Брандън Сандърсън
Последната империя (15)

13.

Зная, че не биваше да позволявам на един обикновен носач да ми нарушава душевното равновесие. Но пък той е от Терис, откъдето произхождат множество пророчества. Ако някой наистина може да разбулва измами, няма ли да е точно той?

Независимо от това продължих по пътя си натам, където според писанията ме очакваше моята предопределена съдба — крачех и усещах втренчения в гърба ми поглед на Рашек. Завижда ми. Подиграва ми се. Мрази ме.

Вин седеше кръстосала под себе си крака в едно от най-хубавите кресла на лорд Реноа. Беше толкова приятно да се отърве от тежката рокля и да нахлузи обичайните риза и клин.

Но от друга страна, тихото недоволство на Сейзед я караше да се присвива. Той стоеше мълчаливо в другия край на стаята и Вин подсъзнателно усещаше, че е сбъркала нещо. Сейзед я беше разпитал подробно за разговора с лорд Елънд. Проведе разпита почтително, но същевременно настойчиво.

Според нея терисецът се притесняваше излишно за размяната на реплики с благородника. Не бяха разговаряли за нищо сериозно, а и самият Елънд не изглеждаше кой знае колко внушителен за лорд от Голяма къща.

Макар че в него имаше нещо странно — нещо, което Вин бе пропуснала да сподели със Сейзед. В компанията му тя се чувстваше някак… уютно. Докато си припомняше отново случката, осъзна, че през цялото онова време не се бе чувствала като лейди Валет. Не беше и Вин, защото тази част от нея — стеснителната помощница на опитни бандити — бе почти толкова лъжлива, колкото и Валет.

Не, тя просто бе такава, каквато си беше. Странно преживяване наистина. Беше се чувствала по същия начин с Келсайър и другите, но в значително по-ограничена степен. Как Елънд бе успял да пробуди в нея истинската й природа?

„Дали пък не е използвал върху мен аломантия?“ — помисли си тя стреснато. Елънд беше висш благородник, не бе изключено да е и Усмирител. Може би зад разговора им се криеше повече, отколкото си мислеше тя.

Намръщи се озадачено. По време на разговора бе разпалила мед, следователно не би могъл да й въздейства емоционално. Но по някакъв начин той бе успял да приспи бдителността й. Припомни си отново разговора, замислена за това колко необяснимо спокойна се бе чувствала. Да, нямаше съмнение, че се е държала твърде безгрижно.

„Следващия път ще съм по-внимателна“.

Беше сигурна, че ще се срещнат отново.

Влезе един слуга и зашепна нещо на Сейзед. Бързо разпалване на калай й позволи да подслуша разговора — Келсайър най-сетне беше пристигнал.

— Съобщете на лорд Реноа — рече Сейзед и облеченият в бели дрехи слуга кимна и забързано излезе. — Останалите също могат да си вървят — нареди Сейзед и другите слуги се раздвижиха. Досега бяха стърчали неподвижно, изплашени от поведението на Сейзед.

Келсайър и лорд Реноа се появиха заедно, разговаряха тихо. Както винаги Реноа носеше скъп костюм в западняшки стил и се държеше уверено. Дори след като бе прекарала цяла вечер сред аристокрацията, Вин пак бе изненадана от благородната му осанка.

Келсайър все още беше загърнат в мъглопелерината си.

— Сейз? — попита той още щом влезе. — Имаш новини ли?

— Боя се, че да, господарю Келсайър — отвърна Сейзед. — Оказва се, че тази вечер на бала господарката Вин е привлякла вниманието на лорд Елънд Венчър.

— Елънд? — попита Келсайър и скръсти ръце. — Това не е ли наследникът?

— Тъкмо той — потвърди Реноа. — С този младеж се запознах преди четири или пет години, когато баща му посети Западните райони. За човек с подобно положение се държеше твърде фриволно.

„Преди четири години? — помисли Вин. — Не е възможно да се преструва на лорд Реноа от толкова отдавна. Нали Келсайър е избягал от Ямите само преди две!“ Погледна внимателно лъжелорда, но — както винаги — осанката и поведението му бяха безупречни.

— Колко внимание й е обърнал? — попита Келсайър.

