Брандън Сандърсън
Последната империя (20)

18.

Вероятно някои от вас ще кажат, че обстоятелствата са ме принудили да напусна родния дом — макар че ако бях останал, сега щях да съм мъртъв. През онези дни — когато бягах, без да зная защо, понесъл бреме, което не разбирах — бях решил да се запилея из Кхлениум и да започна анонимно съществуване.

Но постепенно осъзнавам, че тази анонимност, като много други неща, ми е отнета за вечни времена.

Накрая реши да облече червената рокля. Това определено бе най-дръзкият избор, но й се стори правилен. В края на краищата нали се опитваше да скрие истинската си същност зад аристократична външност. Значи колкото по-ярка бе тази външност, толкова по-лесно щеше да е да се крие зад нея.

Един слуга отвори вратата на каретата. Вин си пое дъх — корсетът, предназначен да скрие превръзката, малко я стягаше, — улови ръката на слугата и слезе. Оправи полите на роклята, кимна на Сейзед и се присъедини към останалите благородници, които се качваха по стълбите на Цитаделата Елариел. Беше по-малка и не толкова импозантна, колкото крепостта на Къща Венчър. Но затова пък Елариелови, изглежда, разполагаха с отделна бална зала, докато Венчърови събираха гостите в просторната основна.

Вин огледа крадешком другите гости и усети как част от увереността й се стопява. Роклята й беше хубава, но тоалетите на другите жени бяха направо блестящи. Косите им бяха дълги и пуснати свободно, по телата им сияеха накити. Деколтетата едва прикриваха пищните им форми; те пристъпваха елегантно под надиплените си фусти. Понякога Вин успяваше да зърне краката им — не носеха семпли пантофи като нейните, а обувки на високи токове.

— Защо аз нямам такива обувки? — попита тя тихо, докато се изкачваше по застланото с килим стълбище.

— Необходимо е време, за да се научите да ходите на високи токчета, господарке — отвърна Сейзед. — И тъй като взехме само няколко урока по танци, по-добре е още известно време да ходите с ниски обувки.

Вин се намръщи, но прие обяснението. Споменаването на танците обаче пробуди безпокойството й. Тя си припомни изящните движения на танцьорите от предишния бал. Със сигурност нямаше да може да ги имитира — все още упражняваше само основните стъпки.

„Това няма значение — помисли си. — Те не виждат мен, а лейди Валет. Предполага се, че тя е млада и неопитна, а и повечето знаят, че напоследък е боледувала. Съвсем оправдано е, ако не се представи добре на танците“.

С тази мисъл в главата изкачи последните стъпала. Увереността й нарасна.

— Трябва да призная, господарке — продължи Сейзед, — че този път изглеждате малко по-спокойна — дори ми се струвате леко развълнувана. Но според мен за лейди Валет това е съвсем обяснимо състояние.

— Благодаря ти. — Тя се усмихна. Сейзед беше прав — наистина беше развълнувана. От това, че отново участва в операцията, че е сред елитното общество, сред целия този блясък и изящество.

Насочиха се към балната зала — едно от няколкото ниски крила на Цитаделата — и на входа един слуга й пое шала. Докато чакаше Сейзед да намери подходяща маса, Вин надзърна любопитно вътре.

Залата на Елариелови се отличаваше от величествения хол на Венчърови. Помещението беше едноетажно, не тъй ярко осветено и макар прозорците да бяха със стъклописи, бяха високо под тавана. На него също имаше големи кръгли прозорци, озарени от карбидни лампи на покрива. На всяка маса бяха запалени свещи и макар светлините от тавана да грееха, в залата цареше сумрак. Изглеждаше… уединена, въпреки многобройните гости.

Това помещение очевидно бе предназначено единствено за балове. В центъра имаше дансинг, по-добре осветен от оставалата част, а около него — два реда маси. Първият ред бе само на няколко стъпки над танцувалната площадка, вторият — два пъти по-високо.

Един лакей я отведе при масичка край дансинга. Тя седна — Сейзед зае обичайното си място зад нея — и зачака да поднесат ястията.

— Как точно трябва да набирам информацията, която иска Келсайър? — попита тихо, докато оглеждаше полутъмното помещение. Процеждащата се от тавана светлина хвърляше сумрачни отблясъци върху масите и хората и създаваше невероятна атмосфера, но същевременно пречеше да се различават отделни лица. Дали Елънд беше някъде тук, сред посетителите?

— Тази вечер същите хора ще ви поканят отново на танц — обясни Сейзед. — Приемете поканите, това ще ви даде възможност по-късно да се включите в техните компании. Не е необходимо да участвате в разговорите — достатъчно е да слушате. При следващите балове вероятно някои от младите мъже ще ви помолят да им правите компания. Тогава ще имате възможност да седнете на масите им и да подслушвате разговорите.

— Искаш да кажеш, че ще седя цяла вечер с един мъж?

— Да. Това е съвсем обичайно. А също и да танцувате с него цялата вечер.

Вин сбърчи вежди, но реши да не разпитва повече. Продължи да оглежда залата. „Вероятно не е тук — каза, че предпочита да избягва баловете, когато е възможно. А дори и да е дошъл, не обича компаниите. Дори няма да го…“

Чу се глухо тупване — някой постави на масичката й вързоп книги. Вин подскочи от изненада и се обърна тъкмо когато Елънд Венчър придърпа един стол до масата и се отпусна в нехайна поза на него. Облегна се така, че светлината на близкия свещник да идва иззад гърба му, и разтвори най-горната книга.

