Брандън Сандърсън
Последната империя (18)

16.

Мнозина смятат, че моето пътуване е започнало в Кхлениум, този велик град на чудесата. Но забравят, че не съм бил крал, когато съм се отправил на път. Съвсем не.

Струва ми се, ще е добре за хората да си припомнят, че осъществяването на тази идея не беше започнато от императори, свещеници, пророци или генерали. Че не е започнало в Кхлениум или Кордел, нито е дошло от великите народи на Изтока или от кипящата империя на Запад.

Началото бе в малко, незначително градче, чието име няма да ви говори нищо. И беше положено от един младеж, син на ковач, младеж незабележим във всяко отношение — освен, може би, със своята способност да се забърква в неприятности.

Всичко започна от мен.

Когато се събуди, болката й подсказа, че Рийн пак я е млатил. Какво ли беше направила? Дали не се бе държала твърде приятелски с някой от останалите членове на бандата? Дали не беше подхвърлила глупав коментар, с който да е предизвикала гнева на главатаря? Рийн й беше наредил да мълчи, винаги и при всички обстоятелства, да мълчи и да страни от другите. Иначе щял да я напердаши. Трябвало да се научи, повтаряше й. Да се научи…

Но този път болката бе твърде силна. От много време не я беше боляло чак толкова.

Покашля се тихо и отвори очи. Лежеше в легло, което изглеждаше твърде удобно, а на стола до нея седеше дългуресто хлапе.

„Това е Лестибърнс — сети се тя. — Значи съм в работилницата на Клъбс“.

Лестибърнс се сепна.

— Ти се събуди!

Тя се опита да заговори, но се закашля отново и момчето побърза да й подаде купичка с вода. Вин отпи, като се мръщеше от болката в хълбока. Всъщност я болеше цялото тяло, сякаш я бяха налагали навсякъде.

— Лестибърнс… — почна тя прегракнало.

— Вече не е туй сегинка — отвърна момчето. — Келсайър не мож’ го сдъвка, та го смени на Дух.

— Дух? — повтори Вин. — Отива ти. Колко дълго съм спала?

— Две седмици — рече момчето. — Чакай сега. — Изхвърча от стаята и тя го чу да вика по стълбите.

„Две седмици?“

През прозореца се процеждаше червеникава следобедна светлина. Вин остави купата и огледа дясната си страна. Беше омотана с бинт.

„Аха, там ме удари инквизиторът — спомни си Вин. — Отдавна е трябвало да съм умряла“.

Тялото й бе покрито с лилави петна от многобройните сблъсъци с кулите, имаше безброй полузараснали рани и охлузвания. Чувстваше се ужасно.

— Вин! — извика Доксон и влезе в стаята. — Свести се най-сетне!

— Ако може да се каже така — изстена тя.

Доксон се разсмя, приближи се и седна на стола на Лестибърнс.

— Какво си спомняш?

— Май почти всичко — отвърна тя. — Успяхме да се промъкнем в двореца, но там ни очакваха инквизитори. Подгониха ни, Келсайър се сби с единия… — Млъкна и го погледна. — Той…

— Кел е добре — отвърна Доксон. — Познава отлично двореца от плановете, които изработихме преди три години, но…

Вин се намръщи.

— Но какво?

— Каза, че инквизиторите, изглежда, нямали намерение да убият него. Един от тях го последвал, а другите двама тръгнали след теб.

„Защо? — зачуди се тя. — Дали са решили да съсредоточат усилията си върху по-слабия противник? Или има друга причина?“

Замисли се, припомняше си събитията от онази нощ.

— Сейзед — каза накрая. — Той ме спаси. Инквизиторът тъкмо щеше да ми види сметката, когато… Докс, що за птица е той?

— Сейзед ли? Това е въпрос, на който вероятно трябва да ти отговори той самият.

— Тук ли е?

Доксон поклати глава.

— Трябваше да се върне във Фелисе. Бриз и Кел излязоха на разузнаване, а Хам отпътува миналата седмица, за да инспектира армията. Няма да се прибере поне още месец.

Вин кимна. Внезапно почувства, че умира за сън.

— Изпий си водата — посъветва я Доксон. — Вътре има цяр, който ще ти облекчи болките.

