Брандън Сандърсън
Последната империя (29)

27.

Мисля, че най-сетне открих защо Рашек ме мрази толкова много. Той не вярва, че страничен човек като мен — някакъв си чужденец — би могъл да е Героят на времето. Смята, че по някакъв начин съм измамил философите, че несправедливо съм надарен с Неговата проницателност. Според Рашек само един чистокръвен терисец може да бъде избран за Герой. Странно, но омразата му ме мотивира още повече. Трябва да му докажа, че съм способен да изпълня тази задача.

Малко след като се прибраха, Вин откри, че главоболието вече не я измъчва. Болката беше станала… незначителна. Купата с рулца, покрита с кърпа от прислугата, все още беше на масата. Никой не посегна към тях.

— Е, добре — почна Келсайър. — Да се заемем с подготовката на плана. Какво ни предстои?

Доксон отвори един тефтер.

— Сега, когато гарнизона го няма, основната ни цел са благородниците.

— Именно — потвърди Бриз. — Ако наистина искаме да сложим ръка на съкровищницата, ни трябва нещо, което да отвлече вниманието на дворцовата охрана и да не позволи на самите благородници да завладеят града. Войната между Къщите се превръща в основна цел.

— Това смятам и аз — каза Келсайър.

— Но какво ще стане, когато войната свърши? — попита Вин. — Някои Къщи ще излязат победители, а ние няма да можем да се справим с тях.

Келсайър поклати глава.

— Вин, въобще не смятам тяхната война да свършва — поне за известно време. Лорд Владетеля взема решенията, Министерството управлява неговите поданици, но всъщност благородниците са тези, които карат скаа да работят. Така че ако свалим достатъчно Къщи, властта ще рухне от само себе си. Не можем да се бием срещу цялата Последна империя — тя е твърде голяма. Но можем да я разклатим, да накараме отделните й части да се изправят едни срещу други.

— Трябва да влошим още отношенията между Къщите — обади се Доксон, докато прелистваше тефтера. — Аристокрацията се опира на финансовите си интереси и липсата на средства може да накара всяка от Къщите да рухне.

— Бриз, май ще са ни нужни някои от твоите връзки — рече Келсайър. — Досега само аз работех по въпроса за войната между Къщите — но ако искаме да разбуним града, преди гарнизонът да се е върнал, ще трябва да удесеторим усилията си.

— Добре — съгласи се Бриз. — Но трябва да внимавам да не ме познаят. Не мога да ходя на сбирки и официални срещи, така че ще се наложи да посещавам познатите ми по домовете им.

— Същото важи за теб, Докс — рече Келсайър.

— И сам се сетих — отвърна Доксон.

— И за двама ви ще е опасно — рече Келсайър. — Но бързината е от съществено значение. Вин остава главният ни шпионин — освен това ще очакваме от нея да разпространява смущаващи слухове. Всякакви неща, които да подсилват объркването сред благородниците.

— Вероятно ще трябва да насочим вниманието си към върховете — обади се Хам.

— Именно — потвърди Бриз. — Ако можем да накараме най-силните Къщи да изглеждат уязвими, враговете им вероятно ще дръзнат да им нанесат неочаквани удари. Едва когато Големите къщи рухнат, хората ще започнат да осъзнават, че те са тези, които поддържат икономиката.

Възцари се мълчание. После няколко глави се извърнаха към Вин.

— Какво? — попита тя.

— Къща Венчър, Вин — каза Доксон. — Най-влиятелната от всички Големи къщи.

— Ако Венчър падне, цялата Последна империя ще усети трусовете — добави Бриз.

Вин се замисли.

— Не всички от тях са лоши хора.

— Може би — отвърна Келсайър. — Но лорд Страф Венчър със сигурност принадлежи към тази категория, а семейството му е сред най-изтъкнатите в Последната империя. Къща Венчър трябва да рухне — а ти вече си близка с един от най-влиятелните й членове.

„Нали искаше да избягвам близостта с Елънд!“ — помисли си тя обидено.

— Бъди нащрек, дете — посъветва я Бриз. — Опитай се да измъкнеш от онзи момък сведения за финансовото състояние на Къщата. Потърси някаква пролука, а ние ще свършим останалото.