— Поканил я да танцуват — продължи Сейзед. — Но господарката Вин била достатъчно предвидлива да откаже. Очевидно срещата им се дължи на случайно стечение на обстоятелствата — но се боя, че може да му се е понравила.

Келсайър се подсмихна.

— Научил си я твърде добре, Сейз. Вин, в бъдеще се опитай да овладееш чара си.

— Защо? — попита Вин, като се постара да прикрие раздразнението си. — Нали искахте другите да ме харесват?

— Не и толкова важен човек като Елънд Венчър, дете — заговори лорд Реноа. — Пратихме те в двора, за да си намериш приятели — а не да предизвикваш скандали.

Келсайър кимна.

— Венчър е млад, ерген и наследник на могъща Къща. Ако имаш връзка с него, можеш да ни създадеш сериозни проблеми. Придворните дами ще те ревнуват, а по-възрастните мъже няма да одобрят разликата в положението ви. За да се сдобием с нужната информация, аристократите трябва да виждат в теб неуверено и не особено привлекателно за брачен съюз момиче. И най-важното — нито дори намек за заплаха.

— Освен това, дете мое — продължи лорд Реноа, — съмнявам се лорд Елънд Венчър да храни искрен интерес към теб. В двора той е известен с ексцентричното си поведение — вероятно просто се опитва да поддържа тази репутация, като се захваща с неочаквани занимания.

Вин се изчерви. „Сигурно е прав“ — помисли си ядосано. Но въпреки това продължаваше да се сърди на тримата — и най-вече на Келсайър заради привидно безгрижното му, незаинтересовано поведение.

— Да — обади се той. — Най-добре ще е да го избягваш. Опитай се да го обидиш лекичко. Изгледай го с онзи твой строг поглед.

Вин се обърна към него.

— Точно този! — рече той през смях.

Вин стисна зъби, сетне си наложи да се успокои.

— На бала видях баща ми — каза с надеждата да отклони вниманието им от лорд Венчър.

— Настина? — попита Келсайър заинтригувано.

Вин кимна.

— Познах го от времето, когато ми го показа брат ми.

— За какво става въпрос? — попита Реноа.

— Бащата на Вин е принудител — обясни Келсайър. — И явно доста важен, след като го пращат на такъв бал. Знаеш ли как се казва, Вин?

Тя поклати глава.

— Описание? — продължи с разпита Келсайър.

— Ами… гологлав… с татуировки около очите…

Келсайър се закиска.

— Само ми го покажи някой път, разбрано?

Вин кимна и Келсайър се обърна към Сейзед.

— Имаш ли списък на благородниците, които са канили Вин на танц?

Сейзед кимна.

— Тя ми го написа, господарю Келсайър. Освен това подочух туй-онуй по време на вечерята с останалите стюарди.

— Добре — рече Келсайър и погледна големия часовник в ъгъла. — Ще оставим това за утре. Време е да тръгвам.

— Да тръгваш? — възкликна Вин. — Но ти току-що дойде!

— Знаеш как стоят нещата, Вин. — Той й намигна. — Пристигнеш ли някъде, рано или късно ще трябва да си тръгнеш. Постарай се да поспиш — изглеждаш изморена.

И излезе, като си подсвиркваше весело.

„Прекалено е безгрижен — отбеляза тя. — И потаен също. Обикновено казва какви са му плановете“.

— Аз също ще се оттегля — рече Вин и се прозя.

Сейзед я погледна подозрително, но в този момент Реноа го заговори и той се обърна. Вин изтича по стълбите до своята стая, загърна се с пелерината и отвори вратата на балкона.

Мъглите нахлуха в стаята. Тя разпали желязо и бе възнаградена с гледката на очакваната изтъняваща синкава линия.

„Да видим какво сте намислили, господарю Келсайър“.

Разпали стомана и се хвърли в студената влажна есенна нощ. Калаят подсили зрението й и накара влажния въздух да подразни неприятно ноздрите й. Тя се Оттласна силно и Притегли леко вратата долу. Тази маневра й позволи да прелети над стоманените порти и тя ги използва за нов Тласък, с който да продължи напред.

