъркотия от синкави линии — всяка водеща към всяка прашинка метал. При толкова много частици метал линиите буквално го заслепяваха.

Той Тласна прахта, за да я разпръсне, но в същия миг Вин извади стъклен кинжал и го хвърли към него. Сред плетеницата от синкави линии и атиумни сенки той не успя да го забележи и острието се заби в бедрото му. Той падна и запроклина с пресипнал глас.

„Добре, че се получи — въздъхна Вин, докато го прескачаше. — Не знаех как точно действат очите им“.

Хвърли се с цялата си тежест върху вратата, разпали пютриум и метна още шепа прах зад гърба си, за да попречи на инквизитора зад нея да проследи металите в тялото й. Не се спря, за да продължи боя с двамата — спомняше си добре какви затруднения бяха създали на Келсайър. Целта на това проникване не беше да убива, а да събере информация и после да избяга.

Нахлу във вътрешната сграда и едва не се спъна в килима — всъщност май беше кожа. Присви очи и бързо огледа криптата. Къде беше онова, което криеше лорд Владетеля?

„Трябва да е тук — помисли си отчаяно. — Ключът към неговото поражение — тайният начин да спечеля тази битка“. Разчиташе, че ранените инквизитори ще се забавят достатъчно, за да може да претърси криптата, да открие тайната на лорд Владетеля и да се измъкне.

Стаята имаше само един изход — входът, през който бе влязла, — а в средата на помещението гореше огън. Стените бяха украсени с причудливи декорации и кожи със странни шарки. Имаше няколко стари картини с избледнели цветове.

Бързо се огледа за нещо, което би могло да се окаже оръжие срещу лорд Владетеля. За съжаление не видя нищо полезно — в стаята, макар да бе със странна украса, нямаше нищо забележително. Напротив, беше уютна и удобна като кабинет… или скривалище. Имаше какви ли не неща — от рога на непознати животни до меки удобни чехли. Това бе стая на книжен червей, място, където се съхраняват спомени от миналото.

Нещо до огнището се раздвижи и тя подскочи. До огъня имаше въртящо се кресло, в което, както се оказа, седеше сбръчкан старец. Плешив, с кожа на петна, изглеждаше над седемдесетте. Носеше богати черни одежди. Намръщи се ядосано на Вин.

„Това е — помисли си тя. — Провалих се — тук няма нищо. Време е да изчезвам“.

Но тъкмо когато понечи да се обърне, една ръка я сграбчи изотзад. Тя изруга, задърпа се, погледна надолу и видя окървавения крак на инквизитора. Дори с разпален пютриум не би трябвало да може да стъпва на него. Опита се да се отскубне, но инквизиторът я държеше здраво.

— Какво става? — попита старецът недоволно.

— Простете, лорд Владетелю — отвърна инквизиторът почтително.

„Лорд Владетеля! Но… аз го видях. Та той е съвсем млад“.

— Убий я — нареди старецът и махна с ръка.

— Милорд — рече инквизиторът. — Това дете ни… интересува. Може ли да я задържа?

— Защо ви интересува? — попита лорд Владетеля и въздъхна отново.

— Имаме една молба — продължи инквизиторът. — Става въпрос за Ортодоксалния отдел.

— Пак ли? — рече отегчено лорд Владетеля.

— Моля ви, милорд — повтори инквизиторът.

Вин продължаваше да се бори и разпали още пютриум. Инквизиторът притисна ръцете й към тялото й и колкото и да го риташе, дори не трепна. „Колко е силен!“ — помисли тя отчаяно.

Изведнъж си спомни нещо. Единайсетият метал. Прашинки от него бяха в тялото й, непознат запас. Тя вдигна глава и втренчи поглед в стареца. „Дано се получи“. Разпали метала.

Не последва нищо.

Вин продължи да се бори, но надеждата й угасваше. И изведнъж… видя втори човек, застанал до лорд Владетеля. Откъде се беше взел? Не го бе видяла да влиза.

Имаше гъста брада и носеше дебели вълнени дрехи и обшито с кожа наметало. Дрехите не бяха богаташки, но бяха добре ушити. Стоеше мълчаливо и изглеждаше някак… доволен. На устните му трепкаше щастлива усмивка.

