Брандън Сандърсън
Последната империя (35)

33.

Вече сме близо. Странно, тази нощ в планината сякаш всички сме напълно освободени от потискащия допир на Дълбината. От доста време не се бях чувствал така.

Езерото, което откри Федик, сега е под нас — виждам го от скалния ръб. Оттук изглежда още по-зловещо със своя стъклен — почти метален — блясък. Съжалявам, че не му позволих да вземе проби от водата.

Може би тъкмо неговият интерес разгневи мъгливото същество, което сега ни преследва. Може би… затова то реши да го нападне и да го промуши с невидимия си нож.

Странно, но тази атака ми донесе облекчение. Вече не съм единственият, който е виждал нещо подобно. Значи не съм луд.

— Е… това ли е? — попита Вин. — Край на плана ни?

Хам сви рамене.

— Ако инквизиторите са пречупили Марш, значи знаят всичко. Или поне достатъчно. Ще са в течение на операцията за нападение срещу двореца и че възнамеряваме да използваме войната между Къщите за прикритие. Сега вече няма начин да накараме лорд Владетеля да напусне града, нито да прати дворцовата охрана извън стените. Лоша работа, Вин.

Резервното скривалище беше влажна изба само с три помещения и въздухът миришеше на кал и сажди. Чираците на Клъбс бяха заели едната стая.

Бриз стоеше до отсрещната стена, оглеждаше недоволно пръстения под и прашните мебели и не събираше кураж да седне. Вин не го разбираше — така и така беше невъзможно да опази костюма си чист в тази дупка.

Бриз не беше единственият, който приемаше с негодувание самоналоженото им изгнание — някои чираци мърмореха, че предпочитали да ги приберат в Министерството. Но въпреки това през първите два дни никой не излизаше навън, освен ако не беше крайно наложително. Всички осъзнаваха опасността: Марш би могъл да даде на инквизиторите описанията им.

Бриз поклати глава.

— Господа, може би е време да приключваме с тази операция. Доста се постарахме и въпреки случилото се с армията, която успяхме да съберем, мисля, че свършихме отлична работа.

Доксон въздъхна.

— Какво пък, и без това няма да изкараме дълго на спестяванията си — особено ако Кел продължава да раздава парите ни на скаа. — Той седеше до масата, която бе почти единствената мебел в избата и бе затрупана с неговите бележници, свитъци и записки: беше се постарал да прибере от предишното скривалище всички документи, които биха могли да издадат някаква информация относно плана им.

— Лично аз не бих имал нищо против нещата да се променят — отвърна Бриз. — Всичко това беше много забавно и най-вече нещата, които преживяхме заедно, но да се работи за Келсайър е доста изтощително.

Вин се намръщи.

— Решил си да напуснеш групата?

— Зависи какво ще ни предложи Кел — отвърна Бриз. — Ние не сме като другите банди, които познаваш. Работим за удоволствие, а не защото някой ни нарежда. Стараем се да си вършим работата добре. Печалбите ни са големи, но също и рисковете.

Хам се усмихваше, сплел пръсти на тила си.

— Направо да се чуди човек как станахме част от тази операция. Огромни рискове и нищожна печалба.

— Никаква по-точно — отбеляза Бриз. — Защото вече няма начин да се сдобием с желания атиум. Приказките на Келсайър, че трябва да помагаме на скаа и да сме алтруисти, са много сладки и примамливи, но винаги съм се надявал, че ще получим поне малък дял от съкровищницата.

— Така е — потвърди Доксон и вдигна глава от записките си. — Но дали си заслужаваше? Работата, която свършихме, и нещата, които постигнахме?

Бриз и Хам се замислиха, после кимнаха.

— Точно затова останахме — продължи Доксон. — Кел сам го каза — избрал ни е, защото знае, че имаме съвест. Вие сте добри хора — дори ти, Бриз. И стига си ми се зъбил.

Вин се засмя на познатата задявка. Всички бяха опечалени от смъртта на Марш, но пък бяха хора, които знаеха, че въпреки загубите трябва да продължават. В известен смисъл те наистина бяха като скаа.