През цялото време се старееше да не изпуска от поглед синята линия, сочеща към Келсайър, но го следваше на достатъчно разстояние, за да не може да я види. Не носеше върху себе си никакъв метал — дори монети — и поддържаше огъня на медта, за да прикрива употребата на аломантия. Теоретично би могъл да я издаде само звук и тя се стараеше да се движи колкото се може по-безшумно.

За нейна изненада Келсайър не се бе отправил към града, а на север. Вин го последва.

„Къде ли отива? Дали ще заобиколи Фелисе? До някоя от къщите в покрайнините?“

Келсайър продължи още известно време на север, после металната му линия започна да избледнява. Вин спря при група ниски дръвчета. Синкавата линия изтъняваше с обезпокоителна бързина — Келсайър внезапно бе ускорил темпото на придвижване. Тя изруга тихо и се хвърли след него.

Линията на Келсайър се изгуби в нощта. Вин въздъхна, забави ход и разпали желязо, но дори с негова помощ едва успя да зърне чезнещата в далечината следа. Нямаше шанс да го настигне.

Но разпаленото желязо й показа нещо друго. Тя сбърчи вежди, продължи напред и стигна солиден източник на метал — две малки бронзови пръчки, забити в земята на няколко крачки една от друга. Издърпа едната и се загледа през мъглите на север.

„Той скача — помисли си. — Но защо?“ Подскачането беше по-бързо от ходенето, но какъв смисъл от него в тази пустош?

„Освен ако…“

Продължи в същата посока и скоро се натъкна на още две забити в земята пръчки. Погледна назад. Не беше лесно да се прецени в мрака, но й се стори, че пръчките образуват линия, сочеща към Лутадел.

„Така значи го прави“. Келсайър притежаваше невероятната способност да се придвижва между Фелисе и Лутадел със забележителна бързина. Беше си мислила, че използва коне, но се оказваше, че има и по-добър начин. Той — или някой друг преди него — бе прокарал между двата града аломантичен път.

Тя стисна едната пръчка — нуждаеше се от нещо, което да й помогне да смекчи приземяването си, — пристъпи пред другата и се изстреля във въздуха.

Натисна силно, разпалвайки стомана, и се насочи право нагоре в небето. Докато се носеше, разпали желязо в търсене на други източници на метал. И скоро те се появиха — две линии право на север и още две в далечината от двете й страни.

„Тези встрани са за корекция на курса“ — даде си сметка тя. Трябваше да следва северната посока, ако искаше да остане на този бронзов път. Наклони се леко вляво, така че да прелети точно над следващите две пръчки, и отново се изстреля напред.

Доста бързо му хвана цаката и заподскача от една точка към следващата, без да се приближава до земята. След няколко минути улови ритъма и почти не се налагаше да извършва странични корекции.

Оказа се, че придвижването по този начин е необичайно бързо — особено през тази пресечена местност. Мъглите се носеха край нея, пелерината й се вееше и плющеше. И все пак скоростта й не бе достатъчна. Беше се забавила твърде много да разглежда пръчките. Трябваше да настигне Келсайър, преди да е доближил Лутадел — влезеше ли в града, нямаше шанс да го проследи.

Започна да отскача още по-силно, с главозамайваща скорост, диреше отчаяно следи от аломантия напред. След десетина минути подскачане пред нея най-сетне изплува тънка синкава линия — но тази сочеше нагоре, вместо надолу, към следващите пръчки.

Сетне се появи втора линия, и трета.

Вин се намръщи озадачено и се приземи. Разпали калай и в нощта пред нея изникна масивна сянка, на чийто връх сияеха топки светлина.

„Градските стени — помисли си тя изненадано. — Толкова скоро? Изминах разстоянието два пъти по-бързо, отколкото ездач на кон!“

Но това означаваше, че е изгубила Келсайър. Навъси се недоволно и използва пръчката, която носеше, за да се извиси до бойниците. Щом стъпи на влажните камъни, Притегли пръчката в ръката си. Пресече стената, подскочи върху каменния парапет и се взря в града.

