Брандън Сандърсън
Последната империя (27)

25.

Нито един мъж няма да умре от ръката ми или по моя заповед, освен ако е неизбежно. И въпреки това аз ги избивам. Понякога ми се иска да не съм такъв прокълнат материалист.

Келсайър хвърли в раницата още една манерка с вода.

— Бриз, направи списък на всички скривалища, в които сме наемали войници. Иди да ги предупредиш, че Министерството скоро ще разполага с пленници, които могат да ги издадат.

Бриз кимна и за първи път се въздържа от някоя духовита забележка. Зад гърба му чираците сновяха из работилницата на Клъбс и събираха припаси по нареждане на Келсайър.

— Докс, работилницата ще е в безопасност, освен ако не заловят Йеден. Нека и трите Калаени очи са постоянно нащрек. Ако замирише на опасност, измъквайте се към резервното скривалище.

Доксон кимна, без да спира да издава припряно заповеди на чираците. Единият вече бе излязъл, за да предупреди Реноа. Келсайър смяташе, че имението не е застрашено — хората, товарили оръжия при къщата, не знаеха за плана и участието на Реноа в него. Самият Реноа нямаше да минава в нелегалност, освен при крайна необходимост — изчезването му би означавало прекратяване на операцията с Валет.

Келсайър приключи с пълненето на раницата и я метна на гръб.

— Ами аз, Кел? — попита Хам.

— Ти се връщаш в гарнизона, както си обещал. Хубаво си се сетил — нужен ни е информатор там.

Хам се намръщи разтревожено.

— Сега не ми е до настроенията ти, Хам — скастри го Келсайър. — Не очаквам от теб да ги мамиш. Просто не се набивай на очи и слушай какво говорят.

— Добре, ще събирам информация, но не мога да нападам хора, които ме смятат за свой приятел.

— Хубаво де — тросна се Келсайър. — Но искрено се надявам, че няма да вдигнеш ръка и срещу някой от своите. Сейзед!

— Да, господарю Келсайър?

— С какви запаси от бързина разполагаш?

Сейзед леко се изчерви и хвърли поглед към другите в помещението.

— Два-три часа може би. Скоростта е трудна за натрупване суровина.

— Не стига. — Келсайър поклати глава. — Ще ида сам. Докато се върна, оставям командването на Докс.

Тръгна към вратата, но изведнъж спря. Вин бе тръгнала след него, с дрехите, с които бе ходила до гарнизона. Беше метнала раница на рамо и го гледаше предизвикателно.

— Вин, пътуването ще е тежко. Никога не си участвала в подобно нещо.

— Няма значение.

Келсайър кимна, извади един сандък изпод масата, отвори го, извади шепа пютриумни топчета и й ги даде.

— Глътни пет.

— Пет?!

— Засега — отвърна Келсайър. — Ако ти потрябват още, извикай ми, за да спра да тичам.

— Да тичаш? — повтори момичето. — Няма ли да наемем канална ладия?

Келсайър се намръщи.

— Че защо ни е ладия?

Вин погледна топчетата в шепата си, взе чаша вода и почна да ги гълта.

— Погрижи се да имаш достатъчно вода в раницата — посъветва я Келсайър. — Вземи колкото можеш да носиш. — Обърна се към Доксон и сложи ръка на рамото му. — Има три часа до залез-слънце. Ако се напънем здравата, ще сме там утре следобед.

Доксон кимна.

— Мисля, че ще е навреме.

„Може би — помисли Келсайър. — Гарнизонът във Валтроа ще преодолее разстоянието до Холстеп за три дни. Дори да е яздил цяла нощ, вестоносецът не би могъл да стигне Лутадел за по-малко от два. Така че, когато стигна при армията…“

Доксон очевидно прочете тревогата на лицето му.

— И в двата случая армията вече е безполезна за нас.

— Да — отвърна Келсайър. — Въпросът е да спасим хората. Ще ти пратя вест при първа възможност.

Доксон кимна.

Келсайър разпали пютриум. Раницата му внезапно олекна, сякаш беше празна.

