Брандън Сандърсън
Последната империя (9)

7.

Рашек е висок — разбира се, повечето жители на Терис са високи. Твърде е млад обаче, за да се радва на уважение от останалите носачи. Има чар и придворните дами вероятно биха го обрисували като красив, макар и грубоват.

Но от друга страна, учудва ме, че някой би се вслушал в човек, който говори с такава непреодолима омраза. Никога не е виждал Кхлениум, но ненавижда града. Не ме познава, а вече забелязвам гняв и враждебност в очите му.

Марш не изглеждаше особено променен, макар да бяха минали цели три години. Все още беше строг и властен, какъвто Келсайър го помнеше от детството си. В очите му все така блещукаше недоволство и говореше със същия неодобрителен тон.

Но ако можеше да се вярва на Доксон, възгледите му се бяха променили сериозно от онзи ден преди три години. Келсайър все още не можеше да повярва, че брат му се е отказал да предвожда бунтовниците. Винаги се бе отнасял със страст към работата си.

Изглежда обаче страстта му се бе изпарила. Марш пристъпи в стаята и втренчи поглед в дъската. Дрехите му бяха покрити с петна от сажди, макар че за скаа лицето му бе относително чисто. Зачете бележките на Келсайър, после се обърна и хвърли на креслото до брат си един лист.

— Какво е това? — попита Келсайър, докато го вдигаше.

— Имената на единайсетимата, които си убил нощес — отвърна Марш. — Помислих си, че може да искаш да ги знаеш.

Келсайър хвърли листа в камината.

— Те служеха на Последната империя.

— Те бяха хора, Келсайър — ядоса се Марш. — Със свой живот, със свои семейства. Неколцина от тях бяха скаа.

— Предатели.

— Хора — повтори Марш. — Хора, които се опитват да оцелеят, както могат.

— Е, аз правя същото — рече Келсайър. — И за щастие, животът ме е дарил със способността да хвърлям такива като тях от високи сгради. Щом искат да се изправят срещу мен в защита на благородниците, могат да умрат като благородници.

Лицето на Марш потъмня.

— Как можеш да говориш с насмешка за подобни неща?

— Мога, Марш — отвърна Келсайър, — защото смехът е единственото, което ми остана. Смехът и непоколебимостта.

Марш изсумтя тихо.

— Трябва да се радваш — продължи Келсайър. — След като десетилетия наред слушах нравоученията ти, най-сетне реших да се захвана с нещо, което подобава на моя талант. Предполагам, че ти също си тук, за да помогнеш…

— Ни най-малко — прекъсна го Марш.

— Тогава защо дойде?

— За да ти задам един въпрос. — Марш пристъпи напред и се изправи пред Келсайър. Бяха почти еднакви на ръст, но заради непреклонния си вид Марш винаги изглеждаше по-висок. — Как смееш да го правиш? — попита той тихо. — Посветих живота си на събарянето на Последната империя. Докато ти и крадливите ти приятели се забавлявахте, аз укривах бегълци. Докато подготвяхте жалките си обири, аз организирах набези. Докато живеехте в лукс, пред очите ми храбреци умираха от глад. — Марш вдигна ръка и забоде пръст в гърдите на Келсайър. — Как смееш?! Как смееш да използваш съпротивителното движение за твоите жалки „операции“? Как смееш да използваш мечтата за собственото си обогатяване?

Келсайър избута пръста му встрани.

— Не става въпрос за това.

— Така ли? — Марш се обърна и чукна с нокът върху думата „атиум“ на дъската. — А защо са тези усилия, Келсайър? Защо трябваше да включваш в играта Йеден и да го наречеш ваш „работодател“? Защо се държите така сякаш ви пука за скаа? И двамата знаем какво всъщност целите.

