Брандън Сандърсън
Последната империя (30)

28.

Понякога моите сподвижници ме обвиняват, че се тревожа и се съмнявам прекалено много. Но макар да не мога да свикна с ролята си на герой, има едно нещо, което никога не подлагам на съмнение: хуманната цел на нашето пътуване.

Дълбината трябва да бъде унищожена. Аз съм я виждал, чувствал съм я. Името, с което сме я нарекли, струва ми се, е твърде слабо. Да, тя е дълбока и неизмерима, но също така е и ужасна. Мнозина не осъзнават, че тя е разумна, но аз съм влизал в контакт с ума й, такъв, какъвто е, при няколкото случая, когато се изправях срещу нея.

Това е твар, посветила се на разрухата, лудостта и покварата. Тя ще унищожи нашия свят не защото го мрази, а защото така я подтиква същината й.

Балната зала беше като вътрешност на пирамида. Дансингът бе разположен върху висока до кръста платформа в самия център на помещението, а масите бяха подредени на четири сходни платформи около него. Слугите притичваха по проходите между платформите, за да поднасят храна на вечерящите благородници.

Четири реда балкони обрамчваха пирамидалната зала, всеки малко по-близо до върха и по-издаден над дансинга. Макар че залата бе добре осветена, балконите тънеха в сенки. Замисълът на този проект бе вниманието да се съсредоточи върху най-отличителната черта от вътрешния дизайн — малките изрисувани прозорци покрай балконите.

Лекалови се хвалеха, че докато другите Цитадели имат големи прозорци, техните са най-добре изрисувани. Вин трябваше да признае, че наистина са впечатляващи. През последните месеци беше виждала много витражи и вече ги приемаше за нещо естествено. Но прозорците в Къща Лекал караха другите да изглеждат посредствени. Всеки бе истинско, неподправено произведение на изкуството във великолепни цветове. Екзотични животни в скок, примамливи далечни пейзажи и портрети на горди благородници.

Имаше, разбира се, и задължителните картини от Възнесението. Вин вече познаваше повечето и с изненада откри, че са свързани с неща, които е чела в дневника. Изумруденозелени хълмове. Стръмни планини, чиито върхове са като разпенени вълни. И… чернота. Дълбината. Хаотичната, разрушаваща всичко твар.

„Която той е победил — помисли Вин. — Но… какво може да е това?“ Може би краят на дневника щеше да разрие още.

Вин поклати глава, излезе от сепарето с черните прозорци и продължи да се разхожда по втория балкон. Тази вечер бе облякла снежнобяла рокля — облекло, каквото дори не си бе представяла в живота си на скаа. Откак се помнеше, саждите и пепелта бяха неотменна част от съществуването й, та нищо чудно, че девствената чистота на бялото й се бе струвала непостижима. Тази мисъл правеше дрехата още по-скъпа. Вин се молеше никога да не забрави онзи, предишния си възглед за живота — благодарение на него сега можеше да сравнява нещата. И да цени онова, което най-много харесваше у благородниците.

Продължи да крачи по балкона и да дебне плячката си. Пъстри цветове бликаха от осветените отвън прозорци и хвърляха отражения по пода. Повечето прозорци бяха в дълбоки ниши и оставяха балконите да тънат в сенки. Вин престана да обръща внимание на картините — беше ги разглеждала при предишното си посещение в Къща Лекал. Тази нощ имаше работа.

Откри жертвата си в източния край на балкона. Лейди Клис разговаряше с малка група гости и Вин забави крачка и се престори, че разглежда един прозорец. Групата на Клис скоро се разпадна — човек не можеше да поема твърде големи дози от нея — и нисичката жена закрачи към Вин.

Вин се обърна с престорена изненада.

— О, лейди Клис! Не съм ви виждала цяла вечер.

Клис спря, очевидно ентусиазирана от възможността да поговори с нов човек.

— Лейди Валет! Пропуснахте бала на лорд Кейб миналата седмица. Надявам се не заради неразположение като онзи път?

— Не — отвърна Вин. — Прекарах вечерта с чичо ми.

— О! — възкликна разочаровано Клис. Неразположението щеше да е по-интересно за клюка. — Какво пък, и това е добре.

— Чух, че сте имали интересни новини за лейди Трен-Педри Делуз — подхвана предпазливо Вин. — Аз самата също научих някои любопитни неща напоследък. — Намекваше, че биха могли да обменят сведения.

— О, това ли? — рече разпалено Клис. — Ами, разправят, че Трен-Педри не се интересува от обвързване с Къща Айми, макар баща й да твърди наляво-надясно, че скоро щяло да има сватба. Но нали ги знаете какви са синовете на Айми? Федрен е абсолютен палячо.

Вин въздъхна мислено. Клис продължаваше да говори, без дори да се интересува какво има да сподели Вин. „Да действаш деликатно с тази жена е като да се опитваш да продадеш парфюмирана вода на скаа от плантация“.

— Ах, това наистина е интересно — прекъсна я тя. — Дали колебанието на Трен-Педри не произтича от връзките на Къща Айми с Къща Хастинг?

Клис се замисли.

— Че какво значение има това?

— Ами, всички знаем какво готвят в Къща Хастинг.

— Всички ли знаем? — попита Клис.