— Разпалвай, Вин. Тръгваме.

Тя кимна и Келсайър долови пулсации откъм нея.

— Повече! — нареди той, извади от сандъка две мъглопелерини и й подхвърли едната. Облече другата, отиде до външната врата и я отвори. Отвън го посрещна червеното зарево на слънцето. За миг всички присъстващи спряха трескавата си дейност и погледнаха двамата.

Вин изтича до него.

— Хам каза, че трябва да се науча да използвам пютриума само когато ми е нужен — и да съм пестелива.

— Сега не е време за пестеливост. Стой близо до мен, старай се да поддържаш темпото и гледай да не ти свърши пютриумът.

 

 

Келсайър се понесе по тясната уличка с нечовешка бързина. Вин скочи след него. Пютриумът беше като ослепителен огън. При това темпо на горене вероятно щеше да изразходва петте топчета за не повече от час.

Улицата беше пълна с хора, но Келсайър продължи да се носи с невероятна скорост. Вин го последва, изплашена от това, в което се беше забъркала.

„Не можех да го оставя да иде сам“ — помисли си. Само дето последния път, когато го принуди да я вземе, едва не загина и прекара на легло цял месец.

Келсайър си проправяше път между каретите, носеше се по улицата така, сякаш е предназначена само за него. Вин го следваше, доколкото й бе по силите. Земята под краката й беше размазана, също и лицата на хората, с които се разминаваше. Някои й викаха ядосано. После обаче млъкваха, сякаш някой ги бе стиснал за гушите.

„Пелерините — помисли Вин. — Затова ги носим. Когато зърнат мъглопелерина, дори благородниците знаят, че трябва да се отдръпнат“.

Келсайър се насочи към северната градска порта. Вин го следваше. С приближаването на портата Келсайър не забави и хората от опашката започнаха да го сочат. Стражите се извърнаха учудено.

Келсайър скочи.

Един от облечените в броня стражи рухна на земята, смазан от аломантичната сила на Келсайър, докато той профуча над него. Вин си пое дъх, хвърли една монета, за да подсили полета, и също скочи. Преодоля с лекота втория стражник, който беше втренчил изненадан поглед в другаря си на земята.

Оттласна се от бронята на стражника и се изстреля високо в небето. Мъжът се олюля, но успя да се задържи на крака — тя не беше толкова тежка, колкото Келсайър.

Прелетя над стената, следвана от изненаданите викове на войниците по кулите. Можеше само да се надява, че никой не я е познал. Малко вероятно. Макар шапката й да бе отлетяла при първия скок, малцина биха свързали елегантната Валет от баловете с Мъглородната с изцапани панталони.

Пелерината й зашляпа оглушително от насрещния вятър. Келсайър завърши дъгата преди нея и започна да се снижава и Вин го последва. Чувстваше се странно да използва аломантия посред бял ден. Неестествено. Допусна грешката да погледне надолу. Вместо кълбящи се нощни мъгли съгледа земята далече под краката си.

„Толкова е високо!“ — помисли си ужасено. За щастие запази самообладание и се Тласна от монетата, която беше хвърлил Келсайър. Забави падането си до поносима скорост и тупна на покритата със сажди земя.

Келсайър се насочи към междуградския път и Вин го последва, без да обръща внимание на търговците и пътниците. Сега, когато бяха извън града, очакваше Келсайър да намали темпото. Но той не го направи. Напротив даже, ускори.

И изведнъж тя разбра. Келсайър не възнамеряваше да върви или да подскача до пещерите.

Смяташе да пробяга целия път дотам.

Разстояние, което се изминаваше за две седмици по канала. Колко време щеше да им отнеме? Движеха се с ужасяваща, невероятна скорост. По-бавно от галопиращ кон, да, само дето конят не би издържал в галоп през целия път.

Не усещаше никаква умора. Уповаваше се на пютриума и прехвърляше съвсем малко от усилието върху мускулите. Почти не чуваше звука от стъпките си; имаше чувството, че с подобни резерви пютриум може да издържи така много дълго.

Настигна Келсайър и затича до него.

