Брандън Сандърсън
Последната империя (19)

17.

Понякога се питам какво щеше да се случи, ако бях останал там, в онова заспало селце, в което съм се родил. Щях да стана ковач, като баща ми. Може би щях да създам семейство, да ми се родят синове.

Вероятно някой друг щеше да понесе това ужасно бреме и щеше да се справи много по-добре от мен. Някой, който заслужава да бъде герой.

Преди да дойде в имението Реноа, Вин никога не беше виждала истинска градина. По време на набези или при оглед на подходящи за грабеж обекти й се бе случвало да зърва градински растения, но не им бе обръщала особено внимание — те, като много други странности на аристокрацията, й се струваха твърде повърхностни.

Не си бе давала сметка колко красиви може да са дърветата и храстите, особено ако са правилно подредени. Градинският балкон на имението беше елегантна, изящна пристройка, издадена над двора отзад. Градината беше просторна — и се нуждаеше от твърде много вода и грижи, за да оформи дори малък периметър около къщата.

Но въпреки всичко беше прекрасна. Вместо обикновените кафяви и бели храсти тук имаше всякакви трептящи цветове — оттенъци на червено, оранжево и жълто, от стеблата до листата. Градинарите ги бяха подредили в сложни и красиви шарки. Близо до балкона екзотични дървета с колоритни жълти листа хвърляха сянка и предпазваха от саждопади. Зимата се оказа мека и повечето дървета бяха запазили листата си. Подухваше хладен вятър и шепотът на листата действаше успокояващо.

Толкова успокояващо, че Вин почти бе забравила колко е ядосана.

— Искаш ли още чай, дете мое? — попита лорд Реноа. И без да чака отговор, махна на слугата да й напълни чашата.

Вин седеше върху плюшена възглавница в удобно леко кресло. През последните четири седмици изпълняваха всяко нейно желание и прищявка. Слугите чистеха след нея, глезеха я, хранеха я и й помагаха да се къпе. Реноа се грижеше да получава всичко, което поиска, и от нея със сигурност не се очакваше да върши опасни, рисковани и дори смущаващи ежедневните удобства неща.

С други думи, животът й бе потискащо скучен. По-рано времето й в имението бе монополизирано от уроците на Сейзед и обучението на Келсайър. Денем спеше и имаше почти минимален контакт с персонала на имението.

Сега обаче аломантията — или поне неща като среднощните скокове — й бяха забранени. Раната й все още не бе заздравяла напълно и от резки движения можеше да се отвори наново. Сейзед все още й преподаваше някои уроци, но отделяше повече време за превода на книгата. Прекарваше дълги часове в библиотеката, надвесен над страниците и завладян от нетипичен за него ентусиазъм.

„Намерил е нов източник на знания — мислеше си Вин. — За един Пазител това вероятно е опияняващо като уличен наркотик“.

Тя отпи от чая, потисна раздразнението си и огледа наобиколилите я слуги. Приличаха й на лешояди, навъртащи се около нея и очакващи възможността да се погрижат за удобствата й. И да я подразнят още малко.

Реноа също не й помагаше особено. Представата му за „съвместни обеди“ се изчерпваше с това да седи на масата и да се занимава със свои дела — да си води бележки и да диктува писма. Явно не се нуждаеше от помощта й и рядко й обръщаше внимание, освен, за да я попита как е минал денят й.

Но въпреки това тя знаеше, че трябва да се примири с ролята на благородна дама. Лорд Реноа бе наел нови слуги, които не бяха в течение на операцията — не домашна прислуга, а градинари и работници: Келсайър и Реноа се безпокояха, че съседите могат да стават подозрителни, ако не успеят да внедрят поне неколцина шпиони сред персонала на имението. Келсайър не виждаше в това заплаха за операцията, но обратната страна бе, че сега Вин трябваше да играе ролята си постоянно.

„Не мога да повярвам, че хората живеят по този начин — мислеше Вин, докато слугите разчистваха масата. — Как е възможно благородниците да прекарват дните си в подобно безделие? Нищо чудно, че обичат да ходят на балове!“

— Почиваш ли си, скъпа? — попита Реноа, наведен над поредния документ.

