Брандън Сандърсън
Последната империя (31)

29.

Другите смятат, че трябваше да екзекутирам Куаан, задето ме предаде. Честно казано, в този момент бих го убил със собствените си ръце, ако знаех къде е отишъл. Но тогава просто не намерих сили.

Този човек ми беше като баща. До ден-днешен не зная защо внезапно реши, че не съм Героят. Защо се обърна срещу мен, защо се отрече от мен пред Конклава на Светоносците.

Нима предпочита да победи Дълбината? В края на краищата ако аз не съм избраникът на съдбата — както твърди Куаан, — присъствието ми при Кладенеца на Възнесението едва ли ще влоши нещата повече, отколкото ако Дълбината продължи да руши нашия свят.

Краят е близо.

Вече виждаме пещерата от лагера. Още няколко часа ускорен ход и сме при нея, но съм сигурен, че това е мястото. По някакъв начин го усещам… чувствам пулсации в главата.

Студено е. Кълна се, че дори скалите са от лед, а на места снегът е толкова дълбок, че трябва да си прокопаваме път. Вятърът не спира да брули. Страхувам се за Федик — вече не е същият, откакто мъгливото създание го нападна, и се опасявам да не се подхлъзне и да падне в дълбоките ледени урви.

Но терисците продължават да ме изненадват. Извадихме късмет, че ги взехме с нас, защото нито един обикновен носач не би издържал на това пътуване. Терисците, изглежда, дори не усещат студа — по някакъв начин странният им метаболизъм им придава свръхестествени способности да се съпротивляват на стихиите. Може би са „складирали“ топлина в телата си за по-късна употреба?

Те не желаят да говорят за своите способности и съм уверен, че вината за това е на Рашек. Останалите носачи го смятат за свой водач, макар че не съм сигурен дали упражнява пълна власт над тях. Преди да бъде прободен, Федик се страхуваше, че терисците могат да ни изоставят тук, на ледника. Аз не мисля, че съществува подобна опасност. Тук съм заради териските пророчества — тези хора няма да тръгнат срещу собствената си религия само защото един от тях не ме харесва.

Най-сетне повиках Рашек. Той отказа да разговаря с мен, но аз го принудих. Когато си поразвърза езика, произнесе дълга тирада, посветена на омразата му към Кхлениум и моите сънародници. Смята, че сме превърнали неговия народ в нещо като роби. Уверен е, че терисците заслужават повече — непрестанно повтаря, че народът му трябвало да „доминира“, защото притежавали свръхестествени сили.

Боя се от думите му, защото прозирам в тях известна истина. Вчера един носач вдигна невероятно тежък камък и го хвърли встрани от пътя ни почти с лекота. Не бях виждал подобен подвиг през целия си живот.

Мисля си, че терисците могат да са много опасни. Вероятно се отнасяме към тях несправедливо. Но мъже като Рашек трябва да бъдат обуздани — той вярва безразсъдно, че всички ги потискат. Твърде е млад, за да държи в себе си толкова много гняв.

Ужасно е студено. Когато приключа с това, бих искал да прекарам цяла година някъде на топло. Брачис ни е разказвал за такива места, Южните острови, където високите планини бълват огньове.

Какво ли ще стане, когато се свърши? Дали отново ще се превърна в обикновен човек? В незначителен човек. Изглежда приятно — дори по-примамливо от топлото слънце и безоблачното небе. Толкова се уморих да бъда Героят на времето, да влизам в градове, където ме посрещат въоръжени до зъби врагове или фанатични последователи. Уморих се да ме обичат и мразят за това, което неколцина старци твърдят, че ще направя.

Искам да потъна в забрава. Да изчезна. Да, това би било чудесно.

Ако някой друг чете тези редове, нека знае, че властта е тежко бреме. Не се оковавайте с веригите й. Според Териските пророчества аз ще имам силата да спася света. Но в тях също така се намеква, че ще имам силата и да го разруша.

Ще бъда в състояние да изпълня всяко мое съкровено желание. „Той ще поеме върху си власт, каквато никой смъртен не би могъл…“ Да, философите ме предупредиха, че ако се поддам на властта, егоизмът ми може да надделее.

