Брандън Сандърсън
Последната империя (26)

24.

В края на краищата трябва да вярвам в себе си. Виждал съм много хора, които са унищожили способността си да разпознават истината и доброто, и не смятам, че съм един от тях. Все още забелязвам сълзите в очите на детето и изпитвам болка от страданията му.

Ако някога изгубя тази способност, ще зная, че съм изгубил надеждата за избавление.

Келсайър вече ги очакваше в работилницата — седеше с Хам, Клъбс и Дух в кухнята и вечеряха.

— Хам! — провикна се зарадвано Вин от прага. — Ето те и теб!

— Ето ме — отвърна той щастливо и вдигна чаша за поздрав.

— Имам чувството, че те нямаше цяла вечност!

— На мен ли го казваш? — засмя се Хам.

Келсайър му напълни чашата и обясни:

— Дойде му до гуша да се прави на генерал.

— Трябваше да нося униформа — оплака се Хам и се протегна. Беше облякъл обичайния си елек и работни панталони. — Дори скаа от плантациите не ги подлагат на подобно мъчение.

— Опитай някой път с рокля — рече Вин, седна и изтупа роклята си. Не изглеждаше толкова изцапана, колкото се опасяваше. Черните сажди едва си личаха върху тъмния плат.

Хам се разсмя.

— Изглежда, докато ме е нямало, си станала истинска млада дама.

— Не бих казала — възрази тя, взе от Келсайър чаша вино и си пое дъх, преди да отпие.

— Господарката Вин е прекалено скромна, господарю Хамънд — подметна Сейзед, докато сядаше. — Натрупа доста голям опит в придворното изкуство — по-добра е дори от някои истински благородници, които познавам.

Вин се изчерви, а Хам се разсмя отново.

— Скромност, Вин? — попита той. — Къде придоби този лош навик?

— Не и от мен, със сигурност — обади се Келсайър и подаде чаша и на Сейзед. Терисецът вдигна ръка във вежлив отказ.

— Разбира се, че не е от теб, Кел — отвърна Хам. — Може би Дух я е заразил. Той е единственият от нас, който умее да си държи езика зад зъбите. Така ли е, хлапе?

Дух се изчерви; очевидно полагаше всички усилия да не поглежда към Вин.

„Някой ден ще трябва да се разбера с него — помисли Вин. — Но не тази вечер. Келсайър се върна, а Елънд не е убиец — тази нощ ще си отдъхна“.

Откъм стълбището се чуха стъпки и влезе Доксон.

— Забавлявате ли се? Защо никой не ме повика?

— Мислех, че си зает — отвърна Келсайър.

— Освен това — добави Хам — ти си твърде отговорен човек, за да седиш и да пиеш с пасмина като нас.

— Все някой трябва да ръководи тази група — подхвърли нехайно Доксон, докато си наливаше. Погледна към Хам и се намръщи. — Този елек ми е познат…

Хам се засмя.

— Откъснах ръкавите на мундира.

— Хам, тези неща струват пари — въздъхна Доксон укорително.

— Всичко струва пари — отвърна Хам. — Но какво са парите? Материално овеществяване на абстрактната концепция за приложено усилие. Какво пък, да се носи униформа толкова време си беше голямо усилие. Бих казал, че сега с мундира сме квит.

Доксон завъртя очи. Външната врата се отвори и затвори. Вин чу Бриз да поздравява чираците.

— Между другото, Докс — рече Келсайър и се облегна назад с чаша в ръка. — Ще ми трябват няколко „материални овеществявания на абстрактната концепция за приложено усилие“. Бих искал да наема един малък склад, където да се срещам с моите информатори.

— Това вероятно ще може да се уреди — отвърна Доксон. — Стига да не раздуваме прекомерно финансите за гардероба на Вин, мога да… — Млъкна и я погледна. — Какво си направила с тази рокля, млада госпожице!

Вин се изчерви и неволно пак изтупа роклята. „Май се забелязва повече, отколкото си мислех…“

Келсайър се изкиска.