— Да — отвърна Вин почти през зъби. — Чудесно.

— Трябва да излезеш по магазините — рече Реноа и я погледна. — Защо не идеш на улица Кентън? Купи си нови обеци вместо това кабарче, дето го носиш сега.

Вия машинално посегна към обицата, останала от майка й.

— Не. Предпочитам да я запазя.

Реноа се намръщи, но не каза нищо, тъй като се бе приближил един слуга.

— Милорд. Пристигна каретата от Лутадел.

Това означаваше, че е дошъл някой член на групата.

— А, чудесно — отвърна Реноа. — Покани ги да влязат, Тоунсън.

— Да, милорд.

След минута дойдоха Келсайър, Бриз, Йеден и Доксон. Реноа махна небрежно на слугите и те напуснаха балкона и затвориха стъклената врата. Двама останаха до нея, за да не допуснат нежелани хора да подслушват разговора.

— Надявам се, че не сме прекъснали обяда ви — каза Доксон.

— О, не! — побърза да отвърне Вин, изпреварвайки Реноа. — Заповядайте, седнете.

Келсайър се приближи до парапета и огледа градината долу.

— Каква приятна гледка!

— Келсайър, разумно ли е? — обади се Реноа. — Сред градинарите има хора, на които не мога да разчитам.

Келсайър се засмя.

— Ако могат да ме познаят от такова разстояние, значи заслужават повече, отколкото им плащат Големите къщи. — Но въпреки това се отдалечи от парапета, дръпна един стол и го яхна наопаки. През последните седмици постепенно бе възвърнал предишното си поведение. И все пак имаше промени. Събираше групата по-често и обсъждаха внимателно плановете. Изглеждаше някак различен… по-замислен.

„Сейзед е прав — помисли си Вин. — За малко да загина при онова стълкновение в двореца, но пък промените при Келсайър са положителни“.

— Решихме тази седмица да проведем срещата тук — каза Доксон. — Тъй като вие двамата участвате доста рядко.

— Много мъдро от ваша страна, приятелю Доксон — отвърна лорд Реноа. — Но нямаше нужда да си правите труда. Справяме се отлично…

— Не — прекъсна го Вин. — Не се справяме отлично. Някои от нас имат нужда от информация. Какво става с нашата група? Как върви наемането на войници?

Реноа я погледна недоволно, но Вин го игнорира.

„Че той не е истински благородник — помисли си. — Член е на групата, като всички останали. Моето мнение е също толкова важно, колкото неговото! Сега, когато слугите ги няма, мога да говоря свободно“.

Келсайър се засмя.

— Ако не друго, затвореният живот със сигурност я е направил по-приказлива.

— Вин, има хора, които щяха да завидят на настоящия ти живот — каза Бриз.

— Да, ако не са с всичкия си — изсумтя тя.

— О, повечето от тях са благородници — посочи Келсайър. — Така че, да, доста са смахнати.

— Да говорим за операцията — настоя Вин. — Какво става?

— Наемането на войници върви твърде бавно — призна Доксон, — Но темповете се подобряват.

— Келсайър, може би ще се наложи да поемем някои рискове, за да ускорим процеса — отбеляза Йеден.

„Още една промяна“ — помисли си тя, забелязала вежливите обноски на Йеден. Беше облякъл по-изтънчени дрехи — не беше още истински джентълмен като Доксон или Бриз, но сюртукът и панталоните му бяха с по-добра кройка и отдолу се показваше чиста риза с лъскави копчета.

— Това няма да ни помогне особено — възрази Келсайър. — За щастие Хам върши отлична работа с войниците. Само преди няколко дни ми прати съобщение. Впечатлен е от напредъка им.

— Трябва да ви предупредя, че понякога Хамънд е прекомерен оптимист — обади се Бриз. — Дори армията да беше съставена от еднокраки глухонеми нещастници, той пак щеше да възхвалява чувството им за равновесие и умението им да слушат.

