Брандън Сандърсън
Последната империя (24)

22.

В началото имаше такива, които не смятаха Дълбината за сериозна опасност, поне не и за тях. Но тя доведе със себе си сянка, която пред очите ни покри почти цялата земя. Армиите бяха безсилни срещу нея. Огромни градове падаха, сразени от могъществото й. Житата увяхваха, страната гинеше.

Това е създанието, с което се сражавам. Чудовището, което трябва да победя. Боя се, че се забавих твърде дълго. Толкова много разруха сполетя човечеството, та не зная дали ще оцелее.

Наистина ли това е краят на света, който предричат много философи?

Пристигнахме в Терис в началото на седмицата и трябва да призная, че страната е много красива. Високите планини на север с техните голи заснежени върхове и гористи склонове — се издигат като бдителни божества над тази зелена плодородна земя. Моята родина на юг е предимно равнинна. Струва ми се, че не би изглеждала толкова окаяна, ако имаше поне няколко планини.

Хората тук са пастири — макар че секачите и орачите не са рядкост. Това е пасторална земя, в истинския смисъл. Странно е, че един толкова изостанал край е създал пророчества и религии, на които се уповава целият свят.

Подбрахме група териски носачи, за да ни преведат през трудните планински проходи. Но дори те не са обикновени хорица. Историите са верни — някои терисци притежават наистина забележителни способности.

Понякога забелязвам, че се запасяват със сили, за да ги използват през следващия ден. Вечер, преди да заспят, прекарват един час изтегнати под завивките и през това време придобиват ужасно немощен вид — сякаш са се състарили с половин столетие. Но когато на сутринта се събудят, мускулите им трептят от жизненост. Изглежда, силата им е свързана по някакъв начин с металните гривни и обеци, с които никога не се разделят.

Водачът на носачите се казва Рашек и е доста мълчалив. Въпреки това Брашес — по природа любознателен — обеща да го разпита, с надеждата да открие как точно се постига това чудновато съхраняване на енергия.

Утре започваме последния етап от нашето пътешествие — Далечните планини на Терис. Там, надявам се, ще намеря покой — както за себе си, така и за многострадалната ми земя.

Докато четеше дневника, Вин стигна до няколко извода. Първият беше, че четенето не й допада. Вместо да изслуша оплакванията й, Сейзед просто заяви, че й е нужна практика. Нима не разбирала, че четенето, освен занимание е умение, също като мятането на кинжал и аломантията?

Нямаше как, наложи се да продължи да чете — ако не за друго, поне за да му докаже, че всъщност тя е правата. Голяма част от думите в книгата й бяха непознати и тя се усамотяваше в един далечен край на имението, където ги произнасяше на глас.

С напредване на повествованието стигна до второто заключение. Лорд Владетеля бе много по-голямо мрънкало, отколкото се очакваше от едно божество. Когато не бяха изпъстрени с досадни подробности от пътешествията му, страниците на дневника бяха пълни с протяжни нравоучителни брътвежи. Вин започна да съжалява, че въобще се е натъкнала на тази книга.

Въздъхна и се облегна в креслото. Ранен пролетен ветрец шумолеше сред листата на дърветата и разпръскваше капки от фонтана. Въздухът бе приятно влажен и дърветата закриваха със сенки следобедното слънце. Да си благородник — дори фалшив — имаше своите приятни преимущества.

Зад гърба й се чуха тихи стъпки. Бяха още далече, но Вин бе свикнала да поддържа тлеещ калай непрекъснато. Обърна се и възкликна изненадано:

— Дух?

Хлапакът спря и се изчерви.

— С Докс дойдохме, без да останем.

— Доксон? — попита Вин. — И той ли е тук?

„Може да носи вести от Келсайър!“

Дух кимна и се приближи.

— Оръжия не стигат, че времето ще идва.

Вин се замисли.

— Този път нищо не разбрах.

— Докарахме още оръжия — произнесе бавно Дух, изговаряше старателно всяка дума. — Ще ги оставим тук за малко.

— Аха — възкликна Вин и се надигна. — Искам да видя Докс.

Дух внезапно придоби разтревожен вид, изчерви се и завъртя глава.

— И друго ли има? — попита Вин.

Дух бръкна с чевръсто движение под жилетката си и извади нещо. Вин разпали пютриум, по навик, но предметът беше само розово-бяла кърпичка. Дух й я подаде и тя я взе колебливо.

— Това пък какво е?

