Брандън Сандърсън
Последната империя (16)

14.

Понякога се питам дали не губя разсъдъка си.

Може би е заради мисълта, че един ден на плещите ми ще тежат съдбините на целия свят. Може да е заради смъртта, която съм виждал, за изгубените приятели. Приятели, които бях принуден да убия.

И в двата случая нерядко ме спохождат сенки. Тъмни създания, които не познавам, нито бих искал да опозная. Дали и те не са творения на преуморения ми ум?

Заваля малко след като откриха кесията. Не валеше силно, не и достатъчно, за да прогони мъглата. Вин потрепери, нахлузи качулката и приклекна на покрива зад Келсайър. Той не обръщаше особено внимание на времето, тя също. Нищо нямаше да й стане от малко дъжд — вероятно той дори щеше да им помогне, да ги скрие на последната отсечка.

Пред тях се издигаше Кредик Шау. Островърхите кули и бойници бяха като черни нокти в нощта. Бяха различни на широчина — едни достатъчно големи да поберат стълбища и просторни стаи, други само тънки метални пръчки в небето. Разнообразието придаваше на комплекса странен асиметричен изглед.

Забулените в мъгла и влага кули и бойници наподобяваха потъмнели от сажди кости на оглозган труп. Докато ги разглеждаше, Вин почувства някаква неясна угнетеност… сякаш самата близост до тях бе достатъчна да прогони всяка надежда.

— Целта ни е тунелът под най-далечната кула вдясно — обясни Келсайър, сипещият се дъжд почти заглушаваше думите му. — Ще търсим едно помещение в средата на тунела.

— Какво има вътре?

— Не зная — отвърна Келсайър. — Тъкмо това трябва да разберем. Веднъж на три дни — а днес е точно такъв ден — лорд Владетеля посещава тази стая. Стои вътре три часа после си тръгва. Това ми е вторият опит да се добера до стаята. Първият беше преди три години.

— Ах, онази операция — сети се Вин. — При която…

— Ме заловиха. Да. По онова време смятахме, че лорд Владетеля държи в стаята богатствата си. Сега вече не мисля така, но съм заинтригуван. Странно е защо слиза долу редовно. Вин, в онази стая има нещо. Нещо важно. Може би там се крие тайната за неговото безсмъртие и сила.

— Какво ни интересува това? — попита тя. — Нали разполагаш с Единайсетия метал, с който можеш да го победиш?

Келсайър сбърчи вежди. Вин очакваше отговор на въпроса си, но май нямаше да получи.

— Последния път не можах да я стигна, Вин — каза той. — Бяхме съвсем близо, но слязохме дотам прекалено лесно. Когато наближихме, отвън вече ни очакваха инквизитори. Чакаха точно нас.

— Някой им е казал, че идвате?

Келсайър кимна.

— Подготвяхме операцията от месеци. Бяхме уверени в успеха и смятахме риска за оправдан. Двамата с Мейр бяхме най-добрите — операцията трябваше да протече безупречно. — Келсайър млъкна и я погледна. — Тази вечер не съм планирал нищо. Просто ще влезем, ще се справим безшумно с всеки, който се опита да ни попречи, после ще проникнем в онази стая.

Вин седеше смълчана, усещаше студения дъжд върху мокрите си ръце. Накрая бавно кимна.

Келсайър се подсмихва.

— Някакви възражения?

Вин поклати глава.

— Аз те накарах да ме вземеш с теб. Нямам право да възразявам сега.

Келсайър се засмя.

— Май съм бил твърде дълго в компанията на Бриз. Не вярвам, че съм прав, ако някой не ми каже, че съм луд.

Вин повдигна рамене. Но докато пристъпваше по билото на покрива, го почувства отново — усещането за угнетеност, което пропиваше Кредик Шау.

— Келсайър, послушай ме — рече тя. — За двореца… там нещо не е наред.

— Това е заради лорд Владетеля — отвърна Келсайър. — Той излъчва като невероятно мощен Усмирител и влияе на чувствата на всеки, който се доближи до него. Разпали малко повече мед, това ще ти помогне да не го усещаш.

Вин кимна и раздуха медта. Почти веднага странното чувство изчезна.

— По-добре ли си?

Тя кимна отново.