Вин се престори на сконфузена.

— О, значи още не се е разчуло. Моля ви, лейди Клис, забравете, че съм казвала нещо.

— Да забравя? Разбира се, вече е забравено. Но не можете да спрете дотук. Та какво искахте да кажете?

— Не бива да го споделям с никого — въздъхна Вин. — Това е нещо, което чух да разправя чичо ми.

— Чичо ви? — повтори Клис с нарастващо нетърпение. — И какво каза? Знаете, че можете да ми имате доверие.

— Ами… — Вин се престори на разколебана. — Каза, че Къща Хастинг местела част от запасите и средствата за производство в плантацията в Южната провинция. Чичо ми беше доволен — Хастингови са се отказали от някои свои договори и той възнамерява да заеме тяхното място.

— Местят… Чакайте, защо ще го правят, освен ако не са решили да напуснат града?

— Кой може да ги вини? Искам да кажа, кой би рискувал след онова, което се случи с Къща Текиел?

— Кой наистина? — повтори Клис. Буквално трепереше от нетърпение да сподели наученото с други.

— Както и да е, може да са само слухове — вметна Вин. — Затова смятам, че не бива да казвате на никого.

— Разбира се — рече Клис. — Ах… ще ме извините ли? Трябва да ида да се освежа.

Вин кимна и я изпрати с поглед, докато тя се спускаше забързано по стълбите. Усмихна се. Къща Хастинг въобще не подготвяше преместването си, Хастингови бяха една от най-силните фамилии в града и бе малко вероятно да го напуснат. Но от няколко дни Доксон фалшифицираше документи, които — след като бъдеха доставени на подходящи места — щяха да потвърдят думите й.

Ако всичко минеше добре, съвсем скоро градът щеше да очаква напускането на Хастинг. Съюзниците им щяха да се изкушат да последват примера им. Купувачите на оръжия щяха да се обърнат към други търговци, уплашени, че Хастингови няма да могат да изпълнят договорите. А след като Хастингови не се преместеха, хората щяха да го сметнат за проява на нерешителност. Хастингови щяха да изгубят част от съюзниците си, доходът им щеше да намалее и тогава нищо чудно да са следващата пропаднала Къща.

Но с това проблемът за Къща Хастинг нямаше да приключи. Хастингови бяха известни с интригите си и хората щяха да повярват, че готвят тайна евакуация. В добавка Хастинг бяха силна търговска къща — което означаваше, че разчитат на изпълнението на договорите, за да оцелеят. Къща с такъв източник на печалби обаче имаше една очевидна слабост. През последните няколко десетилетия лорд Хастинг бе работил упорито, за да разшири влиянието на Къщата, и с това бе разтеглил ресурсите й до техния предел.

Много други Къщи бяха далеч по-стабилни. Вин въздъхна, обърна се и продължи да се разхожда по балкона, като току поглеждаше големия часовник, окачен на отсрещната стена.

Къща Венчър нямаше да падне лесно. Тя си оставаше могъща благодарение на собственото си състояние и макар че участваше в някои търговски спогодби, не разчиташе на тях, за да оцелее. Венчърови бяха достатъчно богати и силни, за да пострадат само от някоя неудачна сделка.

В известен смисъл тази стабилност беше от полза за Вин. Къщата нямаше видими слабости и може би Келсайър нямаше да й се разсърди, ако не открие някакъв начин да я разклатят. В края на краищата не беше необходимо да я унищожават, макар че ако успееха, това само щеше да подпомогне осъществяването на плана.

Каквото и да станеше, Вин искаше да е сигурна, че Венчърови няма да последват участта на Къща Текиел. Със срината репутация и разклатено финансово състояние Текиелови се бяха опитали да напуснат града — и тази последна проява на слабост се оказа фатална. Някои от благородниците във фамилията бяха убити, останалите бяха открити сред изгорелите останки на запалените ладии, вероятно нападнати от бандити. Вин обаче знаеше, че в подземния свят няма група, която да дръзне да посегне на аристократи.

Келсайър все още не бе открил коя Къща стои зад убийствата, но в Лутадел никой не се интересуваше от виновника. Къща Текиел си бе позволила да прояви слабост, а няма нищо по-срамно за една аристократична фамилия от това да не може да се издържа. Келсайър се оказа прав: макар по баловете да разговаряха любезно, благородниците бяха готови да се избиват по улиците, ако това ще им донесе полза.

„Като бандите са — помисли тя. — По нищо не се различават от обикновените хора в бордеите“.

Привидната изисканост само нажежаваше атмосферата допълнително. Под повърхността се подготвяха планове, убийства и — което бе най-важното — там действаха Мъглородните. Нямаше нищо случайно в това, че всички последни балове се охраняваха от тежковъоръжени стражници — с и без ризници. Сега забавите имаха допълнителната задача да демонстрират сила.

„Елънд е в безопасност — каза си тя. — Каквото и да си мисли за семейството си, те са свършили отлична работа, за да заемат толкова високо място в лутаделската йерархия. Той е наследникът, длъжни са да го пазят от убийците“.

Щеше й се да е малко по-убедена. Знаеше, че Шан Елариел подготвя нещо. Къща Венчър може и да беше в безопасност, но понякога Елънд се излагаше твърде много на показ. Ако Шан предприемеше нещо лично срещу него, Венчърови можеха да понесат удара, но не и Вин.