Дух се изчерви отново, обърна се и побягна.

Вин го изпрати объркано с поглед. После сведе очи към кърпичката. Беше изработена от мека дантела и на пръв поглед в нея нямаше нищо необичайно.

„Ама че странно момче“ — помисли си тя и напъха кърпичката в ръкава си. Взе дневника и тръгна по алеята. Вече беше свикнала с роклите и не й се налагаше да внимава да не се закачи за някой храст.

„Виж, това вече е доста ценно умение“ — помисли си, докато наближаваше входа на къщата откъм градината. Побутна стъклената врата и спря първия слуга, когото зърна.

— Пристигна ли господарят Делтон? — Използва лъжливото име на Доксон, който играеше ролята на търговски посредник на Реноа в Лутадел.

— Да, милейди — отвърна слугата. — В момента е в заседателната зала с лорд Реноа.

Вин го освободи. Вероятно можеше да настои да я пуснат в залата, но това нямаше да изглежда добре. Лейди Валет нямаше причини да присъства на разговори между Реноа и Делтон.

Захапа замислено долната си устна. Сейзед непрестанно й повтаряше да не забравя за ролята, която играе. „Добре де — помисли си тя. — Ще почакам. Може би Сейзед ще ми обясни какво очаква да направя с кърпичката на това побъркано хлапе“.

Тръгна към горната библиотека с небрежна усмивка на уста, като продължаваше да разсъждава над възможните въпроси, обсъждани от Реноа и Доксон. Докарването на оръжия бе само извинение — Доксон не би се появил лично, ако нямаше нещо по-важно. Може би Келсайър щеше да се забави? Или Доксон най-сетне бе установил връзка с Марш — братът на Келсайър трябваше да пристигне скоро в Лутадел заедно с новите принудители.

„Можеха да повикат и мен“ — помисли си нацупено. Поклати глава. Макар Келсайър да я бе обявил за пълноправен член на групата, другите все още гледаха на нея като на дете. Държаха се приятелски и любезно, но не я включваха в плановете си. Не беше нарочно, но от това не й ставаше по-приятно.

В библиотеката светеше фенер. Сейзед навярно продължаваше с превода на дневника. Когато Вин влезе, той вдигна глава, усмихна й се и кимна почтително.

„Този път е без очила — отбеляза тя. — Защо преди си ги слагаше?“

— Господарке Вин. — Той се надигна от стола. — Как вървят изследванията ви върху дневника?

Вин погледна снопчето листове в ръката си.

— Добре, предполагам. Не виждам обаче защо трябва да го чета — нали осигури по едно копие на Кел и Бриз?

— Разбира се — отвърна Сейзед и се отпусна зад бюрото. — Но господарят Келсайър настоя всички членове на групата да прочетат дневника. И мисля, че е прав да го иска. Колкото повече очи погледнат тези думи, толкова по-вероятно е да открият скритите между редовете тайни.

Вин въздъхна, приглади полите на роклята си и седна. Носеше синьо-розовата рокля, една от най-хубавите — макар че, предназначена за ежедневна употреба, не беше тъй лъскава като балните й тоалети.

— Трябва да признаете, господарке — заговори Сейзед, — че текстът е изумителен. Тази книжка е мечта за всеки Пазител. Откривам неща, които не са известни дори на моите сънародници!

Вин кимна.

— Тъкмо стигнах частта, в която пристигат в Терис.

„Дано нататък няма още списъци на припаси. Честно казано, за един бъдещ зъл бог той е ужасно скучен“.

— Да, да — закима ентусиазирано Сейзед. — Видяхте ли какво е написал? За това колко зелена и плодородна е Терис? В легендите на Пазителите се говори същото. Сега Терис е тундра от замръзнала кал — там не са оцелели почти никакви растения. Но някога е била зелена, както пише в книжката.

„Зелена и красива — помисли си Вин. — Защо зеленото трябва да е красиво? Дали това не означава, че растенията не са били сини или виолетови? Ама че странна работа“.

Но все пак в дневника имаше нещо, което разбуждаше любопитството й — нещо, за което Сейзед и Келсайър избягваха да говорят.

— Току-що прочетох онази част, където лорд Владетеля наема териски носачи — почна тя предпазливо. — И разказва как те били слаби нощем, а денем се изпълвали със сила.

Сейзед внезапно помръкна.

— Да, така е.

— Знаеш ли нещо за това? Познато ли е на Пазителите?