Сейзед се намръщи. Вин обаче прикри усмивката си, докато разглеждаше Елънд. И този път изглеждаше, сякаш е пропуснал действието с гребена, и не всички копчета на сюртука му бяха закопчани. Дрехите му не бяха опърпани, не бяха толкова лъскави, колкото на останалите посетители. Бяха ушити така, че да са широки и свободни, в разрез с текущата мода на плътно прилепнали одежди.

Елънд прелистваше книгата. Вин почака търпеливо да й обърне внимание, но той продължаваше да чете. Накрая тя повдигна вежди.

— Не помня да съм ви давала позволение да седнете на масата ми, лорд Венчър.

— Не ми обръщайте внимание — отвърна Елънд. — Масата е достатъчно голяма за двама.

— За нас двамата — да. Но не и за книгите ви. Къде ще сложат вечерята ми?

— Има малко местенце вляво от вас — отвърна той небрежно.

Сейзед се намръщи. Наведе се, взе другите книги и ги сложи на пода до краката на Елънд.

Младият лорд Венчър продължи да чете. Но все пак реагира с махване на ръка.

— Сега виждате защо не си взех териски слуга. Непоносими и упорити във всичко.

— Сейзед не е непоносим — отвърна хладно Вин. — Той е добър приятел и по-свестен човек, отколкото вие ще бъдете някога.

Елънд най-сетне вдигна глава.

— Уф… съжалявам. — Каза го съвсем искрено. — Извинявам се.

Вин кимна. Елънд отново забоде нос в книгата.

„Защо трябва да сяда при мен, щом смята да чете?“

— Какво правите на тези забави, освен че досаждате? — попита тя обидено.

— Но с какво ви досаждам? — попита той. — Наистина, Валет. Просто си седя тук и си чета кротко.

— На моята маса. Сигурна съм, че ще ви намерят подходяща — вие сте наследникът на Венчърови. Не че ме осведомихте за това при предишната ни среща.

— Вярно — съгласи се Елънд. — Но помня, споделих, че Венчърови са ужасно досадни хора. Просто се опитвам да поддържам тази тяхна слава.

— Може би се дължи на вас?

— И това е възможно — потвърди Елънд, без да спира да чете.

Вин въздъхна отчаяно.

Елънд я погледна над ръба на книгата.

— Каква изумителна рокля. Почти толкова хубава, колкото сте вие.

Ченето й увисна. Елънд се засмя закачливо и отново втренчи поглед в книгата, но по очите му си личеше, че е направил коментара само защото е знаел каква реакция ще последва.

Сейзед се надвеси над масата, без да прикрива неодобрението си. Но въпреки това не каза нищо. Елънд, изглежда, бе твърде важен, за да бъде пропъден от един обикновен стюард.

Вин най-сетне успя да се овладее.

— Лорд Венчър, мога ли да попитам защо един толкова изтъкнат кавалер като вас ходи по баловете сам?

— О, не е така. Моето семейство обикновено урежда да ме придружават едно или друго момиче. Тази вечер редът се падна на лейди Стейси Бланш — онази със зелената рокля, дето седи на масата отсреща.

Вин погледна през дансинга. Лейди Бланш, ослепителна блондинка, ги гледаше и едва прикриваше недоволството си.

Вин се изчерви и извърна очи.

— Не трябва ли тогава да сте при нея?

— Вероятно — отвърна Елънд. — Но ще ви призная една тайна. Истината е, че не съм кой знае какъв джентълмен. Освен това аз не съм я канил — осведомиха ме за уговорката едва когато се качих в каретата.

— Разбирам — рече Вин.

— Независимо от това поведението ми е неоправдано. За съжаление, вече съм свикнал да постъпвам по този начин — вземете например навика ми да чета книги по време на вечеря. Ще ме извините ли за миг, искам да си взема нещо за пиене.

Той се изправи, пъхна книгата в джоба си и се отправи към масите с ястия и напитки. Вин го проследи с поглед, едновременно подразнена и заинтригувана.

— Това не е добре, господарке — подхвърли тихо Сейзед.

— Той не е толкова лош.

— Използва ви, господарке — продължи Сейзед. — О, дете, не искам да ви обидя, но вие въобще не познавате придворните игри. Този млад човек няма никакъв романтичен интерес към вас. Той е напорист и арогантен и се бунтува срещу ограниченията, наложени от баща му — ето защо се държи грубо и предизвикателно. Надява се, че баща му ще отстъпи, ако поддържа образа на разглезено дете достатъчно дълго.

Сърцето й се сви. „Сейзед е прав, разбира се. Защо иначе Елънд ще ме търси? Аз съм точно това, от което има нужда — девойка със скромно потекло, с която да дразни баща си, но достатъчно неопитна, за да не вижда истината“.

 

 

Вечерята й пристигна, но Вин беше изгубила апетит. Все пак започна да се храни. Елънд се върна с голяма чаша в ръка и отново се зачете, като си посръбваше от време на време.

„Да видим какво ще направи, ако този път не прекъсвам четенето му“ — помисли Вин и се съсредоточи върху елегантните движения, на които я беше учил Сейзед. Вечерята не беше обилна — задушени в масло зеленчуци — и колкото по-скоро привършеше с нея, толкова по-скоро щяха да я поканят на танц. Тогава поне нямаше да се налага да седи в компанията на лорд Венчър.

На няколко пъти младият лорд я поглежда над ръба на книгата, докато тя се хранеше. Изглежда, очакваше да го заговори, ала тя мълчеше. Но докато си похапваше, гневът й започна да се уталожва. Разглеждаше тайно своя съсед по маса, нехайния му вид, ентусиазма, с който поглъщаше страниците. Възможно ли бе този млад човек да е склонен на манипулациите, за които намекваше Сейзед? Наистина ли я използваше?

„Всеки ще те предаде — прошепна в главата й Рийн. — Всеки“.