— Все пак бих искал да видя тази армия — заяви Йеден.

— Скоро — обеща му Келсайър.

— До месец се надявам да внедрим Марш в Министерството — почна Доксон и кимна на Сейзед, който тъкмо излизаше на балкона. — Ако имаме късмет, Марш ще ни даде съвет как да се справяме със Стоманените инквизитори.

Вин потрепери.

— Да, те са сериозен проблем — потвърди Бриз. — След като видях какво са направили с вас двамата, за нищо на света не бих искал да им попадна в ръчичките. Ами че те са опасни като Мъглородните!

— Повече — обади се Вин.

— Армията ще може ли да се справи с тях? — попита обезпокоено Йеден. — Разправят, че били безсмъртни.

— Марш ще намери решение на това — заяви Келсайър.

„Да, наистина има промяна“ — помисли Вин.

— А междувременно — продължи Келсайър — бих искал да чуя какво е научил Сейзед за лорд Владетеля.

Сейзед седна, погледна книгата, която носеше, и я сложи на масата.

— Ще ви предам каквото научих, макар че това не е точно книгата, за каквато я мислех. Отначало реших, че господарката Вин е намерила някой древен религиозен текст, но тази книга е с по-светски характер.

— Светски? — повтори Доксон. — В какъв смисъл?

— Това е дневник, господарю Доксон — отвърна Сейзед. — Воден от самия лорд Владетел, или по-точно от човека, който по-късно е станал лорд Владетеля. Дори Министерството не крие факта, че преди Възнесението той е бил обикновен смъртен. Тази книга разказва за живота му отпреди последната битка при Кладенеца на Възнесението преди хиляда години. В по-голямата си част тя представлява пътепис — разказ за хората, с които се е запознал, за местата, които е посещавал, за изпитанията, на които е бил подложен по време на пътешествието си.

— Интересно — коментира Бриз. — Но какво ни помага това?

— Не съм сигурен, господарю Ладриан — отвърна Сейзед. — Но мисля, че познаването на истинската история за Възнесението може да ни е от полза. Ако не друго, ще ни позволи да надзърнем в душата на лорд Владетеля.

Келсайър сви рамене.

— Книгата очевидно е важна за Министерството. Вин каза, че я открила в някакво светилище в централния дворцов комплекс.

— Което естествено — отбеляза Бриз — изключва подозренията относно нейната автентичност.

— Не вярвам да е фалшификат, господарю Ладриан — рече Сейзед. — Този текст е изпъстрен с твърде много подробности, особено относно незначителни неща — като носачите и припасите например. Освен това образът на лорд Владетеля, описан в него, е доста противоречив. Ако Министерството беше решило да подготви книга, която да го възвеличава, щяха да представят своя бог в… по-божествена светлина, така да се каже.

— Сейз, искам да я прочета, след като свършиш превода — рече Доксон.

— Аз също — обади се Бриз.

— Някои от чираците на Клъбс работят и като писари — каза Келсайър. — Ще им наредим да направят копия.

— Доста помагат тези момци — потвърди Доксон.

Келсайър кимна и смени темата.

— И така, докъде стигнахме?

Всички се умълчаха. После Доксон кимна към Вин и каза:

— До благородничеството.

— Мога да се върна на работа — побърза да заяви Вин. — Чувствам се почти здрава.

Келсайър погледна Сейзед, който повдигна вежди. Стюардът продължаваше да се грижи за раните й. Очевидно не беше доволен от това как зарастват.

— Кел — възкликна Вин, — Ще се побъркам. Израсла съм сред крадци, борила съм се за всеки залък и за свое местенце под слънцето — не мога да седя тук и да се оставям на слугите да ме глезят. — „Освен това все още не съм доказала, че мога да съм полезна за групата“.

— Какво пък — отвърна Келсайър. — Ти си една от причините, поради които сме тук днес. Тази седмица има бал, на който…

— Отивам — прекъсна го Вин.

Келсайър вдигна пръст.

— Изслушай ме, Вин. Напоследък преживя доста, а тази задача може да е рискована.