Дали всеки човек би могъл да понесе подобно бреме? Това ли е изкушението, на което трябва да устоим? Сега се чувствам силен, но какво ще стане, когато се докосна до подобно могъщество? Сигурно ще мога да спася света, но дали няма след това да го взема за себе си?

Такива са страховете ми измъчват, докато дращя със замръзнало перо в навечерието на прераждането на света. Пещерата е над нас. Пулсира. Пръстите ми треперят. Не от студ.

Утре всичко ще свърши.

Вин нетърпеливо отгърна страницата. Но писанието свършваше тук. Тя се върна и препрочете последните няколко реда. Къде беше продължението?

Сейзед вероятно още не беше приключил с превода. Тя се изправи, протегна се и въздъхна. Беше прочела цяла глава на един дъх — нещо, което досега не бе успявала.

Пред нея се простираше градината на имението Реноа — добре поддържани алеи, дървета с широки клони и тихи поточета. Слънцето беше ниско в небето и започваше да застудява.

Тръгна към къщата. Въпреки хладната вечер не можеше да си представи мястото, което описваше лорд Владетеля. Беше виждала сняг по далечни върхове, но не и да пада от небето — освен когато се сипеше лапавица. Да си заобиколен от толкова много сняг ден след ден, от опасността да рухне върху теб в огромна, смазваща лавина…

Частица от нея мечтаеше да посети тези места, независимо от опасността. Макар в дневника да не се описваше подробно цялото пътешествие на лорд Владетеля, някои от чудесата, за които ставаше дума — ледените полета на север, голямото черно езеро и Териските водопади — бяха изумителни.

„Защо не е описал всичко с малко повече подробности!“ — помисли си тя ядосано. Лорд Владетеля прекарваше твърде дълго време в тревоги. Макар че, готова бе да признае, от известно време изпитваше някаква близост с човека, писал тези редове. Трудно й беше да го свърже в ума си със страховитото създание, причинило толкова много смърт. Какво ли е станало при Кладенеца на Възнесението? Какво би могло да го промени толкова драстично? Трябваше да узнае.

Влезе в къщата и отиде да потърси Сейзед. Отново бе започнала да носи рокли — струваше й се странно да я виждат с блуза и панталон. Усмихна се на стюарда на лорд Реноа, докато го подминаваше, и забързано изкачи стълбата към втория етаж.

Сейзед не беше в библиотеката. Бюрото му пустееше, лампата бе изгасена, мастилницата празна. Вин се намръщи обидено.

„Където и да е, по-добре да се захваща с превода!“

Слезе долу, попита за Сейзед и една прислужница я упъти към кухнята. Вин намръщено тръгна нататък. „Сигурно е отишъл да хапне нещо“.

Откри Сейзед изправен насред малка група прислужници. Сочеше някакъв лист на масата и говореше с тих глас. Не забеляза Вин, когато тя влезе.

— Сейзед? — прекъсна го тя.

Той се обърна.

— Да, господарке Валет?

— Какво правиш?

— Проверявам хранителните запаси на лорд Реноа. Макар че съм назначен да ви помагам, аз все още съм негов стюард и имам други задължения, които трябва да изпълнявам.

— Ще се захващаш ли скоро с превода?

Сейзед повдигна брадичка.

— С превода, господарке? Че аз го свърших.

— А къде е последната част?

— Дадох ви я — отвърна Сейзед.

— Не, не си. Тази част свършва в нощта, преди да влезе в пещерата.

— Това е краят, господарке. Дотам стига дневникът.

— Какво? Но…

— Мисля, че трябва да обсъдим този въпрос насаме, господарке. — Даде на прислужниците още няколко нареждания, после й кимна да го последва и я отведе в градината.

— Невъзможно е да свършва така, Сейз — рече тя, щом стигнаха там. — Не знаем какво се е случило!

— Но можем да предполагаме — отвърна той, докато я водеше по алеята. Източната част на градината не беше толкова пищна, колкото онази, която Вин предпочиташе: тук имаше само ниска кафява трева и редки храсталаци.

— Какво да предполагаме?

— Ами, че лорд Владетеля е направил каквото е било необходимо за спасяването на света, щом още ни има.

— Вероятно си прав. Но след това е съсредоточил цялата власт в ръцете си. Това трябва да се е случило — не е могъл да устои на изкушението и е използвал силата за свои цели. Но защо няма още една глава? Защо не опише постиженията си?