„Тъкмо от онези игри, които Елънд ненавижда“. Но споменът за екзекуциите бе твърде жив в съзнанието й. На тези зверства трябваше да се сложи край. Освен това… Елънд й бе признал, че не харесва баща си, нито своята Къща. Може би…

— Ще видя какво мога да направя — обеща тя.

На външната врата се почука и един от чираците отвори. След малко в кухнята влезе Сейзед — загърнат в наметало на скаа.

Келсайър погледна часовника.

— Подранил си, Сейзед.

— Опитвам се да ми стане навик, господарю Келсайър — отвърна терисецът.

— Хубаво ще е и други да вземат пример от теб — подметна Доксон.

— Когато винаги пристигаш навреме, показваш, че нямаш друга важна работа — отряза го Келсайър. — Сейз, как са хората?

— По-добре, отколкото очаквахме, господарю Келсайър — рече Сейзед. — Но не могат вечно да се крият в складовете на Реноа.

— Зная — отвърна Келсайър. — Докс, Хам. Искам да помислите върху този проблем. От армията ни останаха към две хиляди души. Трябва да ги вкарате и настаните в Лутадел.

Доксон кимна замислено.

— Ще намерим начин.

— Да продължавам ли с обучението им? — попита Хам.

Келсайър кимна.

— В такъв случай ще ги разквартируваме на отряди — рече Хам. — Нямаме възможност да ги обучаваме индивидуално. Какво ще кажете — по няколкостотин души в един отряд? Настанени максимално близо един до друг в бедняшките квартали?

— Трябва да се погрижим никой от тях да не знае къде са настанени другите — обади се Доксон. — Или че възнамеряваме да нападнем двореца. С толкова много наши хора в града не е изключено някой от тях да попадне в лапите на принудителите по една или друга причина.

— Съобщете на всяка от групите, че е единствената, а другите са разпуснати, и че сме ги оставили за всеки случай, ако ни потрябват в близко бъдеще — нареди Келсайър.

— Нали каза, че ще трябва да вербуваме още хора — припомни му Хам.

— Да. Ще ми трябват поне два пъти по толкова, преди да преминем към следващия етап.

— Няма да е лесно. Особено като се има предвид провалът на армията.

— Какъв провал? — възрази Келсайър. — Кажете им истината: че армията ни успешно е изтребила цял гарнизон.

— Въпреки че повечето от тях загинаха — посочи Хам.

— Можем да пропуснем тази част — рече Бриз. — Хората са разгневени от екзекуциите и ще ни послушат.

— Хам, през следващите два месеца основна задача за теб ще е набирането на попълнения — заповяда Келсайър.

— Времето е малко — оплака се Хам. — Но ще видя какво мога да направя.

— Добре — отсече Келсайър. — Сейз, пристигна ли бележката?

— Да, господарю Келсайър — отвърна Сейзед, извади един лист изпод наметалото си и му го подаде.

— И какво е това? — попита любопитно Бриз.

— Съобщение от Марш — отвърна Келсайър, докато отваряше писмото и го преглеждаше. — Той е в града и носи новини.

— Какви новини?

— Не казва — отвърна Келсайър и си взе едно рулце. — Но праща инструкции къде да се срещнем тази вечер. — Стана и се загърна в обикновено наметало. — Ще ида да огледам района, преди да се стъмни. Идваш ли, Вин?

Тя кимна и също стана.

— Останалите продължавайте да работите над плана — нареди Келсайър. — Искам до два месеца този град да ври и когато най-сетне избухне, лорд Владетеля да не може да удържи положението.

 

 

— Има нещо, което не ни казваш, нали? — попита Вин. — Част от плана.

Марш бе посочил за място на срещата изоставена сграда в Чупките, един от най-бедните скаа квартали. Келсайър бе избрал втора изоставена сграда отсреща през улицата и сега двамата с Вин се спотайваха на последния етаж, наблюдаваха улицата и чакаха Марш.

— Защо ми задаваш този въпрос?

— Заради лорд Владетеля — отвърна Вин, докато чоплеше изгнилото черчеве на прозореца. — Днес почувствах силата му. Не мисля, че другите са я усетили, не и ако не са Мъглородни. Но съм сигурна, че ти също я долови. — Вдигна глава и срещна погледа му. — Все още ли смяташ да го примамиш извън града, преди да нападнем двореца?

— Не се тревожи за лорд Владетеля — успокои я Келсайър. — Единайсетият метал ще му види сметката.