Вин допи течността в купичката, обърна се на другата страна и мигновено заспа.

 

 

Когато се събуди, Келсайър беше до нея. Седеше на стола до леглото и я разглеждаше на слабата светлина на фенера. Усмихна й се.

— Добре дошла.

— Как върви операцията? — попита тя, след като отпи глътка от купичката.

Той повдигна рамене.

— Армията расте и Реноа започна да купува оръжия и припаси. Идеята ти за Министерството се оказа доста добра — открихме връзката на Терън и сме на път да сключим сделка, която ще ни позволи да вкараме някой под прикритието на дякон от Министерството.

— Марш? — попита Вин. — Той ли ще го направи?

— Да. Винаги е изпитвал… интерес, към Министерството. Ако има скаа, който може да се престори на принудител, това е само Марш.

Вин кимна. Усещаше някаква промяна у Келсайър. Почти неуловима — нещо различно в поведението и жестовете.

— Вин — почна колебливо той. — Дължа ти извинение. Заради мен за малко щяха да те убият.

Тя го прекъсна с недоволно сумтене.

— Вината не е твоя. Аз те накарах да ме вземеш.

— Не биваше да се съгласявам. Трябваше да те отпратя. Моля те, приеми извиненията ми.

Вин кимна уж покорно, после попита:

— Какво ще искаш от мен сега? Операцията продължава нали?

Келсайър се засмя.

— Да, продължава. Веднага щом се изправиш на крака, бих искал да се върнеш във Фелисе. Пуснахме слух, че лейди Валет е болна, но напоследък взе да се говори какво ли не. Колкото по-бързо се появиш в обществото, толкова по-добре.

— Мога да се появя още утре — рече тя.

Келсайър се захили.

— Съмнявам се, но дано да е възможно по-скоро. Засега искам да си почиваш. — Той се надигна, за да си върви.

— Келсайър? — повика го тя и той спря. Вин се чудеше как точно да формулира това, което искаше да сподели. — Дворецът… инквизиторите… ние не сме неуязвими, нали? — Изчерви се. Като го каза на глас й прозвуча глупаво.

Но Келсайър продължи да се усмихва мило. Явно разбираше какво има предвид.

— Да, Вин — отвърна. — Не сме. Изобщо не сме.

 

 

Пратената от имението Реноа карета връщаше Вин във Фелисе. Завеските бяха дръпнати и тя вече можеше да са покаже пред света — ако някой изобщо се интересуваше от особата й. Келсайър се оказа прав: трябваха й още три дни преди да събере достатъчно сили за пътуването. Част от това време й бе необходимо, за да намери сили да се пъхне в роклята на благородна дама, с ожулените си ръце и тежката рана на хълбока.

Но откакто стана, се чувстваше по-добре. Имаше нещо… нередно в това да се въргаля толкова дълго в леглото. Ако беше сред крадците, никой нямаше да я търпи — такива като нея или ги гонеха, или ги оставяха да умрат. Тези, които не помагаха за общото обогатяване на бандата, нямаха право на дял от храната и на убежище.

„Но това не е единственият начин, по който се оцелява“ — помисли Вин. Очевидно за Келсайър и другарите му нямаше значение, че живее за тяхна сметка — вместо да се възползват от слабостта й, те се бяха грижили за нея, бяха прекарали дълги часове в бдение до леглото й. Най-ентусиазиран от всички се бе оказал Лестибърнс. Вин беше наясно, че не го познава достатъчно добре, ала Келсайър й бе казал, че момчето я е наглеждало неотлъчно, докато е била в несвяст.

Що за свят бе този, в който главатарят милее за хората си? Сред престъпниците слабите биваха оставяни да умрат, а здравите и силните трябваше да дават своята лепта за общото благо. Ако някой попаднеше в лапите на Министерството, го изоставяха и се молеха да не издаде много. Никой не изпитваше угризения, ако е изложил другите на опасност.

„Те са глупаци — прошепна гласът на Рийн. — Цялата тази операция ще завърши катастрофално — сама ще си си виновна, че ще умреш, след като не се махна навреме“.