— Ще трябва да посвикнеш с мръсни рокли, Докс. Тази вечер Вин се върна към аломантичните си занимания.

— Интересно — рече Бриз, който тъкмо влизаше. — Мога ли да я посъветвам да избягва да влиза в бой с трима Стоманени инквизитори едновременно?

— Ще се постарая — обеща Вин.

Бриз седна, вдигна фехтоваческото бастунче, посочи небрежно Хам и заяви:

— Виждам, че моят период на интелектуален отдих е приключил.

— Подготвил съм няколко изтощителни въпроса, които смятам да обсъдя с теб, Бриз — отвърна Хам.

— Умирам от нетърпение — въздъхна Бриз и завъртя бастунчето към Лестибърнс. — Питие, Дух.

Момчето скочи и му поднесе чаша вино.

— Такъв приятен младеж — продължаваше Бриз, докато отпиваше. — Почти не се налага да го сръчквам аломантично. Да можеше само и вие да сте като него, мързеливци такива.

Дух се намръщи.

— Хубатията я няма, кат не играеш с нея.

— Нямам представа какво се опита да кажеш, момче — рече Бриз. — Затова ще се престоря, че съм съгласен, и ще продължим нататък.

Келсайър завъртя очи и занарежда:

— Другочка си е да му отпуснеш края. Таквиз неща са без грижа.

— Кат да яхнеш добиче кога отърваш кожа — отвърна в същия тон Дух.

— За какво дърдорите вие двамата? — попита Бриз.

— Бешело билото на светлика — не спираше Дух. — Сегиз гони Михаля на туй, що отпусна.

— Кое било ш’ бъде вовеки — съгласи се Келсайър.

— Кое било ш’ треба да бъде — добави Хам с усмивка. — Бешело билото на туй що отпусна.

Бриз погледна намръщено Доксон.

— Приятелю, опасявам се, че нашите другари са се побъркали.

Доксон вдигна рамене, после произнесе, със съвсем сериозно изражение:

— Бешело небешелото на това що е.

Бриз се ококори, а в стаята избухна смях. Бриз поклати глава и замърмори, че се държали детински.

Вин едва не се задави с виното от смях. После се обърна към Доксон.

— Какво всъщност каза?

— Не съм сигурен — призна той. — Но ми се струва, че го казах правилно.

— Всъщност не каза нищо, Докс — рече Келсайър.

— О, каза нещо — възрази Дух. — Само дето не значеше нищо.

Келсайър се разсмя.

— Което е вярно в повечето случаи. Отдавна съм установил, че мога да пропускам половината от изказванията му покрай ушите си — освен обичайните оплаквания, че харчим твърде много.

— Ей! — провикна се Доксон. — Пак ли да напомням, че все някой от нас трябва да е отговорен! Честно, начинът, по който прахосвате боксинги…

Вин се усмихна. Дори оплакванията на Доксон бяха добродушни. Клъбс седеше мълчаливо до стената и изглеждаше намусен както винаги, но Вин забеляза, че на устните му трепка лека усмивка. Келсайър стана, отвори нова бутилка и докато наливаше на всички, започна да им разказва за подготовката на армията.

А Вин се чувстваше… доволна. Докато отпиваше от виното, забеляза, че вратата към работилницата е отворена. За миг си представи, че вижда зад нея скрита в сенките фигура — изплашено момиче, недоверчиво, подозрително. С късо подрязана коса, размъкната мръсна риза и кафяви панталони.

Спомни си втората нощ в работилницата на Клъбс, когато се бе спотайвала в затъмнената предна стая и наблюдаваше останалите да разговарят в кухнята. Дали сега бе същото момиче — онова, което се криеше в студения мрак, гледаше как другите се смеят приятелски, завиждаше им, но не смееше да се присъедини към тях?

Келсайър изтърси някаква особено духовита забележка и стаята отново се разтресе от смях.