Вин завъртя глава. Имаше нещо познато в лицето му. Чертите му наподобяваха тези на човека, който бе убил Келсайър. Но този бе по-възрастен и по-… жив.

Обърна глава настрана. До нея се бе появил още един човек, непознат млад благородник. Ако се съдеше по облеклото му, беше търговец — при това доста богат.

„Какво става тук?“

Единайсетият метал изгоря. И двамата новодошли изчезнаха като призраци.

— Добре — рече старият лорд Владетел и въздъхна. — Ще удовлетворя молбата ти. Среща след няколко часа — Тевидиан вече помоли да обсъдим събитията извън двореца.

— Ах! — възкликна вторият инквизитор. — Хубаво ще е да присъства. Наистина много хубаво.

Вин продължаваше да се дърпа, но инквизиторът я събори на земята, протегна ръка встрани и взе нещо, което тя не можа да види. След миг остра болка прониза главата й и всичко потъна в мрак.

 

 

Откри баща си при северния портал — малък, по-рядко използван вход към Цитаделата Венчър, който не можеше да се сравнява с великолепния параден.

— Какво става? — попита Елънд, докато оправяше смачкания си сюртук и приглаждаше разчорлената си коса.

Войници и прислужници сновяха из бяло-кафявия коридор, в движенията им се усещаше стаена уплаха.

Лорд Венчър пренебрегна въпроса му, повика поредния вестоносец и го прати на пристанището.

— Татко, какво става? — повтори Елънд.

— Бунт на скаа, какво — тросна се лорд Венчър.

„Какво?! — помисли Елънд. — Невъзможно. Скаа не са способни на толкова дързък ход, те са само… Но Валет е скаа. Елънд, трябва да престанеш да разсъждаваш като другите. Отвори си очите най-после!“

Гарнизонът бе пратен извън града да гони бунтовници. Само преди седмица скаа бяха принудени да гледат онези ужасни екзекуции, да не говорим за днешните кланета. Очевидно търпението им беше свършило.

„Темадре го предсказва в трудовете си — осъзна Елънд. — Както и много други политически теоретици. Нали твърдят, че Последната империя не може да издържи вечно. Независимо дали я управлява бог, или не, хората някой ден ще се вдигнат… И ето, че накрая се случи. А аз съм жив свидетел!

Само че съм на страната на врага“.

— Защо си извикал капитаните? — попита той.

— Напускаме града — отвърна навъсено лорд Венчър.

— Ще изоставим Цитаделата? — попита Елънд. — Това е равносилно на безчестие.

— Сега не става въпрос за смелост, момче — изсумтя лорд Венчър. — Касае се за оцеляването ни. Скаа атакуват градските порти и избиват останките от гарнизона. Нямам намерение да чакам да ми отрежат главата.

— Но…

Лорд Венчър поклати глава.

— И без това трябва да заминем. Нещо… се е случило в Ямите преди няколко дни. Лорд Владетеля никак няма да е доволен, като разбере. — Обърна се и махна на един от ладийните капитани да се приближи.

„Бунт на скаа — помисли си Елънд, все още смаян. — Какво пише Темадре? Че когато най-сетне избухне истинско въстание, скаа ще изтребят всички благородници. Че животът на аристократите няма да струва пукната пара. Предсказва също, че въстанието ще утихне бързо, но ще остави след себе си купища трупове. Хиляди мъртви. Десетки хиляди“.

— Хайде, момче — подкани го баща му. — Върви да си събираш нещата.

— Няма — заяви Елънд и сам се изненада от думите си.

Лорд Венчър се намръщи.

— Какво?

Елънд вирна брадичка.

— Няма да замина, татко.

— О, напротив, ще заминеш — отвърна лорд Венчър и го изгледа ядно.

Елънд отвърна на погледа му. Странно, но не изпитваше никакъв страх. „Някой трябва да сложи точка на това. Бунтът може да се окаже ползотворен само ако скаа не изтребват своите съюзници. А благородниците са точно такива — техни съюзници срещу лорд Владетеля. Той е и наш враг“.

