Брандън Сандърсън
Последната империя (37)

35.

Давам си сметка какво може да стане, ако направя погрешен избор. Трябва да съм силен, не бива да запазвам властта само за себе си.

Защото вече видях какво ще последва, ако го направя.

„За да работиш с мен — бе казал Келсайър, — искам да ми обещаеш само едно — да ми вярваш“.

Вин висеше неподвижно в мъглата, която се носеше около нея като тих поток. Отгоре, отпред, отстрани, отдолу. Мъгла навсякъде.

„Повярвай ми, Вин — говореше той. — Ти ми се довери, когато скочи от стената и аз те улових. Ще трябва да ми повярваш и този път.

Аз ще те хвана.

Ще те хвана…“

Сякаш се намираше в нищото. Над и извън мъглата. Как й завиждаше само. Тя не разсъждаваше. Не се тревожеше.

Не изпитваше болка.

„Келсайър, аз ти вярвах — помисли Вин. — Наистина. Но ти ме остави да падна. Обеща, че никой няма да предаде никого в нашата група. А какво направи? Тъкмо ти ни предаде“.

Поклащаше се, разпалила калай, за да вижда по-добре. Мъглата беше влажна. И студенееше на кожата й. Като сълзи на мъртвец.

„Какво значение има това? — продължаваше да разсъждава тя. — И защо трябва да има някакво значение? Какво ми каза веднъж, Келсайър? Че никога не съм те разбирала. Че все още има много неща да уча за приятелството. Ами ти? Ти дори не се би с него“.

Той стоеше там, в спомените й. Лорд Владетеля го събори с презрителен шамар. Оцелелия издъхна като съвсем обикновен човек.

„Затова ли се поколеба, когато те попитах дали някога ще ме изоставиш?“

Искаше й се просто да… изчезне. Да отлети. Да се разтвори в мъглата. Веднъж вече бе жадувала за свобода — и после бе осъзнала, че я е открила. Оказа се, че е грешала. Това не беше свобода, а мъка, дупка в душата й.

Същото както преди, когато я изостави Рийн. Нима имаше разлика? Рийн поне бе искрен с нея. Винаги й бе казвал, че ще я напусне. А Келсайър я поведе със себе си, твърдеше, че й вярва и че я обича, а всъщност Рийн бе този, дето й бе останал верен.

— Не искам повече — прошепна тя на мъглите. — Не можете ли просто да ме вземете?

Мъглите не отговориха. Продължаваха да се вихрят игриво. Непрестанно се меняха и оставаха същите.

— Господарке? — повика я отдолу неуверен глас. — Господарке, вие ли сте там горе?

Вин въздъхна, разпали калай, изгаси стоманата и се спусна на покрива на скривалището. Сейзед стоеше до стоманената стълба, по която се качваха и слизаха съгледвачите.

— Какво има, Сейз? — попита тя уморено, докато Притегляше трите монети, които бе използвала като крака на триножник, за да се стабилизира. Една бе изкривена и смачкана — беше онази от двубоя с Келсайър преди много месеци.

— Съжалявам, господарке — продължи Сейзед. — Но се безпокоях къде може да сте отишла.

Тя сви рамене.

— Странно тиха е тази нощ — подметна Сейзед.

— Траурна нощ. — Стотици скаа бяха избити след смъртта на Келсайър и още толкова смазани до смърт в настъпилия хаос на площада.

— Чудя се какъв смисъл имаше смъртта му — тихо каза тя. — Спасихме много по-малко, отколкото бяха убити.

— Убити от зли хора, господарке.

— Хам често задава въпроса дали такова нещо като злото наистина съществува.

— Господарят Хамънд обича да задава въпроси — отвърна Сейзед, — но дори той не поставя под въпрос отговорите. Има зли хора… също както и добри.

Вин поклати глава.

— Грешах за Келсайър. Той не беше добър човек — беше просто лъжец. Никога не е възнамерявал да победи лорд Владетеля.

— Може би — отвърна Сейзед. — А може би не му се е удала възможност да изпълни плана си. Или пък може би ние не разбираме какъв е бил планът му.

— Говориш, сякаш все още му вярваш. — Вин се обърна и се загледа към смълчания нощен град.

— Вярвам му, господарке — отвърна Сейзед.

— Но как? Как можеш да му вярваш?

Сейзед поклати глава и се приближи до нея.

— Вярата не е нещо, което да си позволим само в светли дни и спокойни времена. Какъв смисъл от нея, ако не продължиш, след като си се провалил? — Вин се намръщи. — Господарке, всеки може да вярва в някой или нещо, което винаги успява. Но провалът… ето това е нещо, в което е трудно да вярваш, при това убедено и искрено. Може би защото е трудно да го приемем.