— Лейди Валет Реноа — произнесе един глас. — Струва ми се, че закъсняхте.

Вин се обърна. Беше Елънд, седеше на скамейката в една тъмна ниша зад нея. Тя се усмихна, погледна часовника и установи, че наистина са изминали няколко минути след часа, в който му бе обещала да се срещнат.

— Лоша привичка, с която ме зарази един приятел — оправда се тя.

— О, не казвам, че е лоша — усмихна се Елънд. — Напълно в реда на нещата е една дама да не проявява точност. В края на краищата джентълменът е този, който трябва да чака, или поне така ме е учила майка ми.

— Изглежда, е доста мъдра жена — отбеляза Вин. Нишата бе достатъчно голяма за двама души, ако седят близо един до друг. Тя седна до него, с лице към сияещия прозорец. Краката им лекичко се допираха.

— Не съм сигурен в това — възрази Елънд. — В края на краищата е избрала баща ми.

— С което е станала член на една от най-могъщите фамилии в Последната империя. Едва ли би се справила по-добре — освен ако не се беше омъжила за самия лорд Владетел. Но доколкото знам, той не си търси жена.

— И жалко — рече Елънд. — Ако си имаше половинка в живота, нямаше да е толкова мрачен.

— Предполагам, че това зависи от жената. — Вин погледна към една малка група, която мина по коридора. — Това място не е чак толкова усамотено. Хората ни гледат с подозрение.

— Вие сте тази, която дойде при мен — засмя се Елънд.

— Да, но не мислех, че това може да накара присъстващите да клюкарстват по наш адрес.

— Нека си клюкарстват — подхвърли нехайно Елънд.

— Защото това ще ядоса баща ви?

Елънд поклати глава.

— Това вече не ме интересува, Валет. — Наведе се към нея. Вин усещаше дъха му. Постоя така няколко секунди, после прошепна: — Мисля, че ще ви целуна.

Вин потрепери лекичко.

— Не бих искала да го правите, Елънд.

— Защо?

— Доколко всъщност ме познавате?

— Не толкова, колкото бих искал.

— И не толкова, колкото е нужно. — Вин го погледна в очите.

— Ами кажете ми.

— Не мога. Не точно сега.

Елънд постоя наведен още малко, кимна и се отдръпна. Изправи се и се отдалечи към парапета.

— Тогава да се поразходим?

— Да — отвърна Вин облекчена. И малко разочарована.

— Чудесно. И без това в тази ниша е твърде тъмно, за да се чете.

— Да не сте посмели — сряза го тя и крадешком погледна книгата, която се подаваше от джоба му. — Четете, когато сте с друг, не и с мен.

— Но нали така се запознахме!

— И така можем да приключим познанството — отвърна тя и го улови под ръка.

Елънд се усмихна. Не бяха единствената двойка, която се разхождаше по балкона; долу на дансинга още няколко се въртяха бавно на тихата музика.

„Изглежда толкова мирно. А само преди няколко дни мнозина от тези хора седяха и гледаха със скучаещ вид как обезглавяват жени и деца“.

Усещаше ръката на Елънд, топлината на тялото му. Келсайър казваше, че се усмихва, защото иска да извлече колкото се може повече радост от света — да се наслаждава на кратките мигове щастие. Докато се разхождаше под ръка с Елънд, тя започна да разбира как се чувства.

— Валет… — подхвана Елънд бавно.

— Да?

— Искам да напуснеш Лутадел.

— Какво?!

Той спря, обърна се и я погледна.

— Много мислих за това. Може би не си даваш сметка, но в града е станало опасно. Много опасно.

— Зная.

— В такъв случай осъзнаваш, че точно сега една малка Къща без съюзници няма място в Централната област — продължи той. — Чичо ти е наистина смел мъж, след като дойде тук и успя да си създаде място, но избра неподходящия момент. Аз… струва ми се, че нещата съвсем скоро ще излязат изпод контрол. А когато това се случи, не мога да гарантирам безопасността ти.

— Елънд, чичо ми знае какво прави.

— Говорим за различни неща, Валет. Сриват се цели Къщи. Текиелови бяха избити от бандити — макар че това е дело на Къща Хастинг. И те няма да са последните жертви, преди тази история да приключи.

Вин отново се сети за Шан.

— Но поне ти си в безопасност, нали? Къща Венчър… тя не е като другите. Искам да кажа, че е стабилна.

Елънд поклати глава.

— Валет, ние сме по-уязвими от останалите.

— Но нали разчитате на огромно богатство? Не на договори.

— Може да не им даваме гласност. Но ги има. Преструваме се на много богати и другите вярват, че имаме повече, отколкото е в действителност. Но с данъчното бреме на лорд Владетеля… единственият начин да поддържаш властта си е като печелиш. Тайни приходи.

Вин се намръщи, а Елънд се наведе към нея и продължи шепнешком:

— Валет, семейството ми добива атиум за лорд Владетеля. Оттам идват богатствата ни. В известен смисъл нашата стабилност зависи от прищевките на лорд Владетеля. Той не обича да се занимава с добива, но ужасно се ядосва, ако темпът на доставките се забави.