— За войната между Къщите — подхвърли замислено Хам. — Колко благородници вече са загинали според вас?

— Стотици — отвърна Доксон. — До един, жертви на други алчни благороднически ръчички.

— Признавам, че имах известни съмнения за цялата тази операция — рече Бриз. — Но нарушената търговия и обърканото управление на властите… ти беше прав, Доксон. Заслужаваше си.

— Позна! — подхвърли подигравателно Хам.

„Ще ми липсват — помисли със съжаление Вин. — Но пък може Келсайър да ме вземе за следващата операция“.

Стълбите изскърцаха и тя машинално се дръпна към тъмния ъгъл. Паянтовата врата се открехна и влезе Келсайър. Бе заметнал мъглопелерината през лакътя си, лицето му издаваше невероятна умора.

„Тази умора ми е позната — помисли Вин. — Пютриумно изтощение. Къде ли е бил?“

— Пак закъсня, Кел — рече Доксон.

— Е, направих каквото ми е по силите — отвърна Келсайър, пусна пелерината на пода и се протегна. — Къде са Клъбс и Дух?

— Клъбс спи в задната стаичка — отвърна Доксон. — Дух е с Реноа. Решихме да му осигурим най-доброто Калаено око.

— Чудесна идея — отвърна Келсайър, въздъхна дълбоко, опря се на стената и затвори очи.

— О, драги — възкликна превзето Бриз. — Изглеждаш ужасно.

— Не съм чак толкова зле, колкото ти се струва. Успях да си почина на връщане. Дори спрях да подремна няколко часа.

— Да, но къде беше? — попита настойчиво Хам. — Тревожихме се да не направиш някоя… глупост.

— Всъщност — поправи го Бриз — бяхме сигурни, че ще направиш някоя глупост. Просто се питахме колко ще е голяма този път. Та какво беше? Да не си убил архипрелана? Изклал си стотина благородници? Откраднал си наметалото от гърба на самия лорд Владетел?

— Разруших Хатсинските ями — отвърна Келсайър.

Възцари се смаяна тишина.

— Знаете ли — заговори накрая Бриз, — крайно време беше да се научим да не го подценяваме.

— Разрушил си ги? — попита Хам. — Как можеш да разрушиш Хатсинските ями? Та това са само цепнатини в земята.

— Е, не разруших самите Ями — обясни Келсайър. — Само разтроших кристалите, които създават атиумни зародиши.

— Всичките? — попита слисано Доксон.

— Всички, които успях да открия — отвърна Келсайър. — Поне няколкостотин ниши. Оказа се доста по-лесно да се спусна под земята, след като владея аломантия.

— Кристали? — попита объркано Вин.

— Атиумни кристали, Вин — обясни Доксон. — Те произвеждат зародиши — не мисля, че някой въобще знае как става това, — а в средата на зародишите има топчета атиум.

Келсайър кимна.

— Тъкмо заради тези кристали лорд Владетеля не може да изпраща аломанти, които да Притеглят атиумните зародиши. Прилагането на аломантия в близост до кристалите води до тяхното разрушаване — а са нужни векове, за да израстат отново.

— Векове, през които те няма да произвеждат атиум — добави Доксон.

— И ти… — почна Вин и млъкна.

— Почти преустанових производството на атиум в Последната империя за следващите триста години.

„Елънд. Къща Венчър. Те отговарят за Ямите. Как ли ще реагира лорд Владетеля, когато научи?“

— Ти си безумец — бавно каза Бриз. — Атиумът е в основата на имперската икономика. Контролът върху него е един от начините лорд Владетеля да упражнява властта си върху благородничеството. Не успяхме да се доберем до запасите му, но това е почти същото. Ти си благословен идиот… ти си гений!

Келсайър се засмя сухо.

— Приемам и двата комплимента. Инквизиторите посещавали ли са работилницата на Клъбс?

— Не, поне според сведенията на нашите наблюдатели — докладва Доксон.