Вин поклати глава.

— Келсайър не го заслужава.

— Не го казвате от сърце, господарке — възрази спокойно Сейзед. — Ядосана сте заради това, което се случи. И ви боли.

— О, напротив, говоря съвсем сериозно — рече Вин и усети, че по бузата й се търкулва една сълза. — Той не заслужава нашата вяра. Никога не я е заслужавал.

— Скаа не мислят като вас. Легендите им за него се множат. Скоро ще трябва да почна да ги събирам.

Вин смръщи вежди.

— Ще събираш истории за Келсайър?

— Разбира се. Аз събирам всички религии.

Вин завъртя глава.

— Сейзед, ние не говорим за религия. Става въпрос за Келсайър.

— Не съм съгласен. За скаа той вече е религиозна фигура.

— Но ние го познавахме — посочи Вин. — Той не беше нито проповедник, нито бог. Беше обикновен човек.

— Както и всички те, нали? — отвърна тихо Сейзед.

Вин поклати глава. Известно време мълчаха, загледани в нощта.

— Какво ще стане с другите? — попита тя накрая.

— Тъкмо обсъждат какво да предприемат — отвърна Сейзед. — Предполагам, че ще напуснат Лутадел поотделно и ще се укрият в съседните градчета.

— А… ти?

— Аз трябва да замина на север — към моята родна страна, при Пазителите, за да споделя познанията, които съм събрал. Трябва да разкажа на братята и сестрите ми за дневника — особено за частите, засягащи нашия праотец Рашек. Има много неща, които могат да се научат от тази история, поне така мисля. — Млъкна и я погледна. — Господарке, не мога да взема никого на това пътешествие. Мястото, където живеят Пазителите, трябва да остане тайна, дори за вас.

„Разбира се — помисли Вин. — Разбира се, че е така“.

— Но ще се върна — обеща той.

„Ще се върнеш, да. Както всички други“.

Хората от групата я бяха накарали да се почувства необходима за известно време, но тя си даваше сметка, че това все някога ще свърши. Време беше да се връща на улицата. Да остане сама.

— Господарке… — обади се Сейзед. — Чухте ли това?

Тя сви рамене. Но… наистина имаше нещо. Гласове. Намръщи се и тръгна към другия край на покрива. Гласовете се усилиха и вече се различаваха ясно, дори без калай. Тя надзърна от ръба на покрива.

На улицата стояха десетина скаа. „Крадци?“ — помисли си Вин тъкмо когато Сейзед се присъедини към нея. Групата нарастваше бързо — попълваха я излизащи от околните сгради скаа.

— Елате — каза високо един мъж, явно водачът на групата. — Не се страхувайте от мъглите! Нали Оцелелия се бе нарекъл Господарят на мъглите? Не каза ли той, че няма защо да се боим от тях?

От къщите продължаваха да излизат скаа, вече напълваха улицата.

— Иди да извикаш другите — тихо нареди Вин.

— Да, господарке. — Сейзед забърза към стълбата.

— Вашите приятели, децата ви, бащите и майките, жените и любимите — продължи мъжът, като вдигна над главата си запален фенер. — Те лежат мъртви на улицата, само на половин час път оттук. Лорд Владетеля дори не си направи труда да нареди да почистят след клането!

От тълпата се чуха неодобрителни възгласи.

— А дори след като ги махнат оттам, кой ще ги погребе? Пак ние! Лорд Келсайър неведнъж ни е говорил за това.

— Лорд Келсайър! — повториха неколцина. Групата продължаваше да расте, прииждаха жени и деца.

Тропот откъм стълбите възвести появата на Хам. Скоро към него се присъедини Сейзед, после Бриз, Доксон, Дух и дори Клъбс.

— Лорд Келсайър! — повтори високо мъжът долу. И други запалиха фенери, озарявайки мъглите. — Лорд Келсайър се би днес за нас! И уби един безсмъртен инквизитор!

Тълпата се развика одобрително.

— Но после умря! — обади се някой.

Тишина.

— И какво направихме, за да му помогнем? — попита водачът. — Бяхме хиляди. Притекохме ли се на помощ? Не! Чакахме и гледахме, докато той се биеше за нас. Стояхме и мълчахме — и го оставихме да бъде сразен. Гледахме го как умира! Но дали е мъртъв наистина? Какво каза Оцелелия — че лорд Владетеля никога няма да го убие! Келсайър е Господарят на мъглите! Не е ли сега с нас?

Вин огледа останалите. Хам наблюдаваше сцената внимателно, но Бриз само повдигна рамене.