— Келсайър! — Вин го изгледа ядно. — Целият ми живот е бил изпълнен с рискове. Отивам.

Келсайър не изглеждаше убеден.

— Трябва да отиде, Кел — намеси се Доксон. — Първо, благородниците ще заподозрат нещо, ако твърде дълго не се показва в обществото. Освен това имаме нужда от нейните сведения. Да събираме информация сред слугите не е същото като да имаме шпионин във висшите кръгове, където се решава всичко. Знаеш го.

— Добре тогава — склони Келсайър. — Но ще обещаеш да не използваш аломантия, докато Сейзед не ти позволи. Нали, Вин?

 

 

Малко по-късно същата вечер Вин дори се учуди на пламенното си желание да отиде на този бал. Стоеше насред стаята си и разглеждаше новите тоалети, които й бе купил Доксон. След като цял месец бе носила рокля на знатна дама, бе започнала да свиква с нея и дори я намираше донякъде за удобна.

„Макар че с всичките тези дантели и дипли… семпла риза и клин са много по-практични“.

И все пак имаше нещо особено в роклите — може би скритата в тях красота, като красотата на градинските растения. Разглеждани като отделна дреха, като едно-единствено дръвче, роклите не я впечатляваха особено. Но мисълта, че ще иде с някоя от тях на бал, им придаваше съвсем ново значение. Те бяха красиви и целта им бе да направят красива и нея. Те бяха лицето, което възнамеряваше да показва пред двора, и тя искаше да го подбере внимателно.

„Интересно дали Елънд Венчър ще е там… Сейзед нали каза, че младите аристократи непрекъснато ходели по балове?“

Погали една рокля с черна и сребриста бродерия. Щеше да й отива на косата, но не беше ли прекалено тъмна? Повечето жени носеха ярки рокли, приглушените тонове, изглежда, бяха запазени за мъжките костюми. Погледна към жълтата рокля, но й се стори прекомерно… закачлива. А бялата бе твърде натруфена.

Оставаше само червената. С дълбоко деколте — не че имаше какво толкова да показва, — но най-красива. От фин плат, с дълги ръкави, на места съшити от прозрачна мрежа, плътно прилепнала в горната част. Не беше ли малко… крещяща? Тя я вдигна, опипа мекия плат и се опита да си представи как ще изглежда с нея.

„Но как ще облека подобно нещо? С такава рокля е невъзможно да се скрия! Тези предизвикателни одежди не са за мен“.

И все пак… някаква частица от нея копнееше да иде на бала. Ежедневният живот в имението я изпълваше с досада, спомените от онази първа бална вечер бяха тъй примамливи. Красивите танцуващи двойки, невероятната атмосфера, музиката, великолепните сияещи прозорци…

„Вече дори не усещам, когато нося парфюм…“ — осъзна тя с изненада. Беше свикнала да се къпе всеки ден в ароматизирана вода и слугите парфюмираха дори дрехите й. Неусетни промени, които обаче щяха да я направят уязвима, решеше ли да се скрие някъде.

Косата й бе порасла и бе подстригана внимателно от коафьора на Реноа, който дори леко я бе накъдрил; и вече не изглеждаше толкова мършава — въпреки раната й редовното хранене оказваше влиянието си.

„Превръщам се в…“ Вин се сепна. Всъщност не знаеше в какво точно се превръща. Със сигурност не и в знатна дама. Благородничките не се ядосваха, когато не им позволяваха да излизат да скиторят нощем. Ала със сигурност не беше вече немирната Вин. Може би в нея се зараждаше…

Мъглородна.

Сложи внимателно красивата червена рокля на леглото, отиде до прозореца и погледна навън. Слънцето клонеше към хоризонта, скоро щяха да излязат мъглите. Тя знаеше, че Сейзед е разположил постове, за да не й позволят да излезе на някоя неразрешена аломантична разходка. Досега не се бе оплаквала от тези предпазни мерки. Пазителят беше прав — оставена без наблюдение, тя щеше да наруши обещанието си, и то доста отдавна.

