Брандън Сандърсън
Последната империя (11)

9.

Чудя се дали в края на краищата моето високомерие няма да погуби всички ни.

Вин Тласна монетата и се хвърли сред мъглите. Извиси се над земя и камък, рееше се сред тъмните небесни течения, а вятърът караше пелерината й да плющи.

„Това е свободата — помисли си и вдиша студения влажен въздух. Затвори очи и остави вятъра да гали лицето й. — Нещо, което винаги ми е липсвало, без да го осъзнавам“.

Отвори очи и започна да се снижава. Изчака до последния миг и хвърли една монета. Тя издрънча на паважа и Вин я Тласна лекичко, колкото да забави падането си. Разпали пютриум, скочи на земята и се затича по смълчаните улици на Фелисе. Есенният въздух щипеше кожата й, но по принцип зимите в Централния район бяха меки. Имаше години, когато дори не валеше сняг.

Хвърли една монета през рамо и се Оттласна лекичко нагоре и надясно. Приземи се на ниска каменна стена, като почти не забави ход, докато притичваше по нея. Разпаленият пютриум не подсилваше само мускулите — той увеличаваше всички физически способности на тялото. Оставен да тлее, пютриумът й осигуряваше чувство за устойчивост и равновесие, за каквото би и завидял всеки крадец.

Стената изви на север и Вин спря на ъгъла. Усещаше под голите си ходила студения грапав камък. С пламтящата мед, като завеса за аломантията, тя разпали калай, за да подсили сетивата си.

Тишина. Трепетликите бяха като призрачни колони в мъглата, като измършавели скаа, застанали в две редици. Къщите се губеха в тъмнината — всяка оградена със стена, всяка украсена и добре охранявана. За разлика от Лутадел, тук почти не блещукаха нощни светлини. Много от тези домове се използваха само от време на време — господарите им често пътуваха из други краища на Последната империя.

Изведнъж пред нея изникнаха синкави линии — единият им край сочеше гърдите й, другият чезнеше в мъглата. Вин незабавно отскочи встрани и се приведе. Две монети профучаха покрай нея в нощния въздух, оставяха дири в мъглите. Тя разпали пютриум и се приземи на паважа до стената. Подсиленият й от калай слух долови слабо дращене, после в небето се извиси тъмен силует. Бледи синкави линии сочеха към кесията му.

Вин пусна една монета и се стрелна нагоре след противника си. Двамата увиснаха за миг над двора на някой нищо неподозиращ благородник. Противникът на Вин внезапно смени посоката си на летене и се насочи към къщата. Вин го последва, като се откъсна от монетата и вместо това разпали желязо и се Притегли към пантите на прозорците.

Противникът й се приземи пръв — тя чу тупването на краката му в стената на къщата — и след секунда излетя отново.

Блесна светлина и нечие изплашено лице надзърна през прозореца в мига, когато Вин се завъртя във въздуха, удари стената с крака, отблъсна се, промени леко ъгъла на полет и се Оттласна от същите панти. Чу се звън на стъкло и тя се стрелна в нощта, преди гравитацията да я е надвила.

Продължи да се носи в мъглите, наострила слух, за да не изпусне жертвата си. Тъмният силует запрати по нея няколко монети, но тя ги Тласна встрани, без дори да се забави. Една бледосиня линия се насочи надолу — хвърлена монета — и противникът й отново смени посоката.

Вин пусна своя монета и Тласна. Но монетата внезапно отскочи от земята — в резултат на Тласъка на нейния противник. Неочакваното движение промени траекторията на скока на Вин и я запокити настрани. Ти изруга тихо, хвърли друга монета и я използва, за да се Тласне обратно на предишния курс. Но вече бе изгубила целта си.

„Хубаво де…“ Тя се приземи на меката земя зад стената, изсипа няколко монети в шепата си, метна почти пълната кесия във въздуха и я Тласна в посоката, в която бе изчезнал противникът. Кесията изчезна в мъглите, като оставяше след себе си синкава аломантична диря.