Рийн се бе махнал навреме. Вероятно се бе досетил, че рано или късно инквизиторите ще я намерят, заради силата, която притежаваше. Той винаги знаеше кога да изчезне — неслучайно, помисли Вин, се бе измъкнал малко преди клането на бандата на Кеймън.

И въпреки това тя пренебрегна настойчиво шепнещия глас и продължи да се поклаща в носещата се към Фелисе карета. Не защото се чувстваше в безопасност сред хората на Келсайър — напротив, понякога я измъчваше неясна тревога заради странното им поведение. Ами ако престанеха да се нуждаят от нея? Ако станеше безполезна за тях?

Трябваше да им докаже, че може да направи това, което очакваха от нея. Да заеме мястото си в обществото, да играе определена роля. Чакаше я много работа, наистина много.

Освен това искаше час по-скоро да поднови прекъснатото си обучение. Само за няколко месеца се бе научила да разчита на собствените си сили и сега жадуваше за свободата да се носи сред мъглите, да се Притегля и Тласка из небесата. Кредик Шау я беше научил, че не е неуязвима — но оцеляването на Келсайър почти без никакви рани й подсказваше, че би могла да се справи много по-добре. Трябваше да се упражнява, да трупа сила, за да може да се изплъзне на инквизиторите като Келсайър.

Каретата взе последния завой и затрополи по улиците на Фелисе и Вин се усмихна и подаде глава през прозорчето. Ако имаше късмет, клюкарките скоро щяха да разпространят новината, че лейди Валет се е разхождала с карета из градчето. Стигнаха пред имението. Един прислужник отвори вратата и Вин с изненада установи, че лорд Реноа я очаква лично, за да й подаде ръка.

— Милорд? Мислех, че имате по-важни дела.

— Глупости — рече той. — Един лорд трябва да отделя време за своята любима племенница. Как беше пътуването?

„Дали някога излиза от ролята?“ Не беше попитал за останалите в Лутадел, нито издаде с нещо, че знае за раните й.

— Много приятно, милорд — каза тя, докато се качваха по стълбите. Беше благодарна на пютриума, който придаваше сила на отмалелите й крака. Келсайър я бе предупредил да не прекалява с употребата му, за да не стане зависима, но тя не виждаше друга алтернатива, поне докато се възстановява.

— Чудесно — отвърна Реноа. — Щом се чувствате по-добре, бихме могли да обядваме заедно на градинския балкон. Напоследък е доста топло, въпреки наближаващата зима.

— Ще е наистина много приятно — отвърна Вин. По-рано в поведението на самозванеца имаше нещо, което я дразнеше. Но откакто тя самата бе приела ролята на лейди Валет, всичко си бе дошло на мястото. Крадлата Вин не представляваше никакъв интерес за човек с ранга на Реноа, но Валет, дамата от обществото, бе съвсем друго нещо.

— Отлично — възкликна Реноа въодушевено, но щом влязоха, добави: — Обаче ще го направим някой друг път. Понеже сега сигурно предпочитате да си починете от пътуването, нали?

— Всъщност, милорд, бих искала да се срещна със Сейзед. Трябва да обсъдя някои неща с моя стюард.

— О, да! — възкликна Реноа. — Ще го намерите в библиотеката, работи върху един от моите проекти.

— Благодаря, милорд — рече Вин.

Реноа кимна и се отдалечи, като почукваше по мраморния под с фехтоваческото бастунче. Вин присви очи след него: опитваше се да определя дали този човек е с всичкия си. Възможно ли бе някой да се вживее в ролята си толкова дълбоко?

„Ти го направи — напомни си. — Когато стана лейди Валет. Като лейди Валет показа съвсем различна своя страна“.

Разпали още малко пютриум, за да изкачи северното стълбище. Остави го да гори, докато стигна горната площадка, след това приглуши огъня. Келсайър бе казал, че не бива да оставя разпалени метали за твърде дълго, за да не направи тялото си зависимо от аломантичните им свойства.

Тя си пое дъх — изкачването на стъпалата се оказа трудно дори с помощта на пютриум — и тръгна към библиотеката.

Сейзед се бе навел над някаква книга и се взираше в редовете през кацнали на носа му очила.

Вин спря до вратата и загледа човека, който й бе спасил живота. Изглеждаше напълно погълнат от заниманието си: взираше се в дебелата книга пред себе си, после си записваше нещо в тефтера.