— Хубаво — рече той и й подаде шепа монети. — Стой близо до мен и дръж атиума в готовност — за всеки случай.

И се хвърли от покрива. Вин го последва. Лентите на пелерината й зашляпаха, подгизнали от дъжда. Докато падаше, тя разгоря пютриум и удари земята с аломантично подсилени крака.

Келсайър отскочи почти мигновено и тя го последва. При други обстоятелства сблъсъкът с мокрия паваж можеше да доведе до тежки последствия, но захранваните й с пютриум мускули реагираха с точност, сила и баланс. Тя се затича във влажната мъглива нощ, разпалвайки калай и мед — единият метал й позволяваше да вижда, другият — да се крие.

Келсайър заобиколи дворцовия комплекс. Странно, но нямаше външна стена. „Разбира се, че няма. Кой би посмял да нападне лорд Владетеля?“

Равна павирана площадка заобикаляше Хълма на хилядите кули. Никакви дървета или храсти, нито постройки, които да отклоняват вниманието на наблюдаващия от потискащата асиметрична колекция крила, кули и шпилове, съставящи Кредик Шау.

— Започваме — прошепна Келсайър и гласът му почти прокънтя заради изострения й от калая слух. Той се обърна и се насочи право към едва ниска, подобна на бункер част от двореца. С приближаването Вин различи двама стражи, застанали при покритата с орнаменти врата.

Без да губи нито миг, Келсайър се нахвърли върху мъжете и прониза единия с кинжал. Вторият се опита да извика, но Келсайър подскочи и заби ботуши в гърдите му. Стражът отхвърча от нечовешкия по сила удар, блъсна се в стената и рухна на земята. Миг по-късно Келсайър се изправи, блъсна с рамо вратата и я разтвори.

Бледа светлина от самотен фенер озаряваше коридора зад прага. Келсайър се шмугна вътре. Вин разпали калай и го последва приведена, с разтуптяно сърце. Никога, през цялата си досегашна кариера на крадец, не бе участвала в подобно нещо. Имаше опит от безшумни, добре обмислени обири и измами, а не от нападения и кражби с взлом. Докато следваше Келсайър по коридора — обувките и краищата на пелерините им оставяха мокри следи по каменния под, — опипваше нервно стъкления кинжал, чиято кожена дръжка бе подгизнала от мократа й длан.

Един мъж се появи в коридора пред тях — излезе от помещение, което вероятно се ползваше за караулно. Келсайър се метна напред, заби лакът в корема му, сетне го блъсна в стената. Стражникът се свлече, Келсайър го прескочи и влезе в помещението.

Вин го последва и се озова сред хаос. Келсайър бе Притеглил в ръката си металния свещник от ъгъла и сега го въртеше и поваляше войниците един след друг. Стражниците викаха изплашено и се мъчеха да избегнат свистящия свещник. Покритата с остатъци от храна маса отхвърча към стената, блъсната от завладените от паника мъже.

Един от войниците скочи към Вин и тя реагира, без да мисли. Разпали стомана и хвърли шепа монети. Тласна ги и металните късове се стрелнаха напред, забиха се в тялото на войника и го повалиха.

Тя разпали желязо и Притегли монетите обратно. Замахна с окървавена ръка и обсипа помещението с метал — повали трима войници. Келсайър свали последния с импровизирания си боздуган.

„Току-що убих четирима души“ — помисли си замаяно Вин. По-рано убийствата бяха специалност на Рийн.

Дочу шум зад гърба си, обърна се и видя втори отряд войници да нахлува през вратата отсреща. Келсайър хвърли свещника и я заобиколи. Четирите фенера на караулното внезапно бяха изтръгнати от стойките си и се понесоха право към него. Той се наведе на една страна и ги остави да се сблъскат.

В стаята се възцари мрак и Вин разпали калай, за да може да вижда. Стражниците, за разлика от нея, се спряха неподвижно. За едно мигване на окото Келсайър се озова сред тях. В мрака засвяткаха кинжали. Отекнаха писъци. След секунди се възцари тишина.

Вин стоеше, обкръжена от смърт. От вкочанените й пръсти се посипаха кървави монети. С другата си ръка продължаваше да стиска кинжала — макар и само за да успокои треперенето си.