— Този човек е побъркан. Религиозен фанатик.

— Казвам ви, приятели! — изкрещя мъжът долу. Тълпата продължаваше да расте, виждаха се все повече светлинки. — Истината ви казвам! Лорд Келсайър ми се яви тази нощ! Каза, че винаги ще бъде с нас. Нима ще го предадем отново?

— Не! — дойде общият отговор.

Бриз поклати глава.

— Не съм си и помислял, че могат да са такива. Жалко, че групата е толкова малка…

— Какво е това? — попита Доксон.

Вин се обърна и погледна. В далечината се виждаше светещо петно. Като… факли, запалени в мъглите. Още едно се появи на изток, близо до скаа бордеите. И трето. После четвърто. Само за няколко минути целият град засия.

— Ти, безумен гений… — прошепна Доксон.

— Какво? — попита намръщено Клъбс.

— Нищо не сме разбрали — заяви Доксон. — Атиумът, армията, благородничеството… не към това се стремеше Келсайър. Ето я неговата операция! Никога не е очаквал, че нашата група ще събори Последната империя — твърде сме малко. Но цялото население на града…

— Искаш да кажеш, че го е направил нарочно? — попита Бриз.

— Той често ми задаваше един и същ въпрос — обади се Сейзед. — Все питаше какво дава сила на религията. И всеки път аз му отвръщах по един и същ начин… Казвах му, че силата е в страстната вяра на поклонниците. Към нещо… или към някого.

— Но защо не ни е казал? — попита Бриз.

— Защото е знаел — отвърна тихо Доксон. — Знаел е нещо, с което никога няма да се съгласим. Знаел е, че ще трябва да умре.

Бриз поклати глава.

— Не го вярвам. Защо му е трябвало да си губи времето с нас? Би могъл да се справи и сам.

„Да си губи времето…“

— Докс — рече Вин и се обърна. — Къде е складът, който Келсайър нае за срещите си с информаторите?

Доксон се замисли.

— Не е далече. През две пресечки. Каза, че искал да е близо до резервното скривалище…

— Заведи ме!

Събралите се долу скаа продължаваха да викат все по-силно. Цялата улица бе озарена от светлини, трепкащи факли превръщаха мъглата в сияеща мараня.

Доксон я поведе по улицата, останалите ги последваха.

Складът беше голяма изоставена сграда в промишлената зона на бордеите. Вин разпали пютриум и строши ключалката.

Влязоха, Доксон вдигна фенера и на светлината му видяха лъскав метал. Оръжия. Мечове, брадви, тояги и шлемове лъщяха на светлината — невероятна съкровищница.

Всички гледаха в почуда.

— Ето я истинската му цел — тихо каза Вин. — Имал е нужда от Реноа като параван, за да може да купува всички тези оръжия. Знаел е, че ще потрябват на неговите бунтовници, за да успеят да превземат града.

— Защо тогава трябваше да събираме армия? — попита Хам. — Или и тя е била само параван?

— Предполагам — отвърна Вин.

— Грешите — отекна един глас в просторния склад. — Нещата са доста по-сложни.

Всички подскочиха.

— Реноа?! — невярващо възкликна Вин.

Доксон вдигна фенера по-високо.

— Покажи се, твар.

Една тъмна фигура пристъпи от дъното на склада. Остана скрита в сенките, но когато заговори отново, вече всички познаха гласа.

— Трябваше му армия, която да осигури сърцевина от добре обучени мъже за въстанието. Но тази част от плана бе затруднена поради известни ви стечения на обстоятелствата. Това бе само една от причините, поради които се нуждаеше от вас. С падането на Къщите в политическата йерархия щеше да се образува празно пространство. Гарнизонът трябваше да напусне града, за да не изтреби до крак всички разбунтували се скаа.

— Значи е планирал всичко това от самото начало — рече учудено Хам. — Знаел е, че скаа няма да се вдигнат сами. Твърде дълго са ги били и тъпкали, втълпявано им е, че лорд Владетеля притежава телата и душите им. Давал си е сметка, че няма да се вдигнат… освен ако не им осигури нов бог.

— Да — потвърди Реноа и пристъпи напред. Светлината озари лицето му и Вин ахна от изненада.

— Келсайър!

Хам я сграбчи за рамото.

— Внимавай, дете. Това не е той.

Съществото я погледна. Имаше лицето на Келсайър, но очите му бяха… различни. А и липсваше характерната за Келсайър усмивка. Лицето изглеждаше пусто. Мъртво.