Келсайър стисна зъби, забравил навика си да се усмихва във всяка ситуация. „Защо винаги успява да ме ядоса?“

— Марш, ти вече не ме познаваш — заговори той тихо. — Не става въпрос за пари — някога притежавах богатства, които човек трудно ще похарчи за цял живот. Тази операция е нещо съвсем различно.

Марш остана надвесен над него, втренчен в очите му, сякаш търсеше истината в тях.

— Винаги си бил добър лъжец — рече накрая.

Келсайър въздъхна.

— Мисли каквото си щеш. Но не ти искам нравоученията. Събарянето на империята може някога да е било твоя мечта — но сега ти се превърна в послушен прегърбен скаа, който си кисне в магазинчето и се подмазва на благородниците, които влизат.

— Защото осъзнах истината — заяви Марш. — Нещо, в което никога не те е бивало. Дори планът ти да е сериозен, ти ще се провалиш. Всичко, което бунтовниците опитаха досега — набези, кражби, убийства, — беше напразно. В най-добрия случай успявахме да ядосаме малко лорд Владетеля.

— Виж, мене пък точно в това ме бива — рече Келсайър. — Нещо повече: аз не само ядосвам малко хората, а мога дори да ги доведа до бяс. Защо да не използвам този мой талант за една добра кауза?

Марш въздъхна и се извърна.

— Не става дума за „кауза“, Келсайър. Ти търсиш отмъщение. Както винаги всичко се върти само около теб. Готов съм да приема, че не го правиш заради парите — дори да повярвам, че ще съберете на Йеден жадуваната армия, за която ще ви плати. Но не ти вярвам, че те е грижа.

— И точно в това грешиш, Марш — отвърна тихо Келсайър. — Точно в това винаги си грешал по отношение на мен.

Марш се намръщи.

— Може би. И как започна всичко това? Йеден ли те потърси, или ти него?

— Има ли значение? — попита Келсайър. — Виж, Марш. Трябва ми човек, който да се внедри в Министерството. Този план няма да стигне доникъде, ако не успеем да държим под око инквизиторите.

Марш се обърна и го изгледа.

— Наистина ли очакваш да ти повярвам?

Келсайър кимна.

— Тъкмо затова дойдох тук. Веднъж ти спомена, че мога да извърша велики дела, стига да избера стойностна цел. Е, точно това правя сега — и очаквам да ми помогнеш.

— Вече не е толкова лесно, Кел. — Марш поклати глава. — Някои хора се промениха. Други… вече не са между нас.

Келсайър се заслуша в тишината на стаята. Дори огънят беше загаснал.

— Тя ми липсва.

— Не се и съмнявам — но ще съм искрен с теб, Кел. Въпреки това, което направи тя… понякога ми се ще да не беше оцелял в Ямите.

— На мен също. Всеки ден.

Марш огледа Келсайър с хладен поглед. Поглед на Издирвач. Каквото и да видя в очите му, изглежда, Келсайър най-сетне постигна някакво одобрение.

— Аз си тръгвам — заяви Марш. — Не зная защо, но ми се струва, че този път си съвсем искрен. Така че ще се върна и ще изслушам безумния ти план. А след това… ще видим.

Келсайър се усмихна. Под грубата си обвивка Марш беше добър човек — по-добър, отколкото Келсайър щеше да е някога. Докато Марш крачеше към вратата, Келсайър зърна някаква сянка да отстъпва отвън, веднага разпали желязо и от тялото му се стрелнаха прозрачни синкави линии и се свързаха с най-близкия източник на метал. Марш, разбира се, не носеше никакъв метал — дори монети. Пресичането на обитаваните от скаа райони беше опасно занятие дори за хора, които наглед едва свързваха двата края.

Някой друг обаче не знаеше този урок. Синкавите линии бяха тънки и бледи — не преминаваха добре през дърво, — но бяха достатъчно силни да засекат катарамата на колана на човека, който се отдалечаваше безшумно по коридора.

Келсайър се подсмихна. Това момиче притежаваше забележителни способности. Но животът на улицата бе оставил в душата й някои сериозни белези. Можеше само да се надява, че ще й помогне да развие уменията си и да излекува раните си.

