Брандън Сандърсън
Последната империя (13)

11.

По мои наблюдения Рашек е представител на една нарастваща част от териската култура. Повечето младежи смятат, че необичайните им сили трябва да се използват за нещо по-сериозно от полска работа, икономика и каменоделство. Те са свадливи, дори агресивни — съвсем различни от тихите, склонни към съзерцание териски философи и свещениците, които познавам.

Ще бъдат наблюдавани внимателно, тези терисци. Може да се окажат много опасни, ако им се удаде възможност и имат мотив.

Келсайър спря пред вратата и закри полезрението на Вин. Тя се понадигна и се опита да надзърне над рамото му в тайната квартира, но пред тях имаше и други хора. Виждаше само разбитата увиснала на една панта врата.

Келсайър не сваляше замислен поглед от къщата. Накрая се обърна, заобиколи Доксон и застана до нея.

— Хам е прав, Вин. По-добре да не виждаш какво е станало там.

Вин го изгледа обидено. Келсайър въздъхна, върна се и прекрачи прага. Доксон го последва и Вин най-сетне можеше да види онова, което досега скриваха от нея.

Подът беше осеян с трупове. Разкривените им крайници хвърляха мрачни сенки на светлината на донесения от Доксон фенер. Все още не се разлагаха — нападението бе станало тази сутрин, — но в стаята определено миришеше на смърт. Миризмата на бързо засъхваща кръв, на болка и ужас.

Вин остана при вратата. И преди беше виждала смъртта — твърде често. Жертви, промушени с ножове в тъмните улички. Пребити в тайните квартири. Издъхнали от глад дечица. Веднъж пред очите й разярен господар строши врата на стара женица. Трупът й остана да лежи на улицата няколко дена.

Но нито един от тези случаи не можеше да се сравнява с клането в тайната квартира. Тези хора не бяха само убити, те изглеждаха разкъсани. Крайници, разчленени от телата. Части от столове и маси, забити в гърдите им. Само малка част от пода се виждаше под лепкавата, тъмна кръв.

Келсайър я погледна, очевидно очакваше някаква реакция. Тя стоеше пред лицето на смъртта и се чувстваше като парализирана. Какво да направи? Тези хора се бяха отнасяли с нея зле, бяха я били, крали. И въпреки това точно те й бяха дали подслон, бяха я хранили, държаха я при тях, вместо да я преотстъпят на развратителите.

Рийн сигурно щеше да й се подиграва за предателската печал, която изпитваше. Разбира се, той винаги се ядосваше, когато тя — като малка — плачеше при напускането на поредния град, защото не желаеше да се разделя с хората, които бе опознала. Очевидно все още не бе преодоляла тази своя слабост. Пристъпи в стаята, без да пролива сълзи за тези хора, но същевременно съжаляваше, че ги е постигнала тази участ.

Опитваше се да запази самообладание, да изглежда спокойна, но гледката бе твърде ужасяваща. Тези, които го бяха направили, бяха действали достатъчно… усърдно.

„Това е прекалено дори за Министерството — помисли тя. — Що за човек би извършил подобно нещо?“

— Инквизитор — подхвърли тихо Доксон, коленичил до един от труповете.

Келсайър кимна. Зад Вин Сейзед също прекрачи прага, като внимаваше да не си изцапа наметалото. Вин погледна към терисеца, най-вече за да не втренчва поглед в обезобразените тела. Келсайър беше Мъглороден, а Доксон очевидно имаше зад гърба си богата военна кариера. Хам и хората му осигуряваха периметъра. Но останалите — Бриз, Йеден и Клъбс — не бяха дошли с тях. Кварталът бе от опасните. Келсайър дори се бе опитал да разубеди Вин да ги придружи. Но пък без колебание бе взел Сейзед. Решение, което накара Вин да погледне на стюарда с подновено любопитство. Защо едно нещо да е твърде опасно за Мъглородни и същевременно безопасно за териски стюард? Дали Сейзед беше воин? Кога се беше научил да се бие? Говореше се, че терисците от малки се обучавали в своя занаят.

Тихите стъпки на Сейзед и спокойното му изражение не й казваха много. Но не изглеждаше никак стреснат от кървавото клане.

„Интересно“ — помисли Вин, докато прекрачваше натрошените мебели и локвите кръв. Келсайър бе клекнал до два от труповете. Вин с ужас забеляза, че единият е на Улеф. Лицето на момчето бе разкривено от болка, гърдите му бяха кървава маса с щръкнали нагоре натрошени ребра — сякаш някой бе разкъсал гръдната клетка с голи ръце. Вин потрепери и отмести поглед.