— Говоря сериозно, татко — рече Елънд. — Ще остана.

— В името на небесата, момче! Защо продължаваш да ми се подиграваш?

— Не става въпрос за балове и забавления, татко. Имам предвид нещо много по-важно.

Лорд Венчър го изгледа.

— Без лекомислено дърдорене? Без палячовщина?

Елънд поклати глава.

Неочаквано лорд Венчър се усмихна.

— Какво пък, остани, момче. Това е добра идея. Някой трябва да наглежда нещата тук, докато аз събирам силите ни. Да… много добра идея.

Елънд се поколеба, забелязал насмешката в очите на баща си.

„Атиумът — баща ми се готви да ме постави на своето място! И… дори лорд Владетеля да не ме убие, той разчита да загина по време на въстанието. И в двата случая ще се отърве от мен.

Май не съм толкова добър в тази игра“.

Лорд Венчър се подсмихна и му обърна гръб.

— Поне ми остави малко войници — помоли Елънд.

— Ще получиш, колкото поискаш — успокои го лорд Венчър. — И без това едва ли ще успеем да прекараме и една ладия през тази суматоха. Успех, момче. Предай поздрав от мен на лорд Владетеля. — Разсмя се и излезе да яхне оседлания си вече жребец.

Елънд изведнъж се превърна в център на вниманието. Изплашени стражници и слуги, осъзнали, че са изоставени, извърнаха отчаяни погледи към него.

„Сега аз… командвам — помисли си той изненадано. — Какво да правя?“

Навън мъглите бяха озарени от разпалените пожари. Стражниците завикаха, че приближава тълпа скаа.

Елънд отиде до отворената врата и погледна навън. Зад него в помещението се възцари изплашена тишина.

Елънд постоя така няколко минути. После се обърна.

— Капитане! Съберете всички войници и прислугата — не искам да изоставите никого — и се отправете към Цитаделата Лекал.

— Към… Цитаделата Лекал, милорд?

— Тя е по-добре защитена — обясни Елънд. — Освен това сега имаме съвсем малко войници. Когато се обединим, ще можем да се отбраняваме по-ефикасно. Ще предложим хората си на Лекалови в замяна на тяхната протекция.

— Но… милорд… Лекал са наши врагове.

Елънд кимна.

— Да. Но все някой трябва да направи първата крачка. Хайде, мърдайте!

Капитанът козирува и хукна да изпълни заповедта.

— А, капитане! — спря го Елънд.

— Да, милорд?

— Изберете петима от най-добрите си хора за моя почетна охрана. Оставям командването на вас. Аз и тези петима ще тръгнем на специална задача.

— Милорд? — Капитанът го погледна объркано. — Каква задача?

Елънд — бе извърнал поглед към мъглите — отвърна:

— Ще идем да се предадем.

 

 

Вин се закашля и изстена от остра болка в тила. Отвори размътените си очи и премигна от водата, с която я бяха залели — и веднага разпали пютриум и калай, за да се свести по-бързо.

Груби ръце я вдигнаха във въздуха. Тя изхърка и инквизиторът й натика нещо в устата.

— Преглъщай! — нареди и й изви ръката.

Вин изстена, опита се безуспешно да се противопостави на болката. Накрая се предаде и погълна металното късче.

— А сега го разпали! — нареди отново инквизиторът и й изви ръката още по-силно.

Вин продължи да се съпротивлява, изучаваше непознатия метал в тялото си. Инквизиторът би могъл да й даде безполезен метал — такъв, от който да се разболее и дори да умре.

„Но има много по-лесни начини да убиеш един затворник“. Имаше чувството, че ръката й всеки момент ще се откъсне от тялото. Въздъхна примирено и разпали метала.

И веднага всичките й други запаси от метали изчезнаха.

— Добре — рече инквизиторът и я пусна на земята. Камъните бяха мокри от студената вода, с която я беше залял. Инквизиторът се обърна, излезе от килията и затръшна решетестата врата.

Вин коленичи и почна да разтрива ръката си. Опитваше се да разбере какво е станало. „Металите ми!“ Потърси ги отчаяно в тялото си, но не откри нищо. Не усещаше никакви метални запаси, освен този, който бе погълнала преди малко.