Вин се намръщи. На хоризонта слънцето залязваше сред яростни отблясъци. Скоро щяха да излязат мъглите и заедно с тях трябваше да се появи Марш.

— Има ли го наистина? — попита Вин.

— Единайсетият метал? Разбира се — нали ти го показах?

— Не това имам предвид — отвърна тя. — Дали са верни легендите? А ти не лъжеш.

Келсайър се наведе към нея, смръщил вежди.

— Много си пряма, Вин.

— Такава съм.

Усмивката му се разшири.

— Отговорът е не. Не те лъжа. Легендите са верни, макар че ми беше нужно известно време, за да се добера до тях.

— И онова късче, което ми показа, наистина е Единайсетият метал?

— Така мисля.

— Но не знаеш как да го използваш.

Келсайър помисли и призна:

— Да. Не зная.

— Това не е много успокоително.

Келсайър сви рамене и отново се загледа през прозореца.

— Дори и да не открия тайната навреме, съмнявам се лорд Владетеля да се окаже чак такъв проблем, какъвто смяташ. Той е могъщ аломант, но не знае всичко — иначе досега щеше да е мъртъв. Той не е всесилен, защото ако беше, нямаше да му се налага да екзекутира нещастните скаа, за да сплаши населението. Не зная какво е той, но е по-скоро човек, отколкото божество. Написаното в дневника… това са думи на простосмъртен. Истинската му сила се крепи на армията и богатството. Ако ги премахнем, няма да има с какво да попречи на рухването на империята.

Вин смръщи вежди.

— Келсайър, той може да не е божество… но е нещо различно. Днес, на площада, усещах натиска му върху чувствата си дори докато горях мед.

— Невъзможно, Вин. — Келсайър поклати глава. — Ако беше така, инквизиторите щяха да засичат аломантия дори когато наблизо има Задимител. Защо иначе преследват Мъгливите и ги изтребват?

Вин сви рамене.

— Ти знаеш, че лорд Владетеля е силен — продължи Келсайър, — и затова ти се струва, че продължаваш да го усещаш, макар това вече да е невъзможно.

„Може би е прав — помисли тя. — Все пак е аломант много по-отдавна от мен. Но… но аз наистина почувствах нещо, нали? И инквизиторът едва не ме уби — по някакъв начин бе успял да ме намери в мрака и дъжда. Все трябва да е доловил нещо“.

Реши засега да не си блъска главата над този въпрос.

— Единайсетият метал. Не може ли просто да го опитаме, за да проверим какво прави?

— Не е толкова лесно. Помниш ли, когато ти казах никога да не разпалваш метал извън десетте?

Вин кимна.

— Паленето на друг метал може да е смъртоносно — продължи Келсайър. — Дори погрешната смес на сплавта може да има тежки последици. Ако греша за Единайсетия метал…

— Ще те убие — довърши тихо тя. Келсайър кимна.

„Значи не си толкова уверен, колкото се преструваш.

Иначе досега да си го пробвал“.

— Точно това си искал да намериш в дневника — сети се тя. — Ключ за това как се използва Единайсетият метал.

— Да. Но поне досега не можем да се похвалим с напредък. Никъде в дневника не се споменава за аломантия.

— Но пък се говори за ферохимия.

Келсайър я погледна.

— Сейзед ли ти разказа за това?

Вин сведе поглед.

— Аз… го принудих.

Келсайър се разсмя.

— Чудех се какво ли съм пуснал по широкия свят, като те научих на аломантия. Разбира се, моят учител вероятно е бил спохождан от сходни мисли.

— Бил е прав да се безпокои.

— Разбира се, че е бил прав.

Вин се усмихна. Слънцето вече се беше скрило и из въздуха витаеха първите тъмни петна на мъглите.

— Сейзед обаче нямаше време да ми разкаже подробно за ферохимията. Какви са нейните възможности? — Очакваше Келсайър да й се скара, че го пита.

— Ферохимията е изцяло вътрешен процес — обясни той с леко презрение. — Може да прави същите неща като пютриума и калая — дава сила, издръжливост, остро зрение, — но всяко свойство трябва да се съхранява отделно. Може да подсилва и много други неща — неща, които аломантията не докосва. Спомени, физическа бързина, ясна мисъл… дори характеристики като тегло и възраст.

— Значи е по-силна от аломантията?

Келсайър сви рамене.