„Прав си, Кел — помисли си тя с усмивка. — Така е по-добре“.

Все още не беше като тях — не съвсем. Шестте месеца не можеха да прогонят шепота на Рийн, а и тя не беше тъй доверчива като Келсайър. Но… най-сетне започваше да разбира, малко по малко, защо той работи по този начин.

— Е, добре — рече Келсайър, завъртя стола и го възседна наопаки. — Изглежда, армията ще е готова навреме, а Марш е внедрен. Време е да задействаме плана. Вин, някакви сведения от бала?

— Къща Текиел е в тежко положение — заговори тя. — Съюзниците й се разбягват, а лешоядите се скупчват над нея. Някои казват, че заради дълговете и изгубеното влияние току-виж в края на месеца ще се наложи да си продадат Цитаделата. Няма откъде да намерят пари за данъка на лорд Владетеля.

— Което елиминира напълно една от Големите къщи в града — каза Доксон. — Повечето Текиелови — включително Мъгливите и Мъглородните — ще трябва да се пренесат в плантациите, за да се опитат да възстановят загубите.

— Чудесно — отбеляза Хам. Всяка прогонена от града Къща значително намаляваше отбранителните му сили.

— Но все още остават девет от Големите — рече Бриз.

— Които нощем се избиват — засмя се Келсайър. — На една крачка сме от открита война. Предполагам, че съвсем скоро ще станем свидетели на масово изселване — всеки, който не е готов да излага живота си на риск, за да поддържа властта си в Лутадел, ще напусне града за няколко години.

— Но силните Къщи не изглеждат уплашени — обади се Вин. — Те все още организират балове.

— О, ще продължават така до самия край — рече Келсайър. — Баловете са удобна възможност да се срещаш със съюзници и да държиш под око враговете. Войните между Къщите са предимно политически и затова те се нуждаят от политическо бойно поле.

Вин кимна.

— Хам — рече Келсайър, — някой трябва да следи какво става в гарнизона. Ще се видиш ли утре с твоя информатор сред войниците?

— Нищо не мога да обещая, но се надявам да възстановя връзката. Дайте ми малко време и ще разбера какви са настроенията сред военните.

— Чудесно.

— Искам да ида с него — заяви Вин.

Келсайър я погледна.

— С Хам?

— Да. Все още не съм се обучавала с Главорез. Хам сигурно ще може да ми покаже някои неща.

— Но ти вече знаеш как да гориш пютриум — посочи Келсайър. — Практикувахме го двамата.

— Така е — потвърди Вин. Но как да му обясни? Хам работеше само с пютриум — сигурно щеше да е много по-добър от Келсайър.

— О, стига сте мъчили детето — ядоса се Бриз. — Обзалагам се, че й е писнало от балове и срещи. Оставете я малко да поскита по улицата.

— Добре — склони Келсайър и си наля поредната порция — Бриз, как ще се справят Усмирителите ти, ако заминеш за известно време?

Бриз сви рамене.

— Аз, разбира се, съм най-ефективният член на групата. Но останалите са обучени от мен — ще продължат да набират войници и в мое отсъствие, особено сега, когато историята за Оцелелия е толкова популярна.

— Кел, ще трябва да поговорим за това — рече намръщено Доксон. — Не съм сигурен, че ми харесва мистицизмът около теб и Единайсетия метал.

— Ще го обсъдим, но по-късно — отвърна Келсайър.

— Защо питаш за хората ми? — обади се Бриз. — Да не би да ми завиждаш на безупречния моден вкус и да си решил да се отървеш от мен?

— Не е изключено да си прав — засмя се Келсайър. — Смятах да те пратя да смениш Йеден за няколко месеца.

— Да сменя Йеден? — Бриз се ококори. — Искаш от мен да командвам армия?

— Защо не? Много те бива да даваш заповеди.

— Само когато съм на втори план, драги. Не обичам да се изявявам пред публика. Аз — генерал? Имаш ли представа какъв майтап ще е това?