— Вероятно силата го е променила твърде много — обясни Сейзед. — Или може би просто не е изпитвал желание да продължи да води записки. Постигнал е целта си и същевременно е получил безсмъртие. Какъв смисъл да пишеш дневник, когато ще живееш вечно? Поне аз така смятам.

— Но това е… — Вин стисна ядно зъби. — Това е ужасно незадоволителен край на история, Сейзед!

Той се усмихна.

— Внимавайте, господарке — ако се увлечете твърде много по четенето, току-виж станете книжник.

Вин поклати глава.

— Не и ако всички книги, които прочета, свършват като тази!

— Ако това ще ви успокои, вие не сте единствената разочарована от съдържанието. Господарят Келсайър се оплака, че информацията вътре не му е от полза — там наистина не се споменава Единайсетият метал. Изпитвам известна вина, тъй като аз съм най-доволен от прочетеното.

— Но там няма много и за териската религия.

— Така е — потвърди Сейзед. — Но „няма много“ е за предпочитане пред малкото, което ни беше известно досега. Безпокоях се само, че няма да имам възможност да предам тази информация нататък. Пратих преведено копие на едно място, където моите братя и сестри Пазители проверяват от време на време, защото ще е жалко това познание да умре с мен.

— Няма — успокои го Вин.

— Така ли? И откога милейди е такава оптимистка?

— Да не би моят терисец внезапно да е станал всезнайко? — озъби се Вин.

— Той винаги е бил такъв — отвърна Сейзед с усмивка. — Това е едно от качествата на всеки беден стюард — поне в очите не повечето господари.

— В такъв случай те са глупаци.

— Склонен съм да мисля същото, милейди — отвърна Сейзед. — Време е да се прибираме — не бива да ни виждат в градината, когато излязат мъглите.

— Аз пък след малко пак ще изляза.

— Господарке, много от слугите не знаят, че сте Мъглородна. Струва ми се, че трябва да запазим тази тайна.

— Зная — отвърна Вин. — Да се прибираме.

— Мъдро решение.

Повървяха мълчаливо, наслаждавайки се на скромната красота на Източната градина. Тревата бе грижливо подрязана и подредена във фигури, подчертавани от редките храсти. Южната градина бе много по-разкошна със своите дървета, потоци и екзотични растения, но Източната притежаваше собствена атмосфера — на спокойствие и простота.

— Сейзед? — попита Вин почти шепнешком.

— Да, господарке?

— Всичко ще се промени, нали?

— Какво по-точно имате предвид?

— Всичко — отвърна Вин. — Ако сме живи след година, хората от нашата група ще работят по други планове. Хам вероятно ще се прибере при семейството си, Докс и Келсайър ще подготвят някоя нова лудория, Клъбс ще заеме работилницата си на друга група… Дори тези градини, за които похарчихме толкова много пари… ще принадлежат другиму.

Сейзед кимна.

— Това, което казвате, е напълно възможно. Но ако нещата тръгнат добре, може би по същото време догодина бунтовниците ще управляват Лутадел.

— Може би — отвърна Вин. — Но въпреки това… много неща ще се променят.

— Такъв е животът, господарке. Светът трябва да се променя.

— Зная — отвърна Вин с въздишка. — Аз просто… Както и да е. Истината е, че харесвам този живот, Сейзед. Обичам да прекарвам времето си с хората от нашата група и да се упражнявам с Келсайър. Обичам да ходя на балове с Елънд, да се разхождам с теб из тези градини. Не искам нищо да се промени. Не искам животът ми да се върне такъв, какъвто беше преди година.

— Не е задължително, господарке. Може да се промени към по-добър.

— Няма — заяви тихо Вин. — Вече се започна — Келсайър намекна, че обучението ми е почти приключило. Оттук нататък ще трябва да се упражнявам сама. Що се отнася до Елънд, той даже не знае, че съм скаа — и че задачата ми е да се опитам да разруша семейството му. Дори Къща Венчър да не падне заради мен, други ще го направят — зная, че Шан подготвя нещо, но така и не можах да разкрия плановете й. И това е само началото. Предстои ни да се изправим срещу Последната империя. И вероятно ще се провалим — честно казано, не виждам как събитията могат да протекат по друг начин. Борим се, правим нещо добро, но не променяме много — а тези от нас, които оцелеят, може да прекарат остатъка от живота си в бягство от инквизиторите. Всичко ще се промени, Сейзед, и аз не мога да го спра.