Но Елънд изглеждаше толкова… непресторен. Държеше се, сякаш си е такъв, а не сякаш играе роля. Освен това очевидно му се искаше да си говори с нея. Този път с поведението си Вин бе засегнала някаква чувствителна струна. Накрая той оставя книгата и я погледна.

— Защо сте тук, Валет?

— На бала ли?

— Тук, в Лутадел.

— Защото е центърът на всичко.

— Елънд се намръщи.

— Сигурно сте права. Но империята е твърде голяма, за да има толкова малък център. Не мисля, че някой от нас въобще си дава сметка за размерите й. Колко дълго пътувахте до тук?

За миг Вин бе завладяна от паника, сетне си припомни уроците на Сейзед.

— Почти два месеца с канална ладия, с няколко спирки.

— Наистина дълго. Казват, че ще отнеме половин година да изминеш империята от единия край до другия, но повечето от нас забравят всичко друго, освен този малък център.

— Аз… — Вин се сепна. С Рийн бяха обиколили целия Централен район. Беше най-малкият от всички и най-примамлив за крадците, колкото и да бе странно. Все пак въпреки близостта си до самия лорд Владетел той бе сред най-раздираните от корупция и най-заселен с богаташи.

— И какво мислите за града? — попита Елънд.

Вин помълча малко.

— Много е… мръсен — призна откровено. От сумрака изплува един слуга и отнесе празната й чиния. — Мръсен и пренаселен. Скаа страдат ужасно, но предполагам, че навсякъде е така.

Елънд я изгледа със странно изражение.

„Не биваше да споменавам скаа. Това не е в стила на една благородница“.

Той се наведе към нея.

— Нима смятате, че отношението към градските скаа е по-лошо, отколкото към тези във вашата плантация? Винаги съм мислил, че в града се чувстват по-добре.

— Ами… не знам. Не съм ходила често на полето.

— Значи не сте имали вземане-даване с тях?

Вин сви рамене.

— Какво значение има? Те са само скаа.

— Всички го казват. Но аз не съм сигурен. Може би съм прекалено любопитен, но те ме интересуват. Чували ли сте ги някога да разговарят помежду си? Приличат ли на обикновените хора?

— Какво? — попита Вин. — Разбира се, че са като другите. Вие какво си представяте?

— Е, нали знаете какво ни учи Министерството.

Не знаеше. Но щом се отнасяше за скаа, едва ли бе нещо добро.

— Имам си правило да не приемам всичко, което казва Министерството, за чиста монета.

Елънд отново я изгледа.

— Не сте такава… каквато очаквах, лейди Валет.

— Така е с повечето хора.

— Добре, разкажете ми за скаа от вашата плантация. Какво представляват?

Вин сви рамене.

— Като всички останали скаа.

— Интелигентни ли са?

— Някои.

— Но не като вас и мен, нали?

Вин се замисли. „Как би отговорила една благородна дама?“

— Разбира се, че не са. Те са само скаа. Защо толкова ви интересуват?

Елънд изглеждаше… разочарован.

— Без някаква особена причина — отвърна той, облегна се назад и разтвори книгата. — Струва ми се, че онези младежи искат да ви поканят на танци.

Вин се обърна и видя, че на няколко крачки от масата се е спряла група млади мъже. Когато погледна към тях обаче извърнаха очи. След секунди един се доближи до съседна маса и покани седящата там дама.

— Неколцина младежи проявиха интерес към вас, милейди — прошепна Сейзед. — Но не се приближават, защото ги плаши присъствието на лорд Венчър.

Елънд изсумтя.

— Би трябвало да знаят, че няма с какво да ги плаша.

Вин се намръщи, но Елънд продължаваше да чете. „Чудесно!“ — помисли си тя и отново погледна младежите, улови погледа на един и му се усмихна лекичко.

След секунди младият мъж се приближи и я заговори малко официално, макар и сконфузено:

— Лейди Реноа, аз съм лорд Меленд Лийс. Бихте ли танцували с мен?

Вин погледна крадешком Елънд, но той не отделяше очи от книгата си.

— С най-голямо удоволствие, лорд Лийс — рече тя и му протегна ръка.

Той я поведе към дансинга и докато вървяха, Вин отново изпита безпокойство. Внезапно едноседмичните тренировки й се сториха крайно недостатъчни. Музиката спря, за да могат двойките да се сменят, и лорд Лийс я поведе напред.

Вин овладя страха си — напомни си, че всички виждат в нея роклята и положението й, но не и самата Вин. Погледна лорд Лийс в очите и с изненада видя там неспокойствие.

Оркестърът засвири отново и танцът започна. Лицето на лорд Лийс изглеждаше съсредоточено. Тя усещаше, че дланите му се изпотяват. „Ами че той е също толкова нервен, колкото съм и аз! Може би дори повече“. Лийс беше по-млад от Елънд, почти неин връстник. Вероятно нямаше кой знае какъв опит от баловете и със сигурност не изглеждаше добър танцьор. Твърде много се съсредоточаваше върху стъпките и движенията му бяха вдървени.

„Какво пък, съвсем обяснимо — помисли Вин и лекичко се отпусна. Стараеше се да изпълнява всичко, на което я бе учил Сейзед. — По-опитните няма да ме поканят на танци, не и докато съм още нова. Аз съм под тяхното ниво. Но защо Елънд ми обръща внимание? И защо изглежда заинтригуван от разсъжденията ми?“

— Лорд Лийс — заговори тя. — Познавате ли добре Елънд Венчър?

Лийс я погледна.

— Ами… аз…

— Не мислете толкова за стъпките — посъветва го тя. — Моят учител ми е казвал, че танцът върви по-добре, ако не следиш всяко свое движение.