— Лоша работа — промърмори тихо Келсайър. — Стоманените инквизитори по правило не се занимават с дребни крадци. Обикновено принудителите идват с отряд войници и прибират всички, после ги използват като пример за назидание в деня за екзекуции. Инквизитор би се включил в подобна операция само ако има личен интерес към бандата.

— Мислиш… — Вин преглътна, — че е онзи същият?

Келсайър кимна.

— В цялата Последна империя има двайсетина Стоманени инквизитори и половината от тях са в Лутадел по всяко време. Струва ми се прекалено голямо съвпадение да влезеш в полезрението на един от тях, да избягаш, а после да нападнат тайната ти квартира.

Вин мълчеше. Погледна изтерзаното тяло на Улеф и пак преглътна мъчително. Макар че в края на краищата я беше предал, той си оставаше приятел.

— Искаш да кажеш, че инквизиторът все още е по дирите ми, така ли?

Келсайър кимна и се изправи.

— Аз съм виновна за всичко — заяви Вин. — Улеф и останалите…

— Виновният е Кеймън — поправи я той с твърд глас. — Той се е опитал да измами принудител. Посъвзе ли се? — Келсайър я погледна в очите.

Вин отново погледна трупа на Улеф и се помъчи да запази самообладание. Сви рамене.

— Никой от тях не ми беше близък.

— Това звучи прекалено коравосърдечно, Вин.

— Зная — отвърна тя.

Келсайър я изгледа продължително, после се обърна и заговори с Доксон.

Вин отново огледа раните на Улеф. Сякаш бяха причинени от побесняло животно, а не от човек.

„Инквизиторът сигурно е довел помагачи. Няма начин сам човек, дори Стоманен инквизитор, да свърши това“. При тайната врата имаше друга купчина тела. След бързо преброяване предположи, че повечето от бандата — ако не всички — са тук. Сам човек не би могъл да се справи с тях толкова бързо. Всъщност… кой можеше да знае със сигурност какво точно е станало?

„Има много неща, които не знаем за инквизиторите — й бе казал Келсайър. — Изглежда, те не се придържат към нормалните правила“.

Вин потрепери отново.

Откъм входа отекнаха стъпки и Вин настръхна, готова да побегне.

По стълбището се спусна познатият силует на Хам.

— Районът е чист — докладва той. — Не се виждат принудители или войници от гарнизона.

— Напълно в техен стил — отвърна Келсайър. — Нарочно оставят мъртъвците, за да ги открият случайни хора.

Възцари се мълчание, само Сейзед си мърмореше нещо в другия край на стаята. Вин се приближи, заслушана в напевния му глас. След малко той млъкна, наведе глава и затвори очи.

— Какво беше това? — попита Вин, когато той отново се размърда.

— Молитва — отвърна Сейзед. — Погребална песен на казите. Целта й е да пробуди духовете на мъртъвците и да ги освободи от плътта, за да могат да се върнат в Планината на душите. — Погледна я. — Мога да ви науча на тази религия, господарке. Казите са интересен народ — добре запознати със смъртта.

Вин поклати глава.

— Не точно сега. Но след като те чух да произнасяш тяхната молитва — това означава ли, че си поклонник на тази вяра?

— Поклонник съм на всичките.

Вин се намръщи.

— Никоя ли не си противоречи с останалите?

Сейзед се усмихна.

— О, доста често се случва. Но аз уважавам истините, които се крият в тях — и вярвам, че всяка една трябва да бъде съхранена.

— Тогава как реши да използваш точно тази молитва?

— Просто я сметнах за най-подходяща.

— Кел! — извика Доксон от другия край на стаята. — Ела да погледнеш нещо.

Келсайър тръгна натам и Вин го последва. Доксон стоеше на входа на коридора, който използваха за спално. Вин надзърна вътре. Очакваше продължение на кървавото клане, но тук имаше само един труп, завързан за стол. В бледата светлина тя едва успя да различи, че очите му са избодени.

Келсайър постоя мълчаливо няколко секунди, после каза:

— Това е човекът, когото оставих да ги командва.

— Да. Милев — каза Вин. — Какво е станало?

— Убили са го бавно — обясни Келсайър. — Погледни колко кръв има на пода и как са разкривени крайниците му. Имал е време да крещи и да се дърпа.

— Измъчвали са го — рече Доксон.

Вин усети, че по гърба й пробягват ледени тръпки.

— Ще преместим ли базата? — попита Хам.

Келсайър бавно поклати глава.