Келсайър сложи ръка на рамото й и тя подскочи.

— Това бяха лоши хора, Вин — каза той. — Всеки скаа дълбоко в сърцето си знае, че най-голямото престъпление е да браниш с оръжие Последната империя.

Вин кимна вцепенено. Не се чувстваше добре. Може би заради убийствата, или защото вече беше вътре в двореца, но бе готова да се закълне, че усеща почти физически могъществото на лорд Владетеля. Нещо непрестанно Притискаше съзнанието й, караше я да се чувства угнетена въпреки разпалената мед.

— Хайде. Нямаме време — подкани я Келсайър и прескочи труповете. Вин го последва навъсено.

„Аз го накарах да ме доведе — помисли си. — Исках да се бия, също като него. Ще трябва да свикна с това“.

Влязоха във втори коридор и Келсайър подскочи и се стрелна напред. Вин направи същото. Запрехвърчаха от врата до врата, като използваха металните предмети за котви, с които да се Притеглят.

Подминаха няколко странични коридора. Въздухът свистеше в ушите им. Двама войници се появиха недалеч пред тях. Келсайър повали единия с ритник, превъртя се във въздуха и забоде кинжал в шията на другия. И двамата паднаха.

„Никакъв метал — отбеляза мислено Вин, докато се спускаше на земята. — Никой от стражниците в двореца не носи метални предмети“. Наричаха ги Мътните убийци. Войници, обучени да се бият с аломанти.

Келсайър свърна в един страничен коридор и Вин ускори бяг, за да не изостава. Разпали пютриум и се ядоса, че не може да движи краката си още по-бързо. Внезапно Келсайър спря и Вин го настигна. Вдясно имаше отворена сводеста врата и през нея нахлуваше много по-ярка светлина, отколкото на блещукащите коридори и фенери. Вин приглуши пламъка на калая и последва Келсайър през вратата.

Шест мангала осветяваха с трепкащи пламъци просторно помещение. За разлика от аскетичните коридори, тази стая бе украсена с инкрустирани със сребро стенописи, изобразяващи лорд Владетеля. Приличаха на витражите, който Вин бе разглеждала на бала, само дето не бяха тъй абстрактни. Имаше планина. Голяма пещера. И кладенец от светлина.

И нещо много черно.

Келсайър продължи навътре. Вин се огледа. В средата на стаята, под високия купол над тавана, имаше… как да го определи? — постройка в постройката. Изрисувана с орнаменти, с резбован камък и преплитащи се мотиви, пред тях се издигаше ниска крипта. Иначе пустото помещение навяваше някакво странно, тържествено чувство.

Келсайър зашляпа с боси крака по гладкия черен мрамор. Вин го последва изплашена и приведена — помещението изглеждаше празно, но сигурно имаше стражи. Келсайър доближи дъбовата врата на криптата, чиято повърхност бе изписана с непознати за Вин знаци, пресегна се и я отвори.

Вътре стоеше Стоманен инквизитор. Съществото се усмихна и устните му се разтвориха в зловеща гримаса под двата шипа, забити през очите му.

— Бягай, Вин! — извика Келсайър.

В същия миг инквизиторът се хвърли напред и го сграбчи за шията.

Вин замръзна. С крайчеца на окото си забеляза още двама инквизитори с черни раса да влизат през една странична арка. Високи, слаби, гологлави, те също имаха стоманени шипове в очите и татуировки на Министерството около тях.

Инквизиторът вдигна Келсайър във въздуха и обяви със стържещ глас:

— Келсайър, Оцелелият от Хатсин. — Обърна се към Вин. — И… ти. Търсех те. Ще помогна на този тип да умре бързо, ако ми кажеш кой е благородникът, от чиито чресла си се пръкнала на този свят, мелезче.

Келсайър се закашля, мъчеше се да си поеме въздух, докато се бореше с вкопчените във врата му пръсти. Инквизиторът го погледна със стоманените си очи. Келсайър се закашля отново, сякаш се мъчеше да каже нещо, и завладян от любопитство, инквизиторът го доближи до себе си.