„Трябва да научиш повече! — подканяше я инстинктът. — Това е тайна, важна за Келсайър“.

— О, Елънд — прошепна тя. — Не биваше да ми казваш тези неща.

— Защо? — попита той. — Аз ти вярвам. Виж, искам да си дадеш сметка колко е опасна обстановката. Напоследък имаме затруднения с доставките на атиум. Това е откакто… е, отпреди няколко години. Нещата се промениха. Баща ми не успява да изпълни квотата, определена му от лорд Владетеля, и последния път, когато това се случи…

— Какво?

— Ами… — Той я погледна обезпокоено. — Да речем, че скоро Венчърови могат да се окажат в беда. Валет, лорд Владетеля разчита на този атиум — той е основното му средство за упражняване на контрол върху благородниците. Къща без атиум не може да се защитава от Мъглородните. Като поддържа голям запас, лорд Владетеля контролира пазара и увеличава неимоверното си богатство. Финансира армията чрез изкуствено създаден атиумен дефицит, като продава оскъдни количества месечно. Ако познаваше малко по-добре икономиката или аломантията, вероятно щеше да разбереш за какво говоря.

„О, довери ми се още. Зная повече, отколкото си мислиш. А сега дори зная повече, отколкото би трябвало“.

Елънд млъкна и се усмихна любезно на един минаващ наблизо принудител. Принудителят ги погледна със замислени очи изпод плетеницата от татуировки.

Щом принудителят се отдалечи, Елънд се наведе към нея.

— Искам да напуснеш града. Хората знаят, че ти обръщам внимание. Надявам се, ще си помислят, че го правя, за да ядосвам баща си, но въпреки това могат да се опитат да те използват. Големите къщи не биха се поколебали да смажат вашата фамилия само за да се доберат до мен и баща ми. Налага се да отпътуваш.

— Аз… ще помисля върху това.

— Няма много време за мислене — предупреди я Елънд. — Искам да си тръгнеш, преди да са те въвлекли в онова, което ще стане в града.

„Вече съм въвлечена повече, отколкото предполагаш“.

— Казах, че ще помисля — повтори тя. — Елънд, струва ми се, че би трябвало да се безпокоиш повече за себе си. Мисля, че лейди Шан Елариел ти готви удар.

— Шан? — Той я погледна учудено. — Тя е безобидна.

— Не мисля така, Елънд. Трябва да си внимателен.

Той се засмя.

— Погледни ни само… всеки от нас се опитва да убеди другия колко е опасна обстановката и всеки вироглаво се отказва да чуе събеседника си.

Вин спря и се усмихна.

Елънд въздъхна.

— Няма да ме послушаш, нали? Има ли изобщо начин да те накарам да заминеш?

— Не точно сега — отвърна тя тихо. — Виж, Елънд, не може ли поне да се насладим на това, че сме заедно? Ако нещата продължат в същата посока, няма да имаме много възможности да се виждаме.

Той кимна. Вин виждаше, че е разтревожен, но я поведе отново по коридора. Известно време крачеха мълчаливо. После нещо привлече вниманието на Вин. Тя извади ръката си изпод лакътя му, пусна я надолу и улови неговата.

Той я погледна и се намръщи объркано. Тя почука пръстена му и каза изненадано:

— Метален е.

— Чисто злато — потвърди Елънд.

— Не се ли страхуваш, че…

— Аломантите? — Елънд сви рамене. — Не зная… сега не ми е до тях. На плантациите не носите ли метални предмети?

Вин поклати глава и посочи една шнола в косата си.

— Изрисувано дърво.

Елънд кимна.

— Мъдро решение. Но тук, в Лутадел, малко неща са продиктувани от мъдрост. Лорд Владетеля носи метални пръстени — и благородниците го имитират. Някои философи смятат, че това е част от неговия план. Лорд Владетеля носи метални предмети, защото знае, че благородниците ще последват примера му и така инквизиторите ще имат власт над тях.

— А ти съгласен ли си? — попита тя. — С философите?

Елънд поклати глава.

— Не. Лорд Владетеля… той е толкова арогантен. Чел съм за древни воини, които се хвърляли в битка без броня, за да покажат колко са храбри и силни. Нещо подобно прави и той. Носи метал, за да се хвали със силата си, да покаже, че не се страхува — че няма от какво да се страхува, — че никой не може да му стори нищо.

„Брей — учуди се тя. — Нарича лорд Владетеля арогантен. Дали да не го подтикна да признае още нещо…“

Елънд спря и погледна часовника.

— Валет, боя се, че нямам повече време тази вечер.

— Да, знам. Настъпи часът да идеш да се срещнеш с приятелите си. — И го погледна, за да види реакцията му.

Но той не изглеждаше изненадан. Само повдигна лекичко вежди.

— Именно. Много си наблюдателна.

— А не е нужно човек да е кой знае колко наблюдателен. Всеки път, когато сме на гости на Хастинг, Венчър, Лекал или Елариел, ти се срещаш с едни и същи хора.

— Моите приятели по чашка — отвърна Елънд с усмивка. — Странна група при сегашния политически климат, но така още повече ядосвам баща ми.

— Какво правите на тези срещи?