Той се изчерви.

„В името на лорд Владетеля! — помисли си Вин. — Това момче е съвсем неопитно“.

— За лорд Венчър… Не зная. Той е много важен човек. Много по-важен от мен.

— Не се оставяйте фамилията да ви стряска — рече Вин. — По мое мнение той е съвсем безвреден.

— Не зная, милейди — възрази Лийс. — Къща Венчър е с огромно влияние.

— И да е така, Елънд някак си не издържа на тази репутация. Изглежда, освен това предпочита да избягва хората, на които трябва да прави компания. Често ли се държи така?

Лийс сви рамене и затанцува малко по-леко.

— Не зная, милейди. Вие май го познавате по-добре.

— Аз… — Вин млъкна. Чувстваше, че го познава по-добре — далеч повече, отколкото би трябвало за човек, с когото е имала две кратки срещи. Но нямаше как да го обясни на Лийс.

„Почакай… Реноа не спомена ли, че веднъж се е срещал с Елънд?“

— О, Елънд е приятел на семейството — обясни тя, докато се въртеше под сияйната светлина от тавана.

— Така ли?

— Да — кимна Вин. — Беше много мило от страна на чичо ми да го помоли да ме придружава на тези балове и той се държи наистина ужасно внимателно. Ще ми се да обръщаше по-малко внимание на книгите си и повече да ме запознава с другите гости.

Лийс се оживи и вече не изглеждаше толкова неуверен.

— О, това обяснява всичко.

— Да — потвърди Вин. — Откакто пристигнах в Лутадел, Елънд ми е като по-голям брат.

Лийс се усмихна.

— Разпитвах ви за него — продължи Вин, — защото той не обича да говори за себе си.

— Напоследък Венчърови наистина са доста мълчаливи — потвърди Лийс. — След онази атака срещу тяхната Цитадела преди няколко месеца.

Вин кимна.

— О, да. Знаете ли подробности за това?

Лийс поклати глава.

— Никой не ми казва нищичко. — Сведе поглед към краката си. — Танцувате много добре, лейди Реноа. Сигурно често сте ходили на балове в родния ви град.

— Ласкаете ме, милорд.

— Ни най-малко. Вие сте тъй… грациозна.

Вин се усмихна, обзета от нов прилив на увереност.

— Така е — продължи Лийс, сякаш говореше на себе си. — Въобще не сте такава, каквато ви описва лейди Шан… — Сепна се и млъкна, осъзнал, че е сгафил.

— Моля? — Вин го погледна.

— Нищо — отвърна той и се изчерви. — Съжалявам. Нищо особено.

„Лейди Шан — помисли си Вин. — Ще запомня това име“.

Докато танцуваха, продължи да разпитва Лийс, но той очевидно не знаеше нищо повече. Все пак Вин усещаше, че между Къщите има нарастващо напрежение, и разбра, че макар да продължават да се организират балове, на тях все по-често не се явяват хора, които броят домакините за свои политически съперници.

Когато танцът свърши, Вин изпита удовлетворение от положените усилия. Вероятно не бе узнала кой знае какви важни сведения, но Лийс беше само началото. Постепенно щеше да се добере до по-важни хора.

„Което означава — мислеше тя, докато Лийс я водеше към масата, — че ще ходя и на други балове“. Но баловете вече не й се струваха неприятни, особено след като бе по-уверена в танците. Но пък вечерните излизания означаваха по-рядко да е сред мъглите.

„Не че Сейзед ще ми позволи да излизам навън“ — помисли тя с въздишка, докато се покланяше на Лийс, който също й се поклони и си тръгна.

Елънд беше разпръснал книги по цялата маса, а в нишата отзад горяха още няколко свещника — очевидно заграбени от съседните маси.

„Какво пък — рече си тя, — поне и двамата имаме вкус към кражбите“.

Наведен над масата, Елънд нанасяше бележки в малка книжка. Не вдигна глава, когато тя седна. Сейзед беше изчезнал някъде.

— Пратих терисеца да вечеря — обясни разсеяно Елънд, без да спира да пише. — Няма смисъл да стърчи тук гладен, докато вие се фръцкате по дансинга.

Вин повдигна вежди и огледа струпаните пред нея книги. През това време Елънд разтвори поредната книга, надзърна в нея, прехвърли се на следващата и без да вдига глава, добави:

— Та как мина въпросното фръцкане?

— Всъщност беше доста приятно.

— Казахте, че не ви бива много в танците.

— Така е — потвърди тя. — Но се упражнявам. Може да ви се стори странно, но няма как да напреднеш в танците, ако само седиш и се ровиш в разни книги.

— Това предложение ли е? — попита Елънд и отвори поредната книга. — Не отива на една дама да кани мъж на танци, ако не знаете.

— О, не бих искала да ви откъсвам от четенето — рече Вин, наведе се към книгата пред себе си и се намръщи: текстът беше изписан със ситен почерк, на ръка. — Пък и ако танцувам с вас, ще унищожа малкия напредък, който реализирах с моя първи танц.

Елънд бавно вдигна глава.

— Напредък?

— Ами да — отвърна Вин. — Сейзед беше прав. Вие наистина плашите хората и те не идват да ме канят. За една млада дама ще е истинска катастрофа, ако остане сама само защото на масата й е седнал човек, който пропъжда всички останали.

— Затова ли… — почна Елънд.

— Затова му казах, че сте тук, за да ме представите в двора. Нещо като мой… по-голям брат.

— По-голям брат? — повтори Елънд и смръщи вежди.

— Много по-голям — кимна тя и се засмя. — Искам да кажа, че сигурно сте два пъти по-възрастен от мен.