— По-лесно е, отколкото очаквах.

— Пютриумът подсилва равновесието — обясни Келсайър. — Иначе досега да си се спънала.

— Кого ще заварим там? В пещерите?

Келсайър поклати глава.

— По-добре не говори. Пази си силите.

— Но аз въобще не чувствам умора!

— Ще видим какво ще кажеш след шестнайсет часа — отвърна Келсайър, ускори ход, свърна встрани от пътя и се понесе към отъпканата пътека покрай Лут-Давненския канал.

„Шестнайсет часа!“

Вин отново го застигна, но този път остана на няколко крачки зад него. Келсайър продължаваше да ускорява и скоро се носеха с главоломна бързина. Беше прав — при други обстоятелства досега да се е спънала. Но пютриумът и калаят я водеха уверено — макар че движението изискваше повишено внимание, особено когато се смрачи и взеха да излизат мъглите.

Понякога Келсайър мяташе по някоя монета на пътя и се изстрелваше от един хълм към следващия. Но през повечето време поддържаше равномерно темпо и се придържаше към канала. Изминаха часове и Вин започна да усеща умората, която бе предсказал. Поддържаше същата скорост, но започна да усеща нещо — някакво съпротивление, желание да спре. Въпреки пютриума тялото й бързо изчерпваше силите си.

Трябваше да внимава със запасите пютриум. Ако привършеха, умората щеше да се стовари отгоре й с такава сила, че нямаше да може да продължи. Келсайър я бе накарал да изпие огромно количество вода, макар че не изпитваше жажда.

Нощта бе тиха и тъмна, никакви пътници не дръзваха да излизат сред мъглите. Подминаха няколко ладии, останали да чакат изгрева край брега, и лагери на хамали и каналджии. На два пъти зърнаха на пътя Мъгливи духове и първия път Вин се изплаши. Келсайър подмина духа нехайно — игнорира напълно причудливата смес от останки на хора и животни: костите им сега оформяха новия скелет на Мъгливия дух.

Вин изгуби представа за време, сега целият й свят се доминираше от движението. То поглъщаше толкова много от вниманието й, че почти не успяваше да следи Келсайър сред мъглите. Важното бе да движи равномерно крака и да запазва силата в тялото си — и въпреки това от време на време се чувстваше невероятно изтощена. Всяка крачка се превръщаше в огромно усилие. Тя започна да копнее за почивка.

Но Келсайър нямаше подобно намерение. Продължаваше да тича, принуждаваше я да го следва с умопомрачителна скорост. Светът около Вин се превърна в размазана завеса от мрак, болка и изтощение. Забавяха само за да пийнат вода, но нито веднъж не спряха. Вин вече имаше чувството, че не би могла да спре. Накрая се предаде и остави на изтощението да завладее ума й. Важното бе само да поддържа огъня на пютриума. Тялото нямаше значение.

Светлината я стресна. Слънцето изгря и започна да се издига, мъглите се разсеяха. Но Келсайър не позволи на светлината да ги спре. И как би могъл? Трябваше да бързат. Трябваше… да… продължават… да тичат…

 

 

„Ще умра“.

Не за първи път й мина тази мисъл. Нещо повече, тази идея витаеше в ума й като зловеща лешоядна птица. Но тя продължаваше да се движи. Да тича.

„Мразя да тичам — помисли си. — Затова предпочитам да живея в града. Защото не се налага да бързам заникъде“.

Дълбоко в себе си усещаше, че в тази мисъл няма никаква логика. Но в момента трудно можеше да се каже, че е с ясен ум.

„Мразя и Келсайър. Не спира да търчи. Колко време мина, откакто изгря слънцето? Минути? Часове? Седмици? Години? Кълна се, ако знаех, че…“

Пред нея Келсайър забави.

Вин бе толкова изненадана, че едва не се блъсна в него. Успя да спре и погледна стъписано краката си.

„Нещо не е наред — мина й през ума. — Не може просто да стоя тук. Трябва да тичам“.

Понечи да затича, но Келсайър я улови. Вин се опита да се измъкне от ръката му.