Зърна някакво движение вдясно, погледна натам, видя излезлия на балкона Келсайър и реши да отиде при него.

Стояха един до друг, опрели ръце на каменния парапет. Келсайър гледаше на запад към дивата пустош, озарена от гаснещото слънце.

— Вин, понякога не ти ли е минавало през ума, че нещо в тази гледка не е наред?

— Какво по-точно?

— Ами… Тези изсъхнали растения, това гневно слънце, това забулено в черен дим небе.

Вин сви рамене.

— Че как може нещо да е наред или да не е наред в една обикновена гледка? Просто светът си е такъв.

— Да де. Но ми се струва, че нашето привикване към този свят е част от проблема. Той не би трябвало да е такъв.

Вин смръщи вежди.

— Откъде знаеш?

Келсайър бръкна в джоба на жилетката си и извади сгънато листче. Разгъна го внимателно и й го подаде.

Тя го взе предпазливо — беше старо, напукано от времето, заплашваше да се разпадне под пръстите й. Нямаше изписан тест, а захабена бледа рисунка. Приличаше на растение, но странно и чудновато — Вин със сигурност никога не беше виждала такова. Беше твърде… крехко. Нямаше дебело стебло и листата му бяха прекалено деликатни. Най-отгоре бяха изрисувани странни листенца с различни цветове.

— Казва се цвете — обясни Келсайър. — Отглеждали са ги в градините, преди Възнесението. Описват ги в множество древни поеми и истории — неща, които сега знаят само Пазителите. Изглежда, тези растения са били красиви и са ухаели примамливо.

— Растения, които миришат? — попита Вин. — Като плодовете?

— Нещо такова, поне така мисля. Според някои сведения от тези цветя… или цветове… дори израствали плодове — във времето преди Възнесението.

Вин сбърчи вежди. Не можеше да си го представи това.

— Тази рисунка беше на жена ми, Мейр — продължи Келсайър. — Доксон я намерил сред вещите й, след като ни заловили. Запазил я и ми я даде, когато се върнах. След като избягах имам предвид.

Вин отново разгледа рисунката.

— Мейр бе обсебена от епохата преди Възнесението — каза Келсайър, зареял поглед над градината. В далечината слънцето докосна хоризонта и стана още по-тъмночервено. — Събираше всякакви неща като тази хартийка, рисунки, описания на отминали времена. Струва ми се, че тъкмо тази нейна мания — плюс факта, че беше Калаено око — е била причината да се свърже с подземния свят и с мен. Тя ме запозна със Сейзед, макар че по онова време не го приех в моята група. Пък и той не се интересуваше от кражби.

Вин сгъна хартийката.

— И ти я запази? Въпреки онова… което ти е направила?

Келсайър помълча няколко секунди. После я погледна.

— Май пак си подслушвала зад вратата, а? Нищо, не се притеснявай. Предполагам, че това вече е всеобщо известен факт. — В далечината залязващото слънце се превърна в отразяващо се от облаците и дима зарево.

— Да, запазих цветето — продължи той. — Не знам защо. Нима можеш да престанеш да обичаш някого дори след като те е предал? Не мисля. Точно заради това предателството е толкова болезнено — болка, гняв, отчаяние… въпреки това още я обичам. Още…

— Но как? — попита тя. — Как е възможно това? И как можеш да вярваш на хората? Не си ли взе поука след онова, което ти е сторила?

Келсайър сви рамене.

— Предполагам, че от възможностите да обичам Мейр — въпреки измяната — и никога да не съм я познавал избирам първата. Рискувах и изгубих, но рискът си заслужаваше. Същото е с моите приятели. Подозрителността е полезна за нашата професия — но само до известна степен. Предпочитам да вярвам на хората си, отколкото да мисля за това, което ще се случи, ако се обърнат срещу мен.

— Това е глупаво.

— Щастието глупаво ли е? — попита Келсайър и я погледна. — Кога си била по-щастлива, Вин? С моите хора, или когато беше при Кеймън?

Вин се замисли.

— Не зная със сигурност дали Мейр ме е предала — продължи Келсайър, загледан към залязващото слънце. — Тя твърдеше, че не е.