„Какво беше това?“ Дванайсети метал? Изглежда, аломантията не беше ограничена, както си я представяха Келсайър и другите.

Пое няколко пъти дълбоко въздух, облегна се на стената и се опита да се успокои. Усещаше нещо… да я притиска. Присъствието на лорд Владетеля. Но този път не беше тъй силно, както когато той бе убил Келсайър. Само че сега не можеше да разпали мед и да се скрие от всемогъщата му, почти всесилна ръка. Усети как в нея се надига отчаяние. Един тих гласец й нашепваше да лежи, да се предаде…

„Не! — помисли си тя. — Трябва да се измъкна. Трябва да запазя силата си!“

Надигна се и огледа помещението. Килията беше по-скоро клетка. Три от четирите стени бяха зарешетени, вътре нямаше нищичко — дори сламеник на пода. От другата страна на коридорчето имаше още две килии-клетки.

Бяха я съблекли по бельо. Целта вероятно бе да се уверят, че няма по себе си още метали. „Да можех да намеря само късче метал…“

Инстинктивно се опита да разпали желязо и зачака да се появят синкавите линии — но, разбира се, в тялото й нямаше и прашинка желязо. Тя поклати глава, ядосана на глупостта си, но това бе само поредният знак колко много е свикнала да се уповава на аломантията. Имаше чувството, че е… ослепяла. Не можеше да запали калай, за да се ослуша за гласове. Не можеше да разпали пютриум, за да възстанови силите си и да преодолее болките в ръката и главата. Не можеше да разпали бронз, за да потърси наблизо аломанти.

Нищо. Не разполагаше с нищичко.

„Преди се справяше без аломантия — рече си сърдито. — Можеш и сега“.

Въпреки това тя претърси пода на килията с надеждата да открие карфица или пирон. Не намери нищо и насочи вниманието си към решетките. Нямаше обаче никакъв начин да откърши парченце от тях.

„Тук има толкова много метал — помисли си отчаяно. — А аз не мога да го използвам!“

Отпусна се на земята и потрепери от студ в мокрите си дрехи. Навън все още бе тъмно, през единственото прозорче се процеждаха мъгли. Какво ли бе станало с бунта? Ами с приятелите й? Стори й се, че мъглите отвън са по-ярки от обичайното. Факли в нощта? Нямаше как да разбере без калай.

„Какво си мислех? — продължи да се ядосва тя. — Че ще се справя там, където се провали Келсайър? Той е знаел, че Единайсетият метал е безполезен“.

Беше направил много, не можеше да го отрече — но със сигурност не бе убил лорд Владетеля. Опита се да си припомни случилото се подробно. Имаше нещо странно познато в нещата, които й бе показал Единайсетият метал. Не заради виденията, които изникнаха, а заради това, което усещаше самата тя, докато го разпалваше.

„Злато. Когато разпалих Единайсетия метал, се почувствах, както когато Келсайър ме накара да горя злато“.

Възможно ли бе Единайсетият метал въобще да не е „единайсети“? Златото и атиумът й се струваха странно свързани. Всички останали метали вървяха в чифтове — основен метал и негова сплав, като всеки от двата вършеше противоположни неща. Желязото Тегли, стоманата Тласка. Цинкът Тегли, месингът Тласка. В това имаше логика. Всички, с изключение на атиума и златото.

Ами ако Единайсетият метал беше сплав от атиум и злато? „Това би означавало… че атиумът и златото не са чифт. Че правят две различни неща. Сходни, но различни. Че са като…“

Като другите метали, които се групираха по четири. Това бяха физичните метали: желязо, стомана, калай и пютриум. И психичните: бронз, мед, цинк и пиринч. Освен тях имаше и метали, въздействащи на времето: злато и неговата сплав, атиум и неговата сплав.

„Значи има и други метали. Такива, които все още не са открити — вероятно защото атиумът и златото са твърде ценни, за да се правят техни сплави“.