Сейзед се усмихна добродушно.

— Ето защо, господарке, трябва да се наслаждавате на това, което имате. Защото, сигурен съм, че бъдещето ще ви изненада.

— Може би — рече със съмнение Вин.

— И не трябва да се отказвате от надеждата. Може би сте заслужили малко по-добър живот. Имало една група преди Възнесението, известна като асталзите. Те твърдели, че всеки човек е роден с определено количество лош късмет. Всеки път, когато се случвало нещо неприятно, те се смятали за облагодетелствани — оттук нататък животът им щял да става само по-добър.

Вин повдигна вежди.

— Звучи ми малко глупаво.

— Не мисля така — възрази Сейзед. — Защото асталзите били доста напредничави — те умело смесвали религия с наука. Смятали, че различните цветове са индикатори за различни варианти на бъдеще, и доста подробно описвали светлината и цветовете. Тъкмо благодарение на тях разполагаме със сравнително точни описания на живота преди Възнесението. Те имали схема на цветовете и я използвали, за да описват синьото на небето и зеленината на растенията. По мое мнение философията им относно късмета и щастието е много поучителна. За тях животът в бедност е само признак за приближаващото се богатство. Може би ще ви е от полза, господарке, ако се изпълните с мисълта, че късметът ви не винаги е бил лош.

— Не зная — рече скептично Вин. — Искам да кажа, щом лошият ти късмет е ограничен, не важи ли същото за добрия? Всеки път, когато се случи нещо хубаво, ще се притеснявам, че съм го похабила.

— Хъм. — Сейзед я погледна. — Предполагам, че зависи от гледната точка.

— Как може да си такъв оптимист? — попита Вин. — Ти и Келсайър.

— Не зная, господарке. Може би нашият живот е по-лек от вашия. Или пък сме по-глупави.

Вин потъна в мълчание. Продължиха да се разхождат и след известно време свърнаха към къщата, но без да бързат.

— Сейзед — каза тя след малко. — Когато ме спаси, в онази дъждовна нощ, ти използва ферохимия, нали?

Сейзед кимна.

— Да. Инквизиторът бе съсредоточен върху вас и успях да се промъкна зад него и да го ударя с камък. Мога да натрупам сила, многократно по-голяма, отколкото на обикновен човек, така че ударът ми го отхвърли към стената и, предполагам, строши някои кости.

— Така ли?

— Изглеждате разочарована, господарке — отбеляза Сейзед и се засмя. — Сигурно защото сте очаквали нещо по-ефектно.

— Аз просто… ти не ми каза почти нищо за ферохимията. Това й придава нещо като… мистичност.

Сейзед въздъхна.

— Нищо не може да се скрие от вас, господарке. Вероятно вече сте се досетили за най-уникалната способност на ферохимията — способността да се съхраняват и възстановяват спомени. Останалите сили не са много по-различни от вашите възможности с пютриум и калай. Някои от тях може да ви се сторят странни — като това да променяш теглото си, или дори възрастта — но те не предлагат кой знае какви бойни приложения.

— Възрастта? — попита Вин и се оживи. — Можеш ли да станеш по-млад?

— Ни най-малко, господарке. Не забравяйте, ферохимикът трябва да извлича силата от собственото си тяло. Би могъл например за няколко седмици да накара тялото си да изглежда, сякаш е остаряло с десет години. А след това, за също толкова време, да се върне назад. Но във ферохимията всичко се основава на баланса.

Вин обмисли чутото.

— Има ли значение металът, който използваш? Както в аломантията?

— Има, естествено — отвърна Сейзед. — Металът определя какво може да се съхранява.

Вин кимна и отново закрачи.

— Сейзед, ще ми дадеш ли малко от твоя метал? — попита след малко.

— От моя метал, господарке?

— Нещо, което използваш като ферохимичен склад — обясни Вин. — Искам да се опитам да го разпаля — може би ще ми позволи да използвам част от силата му.