Цял сноп монети внезапно литна от храсталаците отпред, насочен към нейната кесия. Вин се усмихна. Противникът й се беше вързал на номера. Беше твърде далече, за да види монетите в шепата й, също както и тя не можеше да засече неговите монети.

Една тъмна фигура се появи от храстите и скочи на стената. Вин почака, докато фигурата се прехвърли оттатък, после доближи стената, изстреля се право нагоре и хвърли шепа монети по притичващата от другата страна фигура. Противникът веднага Тласна и монетите отлетяха нагоре — но те бяха само за отвличане на вниманието. Вин скочи на земята до него, измъкна два стъклени кинжала, хвърли се напред и замахна, но противникът отскочи встрани.

„Нещо не е наред“ — помисли тя и се наведе тъкмо когато няколко блестящи монети — нейните боксинги, тези, които противникът бе Тласнал одеве — се върнаха от небето и се озоваха в ръката му. Той се завъртя и ги метна към нея.

Вин изпусна кинжалите с тих вик, протегна ръце и Тласна монетите. Почти веднага бе отхвърлена назад, тъй като Тласъкът й срещна този на нейния противник.

Една от монетите увисна по средата между двамата. Останалите изчезнаха в мъглите, разпилени от противоборстващите сили.

Вин разпали стомана и докато отхвърчаше назад, чу пъшкането на противника си, който също бе съборен. Тялото му се удари в стената, нейното срещна едно дърво. Тя разпали пютриум и надмогна болката. Използва дървото за опора и продължи да Тласка.

Монетата затрептя във въздуха, впримчена между увеличените сили на двамата аломанти. Натискът растеше. Вин стисна зъби, усещаше как стъблото зад нея се огъва.

Противникът не отстъпваше и на сантиметър.

„Няма… да… му… се дам!“ — повтаряше си Вин, докато разпалваше едновременно стомана и пютриум. Изпъшка и съсредоточи цялата си сила върху монетата.

Настъпи миг на затишие. После дървото се прекърши със силно пращене и Вин литна назад.

Дори калаят не бе достатъчен, за да запази мислите й ясни. Една черна фигура я доближи, с развята пелерина. Вин скочи и посегна към кръста си. Беше забравила, че кинжалите вече не са там.

Келсайър отметна качулката си и й ги подаде. Единият беше счупен.

— Вин, зная, че е инстинктивно, но не е необходимо да протягаш ръце напред, когато Тласкаш — нито пък да изпускаш това, което държиш.

Тя направи кисела физиономия и потърка удареното си рамо.

Добра работа с кесията — похвали я Келсайър. — За миг успя да ме излъжеш.

— Не че спечелих нещо от това — изръмжа тя.

— Вин, занимаваш се с тази работа едва от няколко месеца — рече той. — Като се имат предвид всички обстоятелства, напредъкът ти е невероятен. Но бих ти препоръчал да избягваш директно Тласкане срещу хора, които са по-тежки от теб. — Спря и огледа крехкото й телце. — Което вероятно означава да го избягваш винаги.

Вин въздъхна и се протегна. Имаше и други синини по тялото. „Поне не се виждат“. Сега, когато синините от побоя на Кеймън бяха изчезнали, Сейзед я бе предупредил да е внимателна. Трябваше да изглежда като светска дама, а гримът не можеше да скрие всичко.

— Заповядай — рече Келсайър и протегна ръка. — Сувенир.

Вин взе предмета — беше монетата, която бяха Тласкали.

От натиска беше изкривена и с изгладен релеф.

— Ще се видим в къщата — рече Келсайър.