„Почивай — обади се един глас в нея. — Отдъхни си. Забравила си колко е хубаво да…“

Поклати глава и се огледа замаяно.

— Вин! — извика й Келсайър. — Не гаси пютриума. Дръж го разпален, инак ще изгубиш съзнание!

Вин поклати глава, неспособна да отвърне.

— Калай! — продължи той. — Разпали го! Веднага!

Тя го послуша. Внезапно почувства остра болка в главата и трябваше да затвори очи заради ярката светлина. Боляха я краката, стъпалата й бяха в още по-тежко състояние. Внезапният прилив на усещания възстанови нарушеното й равновесие и тя премигна и погледна Келсайър.

— По-добре ли си? — попита той.

— Да.

— Току-що извърши нещо невероятно несправедливо спрямо собственото си тяло — обясни той. — Би трябвало да почива преди много часове, но ти го подхранваше с пютриум. Ще се възстановиш — дори ще си по-добре след подобна тренировка, — но сега трябва да гориш пютриум, за да останеш будна. По-късно ще спим.

Вин кимна отново.

— Защо… — Гласът й беше нисък, дрезгав. — Защо спряхме?

— Чуй.

Тя се ослуша. И чу… гласове. Викове.

— Битка?

Келсайър кимна.

— До град Холстеп има още час, но мисля, че открихме каквото търсехме. Ела.

Той я пусна, хвърли една монета и прескочи канала. Вин го последва нагоре по хълма. Келсайър стигна билото и надзърна оттатък. После обърна глава на изток. Вин го настигна и пред нея се разстла бойното поле. Лека промяна на вятъра донесе нови миризми.

На кръв. Долината под тях бе осеяна с трупове. Мъже продължаваха да се сражават в далечния край на долината — малка група парцаливи бойци бяха обкръжени от много по-голяма униформена армия.

— Закъсняхме — рече Келсайър. — Нашите хора трябваше да довършат Холстепския гарнизон и да се приберат в пещерите. Но до Валтроа са само два дена път, а гарнизонът там е от пет хиляди души. Тези войници са ни изпреварили.

Вин примижа и разпали калай, за да вижда по-добре, въпреки че беше светло. По-голямата армия носеше имперски униформи и ако осеяното с трупове поле можеше да е някаква следа, войниците бяха нападнали минаващите по пътя скаа от засада. Армията на Йеден не бе имала никакви шансове. И ето че бунтовниците започнаха да вдигат ръце и да се предават, но противниците им продължаваха да ги посичат. Някои от оцелелите скаа се съпротивляваха отчаяно, но те също бяха покосени.

— Безмилостна кланица — възкликна гневно Келсайър. — Гарнизонът във Валтроа вероятно е получил заповед да ги изтреби до крак. — И пристъпи напред.

— Келсайър! — извика тя и го сграбчи за ръката. — Какво правиш?

Той се обърна към нея.

— Там все още има наши хора. Мои хора.

— И какво си намислил — да нападнеш сам цяла армия? Защо? Твоите бунтовници не владеят аломантия — няма да могат да избягат със същата скорост. Не можеш да спреш армия, Келсайър.

Той се освободи от ръката й — тя нямаше сили да го задържи. Вин залитна и тупна в черния прахоляк. Келсайър заслиза към бойното поле.

Вин се надигна на колене.

— Келсайър — извика, тя, разтреперана от умора. — Не сме неуязвими, забрави ли?

Той спря.

— Не си неуязвим — прошепна тя. — Не можеш да спреш всички войници. Не можеш да спасиш нашите хора.

Келсайър стоеше мълчаливо, стиснал юмруци. После бавно сведе глава. В далечината клането продължаваше, макар че не бяха останали много бунтовници.

— Пещерите… — продължи да шепне Вин. — Сигурно са оставили там хора. Може би те ще ни обяснят защо армията се е разкрила. Поне тях можем да спасим. Лорд Владетеля ще нареди да потърсят щаба на армията — ако вече не го правят.

Келсайър кимна.

— Добре. Да вървим.