— Два пъти… Валет, аз съм на двайсет и една. Освен ако не сте някоя рано съзряла десетгодишна девойка, няма как да съм „два пъти по-възрастен“.

— Никога не ме е бивало в смятането — отвърна тя нехайно.

Елънд въздъхна и завъртя очи. Недалеч от тях лорд Лийс разговаряше с приятелите си и от време на време кимаше към Вин и Елънд. Ако имаше късмет, скоро щеше да я покани някой друг.

— Познавате ли лейди Шан? — попита тя, докато чакаше.

Елънд вдигна глава учудено и я погледна.

— Шан Елариел?

— Предполагам — рече Вин. — Коя е тя?

Елънд отново забоде нос в книгата.

— Никоя, която да заслужава да я обсъждаме.

Вин повдигна вежди.

— Елънд, може да съм нова в двора, но надушвам неискреността на подобни коментари.

— Ами… — Той се поколеба. — Май съм сгоден с нея.

— Имате годеница? — попита тя с нарастващо раздразнение.

— Не съм съвсем сигурен. От около година не сме предприемали нищо по въпроса. Всички сигурно вече са забравили.

„Ама че работа“ — помисли си Вин.

Миг по-късно към тях се приближи един от приятелите на Лийс, покани я и Вин прие с радост, доволна, че ще се отърве за малко от компанията на Венчър. Докато вървеше към дансинга, се извърна и видя, че той я наблюдава над ръба на книгата. Веднага обаче се скри зад нея и се направи на безразличен.

 

 

Вин се отпусна на стола и овладя желанието да си събуе обувките и да си масажира краката — подозираше, че това няма да е типична за знатна дама постъпка. Лекичко разпали мед, сетне и малко пютриум, за да подсили тялото си и да прогони умората.

Остави ги постепенно да угаснат. Келсайър я бе уверил, че докато гори мед, не може да бъде засечена от друг аломант. Тя обаче не беше съвсем сигурна. С разпаления пютриум реакциите й бяха твърде бързи, тялото й — прекалено силно. Опасяваше се, че някой внимателен наблюдател може да забележи подобна нелогичност независимо дали е аломант, или не.

Умората й се върна веднага щом пютриумът изгасна. Напоследък се опитваше да отвикне от честата му употреба. Раната вече я болеше само когато се извиваше силно и тя искаше да се възстанови, като разчита предимно на собствените си сили.

В известен смисъл умората й тази вечер беше полезна — беше резултат от интензивно танцуване. Сега, когато гледаха на Елънд като на неин опекун, вместо като на ухажор, младите мъже не се страхуваха да я канят на танци. И обезпокоена да не обиди някого с отказа си, Вин приемаше всяка покана. Преди няколко месеца би се разсмяла, ако някой и кажеше, че може да се изтощи от танци. Но плюските по ходилата и уморените й крака бяха само част от изпитанието. Усилието да запомни всички имена — да не говорим за съдържанието на разговорите с партньорите — изтощаваше ума й.

„Добре, че Сейзед е помислил за ниските обувки“ — помисли си тя с въздишка и отпи от чашата леденостуден плодов сок. Терисецът още не се беше върнал от вечеря. Странно, но Елънд също го нямаше на масата — макар че книгите му продължаваха да са разхвърляни върху нея.

Вин ги огледа. Може би ако се престореше, че чете, младежите щяха да я оставят на мира за известно време. Тя се огледа за подходяща книга. Тази, която я интересуваше най-много — малкият, подвързан с кожа бележник на Елънд, — я нямаше.

Ето защо тя взе един дебел син том и го отвори. Избра го заради едрия шрифт — нима хартията бе толкова скъпа, че писарите трябваше да сбиват редовете един в друг, за да пестят материал? Въздъхна.

„Не мога да повярвам, че хората четат толкова дебели книги“. Тази например щеше да й отнеме много, наистина много дни. Рийн я бе научил да чете, за да може да разчита договори, бележки и може би да се преструва на благородница. Но обучението й едва ли щеше да помогне, когато ставаше дума за толкова дълъг текст.

„Исторически приложения на имперския политически принцип“, пишеше на първата страница. Отделните глави носеха названия като „Програма за управление през пети век“ и „Създаването на скаа плантации“. Тя прелисти книгата до края, надяваше се там да открие нещо по-интересно. Отвори на последната глава озаглавена „Настоящо политическо устройство“ и зачете.

В наши дни плантационната система създава възможност за далеч по-стабилно управление, отколкото всички предидущи методологии. Устройството на имперските области, в които всеки провинциален господар поема управлението на — и носи отговорността за — своите скаа, благоприятства среда на взаимна конкуренция, в която по-лесно се въдворява дисциплина.

Лорд Владетеля очевидно намира подобна система за обезпокоителна заради свободата, която тя осигурява на аристокрацията. Но от друга страна, относителната липса на предпоставки за бунт я прави примамлива — през последните двеста години, откакто бе създадена тази система, не е имало голямо въстание в нито една от Петте вътрешни области.

Разбира се, подобна политическа система не е нищо повече от продължение на едно по-голямо и силно теократично управление. Независимостта на аристокрацията е заплашена от разширяващите се права на полицейските сили. Нито един господар, независимо колко висок е постът му, не би могъл да гледа на себе си като на особа, стояща над закона. Инквизиторът може да почука на вратата на всеки дом.

Вин се намръщи. Макар текстът да бе чисто научен, тя бе изненадана, че лорд Владетеля е допуснал да се извършват подобни анализи на неговата империя. Облегна се назад, без да пуска книгата, но не продължи да чете. Беше твърде изтощена от часовете, през които се бе опитвала незабелязано да измъкна информация от своите партньори.

