Брандън Сандърсън
Последната империя (33)

31.

Повечето хора се безпокоят от това дали ще ги запомнят. Аз нямам подобни страхове: дори ако не обръщам внимание на териските пророчества, породих такъв хаос, сблъсъци и надежди на този свят, че шансът да бъда забравен е нищожен.

Безпокоя се какво ще говорят за мен. Историците могат да правят с миналото каквото си поискат. След хиляди години ще ме помнят ли още като онзи, който е защитил човечеството от могъщо зло? Или като тиран, опитал се нагло да се превърне в легенда?

— Не зная — рече Келсайър, усмихна се и същевременно сви рамене. — От Бриз би станал чудесен министър по чистотата.

Останалите се изкискаха, само Бриз сви недоволно устни.

— Не разбирам защо все аз се превръщам в център на присмеха ви. Защо избирате единствения достоен човек в тази група за прицел на подигравките си?

— Защото, драги мой — имитира го Хам, — няма по-подходящ от теб.

— О, стига вече! — изпъшка Бриз. Дух почти се търкаляше на пода от смях. — Всичко това е абсолютно детинско. Хамънд, мисля, че само момчето намира думите ти за смешни.

— Аз съм войник — изръмжа Хам и вдигна чашата си. — Духовитите ти словесни атаки не могат да ми направят нищо, понеже може би съм твърде глупав, за да ги схвана.

Келсайър се засмя. Един от неприятните странични ефекти, свързани с нощните му излизания, бе, че му липсваха вечерните сбирки в кухнята на Клъбс. Бриз и Хам както винаги се дърлеха. Докс седеше в другия край на масата и преглеждаше тефтерите и докладите, а Дух слушаше и се кикотеше. Клъбс наблюдаваше всичко това от своя ъгъл и видимо се наслаждаваше на факта, че се мръщи най-добре от всички в компанията.

— Време е да тръгвам, господарю Келсайър — заяви Сейзед, след като погледна часовника на стената. — Господарката Вин сигурно вече е готова.

Келсайър кимна.

— Аз също ще вървя. Чакат ме още много…

Външната врата се отвори с трясък и нахлу Вин, само по бельо, при това опръскано с кръв.

— Вин! — извика Хам и скочи.

На бузата й имаше кървава резка, едната й ръка беше превързана.

— Добре съм.

— Къде ти е роклята? — попита Доксон.

— Роклята ли? — Вин погледна разкъсаните си дрехи. — Ами… пречеше ми. Съжалявам, Докс.

— В името на лорд Владетеля, момиче! — възкликна Бриз. — Майната й на роклята! Ти как си?

— Нали ви казах: добре съм.

Дух — не откъсваше поглед от полуголата Вин — се беше изчервил до уши. Сейзед заоглежда раните й.

— Мисля, че направих нещо лошо — рече Вин. — Аз… май… убих Шан Елариел.

— Какво?! — възкликна Келсайър.

Сейзед вече внимателно размотаваше превръзката.

— Тя се оказа Мъглородна. Сбихме се. Победих я.

„Убила си напълно обучена Мъглородна? — помисли смаяно Келсайър. — Та аз те подготвям само от осем месеца!“

— Господарю Хамънд — помоли Сейзед, — ще ми донесете ли чантата с лекарства?

— А също и нещо да се облече — обади се Келсайър. — Иначе бедният Дух ще получи сърдечен пристъп.

— Какво им е на дрехите ми? — попита Вин сърдито. — Носила съм и по-оскъдно облекло, когато бях в бандата.

— Вин, това е бельо — посочи Доксон.

— Е, и?

— Въпросът е принципен — продължи спокойно Доксон. — Младите дами не тичат по улиците само по бельо — колкото и да прилича на ежедневни дрехи.

Вин повдигна рамене и седна, та Сейзед да й направи нова превръзка. Изглеждаше… напълно изчерпана. И не само от двубоя. „Какво още може да се е случило на този бал?“ — запита се Келсайър, а на глас попита:

— И къде се срещна с тази Елариел?

— В Цитаделата Венчър — отвърна Вин и сведе поглед. — Аз… мисля, че някои от стражниците ме видяха. Може би и някои благородници, но не съм сигурна.

— Виж, това вече е лошо — въздъхна Доксон. — Тази рана на бузата ще си личи дори с грим отгоре. Ама честно, вие аломантите… Никога ли не си помисляте как ще изглеждате в деня, след като се сбиете с някой?