— Да — отвърна Сейзед. — Но трябва да остане тайна между нас. Не че не сте човек, на когото бих се доверил. Но колкото по-малко е известно сред хората за Пазителите, толкова по-малко слухове ще има за нас. Най-добре ще е лорд Владетеля да вярва, че ни е изтребил всички, каквато е целта му през последните хиляда години.

Вин сви рамене.

— Добре. Значи дано нито една от тайните, които Келсайър очаква от нас да открием в текста, да не е свързана с териските сили. Въпреки че лорд Владетеля, изглежда, е посветил доста редове на твоите сънародници.

— Права сте — потвърди Сейзед. — Не че са особено интересни.

Вин си позволи една мила усмивка.

— Ох — въздъхна Сейзед. — Май не бива да ви оставяме да прекарвате толкова време с господаря Бриз.

— Тези хора в дневника — каза Вин вече сериозно. — Те Пазители ли са?

Сейзед кимна.

— Тези, които сега наричат Пазители, са се срещали много по-често в онези времена — може би дори по-често, отколкото Мъгливите сред съвременните благородници. Изкуството ни се нарича „ферохимия“ и това понятие описва възможността да съхраняваме определени физически свойства в късчета метал.

Вин се намръщи.

— И вие ли горите метал?

— Не, господарке. — Сейзед поклати глава. — Ферохимиците не са като аломантите — ние не „изгаряме“ нашите метали. Използваме ги за складове. Всяко късче метал, в зависимост от размера и сместа, може да съхранява определено физическо качество. Ферохимиците запазват свойства и качества, от които се възползват по-късно при необходимост.

— Качества? — попита Вин. — Като сила например?

Сейзед кимна.

— В дневника териските носачи преднамерено източват силите си привечер и ги съхраняват в гривните за идната сутрин.

Вин втренчи очи в него.

— Значи затова носиш толкова огърлици!

— Да, господарке — потвърди той и нави единия си ръкав. Под него чак до сгъвката на лакътя бяха наредени гривни. — Държа някои от резервите си скрити — но носенето на многобройни обици, пръстени и гривни винаги е било свързано с териската култура. Лорд Владетеля веднъж се опитал да забрани със закон терисците да докосват или притежават метални предмети — нещо повече, оповестил, че носенето на метал е привилегия на благородниците, а не на скаа.

Вин смръщи вежди.

— Странно. Винаги съм мислила, че благородниците не биха искали да носят метални предмети, след като ги правят уязвими на аломантия.

— Така е — потвърди Сейзед. — Но стара имперска традиция е тоалетите да се украсяват с метални предмети. Вероятно се е зародила във времето, когато лорд Владетеля е забранил на терисците да се докосват до метали. Той самият започнал да носи метални пръстени и гривни, а благородниците винаги са се опитвали да му подражават в модата. В наши дни най-богатите често се кичат с метални предмети като символ на власт и високомерие.

— Това е глупаво — измърмори Вин.

— Модата често е глупава, господарке. Независимо от всичко това планът на лорд Владетеля се провалил — мнозина аристократи предпочитат украшения, изработени от дърво и боядисани да изглеждат метални, и терисците са успели да притъпят тревогите на нашия върховен повелител относно скритите си способности. Твърде непрактично е да не позволяваш на стюардите никога да не се докосват до метал. Но това не е спряло преследването на Пазителите.

— Той се бои от вас.

— И ни мрази. Не само ферохимиците, а всички терисци. — Сейзед постави пръст върху една непреведена част от текста. — Надявам се да открия тайната някъде тук. Никой не си спомня защо лорд Владетеля преследва терисците, но аз подозирам, че има някаква връзка с онези носачи — техният водач, Рашек, изглежда, е бил доста противоречива личност. Лорд Владетеля често го споменава в дневника си.

— Той споменава и религията. Териската религия. И нещо за някакви пророчества?

Сейзед поклати глава.

— Не мога да отговоря на този въпрос, господарке, защото не зная повече от вас за териската религия.

— Но нали събираш религии? Как можеш да не познаваш своята собствена?

— Така е — отвърна малко тъжно Сейзед. — Виждате ли, господарке, тъкмо това е причината за появата на Пазителите. Преди векове моите сънародници скрили последните неколцина териски ферохимици. Оттогава лорд Владетеля ги преследва неумолимо — далеч, преди да създаде своята програма за възпрепятстване продължаването на нашия род. По онова време ние не сме били стюарди или прислужници — дори не сме били скаа. Били сме нещо, което е трябвало да бъде унищожено. Но въпреки това по някаква причина лорд Владетеля се е въздържал да го направи. Не зная защо — може би смята, че геноцидът е твърде слаб като наказание. Както и да е, още през първите две столетия от управлението си той унищожил нашата религия. Организацията на Пазителите била създадена през следващия век и членовете й се опитали да възстановят изгубеното, да го запомнят за бъдещи времена.