За съжаление и този път късметът не беше на нейна страна. С крайчеца на окото си забеляза, че към нея се приближава някой.

Въздъхна, готвейки се за поредния танц. Но когато вдигна глава, с изненада установи, че новодошлият не е благородник, а териски стюард. Също като Сейзед, той носеше дрехи с клиновиден знак отпред и показваше явна привързаност към бижута.

— Лейди Валет Реноа? — попита високият мъж с отчетлив акцент.

— Да — отвърна тя неуверено.

— Моята господарка лейди Шан Елариел настоява незабавно да се явите на масата й.

„Настоява? — помисли си Вин. — Незабавно?“ Не й хареса нито тонът и изразите, нито мисълта да се среща с бившата годеница на Елънд. За съжаление Къща Елариел бе една от силните Големи къщи и не можеше да отхвърли с лека ръка подобна покана.

Терисецът чакаше търпеливо.

— Добре — кимна Вин и се надигна с цялата грация, на която бе способна.

Терисецът я отведе при маса недалеч от нейната. Тук имаше пет жени, но Вин разпозна Шан веднага. Лейди Елариел очевидно бе жената с изящна слаба фигура и дълга черна коса. Макар да не участваше в текущия разговор, тя определено доминираше сред компанията. Ръцете й бяха натежали от лъскави гривни в тон с роклята й и докато Вин се приближаваше, тя я измери с презрителен поглед.

Черните й очи несъмнено бяха проницателни. Вин се почувства беззащитна пред тях — измъкната от хубавата си рокля, превърната в дребната крадла, каквато бе доскоро.

— Извинете ме, дами — каза Шан и жените незабавно прекъснаха оживения си разговор.

Шан взе вилица и започна бавно да реже парчето торта в чинията си. Вин стоеше неуверено. Терисецът вече бе заел мястото си зад стола на своята господарка.

— Можете да седнете — заяви Шан.

„Чувствам се като скаа — помисли Вин, докато се отпускаше на стола. — Нима знатните дами се държат по този начин една с друга?“

— Вие сте в завидно положение, дете — продължи Шан.

— Защо смятате така?

— Обръщайте се към мен с „лейди Шан“ — посъветва я Шан, без да сменя тона. — Или с „ваше благородие“.

Разглеждаше я със спокоен вид, докато бавно похапваше от десерта.

— Защо смятате така, ваше благородие? — попита Вин.

— Защото младият лорд Венчър ви е избрал за участничка в своята игра. А това означава, че аз също ще мога да ви използвам.

Вин се намръщи. „Не забравяй да се придържаш към ролята. Ти си плашливата малка Валет“.

— Няма ли да е по-добре, ако не ме използвате, ваше благородие? — попита тя предпазливо.

— Глупости — заяви Шан. — Дори некултурна хлапачка като вас би трябвало да види колко е важно да я използват хора, стоящи над нея. — Лишени от чувство, думите на Шан не прозвучаха като обида; тя всъщност сякаш смяташе, че прави услуга на Вин.

Вин мълчеше смутено. Нито един благородник не се бе отнасял с нея по този начин. Разбира се, единственият член на Голяма къща, с кого се бе запознала досега, бе самият Елънд.

— Да съдя ли по безразличното ви изражение, че приемате тази позиция? — попита Шан. Ако се справите добре, дете, ще ви позволя да се присъедините към моята свита. Ще научите много полезни неща от дамите тук, в Лутадел.

— Като например? — попита Вин, като се помъчи да овладее предизвикателството в гласа си.

— Огледайте се, дете. Косата ви сякаш е претърпяла някакво неописуемо бедствие, роклята ви виси като торба. Да си благородна дама в Лутадел изисква… съвършенство. А не това. — И посочи презрително Вин.

Вин се изчерви. В поведението на тази жена имаше странна и необяснима сила. Вин с изненада осъзна, че й прилича на някои от главатарите на банди, при които бе работила — между тях и Кеймън. Хора, които са готови да ударят противника си и не очакват никаква съпротива. Всеки знаеше, че да им се противиш означава да пострадаш още повече.

— Какво искате от мен? — попита тя.

Шан повдигна вежди и остави вилицата до недоядения десерт. Терисецът взе чинията и я отнесе.

— Наистина сте глупава, нали? — попита лейди Шан.

Вин се поколеба, после се поправи:

— Какво ще очаква от мен Нейно благородие?

— Ще ти кажа с течение на времето — стига лорд Венчър да продължи да си играе с теб. — За миг, докато споменаваше името на Елънд, Вин зърна в очите й омраза. — Но засега — продължи Шан — искам да ми предадеш разговора си с него тази вечер.

Вин отвори уста, но се сепна. Нещо в цялата тази ситуация не беше наред. Усещаше го, беше едва доловимо, може би дори нямаше да го забележи, ако не беше обучението на Бриз.

Усмирител? Интересно.

Шан се опитваше да й внуши покорство. Затова очакваше от нея да говори. Вин се зае да преразказва разговора с Елънд, като се стараеше да пропуска интересните части. Но през цялото време не й даваше покой една мисъл — че Шан се опитва да си играе с чувствата й. С крайчеца на окото си забеляза, че терисецът се връща от кухнята. Но вместо да се отправи към масата на Шан, пое в друга посока.

Към масата на Вин. Там спря и започна да рови в книгите на Елънд.

„Каквото и да търси, не мога да му позволя да го намери.“

Вин се надигна неочаквано, най-сетне предизвиквайки в Шан някаква реакция, тъй като тя я погледна изненадано.

— Сетих се, че казах на моя терисец да ме чака при масата! — обясни тя. — Ще се обезпокои, ако не ме намери там!