Сейзед се намръщи озадачено.

— Някой опитвал ли го е досега? — попита Вин.

— Сигурен съм, че все някой е опитвал. Но не си спомням конкретен случай. Може би ако прегледам медните си хранилища…

— Защо просто не ми дадеш да опитам? — прекъсна го Вин. — Имаш ли нещо, изработено от някой от основните ви метали? Нещо, в което не си съхранявал важни сведения?

Сейзед помисли малко, вдигна ръка, откачи от ухото си обица, като тази, която носеше Вин, и й я даде.

— Това е чист пютриум, господарке. Вътре съм съхранил известно количество сила.

Вин кимна и я глътна. Прегледа аломантичните си резерви, но малкото късче, изглежда, не вършеше нищо. За проба разпали пютриум.

— Е? — попита Сейзед.

Вин поклати глава.

— Нищо не… — И млъкна. Имаше някаква промяна.

— Какво става, господарке? — попита Сейзед с нетипично за него нетърпение.

— Аз… усещам силата, Сейз. Едва доловима е — извън обсега ми, — но кълна се, в мен има нов запас, какъвто досега не съм притежавала.

Сейзед се намръщи.

— Слаб, казвате? Сякаш… виждате сянката на този запас, но не можете да се доберете до силата му?

— Да. Откъде знаеш?

— Защото така се чувствам, когато правя опит да използвам метали на други ферохимици, господарке. Трябваше да се досетя, че резултатът ще е такъв. Не можете да черпите от тази сила, защото тя не ви принадлежи.

— Ох — въздъхна Вин.

— Не се разочаровайте, господарке. Ако аломантите можеха да крадат силата на други хора, вече щеше да е известно. Но си струваше да опитате. — Той се обърна и посочи към имението. — Каретата ви пристигна. Ще закъснеем за срещата.

 

 

„Странно — помисли Келсайър, докато пресичаше тъмния двор пред имението Реноа. — Промъквам се в собствената си къща, сякаш атакувам Цитаделата на някой благородник“.

Но нямаше как да го избегне — не и с неговата репутация. Келсайър крадецът бе достатъчно известен, Келсайър бунтовникът и духовен водач на скаа бе още по-прочут. Това не му пречеше да сее нощем хаос в града — трябваше само да е по-предпазлив. Все повече благороднически семейства напускаха града, а могъщите Къщи започваха да проявяват параноя. В известен смисъл това ги правеше по-лесни за манипулиране — но навъртането около цитаделите бе станало опасно занятие.

За разлика от тях, имението Реноа си оставаше практически неохранявано. Имаше стражи, разбира се, но не и Мъгливи. Реноа се стараеше да не прави впечатление и да не привлича вниманието на аломантите. Докато се прокрадваше покрай стената, Келсайър се придържаше към сенките. Тласна се от една монета и се изстреля право към балкона на Реноа.

Приземи се безшумно и надникна през стъклото. Пердетата бяха спуснати, но видя вътре Доксон, Вин, Сейзед, Хам и Бриз, заобиколили бюрото на Реноа. Самият Реноа се бе настанил в най-далечния ъгъл и, изглежда, не участвате в разговора. Според договора той трябваше да изпълнява ролята на лорд Реноа и очевидно не смяташе да преминава тази граница.

Келсайър поклати глава. „Съвсем лесно е за един убиец да влезе тук. Ще трябва да предупредя Вин да спи в работилницата на Клъбс“. Не се безпокоеше за Реноа — кандра не се страхуваха от кинжалите на убийци.

Келсайър почука лекичко на вратата и Доксон дойде да отвори.

— А ето го и самия него! — заяви Келсайър, като пристъпи в стаята и отметна мъглопелерината.

Доксон изсумтя недоволно и затвори вратата.

— Наистина си чудна гледка, Кел. Особено с петната от сажди по коленете.

— Наложи се да попълзя малко тази вечер — обясни Келсайър и махна небрежно с ръка. — Има един отточен канал, който минава под защитната стена на Цитаделата Лекал. Човек би си помислил, че са го запушили.

— Съмнявам се, че въобще би им дошло наум — отвърна седналият до бюрото Бриз. — Повечето от вас, Мъглородните, са твърде горделиви, за да пълзят. Изненадан съм обаче, че ти си го направил.