— Докс, трябваше да помисля преди всичко за това как да остана жива.

— Оплаква се, защото се безпокои за теб — каза Келсайър. Хам се върна с чантата. — Такъв си е той.

— Господарке, и двете рани трябва да се зашият веднага — каза Сейзед. — Опасявам се, че тази на ръката стига до костта.

Вин кимна и Сейзед почисти ръката й с дезинфектиращ разтвор и се захвана за работа. Тя понасяше действията му без видима болка — очевидно беше разпалила пютриум.

„Съвсем е изтощена — помисли Келсайър. Беше толкова крехка. Хамънд я заметна с едно наметало, но тя дори не забеляза. — Аз я забърках в това“.

Сейзед приключи с шева на ръката, пристегна превръзката и се зае с раната на бузата.

— И защо ти трябваше да се биеш с Мъглородна? — попита навъсено Келсайър. — По-добре да беше избягала. Не си ли взе поука от срещата с инквизиторите?

— Не можех да се измъкна, без да й обърна гръб — обясни Вин. — Освен това тя имаше повече атиум от мен. Ако не я бях нападнала, щеше да ме преследва и да ме настигне. Трябваше да я ударя, когато силите ни бяха равни.

— Но как въобще се забърка в тази история? — настоя Келсайър. — Тя ли те нападна?

Вин сведе очи към пода.

— Не — аз я нападнах.

— Защо?

Вин мълчеше. Сейзед внимателно зашиваше раната на бузата й.

— Защото щеше да убие Елънд — призна накрая Вин.

Келсайър изпъшка отчаяно.

— Елънд Венчър? Рискувала си живота си — и нашия план, живота на всички ни — за това глупаво момче?

— Да. — Вин го стрелна с очи.

— Какво ти става, момиче? — попита Келсайър. — Елънд Венчър не заслужава подобна жертва.

Тя се надигна ядосано — Сейзед се отдръпна — и наметалото падна на пода.

— Той е добър човек!

— Той е аристократ!

— И ти също! — тросна се Вин и махна с превързаната си ръка към останалите членове на групата и кухнята. — Какво ще кажеш за това? Че е живот на скаа? Какво знае всеки един от вас за живота на обикновения скаа? Благороднически дрешки, нападате враговете си нощем, ядете на корем, пийвате на воля. Това не е живот на скаа! — Тя пристъпи напред, втренчила поглед в Келсайър, и той премигна, изненадан от избухването й. — Какво знаеш за тях, Келсайър? Кога за последен път си спал на улицата, да трепериш от студ, да слушаш кашлицата на просяка до теб и да знаеш, че болестта му може да те убие? Въобще лягал ли си си някога с мисълта, че някой член на твоята банда може да дойде и да те изнасили? Случвало ли ти се е да си толкова гладен, че да ти се иска да забиеш нож в гърба на другаря си само за да му отнемеш залъка? Случвало ли ти се е собственият ти брат да те пребива, а ти да си му благодарен, защото поне някой ти обръща внимание? — Млъкна и си пое дъх с пухтене. Всички я гледаха втренчено. — Не ми говори за благородници — продължи Вин. — И не смей да говориш за хора, които не познаваш. Ти не си скаа — ти си благородник, само без титлата!

Обърна се и излезе. Келсайър я изпроводи със слисан поглед, онемял, изпълнен с чувство за вина.

За пръв път не знаеше какво да каже.

 

 

Вин не се прибра в стаята си. Качи се на покрива и загледа как мъглите се местят на талази из непрогледната нощ.

Дори не усещаше студа. Ръката я болеше, но съвсем поносимо.

Седна. Не знаеше какво да мисли, нито какво да чувства. Не трябваше да избухва пред Келсайър, но след всичко, което се бе случило — двубоят, предателството на Елънд… усещаше, че е на предела на силите си. Трябваше да си изкара яда на някого.

„Ами ядосвай се на себе си — зашепна в нея гласът на Рийн. — Ти си тази, която ги допусна близо до себе си. А сега те всички ще те изоставят“.

Не можеше да прогони болката. Можеше само да седи и да рони сълзи, докато светът около нея се рушеше.

Капакът на тавана се повдигна и Келсайър надзърна над отвора.

„В името на лорд Владетеля! Не искам да говоря с него сега“. Опита да изтрие сълзите си, но само раздразни раната на бузата.