— О, в името на лорд Владетеля — промърмори недоволно Шан. — Дете, няма нужда да…

— Съжалявам, ваше благородие — прекъсна я Вин. — Трябва да вървя.

Не изглеждаше особено правдоподобно, но бе най-доброто, което можа да измисли. Поклони се и напусна масата на Шан, макар тя да бе видимо недоволна. Терисецът беше добър — забеляза я, когато беше на няколко крачки от него, и се отдалечи с невинен вид.

Вин спря до масата и се зачуди дали не е оскърбила прекалено лейди Шан с внезапното си тръгване. Но беше твърде изморена, за да се притеснява за подобни неща. Забеляза, че младите мъже отново са насочили вниманието си към нея, и побърза да седне и да разтвори една книга напосоки.

За щастие този път планът й подейства. Младежът, отправил се към нея, плавно смени посоката и я остави да чете на спокойствие. С напредване на вечерта залата постепенно се изпразваше.

„Какво ли интересуваше терисеца сред книгите?“

Огледа масата за някаква видима промяна, но Елънд бе оставил книгите в такава безредица, че беше трудно да определи. Все пак една малка книга, притисната от по-дебел том, привлече вниманието й. Повечето останали бяха отворени на различни страници и тя бе видяла, че Елънд поставя указатели. Но тази книга беше затворена — а не си спомняше да я е отварял. Със сигурност я имаше и преди — обърна й внимание, защото бе единствената толкова тънка, — което пък означаваше, че не я е оставил терисецът на Шан.

Изпълнена с любопитство, тя се протегна и я взе. На черната кожена подвързия бе изписано „Атмосферни особености на Северните провинции“. Вин смръщи вежди и завъртя книгата в ръце. Нямаше заглавна страница, нито бе написано име на автор. Започваше направо с текста.

Когато разглеждаме Последната империя в цялост, се изправяме пред един неоспорим факт. За нация, управлявана от самопровъзгласило се божество, империята е понесла колосално количество управленчески грешки. Повечето от тях са били прикрити успешно и могат да бъдат открити само в металоемите на ферохимиците или сред страниците на забравените текстове. Но достатъчно е да се върнем в близкото минало, за да отбележим гафове като Деванекското клане, ревизирането на Доктрината за безкрая и презаселването на народа на ранатите.

Лорд Владетеля не старее. Поне този факт е неоспорим. Но целта на настоящия текст е да докаже, че той не е непогрешим. През дните преди Възнесението човечеството е страдало от хаос и несигурност, причинени от множество крале, императори и други монарси. Човек би си помислил, че сега, когато имаме един-единствен, при това безсмъртен владетел, обществото най-сетне ще открие пътя към стабилното съществуване и просветлението. Но очевидната липса и на двете в Последната империя е най-сериозният пропуск на нашия лорд Владетел.

Вин гледаше книгата с почуда. Някои от думите й бяха непознати, но въпреки това бе успяла да схване смисъла. Авторът искаше да каже…

Затвори книгата и бързо я върна на мястото й. Какво би станало, ако принудителите открият подобен текст у Елънд? Огледа се крадешком. Те бяха тук, разбира се, обикаляха сред тълпата като на предишния бал, изпъкваха със сивите си раса и татуирани лица. Мнозина седяха на масите на благородниците. Дали бяха приятели? Или шпиони на лорд Владетеля? Изглежда, никой не се чувстваше удобно в компанията им.

„За какво му е на Елънд такава книга? На един толкова знатен благородник? Защо ще чете текстове, заклеймяващи лорд Владетеля?“

На рамото й се отпусна ръка и Вин изненадано трепна и разпали пютриум и мед в стомаха си.

— Ехей — рече Елънд и отдръпна ръката си. — Валет, някога казвали ли са ви, че сте прекалено нервна?

Валет се отпусна и побърза да загаси разгарящите се метали. Елънд заобиколи масата и се тръшна на стола си.

— Забавлявате ли се с Хеберен?

Вин се намръщи и Елънд кимна към дебелата книга пред нея.

— Не — рече тя. — Скучен ми е. Преструвах се, че чета, та ухажорите да ме оставят на мира.

Елънд се разсмя.

— Ето, че сама паднахте в своя капан.

Елънд почна да събира книгите и да ги трупа една върху друга на края на масата. Изглежда, не забеляза, че е пипала малката книга, посветена на „атмосферните условия“, но внимателно я пъхна по средата на купчината.

Вин отмести очи от нея.

„Вероятно не бива да му казвам за Шан — не и докато не разговарям със Сейзед“.

— Напротив, планът ми успя напълно — възрази тя. — В края на краищата дойдох на бала, за да потанцувам.

— Не виждам какво толкова намират всички в танците.

— Лорд Венчър, не можете вечно да страните от придворния живот — вие сте наследник на много влиятелен род.

Той въздъхна и се протегна.

— Сигурно сте права — призна с изненадваща откровеност. — Но колкото по-дълго се опъвам, толкова повече ще дразня баща си. А това е цел, която си заслужава усилието.

— Не само той страда от действията ви обаче. Помислете си за всички онези момичета, които не сте поканили на танц само защото сте били твърде зает с четенето.

— Доколкото си спомням — отбеляза той, докато слагаше последната книга на купчината, — някой току-що ми обясняваше, че се е преструвал, че чете, само за да се отърве от още танци. Не мисля, че дамите ще се затруднят в намирането на по-интересни партньори от мен.

Вин го погледна учудено.

— Вярно, аз не се затрудних в това, сигурно защото съм още нова и неопитна. Но предполагам, че дамите от вашия кръг няма да имат подобен късмет. Както научих, благородниците избягват да общуват с дами, които са с по-високо положение от тях.