„Сега какво да правя? — зачуди се ядосано. — Да се връщам във Фелисе? Или да се отбия в работилницата на Клъбс да видя какво става там?“

Постоя неуверено около минута, след това скочи от стената и започна да се придвижва по покривите. Носеше се почти слепешката, като се Оттласкваше от пантите и дръжките на прозорците и често използваше бронзовата пръчка — най-вече при по-дългите скокове. Едва когато наближи, си даде сметка, че подсъзнателно се е движела в тази посока.

В мрака пред нея се издигаше Цитаделата Венчър. Карбидните лампи бяха изгасени и само няколко фенера мъждукаха до постовете на стражите.

Вин приклекна на един покрив и се зачуди какво ли може да я е довело при крепостта. Студеният вятър рошеше косата й и караше пелерината й да пърха. Носеше и хладни капки. Скоро пръстите й започнаха да измръзват.

И изведнъж тя забеляза някакво движение вдясно. Приведе се още и разпали калай.

Келсайър стоеше на един покрив през три къщи от нея, едва осветен от разсеяната светлина. Изглежда, не я бе забелязал. Наблюдаваше Цитаделата, но бе твърде далече, за да разгадае изражението му.

Вин го следеше с изпълнен с подозрение поглед. Беше се престорил на безразличен за запознанството й с Елънд, но може би бе по-разтревожен, отколкото показваше. Внезапно пробудилият се в нея страх я накара да се напрегне.

„Дали не е дошъл да убие Елънд?“

Убийството на висш наследник на могъща Къща със сигурност би предизвикало нарастване на напрежението сред благородниците.

Чакаше обезпокоена да види какво ще последва. По някое време Келсайър се изправи и се Оттласна от покрива.

Вин хвърли бронзовата пръчка зад себе си — инак щеше да я издаде — и се понесе след него. Желязото прихващаше синкави линии, местещи се в далечината, и тя ускори темпо, прехвърляше по няколко улици, като се Оттласкваше от металните порти.

Келсайър се движеше към центъра. Вин смръщи вежди. Каква ли беше целта му? Натам бе Цитаделата Ерикелер, чийто притежател бе един от едрите доставчици на оръжие. Може би Келсайър възнамеряваше да наруши по някакъв начин доставките, с което да даде предимство на Къща Реноа?

Стъпи на поредния покрив и потърси с поглед Келсайър. Отново се бе изгубил в мрака. „Пак ускори темпо…“

На рамото й падна ръка.

Вин ахна, извъртя се и разпали пютриум.

Келсайър я разглеждаше с вдигнати вежди.

— Би трябвало сега да сте в леглото, млада госпожице.

Вин погледна встрани, към синкавата метална линия.

— Но…

— Там е кесията ми — отвърна усмихнато Келсайър. — Умелият крадец отмъква не само чуждите пари, но и чуждите номера. Започнах да внимавам повече, откакто ме проследи миналата седмица — но отначало си помислих, че си някой Мъглороден Венчър.

— Те имат ли си?

— Сигурен съм, че имат — отвърна Келсайър. — Повечето от Големите къщи разполагат със свой Мъглороден — но твоят приятел Елънд не е от тях. Той не е дори Мъглив.

— Откъде знаеш? Може да се прикрива.

Келсайър поклати глава.

— Едва не загина при едно нападение преди няколко години. Ако притежаваше някакви способности, сигурно щеше да ги прояви тогава.

Вин кимна, все още свела глава, за да не среща погледа му.

Той въздъхна, приседна на скосения покрив и преметна крак от другата страна на билото.

— Сядай.

Вин се настани срещу него. Над тях мъглите продължаваха да се кълбят и започваше да ръми — нещо съвсем обичайно за тукашните нощи.

— Вин, не мога да ти позволя да ме следиш непрестанно — заговори Келсайър. — Забрави ли нашия разговор за доверието?

— Ако наистина ми вярваш, щеше да ми кажеш къде отиваш.

— Не е задължително — възрази Келсайър. — Може би не искам другите да се безпокоят за мен.

— Всичко, което правиш, е твърде опасно — укори го тя. — Едва ли ще се безпокоим повече, ако сме в течение на подробностите.

— Някои задачи са по-опасни от други — рече тихо Келсайър.

Вин млъкна и погледна в посоката, в която го бе видяла да се насочва. Към центъра на града.

Към Кредик Шау, Хълма на хилядите кули. Дворецът на лорд Владетеля.