— С помощта на ферохимия?

Сейзед кимна и потърка с пръсти гривната на дясната си ръка.

— Тази е изработена от мед и в нея се съхраняват спомени и размисли. Всеки Пазител носи по няколко такива, пълни с познания — песни, разкази, молитви, истории и езици. Много Пазители имат определена област на интереси — моята е религията, — но ние се стараем да запомняме всички познания. Дори само един от нас да оцелее до смъртта на лорд Владетеля, хората по света ще получат всичко, което е било изгубено.

Спусна ръкава си, закопча го, пое си дъх и добави:

— Всъщност не всичко, което е изгубено. Има някои неща, до които така и не успяхме да се доберем.

— Като вашата религия — тихо каза Вин. — Никога няма да я откриете, нали?

Сейзед поклати глава.

— Лорд Владетеля неведнъж подчертава в книгата си, че тъкмо нашите пророци са го отвели при Кладенеца на Възнесението, но дори това е нова информация за нас. В какво сме вярвали? Пред кого сме се прекланяли? Откъде са се взели тези териски пророци и как са предсказвали бъдещето?

— Аз… съжалявам.

— Ние продължаваме да търсим, господарке. И мисля, че в края на краищата ще открием отговорите. А дори и да не успеем, пак ще бъдем от голяма полза за човечеството. Някои ни наричат сервилни и покорни, но ние воюваме, по свой собствен начин.

Вин кимна.

— И какви други неща можете да съхранявате? Сила и спомени. Нещо друго?

Сейзед я погледна.

— Струва ми се, че и без това разкрих твърде много. Вече сте запозната с основата на нашето изкуство — останалото вероятно ще откриете в дневника на лорд Владетеля.

— Зрението — досети се тя и се изпъчи доволно. — Затова носеше очила няколко седмици след като ме спаси. Искал си да виждаш по-добре в онази нощ и затова си изчерпал запасите си. А после няколко седмици си отслабил зрението си, за да ги възстановиш.

Сейзед не отговори на предположението й. Вместо това взе писалката с очевидното намерение да се върне към превода.

— Има ли друго, господарке?

— В интерес на истината, има — отвърна тя и извади кърпичката от ръкава си. — Някаква идея какво точно е това?

— Прилича ми на кърпичка, господарке.

Вин повдигна вежда.

— Много смешно. Май прекарваш твърде много време в компанията на Келсайър, Сейзед.

— Зная — отвърна той с тиха въздишка. — Мисля, че той ми действа разлагащо. Но не разбирам въпроса ви. Какво особено може да има в тази кърпичка?

— Точно това искам да разбера. Дух ми я даде преди малко.

— О. Това вече обяснява някои неща.

— Например? — попита Вин.

— При благородниците, господарке, когато един мъж дава на жена кърпичка, това означава, че би желал да я ухажва.

Вин се сепна и погледна стреснато кърпичката.

— Какво? Това момче да не е полудяло?

— Повечето млади мъже са луди по един или друг начин — отвърна с усмивка Сейзед. — Но не виждам нищо неестествено. Не сте ли забелязали как ви гледа всеки път, когато влизате в стаята?

— Мислех, че го е страх. Но какво си мисли? Той е много по-малък от мен.

— Момчето е на петнайсет, господарке. Дели ви само година.

— Две — подчерта тя. — Миналата седмица навърших седемнайсет.

— И все пак не е много по-млад от вас.

Вин завъртя очи.

— Нямам време за неговите ухажвания.

— Би трябвало да се радвате на вниманието му, господарке. Не на всеки се случва подобен късмет.

„Що за глупости…“ — помисли си Вин.

— Сейзед, съжалявам, но…

Сейзед махна с ръка.

— Не е нещо, което съм познавал, за да ми липсва. Може би съм щастлив по свой собствен начин — животът в подземния свят не предразполага към създаване на семейство. Ето например бедният господар Хамънд е разделен с жена си вече от месеци.

— Хам е женен?

— Разбира се. А също и господарят Йеден, ако не се лъжа. Но те пазят семействата си, като се отделят от тях за продължителни периоди.