— Извинявам се — произнесе съществото. — Това беше моята част от плана и причината, поради която Келсайър ме нае в началото. Трябваше да погълна останките му, след като умре, и после да се появя пред последователите му, за да им вдъхна сила и вяра.

— Какво си ти? — попита ужасено Вин.

Реноа-Келсайър я погледна, после лицето му засия, стана прозрачно. Тя виждаше костите му през пихтиестата плът. Напомняше й за…

— Мъглив дух!

— Кандра — поправи я съществото, докато кожата му отново ставаше непрозрачна. — мъглив дух, който е… пораснал, ако мога да се изразя така.

Вин се извърна погнусена, спомнила си съществата, които бе виждала в мъглите. Келсайър ги наричаше лешояди… създания, които поглъщат телата на мъртвите, крадат скелета и образа им. „Мълвата е по-истинска, отколкото си мислех“.

— Вие също бяхте част от плана — продължи кандрата. — Всички вие. Питате защо му е трябвала тази група? Трябваха му достойни хора, такива, които милеят повече за другите, отколкото за своя джоб. Той ви поставяше над армиите и тълпите, обучаваше ви да ръководите. Използваше ви… но и ви подготвяше. — Съществото погледна Доксон и Бриз, после Хам. — Чиновник, политик, генерал. За нацията, която предстоеше да се роди, бяха нужни хора с вашия талант. — Кандрата кимна към една маса до стената. — Там пише какво трябва да правите. Мен ме чака друга работа.

Обърна се да си върви, после спря пред Вин и извърна към нея лицето на Келсайър. Безстрастно, ледено лице.

— Той ме помоли да ти предам това. — Кандрата пусна в ръката й една малка кесия и си тръгна.

Бриз забърза към масата, но Хам и Доксон го изпревариха. Вин погледна кесията. Страхуваше се от това, което ще намери вътре, така че изтича и се присъедини към останалите.

Листът бе карта на града, очевидно прекопирана от тази на Марш. В горния й край пишеше:

Приятели мои, чака ви доста работа и трябва да я свършите бързо. Трябва да разпределите и раздадете оръжията от този склад, след това да направите същото с другите два склада, които се намират в бордеите. В съседното помещение има коне, ще са ви нужни.

След като приключите с раздаването на оръжията, трябва да овладеете градските порти и да неутрализирате останалите войници от гарнизона. Бриз, това ще свърши твоята група — нападнете гарнизона, за да може после да завземете портите.

В града са останали четири Големи къщи, които разполагат със свои въоръжени сили. Отбелязал съм ги на картата. Хам, твоята група ще се заеме с тях. В града не бива да останат други войници, освен твоите.

Доксон, ти ще изчакаш да бъдат нанесени първите удари. Все повече скаа ще идват при склада, след като тръгне слухът. Армиите на Бриз и Хам ще включват войниците, които обучихме, както и попълнения от улични скаа. Постарайте се всички да получат нужното въоръжение, за да може Клъбс да поведе тази нова армия срещу двореца.

Усмирителните станции би трябвало вече да са унищожени — Реноа е предал съответните заповеди на нашите щурмови отряди, преди да се срещне с вас. Ако имате време, пратете няколко от Главорезите на Хам да проверят дали това е станало. Бриз, твоите Усмирители да се разпръснат сред скаа, за да ги окуражават.

Мисля, че това е всичко. Хитър номер, нали? Когато си спомняте за мен, помнете ме с него. И с усмивката ми. Хайде, действайте.

И дано да управлявате с мъдрост.

На картата градът бе разделен на части и върху всяка бе изписано името на един от членовете на групата. Вин забеляза, че тя и Сейзед не фигурират.

— Ще се върна при групата, която беше до нашата къща — заяви Клъбс високо. — Ще ги доведа да получат оръжия. — И закуцука към вратата.

— Клъбс? — спря го Хам. — Не се обиждай, но… защо те е включил като командващ на армията? Какво разбираш ти от военно дело?

Клъбс изсумтя презрително, после повдигна единия си крачол и показа дългия извит белег, който започваше от прасеца и стигаше чак до бедрото — причината да накуцва.

— Къде според теб съм се сдобил с това? — попита и излезе.

Хам завъртя глава.

— Не мога да повярвам…

Бриз също изглеждаше учуден.

— А си мислех, че разбирам от манипулиране на хора. Това е… направо невероятно! Икономиката е пред сриване, благородниците скоро ще започнат открита война в провинцията. Кел ни показа, че инквизиторите могат да бъдат убивани — остави на нас да повалим другите и да ги обезглавим. Що се отнася до лорд Владетеля…

Всички извърнаха очи към Вин.