— Твърде горделиви да пълзят? — повтори Келсайър. — Глупости! По-скоро бих казал, че ние, Мъглородните, сме твърде горди, за да не се унижаваме да пълзим — с достойнство, разбира се.

Доксон се намръщи и се върна при бюрото.

— Кел, не виждам никакъв смисъл в това.

— Така е с нас, Мъглородните — засмя се Келсайър. — Какво е това?

— От брат ти — рече Доксон и кимна към разстланата на бюрото карта. — Пристигна днес следобед в кухината на строшения крак на масата, която Ортодоксалният отдел прати за ремонт на Клъбс.

— Интересно — отвърна Келсайър и се наведе над масата. — Предполагам, че е схема на Усмиряващите станции, нали?

— Именно — потвърди Бриз. — Невероятно откритие — никога не бях виждал толкова подробна и точна карта на града. Тук не само са изобразени всичките трийсет и четири станции, но освен това и районите, в които действат инквизиторите, както и местата, към които проявяват интерес различните Отдели. Не съм имал възможността да се запозная с брат ти, но трябва да кажа, че този човек е гений!

— Трудно е дори да си помислиш, че е от една кръв с Кел, нали? — попита с усмивка Доксон. Беше извадил бележник и преписваше списъка на станциите.

Келсайър изръмжа недоволно.

— Марш може да е гений, но аз съм по-красивият. Какви са тези числа?

— Места и дати за набези на инквизиторите — обясни Хам. — Виж, бандата на Вин също е отбелязана.

— И как, небеса, Марш е успял да докопа това съкровище?

— Не е той — поклати глава Доксон. — Тук има бележка. Изглежда, му я е дал архипреланът. Впечатлен е от Марш и му е осигурил картата, за да потърси нови подходящи места за станции в града. Навярно Министерството е обезпокоено от войната между Къщите и иска да прати допълнителни Усмирители, за да задържи нещата под контрол.

— Трябва да върнем картата с поправения крак — обади се Сейзед. — Когато приключим с огледа й, ще направя възможно по-бързо копие.

„И ще го запомниш, добавяйки го към записите на всички Пазители — помисли Келсайър. — Сейз, наближава денят, в който ще престанеш да запомняш и ще се заемеш да ни учиш. Надявам се хората ти да са готови“.

Наведе се над картата. Беше невероятно подробна, точно както бе казал Бриз. Марш наистина се бе изложил на огромен риск да им я прати. Може би глупав риск — но информацията, която съдържаше…

„Трябва да я върнем час по-скоро — помисли Келсайър. — Утре сутринта, ако е възможно“.

— А това какво е? — попита Вин, наведена над единия край на картата. Беше облечена с домашна рокля — също толкова красива, колкото роклите й за бал, макар и не тъй натруфена.

Келсайър се усмихна. Помнеше времето, когато Вин изглеждаше ужасно неловко в роклите, а изглежда, напоследък бе започнала да ги носи с удоволствие. Все още маниерите й не бяха като на истинска знатна дама. Беше грациозна — но това бе преднамерената грациозност на хищник, а не култивираната грация на придворна дама. И въпреки това роклите й отиваха — сигурно причината не беше само в добрия шивач.

„Ах, Мейр — помисли Келсайър. — Винаги си искала дъщеря, която да научиш да бъде едновременно дама и крадла“. Двете щяха да се харесат, всяка от тях притежаваше по нещо необичайно. Ако жена му беше жива, вероятно щеше да научи Вин как да се преструва на знатна дама по-добре от Сейзед.

„Разбира се, ако Мейр беше жива, нямаше да се занимавам с това. Не бих посмял“.

— Вижте! — възкликна Вин. — Едно от местата, отбелязани за атака от инквизиторите, е съвсем ново — с вчерашна дата.

Доксон погледна Келсайър.

„Все някога ще трябва да й кажем…“

— Това беше групата на Терън — обясни Келсайър. — Един инквизитор ги е нападнал вчера следобед.

Вин пребледня.

— Името трябва ли да ми е познато? — попита Хам.

— В групата на Терън имаше хора, които навремето се опитваха да измамят Министерството под ръководството на Кеймън — обясни Вин. — А това означава… че все още са по следите ми.