Келсайър дойде при нея, разкърши рамене и погледна към мъглите.

„Той не заслужава нещата, които му казах. Никой от тях не ги заслужава“.

— Успокояващо е да гледаш мъглите, нали? — тихо каза той.

Вин кимна.

— Помниш ли какво ти казах веднъж? Мъглите те пазят, те ти дават сила… крият те…

Тя сведе поглед и той й подаде наметалото.

— Вин, има някои неща, от които не можеш да се скриеш. Зная… опитвал съм.

Вин му позволи да я завие с наметалото.

— Какво стана все пак? — попита той.

— Елънд ми каза… че не желае повече да се вижда с мен.

— Аха. — Келсайър въздъхна и седна до нея. — Това, след като уби бившата му годеница ли стана?

— Преди това…

— И въпреки това ти реши да го спасиш?

Вин кимна и подсмръкна.

— Да. Голяма глупачка съм, нали?

— Не повече от всички нас. — Келсайър погледна към мъглите. — Обичах Мейр дори след като ме предаде. Нищо не можеше да промени чувствата ми.

— И затова боли толкова много. — Вин поклати глава и си спомни какво й бе казал Келсайър по-рано. „Вече го разбирам“.

— Не можеш да престанеш да обичаш някого само защото те е наранил — продължи той. — Макар че би било по-леко.

Тя отново щеше да се разплаче, но той постави бащински ръка на рамото й.

— Аз го обичах, Келсайър — прошепна тя.

— Елънд ли? Зная.

— Не, не Елънд — отвърна Вин. — Рийн. Той ме биеше. Непрекъснато. Ругаеше ме, крещеше ми, плашеше ме, че ще ме зареже. Всеки ден си повтарях, че го мразя. И го обичах. Все още го обичам. Боли ме, като си помисля, че си отиде завинаги.

— О, дете — прошепна Келсайър и я притисна към себе си. — Съжалявам.

— Всички ме изоставят — продължи тя. — Почти не помня майка си. Знаеш ли, тя се опитала да ме убие. Чувала гласове в главата си и те я накарали да убие сестричката ми. Сигурно е щяла да убие и мен, ако Рийн не я бил спрял. Както и да е, в края на краищата ни заряза. И аз се вкопчих в Рийн. Но той също си тръгна. Обикнах Елънд… но и той вече не ме иска. — Погледна го. — Какво ще направиш сега? Кога ще ме изоставиш?

— Аз… Вин, не зная — тъжно каза Келсайър. — Тази наша задача, моят план…

Тя втренчи поглед в очите му, търсеше в тях някакъв знак. „Какво криеш от мен, Келсайър? Нещо, което е опасно?“ Изтри очи и се освободи от прегръдката му. Чувстваше се глупаво.

Той поклати глава.

— Знаеш ли, сигурно си права за мен. Май наистина не давам големи шансове на благородниците.

Вин се изчерви.

— Келсайър, не биваше да го казвам. Вие сте свестни хора и този твой план… разбирам, че го правиш заради всички скаа.

— Не, Вин. — Келсайър поклати глава. — Това, което каза, е съвсем вярно. Ние не сме истински скаа.

— Но това е добре — рече тя. — Ако бяхте обикновени хорица, нямаше да имате смелост да се захванете с този план.

— Може да им липсва опит — продължи Келсайър. — Но не и кураж. Вярно, изгубихме нашата армия, но те бяха готови — с минимална подготовка — да се опълчат срещу по-опитен и силен противник. Не, на скаа не им липсва кураж. Липсва им само подходящата възможност.

— Значи твоята задача е да им дадеш тази възможност. Което пък значи, че си толкова скаа, колкото всеки от тях.

Келсайър се усмихна.

— Че съм скаа, колкото всеки от тях. Това ми харесва. Изглежда, трябва по-малко да се занимавам с убийства на благородници и повече с това как да помогна на скаа.

Вин кимна, загърна се в наметалото и се загледа в мъглите.

„Те ни защитават… дават ни сила… крият ни…“

От доста време не беше изпитвала нужда да се крие. Но сега, след нещата, които бе казала долу, й се искаше да се изгуби някъде в тези мъгли.

„Трябва да му кажа. Това може да има значение за успеха или провала на плана“.

Тя си пое дъх.

— Келсайър, Къща Венчър има слабо място.

— Така ли?

— Да. Атиумът. Те отговарят за добива и доставката му. Той е източникът на богатството им.