— Това е добре — рече Келсайър. — Може пък да не са успели да пречупят Марш. В най-добрия случай дори не знаят, че Усмиряващите им станции са разкрити. А сега, ако не възразявате, ще ида да поспя. Утре ни чака доста работа.

— Работа ли? — попита Доксон. — Кел… ние си мислехме, че е време да се откажем. Разпалихме война между Къщите, но плановете ни са разкрити. Не смяташ ли, че постигнахме всичко, което ни е по силите?

Келсайър се усмихна.

— Утре ще поговорим.

 

 

— Какво ли е намислил, Сейзед? — попита Вин. Седеше на столчето до огнището в новото им скривалище, докато терисецът приготвяше обяда. Келсайър бе спал цялата нощ и половината от деня.

— Нямам представа, господарке — отвърна Сейзед и опита яхнията на вкус. — Макар че моментът изглежда наистина подходящ да предприемем решителни действия срещу Последната империя.

Вин го погледна замислено.

— Предполагам, че бихме могли да завладеем двореца — нали това искаше Кел? Но ако лорд Владетеля е предупреден, може и да не се получи. Освен това нямаме кой знае колко голяма армия. Хам и Бриз така и не успяха да завършат с вербуването.

Сейзед повдигна рамене.

— А може би Келсайър има други планове относно лорд Владетеля — продължи да разсъждава на глас Вин.

— Може би.

— Сейзед? — попита все така замислено Вин. — Ти събираш легенди, нали?

— Като Пазител аз събирам много веща — отвърна Сейзед. — Истории, легенди, религии. Когато бях млад, друг Пазител ми преразказа всичко, което знаеше, за да мога да го съхранявам и да добавям още познания.

— Чувал ли си някога легенда за този Единадесети метал, за който говори Келсайър?

Сейзед се замисли.

— Не, господарке. Тази легенда беше нова за мен и я чух от господаря Келсайър.

— Но той се кълне, че е истина. И аз му вярвам… по някаква причина.

— Напълно е възможно да има легенди, които не съм чувал — рече Сейзед. — Ако Пазителите знаеха всичко, какъв смисъл да продължават да търсят?

Сейзед пак разбърка яхнията. Изглеждаше тържествен дори когато правеше съвсем простички неща. Продължаваше да носи стюардските си дрехи и бе приел без възражения задълженията на слугите, които бяха освободили.

Забързани стъпки по стълбата накараха Вин да трепне.

— Какво има, господарке?

— Някой идва — каза Вин и се приближи до вратата.

Влезе Тейс, един от чираците. Сега, когато Лестибърнс го нямаше, той изпълняваше ролята на съгледвач.

— На площада се събират хора.

— Какво? — обади се Доксон от другата стая.

— На Фонтанния площад се събират хора, господарю Доксон — повтори момчето. — Казват, че принудителите готвели нови екзекуции.

„Възмездие за Ямите — помисли Вин. — Не им отне много време“.

Лицето на Доксон потъмня.

— Иди да събудиш Кел.

 

 

— Напротив, смятам да ги гледам — заяви Келсайър. Беше облечен с дрехи на беден скаа.

„Пак ли?“ — Стомахът на Вин се сви.

— Вие правете каквото искате — продължи Келсайър. Изглеждаше доста по-добре, след като се бе наспал. — Но тези екзекуции са отговор на това, което направих в Ямите. Ще отида да гледам как убиват тези хора, защото непряко аз съм виновен за смъртта им.

— Вината не е твоя, Кел — каза Доксон.

— Вината е на всички ни — отвърна рязко Келсайър — Което не означава, че сме сгрешили. Но ако не бяхме ние, тези хора нямаше да загинат. Най-малкото, което можем да направим за тях, е да сме свидетели на злощастния им край.

Отвори вратата и тръгна по стълбите. Останалите членове на групата бавно го последваха. Клъбс, Сейзед и чираците останаха.

От небето се сипеше пепел, рееше се като лениви снежинки.

Скривалището не беше далече от площада. Келсайър обаче спря на няколко преки от него. Покрай тях се точеха скаа с помръкнали лица. В далечината ечаха камбани.