— И я пратиха в Ямите, така ли? — попита Вин. — Но в това няма никаква логика, ако е била на страната на лорд Владетеля.

Келсайър поклати глава, все така загледан към хоризонта.

— Докараха я няколко седмици след мен — държаха ни отделно, след като ни заловиха. Не зная какво се е случило през това време и защо са я пратили в Хатсин. Но фактът, че са я обрекли на сигурна смърт, ме кара да се съмнявам дали наистина ме е предала… — Обърна се към нея. — Вин, не знаеш какво й каза той, когато ни заловиха. Лорд Владетеля й… благодари. Благодари й, че ме е предала. Чух го от устата му — заедно с подробностите от нашия план… говореше с такава зловеща искреност. Не е лесно да повярваш на човека до теб след такова нещо. Това не повлия на любовта ми обаче. Едва не умрях, когато тя издъхна година по-късно, пребита до смърт от надзирателите в Ямите. В онази нощ, когато отнесоха трупа й, аз се Преобразих.

— Изгуби разсъдък? — попита Вин.

— Не — Келсайър поклати глава. — Преобразяването е аломантичен термин. Поначало силата ни е латентна — пробужда се след някое тежко преживяване. Но трябва да е нещо наистина сериозно — почти смъртоносно. Философите казват, че човек не може да командва металите, докато сам не е видял смъртта и не я е надживял.

— И… кога е станало това с мен?

Келсайър сви рамене.

— Трудно е да се каже. Докато си растяла, вероятно е имало немалко причини да се Преобразиш. — Кимна замислено — С мен това се случи през онази нощ. Бях сам в Ямите, ръцете ми бяха в кръв от тежката работа. Мейр беше мъртва и смятах, че вината е моя — че съм изгубил вяра и това е отнело силата и волята й. Тя издъхна с ясното съзнание, че я подозирам. Може би ако я бях обичал истински, нямаше да поставя под въпрос верността й. Не зная.

— Но ти не си умрял — посочи Вин.

Келсайър поклати глава.

— Реших, че ще е по-добре да се опитам да осъществя мечтата й. Да създам свят, в който цветята ще се върнат, свят на зелени растения, свят, където от небето не се сипят сажди… — Млъкна и въздъхна. — Не зная. Сигурно съм луд.

— Всъщност — посочи Вин — в това има своя логика. Поне някаква.

Келсайър се усмихна. Слънцето се скри зад хоризонта и докато светлината му избледняваше на запад, започнаха да излизат мъгли. Не идваха от определено място, по-скоро сякаш… израстваха. Протягаха се в небето като дълги прозрачни лиани — люшкаха се, танцуваха, сплитаха се.

— Мейр искаше да имаме деца — неочаквано каза Келсайър. — Когато се оженихме, преди десетина години. Аз… не се съгласих. Бях си наумил да стана най-прочутия крадец сред скаа и нямах време за неща, които щяха да ме забавят. Вероятно така е по-добре. Лорд Владетеля щеше да намери децата ни и да ги убие. Макар че ние с Докс оцеляхме. Понякога съжалявам, че нямам до себе си жива частица от нея. Дете. Може би дъщеричка, със същата черна коса като на Мейр и с нейната упоритост. — Млъкна и се обърна към Вин. — Вин, не искам да съм виновен, ако с теб се случи нещо лошо. Не бих го понесъл още веднъж.

Вин се нацупи.

— Нямам намерение да прекарвам живота си заключена в тази къща.

— Знам. Ако упорстваме и те държим тук, току-виж се появиш някоя нощ в работилницата на Клъбс, след като си извършила някоя глупост. Двамата с теб ужасно си приличаме. Но моля те… бъди предпазлива.

Вин кимна.

— Обещавам.

Постояха още няколко минути, загледани в сгъстяващите се мъгли. Накрая Келсайър въздъхна.

— Е, каквото и да ни е писано, радвам се, че си с нас, Вин.

Вин сви рамене.

— Честно казано, аз също бих искала да видя някое цвете.