 

 

Келсайър скочи през отвора в пещерата. Трябваше да разпали калай, за да вижда в мрака. Дращенето на спускащата се след него Вин беше като екот в подсиления му слух. Но откъм пещерата не идваше нищо. Никакви звуци, нито светлини.

„Тя греши — помисли си той. — Никой не е останал“.

Задиша бавно, опитваше се да овладее гнева и отчаянието си. Беше изоставил хората си на бойното поле. Тръсна глава да прогони гласа на разума, който му подсказваше, че е постъпил правилно. Гневът му все още бе твърде силен.

Вин скочи на земята до него.

— Празно е — каза той и гласът му отекна. — Не беше права.

— Не — прошепна Вин. — Натам.

Заобиколи го и затича навътре с пъргавината на животинче. Келсайър стисна зъби и я последва.

— Вин, върни се! Там няма никой…

И млъкна, защото видя слаба светлина напред по коридора. „Ама че работа! Как Вин може да вижда толкова надалеч?“

Все още чуваше стъпките й пред него. Продължи малко по-бавно и провери запасите си от метали, опасяваше се от засада на агентите на Министерството. Когато приближиха, един глас извика:

— Стой! Кой е там? Кажи паролата!

Келсайър продължи напред. Светлината се усили. Една тъмна фигура с копие запречваше коридора. Вин беше спряла в сенките и чакаше. Погледна въпросително Келсайър, докато той я подминаваше. Изглежда, беше преодоляла умората от дългия преход. Е, щеше да я почувства отново, когато спрат.

— Стой! — пак се чу разтревоженият глас. Познат глас. — Кажи паролата!

„Капитан Демоа — сети се Келсайър. — Не е клопка“.

— Паролата! — пак викна Демоа.

— Не ми трябва парола — отвърна Келсайър и излезе на светлото.

Демоа свали копието.

— Господарю Келсайър? Вие дойдохте… това означава ли, че армията е успяла?

Келсайър отговори с въпрос:

— Защо не пазите външния вход?

— Ние… решихме, че отбраната на вътрешния комплекс ще е по-лесна. Не сме много.

Келсайър погледна назад по коридора. „Колко време ще им трябва на агентите на лорд Владетеля да открият човек, готов да говори? Вин е права — трябва да изкараме тези хора оттук“.

Вин се приближи и огледа внимателно младия капитан.

— Колко сте? — попита Келсайър.

— Към две хиляди — отвърна Демоа. — Ние… допуснахме грешка, милорд. Съжалявам.

— Каква грешка?

— Помислихме, че генерал Йеден действа прибързано — обясни Демоа и се изчерви от срам. — Затова останахме. Ние… смятахме, че трябва да слушаме вас, а не него. Но изглежда, трябваше да тръгнем с армията.

— Армията е разбита — рече кратко Келсайър. — Събирай хората, Демоа. Трябва да тръгнем незабавно.

Същата вечер, седнал на един повален дънер и заобиколен от сгъстяващите се мъгли, Келсайър най-сетне намери време да преосмисли събитията от деня.

Седеше, заслушан в тихите звуци на хората, които се настаняваха за през нощта. За щастие някой се бе сетил да подготви групата за бърза евакуация. Всеки от мъжете имаше завивка, оръжие и достатъчно храна за две седмици. Когато узна кой е човекът, помислил за това, Келсайър изпита желание да го повиши поне с няколко чина.

Не че беше останало много за командване. Двете хиляди войници се състояха предимно от хора вече на зряла възраст или още съвсем младежи — мъже достатъчно мъдри, за да прозрат погрешността на плана на Йеден, или достатъчно млади, за да се поддадат на страховете си.

Келсайър поклати глава. „Толкова жертви!“ Бяха събрали почти седем хиляди души преди това фиаско, но сега повечето от тях лежаха на бойното поле. Йеден, изглежда, бе решил да „изпита“ армията, като удари нощем Холстепския гарнизон. Какво ли го бе довело до толкова глупава идея?