Тя погледна кесията в ръката си и бавно я развърза. Вътре имаше втора, по-малка, очевидно пълна с атиумни топчета. До тях лежеше метално късче, завито в хартия. Единайсетият метал.

Вин разгъна хартията.

Вин. Първоначалната ти задача за тази нощ бе да избиеш благородниците, които са останали в града. Но ти ме убеди, че може би трябва да останат живи.

Така и не можах да разбера как действа този проклет метал. Безопасно е да го разпалиш — няма да те убие, — но изглежда, не върши нищо полезно. Ако четеш тези редове, значи не съм успял да го разгадая преди срещата ми с лорд Владетеля. Не мисля, че това е от значение. Хората имат нужда от нещо, в което да вярват, и няма друг начин да им го осигуриш.

Моля те, не ми се сърди, че те изоставих. И без това живях подарен живот. Трябваше да умра преди години, вместо Мейр. Бях готов за това.

Останалите имат нужда от теб. Сега ти си тяхната Мъглородна — ти ще ги защитаваш през идните месеци. Благородниците ще пратят убийци срещу нашите нови водачи.

Сбогом. Ще разкажа за теб на Мейр. Тя винаги е искала да имаме дъщеря.

— Какво пише, Вин? — попита Хам.

— Ами… че не разбира как действа Единайсетият метал. И че съжалява, че не е знаел как да победи лорд Владетеля.

— Разполагаме с населението на цял един град, за да го надвием — рече Докс. — Искрено се съмнявам, че би могъл да изтреби всички ни — ако не можем да го убием, просто ще го вържем и ще го хвърлим в тъмница.

Останалите кимнаха.

— Е, добре! — продължи Доксон. — Бриз и Хам, заемете се с разпределянето на оръжието. Дух, иди да извикаш чираците — ще ни трябват да разнасят съобщения. Да започваме!

Скоро в склада започнаха да прииждат скаа, оглеждаха с почуда натрупаните оръжия. Доксон веднага назначи някои за отговорници по раздаването на оръжията, други прати да повикат приятелите и съседите си.

Всички, освен Вин бяха заети.

Тя погледна Сейзед и той й се усмихна.

— Понякога се налага да почакаме, господарке. За да разберем защо е трябвало да повярваме в нещо. Един от любимите изрази на господаря Келсайър.

— Винаги има още една тайна — прошепна Вин. — Но, Сейз, всички, освен мен имат какво да правят. Аз е трябвало да избия благородниците, но Кел се е отказал от това.

— Да, те трябва да бъдат неутрализирани — потвърди Сейзед, — но не е задължително да бъдат избити. Може би вашата роля е била да покажете на Келсайър точно това?

Вин поклати глава.

— Не. Трябва да има и друго, Сейз. — Стисна ядосано кесията и нещо вътре изшумоли.

Беше второ късче хартия, което не бе забелязала преди малко. Извади го и внимателно го разгъна. Беше рисунката, която й бе показал Келсайър — рисунката на цвете. Рисунката, която Мейр винаги си носела, мечтата за бъдещето, когато слънцето няма да е червено, а растенията ще са зелени…

Вин вдигна глава.

„Чиновник, политик, войник… има още нещо, от което се нуждае една държава.

Добър убиец“.

Извади стъкленицата и я изпи заедно с няколко топчета атиум. Отиде до купа оръжия и взе вързоп стрели. Бяха с кремъчни остриета. Започна да чупи остриетата, като оставяше около сантиметър дърво. Останалата част хвърляше.

— Господарке? — попита загрижено Сейзед.

Вин не му обърна внимание и продължи да рови в оръжията. Намери това, което й трябваше — ризница, изработена от сплетени метални пръстени. Откъсна десетина с подсилените си от пютриум пръсти.

— Господарке, какво правите?

Вин отиде до рафта, на който бе видяла различни метални прахове, и напълни кесията с пютриум.

— Безпокоя се за лорд Владетеля — рече тя, извади пиличка и изстърга няколко парченца от Единайсетия метал. Поколеба се, после ги погълна с вода от манерката. Пусна още няколко парченца в една стъкленица.

— Но бунтовниците сигурно ще могат да се справят с него — рече Сейзед. — Без помощниците си той не е толкова силен. Поне така мисля.

— Грешиш — отвърна Вин и тръгна към вратата. — Той е силен, Сейз. Келсайър не можа да го усети — за разлика от мен. Той не знаеше.

— Къде отивате?

Вин спря при вратата.

— В двореца има една крипта, охранявана от войници и инквизитори. Келсайър се опита да влезе там на два пъти. — Обърна се към черните мъгли навън. — Тази нощ ще разбера какво има вътре.