— Ферохимията няма външни сили — тя не може да Тласка или да Тегли чувства, нито да извършва Стоманено тласкане и Желязно дърпане. А най-голямото й ограничение е, че трябва да натрупваш тези умения, като ги извличаш от тялото си. Искаш да си дваж по-силен? Ще трябва да прекараш няколко часа в принудителна отмала, за да събереш сила. Искаш да оздравяваш бързо — доста време ще се наложи да се чувстваш болен. В аломантията самите метали са гориво — по принцип можем да използваме свойствата им, докато разполагаме с материал за горене. Във ферохимията металите са само средство за складиране — горивото е собственото ти тяло.

— Тоест не можеш просто да крадеш металните запаси на някой друг, така ли?

— Не става. Ферохимиците могат да използват само собствените си запаси. Та на въпроса ти — не. Не бих казал, че ферохимията е по-силна от аломантията. И двете имат своите предимства и ограничения. Например аломантът може да разпалва метала до определени граници, които поставят ограничения на способностите му. Ферохимиците нямат подобни ограничения, а когато натрупат два пъти повече сила за час, могат да са три пъти по-силни за по-кратък период — или дори четири, пет, шест пъти за още по-къси периоди.

Вин присви очи.

— Изглежда ми доста голямо предимство.

— Така е — потвърди Келсайър, бръкна под наметалото си и извади стъкленица с няколко топчета атиум. — Но пък ние имаме това. Няма значение, ако ферохимикът е силен за петима — щом знаем какво ще направи след миг, пак ще го победим.

Вин кимна.

— Ето — рече Келсайър, взе едно от топчетата, извади друга стъкленица, пълна с обикновен алкохолен разтвор, и го пусна вътре. — Вземи едно от тези. Ще ти потрябва.

— Тази вечер? — учуди се Вин.

Келсайър кимна.

— Но нали очакваме само Марш?

— Възможно е — рече той. — Но представи си, че принудителите са го заловили и са го накарали да напише писмото. А може би го преследват, или са го измъчвали и той е издал за срещата. Марш е на много опасно място — мисли за това като за твоите балове, само дето вместо благородници си заобиколена от принудители и инквизитори.

Вин потрепери.

— Май имаш право. — Мушна стъкленицата с атиума в пояса си. — Знаеш ли, нещо не е наред с мен. Дори престанах да мисля колко скъпо е това нещо.

— Аз пък никога не съм мислил за това.

— Това е, защото… — Вин млъкна и неволно погледна ръцете му. Обикновено той носеше ризи с дълги ръкави и ръкавици, за да прикрива белезите си. Но Вин знаеше, че са там. Хиляди дребни драскотини, насложени една върху друга.

— Както и да е — рече Келсайър, — права си за дневника — надявах се да спомене там Единайсетия метал. Но никъде не се говори за аломантия. Само за ферохимия. Двете сили са сходни в много отношения, сякаш се опитва да ги сравнява.

— Може би се е опасявал, че някой ще го прочете, а не е искал да се издава като аломант.

— Възможно е. Не е изключено също така тогава все още да не се е бил Преобразил. Каквото и да се е случило в Териските планини, то го е променило от герой в тиран и може би е отслабило силата му. Няма да узнаем, докато Сейзед не приключи с превода.

— Близо ли е до края?

— Остава му съвсем малко — надявам се най-важната част. Досега съм леко разочарован от написаното. Лорд Владетеля дори не ни казва какво ще търси в онези планини. Твърди, че го прави, за да защити целия свят, но може би само се хвали.

„Не ми се струва да се хвали — помисли Вин. — По-скоро е обратното“.

— Както е да е. Скоро ще узнаем истината.

Вече се стъмваше и Вин разпали калай, за да вижда. Улицата под прозореца постепенно се озари в странна призрачна светлина, смесица от сенки и сияния, в резултат от подсиленото й с калай зрение. Тя знаеше, че всъщност е почти непрогледен мрак. Ала въпреки това можеше да вижда. Не както при дневна светлина — всичко беше леко замъглено, — но все пак различаваше отделните предмети.

Келсайър погледна джобния си часовник.

— Колко още? — попита Вин.

— Половин час. Стига да дойде навреме — в което се съмнявам. Той е мой брат все пак.

Вин кимна и опря лакти на перваза. Чувстваше се по-спокойна, след като Келсайър й бе дал атиум.