Вин кимна и той изчезна в нощта. „Прав е — помисли тя. — Аз съм по-дребна, тежа по-малко и имам по-малък обхват от всеки потенциален противник. Ако нападна някой лице в лице, ще изгубя“. Другата възможност повече съответстваше на нрава й — да удря от прикритие, да остава невидима. Трябваше да се научи да използва по същия начин аломантията. Келсайър непрестанно повтаряше, че се развива изумително бързо за аломант. Изглежда, го отдаваше на своето преподаване, но Вин имаше усещането, че причината е другаде. Мъглите… нощните скитания… всичко това й се струваше толкова естествено. Вече не се опасяваше, че няма да овладее аломантията навреме, за да помогне на Келсайър срещу други Мъглородни.

Безпокоеше я нейната част от плана.

Въздъхна и с едно движение прескочи стената, за да потърси кесията. В къщата от другата страна светлините горяха и из двора щъкаха хора. Никой от тях не посмя да навлезе в мрака. Скаа се бояха от Мъгливите духове, благородниците — от намеса на други Мъглородни. Все опасности, срещу които един разумен човек не би искал да се изправя.

Откри кесията с помощта на синкавата линия — висеше на клона на едно дърво. Притегли я леко и се върна на улицата. Келсайър вероятно бе забравил за своята кесия — и без това вътре сигурно бяха останали само десетина монети. Но за Вин, която през целия си живот бе гладувала, и това бе цяло състояние. Не можеше да се научи да пилее. Дори една хвърлена монета караше сърцето й да се свива.

Ето защо, докато се прибираше, тя се стараеше да изразходва монетите пестеливо и вместо това Тласкаше и Теглеше метални предмети от сградите или парчета по улицата. Вече беше свикнала с подскачащата походка на Мъглороден и не се налагаше да обмисля всяко следващо движение.

Но как щеше да се справи с ролята на млада благородничка? Не можеше да скрие неспокойствието си дори от самата себе си. Кеймън успяваше, защото бе самоуверен, качество, което Вин знаеше, че не притежава. Успехът й в аломантията само доказваше, че мястото й е в сенките и скривалищата, а не с красиви дрехи под ярката светлина на балните зали.

Келсайър обаче не даваше и дума да се каже за отказ от плана.

Приземи се пред вратата на имението Реноа леко задъхана. Огледа с тревога светещите прозорци.

„Трябва да се научиш да го правиш, Вин — повтаряше й Келсайър. — Ти си талантлив аломант, но ще ти е нужно повече от Тласкане на стомана, за да се справиш с благородниците. Докато не свикнеш да се движиш в обществото им със същата лекота, с която скиташ в мъглите, предимството ще е на тяхна страна“.

Вин въздъхна, изправи се, свали пелерината, сгъна я и влезе. Попита за Сейзед и прислугата я упъти към кухнята.

Дори в помещенията на слугите се поддържаше изрядна чистота. Вин започваше да осъзнава защо Реноа е толкова убедителен самозванец — той не допускаше и най-малък пропуск. Ако играеше ролята си дори само наполовина толкова добре, колкото поддържаше реда в къщата, едва ли някой щеше да разкрие измамата.

„Но все трябва да има някакъв недостатък — помисли тя. — Келсайър нали спомена, че Реноа не би издържал на критичен оглед от инквизитор. Може би те са в състояние да долавят чувствата му, нещо, което ще го издаде?“

Разговорът тогава не беше от важните, но Вин го бе запомнила. Въпреки приказките на Келсайър за честност и доверие той все още имаше свои тайни. Всеки имаше.

Сейзед наистина беше в кухнята, в компанията на една слугиня на средна възраст. Беше твърде висока за скаа — макар че застанала до Сейзед изглеждаше дребна. Вин я познаваше — това беше Косахн, от персонала на имението. Вин се бе постарала да запомни имената на всички работещи в къщата.

Сейзед вдигна глава.

— А, господарката Вин. Връщате се тъкмо навреме.

Косахн огледа Вин преценяващо и тя съжали, че не е в мъглите, където никой не можеше да я разглежда толкова прямо.