— Ти си аломант — тихо каза тя.

Сейзед остави писалката и се обърна.

— Какво ви кара да мислите така, господарке Вин?

— Бързината, с която стигна до Лутадел.

— Лорд Реноа има отлични коне. Наистина са много бързи.

— Откри ме в двореца — продължи тя.

— Господарят Келсайър ме беше осведомил за плановете си и предположих — съвсем правилно, — че сте го проследили. Извадих късмет, че ви открих, макар че ако бях закъснял още малко, щеше да е късно.

Вин се намръщи.

— Уби инквизитор.

— Тъй ли? — попита спокойно Сейзед. — Не, господарке. Необходима е доста по-голяма сила от моята, за да убиеш някое от тези чудовища. Аз само… му отвлякох вниманието.

Вин се поколеба. Защо Сейзед избягваше прекия отговор?

— Добре де, аломант ли си, или не?

Той се усмихна и посочи стола до себе си.

— Моля, седнете, господарке Вин.

Тя седна, с гръб към лавицата с книги, и Сейзед попита:

— И какво ще си помислите, ако ви кажа, че не съм аломант?

— Че лъжеш.

— Досега лъгал ли съм ви?

— Най-добрите лъжци са тъкмо тези, които през повечето време говорят истината.

Сейзед се усмихва и я погледна над очилата.

— Права сте. И все пак какви доказателства имате, че съм аломант?

— Нещата, които направи, са по силите само на аломант.

— Така ли? Мъглородна само от два-три месеца, а вече знаете всичко, което е възможно на този свят?

Вин се поколеба. До съвсем скоро не знаеше нищо за аломантията. Може би на света имаше и други неизвестни за нея сили.

„Винаги има поне още една тайна“. Думи на Келсайър.

— Добре де — рече бавно. — Какво по-точно означава Пазител?

Сейзед се усмихна.

— Това вече е по-разумен въпрос, господарке Вин. Пазителите са… хранилища. Ние… помним разни неща, за да могат да бъдат използвани в бъдеще.

— Като религиите — рече Вин.

Сейзед кимна.

— Да. Религиозните вярвания са тъкмо моята специалност.

— Но помниш и други неща, нали?

Сейзед кимна.

— Какви? — попита тя.

— Ами… — Сейзед затвори книгата, над която работеше. — Езици например.

Вин едва сега позна изрисуваната със странни знаци корица.

— Това е книгата, която взех от онзи олтар! Защо е у теб?

— Намерих я, докато ви търсех — обясни терисецът. — Написана е на много древен език, език, който не се използва от хиляди години.

— Но ти го знаеш?

Сейзед кимна.

— Да. Достатъчно, за да я преведа. Поне така се надявам.

— И… колко още езици знаеш?

— Сто седемдесет и два — отвърна Сейзед. — Повечето от тях, като кхленийския, вече не се говорят. Причина за това е движението за обединение от пети век, основано от лорд Владетеля. Езикът, който сега говорят народите, е всъщност далечен диалект на териския — езика на моята родна страна.

„Сто седемдесет и два?!“

— Това е… невъзможно. Човек не може да запомни толкова много езици.

— Човек — да. Но не и Пазител. Това, което върша, е сходно с аломантията, макар да не е същото. Вие черпите сила от металите. Аз… ги използвам, за да съхранявам познание.

— Как?

Сейзед поклати глава.

— Може би някой друг път, господарке. Моят народ… ние предпочитаме да пазим тайните си. Лорд Владетеля ни преследва със забележителна, неотклонна страст. Ние не сме толкова опасни, колкото Мъглородните — но въпреки това той игнорира аломантите и си е поставил за цел да ни изтреби. Заради нас е намразил целия териски народ.

— Намразил ви е? — повтори Вин. — Че към вас се отнасят много по-добре, отколкото към нещастните скаа. Имате уважавана професия.

— Това е вярно, господарке — съгласи се Сейзед. — Но в известен смисъл скаа са доста по-свободни от нас. Повечето терисци от съвсем малки се обучават за стюарди. Популацията ни се топи, а развъдните инспектори на лорд Владетеля следят строго да нямаме поколение. Нито един терисец не може да създава семейство и да отглежда свои депа.