— Говорим за философия. Доста сме досадни — но това едва ли е изненадващо. Приказваме за власт, за политика… за лорд Владетеля.

— И какво по-точно? За него имам предвид.

— Ами, че не харесваме някои от деянията му в Последната империя.

— Значи искате да го свалите?

Елънд я изгледа странно.

— Да го свалим? Валет, откъде ти хрумна тази мисъл? Той е лорд Владетеля — той е бог. Нищо не можем да му направим. — Той отмести поглед. — Не, аз и приятелите ми просто искаме Последната империя да е по-различна. Не можем да променим нищо сега, но може би някой ден — стига всички ние да оцелеем през следващите няколко години — ще сме в позиция да въздействаме на лорд Владетеля.

— И какво очаквате да направи?

— Ами например тези екзекуции преди няколко дни — заяви Елънд. — Не виждам каква е ползата от тях. Скаа се бунтуват. В отговор Министерството екзекутира няколкостотин невинни. Какво ще постигне с това, освен да разгневи населението още повече? Следващия път бунтът ще е още по-мащабен. Значи ли това, че лорд Владетеля ще нареди да обезглавят повече хора? Докога ще продължава — докато не остане нито един жив скаа?

— А какво би направил ти, Елънд Венчър? Ако беше на власт.

— Не зная — призна Елънд. — Чел съм много книги — дори някои, които не би трябвало, — но не открих лесни отговори. Но съм сигурен, че обезглавяването не решава никакви проблеми. Лорд Владетеля държи властта от толкова време, че би могъл да измисли и по-добър начин. Но както и да е, ще трябва да продължим по-късно…

— Трябва да тръгваш ли? — попита тя.

— Да. Обещах им да се срещнем и вече сигурно ме чакат. Май трябваше да ги предупредя, че ще закъснея…

Вин поклати глава.

— Иди да си пийнеш с приятелите. Аз ще се справя — трябва да поприказвам с още няколко души. — Време беше да се връща на работа — Бриз и Доксон бяха прекарали дълги часове в обмисляне и подготовка на лъжите, които трябваше да разпространява, и тази вечер щяха да чакат доклада й в работилницата на Клъбс.

Елънд се усмихна.

— Може би не бива да се тревожа толкова за теб. Кой знае — каквито сте опитни в политическите дела, току-виж скоро Къща Реноа стане най-могъщата в града, а аз ще се превърна в жалък просяк.

Вин също се усмихна и той й се поклони — като й намигна, — след което забърза към стълбите. Вин бавно отиде до парапета и се загледа в танцуващите двойки.

„Значи той не е бунтар — помисли си. — Келсайър пак се оказа прав. Чудя се дали някога му омръзва да познава!“

Но въпреки това не беше разочарована от Елънд. Сигурно трябваше да си безумец, за да си помислиш, че можеш да свалиш бога-император. Самият факт, че Елънд се опитваше да мисли самостоятелно, да се отдели от масата, го правеше добър човек в очите й, такъв, който заслужава жена, която да му подобава.

За съжаление това не беше Вин.

„Значи Къща Венчър тайно добива атиум за лорд Владетеля — мислеше тя. — Те държат под контрол Хатсинските ями“.

Доста несигурна позиция за една Къща — финансите им зависеха пряко от благоволението на лорд Владетеля. Елънд смяташе, че е достатъчно предпазлив, но Вин бе обезпокоена. Той не прие сериозно предупреждението за Шан Елариел — бе сигурна в това. Обърна се и тръгна с решителна крачка към долния етаж.

Не беше трудно да открие масата на Шан — както винаги тя бе заобиколена от голям антураж подмазвачи. Вин забави крачка. Досега не се бе обръщала по своя воля към Шан. Някой обаче трябваше да защити Елънд, защото той бе твърде заслепен, за да го направи.

Тръгна към масата. Докато се приближаваше, терисецът на Шан я оглеждаше бдително. Беше различен от Сейзед — в него като че ли липсваше същият… дух. Този човек имаше безизразно лице, като издялано от камък. Няколко дами хвърлиха неодобрителни погледи на Вин, но повечето от тях — включително и Шан — я игнорираха.

Вин застана неловко до масата, в очакване на пауза в разговора. Но пауза не идваше. Накрая тя просто пристъпи към Шан и каза:

— Лейди Шан?

Шан се извърна с вледеняващ поглед.

— Не съм те търсила, селянче.

— Да, но намерих едни книги…

— Вече не се нуждая от помощта ти — отряза я Шан и й обърна гръб. — Мога и сама да се справя с Елънд Венчър. А сега бъди добра и ме освободи от досадното си присъствие.

Вин стоеше като вцепенена.

— Но вашият план…

— Казах, че вече нямам нужда от теб. Мислиш си, че ме познаваш откъм лошата страна, момиче? Не, това беше добрата. Не ме нервирай повече.

Вин неволно отстъпи под впития в лицето й поглед на Шан. Изглеждаше… отвратена. И разгневена. Ревнуваше ли?

„Сигурно се е досетила. Разбрала е, че аз не си играя с Елънд. Тя знае, че държа на него, и не иска да ми довери тайните си“.

Отдалечи се от масата. Изглежда, щеше да се наложи да потърси друг начин, за да разбере какви са плановете на Шан.