— Кой друг? — попита Вин. — Бриз? Доксон?

— Господарят Бриз е твърде отдаден на идеите си, за да създаде семейство. А господарят Доксон никога не говори за романтичната страна на живота, от което вадя извода, че в миналото е преживял нещо неприятно. Често явление, когато живееш в скаа плантация, предполагам.

— Доксон идва от плантация? — попита изненадано Вин.

— Разбира се. Никога ли не отделяте време да поговорите с приятелите си, господарке?

„Приятели. Аз имам приятели“. Наистина нова и някак странна мисъл.

— Както и да е — рече Сейзед. — Време е да се връщам към моята работа. Съжалявам, ако се държа невъзпитано, но съм доста близо до края на превода и…

— Разбира се — отвърна Вин, изправи се и приглади роклята си. — Благодаря ти.

 

 

Откри Доксон в кабинета за гости — пишеше нещо, а на бюрото пред него имаше купчина документи. Носеше семпъл благороднически костюм и както винаги, изглежда, се чувстваше удобно в дрехите си. Келсайър беше ослепителен, Бриз безупречен, а Доксон — той винаги изглеждаше така, сякаш се намира в естествената си среда.

Той вдигна глава.

— Вин? Извинявай, трябваше да пратя да те повикат. Но кой знае защо си помислих, че си излязла.

— Напоследък често излизам — отвърна тя и затвори вратата. — Но днес си останах вкъщи. Омръзна ми да слушам клюки, докато обядвам.

— Мога да си представя. — Доксон се засмя. — Сядай.

Вин кимна и прекоси стаята. Беше тиха и уютна, с дървена ламперия. Навън все още не се беше стъмнило, но Доксон бе дръпнал пердетата и работеше на свещи.

— Някакви вести от Келсайър? — попита тя, след като седна.

— Не — отвърна Доксон и побутна настрани документа, върху който работеше. — Но това не е неочаквано. Тъй като не смята да се задържа дълго в пещерите, е безсмислено да праща вестоносци — като всеки аломант, той може да се прибере по-бързо от човек на кон. Предполагам, че ще се забави още няколко дни. Все пак говорим за Кел.

Вин кимна. Известно време двамата мълчаха. Не беше прекарвала толкова време с Доксон, колкото с Келсайър и Сейзед — или с Хам и Бриз. Но й се струваше приятен човек. Спокоен, умен. Докато всички останали допринасяха за делото с аломантичните си умения, Доксон, изглежда, бе ценен заради организаторските си качества.

Когато трябваше да се закупи нещо — като роклите на Вин например, — за това се грижеше Доксон. Същото и когато трябваше да се наеме сграда, да се осигурят припаси, да се извади разрешително. Той беше на предната линия, контактуваше с благородници, скиташе се из мъглите, наемаше войници. Без него, подозираше Вин, групата сигурно щеше да се разпадне.

„Той е свестен човек — помисли тя. — Няма да се разсърди, ако го попитам“.

— Докс, какво е да живееш в плантация?

— Хъм. В плантация?

Вин кимна.

— Израсъл си в плантация, нали? Ти си скаа от плантация.

— Да — отвърна Доксон. — Или поне бях. Какво е там ли? Не зная как точно да ти отговоря, Вин. Животът беше тежък, но това е естествено за повечето скаа. Не ни позволяваха да напускаме плантацията — нито дори да излизаме от имението — без разрешение. Хранехме се по-редовно от уличните скаа, но ни изстискваха здравата. Плантациите се различават от градовете. Там, в провинцията, всеки лорд сам си е господар. Формално лорд Владетеля притежава всички скаа, но благородниците ги наемат и могат да избият колкото поискат от тях. Важното е да се събере реколтата.

— Говориш толкова… безразлично…

Доксон повдигна рамене.

— Вин, мина доста време, откакто живеех така. Тогава не познавах друг живот. Това беше просто един вид съществуване. Дори ще ти кажа, че някои от господарите в провинцията са доста милостиви.

— Защо избяга тогава?

Доксон се замисли.

— Случи се нещо. — Гласът му леко потрепери. — Нали знаеш, че според закона господарите могат да си лягат, с която жена сред скаа пожелаят?

— Знам. И могат след това да я убият.

— Когато поискат — потвърди Доксон. — Но достатъчно бързо, за да не роди нечистокръвно отроче.

— Значи господарят взе жената, която си обичал?