— Какво има, Кел? — попита Доксон.

Келсайър изви глава.

— Вин, чуваш ли?

Тя затвори очи и разпали калай. „Съсредоточи се. Както те учеше Дух. Прогони шума от стъпките и ромона на гласовете. Не обръщай внимание на затръшването на вратите и на дишането на минувачите. Слушай…“

— Коне — каза тя, загаси калая и отвори очи. — И карети.

— Талиги — поправи я Келсайър. — Талигите с пленниците. Идват насам.

Огледа околните къщи, улови се за един улук и се закатери по стената. Бриз завъртя очи, сръга Доксон в ребрата и кимна към входа, но Вин и Хам — разпалили пютриум — последваха Кел с лекота на покрива.

— Ето там. — Кел посочи една съседна улица. Вин вече чуваше трополенето на тежките талиги съвсем ясно.

Доксон и Бриз излязоха на покрива през една капандура. Келсайър стоеше на самия ръб, загледан в задаващите се талиги.

— Кел — попита Хам. — Какво си намислял?

— Достатъчно далече сме от площада — отвърна Келсайър. — Инквизиторите не са с пленниците: те ще пристигнат от двореца, както предния път. Едва ли охраната е повече от стотина войници.

— Сто войници са много. Кел — рече Хам.

Келсайър все едно не го чу.

— Мога да спра това… мога да ги спася…

— Кел, може да няма голяма охрана, но площадът е само през няколко преки — каза Вин. — А там е пълно с войска, да не говорим за инквизиторите!

Неочаквано, но Хам не я подкрепи, а се обърна и изгледа въпросително Доксон и Бриз. Докс само повдигна рамене.

— Да не сте се побъркали? — възкликна Вин.

— Чакайте малко — рече Бриз и присви очи. — Не съм Калаено око, но не ви ли се струва, че някои от тези затворници са облечени прекалено добре?

Келсайър замръзна, после изруга. И без предупреждение се хвърли и скочи на улицата.

— Кел! — извика Вин. — Какво… — И млъкна, загледана в приближаващата се колона. Подсиленото й от калая зрение й помогна да разпознае едно лице в първата талига.

Дух.

 

 

— Келсайър, какво правиш? — попита Вин, щом се приземи до него.

Той забави крачка.

— Реноа и Дух са в първата талига. Министерството вероятно е нападнало конвоя — хората в тези талиги са слугите, помощниците и охраната, която наехме в имението.

„Каналният конвой… — помисли Вин. — Министерството е знаело, че Реноа е измамник. Значи Марш все пак се е пречупил“.

Хам ги настигна запъхтян. Бриз и Доксон бяха по-назад.

— Трябва да действаме бързо! — заяви Келсайър и ускори крачка.

— Кел! — Вин го улови за ръката. — Не можеш да ги спасиш. Охраната е голяма, намираме се посред бял ден в центъра на града. Ще те убият!

Той спря и я погледна. В очите му се четеше разочарование.

— Не разбираш защо е всичко това, нали, Вин? Никога не си разбирала. Веднъж вече ти позволих да ме спреш, на хълма, когато долу се водеше битката. Не и този път обаче. Сега ме остави.

— Но…

Той издърпа ръката си от нейната.

— Вин, все още има някои неща, които трябва да научиш за приятелството. Надявам се някой ден да ги разбереш.

Обърна се и се затича към талигите. Хам профуча покрай Вин — тичаше в друга посока, като разблъскваше хората по пътя си.

Вин стоеше стъписана. Доксон спря до нея.

— Това е безумие — прошепна тя. — Не можем да го направим, Докс. Не сме неуязвими.

— Но не сме и безпомощни — изсумтя той.

Покрай тях притича Бриз и посочи в една странична уличка.

— Ето там, Докс. Трябва ми място, откъдето да мога да виждам войниците.

Обзета от смесица от тревога и срам, Вин затича с тях.

 

 

Келсайър хвърли празните стъкленици, чието съдържание бе погълнал, на паважа и излезе на кръстовището да пресрещне затворническите талиги. Зад решетките им бяха натъпкани хора, чиито лица му бяха познати. Прислуга, войници, охрана — някои бунтовници, но повечето съвсем обикновени хора. Никой от тях не заслужаваше да умре.