— Помисли разумно — каза Келсайър. — Дотогава ще сме приключили с набирането на доброволци и така Йеден ще може да се прибере тук и да задейства връзките си.

Бриз се намръщи.

— Прав си.

— Естествено — отвърна Келсайър и се надигна. — Нещо тази вечер ми се е отворила глътка. Дух, бъди добро момче, изтичай в избата и донеси още една бутилка.

Дух кимна, а разговорът се насочи към ежедневните дела. Вин се облегна на стола, наслаждаваше се на топлината от разпалената печка, на момента на спокойствие и безгрижие, без обичайните тревоги, планове и борби.

„Да можеше Рийн да е сега тук — помисли си тя, докато си играеше унесено с обицата. — Вероятно щеше да види света в друга светлина. Като мен“.

 

 

На следващия ден Хам и Вин тръгнаха да посетят гарнизона.

След много месеци, през които бе играла ролята на знатна дама, Вин смяташе, че ще й е странно отново да облече улични дрехи. Но не позна. Вярно, почувства се различно — нямаше нужда да внимава как ходи и да не би да изцапа роклята си. Но въпреки това обикновените дрехи й се струваха съвсем привични.

Беше облякла широка бяла риза и семпъл кафяв панталон, отгоре носеше кожен елек. Порасналата й коса бе скрита под мека шапка. Минувачите вероятно щяха да я сметнат за момче, но за Хам това, изглежда, нямаше значение.

И така беше напоследък. Вин бе свикнала всички да я оглеждат и изучават, но тези, които срещаха на улицата сега, не й обръщаха никакво внимание. Забързани скаа работници, дребни благородници, дори високопоставени скаа като Клъбс — всички я игнорираха.

„Забравила съм какво е да си невидим“ — помисли тя. За щастие старите навици — да си гледа в краката, докато върви, да се отдръпва от пътя на другите, да се изгърбва, за да е още по-незабележима — се събудиха бързо. Да се превърне в уличната Вин бе също толкова лесно, колкото да си припомни позната стара мелодия.

„Това наистина е като друга маскировка — мислеше си тя, докато крачеше до Хам. — Сега гримът ми е тънък слой сажди, внимателно разтъркан по бузите. Роклята ми е панталон, изтъркан на коленете, за да изглежда стар и износен“.

Коя обаче бе тя всъщност? Хлапачката Вин? Младата дама Валет? Дали някой от приятелите й я познаваше наистина? Дали някога тя самата ще се опознае?

— Ах, как ми липсваше този град — бърбореше Хам, докато пристъпваше щастливо до нея. Той винаги изглеждаше щастлив, Вин не можеше да си го представи недоволен, въпреки оплакванията му от времето, прекарано в пещерите с армията.

— Странно е някак си — продължи той. Крачеше нехайно, без да се интересува от впечатлението, което прави на околните. — Сигурно не би трябвало да ми липсва: все пак Лутадел е най-мръсният и пренаселен град в Последната империя. Но има нещо в него…

— Тук ли живее семейството ти? — попита Вин.

— Не. В едно малко селце извън града. Жена ми е шивачка, казва на хората, че служа в Лутаделския гарнизон.

— Не им ли липсваш?

— Разбира се — отвърна Хам. — Трудно е, успявам да прекарам само няколко месеца от годината с тях. Но така е по-добре. Ако ме убият, инквизиторите никога няма да ги открият. Не съм казал дори на Кел къде живеят.

— Смяташ ли, че Министерството ще си прави труда да ги търси? Искам да кажа, след като си мъртъв.

— Вин, аз съм Мъглив — това означава, че същата кръв тече в жилите на децата ми. Някой ден те могат да станат аломанти, също както и техните деца. Когато убият Мъглив, инквизиторите винаги премахват и децата му. Единственият начин да опазиш семейството си е да го държиш далече от тях.

— Защо вместо това не се откажеш от аломантията?

Хам поклати глава.

— Не зная дали бих могъл.