— Ще се върна утре — каза Марш от вратата.

— Само не идвай рано — помоли Келсайър и намигна. — Тази нощ трябва да свърша някои важни неща.

 

 

Вин изчака притаена зад вратата в тъмната си стая. Стъпките навън стихнаха, в коридора се възцари тишина и тя започна да диша по-спокойно.

После на вратата се почука — на сантиметри от главата й.

От изненада тя едва не тупна на пода. „Ама че е добър!“ — помисли си.

Бързо разчорли косата си и разтърка очи, за да изглежда сънена. Измъкна ризата от клина и изчака почукването да се повтори, преди да отвори.

Келсайър се беше облегнал на рамката — тъмен силует на фона на светлината отзад. Огледа я и повдигна вежди.

— Да? — попита Вин, опитваше се да говори уж сънено.

— Та какво мислиш за Марш?

— Не зная — отвърна Вин. — Не можах да го огледам, преди да ни изгони.

Келсайър се усмихна.

— Не искаш да признаеш, че те спипах, нали?

Вин насмалко да отвърне на усмивката. Но и този път й помогна обучението при Рийн. „Страхувай се най-много от човека, който иска да му се довериш“. Гласът на брат й бе почти доловим шепот в главата й. Беше поукрепнал, откакто се запозна с Келсайър, сякаш инстинктите й непрестанно бяха нащрек.

Келсайър я огледа за миг, после отстъпи назад.

— Загащи си ризата и хайде с мен.

Вин се намръщи.

— Къде ще ходим?

Ще започнем обучението ти.

— Сега ли? — попита Вин и погледна към мрака зад завесите на стаята.

— Разбира се — отвърна Келсайър. — Чудесна нощ за разходка.

Вин си оправи дрехите и го последва. Ако наистина бе решил да я обучава, нямаше да се оплаква, независимо от това колко е часът.

Слязоха на първия етаж. Работилницата тънеше в тъмнина, но за разлика от нея, кухнята бе ярко осветена.

— Само момент — рече Келсайър и тръгна нататък.

Вин остана да го чака в работилницата. През открехнатата врата виждаше част от кухнята. Около голямата маса седяха Доксон, Бриз, Хам и Клъбс с чирака си. Пред тях имаше вино и ейл, чинии с храна и няколко питки.

До ушите й долетя смях. Не пиянски, какъвто се чуваше край масата на Кеймън. Този беше изпълнен с веселие и добронамереност.

Вин не знаеше защо остана в работилницата. Поколеба се — сякаш светлината и смехът бяха невидима преграда, — но не посмя да прекрачи прага. Гледаше от тъмното и се мъчеше да потисне желанието си да се присъедини към останалите.

Келсайър се върна, метнал на рамо торбата си и с вързоп в ръка. Вин погледна вързопа с любопитство и той й го подаде.

— Подарък.

Вързопът беше тънък и мек и тя осъзна какво държи чак след няколко секунди. Пропусна мекия плат между пръстите си и той се разгъна в мъглородна пелерина. Също като наметалото, което Келсайър носеше предната вечер, дрехата бе съшита от отделни ленти плат.

— Изненадана ли си? — попита Келсайър.

— Аз… не вярвах, че някога ще заслужа подобно нещо.

— Какво има да се заслужи? — попита Келсайър, докато навличаше своята пелерина. — Ти си такава, каквато си, Вин.

Тя го погледна учудено, заметна раменете си с пелерината и я завърза отпред. Изведнъж се почувства… различна. Пристегната в раменете, но свободна около ръцете и краката. Усещането бе като да си в обвивка. Защитна обвивка.

— Как се чувстваш? — попита Келсайър.

— Добре — отвърна лаконично Вин.

Келсайър кимна и извади няколко стъкленици. Подаде й две.