Сепна се. Мисълта за атиума й напомни за нещо друго — също важно. Нещо, за което не се бе сещала от доста време.

— Пропусна да ми кажеш за Деветия метал! — обвини го тя.

Келсайър повдигна рамене.

— Казах ти, че не е нищо важно.

— И все пак. Какво представлява той? Някаква сплав?

Келсайър поклати глава.

— Не. Последните два метала не са от същата категория като предишните осем. Деветият метал е злато.

— Злато? — попита Вин. — Това ли е? Можех да пробвам с него много отдавна!

Келсайър се засмя.

— Разпалването на злато е… неприятно преживяване.

Вин присви очи, обърна се и погледна през прозореца.

„Ще видим“.

— Смяташ сама да опиташ, нали? — позна той. Вин не отговори.

Келсайър въздъхна, бръкна под наметалото си и извади златен боксинг и пила.

— Трябва и ти да си носиш. Постарай се обаче златото да е от най-чиста проба.

— А ако не е? Какво ще стане?

— Ще разбереш — отвърна той и изпили прашинка злато от монетата. — Помниш ли главоболието от пютриумната умора?

— Да, разбира се.

— При некачествените метали е по-тежко. Много по-тежко. Когато имаш възможност, гледай да си набавиш метали — във всеки град има готови смеси за аломант и. Повечето търговци се стараят стоката им да е първо качество — ядосан Мъглороден с главобол не е клиентът, с когото биха искали да си имат работа. — Приключи с пиленето, събра няколкото прашинки и ги загъна в кърпа. Отдели една и я глътна.

— Вкусно — рече с усмивка и й подаде кърпата. — Хайде, опитай. Само не забравяй, че те чака странно преживяване.

Вин кимна, изведнъж разтревожена. „Никога няма да разбера, ако не опитам“ — напомни си, лапна една прашинка и я глътна с вода от манерката.

Веднага усети наличието на нов метален запас — непознат, различен от досегашните. Погледна Келсайър, въздъхна и разпали златото.

Намираше се едновременно на две места. Виждаше се и пак се виждаше. Едната от двете беше странна жена, различна от момичето, което познаваше. Това момиче беше внимателно и предпазливо — момиче, което никога не би разпалило непознат метал само защото така му казва някакъв човек. А жената бе глупава — забравила всички онези неща, които й бяха помогнали да оцелее толкова дълго. Пиеше от чаши, налети за други. Фамилиарничеше с непознати. Не внимаваше с хората около себе си. Беше изгубила много от предишната си предпазливост.

Другата Вин бе олицетворение на неща, които тази Вин тайно ненавиждаше. Беше по-скоро като дете. Слаба, почти мършава, тя бе самотна, изпълнена с омраза и недоверие. Не обичаше никого и никой не я обичаше. Непрестанно си повтаряше, че това не я интересува. Имаше ли въобще за какво да се живее? Все трябваше да има някакъв начин на живот не толкова жалък като този. Все трябваше да има.

Вин беше и двете. Стоеше на две места, командваше две тела, едновременно беше момиче и жена. Посегна с неуверени, колебливи ръце — по една на всяка от двете — и се докосна по лицето.

Възкликна уплашено и всичко изчезна. Усети внезапен прилив на чувства, усещане за собствената си безполезност, объркване. Нямаше столове и тя седна на пода, опря гръб на стената и обгърна коленете си с ръце.

Келсайър сложи ръка на рамото й.

— Всичко е наред.

— Какво беше това? — прошепна тя.

— Златото и атиумът се допълват като останалите двойки метали — обясни той. — Атиумът ти позволява да надзърнеш за кратко в бъдещето. Златото действа по сходен начин, но отваря за теб миналото. Или, по-точно, ти дава възможност да видиш друга своя версия, ако нещата в миналото са протекли различно.

Вин потрепери. Усещането да бъде двама души едновременно, да се вижда раздвоена, беше потискащо, дори зловещо. Тялото й все още трепереше, разсъдъкът й… беше сериозно разклатен.

За щастие всичко това отминаваше бързо.

— Напомни ми друг път да те слушам — въздъхна тя. — Или поне когато говориш за аломантия.

Келсайър се засмя.

— Опитвах се да отложа този момент. Но все някога трябваше да пробваш. Ще го преживееш.

— Вече… почти ми мина. Но не беше видение, Келсайър. Беше истинско. Можех да я докосна — другата аз.