— Заради силата, която ти дава?

— Не. Заради парите — призна откровено Хам. — Главорезите — или Пютриумните юмруци, както предпочитат да им казват благородниците — са сред най-търсените Мъгливи. Един опитен Главорез може да се изправи срещу половин дузина обикновени мъже, може да вдигне повече, да изтърпи повече и да се движи по-бързо от всеки наемник. Това са важни неща, когато държиш групата ти да е съвсем малобройна. Събери двама Монетомети с петима или шестима Главорези и ще си осигуриш малка и подвижна армия.

Вин кимна.

— Разбирам защо парите те изкушават.

— Не става въпрос само за изкушение, Вин. Семейството ми не е настанено в квартала на бедните скаа, нито се безпокои за прехраната си. Жена ми работи само за пред хората — те живеят доста добре за скаа. Като събера достатъчно, смятаме да напуснем Централната област. В Последната империя има местенца, за които мнозина не са и чували — там човек с достатъчно пари може да живее като благородник. Да забрави всички грижи и страхове.

— Звучи доста… примамливо.

Хам кимна, свърна по една по-голяма улица и се отправи към градската порта.

— С тази мечта ме зарази Кел. Все разправя, че един ден искал да направи точно това. Дано само да извадя по-голям късмет от него…

Вин се намръщи.

— Всички казват, че е богат. Защо не замине?

— Не зная — отвърна Хам. — Вероятно защото все има някаква работа — и всяка е по-важна от предишната. Навярно когато си главатар като него играта е по-примамлива. По някое време парите вече нямат значение. А един ден чул, че лорд Владетеля пази някаква своя съкровена тайна в онова негово светилище. Ако двамата с Мейр бяха заминали преди това… Но както и да е. Не зная, може би е от хората, които не са щастливи, когато няма за какво да се безпокоят.

Идеята й се стори странна и Вин я стави за допълнително обмисляне.

„Навярно когато си главатар като него играта е по-примамлива…“

Ето че се пробудиха предишните й тревоги. Какво щеше да стане, ако Келсайър решеше да се възкачи на трона? Може би нямаше да е толкова зъл като лорд Владетеля, но… тя си припомни дневника. Лорд Владетеля също невинаги е бил тиран. Някога е бил добър човек. Добър човек, чийто живот се е объркал.

„Келсайър е различен — рече си тя. — Той винаги постъпва правилно“.

Но не беше съвсем сигурна. Хам може би не разбираше, но тя виждаше колко е примамлив залогът. В живота на висшето общество имаше нещо пленително. Вин бе очарована от красотата, музиката и танците. Вероятно не беше привлечена по същия начин, по който Келсайър — тя не се интересуваше от политически игри и измами, — но разбираше защо не му се иска да напусне Лутадел.

Същото нежелание, което бе погубило предишния Келсайър. И което бе създало нещо по-добро — един по-решителен, вярващ в убежденията си Келсайър. Дано да беше така.

„Разбира се, предишните му планове са му коствали жената, която е обичал. Може би затова мрази благородниците толкова много?“

— Хам? — попита тя. — Келсайър винаги ли е мразил аристократите?

— Да. Но напоследък стана по-лошо.

— Понякога ме плаши. Имам чувството, че иска да ги избие всичките, независимо какви са.

— И аз се безпокоя за него. Тази история с Единайсетия метал… сякаш иска да се изкара някакъв светец. — Обърна се и я погледна. — Не му мисли много. С Бриз и Докс вече обсъдихме този въпрос. Ако се наложи, ще си поговорим с него сериозно. Той е добър човек, но понякога прекалява.

Вин кимна. Стигнаха до наредили се на опашка хора, които чакаха разрешение да напуснат града — хамали, пратени на доковете, мъже, работещи в някоя мелница по реката извън градските стени, дребни благородници, поели на път. Всички те трябваше да имат основателна причина да излязат от града — лорд Владетеля упражняваше строг контрол върху придвижването в пределите на империята.