— Е, това едва ли може да се постигне така лесно — изсумтя Вин.

Сейзед я погледна замислено, положил ръка върху корицата на книгата, и отвърна:

— Всъщност е съвсем лесно. Всички териски стюарди са евнуси, дете мое. Мислех, че го знаете.

Вие се сепна и усети, че се изчервява.

— О… съжалявам…

— Не е нужно да се извинявате, господарке. Кастриран съм малко след раждането, както постъпват с всички, на които предстои да станат стюарди. Понякога си мисля, че с лекота бих заменил живота си с този на обикновен скаа. Моите сънародници дори не са роби… те са машини, създадени от развъдни програми и обучавани от съвсем малки да изпълняват желанията на лорд Владетеля.

Все още пламнала от срам, Вин проклинаше нетактичността си. Защо никой не й бе казал? Но Сейзед не изглеждаше обиден — той всъщност май никога не се ядосваше за нищо.

„Вероятно е следствие от неговото… състояние — помисли тя. — Сигурно точно това са искали да постигнат тези развъдни инспектори. Покорни уравновесени стюарди“.

— Но, Сейзед, ти си бунтовник — рече тя и се намръщи. — Опълчваш се срещу лорд Владетеля.

— Аз съм нещо като отклонение от нормата — отвърна Сейзед. — А и моите сънародници не са чак толкова покорни, както си мисли лорд Владетеля. Крием Пазители под носа му и някои от нас дори намират смелостта да не се подлагат на задължителното обучение. — Поклати глава. — Ние сме слаби хора, господарке. Обичаме да правим това, което ни се нарежда, склонни сме към подчинение. Дори аз, макар да ме определяте като бунтовник, преживявам като стюард и слуга. Не сме толкова храбри, колкото ни се иска.

— Беше достатъчно храбър да ме спасиш обаче — посочи тя.

Сейзед се усмихна.

— О, но в това също има елемент на подчинение. Обещах на господаря Келсайър да се грижа за вашата безопасност.

„Аха“ — помисли тя. Беше се питала какво може да се крие зад действията му. В края на краищата кой би рискувал живота си, за да спаси едно обикновено момиче като нея?

Сейзед се наведе над книгата и след малко Вин не издържа.

— Сейзед?

— Да, господарке?

— Кой предаде Келсайър преди три години?

Сейзед вдигна глава и остави писалката.

— Нямаме точна информация, господарке. Но се предполага, че е била Мейр. Така мисля и аз.

— Мейр? — попита Вин. — Жена му?

Сейзед кимна.

— Да. Все пак тя е била от малцината, които биха могли да го направят. А и вероятно е била вербувана от лорд Владетеля.

— Но нали и нея са я пратили в Ямите?

— Да. И е умряла там — потвърди Сейзед. — Господарят Келсайър не обича да говори за Ямите, но усещам, че раните, които носи от ужасните си преживявания там, стигат много по-надълбоко от кожата. Едва ли някога ще разберем със сигурност дали тя го е предала, или не.

— Брат ми казваше, че всеки ще те предаде, стига да има подходяща възможност и мотив.

Сейзед смръщи вежди.

— Не бих искал да го вярвам, дори да е чистата истина.

„Сигурно е ужасно да бъдеш предаден на лорд Владетеля от човека, когото обичаш“.

— Келсайър ми изглежда променен напоследък — продължи тя. — Някак по-сдържан. Дали не е защото се измъчва от вина за случилото се с мен?

— Вероятно това също — съгласи се Сейзед. — Но изглежда, е започнал да си дава сметка, че има голяма разлика между това да ръководиш банда и да организираш широкомащабно бунтовническо движение. Не може да поема рискове, както го е правил преди. Струва ми се, че промените в него са положителни.

Вин обаче не беше толкова сигурна. Усети, че умората отново я надвива.

— Идете да поспите, господарке — каза Сейзед и отново хвана писалката и се наведе над книгата. — Оцеляхте след нещо, което всъщност трябваше да ви убие. Дайте на тялото си покоя, който заслужава.

Вин кимна уморено, стана и излезе. Сейзед остава да пише под бледата следобедна светлина.