— Когато е идвал тук, Клъбс е носел дрехи, с които да не бъде разпознат. Освен това се е стараел да не накуцва. Задачата му като Задимител е да е сигурен, че никой не може да го открие, като разпитва из улиците. Нито един от членовете на тази банда не би могъл да ни издаде — така че все още сме в безопасност.

Останалите мълчаха. Ясно беше какво си мислят. Че инквизиторът не би трябвало да открие и това леговище.

Келсайър се върна в предната стая, дръпна Доксон настрани и му заговори тихо. Вин се приближи незабелязано, за да ги подслуша, но Сейзед внимателно положи ръка на рамото й и каза неодобрително:

— Господарке Вин. Ако господарят Келсайър искаше да чуете какво казва, не смятате ли, че щеше да говори високо?

Вин го изгледа ядосано. После се пресегна вътрешно и разпали калай.

От внезапно усилената миризма на кръв едва не й призля. Чуваше съвсем ясно дишането на Сейзед. В стаята вече не беше тъмно — напротив, ярката светлина на двата фенера я накара да се просълзи. Усети колко е задушен и застоял въздухът.

Освен това чуваше доста ясно тихия глас на Доксон.

— … отидох да го погледна два пъти, както ми заръча. Ще го намериш на три улици след Площада на четирите кладенеца.

Келсайър кимна и каза с глас, който накара Вин да подскочи:

— Хам.

Сейзед отново я погледна неодобрително.

„Той разбира от аломантия — помисли си Вин, загледана в лицето му. — Досеща се какво правя“.

— Да, Кел? — попита Хам, който тъкмо излизаше от задната стая.

— Отведи всички в работилницата — рече Келсайър. — И бъди много внимателен.

— Естествено — отвърна Хам.

Вин погледна Келсайър и напусна с нескрито възмущение леговището заедно със Сейзед и Доксон.

 

 

„Трябваше да взема каретата — помисли си Келсайър, ядосан от бавното темпо. — Останалите можеха да се приберат и пеша“.

Искаше му се да разпали стомана и да се понесе с големи скокове към следващата си цел. За съжаление нямаше как да остане незабелязан посред бял ден в центъра на града.

Нагласи нервно шапката си и продължи да крачи забързано. Вървящ по улицата благородник не беше рядка гледка, особено в търговския квартал, където се смесваха скаа от по-горната прослойка и дребна аристокрация. Макар че всяка група се стараеше да игнорира другата.

„Търпение. Бързината няма значение. Ако са разбрали за него, вече е мъртъв“.

Излезе на едно голямо кръстовище. По краищата му имаше четири кладенеца, а в средата на площада се издигаше меден фонтан — зеленясалият метал бе потъмнял от сажди.

Статуята изобразяваше лорд Владетеля, изправен тържествено, с наметало и броня; в краката му безформен символ на Дълбината бе потънал наполовина в шадравана.

Келсайър подмина фонтана — водата бе покрита с поклащащ се слой сажди. От другия край на улицата се чуваха тихите викове на просяците, чиито жалостиви гласове вървяха по невидимата линия между границата на слуха и дразнещото нашепване. Според една заповед на самия лорд Владетел само скаа със сериозни физически недостатъци можеха да просят. Но дори най-отруденият работник не би завидял на жалкия им живот.

Келсайър им подхвърли няколко клипса и продължи нататък. След три улички стигна друго, по-малко кръстовище. И тук бе пълно с просяци, но нямаше фонтан, нито кладенци, които да привличат минувачите.

Тукашните просяци бяха още по-окаяна гледка — жалки нещастници, твърде слаби, за да си намерят място на големия площад. Мършави дечица и сбръчкани от старост мъже се провикваха с тихи, жалостиви гласове, по ъглите седяха безръки и безкраки инвалиди, изцапаните им със сажди тела бяха почти невидими в сенките.

Келсайър машинално посегна към кесията си. „Продължавай си по пътя — помисли си. — Не можеш да ги спасиш всичките, не и с дребни подаяния. Ще дойде време, когато Последната империя ще рухне“.

Огледа бавно лицата им. Беше виждал Кеймън само веднъж и за кратко, но смяташе, че го е запомнил добре. Нито едно от тези лица не приличаше на неговото, нито някой от просяците имаше едрото телосложение на бившия главатар, което би трябвало все още да запази въпреки седмиците глад.

„Не е тук“ — помисли недоволно Келсайър. Знаеше, че Милев е изпълнил заповедта му. А и Доксон бе идвал насам да провери.