„Нещастни същества“ — помисли Вин, докато минаваха покрай групичка парцаливи дечица, понесли кофи и четки — сигурно ги пращаха да изтъркат лишеите от външната страна на стените. По-напред, в началото на опашката, един офицер изруга и дръпна някакъв човечец встрани. Скаа работникът падна лошо, но все пак успя да се изправи и изтича към края на опашката. Ако не излезеше навън, нямаше да може да си свърши работата, а това означаваше глад за него и семейството му.

Вин последва Хам покрай портата по улицата от вътрешната страна на градските стени. В края й се издигаше огромна постройка. Вин никога не бе идвала в щаба на гарнизона — членовете на групата предпочитаха да стоят далече от него — и бе впечатлена: постройката бе не само огромна, но и солидно укрепена. Войниците на пост при вратите оглеждаха минувачите бдително и навъсено.

Вин забави крачка.

— Хам, вътре ли ще влезем?

— Не се безпокой. В щаба ме познават. Освен това не е толкова страшно, колкото изглежда — нарочно си придават такъв вид. Както знаеш, войниците не са особено популярни. Повечето са скаа — хора, които са били принудени да се продадат в служба на лорд Владетеля, за да живеят малко по-добре. Всеки път, когато избухне въстание, в местния гарнизон се надигат брожения. Тъкмо затова са и тези солидни укрепления.

— Значи познаваш тези хора?

Хам кимна.

— Не съм като Бриз и Кел — не мога да се преструвам. Аз съм такъв, какъвто съм. Тези войници не знаят, че съм Мъглив, но са наясно, че работя за бунтовниците. Мнозина от тях са ми приятели от години, постоянно се опитват да ме наемат на служба. Предпочитат хората, които взимат, да са им познати.

— А ти възнамеряваш да ги предадеш.

— Да ги предам? Не, това не е предателство. Вин, тези хора са наемници. Плаща им се, за да се бият, и те биха нападнали свои приятели — дори роднини, — ако избухне бунт. Войниците свикват с тези неща. Може да сме приятели, но когато опре до бой, никой от нас няма да се поколебае да убие другия.

Вин кимна. Всичко това бе малко… жестоко. „Но животът е такъв. Суров. В това поне Рийн беше прав“.

— Бедните момчета — продължи Хам, загледан към сградата. — Хора като тях биха ни свършили добра работа. Успях да вербувам неколцина, преди да тръгна към пещерите. Но останалите… всеки сам си избира пътя. И те като мен просто се опитват да осигурят прехрана на децата си — разликата е, че за целта трябва да служат при него. — Обърна се към нея. — И така, искаше някои съвети за работата с пютриум, нали?

— Да.

— Войниците обикновено ми позволяват да тренирам с тях. Можеш да ме гледаш, докато се упражняваме — разпали бронз, за да разбереш кога използвам аломантия. Първото и най-важно нещо, което трябва да научиш за Пютриумния бой, е кога да използваш метала. Забелязал съм при младите аломанти тенденция да горят пютриум непрестанно: мислят си, че колкото са по-силни, толкова по-добре. Но човек невинаги иска да удря с цялата си сила при всеки удар. Силата има голямо значение при боя, но не е единственият фактор. Ако всеки път удряш с максимална сила, ще се измориш по-бързо и ще дадеш възможност на противника да открие слабите ти страни. Умният боец удря най-силно в края на боя, когато противникът му е най-слаб. А при продължителна схватка — например във военно време — оцеляват само умните бойци. Хора, които умеят да се владеят.

— Но не се ли изморяваш по-бавно, когато използваш аломантия?