Келсайър се замисли.

— Разбира се! Ето как си плащат данъците и защо са толкова могъщи… Той има нужда от някой, който да му върши работата…

— Келсайър?

Той я погледна.

— Не предприемай нищо, освен ако не е крайно наложително, ясно?

Келсайър се намръщи.

— Вин, нищо не мога да ти обещая. Ще се опитам да измисля друг начин, но настоящата обстановка изисква Къща Венчър да падне.

— Разбирам.

— Благодаря, че ми каза.

Тя кимна. „Ето, че предадох и него“. Поне я успокояваше мисълта, че не го е направила от злоба. Келсайър беше прав: Къща Венчър бе сила, която трябваше да бъде неутрализирана. Странно, но споменаването й, изглежда, обезпокои повече него. Той седеше, загледан меланхолично в мъглите. Почеса се замислено по ръката.

„Раните — помисли си Вин. — Той не мисли за Къща Венчър — мисли за Ямите. За нея“.

— Келсайър?

— Да? — Очите му все така бяха зареяни в мъглите.

— Не мисля, че Мейр те е предала.

Той се усмихна.

— Радвам се, че мислиш така.

— Не, сериозно го казвам. Инквизиторите те чакаха, когато стигна в центъра на двореца, нали?

— Да.

— Чакаха и нас също.

Той поклати глава.

— Ние с теб се натъкнахме на стражниците и вдигнахме шум. Когато влязохме с Мейр, бяхме съвсем тихи. Подготвяхме го цяла година — бяхме тихи, потайни и много внимателни. Някой ни бе устроил клопка.

— Мейр е била аломантка, нали? Може да са усетили, че идва.

Келсайър поклати глава.

— Имахме Задимител. Редд. Инквизиторите го убиха. Мислех, че може той да е бил предателят, но някак си не се връзваше. Редд дори не знаеше какво сме намислили, преди да тръгнем. Само Мейр бе в течение на всичко — дати, време, цели, — за да ни издаде. Освен това и думите на лорд Владетеля… Не можеш да си представиш, Вин. Усмихна се и й благодари. В очите му имаше честност. Очите му казваха, че не лъже. А и защо да лъже?

Вин помълча няколко секунди, обмисляше думите му. После каза бавно:

— Келсайър. Мисля, че инквизиторите могат да засекат нашата аломантия дори когато горим мед.

— Невъзможно.

— Направих го тази вечер. Проникнах през медния облак на Шан, за да открия нея и другите убийци. Точно така успях да стигна навреме при Елънд.

Келсайър се намръщи.

— Сигурно грешиш.

— Не — упорито отвърна тя. — Нали усетих как лорд Владетеля докосва чувствата ми дори след като разпалих мед. И кълна се, когато бягах и се криех от инквизитора, той ме откри, макар че уж беше невъзможно. Келсайър, помисли си — ами ако е така? Ако прикриването чрез Задимяване не е само въпрос на това дали си разпалил мед? Ако зависи от това колко си силен?

— Хм. Не знам.

— Искам да кажа, че не е задължително Мейр да те е предала! — продължи разпалено Вин. — Инквизиторите са изключително силни. Този, който ви е очаквал, може просто да е усетил, че разпалвате метали! Почувствали са, че някой аломант смята да проникне в двореца. За това й е благодарил лорд Владетеля — защото тя е била разкрита и ви е издала. Била е аломантка и са ви усетили!

Келсайър мълчеше. После изведнъж рязко се обърна към нея.

— Направи го сега! Кажи ми какъв метал съм разпалил.

Вин затвори очи, припали бронз и се заслуша… наострила сетива, както я бе учил Марш. Спомни си самостоятелните си упражнения, времето, прекарано да се съсредоточава върху вълните на Бриз, Хам и Дух. Опита се да разгадае този безпогрешен аломантичен ритъм… Опита се…

За един кратък миг й се стори, че усеща нещо. Нещо много странно — бавни вибрации, като далечни удари на барабан, различни от всички останали аломантични сигнали. Но не идваха откъм Келсайър. Идваха от… от някъде много далече. Тя се съсредоточи, затърси посоката, от която идваха.

И изведнъж, докато се съсредоточаваше, нещо друго привлече вниманието й. Познат ритъм, който извираше от Келсайър. Слаб, труден за улавяне над пулсациите на собственото й сърце. И същевременно напрегнат и забързан.