— Струва ми се, че вече е достатъчно дълга — рече Сейзед.

— Вероятно — отвърна Косахн. — Но не очаквайте от мен чудеса, господарю Вахт.

Сейзед кимна. „Вахт“ вероятно беше думата за териски стюард. Нито скаа, нито благородници, терисците заемаха доста странно място в обществото.

Вин ги огледа с подозрение.

— Косата ви, господарке — поясни Сейзед със спокоен глас. — Косахн възнамерява да я подстриже.

— О! — възкликна Вин и вдигна ръка. Косата й наистина бе пораснала по-дълга, отколкото я харесваше, макар че се съмняваше, че Сейзед ще й позволи да я подстриже по момчешки.

Косахн посочи един стол и Вин неохотно се настани на него. Не се чувстваше никак спокойна да седи покорно, докато някой щрака с остри ножици зад гърба й, но нямаше друг начин.

След като прекара няколко пъти пръсти през косата й, Косахн започна да я подкъсява.

— Каква хубава коса — промърмори тя, по-скоро на себе си. — Жалко, че е толкова занемарена, господарю Вахт. Много придворни дами бяха дали мило и драго за такава коса — едновременно бухнала и права, за да може да се реши по-лесно.

Сейзед се усмихна.

— Занапред ще трябва да се грижим повечко за нея.

Косахн продължи да работи, като си кимаше. Сейзед заобиколи и седна срещу Вин.

— Келсайър още не се е върнал, нали? — попита тя.

Сейзед поклати глава и Вин въздъхна. Келсайър не я смяташе за достатъчно добре подготвена, за да излиза с него на набези, много от които бяха непосредствено след среднощните им улични уроци. През изминалите два месеца бе навестил десетина различни благороднически къщи, както в Лутадел, така и във Фелисе, като сменяше облеклото и привидните си мотиви, за да създаде атмосфера на объркване и недоверие сред Големите къщи.

— Какво? — попита Вин, забелязала, че Сейзед я гледа с любопитство.

Терисецът кимна почтително.

— Чудех се дали бихте изслушали още едно предложение?

Вин въздъхна с досада.

— Да чуем.

„Не че мога да направя каквото и да било, докато седя тук“.

— Мисля, че открих идеалната религия за вас — заговори Сейзед и на обичайно спокойното му лице се появиха наченки на ентусиазъм. — Нарича се „трелагизъм“, по името на бог Трел. Той е почитан от една група, известна като нелазанци, хора, живеещи далече на север. В тяхната страна денят и нощта следват странен ритъм. През някои месеци на годината е тъмно почти през целия ден. През лятото обаче се стъмва само за няколко часа. Нелазанците намират тъмнината за особено красива, а светлината за грозна. За тях звездите са Хилядата очи на Трел, който ги наблюдава. Слънцето е единственото око на брата на Трел, Налт. Тъй като Налт е едноок, той се опитва с блясъка си да заслепи този на брат си. Нелазанците обаче не са впечатлени от усилията му и предпочитат да се прекланят пред спокойния Трел, който ги наблюдава дори когато Налт засенчи небосвода. — Сейзед спря. Вин не знаеше какво да каже и затова мълчеше. — Религията наистина си я бива, господарке Вин — продължи Сейзед. — Много спокойна и същевременно изпълнена със сила. Нелазанците не са особено развит народ, но са непоколебими във вярата си. Картографирали са цялото нощно небе, като са изброили и локализирали всички големи звезди. Обичаите им ще ви бъдат от полза, особено предпочитанията им към нощта. Ако желаете, мога да ви разкажа още.

Вин поклати глава.

— Това е достатъчно, Сейзед.

— Не ви харесва, така ли? — попита той и леко се намръщи. — Е, добре. Ще трябва да помисля още. Благодаря ви, господарке — за търпението към мен.