„Твърде много скаа умряха вече — помисли той, докато разпалваше металите. — Стотици. Хиляди. Стотици хиляди. Не и днес. Никога вече!“

Пусна една монета и скочи във висока дъга. Войниците вдигнаха глави, развикаха се и го засочиха с ръце. Келсайър се приземи точно в средата им.

После Тласна.

Разпали стомана с вик, изправи се и Тласна навън. Избликът на аломантични енергия разхвърля войниците надалече. Телата им се заблъскаха в стените на къщите.

Келсайър се извъртя, Оттласна се от друга група войници и полетя към първата затворническата талига. Блъсна се в нея, разпали стомана и сграбчи металната врата.

Затворниците се отдръпнаха назад. Келсайър изтръгна вратата от пантите с подсилените си от пютриум ръце и я запокити срещу приближаващите се войници.

— Бягайте! — извика на затворниците, скочи и се приземи на улицата. Обърна се.

И се изправи лице в лице с висока фигура, облечена в кафяво расо.

Съществото пред него вдигна ръка, отметна качулката си и стоманените му очи лъснаха.

Инквизиторът се усмихна и Келсайър чу откъм страничните улици да се приближават стъпки. Десетки. Стотици.

 

 

— Проклятие! — изруга Бриз, когато войниците започнаха да изпълват площада.

Доксон го дръпна в една странична уличка. Вин ги последва и се притаи в сенките, заслушана във виковете на войниците откъм кръстовището.

— Какво става?

— Инквизитор! — извика Бриз и посочи високата фигура в расо, изправена срещу Келсайър.

„Това е клопка — осъзна ужасено Вин. От съседните улици продължаваха да се изливат войници. — Келсайър, бягай!“

 

 

Келсайър се Тласна от един повален стражник, литна назад и се преметна над талигата. Клекна и огледа прииждащите войници. Мътни убийци. До един.

Инквизиторът тупна тежко пред него. Продължаваше да се усмихва.

„Това е същият тип. От предишния път“.

— Къде е момичето? — попита тихо съществото.

— Защо си само ти? — попита на свой ред Келсайър.

Усмивката на съществото се разшири.

— Аз спечелих жребия.

Келсайър разпали пютриум и се метна настрани в мига, когато инквизиторът извади обсидиановата си секира. Площадът продължаваше да се пълни с войници. Откъм талигите долетяха изплашени викове:

— Келсайър! Господарю Келсайър! Помощ!

Келсайър изруга тихо и докато инквизиторът се приближаваше към него, се пресегна, Притегли се към една от талигите и се изстреля във въздуха над група войници. Скочи на земята и хукна към втората талига, за да освободи затворниците. Но когато я наближи, тя се разтресе. Келсайър вдигна глава — и тъкмо навреме, защото от покрива на клетката вече му се зъбеше познатото чудовище със стоманени очи.

Келсайър се Тласна назад и едва успя да избегне секирата, която профуча покрай лицето му. Приземи се гъвкаво и веднага отскочи встрани, нападнат от нова група войници. При следващото си приземяване се пресегна, използва за котва една от талигите и Притегли вратата, която бе изтръгнал преди малко. Тя литна във въздуха и се стовари върху войниците.

Инквизиторът го атакува отзад, но Келсайър пак успя да отскочи.

„Вин беше права — помисли си ядосано. Инквизиторът го гледаше със святкащите си нечовешки очи. — Не биваше да го правя“.

Войниците вече събираха пръсналите се затворници.

„Трябва да избягам — да се отърва от инквизитора. Мога да го направя“.

Само че… този път не можеше. Дори да му струваше всичко, щеше да освободи тези затворници.

И изведнъж видя нова група да щурмува кръстовището. Бяха въоръжени, но без униформи. Водеше ги…

Хам.

— Какво става? — попита разтревожено Вин и се помъчи да надзърне иззад ъгъла, за да види площада. Над тях Келсайър тъкмо се бе извисил в небето и фигурата в расо го следваше.