„В нощта, когато нападнахме двореца, онзи инквизитор я позна. Искаше да разбере кой е баща й. Добре, че тези безчовечни създания карат благородниците да се притесняват — иначе щяхме да се страхуваме всеки път, когато я пращаме на бал“.

— Групата на Терън — повтори Вин. — Като… предишния път ли е било?

Доксон кимна и каза:

— Да. Няма оцелели.

Вин пребледня.

„Бедното дете“ — помисли Келсайър. Но не можеше да й помогне с нищо.

— Е, добре. За какво ще използваме картата?

— На нея има бележки за защитните съоръжения на Къщите — посочи Хам. — Това може да ни е от полза.

— Не виждам някаква последователност в ударите на инквизиторите — обади се Бриз. — Сигурно нападат там, където ги пращат информаторите.

— Очевидно ще се наложи да ограничим активността си в районите на тези станции — рече Докс, без да спира да пише.

— За щастие работилницата на Клъбс не е в близост до някоя от тях — повечето са в бордеите.

— Не само че трябва да ги избягваме — допълни Келсайър, — а и да се приготвим да ги неутрализираме.

Бриз се намръщи.

— Ако го направим, рискуваме да се издадем предварително.

— Но помислете за проблемите, които ще им създадем. — Келсайър вдигна пръст. — Марш каза, че има минимум трима Усмирители и един Издирвач във всяка станция. Това прави сто и трийсет министерски Мъгливи — трябва да са наемали хора от цялата Централна област, за да получат такъв брой. Ако успеем да ги ударим наведнъж…

— Никога няма да можем да убием толкова много с нашите сили — възрази Доксон.

— Бихме могли да използваме остатъка от армията — рече Хам. — Настанени са в бордеите.

— Имам по-добра идея — рече Келсайър. — А защо не наемем други банди? Ако имаме десет групи, всяка със задача да нападне по три станции, можем да почистим града от министерските Усмирители и Издирвачи за броени часове.

— Ще трябва да обсъдим въпроса със синхронизацията — отбеляза Доксон. — Бриз е прав — избиването на толкова много принудители за една вечер е сериозна задача. Йнквизиторите няма да се забавят с ответния удар.

Келсайър кимна. „Прав си, Докс. Синхронизирането е от жизнено значение“.

— Ще се погрижиш ли за това? Намери ми подходящи банди, но изчакай да изберем момента, преди да им дадеш местонахожденията на станциите.

Доксон кимна.

— Добре — рече Келсайър. — Хам, като стана дума за войската, какво е положението с тях?

— По-добро, отколкото очаквах. Преминали са курс на обучение в пещерата и са сравнително опитни. Освен това се смятат за „най-лоялното“ ядро на армията, тъй като не са последвали Йеден в битка противно на волята ти.

— Удобен начин да се заобиколи фактът, че изгубиха три четвърти от силата си в най-обикновена клопка — изсумтя Бриз.

— Те са добри войници, Бриз — заяви твърдо Хам. — А също и онези, които загинаха. Не говори пренебрежително за тях. Въпреки че армията ни е добре скрита, опасявам се, че скоро ще я надушат.

— Точно затова никоя група не знае за останалите — рече Келсайър.

— Искам да кажа нещо за тези мъже — заговори Бриз. — Разбирам колко е важно да пратим Хамънд да ги обучава — но честно казано, какъв е смисълът ние с Доксон да ги посещаваме?

— Хората трябва да познават водачите си — отвърна Келсайър. — Ако нещо се случи с Хам, някой друг ще трябва де поеме командването.

— Защо не ти? — попита Бриз.

— Просто ме послушай — отвърна Келсайър. — Това е за доброто на всички ни.

Бриз завъртя очи към тавана.

— Да съм те послушал! Май напоследък все това правим…

— Както и да е — прекъсна го Келсайър. — Вин, какви са новините от благородниците? Откри ли нещо полезно за Къща Венчър?

Вин се поколеба.

— Не.

— Но следващата седмица балът ще е при Венчърови, нали? — попита Доксон.

Вин кимна.

Келсайър не сваляше поглед от момичето. „Дали би ни казала, ако знае нещо? — Тя срещна погледа му, но той не можа да прочете нищо в очите й. — Това момиче е твърде опитна лъжкиня“.