— Вярно е, че така изглежда. Но тя не е била тук — поне аз не я видях. Това е халюцинация.

— Атиумните видения не са халюцинация — посочи Вин. — Сенките наистина показват какво ще направят хората.

— Вярно. Не зная. Златото е странно, Вин. Не мисля, че някой го разбира. Моят учител, Геммел, казваше, че златната сянка е човек, който не съществува — но би могъл да съществува. Човек, какъвто си щял да бъдеш, ако си взимал други решения. Разбира се, самият Геммел беше малко луд, така че не съм сигурен дали трябва да вярвам на всичко, което ми разправяше.

Вин кимна. Изглежда, поне засега нямаше да научи нещо повече за златото. Не смяташе да го разпалва, поне ако не се налага. Продължаваше да седи и да чака да настъпи жадуваното равновесие на ума. Келсайър се върна при прозореца и след малко се обърна и я погледна.

— Дойде ли? — попита тя и се изправи.

— Да. Искаш ли да останеш тук и да си отдъхнеш още малко?

— Не.

— Добре тогава. — Той подреди на перваза часовника, пилата и останалите стъкленици. — Да вървим.

Не излязоха през прозореца — Келсайър не искаше да прави впечатление, макар че този район на Чупките бе почти безлюден и Вин не знаеше какво го притеснява. Напуснаха сградата по паянтовото стълбище, после мълчаливо пресякоха улицата.

Къщата, избрана от Марш за среща, бе в още по-окаяно състояние. Липсваше входна врата, само останките й се въргаляха на пода. Стаята, в която влязоха, миришеше на мухъл и сажди и Вин сбърчи нос, за да не кихне.

Някаква сянка в дъното се обърна при шума от стъпките им.

— Кел?

— Аз съм. И Вин.

Когато приближиха, Вин видя, че Марш присвива късогледо очи в мрака, и се досети, че макар тя да го вижда съвсем ясно, за него те са само силуети. Отсрещната стена на къщата бе съборена и мъглите свободно навлизаха вътре, плътни като отвън.

— Имаш министерски татуировки? — учуди се Вин.

— Разбира се — отвърна Марш с обичайния си неприветлив глас. — Нали се представям за дякон.

Татуировките бяха съвсем оскъдни — очевидно Марш играеше ролята на новак. Тъмните линии обграждаха очите му и извиваха навън като назъбени линии на светкавица. Една от линиите беше по-плътна, яркочервена, и се спускаше надолу покрай скулата. Вин познаваше този знак — знака на принудителите от Инквизиторския отдел. Марш не само се беше внедрил в Министерството, а бе избрал най-опасната служба.

— Но сега ще трябва да ги носиш винаги — продължи тя. — Където и да отидеш, ще те смятат за принудител.

— Това е част от цената, за да проникне в Министерството, Вин — обясни тихо Келсайър.

— Няма значение — рече Марш. — И без това не си падах много по забавленията. Вижте, може ли да побързаме? Съвсем скоро ме очакват на друго място. Принудителите водят доста напрегнат живот и имат само броени минути лично време.

— Е, добре — въздъхна Келсайър. — Предполагам, че внедряването е станало без проблеми, нали?

— Всичко мина добре — потвърди Марш. — Даже прекалено добре. Очаквах да срещна известни затруднения, тъй като не съм преминал петгодишно обучение като останалите дякони. Стараех се да отговарям точно на въпросите и да изпълнявам стриктно задълженията си. Но изглежда, знам повече за Министерството дори от някои служители там. Със сигурност съм по-компетентен от новопостъпилите и преланите го забелязаха.

Келсайър се засмя.

— Винаги си постигал лесно целите си.

Марш изсумтя, после продължи:

— Както и да е, познанията ми — да не говорим за уменията ми на Издирвач — ми позволиха да спечеля известна репутация. Не съм сигурен дали е правилно да ставам обект на вниманието на преланите, биографията ми няма да издържи на щателно проучване, ако с нея се захване някой инквизитор.

Вин се намръщи.

— Казал си им, че си Мъглив?

— Разбира се, че им казах — отвърна Марш. — Министерството — и особено Инквизиторският отдел — приема охотно на служба Издирвачи с благороднически произход. Тъкмо тази част от биографията ми ме спасява от излишни въпроси за миналото. Те се радват, че ме имат, въпреки факта, че съм доста по-възрастен от останалите дякони.