Но каква полза можеше да извлече от това откритие? Нейният „Единайсети метал“ вероятно бе в противоположен чифт на златото — метал, който според Келсайър бил най-безполезният от всички. Златото бе помогнало на Вин да види себе си — или по-точно своя версия, различна от истинската. Но това бе само видение на нещо, в което би могла да се превърне, ако миналото й е различно.

Единайсетият метал бе направил нещо подобно: вместо да покаже на Вин нейното минало, бе показал сходни образи на други хора. Но не й бе казал нищо. Какво значение, че лорд Владетеля е можел да стане друг човек? Сега той бе тиран, управляващ Последната империя, срещу която тя се бореше.

На вратата се появи тъмна фигура — инквизитор с черно расо и спусната качулка. Лицето му бе скрито в сянка, стоманените му очи блещукаха под смръщените му вежди. Зад него се появи втори и каза:

— Време е.

Първият инквизитор извади връзка ключове и тръгна към клетката на Вин.

Тя се напрегна. Ключалката изщрака. Вин скочи и се втурна напред.

„Винаги ли съм била толкова бавна без пютриум?“ — помисли си ужасено. Инквизиторът я сграбчи за ръката, докато се шмугваше покрай него. Движенията му бяха почти небрежни. Ръката му се движеше със свръхестествена бързина — в сравнение с него Вин сякаш пълзеше.

Инквизиторът я дръпна и я спря. На устните му трепкаше зла усмивка, лицето му бе покрито с белези. Белези, които приличаха на…

„Рани от стрели — помисли тя смаяно. — Но… нима вече са заздравели? Как е възможно?“

Тя продължи да се дърпа, но слабото й, лишено от пютриум тяло не можеше да се сравнява със силата на инквизитора. Съществото я понесе към вратата. Вторият инквизитор отстъпи встрани и я огледа със стоманените си очи.

Вин го заплю, но той дори не трепна. Първият инквизитор я понесе по тесен коридор. Вторият ги последва. Тя извика няколко пъти за помощ, макар да си даваше сметка, че тук, в Кредик Шау, виковете й са безсмислени. Но поне май успя да ядоса инквизитора, защото той й изви ръката и изръмжа:

— Тихо!

Вин млъкна и се заоглежда. Вероятно бяха в подземието на двореца — коридорът бе твърде дълъг, за да е някъде в Цитаделата. По стените имаше украси, но стаите, покрай които минаваха, изглежда, не се използваха. Килимите бяха почти нови, мебелите — без драскотина. Имаше чувството, че е виждала повечето фрески.

По някое време стигнаха стълба и започнаха да се изкачват. „Това е една от кулите“ — помисли тя.

С всяка стъпка усещаше, че се приближава до лорд Владетеля. Самото му присъствие потискаше чувствата й, отнемаше от волята й, правеше я безразлична към всичко, освен към завладялото я отчаяние. Тя увисна на рамото на инквизитора и се отказа да се бори. Съпротивата на натиска на лорд Владетеля отнемаше цялата й сила.

Влязоха в просторна кръгла стая. Въпреки въздействието на лорд Владетеля Вин успя да огледа обстановката. Никога не бе виждала по-величествени покои.

Помещението имаше формата на огромен цилиндър. Стената — само една, затворена в кръг — бе от стъкло. Озарена от огньовете отвън, стаята сияеше в призрачна светлина. Стъклото беше цветно и през него не можеше да се различават подробности. Изглеждаше сякаш изработено от монолитен слой, който пречупваше светлините и ги превръщаше в издължени линии. Като…

„Като мъгла — помисли тя учудено. — Цветни потоци от мъгла, заобикалящи помещението в кръг“.

Лорд Владетеля седеше на трон върху пиедестал в средата на стаята. Не беше старецът, а неговата по-млада версия — красивият мъж, който бе убил Келсайър.

„Негов заместник? Не, аз го усещам — точно както онзи, предния път. Това е същият човек. Но как променя вида си? Как изглежда по-млад, когато пожелае?“

Няколко принудители с татуирани чела стояха до стената. И седмина инквизитори — редица от сенки с железни очи. Ставаха общо девет, с двамата, които я бяха донесли. Инквизиторът с белезите от стрели я подаде на друг, който я улови със същата желязна хватка.