Отвори очи.

— Пютриум! Гориш пютриум!

Келсайър премигна изненадано.

— Невъзможно — прошепна. — Дай пак!

Тя затвори очи.

— Калай — рече след миг. — Сега стомана — смени ги, докато говорех.

— Дявол да го вземе!

— Права съм значи — продължи разпалено Вин. — Мога да долавям аломантични пулсации дори през медта! Слаби са, но ако се съсредоточиш достатъчно…

— Вин — прекъсна я Келсайър. — Не мислиш ли, че и други аломанти са го опитвали преди нас? Нима е трябвало да изминат хиляда години, за да открием, че медният облак може да бъде преодоляван? Дори аз съм се мъчил. Учителят ме караше, напъвах се с часове да усетя какво има зад защитата му.

— Но… — стресна се Вин. — Как…?

— Сигурно е свързано със силата, както каза ти. Инквизиторите могат да Тласкат и Теглят по-силно от всеки Мъглороден — може би са толкова могъщи, че надделяват над металите на другите.

— Келсайър — тихо каза Вин. — Аз не съм инквизитор.

— Но си силна — каза той. — По-силна, отколкото би трябвало да бъдеш. Помисли си — тази нощ уби истинска Мъглородна!

— Беше късмет — рече тя и се изчерви. — Успях да я измамя.

— Вин, в аломантията всичко е измама. Не, в теб наистина има нещо особено. Забелязах го още първия ден, когато отблъсна опита ми да Тласкам чувствата ти.

Тя се изчерви още повече.

— Не може да е това, Келсайър. Може би съм се упражнявала с бронз повече от теб… не зная… но просто…

— Вин — прекъсна я той. — Мисля, че омаловажаваш способностите си. Всички знаем, че си невероятно добра. И ако наистина можеш да проникваш през меден облак… тогава… направо не знам. Знаеш ли, опитай се да посъбудиш самоуважението си, дете! Ако има нещо, на което ще опитам да те науча, това ще е да си по-уверена.

Вин се усмихна.

— Хайде — подкани я той и й протегна ръка. — Сейзед ще има да мрънка, ако не му позволиш да си свърши работата с раната ти, а Хам сигурно умира от нетърпение да му разкажеш за двубоя. Между другото, добре си направила, че си оставила трупа на Шан в Цитаделата Венчър — когато в Къща Елариел научат, че са я намерили мъртва при Венчърови…

— Келсайър, не съм сигурна дали съм готова да сляза долу. Как ще се изправя пред тях?

Келсайър се разсмя.

— О, не бери грижа. Ако не изръсваш по някоя глупост от време на време, значи не ти е мястото в нашата група.

 

 

— Елънд, как можеш да четеш в такъв момент? — попита Джастис.

Елънд вдигна очи от книгата.

— Четенето ме успокоява.

Джастис повдигна вежди, намести се нервно на седалката и запотропва с пръсти. Пердетата бяха спуснати, отчасти за да скрият светлината от фенера на Елънд, а също и заради мъглите. Макар че Елънд не го признаваше, мътните талази навън го изнервяха. От благородниците не се очакваше да се плашат от подобни неща, но това не променяше факта, че гъстата леплива мъгла го караше да изтръпва.

— Баща ти ще посинее от яд — заяви Джастис, продължаваше да потропва с пръсти.

Елънд сви рамене, макар че това, което чу, не му се понрави. Не заради баща му, а заради случилото се тази нощ. Изглежда, някои аломанти бяха проследили срещите им. С каква информация разполагаха? Знаеха ли за книгите му?

За негов късмет един от тях се бе спънал и бе паднал през прозореца. След това настъпи истинска суматоха — дотичаха войници и гости, обхванати от паника. Първата мисъл на Елънд беше за книгите — опасните, тези, заради които принудителите можеха да му създадат сериозни неприятности.

Така че той се възползва от объркването, за да се отърве от тях. Напъха ги в една торба и двамата с Джастис излязоха през един страничен вход. Метнаха се в една карета и заедно с останалите, които напускаха панически двора, се озоваха на улицата. Никой не ги забеляза.

„Сигурно всички вече са се успокоили — помисли Елънд. — Разбрали са, че Къща Венчър не се опитва да ги нападне и че няма никаква опасност. Само няколко несръчни шпиони“.

Досега трябваше да се е прибрал. Но реши да използва удобния момент, за да се срещне с друга група шпиони. Този път негови.