Ръката на Келсайър се стрелна и стъкленият кинжал се заби в шията на инквизитора. Докато мъжът с черно расо се олюляваше, Келсайър стовари ръба на дланта си върху предмишницата му и костта се строши с хрущене. Инквизиторът го изпусна и Келсайър рухна на мраморния под, споходен от нов мъчителен пристъп на кашлица.

Пое си дъх на болезнени пресекулки и изгледа ядосано Вин.

— Казах да бягаш! — изхриптя и й подхвърли нещо.

Вин се протегна да улови подхвърлената кесия, но тя изведнъж подскочи и литна стремително към нея. Вин с изненада осъзна, че Келсайър не й хвърля кесията, а я мята по нея.

Кожената торбичка я блъсна в гърдите. Тласната от аломантичната сила на Келсайър, Вин отлетя назад — покрай двамата изненадани инквизитори — и се свлече при вратата, хлъзна се по гладкия мрамор.

Огледа се замаяно. В другия край Келсайър вече се надигаше. Главният инквизитор обаче не изглеждаше особено обезпокоен от щръкналия в шията му кинжал. Другите двама бяха застанали между нея и Келсайър. Единият бавно се извърна към нея и Вин улови смразяващия му нечовешки поглед.

— Бягай! — Думата отекна в сводестата стая. И този път, най-сетне, стигна до ума й.

Вин се изправи с трескаво дращене — страхът бързо я завладяваше, крещеше в нея, подканяше я да действа. Тя се шмугна през отворената врата, без да знае дори дали е същата, през която бяха влезли. Стиснала кесията на Келсайър, Вин разпали желязо и затърси трескаво някаква котва по коридора.

„Трябва да се измъкна!“

Улови първия къс метал, който видя, и Дръпна. Краката й се откъснаха от земята и тя се стрелна по коридора е необуздана скорост. Ужасът й помагаше да изгаря желязото още по-бързо.

Внезапно се люшна и всичко се завъртя. Удари се в земята под неочакван ъгъл — с главата напред в гладкия камък — и остана да лежи замаяно. Какво беше станало? Кесията… някой я беше Притеглил, бе използвал метала вътре, за да я дръпне рязко назад.

Обърна се и видя тъмна фигура да се носи след нея по коридора. Инквизитор. Той се приземи на няколко крачки от нея и спокойно тръгна напред. Лицето му беше безстрастно.

Вин разпали калай и пютриум, за да прочисти ума си и да овладее болката. После Тласна две монети към Инквизитора.

Той вдигна ръка и монетите застинаха във въздуха. Тласъкът на Вин внезапно я отметна назад и тя се затъркаля по каменните плочи, пързаляше се по гладката им повърхност.

Когато най-сетне спря, първото, което чу, бе звънът на монети върху мраморния под. Разтърси глава, усетила поне десетина нови ожулвания по тялото си. Инквизиторът прекрачи разпръснатите монети и тръгна към нея със спокойна походка.

„Трябва да се измъкна оттук!“ Дори Келсайър се страхуваше да се изправя срещу инквизитор. Щом той не можеше да се справи, какви шансове имаше тя?

Никакви. Захвърли кесията, скочи и се мушна през първата врата, която й се изпречи пред очите.

Озова се в пусто помещение със златен олтар в центъра. Освен него имаше четири високи метални свещника и множество религиозни принадлежности, заради които стаята изглеждаше тясна и претрупана.

Обърна се и Притегли един свещник — спомни си, че Келсайър бе направил същия трик малко по-рано. Инквизиторът пристъпи в помещението, вдигна ръка с почти радостен жест и издърпа свещника от нейната с лишено от видимо усилие аломантично притегляне.

„Колко е силен!“ — помисли тя ужасено. Вероятно балансираше, като Теглеше стойките на фенерите зад себе си. Но силата на неговото Желязно теглене бе много по-голяма от тази, която Келсайър й бе демонстрирал и в най-добрите си моменти.

Вин скочи и се Притегли леко нагоре и над олтара. При вратата инквизиторът посегна към една купа, положена на невисок постамент, и Притегли отвътре шепа малки метални триъгълници. Острите им ръбове срязаха дланта му на десетки места. Без да обръща внимание на раните, той вдигна окървавената си ръка.

Вин извика изплашено и се скри зад олтара тъкмо когато металните триъгълници профучаха над кея и се забиха в стената отзад.