— Отиваш да се срещнеш с лорд Владетеля! — прошепна тя.

— Да се „срещна“ е твърде силна дума — поправи я той. — Отивам в двореца, но искрено се надявам да не се виждам с лорд Владетеля. Все още не съм готов за него. Независимо от това ти самата още сега се отправяш към работилницата на Клъбс.

Вин кимна.

Келсайър се намръщи.

— Смяташ да ме проследиш, нали?

Вин помисли малко, после кимна пак.

— Защо?

— Защото искам да ти помогна. Досега ролята ми се изчерпва с посещението на бала. Но аз съм Мъглородна — ти самият ме обучи. Не смятам да си седя и да гледам как хората се хранят или танцуват, докато всички останали се занимават с опасни дела.

— Това, което ще правиш на баловете, е много важно.

Вин кимна и сведе поглед. Щеше да го остави да се отдалечи и после да го последва. И причината за това донякъде бе, че беше започнала да се чувства част от неговата група. Да смята другите за приятели, каквито никога досега не бе имала. Искаше да допринася с нещо за това, което вършеха, да помага.

Но същевременно един глас дълбоко в нея й шепнеше, че Келсайър не й казва всичко. Може би й вярваше, може би не. Но несъмнено имаше свои тайни. Единайсетият метал и лорд Владетеля бяха част от тези тайни.

Келсайър улови погледа й и вероятно разгада намерението й да го последва, защото въздъхна.

— Говоря сериозно, Вин. Не можеш да дойдеш с мен.

— Защо да не мога? — попита тя, отказала да се преструва. — Щом това, което вършиш, е опасно, няма ли да е по-добре, ако друг Мъглороден ти пази гърба?

— Все още не познаваш всички метали.

— Само защото не си ме научил.

— Трябва ти още тренировка.

— Най-добрата тренировка е действието — възрази Вин. — Брат ми ме учеше да крада, като ме водеше на обири.

Келсайър поклати глава.

— Твърде опасно е.

— Келсайър — заговори тя съвсем сериозно. — Ние подготвяме свалянето на Последната империя. Честно казано, не очаквам да доживея дори до края на тази година. Непрестанно повтаряш на другите колко е важно, че разполагат с двама Мъглородни. Едва ли ще е толкова важно, ако не ми позволиш да бъда Мъглородна. Колко още смяташ да чакаш? Докато съм „готова“? Не мисля, че това ще стане някога.

Келсайър я погледна внимателно и се засмя.

— Първия път, когато те видях, не можах да изтръгна и думичка от устата ти. А сега ми изнасяш лекции.

Вин се изчерви. Келсайър въздъхна, бръкна под пелерината си и извади нещо.

— Не мога да повярвам, че го правя — рече той и й подаде късче метал.

Беше мъничко сребристо топче, толкова лъскаво и гладко, че приличаше на замръзнала капка от някаква течност, но същевременно бе твърдо на допир.

— Атиум — обясни Келсайър. — Десетият и най-мощен от всички познати аломантични метали. Това топче струва повече от кесията с боксинги, която ти дадох.

— Това малко топченце? — попита тя изненадана.

Келсайър кимна.

— Атиумът се добива само на едно място — в Хатсинските ями, и лорд Владетеля контролира продукцията и разпространението му. Големите къщи имат право да купуват ограничени количества месечно, което е един от основните способи на лорд Владетеля да ги държи под контрол. Хайде, глътни го.

Вин гледаше металното късче, разколебана дали няма да прахоса нещо толкова ценно.

— Не можеш да го продадеш. — Келсайър се подсмихна. — Няколко банди са се опитвали, но винаги са ги проследявали и екзекутирали. Лорд Владетеля е особено ревнив към този метал.

Вин кимна и глътна топчето. Почти веднага усети в нея да се надига нова сила, очакваща да бъде разпалена.

— Добре — рече Келсайър и се изправи. — Ще го разпалиш веднага щом тръгнем.

Вин кимна. Поеха заедно и тя се пресегна вътре в себе си, към този нов извор на могъщество.

За миг фигурата на Келсайър се размъти, после пред нея се появи второ, огледално, но прозрачно и призрачно изображение. Беше досущ като Келсайър, само дето вървеше на няколко крачки пред него. Между копието и оригинала мъждукаше едва забележим послеобраз.