 

 

Въпреки това, което често казваше за себе си, Елънд Венчър не се смяташе за груб човек. Той беше по-скоро… склонен към философстване младеж. Обичаше да променя рязко насоката на разговора, за да види как ще реагират другите. Подобно на древните велики мислители, той се опитваше да достигне границите и експериментираше с неконвенционални методи.

„Разбира се — мислеше той, докато разглеждаше брендито в прозрачната чаша, която бе вдигнал пред очите си, — повечето от тези философи са били екзекутирани по обвинение в предателство“. Не смяташе да им подражава чак дотам.

Вечерната среща с приятелите беше приключила и неколцина от тях се преместиха в салона на Цитаделата Лекал — неголямо помещение, долепено до балната зала. Стаята бе мебелирана в тъмнозелено, креслата бяха удобни, въобще — чудесно място за четене, стига човек да е в малко по-добро настроение. Джастис седеше срещу него и пуфтеше важно с лулата си. Хубаво беше да види младия Лекал толкова спокоен. Последните няколко седмици бяха трудни за него.

„Война на Къщите — помисли Елънд. — Какво ужасно съвпадение. Защо точно сега? Всичко вървеше толкова добре…“

Телдън се върна с напълнена чаша.

— Знаеш ли — обади се Джастис и посочи с лулата, — тук има прислуга, която щеше да свърши тази работа.

— Исках да се поразтъпча — отвърна Телдън и се разположи в третото кресло.

— И докато отиде и се върна, успя да флиртуваш поне с три жени — засмя се Джастис. — Броих ги.

Телдън също се усмихна и отпи. Той винаги изглеждаше спокоен и уверен, независимо от ситуацията. Носеше хубав костюм, прическата му беше безупречна.

„Може би и аз трябва да обръщам малко повече внимание на тези неща — рече си Елънд. — Валет търпи косата ми такава, каквато е, но дали няма да й хареса повече, ако е подстригана?“

И друг път бе мислил да отиде на коафьор и шивач, но все се намираха други неща, които му поглъщаха вниманието. Напоследък се бе задълбочил в изследванията си и често закъсняваше.

— Тази вечер Елънд е нещо смълчан — отбеляза Телдън. Макар и други млади господа да седяха наоколо, креслата на тримата бяха доближени, за да могат да разговарят на спокойствие.

— Той си е такъв напоследък — каза Джастис.

— Всъщност да де — рече Телдън и свъси страдалчески вежди.

Елънд ги познаваше достатъчно добре, за да схване намека.

— Вижте, защо се държите така? Ако имате да кажете нещо, просто го кажете.

— Политика, приятелю — рече Джастис. — Ако не си забелязал, ние сме благородници.

Елънд завъртя очи.

— Добре де, ще го кажа — продължи Джастис и прокара ръка по косата си — нервен жест, който според Елънд щеше да доведе до ранното му оплешивяване. — Напоследък прекарваш доста време с онази Реноа.

— И това има съвсем просто обяснение — рече Елънд. — Виждаш ли, аз я харесвам.

— Лоша работа, Елънд. — Телдън поклати глава. — Лоша работа.

— Защо? — попита Елънд. — Доколкото знам, ти се стараеш да не обръщаш внимание на разликата в положението. Виждал съм те да флиртуваш дори с хубавички слугинчета.

— Аз не съм наследник на моята Къща — отвърна Телдън.

— И — добави Джастис — на тези момичета може да се има доверие. Моето семейство ги е наело — знаем откъде идват, кои са родителите им.

Елънд се намръщи.

— Накъде всъщност биеш?

— Има нещо странно в това момиче, Елънд — обясни Джастис. Отново беше придобил обичайния си нервен вид и бе зарязал лулата да дими на масичката.

Телдън кимна.

— Твърде бързо се сприятели с теб. Тя иска нещо.

— Какво например? — попита подразнено Елънд.

— Елънд, Елънд — въздъхна Джастис. — Не можеш да избягваш някоя игра, като твърдиш, че не искаш да я играеш. Тя ще те намери. Реноа се премести в града тъкмо когато напрежението започна да нараства и доведе със себе си непозната наследница — момиче, което веднага се сближи с най-изтъкнатите свободни млади мъже в Лутадел. Това не ти ли се струва странно?

— Всъщност — поправи го Елънд — аз бях този, който пръв я заговори. Защото беше заела мястото ми за четене.

— Но ще признаеш, че е подозрително колко бързо те обвърза — рече Телдън. — Елънд, ако си решил да подхващаш романтична връзка, трябва да знаеш едно нещо: можеш да се забавляваш колкото искаш с жените, но не ги допускай твърде много до себе си. Тогава започват проблемите.

Елънд поклати глава.

— Валет е различна.

Приятелите му се спогледаха, после Телдън вдигна рамене и посегна към чашата. Джастис въздъхна и се протегна.

— Както и да е, време е да си вървя.

— Още по чашка? — предложи Телдън.

Джастис поклати глава и пак прокара ръка по косата си.

— Знаеш какви са родителите ми на баловете — ако не изляза да се срещна с определени хора от гостите, ще ми го натякват седмици.

Пожела им приятна вечер и се върна в залата. Телдън продължи да надига чашата, като току поглеждаше Елънд.