На вратата се почука и Джастис подскочи. Елънд затвори книгата и отвори. Фелт, един от най-старите шпиони на Къща Венчър, се качи в каретата и кимна уважително на Елънд, после и на Джастис.

— Е? — подкани го Джастис.

Фелт седна с присъщата на неговия вид странна гъвкавост и докладва:

— Милорд, официално в тази сграда се помещава дърводелска работилница. Един от хората ми е чувал за нея — държи я майстор Кладент, скаа дърводелец от по-заможните.

Елънд се намръщи.

— Защо стюардът на Валет ще ходи там?

— Милорд, според нас тази работилница е само параван — обясни Фелт. — Следим сградата, както ни наредихте. Но трябва да сме внимателни — на покрива и на горния етаж има няколко тайни наблюдателници.

Елънд го изгледа стреснато.

— Доста странна предпазна мярка за обикновена работилница, не мислиш ли?

— И това не е всичко, милорд. Един от нашите най-добри помощници успя да се промъкне в самата сграда. Но не могъл да подслуша почти нищо — всички прозорци и врати са добре изолирани.

„Още една странна предпазна мярка“ — помисли Елънд и попита:

— И какво според теб може да означава това?

— Милорд, там със сигурност има подземно скривалище — отвърна Фелт. — При това доста добро. Ако нямахме причини да сме изключително внимателни, със сигурност щяхме да пропуснем всички тези признаци. Според мен хората вътре — включително терисецът — са членове на шайка скаа крадци. Добре финансирани и доста опитни.

— Шайка скаа крадци? — възкликна Джастис. — И лейди Валет също?

— Така изглежда, милорд.

Елънд се замисли.

— Шайка… скаа крадци — повтори изумено. „Защо им е да пращат свой човек на баловете? Вероятно са замислили някоя голяма измама“.

— Милорд? — попита Фелт. — Искате ли да ги нападнем? Разполагам с достатъчно хора, за да пленя цялата шайка.

— Не — отвърна Елънд. — Прибери хората си и не казвай на никого какво си видял.

— Да, милорд — отвърна Фелт и се измъкна от каретата.

— В името на лорд Владетеля! — възкликна Джастис, след като вратата се затвори. — Нищо чудно, че не ми приличаше на знатна дама. Отначало си мислех, че е заради провинциалния й произход — а тя била крадла!

Елънд кимна, все още объркан.

— Дължиш ми извинение — продължи Джастис. — Бях прав за нея, нали?

— Може би — отвърна Елънд. — Но същевременно и си грешал. Тя не се е опитвала да ме шпионира — може би по-скоро да ме обере.

— И каква е разликата?

— Трябва да помисля за всичко това — отвърна Елънд, пресегна се и потропа по стената. Каретата тръгна. Той се облегна назад и притвори очи.

Валет не беше жената, за която се представяше. Но той вече се бе подготвил за тази новина. Не само думите на Джастис бяха пробудили подозренията му. Тя самата не бе отговорила на обвиненията, които й бе отправил тази вечер. Очевидно го бе лъгала. Беше играла някаква роля.

Би трябвало да е бесен. Но вместо това го болеше — заради предателството й. И същевременно, колкото и да бе необяснимо… изпитваше някакво облекчение.

— Какво ти става? — попита Джастис, втренчил изучаващ поглед в лицето му.

Елънд поклати глава.

— Джастис, думите ти ужасно ме разтревожиха. Толкова ми е зле, че почти не мога да мисля — и всичко това, защото смятах Валет за предателка.

— Но тя е предателка. Елънд, тя се опитва да те измами!

— Така е. Но поне не е шпионин на някоя друга Къща. Когато си заобиколен от интриги, политически боричкания и удари под кръста, нещо толкова просто като обикновения обир ти се струва дори освежаващо.

— Но…

— Всичко е заради парите, Джастис.

— Елънд, парите са важно нещо. Поне за някои от нас!

— Не са толкова важни, колкото Валет. Бедното момиче… през цялото време се е тревожело дали ще й мине номерът!

Джастис помисли малко, после поклати глава.

— Елънд, ти си единственият човек, който изпитва облекчение, когато разбере, че някой се е опитвал да го обере. Трябва ли да ти припомням, че това момиче те е лъгало от самото начало? Може да си се увлякъл по нея, но е хубаво да си припомниш, че нейните чувства не са истински.