— Да помислиш още? — попита Вин. — Сейз, това е петата религия, към която се опитваш да ме приобщиш. Колко още има?

— Петстотин шейсет и две — отвърна Сейзед. — Или поне това е броят, който ми е известен. Съществуват и други религии, възникнали и забравени, без да оставят следа.

— И ти помниш всички тези религии? — попита учудено Вин.

— Доколкото ми е по силите — обясни Сейзед. — Молитви, вяра, митология. Много от тях са сходни — разклонения или секти на други.

— Но как можеш да ги запомниш всичките?!

— Имам свои… методи.

— Но какъв е смисълът?

Сейзед се намръщи.

— Отговорът, струва ми се, е очевиден. Хората са ценни, господарке Вин, следователно са ценни и техните вярвания. След Възнесението преди хиляда години толкова много религии са изчезнали. Стоманеното министерство забранява да се почитат всички божества, освен лорд Владетеля и инквизиторите са успели да унищожат няколкостотин религии. Ако никой не ги помни, те просто ще изчезнат.

— Искаш да кажеш, че се опитваш да ме накараш да повярвам в една религия, която е изчезнала преди хиляда години?

Сейзед кимна.

„Всички, които са обвързани с Келсайър, ли са се побъркали?“

— Последната империя няма да просъществува вечно — продължи тихо Сейзед. — Не зная дали господарят Келсайър ще е този, който ще предизвика края й, но край ще има. И когато това се случи, когато Стоманеното министерство изгуби силата си, хората ще поискат да се върнат към поверията на своите предци. В този ден те ще потърсят Пазителите и ние ще възвърнем на хората техните забравени истини.

— Пазителите? — попита Вин, докато Косахн подравняваше бретона й. — Значи има и други като теб?

— Не много — отвърна Сейзед. — Но има. Достатъчно, за да предадат истината на следващото поколение.

Вин се замисли. Косахн се въртеше около нея. Изобщо не бързаше — когато я подстригваше Рийн, обикновено приключваше с няколко бързи рязвания.

— Докато чакате, господарке Вин, желаете ли да продължим с уроците? — попита Сейзед.

Вин погледна терисеца и той й отвърна с усмивка. Знаеше, че сега е негова пленница, не можеше да се скрие, нито да седне при прозореца и да се загледа в мъглите. Оставаше й само да седи и да слуша.

— Добре.

— Можете ли да назовете десетте Големи къщи на Лутадел, като ги подредите по сила?

— Венчър, Хейстингс, Елариел, Текиел, Лекал, Ерикелер, Ерикел, Хоут, Убрейн и Бувидас.

— Чудесно. А вие сте?

— Аз съм лейди Валет Реноа, далечна племенница на лорд Тевен Реноа, който притежава това имение. Моите родители — лорд Харден и лейди Фелет Реноа — живеят в Чакат, град в Западните провинции. Голям износ, предимно на вълна. Семейството ми се занимава с търговия на бои, особено тъмночервено, от охлювите, които се срещат често там, както и пъстро жълто, което пък се изработва от кората на дърветата. Като част от търговското съглашение със своя далечен братовчед моите родители ме пращат в Лутадел, за да прекарам известно време в двора.

Сейзед кимна.

— И как гледате на тази възможност?

— Смаяна съм и малко объркана — отвърна Вин. — Хората ми обръщат внимание само за да спечелят благоволението на лорд Реноа. Но тъй като не познавам порядките в двора, се чувствам поласкана от вниманието им. Бих искала да си осигуря благоразположението на аристокрацията, но без да си навличам неприятности.

— Способността ви да запомняте, е удивителна, господарке — заяви Сейзед. — Вашият скромен слуга дори се пита докъде бихте стигнали в напредъка си, ако полагахте повече старание да се учите, отколкото да избягвате уроците.

Вин го погледна.

— Дали териските „скромни слуги“ си позволяват да разговарят по такъв начин със своите господари?