— Не мисля за нея — тросна се Елънд.

— А за какво тогава?

— За тазвечерната среща — отвърна Елънд. — Не съм сигурен, че ми хареса начинът, по който премина.

— Ха! — възкликна едрият младеж и махна с ръка. — Ти си станал по-лош и от Джастис. Какво се случи с човека, който идваше на тези срещи да се отпусне и да прекара малко време с приятели?

— Той е обезпокоен — призна Елънд. — Някои от приятелите му може да поемат по-скоро управлението на своите Къщи и той се страхува, че никой от нас не е готов.

— Не ставай мелодраматичен — изсумтя Телдън и намигна усмихнато на слугинята, която дойде да прибере чашите. — Имам чувството, че всичко това скоро ще приключи. След няколко месеца ще се чудим защо е трябвало да си блъскаме главите.

„Кейл Текиел няма да се върне“ — помисли Елънд.

Разговорът секна и не след дълго Телдън също се надигна. Елънд остана още малко, разтворил „Диктати на обществото“, но не можеше да се съсредоточи. Въртеше чашата с бренди между пръстите си, без да отпива.

„Дали Валет е още тук?“

Може би тя също бе отишла в някоя стая за собствена сбирка.

„Това момиче се интересува прекалено много от политика“. Може би й завиждаше — бе едва от няколко месеца в двора, а вече изглеждаше по-компетентна от него. Беше безстрашна, дръзка и… интересна. Не влизаше в нито един от стереотипите за придворна дама.

„Дали Джастис не е прав? Тя наистина е различна от останалите жени и намеква, че има неща, които не зная за нея“.

Опита се да прогони тези мисли. Вярно, че Валет беше различна — но беше също невинна, по свой начин. Пламенна, изпълнена с неочаквани хрумвания, енергична.

Изглежда обаче не осъзнаваше колко опасен може да е Лутадел. Зад баловете и гостуванията се криеха опасни интриги. Какво щеше да стане, ако някой прати Мъглороден, за да се разправи с нея и чичо й? Реноа нямаше силни връзки и никой в двора не би се учудил на някакво си убийство във Фелисе. Дали чичото на Валет бе взел предпазни мерки? Дали някога въобще се бе страхувал от аломанти?

Елънд въздъхна. Трябваше да се увери, че Валет ще си тръгне. Това беше единствената възможност.

 

 

Елънд вече си бе дал сметка, че е пил твърде много. Закрачи по коридора, нетърпелив да се мушне в леглото.

Но коридорът до стаята му минаваше покрай кабинета на баща му. Вратата беше отворена и въпреки късния час отвътре струеше светлина. Елънд се опита да пристъпва безшумно по килима, но и този път не можа да се справи.

— Елънд? — повика го баща му от кабинета. — Ела тук.

Елънд въздъхна тихо. Лорд Страф Венчър не пропускаше нищо. Той беше Калаено око — сетивата му бяха толкова изострени, че вероятно отдалече бе чул каретата му да се приближава. „Ако не вляза при него сега, ще прати слугите да ме повикат“.

Така че влезе в кабинета. Баща му седеше в креслото и разговаряше тихо с ТенСун — Венчъровия кандра. Елънд все още не беше свикнал с най-новото тяло на това същество, което някога бе принадлежало на един прислужник в дома на Хастингови, и когато го видя, неволно потрепери. Съществото се поклони, после безшумно излезе.

Елънд се облегна на вратата. Креслото на Страф бе поставено пред лавицата с книги — Елънд бе сигурен, че баща му не е прочел нито една от тях. В помещението светеха само две лампи, със спуснати сенници, за да не пропускат много светлина.

— Ходи на бал тази вечер — каза Страф. — Какво научи?

Елънд се почеса по тила.

— Че имам склонност да пия твърде много бренди.

Страф, изглежда, не улови шегата в отговора. Той беше перфектен имперски благородник — висок, плещест, винаги облечен с ушити по поръчка костюми.

— Срещна ли се отново с… онази жена?

— Валет? Хъм… да. Но не за толкова дълго, колкото бих искал.

— Забранявам ти да прекарваш вечерите с нея.

— Добре. — Елънд кимна. — Ще го запомня.

Лицето на Страф потъмня. Той се изправи и заобиколи бюрото.

— Ох, Елънд. Кога най-сетне ще преодолееш детинското си поведение? Имаш ли представа колко глупаво изглеждаш в очите ми?

— Всъщност, татко, преодолях „детинското си поведение“ преди доста време — но изглежда, че каквото и да правя, винаги те дразня. Ще ми се да го бях разбрал по-рано: щях да си спестя доста напразни усилия в младежките години.

Баща му изсумтя, после му протегна едно писмо.

— Издиктувах това на Стаксълс преди малко. С него приемам поканата за обяд с лорд Тегас утре. Ако избухне война между Къщите, искам да съм сигурен, че ще успеем максимално бързо да се разправим с Хастингови, а Тегас е силен съюзник. Той има дъщеря. Искам да дойдеш за обяда с нея.

— Ще си помисля — отвърна Елънд и се чукна с пръст по челото. — Но не съм сигурен в какво състояние ще съм утре. Пих доста бренди.

— Ще дойдеш, Елънд. Това не е молба.