Беше като… обратна сянка. Копието правеше всичко, което правеше Келсайър — само че малко преди него. Свърна встрани и Келсайър го последва.

Устата на копието се раздвижи. Секунда по-късно Келсайър заговори:

— Атиумът позволява да се надзърне съвсем недалече в бъдещето. Или, по-точно, помага ти да видиш какво ще направят хората след малко. Освен това усилва мозъчните функции и ти позволява да усвояваш по-бързо нова информация, както и да реагираш по-правилно и точно.

Сянката спря, Келсайър я настигна и също спря. Изведнъж сянката се пресегна, зашлеви Вин и тя машинално вдигна ръка пред себе си миг преди истинският Келсайър да замахне. Успя да отбие удара.

— Докато гориш атиум — продължи той, — нищо не може да те изненада. Можеш да се изплъзнеш на удар с кинжал, да предугадиш действията на противника. Можеш да избягваш с лекота всякакви атаки, понеже знаеш къде точно ще те нападнат. Атиумът те прави почти неуязвима. Усилва ума и ти помага да възприемаш нови неща.

Изведнъж от тялото на Келсайър се отделиха десетина изображения. Всяко от тях се хвърли в различна посока, някои се изкатериха по покрива, други скочиха във въздуха. Вин свали ръка и объркано отстъпи назад.

— Аз също разпалих атиум — рече Келсайър. — Виждам какво ще направиш и това променя моите действия — което на свой ред променя твоите. Изображенията отразяват всяка моя възможна реакция.

— Сега вече се обърках — призна Вин, като местеше поглед между постоянно изникващите фигури.

Келсайър кимна.

— Единственият начин да победиш някой, който гори атиум, е и ти да го разпалиш — по такъв начин никой от вас няма предимство.

Изображенията изчезнаха.

— Какво направи? — попита изненадано Вин.

— Нищо — отвърна Келсайър. — Най-вероятно запасът ти от атиум свърши.

Вин стреснато осъзна, че е прав — атиумът се бе изчерпал.

— Той гори ужасно бързо!

— Най-бързо пропиляното ти състояние, нали?

Вин кимна, все още смаяна.

— Истинско прахосничество.

Келсайър сви рамене.

— Атиумът е ценен само в аломантията. Ако не го прилагаме, няма да струва нищо. Разбира се, колкото повече го използваме, толкова по-рядък става. Интересна взаимовръзка — ето ти тема за разговор с Хам. Той обича да разсъждава по въпроса за атиума и икономиката. По-важното е, че всеки Мъглороден, срещу когото се изправяш, вероятно ще притежава атиум. Ала едва ли ще бърза да го използва. Освен това няма да го е погълнал — атиумът е крехък и бързо се разгражда от стомашните сокове. Така че ще трябва да балансираш между нуждата и ефективността. Ако сметнеш, че противникът ти използва атиум, най-добре веднага да погълнеш своя — но внимавай да не те примами да го направиш, преди да го е направил той.

Вин кимна.

— Това значи ли, че ще ме вземеш с теб тази нощ?

— Да. И вероятно ще съжалявам — въздъхна Келсайър. — Но не виждам как да те накарам да останеш — освен ако не те вържа, разбира се. Само че, Вин, нека те предупредя. Може да е опасно. Прекалено опасно. Не смятам да се срещам с лорд Владетеля, но наистина искам да се промъкна в неговата крепост. Мисля, че зная къде да намеря ключа за неговия разгром.

Вин се усмихна и пристъпи към Келсайър, който й бе дал знак да го доближи. Той бръкна в кесията си, извади стъкленица и й я подаде. Беше обичайната аломантична стъкленица, само дето течността вътре съдържаше една-единствена капка метал. Атиумното топче бе няколко пъти по-голямо от това, което й бе дал преди малко.

— Не го използвай, освен ако не се налага — предупреди я Келсайър. — Трябват ли ти и други метали?

Вин кимна.

— Изгорих повечето от запасите си, за да те настигна.

Келсайър й подаде друга стъкленица и каза:

— Но първо ще идем да намерим кесията ми.