Елънд се замисли, очевидно търсеше подходящ отговор. Вин се наведе към него.

— Какво има, Елънд Венчър? Защо така упорито избягвате задълженията си?

— Задължения? — попита той и лекичко се надигна. — Валет, това не е задължение. Това е бал… целта му е хората да се отпуснат, да забравят. Загуба на време.

— А жените? И те ли са загуба на време?

— Жените? — повтори той. — Жените са като… буря. Красиви за гледане и понякога приятни за слушане — но в повечето случаи създават неприятности.

Вин го изгледа изненадано. После забеляза блещукането в очите му и изведнъж усети, че тя също се усмихва.

— Говорите тези неща, за да ме провокирате!

Усмивката му се разшири.

— Това е начинът ми да очаровам другите. — Надигна се и я погледна с нескрита нежност. — Ах, Валет. Не им позволявайте да ви подмамят да се вземате на сериозно. Не си заслужава, повярвайте. Но дойде време да ви пожелая приятна вечер. Гледайте за в бъдеще да не се вясвате на баловете с промеждутък от месец.

Вин се усмихна.

— Ще помисля върху това.

— Да, направете го. — Той се поклони, вдигна книгите, поколеба се за миг и се огледа. — Кой знае, може някой от следващите пъти наистина да ме накарате да танцувам.

Вин продължи да се усмихва и кимна. Младият благородник се обърна и заобиколи масите от външната страна. В другия край го чакаха двама младежи. Вин ги наблюдаваше с интерес — единият стисна рамото на Елънд с приятелски жест, взе половината книги и тримата се отправиха към изхода, като разговаряха оживено.

Вин се отпусна на стола и се замисли. Най-сетне се появи Сейзед и тя му махна. Той се приближи забързано.

— Кои са тези мъже с лорд Венчър? — попита тя и посочи след Елънд.

Сейзед примижа зад очилата.

— Ами… единият е лорд Джастис Лекал. Другият е Хастинг, но не знам малкото му име.

— Изглеждаш изненадан.

— Къщи Лекал и Хастинг са политически противници на Къща Венчър. Благородниците често си гостуват на малки следбалови забави, където създават съюзи… — Терисецът млъкна и я погледна. — Струва ми се, че господарят Келсайър ще иска да научи за това. Време е да се оттегляме.

— Съгласна съм — рече Вин и се изправи. — А също и краката ми. Да вървим.

Сейзед кимна и двамата тръгваха към изхода.

— Защо се забави толкова? — попита Вин, докато слугата й подаваше шала.

— Връщах се няколко пъти, господарке — обясни Сейзед. — Но вие все бяхте на дансинга. Реших, че ще е по-полезно да разговарям с прислугата, отколкото да стърча до масата.

Вин кимна, заметна се с шала и се спусна по покритото с килим стълбище, следвана от Сейзед. Вървеше забързано — нямаше търпение да се върне при Келсайър и да му разкаже всичко, преди да е забравила имената. На площадката спря да изчака да докарат каретата и в същия миг забеляза нещо странно. Недалеч от тях сред мъглите имаше трескаво движение. Тя пристъпи напред, но Сейзед положи ръка на рамото й и я задържа. Една дама не бива да навлиза в мъглите.

Вин разпали мед и калай, но зачака — шумотевицата приближаваше. Постепенно различи един стражник, който теглеше зад себе си дребничка фигура — скаа хлапе с мръсни дрехи и измазано със сажди личице. Войникът заобиколи Вин отдалече, кимна й смутено и се приближи към капитана на стражниците. Вин разпали калай, за да подслуша разговора.

— От кухнята е — обясни с тих глас войникът. — Опита се да проси от един благородник, когато каретата му спря при вратата.

Капитанът кимна мълчаливо и войникът задърпа малкия си пленник към мъглите в далечната част на двора. Момчето викаше и се съпротивляваше, а стражникът сумтеше, но не го изпускаше. Вин ги проследи с поглед. Сейзед не вдигаше ръка от рамото й, сякаш се боеше, че може да ги последва. Естествено, нямаше начин да помогне на момчето. Не биваше да…

Щом двамата се скриха зад мъгливата завеса, където останалите не можеха да ги видят, войникът извади нож и преряза гърлото на хлапето. Вин подскочи изплашено. Стражникът пусна хлапето, улови го за краката и го задърпа нататък.

Вин не помръдна, втрещена от случилото се. Каретата най-после дойде.

— Господарке — подкани я Сейзед, но тя не го чу.

„Те го убиха — мислеше си. — Тук, на няколко крачки от мястото, където благородниците изчакват каретите си. Сякаш… смъртта е нещо съвсем естествено. Заклаха го като животно“.

Не, дори като някаква още по-низша твар. Никой не би заклал прасе в двора на крепостта. Позата на стражника, докато извършваше кървавото дело, говореше за досада, сякаш не си заслужаваше да потърси друго място. Дори някой от благородниците наоколо да бе забелязал случката, не го показваше с нищо. Продължаваха да разговарят. Всъщност разговорите им дори бяха станали по-оживени сега, когато писъците бяха секнали.

— Господарке — подкани я пак Сейзед.

Тя го остави да я отведе при каретата. Беше потресена от случилото се. Всичко това бе толкова странно. Приятната обстановка, танците зад светещите прозорци. И смърт в двора. Не ги ли интересуваше? Не знаеха ли какво е станало? „Това е Последната империя, Вин — мислеше си тя, докато каретата се отдалечаваше. — Не забравяй пепелта само защото виждаш коприна. Ако тези хора знаеха, че си скаа, щяха да те убият също така безчувствено, както постъпиха с момчето“.

Отрезвяваща мисъл, която владееше мислите й през целия обратен път до Фелисе.