— Само тези, които са успели в попрището.

Вин отново го стрелна с поглед, после въздъхна.

— Съжалявам, Сейз. Не искам да избягвам уроците ти. Само че… мъглите понякога ме разсейват.

— Какво пък, както вече казах, за щастие вие се учите доста бързо. Но хората от двора са разполагали с целия си живот, за да се учат на етикеция. Дори за селска благородница има доста неща, които вече би трябвало да знаете.

— Давам си сметка — рече Вин. — Не бих искала да се набивам в очи.

— Няма как да го избегнете, господарке. Новодошла, от далечна част на империята? Да, те ще ви забележат. Въпросът е да не будим подозрение. Трябва да ви опознаят, после да изгубят интерес. Ако се държите глупаво, това само по себе си ще е подозрително.

„Ама че ги приказва“.

Сейзед млъкна, завъртя леко глава и след секунди Вин чу стъпки откъм коридора. Келсайър влезе в стаята с познатата си усмивка. Свали си пелерината, сякаш едва сега забеляза Вин — и спря.

— Какво? — попита тя и се понадигна от стола.

— Прическата ти отива — отвърна Келсайър. — Добра работа, Косахн.

— Нищо особено, господарю Келсайър. — Вин почти долови смущението в гласа й. — Справих се, доколкото ми е по силите.

— Огледало — нареди Вин и протегна ръка.

Косахн й подаде огледалото. Вин го вдигна пред себе си, надзърна и замря. Приличаше на… момиче.

Косахн бе свършила забележителна работа с косата й и най-вече с непокорните кичури. Вин отдавна бе забелязала, че ако пусне косата си твърде дълга, тя започва да се изправя. Сега не бе чак толкова дълга — едва стигаше до ушите, — но стоеше пригладена.

„Не им позволявай да те мислят за момиче“ — припомни си гласа на Рийн. Но кой знае защо, този път тя предпочете да пренебрегне този глас.

— Може би все пак ще успеем да те направим дама! — каза със смях Келсайър.

— Първо трябва да я отучим да се мръщи толкова често, господарю Келсайър — отбеляза Сейзед.

— Виж, това ще е трудно — отвърна Келсайър. — Изглежда, много си пада по мимиките. Както и да е, добра работа, Косахн.

— Имам още малко да я подравня, господарю — рече жената.

— О, продължавай спокойно — отвърна Келсайър. — Аз пък ще отмъкна за малко Сейзед.

Намигна на Вин, усмихна се на Косахн, после двамата със Сейзед излязоха — и отново отнеха на Вин възможността да ги подслушва.

 

 

Келсайър надзърна в кухнята. Вин седеше мълчаливо на стола. Прическата наистина беше хубава. Но комплиментите му имаха и друга цел — той подозираше, че през целия си живот Вин е била жертва на внушенията, че е безполезна. Малко самоувереност щеше да й е от полза.

Затвори вратата и се обърна към Сейзед. Терисецът чакаше както обикновено със спокойна търпеливост.

— Как върви обучението?

— Много добре, господарю Келсайър — отвърна Сейзед. — Тя вече знаеше някои неща от брат си. Освен това е невероятно интелигентна — бързо възприема и запаметява. Не очаквах подобни умения от момиче, израсло при нейните обстоятелства.

— Много улични деца са умни — рече Келсайър. — Тези, които оцеляват.

Сейзед кимна тъжно.

— Тя е много затворена и изглежда, не вижда пълния смисъл на моите уроци. На пръв поглед се подчинява, но умее да се възползва от чуждите грешки и пропуски. Ако не й кажа точно къде и кога ще се срещнем, се налага да я търся из цялото имение.

— Мисля, че това е нейният начин да запази контрол над живота си. Както и да е, всъщност исках да разбера дали е готова.