— Да започваме — каза лорд Владетеля.

Един принудител пристъпи напред и се поклони. Вин с ужас осъзна, че го познава. „Архипрелан Тевидиан. Моят… баща“.

— Милорд — почна Тевидиан, — простете, но не разбирам. Вече обсъдихме този въпрос!

— Инквизиторите смятат, че имат какво да добавят — отвърна лорд Владетеля отегчено.

Тевидиан погледна намръщено Вин. „Той не знае коя съм — помисли тя. — Никога не е знаел, че е станал баща“.

— Милорд — продължи архипреланът, след като й обърна гръб. — Погледнете през прозореца! Нямаме ли по-важни неща за обсъждане? Целият град е обхванат от бунт! Факлите на скаа озаряват нощта, те са посмели да излязат в мъглите. Негодниците богохулстват, нападат Цитаделите и избиват благородници!

— Да ги избиват — каза лорд Владетеля със същия тон. Изглеждаше почти… изтощен. Седеше с изправен гръб, но в позата и в гласа му се долавяше умора.

— Но, милорд! — възрази Тевидиан. — Големите къщи ще паднат!

Лорд Владетеля махна нехайно с ръка.

— Не е зле от време на време да се пречистват. Това поражда нестабилност и пречи на аристокрацията да стане прекалено самоуверена. Обикновено ги оставям да се избиват в глупавите си войни, но сега и бунтът ще свърши работа.

— Но… ако скаа дойдат в двореца?

— Тогава аз ще се разправям с тях — отвърна тихо лорд Владетеля. — Не желая повече да обсъждаме това.

— Да, милорд. — Тевидиан сведе глава и отстъпи назад.

— А сега — заговори лорд Владетеля и се обърна към инквизиторите. — Какво искахте да ми кажете?

Инквизиторът с белезите пристъпи напред.

— Милорд, искаме да ви помолим да отнемете ръководството на Министерството от тези… хора и да го предоставите на инквизиторите.

— Това вече го обсъдихме — заяви лорд Владетеля. — Ти и твоите братя имате по-важни задачи. Твърде ценни сте, за да се занимавате с чиновническа дейност.

— Но като позволявате на обикновени хора да управляват Министерството, вие неволно разрешавате в сърцето на вашия свят дворец да проникнат покварата и порокът!

— Безпочвени обвинения! — обади се ядно Тевидиан. — Често повтаряш тези думи, Кар, но никога не си предоставял доказателства.

Кар бавно се извърна и светлините иззад стената озариха злобната му усмивка. Усмивка, почти толкова обезпокоителна, колкото и въздействието на лорд Владетеля.

Доказателства? — попита Кар. — Добре, кажете ми, архипрелан. Познавате ли това момиче?

— Ба, разбира се, че не! — отвърна Тевидиан и махна с ръка. — Какво общо може да има една скаа с Министерството?

— Всичко — рече Кар и погледна Вин. — О, да… съвсем всичко. Дете, кажи на лорд Владетеля кой е баща ти.

Вин се опита да се измъкне, но ръцете на инквизитора бяха твърде силни, а близостта на лорд Владетеля — смазваща.

— Не зная — процеди тя през стиснати зъби.

Лорд Владетеля се понадигна, обърна се към нея и се наведе напред.

— Не можеш да лъжеш лорд Владетеля, дете — продължи Кар с дрезгавия си глас. — Той живее от векове и познава аломантията по-добре от всеки друг. Той вижда всичко със същата лекота, с която тупти сърцето ти, и чете чувствата в очите ти. Той усеща мига, в който го лъжеш. Той знае… о, да. Той знае.

— Никога не съм познавала баща си — продължи да се инати Вин. Щом инквизиторът искаше нещо от нея, струваше й се най-правилно да не му го дава. — Израсла съм на улицата.

— Мъглородна, израсла на улицата? — попита Кар. — Брей, това е интересно. Нали, Тевидиан?

Архипреланът мълчеше, смръщил вежди. Лорд Владетеля бавно се изправи и слезе по стълбите към Вин.