„Аз съм виновен“ — повтаряше си Келсайър. Беше им обещал свръхестествена помощ. Беше приел Йеден в групата, беше им говорил със спокоен глас как ще постигнат невъзможното. Какво чудно тогава, че Йеден бе решил да нападне сам Последната империя, след увереността, вдъхната му от самия Келсайър? Какво чудно, че хората го бяха последвали?

А сега бяха мъртви и вината за това бе на Келсайър. Смъртта не му беше непозната. Нито провалът. Но не можеше да преодолее неприятното усещане в гърдите си. Вярно, тези хора бяха загинали в борба с Последната империя — геройска смърт, — но пък бяха очаквали някаква божествена намеса от страна на Келсайър… и това го безпокоеше.

„Ти знаеше, че задачата е трудна — рече си той. — Беше наясно с бремето, което си поел на плещите си“.

Но какво право имаше? Дори членовете на неговата група — Хам, Бриз и останалите — си даваха сметка, че Последната империя е непобедима. Следваха го заради вярата в него и защото бе придал на плановете си облика на една от онези задачи, които обикновено си поставяха крадците. Но сега един от членовете на групата беше мъртъв — съгледвачът, когото пратиха на бойното поле, потвърди смъртта на Йеден. Войниците бяха набучили главата му на копие край пътя. Същата участ бе сполетяла и повечето офицери.

Планът се беше провалил. Армията бе унищожена. Нямаше да има достатъчно бунтовници, за да завладеят града.

Чу стъпки и вдигна глава. Дали щеше да има сили да се изправи? Вин бе заспала свита на кълбо в краката му, сгънала за възглавница мъглопелерината. Продължителната употреба на пютриум бе изтощила силите й и тя бе рухнала в мига, когато Келсайър каза, че ще прокарат нощта тук. Искаше му се да може да направи същото. Но за разлика от нея, той имаше много по-голям опит в използваното на пютриум. Накрая тялото му щеше да се предаде, но можеше да издържи още известно време.

От мъглата изникна мъж и се насочи към него. Стар мъж, много по-стар от най-възрастния сред войниците. Вероятно бе участник в някоя по-ранна бунтовническа армия — навярно бе обитавал пещерите още преди Келсайър да реши да ги използва.

Мъжът спря до един голям камък до Келсайър и седна с тежка въздишка. Беше направо изумително как един толкова възрастен човек бе издържал на темпото, с което се бяха придвижвали. Келсайър бе пришпорвал армията през целия ден, за да се отдалечат колкото се може повече от пещерите.

— Ще спят неспокойно — рече старецът. — Не са свикнали да нощуват в мъглите.

— Нямат избор — отвърна сухо Келсайър.

— Вярно. — Старецът го изгледа с неразгадаемо изражение. — Не ме позна, нали?

Келсайър помисли и поклати глава.

— Не. Аз ли съм те вербувал?

— В известен смисъл. Аз съм един от онези в плантацията на лорд Трестинг.

Келсайър зяпна от изненада, познал най-сетне голата глава и уморената, но горда поза.

— Ти си старецът от онази нощ. Как се казваше…

— Менис. След като уби Трестинг, ние се скрихме в пещерите и бунтовниците ни приеха при тях. Мнозина от нашите след време напуснаха и отидоха да си търсят работа по други плантации. Някои останахме.

— Защо не си легна да спиш? — Келсайър кимна към лагера.

Менис сви рамене.

— Някои от нас не могат да се бият. Но умеем други неща.

Келсайър се наведе напред.

— Какво стана, Менис? Защо Йеден предприе този самоубийствен ход?

Менис въздъхна.

— Макар че мнозина свързват глупостта с младостта, забелязал съм, че мъже вече на години може да са глупави като деца. Йеден… какво да ти кажа за него. Той е… беше от онези хора, които лесно се увличат. Както от теб, така и от репутацията, която ти му създаде. Някои от офицерите му смятаха, че ще е добре да изпитат хората си в истинско сражение, и решиха, че едно нощно нападение срещу Холстепския гарнизон ще свърши работа. Но явно се е оказало по-трудно, отколкото предполагаха.