— Не съм сигурен, господарю Келсайър — отвърна Сейзед. — Знанието не е еквивалент на умението. Не съм убеден, че притежава… държането на една благородница, дори на млада и неопитна. Упражнявахме се да се храним, преминахме разговорния етикет и празнословието. Всичко това й се удава лесно, но в контролирана ситуация. Дори се справи добре на няколко чайни срещи, организирани от лорд Реноа с тукашни благородници. Но няма да знаем до каква степен е готова, преди да я пратим сама сред вълците.

— Ще ми се да можеше да я подготвим още малко. — Келсайър поклати глава. — Но с всяка седмица опасността Министерството да открие войниците в пещерите се увеличава.

— Значи всичко е въпрос на баланс. Трябва да почакаме, докато съберем хората, от които се нуждаем, и същевременно да действаме достатъчно бързо, за да не рискуваме разкритие.

Келсайър кимна.

— Не можем да се бавим заради един от групата. Ако Вин се справя зле, ще трябва да намерим някой друг за къртица. Бедното момиче — ще ми се да имах повече време да я обучавам на аломантия. Едва успяхме да преминем първите четири метала.

— Ако ми позволите един съвет…

— Разбира се, Сейз.

— Пратете детето с неколцина от нашите Мъгливи. Чух, че Бриз е много опитен Усмирител, другите сигурно са също толкова умели. Нека покажат на господарката Вин как прилагат способностите си.

Келсайър го погледна замислено.

— Сейз, това е добра идея.

— Но?

Келсайър погледна към вратата, зад която Вин търпеливо чакаше да приключат с прическата й.

— Не съм сигурен. Днес, докато тренирахме, между нас възникна директен двубой по Тласкане на стомана. Това момиче тежи два пъти по-малко от мен, но въпреки това ме отхвърли доста силно.

— Различните хора притежават различна аломантична сила — отбеляза Сейз.

— Да, но вариациите обикновено не са големи. Пък и на мен ми бяха нужни много месеци, за да се науча да Тласкам и Тегля. Не е толкова лесно, колкото изглежда — дори да се Тласнеш нагоре по някоя стена изисква да познаваш добре теглото, баланса и траекторията. Но Вин… тя сякаш знае тези неща инстинктивно. Вярно, може да използва само първите четири метала, но напредъкът й е изумителен.

— Тя е невероятно момиче.

— Да. Но има нужда от повече време, за да опознае силата си. Тя го заслужава. Малко ми е съвестно, че я забърках в нашите планове. Нищо чудно да свърши живота си на някоя церемониална екзекуция, организирана от Министерството. Заедно с всички нас.

— Но въпреки че ви е „съвестно“, нямате нищо против да я използвате като шпионин, нали?

— Да, нямам — призна Келсайър. — Трябва да се възползваме от всички възможности. Но, Сейз… искам да я държиш под око. Отсега нататък ще си неин стюард и ще я пазиш при всички нейни действия — няма нищо странно в това да води със себе си териски слуга.

— Така е — съгласи се Сейзед. — Дори би било странно да я пратят в двора без придружител.

— Пази я, Сейз. Може да е мощен аломант, но все още е неопитна. Ще ми е по-спокойно да я пращам в леговището на хищника, ако знам, че ти си до нея.

— Ще я пазя с живота си, господарю Келсайър. Обещавам ви.

Келсайър се усмихна и сложи ръка на рамото му.

— В такъв случай вече ми става мъчно за онзи, който дръзне да се изпречи на пътя й.

Сейзед наведе почтително глава. Изглеждаше безвреден, но Келсайър познаваше силата, която криеше в себе си. Малцина мъже, аломанти или не, биха издържали в двубой с разярен Пазител. Вероятно по тази причина Министерството се бе заканило да изтреби тяхната секта до крак.

— Е, добре — въздъхна Келсайър. — Захващайте се с обучението. Лорд Венчър организира голям бал в края на седмицата и готова или не, Вин трябва да е там.