— Да. Не обичам да говоря за това. Не защото не мога, а тъй като смятам, че е безсмислено. Не съм единственият скаа, чиято любов е била отнета от някой господар заради страст или от желание да се поразвлече. Сигурно ще е доста трудно да се открие някой скаа, който да не е пострадал от това. Но така е устроен светът.

— Каква беше тя? — попита Вин.

— Девойка от плантацията. Както казах, историята ми не е необичайна. Нощем се прокрадвах между колибите, за да прекарам малко време с нея. Цялата комуна ни прикриваше от надзирателите — нали не биваше да излизам след мръкване. Заради нея преодолях дори страха си от мъглите и докато едни ме смятаха за глупак, други ме окуражаваха. Мисля, че нашата връзка ги вдъхновяваше — с Карейен открихме общия смисъл на живота. После лорд Девинши я взе — върнаха трупа й на идния ден, за да я погребем. И тогава нещо в мен… умря. Махнах се същата вечер. Не знаех, че има и по-добър живот, просто не можех да остана, не и със семейството й, не и с лорд Девинши, който идваше да ни гледа как работим… — Въздъхна и поклати глава. — Знаеш ли, понякога се чудя, че дори сме имали тази любов. С всички тези мъки, изтезания, с тежкия живот и изтощителния труд — как въобще сме намирали сили за обич. Но така е — скаа продължават да се обичат. Създават семейства, борят се. Ето ние например — Кел с неговия налудничав план накрая ще погуби всички ни.

Вин седеше мълчаливо, ужасена от картината, която й бе разкрил.

— Ама… ти нали каза, че вашият лорд бил милостив?

— О, такъв беше — потвърди Доксон. — Лорд Девинши рядко пребиваше някой скаа до смърт и прогонваше само възрастните, за да не пренаселваме колибите. Имаше безупречна репутация сред благородниците. Може да си го виждала на някой от баловете — от известно време е в Лутадел, ще прекара тук зимата и ще се върне в плантацията за сеитбата.

По гърба й полазиха тръпки.

— Доксон, това е ужасно! Как може да позволят на такова чудовище да живее сред тях?

Доксон се намръщи и я изгледа.

— Вин, те всички са такива.

— Докс, зная, че скаа често го казват. Но повечето от хората на баловете не са като него. Разговаряла съм с тях, танцували сме. Според мен те просто не си дават сметка за живота на скаа.

Доксон я гледаше със странно изражение.

— Вин, наистина ли го мислиш? Имаш ли представа на какво са способни тези хора? Защо според теб воюваме с тях? Нима действително не осъзнаваш какво могат да ни направят?

— О, някои сигурно са жестоки. И безразлични. Но те не са чудовища — не всички. Не са като твоя господар.

Доксон поклати глава.

— Вин, ти си заслепена. Един благородник е в състояние да насили и убие някоя бедна скаа, а на следващия ден да танцува изящно и да весели останалите. За тях скаа просто не са хора. Благородниците дори не смятат, че изневеряват на жените си, когато преспиват с някоя нещастна женица.

— Аз… — почна Вин объркано. Навлизаха в област, която не би искала да опознае. Би могла да прости побоищата, но…

Доксон продължаваше да клати глава.

— Вин, позволила си им да те прилъжат. Такива неща са по-малко видими в градовете, но въпреки това всеки ден стават убийства. Някои бордеи използват нечистокръвни жени, други просто избиват периодично блудниците си, за да успокоят инквизиторите.

Призля й.

— Аз… знам за бордеите, Докс. Брат ми все ме заплашваше да ме прати в някой. Но само защото съществуват не значи, че всички мъже са такива. Има много работници, които дори не ги посещават.

— Благородниците са различни, Вин — повтори упорито Доксон. — Те са ужасни създания. Защо според теб не възразявам, когато Келсайър ги избива? Защо му помагам да свали властта? Трябва да попиташ някои от тези хубави момчета, с които танцуваш, колко често са спали със скаа и дали след това ги убиват? Правили са го, в един или друг момент.

Вин сведе очи.

— Вин, няма прошка за тях. — Не говореше страстно като Келсайър, по-скоро изглеждаше примирен. — Не вярвам Кел да се успокои, докато не загинат всички. Но се съмнявам да стигнем чак дотам. Лично аз ще бъда щастлив, когато това общество рухне.

Вин не отговори. „Не може всички да са такива. Толкова са красиви, изящни. Елънд никога не е насилвал или убивал скаа. Или…?“