— Може и да си прав — призна Елънд. — Но… Джастис, не зная. Имам усещането, че я познавам. Чувствата й ми се струваха толкова искрени… толкова неподправени…

— Да бе!

Елънд поклати глава.

— Засега поне нямаме достатъчно информация, за да я съдим. Фелт я смята за крадла, но може да има други причини, поради които тази шайка праща свои хора на баловете. Може да е информатор. Или е крадец, но не аз съм й целта. Прекарваше ужасно много време сред останалите придворни — защо ще го прави, ако целта съм аз? Всъщност прекарваше много по-малко време с мен и никога не ме е врънкала за подаръци…

Млъкна. Спомни си първата им, случайна среща, която бе променила живота и на двамата. Усмихна се и поклати глава.

— Не, Джастис. Тук има повече, отколкото виждаме. Има нещо в това момиче, което не се обяснява толкова просто.

— Щом казваш… — отвърна намръщено Джастис.

Елънд се сепна, споходен от внезапно хрумване, и възкликна:

— Джастис… Тя е скаа!

— И какво?

— И ме измами — измами и двама ни. Изигра почти перфектно ролята на аристократка!

— Е, на доста неопитна аристократка.

— Срещал съм се с истинска скаа, при това от банда крадци! — продължи Елънд. — Като си помисля само за какви неща можех да я попитам!

— Какви неща?

— Ами за скаа например — отвърна Елънд. — Но не е в това въпросът. Джастис, тя измами всички ни. Щом не успяхме да открием разликата между една скаа и аристократка, значи те не са толкова различни от нас. А ако не се отличават, защо се отнасяме с тях по този начин?

Джастис сви рамене.

— Елънд, не очаквах да погледнеш на нещата от този ъгъл. Не забравяй, че сме на прага на война между Къщите.

Елънд кимна замислено.

„Дали не бях прекалено суров с нея тази вечер?“

Беше се постарал да й внуши, че повече не желае да има нищо общо с нея. Отчасти защото бе разбрал, че не може да й има доверие. Но истинската причина беше, че искаше тя да напусне града. Само за известно време — докато утихне войната.

„Но след като не е благородничка, няма никаква причина да заминава“.

— Елънд? — повика го Джастис. — Слушаш ли ме изобщо?

Елънд вдигна глава.

— Мисля, че тази нощ направих нещо нередно. Исках Валет да напусне Лутадел. Но сега ми се струва, че я нараних безпричинно.

— По дяволите, Елънд! — ядоса се Джастис. — Срещата ни е била подслушвана от аломанти. Даваш ли си сметка какво можеше да се случи? Ами ако бяха решили да ни избият, вместо да ни шпионират?

— Да-да, прав си — рече Елънд все така разсеяно. — Най-добре ще е Валет да отпътува незабавно. Всеки, който е близо до мен, може да е в опасност.

Джастис го погледна с нарастващо раздразнение, после неочаквано се разсмя.

— Ти си безнадежден!

— Старая се, колкото мога — отвърна Елънд. — Но сериозно, не виждам повод за притеснения. Шпионите сами се издадоха и побягнаха — може би дори са ги заловили. Вече знаем някои от тайните, които крие Валет, така че и там водим в играта. Нощта бе много ползотворна!

— Е, ако погледнем нещата откъм оптимистичната страна…

Елънд вече съжаляваше, че бе напуснал Цитаделата Венчър. Може би беше глупаво да тръгва толкова бързо, преди да разбере повече подробности. Но пък си бе уговорил среща с Фелт и хаосът бе подходяща възможност да се измъкне незабелязано.

Каретата бавно влезе през отворения портал.

— Ти тръгвай — рече Елънд на приятеля си. — И вземи книгите.

Джастис кимна, взе торбата и скочи в движение. Елънд почака да спрат насред двора, слезе и подмина изненаданите стражници.

Дворът все още бе озарен от светлини. Пред вратата на Цитаделата имаше малък отряд. Неколцина души се втурнаха към него в мъглите.

— Милорд, баща ви…

— Да, знам — прекъсна ги Елънд и въздъхна. — Наредил е да ме отведете незабавно при него, нали?

— Да, милорд.

 

 

— Е? — посрещна го лорд Страф Венчър.

— Какво „е“?

— Къде беше?

— Ами… излязох — отвърна небрежно Елънд.