— Няма къде да избягаш — произнесе инквизиторът с дрезгав глас. — Ела с мен.

Вин се огледа. Помещението нямаше други врати. Тя подаде предпазливо глава и в същия миг към лицето и се стрелна блестящо метално късче. Тя го Тласна, но инквизиторът бе твърде силен. Наложи и се да се наведе и да остави триъгълника да прелети покрай нея, инак щеше да я прикове за задната стена.

„Трябва ми нещо, с което да ги спирам. Нещо, което не е направено от метал“.

И докато инквизиторът бавно я приближаваше, откри каквото й трябваше — тежка подвързана с кожа книга, положена до олтара. Сграбчи я, но се поколеба. Няма смисъл да трупаш богатства, ако ще умираш. Извади стъкленицата на Келсайър, погълна атиума и го разпали.

Сянката на инквизитора заобиколи олтара и секунда по-късно я последва самият той. Атиумната сянка разтвори ръка и към нея се стрелна дъжд от малки прозрачни остриета.

Вин вдигна книгата в мига, когато ги последваха истинските, и я завъртя през останките от сянката в мига, в който истинските остриета литнаха към нея. Успя да улови всичките — острите им краища се забиха дълбоко в корицата.

Инквизиторът спря и тя със задоволство зърна на лицето му учудване. После от тялото му се отделиха стотина сенчести отражения.

Той също притежаваше атиум.

Без да губи време в обмисляне на този факт, Вин изскочи иззад олтара: държеше книгата вдигната пред себе си. Инквизиторът се завъртя и я проследи със стоманените си очи, докато тя го заобикаляше и изчезваше в коридора.

Където вече я очакваше отряд войници, всеки с по една проектираща сянка. Вин се шмугна между тях, като едва успяваше да проследи вероятното движение на оръжията им — и все пак съумя да избегне атаките на дванайсет души. За кратко дори забрави болката и страха си — всичко това бе заменено от невероятното усещане за сяла. Успя да им се изплъзне без усилие въпреки свистящите над и около нея остриета — всяко преминаваше на милиметри от нея. Беше неуязвима.

Пробиваше си път през редиците мъже, без да ги убива или наранява — искаше само да избяга. Скоро заобиколи последния и сви зад ъгъла.

Втори инквизитор, заобиколен от стотици сенчести отражения, й препречи пътя и заби нещо остро в хълбока й.

Вин изстена от болка. Чу се зловещ звук, докато съществото измъкваше оръжието от тялото й — оказа се дървена пръчка с две обсидианови остриета на върха. Вин се улови за хълбока, олюля се и усети как между пръстите й се потича топла кръв.

Инквизиторът й се стори познат. „Това е първият, онзи от стаята! Дали… това означава ли, че Келсайър е мъртъв?“

— Кой е баща ти? — попита инквизиторът.

Вин продължаваше да притиска хълбока си. Раната беше дълбока. Тежка. Беше виждала такива рани. Почти винаги убиваха.

И въпреки това все още беше на крака. „Пютриумът — сети се тя. — Трябва да разпаля пютриум!“

Направи го и металът придаде на тялото й сила, която й позволи да остане на крака. Войниците зад нея се разстъпиха, за да пропуснат втория инквизитор. Вин местеше ужасен поглед между двамата, докато те бавно я приближаваха. Първият бе вдигнал подобното си на брадвичка оръжие, от което се стичаше кръв. Нейната кръв.

„Ще умра“ — помисли си тя уплашено.

И тогава го чу. Дъжда. Съвсем слаб звук, но подсиленият й от калая слух го долови недалече зад нея. Тя се обърна, стрелна се през една врата и с радост зърна в другия край голям сводест изход. Мъгла се стелеше по пода, а отвън дъждът трополеше по калдъръма.

„Оттук са влезли стражниците“ — помисли си. С разпален пютриум, изумена от начина, по който се държеше тялото й, се запрепъва под дъжда, притиснала машинално кожената книга към гърдите си.

— Все още ли мислиш, че можеш да избягаш? — попита зад нея единият инквизитор. Изглежда, се забавляваше.

Вин посегна вцепенено към небето и се Притегли към една от множеството метални кули. Чу инквизитора да ругае, докато политаше нагоре, към завесата на черната нощ.