— Така е — потвърди Хам. — Вярно е, че ако разполагаш с достатъчни запаси пютриум, можеш да поддържаш отлична форма часове наред. Но подобно изразходване на пютриум изисква тренировка, а и рано или късно металът ще свърши. И тогава умората може да те убие. По-важното е да запомниш, че е най-добре да променяш силата на горене. Ако използваш повече сила, отколкото ти е нужна, бързо ще изгубиш равновесие. Познавах Главорези, които разчитаха на пютриума толкова много, че занемаряваха тренировките. Пютриумът усилва физическите ти способности, но не и уменията. Ако не знаеш как да използваш оръжие — или ако не си се упражнявал с него, — ще изгубиш, независимо от това колко си силен. Трябва да съм много внимателен с войниците, за да не разберат, че съм аломант. Не можеш да си представиш колко е важно това. Ето защо използвам пютриум. Не го разпалвам само заради силата — ако се препъна, използвам го, за да възстановя равновесието си. Докато отскачам, го прилагам, за да се измъкна по-бързо. Има десетки дребни трикове, които можеш да използваш, за да си осигуриш предимство.

Вин кимна.

— Добре — приключи Хам. — Да влизаме. Ще кажа на войниците, че си дъщеря на мой роднина. Наблюдавай ме, докато се бия, а после ще говорим.

Доближиха сградата на щаба и Хам махна на един от часовоите.

— Здрасти, Бевидон. Днес имам свободен ден. Сертес вътре ли е?

— Вътре е, Хам — отвърна Бевидон. — Но не зная дали днес му е подходящ ден за тренировки…

Хам повдигна вежди.

— Защо?

Бевидон се обърна към един от другите войници и му нареди:

— Иди извикай капитана.

След малко войникът се върна с някакъв мъж с важен вид и с позлатени еполети, който махна на Хам.

— Здравей, Хам.

— Честито, Сертес — отвърна Хам с усмивка и му подаде ръка. — Вече си капитан, а?

— От миналия месец. — Сертес погледна Вин. — Коя е тази?

— Една племенница. Добро дете.

— Ясно. Хам, може ли да поговорим насаме?

Хам повдигна рамене и отидоха малко встрани. Вин разпали калай, за да чуе разговора.

— Виж, Хам — заговори Сертес. — Известно време няма да може да идваш за тренировки. Гарнизонът ще е… зает.

— Зает ли? В какъв смисъл?

— Не мога да кажа — отвърна Сертес. — Но… ако желаеш, бихме могли да те вземем при нас.

— Сражения ли се очакват?

— Нещо такова.

— Трябва да е сериозно, щом ще е ангажиран целият гарнизон.

Сертес помълча няколко секунди, после зашепна — толкова тихо, че Вин трябваше да се напрегне, за да го чуе.

— Избухнал е метеж. Тук, в Централната област. Армия от скаа бунтовници е нападнала Холстепския гарнизон от север.

По гърба на Вин пробягаха студени тръпки.

— Какво? — подскочи Хам.

— Вероятно са дошли откъм пещерите — продължи капитанът. — Не зная дали Холстепският гарнизон ще издържи — те са само хиляда души. А колосите няма да пристигнат навреме. Нуждаят се отчаяно от подкрепления. Гарнизонът на Валтроа е пратил пет хиляди души, но ние не смятаме да останем настрана. Това, изглежда, е доста голяма армия и лорд Владетеля ни даде разрешение да помогнем.

Хам кимна.

— Е, какво ще кажеш? — попита Сертес. — Истинско сражение, Хам. Заплащане като във военно време. Нужни са ни хора като теб — готов съм веднага да те произведа офицер и да ти там отделение.

— Аз… трябва да помисля — отвърна Хам. Не го биваше да прикрива чувствата си и изненадата му се стори подозрителна на Вин. Сертес, изглежда, не я забеляза, защото каза:

— Не се бави. След два часа тръгваме.

— Ще дойда — заяви Хам. — Само да прибера племенницата и да си взема някои неща. Тук съм, преди да тръгнете.

— Браво, човече — похвали го Сертес и го потупа по рамото.

„Армията ни е в опасност — помисли ужасено Вин. — Те още не са готови! Трябваше да превземат Лутадел с изненада, а не в открит бой. Ще ги изтребят до крак! Какво ли е станало?“