— Чудесно — въздъхна лорд Венчър. — Излагай се на рискове, щом искаш, момче. До известна степен съжалявам, че онези Мъглородни не те спипаха — това щеше да ми спести доста разочарования.

— Мъглородни? — попита Елънд и се намръщи. — Какви Мъглородни?

— Тези, които са подготвяли убийството ти.

Елънд се ококори.

— Значи… не е било просто шпионска група?

— О, не — отвърна лорд Венчър и се усмихна злобно. — Цял отряд убийци, пратен тук заради теб и приятелчетата ти.

„В името на лорд Владетеля! — помисли Елънд, осъзнал колко е било глупаво да излиза сам. — Не очаквах войната толкова бързо да стигне до опасна фаза. Не и за мен поне…“

— Откъде знаем, че са били Мъглородни? — попита Елънд, докато се опитваше да се съвземе.

— Нашите стражници успяха да убият… една — отвърна Страф. — Докато бягала.

Елънд се намръщи.

— Истинска Мъглородна? Убита от обикновени войници?

— От стрелци — уточни лорд Венчър. — Изглежда, са я заварили неподготвена.

— А мъжът, който пропадна през моя прозорец?

— Мъртъв е. Строшил си е врата.

Елънд продължаваше да се мръщи.

„Докато бягах, ми се видя съвсем жив. Какво криеш от мен, татко?“

— А Мъглородната? Познавам ли я?

— Бих казал — отвърна лорд Венчър, без да го поглежда в очите. — Шан Елариел.

Елънд замръзна. Шан? Бяха сгодени, а тя нито веднъж не бе споменавала, че е аломантка. Което вероятно означаваше…

Че е подготвяла всичко още тогава. Може би Къща Елариел бе смятала да го убие веднага щом се роди внук, който да наследи титлата.

„Прав беше, Джастис. Не мога да избягвам политическите интриги, като ги игнорирам. Обвързан съм с всичко това много повече, отколкото предполагах“.

Баща му очевидно беше доволен от себе си. Важен член на Къща Елариел бе убит в Цитаделата Венчър при опит да премахне Елънд… Триумф, от който щеше да извлече дивиденти през идните дни.

Елънд въздъхна и попита:

— Все пак успяхте ли да заловите някой от убийците?

Страф поклати глава.

— Единият скочил в двора и се измъкнал — вероятно също е бил Мъглороден. Намерихме още един убит на покрива, но не сме сигурни дали е имало и други. — Той се поколеба.

— Какво има? — попита Елънд.

— Нищо. — Страф махна с ръка. — Някои от стражниците твърдят, че имало и трети Мъглороден, който се сбил с другите двама, но се съмнявам. Не е бил от нашите.

Елънд се замисли. „Трети Мъглороден, който се сбил с другите двама…“

— Може би някой е узнал за убийството и се е опитал да го предотврати?

— Че защо някой Мъглороден ще те защитава? — изсумтя баща му.

— Може би просто не е искал да пострада невинен човек.

Лорд Венчър поклати глава и се засмя.

— Ти си глупак, момче. Даваш си сметка за това, нали?

Елънд се изчерви, после се обърна. Изглежда, лорд Венчър не очакваше нищо повече от него и той си тръгна. Не можеше да се прибере в стаята си, не и със счупения прозорец. Така че отиде в спалнята за гости и повика неколцина Мътни убийци да наблюдават вратата и балкона — за всеки случай.

Баща му вероятно беше прав за третия Мъглороден. Макар че всичко това изглеждаше някак странно.

„Странно, но е така. Или… би трябвало да е така“.

Имаше толкова много неща, които искаше да направи. Но баща му беше здрав и достатъчно млад. Щяха да минат десетилетия, преди Елънд да заеме мястото му — ако оцелееше дотогава. Искаше му се да отиде при Валет, да поговори с нея, да сподели безпокойството си. Тя щеше да го разбере — по някаква причина винаги го бе разбирала по-добре от останалите.

„Въпреки че е скаа!“ Не можеше да прогони тази мисъл. Имаше толкова много въпроси, толкова много неща, които искаше да разбере за нея.

„По-късно — помисли си, докато лягаше. — Сега трябва да се съсредоточа върху оцеляването на Къщата“. Това, което бе казал на Валет по този повод, не беше лъжа — трябваше да помогне на семейството си да оцелее през тази война.

А след това… какво пък, може би щяха да намерят начин да заобиколят лъжите и измамата.