Около нея се издигаха хиляди кули. Тя Притегли една, после се прехвърли на друга. Дъждът се усили и нощта стана почти непрогледна. Нямаше мъгла, за да отразява разсеяната светлина, и звездите бяха скрити от ниските облаци. Вин не виждаше накъде лети: трябваше да прибягва до аломантия, за да усеща металните върхове на кулите, и да се моли между тях да няма нищо.

Блъсна се в една кула, успя да се вкопчи в нея и я Притегли, за да спре полета. „Трябва да се превържа…“ — помисли си отпаднало. Тялото й я слушаше все по-трудно, главата й бе замаяна въпреки пютриума и калая.

Нещо се блъсна в кулата над нея и тя чу ниско ръмжене. Оттласна се в мига, в който инквизиторът скочи към нея.

Имаше само една възможност. По средата на скока тя се Притегли встрани, към друга кула. И в същото време Тласна книгата, която държеше — корицата й все още бе набодена с металните остриета. Книгата продължи в посоката, в която се беше насочила първоначално тя, и металните линии бързо избледняха в мрака. Това беше единственият метал, който носеше.

Вин се улови за съседната кула, стараеше се да действа напълно безшумно. Напрегна мускули, разпали калай и дъждът се усили до гръмотевичен тътен в ушите й. Все пак успя да долови над него далечния звук от нещо, което се блъскаше в кула, в посоката, в която бе Тласнала книгата.

Инквизиторът се бе хванал на примамката. Тя провери дали медта продължава да гори, Притегли се леко към кулата, за да се задържи на място, и откъсна парче от ризата си да превърже раната. Наистина беше лошо.

Въздъхна. Без пютриума отдавна щеше да е в безсъзнание. Щеше да е мъртва.

В тъмнината отекна звук и Вин настръхва и се огледа. Заобикаляше я чернилка.

„Не може да бъде. Той не би могъл да…“

Нещо се удари в нейната кула. Вин извика уплашено и отскочи, Притегли се към друга кула, улови се за нея с отпаднали ръце и веднага се Тласна. Инквизиторът я последва, удряше се с приглушен тропот във всяка кула.

„Намери ме. Не може да ме вижда, нито да ме чува или подуши. Но ме откри!“

Блъсна се в поредната кула, улови я с една ръка и увисна почти безпомощно в тъмнината. Силите й се топяха бързо.

„Трябва да се измъкна… да се скрия…“

Пръстите й бяха вцепенени, умът й бе почти в същото състояние. Усети, че полита надолу в мрака.

Но прелетя съвсем кратко разстояние, преди да падне на нещо твърдо — някакъв покрив вероятно. Замаяно се надигна и запълзя встрани от кулата, търсеше някое скрито местенце.

„Да се скрия… трябва да се скрия… да се скрия…“

Допълзя отпаднало до съседната кула, седна в локва дъждовна вода, облегна се на зида и обхвана коленете си с ръце. Тялото й беше подгизнало от дъжда… и от кръв.

За един кратък миг в ума й заблещука надеждата, че се е измъкнала.

Но после на покрива изникна тъмен силует. Дъждът се усилваше и единствено с помощта на разпаления калай тя можа да различи глава с две метални очи и тяло, загърнато в черно расо.

Беше твърде слаба, за да помръдне, твърде изтощена, за да направи нещо друго, освен да трепери в локвата. Инквизиторът се надвеси над нея.

— Дребна досадна гадинка, това си ти — каза сухо. Наведе се още, но дори така Вин едва чуваше гласа му.

Тъмнината продължаваше да се сгъстява… или това бе мракът в главата й? Погледът й се замъгли, очите й се затвориха. Вече не усещаше болка в раната. Не можеше… дори… да мисли…

Звук като от скършен клон.

Две ръце я уловиха. Топли ръце, не ръцете на смъртта. Тя се насили да отвори очи.

— Келсайър? — прошепва.

Но не лицето на Келсайър я гледаше с искрена загриженост. Беше друго, също така добре познато лице. Тя въздъхна облекчено и се унесе, докато силните ръце я прегръщаха, помагаха й да се почувства странно спокойна и сигурна.