Елънд се поколеба. Част от него искаше да отвърне веднага, да възрази — не защото не му се ходеше на обяд, а заради нещо много по-важно.

„Хастинг са втората по могъщество Къща в града. Ако се съюзим с тях, заедно ще удържим Лутадел от хаоса. Можем да спрем войната, а не да я разпалваме“.

Ето на какво го бяха научили книгите — бяха го променили от бунтовен келеш в начинаещ философ. За съжаление твърде дълго бе живял заслепен. Какво чудно, че Страф не бе забелязал промяната в сина си? Самият Елънд я виждаше едва сега.

Баща му продължаваше да го гледа втренчено и Елънд отмести поглед и повтори:

— Ще си помисля.

Страф му махна да си върви и се обърна.

Елънд продължи, в опит да запази накърнената си гордост:

— Не зная защо трябва да се безпокоиш за Хастингови. Те, изглежда, се готвят да напуснат града.

— Какво?! — възкликна Страф. — Къде научи това?

— На бала — отвърна небрежно Елънд.

— Одеве не спомена ли, че не си чул нищо важно?

— А, не съм казвал подобно нещо. Просто не ми се споделяше с теб.

Лорд Венчър се намръщи.

— Не зная защо въобще трябва да ти обръщам внимание. Всичко, което научиш, се оказва безполезно. Опитах се да те науча на политика, момче. Постарах се. Но сега… какво пък, надявам се да доживея до мига, когато напуснеш този свят. Защото поемеш ли контрола над моята Къща, дните ни са преброени.

— Зная повече, отколкото си мислиш, татко.

Страф се разсмя и седна в креслото.

— Съмнявам се, момче. Та ти дори не можеш да си намериш жена за леглото. Единственият път, когато успя, беше когато те заведох в онзи бордей.

Елънд се изчерви. „Внимавай — рече си. — Той те предизвиква съвсем целенасочено. Знае, че това ти е слабо място“.

— Лягай си, момче — рече Страф и махна с ръка. — Изглеждаш ужасно.

Елънд се поколеба за миг, обърна се и мълчаливо излезе.

„Това е разликата между тях и теб, Елънд — мислеше си той. — Тези философи, които четеш — те са революционери. Готови са били да рискуват главите си. А ти дори не смееш да се възпротивиш на баща си“.

Прибра се уморено в стаята си — и за своя изненада откри, че го чака прислужник.

— Какво има? — попита намръщено.

— Лорд Елънд, имате гост — отвърна мъжът.

— В този час?

— Лорд Джастис Лекал, милорд.

Елънд завъртя учудено глава.

„Какво, в името на лорд Владетеля…“

— Сигурно ме чака в гостната?

— Да, милорд.

Елънд въздъхна, излезе от спалнята и се върна по коридора. Откри Джастис нетърпеливо да крачи напред-назад.

— Джастис? — каза уморено. — Надявам се да е нещо много важно.

Джастис пристъпи сконфузено от крак на крак. Изглеждаше дори по-нервен от нормалното.

— Какво има? — настоя Елънд. Търпението му наистина се изчерпваше.

— Става дума за онова момиче.

— Валет? — попита Елънд. — Дошъл си тук да говорим за Валет? Сега?

— Трябва повече да вярваш на приятелите си.

— И да се доверя на опита ти с жените? — изсумтя Елънд. — Не се обиждай, Джастис, но ще се въздържа.

— Елънд, аз я проследих — съобщи Джастис.

— Какво?! — стресна се Елънд.

— Наредих да проследят каретата й. Или, по-точно, оставих човек на пост при градската порта. Не е била вътре, когато каретата напусна града.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя не е била в каретата, Елънд — повтори Джастис. — Докато терисецът подавал пропуска на стражника, моят човек надзърнал през прозорчето. Вътре нямало никого.

— Каретата сигурно я е оставила някъде в града.

— Тя е шпионка на някоя от другите Къщи — опитват се да се доберат чрез теб до баща ти. Избрали са идеалната жена, за да те примамят — чернокоса, загадъчна, далече от обичайните политически боричкания. Създали са й легенда за нисък произход, за да те заинтригуват, че чрез нея ще ядосаш баща си.

— Джастис, това е неле…

— Елънд — прекъсна го Джастис. — Кажи ми още веднъж: как се запозна с нея?

Елънд се замисли.

— Тя стоеше на балкона.

— На мястото, където ти четеш — уточни Джастис. — Всеки знае къде се разполагаш. Съвпадение?

Елънд затвори очи. „Не и Валет. Тя не може да е част от това. — Но веднага го споходи друга мисъл. — Аз й казах за атиума! Как може да съм толкова глупав?“

Не можеше да е истина. Да го излъжат така лесно. Но… имаше ли право да излага фамилията си на риск? Вярно, беше лош син, но не и предател на Къщата. Не искаше да предизвика упадъка на Венчърови. Нали един ден искаше да ги поведе, за да промени света!

Сбогува се с Джастис и се върна в спалнята. Беше твърде изтощен да мисли за политика. Но когато най-сетне си легна, не можа да заспи.

По някое време стана и повика прислужника.

— Кажи на баща ми, че утре ще присъствам на обяда. Но в замяна искам да ми заеме двама шпиони, за да проследя един човек.