— Освен това — обади се Келсайър — трябваше да им каже, че е Мъглив, за да го допуснат до тайните министерски секти. Повечето старши принудители са Мъгливи от един или друг вид. И изглежда се подкрепят помежду си.

— И съвсем оправдано — каза Марш. — Кел, Министерството е много по-компетентно, отколкото предполагахме.

— Какво искаш да кажеш?

— Те използват своите Мъгливи. Използват ги добре. Имат бази на различни места из града — Усмирителни станции, както ги наричат. Във всяка стоят по няколко министерски Усмирители, чиято единствена задача е да потискат и успокояват чувствата на всички в околността.

Келсайър подсвирна.

— И колко са тези станции?

— Поне десетина — отвърна Марш. — Повечето са в бедняшките квартали. Те знаят, че скаа са покорни, но искат да са съвсем сигурни, че ще си остават покорни.

— Дяволите да го вземат! — изруга Келсайър. — Винаги съм се чудел защо тукашните скаа изглеждат по-обезверени от останалите. Нищо чудно, че срещахме затруднения при вербуването. Тези нещастници са постоянно под въздействие на Усмирители!

— Да. А Усмирителите на Министерството са доста добри. По-добри дори от Бриз. Занимават се с това по цял ден. И тъй като не искат от теб нищо конкретно — само поддържат определени емоционални граници, — са трудни за откриване. Всяка група има Задимител, за да я прикрива, както и Издирвач, който следи преминаващите в околността аломанти. Предполагам, че от тях инквизиторите получават указания кого да следят — хората обикновено не разпалват метали в близост до принудител, но в бедняшките квартали са по-небрежни.

— Можеш ли да ни съставиш списък на тези станции? Трябва да знаем къде са тези Издирвачи, Марш.

— Ще се опитам. Точно сега отивам в една такава станция — персоналът се сменя само нощем, та всичко да се запази в тайна. Началството ми е хвърлило око и ми позволи да посетя няколко такива станции, за да навляза в работата. Ще се опитам да ти направя списък. Обаче… внимавай какво ще правиш с тази информация, ясно? Трябва да сме много предпазливи, Кел. Министерството поддържа тези станции от доста време. Сега, когато знаем за тях, имаме сериозно предимство. Не бива да го похабяваме.

— Няма — обеща Келсайър. — А какво ще кажеш за инквизиторите? Откри ли нещо за тях?

— Те са… странни, Кел. Изглежда, притежават всички аломантични сили и предполагам, че са Мъглородни. Не можах да науча много за тях — макар че поне знам, че остаряват.

— Наистина? — попита заинтригувано Келсайър. — Значи не са безсмъртни?

— Не са — отвърна Марш. — Принудителите казаха, че от време на време инквизиторите се сменят. Тези същества са надарени с дълъг живот, но накрая и те умират от старост. И тогава наемат нови от средите на благородниците. Те са хора, Кел — само че са… променени.

— Щом умират от старост, значи могат да умрат и от друго, нали?

— Това си мислех и аз — потвърди Марш. — Ще се опитам да науча още. Инквизиторите не общуват много с обикновените принудители — между двете групи съществува политическо напрежение. Лорд преланът е глава на църквата, но инквизиторите смятат, че те трябва да държат юздите.

— Интересно — бавно каза Келсайър. Вин почти усещаше как умът му преработва новата информация.

— Както и да е, трябва да вървя — заяви Марш. — Ще се наложи да тичам и сигурно пак ще закъснея.

Келсайър кимна и Марш тръгна към вратата, като пазеше от мръсотията новото си расо.

— Марш — обади се Келсайър тъкмо преди брат му да излезе.

Марш се обърна.

— Благодаря ти — рече Келсайър. — Мога само да си представя колко е опасно.

— Не го правя за теб, Кел. Но съм трогнат от съчувствието. Ще се опитам да ти пратя ново съобщение веднага щом събера още информация.

— Внимавай — предупреди го Келсайър.

Марш се изгуби в мъгливата нощ. Келсайър постоя още малко насред стаята, загледан след брат си.

„Не се преструва — помисли Вин. — Наистина се тревожи за брат си“.

— Да вървим — заяви Келсайър. — Ще те преместим в имението Реноа — след няколко дни Къща Лекал организира бал и трябва да присъстваш.