Отсъствието на Кеймън от площада можеше да означава, че си е намерил по-добро място. Но можеше да означава и че Министерството го е открило. Келсайър постоя замислено няколко минути, заслушан в кошмарните ридания на просяците. От небето започнаха да се сипят сажди.

Нещо не беше наред. В северния край на кръстовището нямаше нито един просяк. Келсайър разпали калай и изведнъж долови във въздуха миризма на кръв.

Изхлузи обувките си и си разкопча колана. После дойде ред на закопчалката на наметалото, което се смъкна безшумно на калдъръма. След това кратко упражнение единственият метал, останал върху него, беше кесията с монети. Той изръси няколко в шепата си и бавно тръгна напред, като остави наметалото на просяците.

Миризмата на смърт се усили. Той свърна по северната улица и веднага забеляза една тясна уличка вляво. Пое си дъх, разпали пютриум и се шмугна в нея.

Тясната тъмна уличка беше забулена от дим и пепел. Никой не го чакаше тук — или по-точно, никой жив.

Кеймън, главатарят, станал просяк, висеше кротко на завързано някъде горе въже. Трупът му се поклащаше лениво на вятъра и върху него се сипеше пепел. Не беше обесен по обичайния начин — на въжето бе завързана кука, забита дълбоко в гръкляна му. Окървавеният връх на куката стърчеше през кожата под брадичката, главата му бе извита назад, а въжето излизаше през устата. Ръцете му бяха завързани отзад, по тялото имаше недвусмислени следи от мъчение.

„Лоша работа“.

Зад гърба му се чуха стъпки. Келсайър се извъртя рязко, разпали стомана и пръсна пред себе си шепа монети.

— Вин?! — извика учудено. След това изруга, пресегна се и я дръпна в тъмната уличка. Надзърна иззад ъгъла. Просяците вече бяха настръхнали от звъна на монетите. — Какво правиш тук?

Вин носеше същата сива риза и кафяв клин, с които я бе видял първия път, но поне бе имала благоразумието да се загърне с наметало и да спусне качулката.

— Исках да видя ти какво правиш — отвърна тя и се присви, усетила гнева му.

— Това място е много опасно! — избухна Келсайър. — Нямаш работа тук!

Вин се присви още повече. Келсайър се поуспокои. „Не можеш да я обвиняваш, че проявява любопитство — помисли си. Няколко по-смели просяка се прокраднаха до монетите. — Тя е само…“

Замръзна. Вин се опитваше да стане незабележима, да се слее с тъмния ъгъл. Изглеждаше кротка, примирена, ала въпреки това той зърна блясъка на решителност в очите й. Беше още дете, а вече бе овладяла изкуството да се преструва на безвредна.

„Наистина е добра! — възхити се Келсайър. — Как успя да се научи толкова бързо?“

— Вин, не е нужно да използваш аломантия — рече той тихо. — Нищо лошо няма да ти направя и ти го знаеш.

Тя се изчерви.

— Не исках… просто ми е станало като навик.

— Всичко е наред — успокои я той и сложи ръка на рамото й, — Само не забравяй — Бриз може да си приказва каквото си ще, но не е хубаво да манипулираш чувствата на приятелите си.

Тя кимна и вдигна очи към трупа на Кеймън. Келсайър очакваше да извърне отвратено глава, но тя стоеше смълчана и на лицето й се четеше мрачно задоволство.

„Не, тя изобщо не е слаба — помисли Келсайър. — Каквото и да те кара да си помислиш“.

— Тук ли са го измъчвали? — попита Вин. — На открито?

Келсайър кимна и си представи отекващите надалече писъци. Министерството обичаше подобни демонстрации.

— А куката защо? — попита тя.

— Ритуално убийство, отредено за най-тежките грешници — хора, които злоупотребяват с аломантията.

Вин се намръщи.

— Кеймън бил ли е аломант?

Келсайър поклати глава.

— Вероятно е изтърсил нещо не на място по време на мъченията. — Погледна я. — Може би се е досещал за твоите способности. Използвал те е преднамерено.

Тя пребледня.

— Значи… Министерството знае, че съм Мъглородна?

— Напълно възможно. Зависи от това какво е казал Кеймън. Може да е предполагал, че си само Мъглива.

Тя помълча няколко секунди.

— Това има ли значение за моята част от операцията?

— Ще продължим според плана — успокои я Келсайър. — Само двама принудители са те видели в Областния център, а трябва доста опитен човек, за да свърже скаа слугата с добре облечената аристократка.

— Ами инквизиторът? — попита тихо Вин.

Келсайър нямаше отговор на това.

— Ела. И без това привлякохме твърде голямо внимание.