Келсайър поклати глава.

— Дори да бяха успели, армията щеше да е разкрита и безполезна.

— Те вярваха в теб — тихо каза Менис. — Бяха сигурни, че няма да се провалят.

Келсайър въздъхна и мълчаливо се загледа в мъглите.

— Какво ще стане с нас? — попита Менис.

— Ще ви разделя — отвърна Келсайър. — Ще се приберете на малки групи в Лутадел и ще се смесите с населението там.

Менис кимна. Беше изморен, дори изтощен, но не си тръгваше. Келсайър разбираше как се чувства.

— Помниш ли разговора ни в плантацията на Трестинг? — попита старецът.

— Малко — отвърна Келсайър. — Опита се да ме разубедиш. Каза да не създавам неприятности.

— Но не те спрях.

— Менис, изглежда, ме бива само в това. Сърдиш ли ми се за онова, което направих там? И за живота, който те принудих да водиш?

Менис помисли, после кимна.

— Да. Но донякъде съм ти и благодарен. Вече си мислех, че с живота ми е свършено — очаквах деня, в който ще се събудя и няма да намеря сили да стана. Но… в пещерите открих нов смисъл. Затова съм ти благодарен.

— Дори след това, което стана с армията?

— Не бива да виниш само себе си, младежо — изсумтя Менис. — Тези хора сами избраха смъртта. Може ти да си ги подтикнал, но не ти взе решение вместо тях. Пък и това не е първото потушено бунтовническо движение. Ни най-малко. В известен смисъл ти постигна много — събра армия с внушителни размери, въоръжи хората и ги обучи, както никой преди теб. Може би събитията се развиха твърде бързо, поне спрямо очакванията ти, но трябва да се гордееш със себе си.

— Да се гордея? — попита Келсайър невярващо. — Тази армия трябваше да събори Последната империя, а не да позволи да я разбият в някаква незначителна битка на седмици път от Лутадел.

— Да събори… — Менис го погледна намръщено. — Наистина ли си мислеше, че можеш да го постигнеш?

— Разбира се — отвърна Келсайър. — Защо иначе ще събирам армия?

— За да се съпротивляваме — отвърна Менис. — Да се бием. Затова бяха дошли онези мъже в пещерите. Въпросът не беше дали ще спечелят, или ще загубят — въпросът беше да се опълчат по някакъв начин на лорд Владетеля.

Келсайър го погледна учудено.

— Значи ти от самото начало си очаквал армията да бъде разбита?

— Че какъв друг край можеше да има? — попита Менис, надигна се и поклати глава. — Някои сигурно си мечтаят други неща, момко, но лорд Владетеля не може да бъде победен. Веднъж ти дадох съвет — казах ти да внимаваш при избора на битките, в който участваш. Е, ако питаш мен, тази си заслужаваше. А сега нека ти дам друг съвет, Келсайър, Оцелели от Хатсин. Трябва да знаеш кога да се отказваш. Ти се справи добре, по-добре, отколкото мнозина очакваха. Тези твои войници избиха цял гарнизон, преди да бъдат обкръжени и изтребени. Това е най-великата победа на скаа от векове. Но сега е време да си вървиш.

След тези думи старецът му кимна почтително и се отдалечи към лагера.

Келсайър го изпроводи с втрещен поглед. „Най-великата победа на скаа от векове…“

Ето срещу това се беше борил. Не само срещу лорд Владетеля и благородниците. Беше се съпротивлявал на хилядолетно примирение, на хилядолетия живот в общество, което определяше смъртта на пет хиляди души като „велика победа“. Животът беше толкова безнадежден за обикновените скаа, че намираха успокоение дори в предопределените поражения.

— Това не беше победа, Менис — прошепна Келсайър. — Но ще ви покажа какво е победа.

Усмихна се насила. Усмихваше се въпреки мъката от смъртта на тези хора, усмихваше се, защото го правеше винаги. Така бе доказал на лорд Владетеля — и на себе си, — че не може да бъде победен.

Да, той нямаше да се откаже. Още не беше приключил. Изобщо.