— Е, добре — въздъхна той. — Продължавай да слухтиш.

— Ще продължавам — отвърна тя.

 

 

Въпреки умората тази вечер сънят не спохождаше Келсайър. За съжаление не можеше да ходи по коридорите — само неколцина прислужници знаеха, че е в къщата, а не биваше да се показва на останалите сега, когато репутацията му нарастваше.

Неговата репутация. Въздъхна, облегна се на парапета на балкона и се загледа в мъглите. Имаше неща, които не му даваха покой. Другите не подлагаха на съмнение решенията му, или поне не го правеха открито, но той усещаше, че опасенията им нарастват. „Така е най-добре. Ако нещо се случи, предпочитам аз да съм този, който ще пострада“.

На вратата се почука. Беше Сейзед.

— Моите извинения, господарю Келсайър. Но дойде един стражник. Каза, че ви видял на балкона. Опасявал се да не се издадете пред другите.

Келсайър въздъхна, но се прибра, затвори вратата и дръпна пердетата.

— Не съм създаден да живея в анонимност, Сейз. За крадец не ме бива особено в криенето.

Сейзед се усмихна и понечи да си тръгне.

— Сейз? — спря го Келсайър. — Не мога да заспя — имаш ли някои нови истории за мен?

Сейзед се ухили и прекрачи в стаята.

— Разбира се, господарю Келсайър. Напоследък си мислех, че ще е хубаво да научите за Откровенията на бенетите. Мисля, че ще ви дойдат добре. Бенетите били доста развит народ, който обитавал Южните острови. Храбри моряци и надарени картографи — някои от картите, които се използват в Последната империя до ден-днешен, са от бенетските изследователи. Религията им е пригодена да се използва на борда на кораби, които пътешестват с месеци из моретата. Капитанът бил и свещенослужител, преминал специално обучение за целта.

— Сигурно не е имало много бунтове.

Сейзед се усмихна.

— Това била добра религия, господарю Келсайър. Съсредоточена върху откритията и познанието — за тези хора създаването на една карта било свято дело. Те вярвали, че когато целият свят бъде изучен, разбран и картографиран, хората най-сетне ще намерят покой и хармония. Много религии преподават подобни идеали, но малко успяват да ги приложат на практика като бенетската.

Келсайър сбърчи вежди и се облегна на прозореца.

— Мир и хармония — повтори бавно. — Не търся нито едно от двете, Сейз.

Сейзед въздъхна.

Келсайър вдигна очи към тавана.

— Можеш ли… да ми разкажеш отново за валла?

— Разбира се — отвърна Сейзед и седна на един стол до него. — Какво по-точно бихте искали да узнаете?

Келсайър поклати глава.

— Не съм съвсем сигурен. Съжалявам, Сейз. Тази вечер съм в странно настроение.

— Винаги сте в странно настроение, струва ми се — отвърна Сейз със закачлива усмивка. — Но сте избрали интересна секта, която да изучавате. Валла са просъществували много по-дълго под властта на лорд Владетеля от всички останали религии.

— Точно затова те разпитвам — отвърна Келсайър. — Аз… искам да разбера какво им е помогнало да издържат толкова дълго. Какво е поддържало борбата им?

— Тяхната непоколебимост, предполагам.

— Но те не са имали водачи — посочи Келсайър. — Още при първото нападение лорд Владетеля наредил да избият целия им религиозен съвет.

— О, имали са водачи, господарю Келсайър. Вярно, мъртви, но все пак водачи.

— Но в набожността им няма никакъв смисъл. Загубата на водачите им би трябвало да ги прекърши, а не да подсили решимостта им.

Сейзед поклати глава.

— Хората са по-издръжливи, отколкото си мислим, господарю. Често вярата ни е най-силна тогава, когато би трябвало да е най-слаба. Такава е същината на надеждата.

Келсайър кимна.

— Искате ли още да ви разказвам за валла?

— Не. Благодаря ти, Сейз. Имах нужда да ми се напомни, че хората продължават да се борят дори тогава, когато положението изглежда безнадеждно.

Сейзед кимна и се надигна.

— Мисля, че ви разбирам, господарю Келсайър. Пожелавам ви лека нощ.

Келсайър кимна разсеяно.