— Да, милорд — рече Кар. — Вие и по-рано сте усещали аломантията й. Знаете, че тя е завършена Мъглородна — при това с невероятна сила. А същевременно твърди, че е израсла на улицата. Коя благородна Къща би изоставила такова дете? С подобна сила в жилите й трябва да тече доста чиста кръв. Или поне е текла в жилите на един от родителите й.

— За какво намекваш? — попита Тевидиан и изведнъж пребледня.

Лорд Владетеля все едно не ги чуваше. Мина по трепкащите по пода разноцветни отражения и спря пред Вин.

„Толкова е близо“ — помисли тя. Усмиряващото му въздействие бе тъй силно, че не изпитваше дори страх — само някаква дълбока, всепоглъщаща печал.

Лорд Владетеля посегна с деликатните си ръце, улови я за бузите и вдигна лицето й, за да надзърне в очите й.

— Кой е баща ти, момиче? — попита тихо.

— Аз… — Отчаяние изпълни душата й. Мъка, болка и желание да умре.

Лорд Владетеля доближи лицето си до нейното. И в този момент тя разбра истината. Виждаше очите му, усещаше неговата сила. Неговата… божествена сила.

Той не се тревожеше от бунта на скаа. И защо да се тревожи? Стига да пожелаеше, щеше да изтреби всички хора в този град. Вин знаеше, че това е истина. Щеше да му отнеме известно време, но пък той можеше да убива вечно, неуморно. Нямаше защо да се страхува от бунтовниците.

Нямаше никакъв смисъл да се бои. Келсайър бе допуснал ужасна, ужасна грешка.

— Баща ти, дете — подкани я лорд Владетеля и тя отново почувства натиска му върху душата си.

И проговори, изцяло подвластна на силата му.

— Моят… брат ми каза, че баща ми е този човек ето там. Архипреланът. — По бузите й се търкулнаха сълзи, но когато лорд Владетеля й обърна гръб, тя не можа да разбере защо плаче.

— Лъжа, милорд! — извика Тевидиан и отстъпи. — Какво знае тя? Не виждате ли, че е само едно глупаво дете!

— Тевидиан, кажи ми честно — поде лорд Владетеля, докато приближаваше с бавна крачка принудителя. — Някога лягал ли си с жена скаа?

Принудителят се поколеба.

— Аз спазвам закона! Всеки път, когато го направя, ги убивам.

— Ти… лъжеш — заяви лорд Владетеля, сякаш бе изненадан. — Не си сигурен.

Тевидиан се разтрепери.

— Аз… мисля, че се справих с всичките, милорд. Но… имаше една, която може да ми се е изплъзнала. Отначало не знаех, че е скаа. Войникът, когото пратих да я убие, допусна небрежност и я пусна. Но след това я намерих.

— Кажи ми — рече лорд Владетеля. — Тази жена роди ли дете?

Възцари се тишина.

— Да, милорд — отвърна архипреланът накрая.

Лорд Владетеля затвори очи, въздъхна и се върна на трона.

— Ваш е — рече на инквизиторите.

Шестима от инквизиторите с радостни викове извадиха изпод расата си обсидианови кинжали и се нахвърлиха върху архипрелана. Забиваха кинжалите отново и отново. Той крещеше. Останалите принудители гледаха ужасено.

Кар също гледаше доволно. До него, също така доволни, стояха помощникът му от тъмницата и деветият Инквизитор.

— Тезата ти е доказана, Кар — заяви с уморен глас лорд Владетеля от трона. — Изглежда, съм се предоверил на… склонността на обикновените служители да спазват моите закони. Никога не бях допускал грешка. Но май е време за промяна. Събери всички архипрелани и ги доведи тук — ако трябва, вдигни ги от леглата. Нека присъстват, когато предам управлението на Министерството на Инквизиторския отдел.

Усмивката на Кар стана по-широка.

— Нечистокръвното дете да бъде унищожено — добави лорд Владетеля.

— Разбира се, милорд. Макар че… преди това бих искал да й задам няколко въпроса. Тя е участвала в една шайка на Мъгливи скаа. Би могла да ни помогне да открием останалите…

— Чудесно — рече лорд Владетеля. — В края на краищата това е ваше задължение.