— Това са наши войници! — извика Доксон. — Сигурно Хам ги е довел.

— Колко са?

— Държим ги на отряди от по няколкостотин.

— Значи пак са по-малко.

Доксон кимна.

— Да. Не стигат.

— Отивам там!

— Никъде няма да ходиш — заяви твърдо Доксон, улови я за наметалото и я дръпна назад. — Не искам да се повтори онова, което ти се случи предния път, когато се изправи срещу едно от тези чудовища.

— Но…

— Кел ще се справи — продължи Доксон. — Примамва го, та Хам да може да освободи затворниците, после ще избяга. Само гледай.

Вин отстъпи назад. До тях Бриз тихо си шепнеше:

— Да, боиш се. Да се съсредоточим върху това. Усмири всичко останало. Остани си изплашен. Там се сражават инквизитор и Мъглороден — не ти е мястото да се месиш…

Вин погледна към площада и в същия миг един от войниците изпусна тоягата си и побягна. „Има и други начини да се биеш“ — осъзна тя, клекна до Бриз и попита:

— С какво мога да помогна?

 

 

Келсайър се измъкна от поредната атака на инквизитора тъкмо когато войниците на Хам се сблъскаха с имперската гвардия и започнаха да си проправят път към затворническите талиги. Атаката им отклони вниманието на стражата, която явно нямаше нищо против да остави Келсайър и инквизитора да разрешават противоречията си сами.

С крайчеца на окото си Келсайър забеляза, че по улиците се стичат скаа, привлечени от шума и дрънченето на оръжие. Видя и още имперски войници да се мъчат да си пробият път през множеството откъм площада с фонтаните, но гъстата тълпа скаа затрудняваше придвижването им.

Инквизиторът замахна и Келсайър отскочи. Съществото очевидно започваше да се изнервя. Недалеч от тях Хам и неколцина от хората му стигнаха една талига, разбиха катинара и освободиха затворниците.

Келсайър се усмихна, втренчил поглед в ядосания инквизитор. Съществото тихо изръмжа.

— Валет! — изкрещя някой.

Келсайър се завъртя изненадано. Добре облечен благородник си пробиваше път през войниците към самия център на боя. Носеше фехтоваческо бастунче. Охраняваха го двама навъсени телохранители, но засега поне не беше пострадал най-вече заради явно знатното си потекло.

— Валет! — извика отново Елънд Венчър и се обърна към един от войниците. — Кой ви нареди да нападате конвоя на Къща Реноа? Кой разреши това?

„Страхотно — помисли Келсайър, без да изпуска от поглед инквизитора. Съществото го оглеждаше с изкривено от омраза лице. — Мрази си ме колкото щеш — помисли доволно Келсайър. — Ще остана само докато Хам освободи затворниците. А после ще те отведа настрана“.

Инквизиторът замахна небрежно и обезглави една прислужница, която притичваше край него.

— Не! — извика Келсайър, докато трупът се свличаше в краката на инквизитора. Съществото сграбчи нова жертва и вдигна секирата.

— Е, добре! — извика Келсайър и извади от пояса си две стъкленици, — Добре тогава! Искаш да се бием? Ела!

Съществото се усмихна, бутна уловената жена настрана и закрачи към Келсайър.

Келсайър изгълта едновременно съдържанието и на двете стъкленици и ги метна настрана. Металите се разгоряха в стомаха му и подсилиха гнева му. Убитият му брат. Мъртвата съпруга. Семейство, приятели и герои. Всички мъртви.

„Вие ме накарахте да жадувам за мъст! — помисли той. — Сега ще я получите!“

Стисна юмруци и разпали стоманата в могъщ Тласък. Около него хората се разхвърчаха, запокитени встрани от невидимата сила, уловила и най-малките късчета метал по дрехите им. На площада — доскоро претъпкан от сражаващи се войници и бунтовници — се оформи опразнен кръг, в който стояха Келсайър и инквизиторът.

— Ела ми де! — каза студено Келсайър.