— Изпий едната, другата запази в случай, че ти потрябва. По-късно ще ти покажа как сама да си приготвяш разтвора.

Вин кимна. Гаврътна едната стъкленица и пъхна втората в колана си.

— Поръчах да ти ушият нови дрехи — продължи Келсайър. — Ще трябва да свикнеш да не носиш по себе си метални изделия — коланите ти трябва да са без катарами, обувките без закопчалки, панталоните без копчета. Може би по-късно, когато си готова, ще изпробваш и женски дрехи.

Вин се изчерви.

Келсайър се засмя.

— Само те закачам. Но все пак трябва да осъзнаеш, че навлизаш в нов свят — може да се озовеш в ситуации, в които ще е по-добре, ако приличаш по-скоро на млада дама, отколкото на крадец. Имам предвид по-добре за самата теб.

Вин кимна и последва Келсайър към входната врата. Навън мъглата вече ги очакваше на талази. Келсайър пристъпи в мътилката. Вин си пое дълбоко дъх и го последва.

Келсайър затвори вратата. Заради плътната мъгла видимостта бе силно ограничена, улицата в двете посоки се губеше в тъмнината, сякаш водеше към безкрая. Над тях нямаше небе, а само сивкави пластове.

— И тъй, да започваме — заяви Келсайър. Гласът му прозвуча прекалено силно на пустата улица. В тона му се долавяше увереност, каквато Вин не изпитваше, особено така заобиколена от мъглите.

— Първият ти урок — рече Келсайър — не е по аломантия, а за начин на мислене. — Размаха бавно ръка. — Това, Вин. То е наше. Нощта, мъглите — те ни принадлежат. Скаа избягват мъглите, сякаш са смъртта. Крадците и войниците излизат нощем, но въпреки това се страхуват. Благородниците се преструват на нехаещи, но мъглите ги карат да се чувстват неловко. — Той се обърна и я погледна. — Вин, мъглите са твой приятел. Те, те крият, пазят те… и ти дават сила. Според тайната доктрина на Министерството — тайна най-вече от скаа — Мъглородните са потомци на единствените хора, останали верни на лорд Владетеля по време на неговия Възход. В други легенди се твърди, че сме същества извън властта на лорд Владетеля, родени в деня, когато мъглите за пръв път се спуснали над земята.

Вин кимаше едва забележимо. Струваше й се странно, че Келсайър говори така открито. От двете страни на улицата се издигаха къщи, в които спяха скаа. И въпреки това мракът и тишината я караха да се чувства така, сякаш е съвсем сама. Сама в най-плътно заселения район на най-големия град в Последната империя.

Келсайър я поведе по улицата.

— Не трябва ли да се пазим от войниците? — попита тихо Вин. В бандата винаги гледаха да избягват срещи с патрули.

Келсайър поклати глава.

— Дори и да допуснем да ни забележат, нито един имперски патрул не би закачил Мъглороден. Видят ли пелерините ни, се преструват, че ни няма. Помни: почти всички Мъглородни са членове на Големите къщи — а останалите са от аристократични лутаделски семейства. И в единия, и в другия случай това са важни хора.

Вин смръщи вежди.

— Значи патрулите се правят, че не виждат Мъглородните?

Келсайър сви рамене.

— Проява на лошо възпитание е да забележиш, че притичващият по покрива силует принадлежи на някой изтъкнат благородник или на знатна дама. Мъглородните са толкова редки, че всички Къщи избягват да се отнасят към тях с предразсъдъци. Както и да е, повечето Мъглородни водят двойствен живот — от една страна, те са придворни аристократи, от друга — промъкващи се и шпиониращи аломанти. Самоличността им е сред най-зорко охраняваните тайни на всяка Къща — както и тема за несекващи сплетни сред висшата аристокрация.

На ъгъла Келсайър зави и Вин го последва, все още изпълнена с безпокойство. Не знаеше накъде я води, а не беше никак трудно да се изгубят в нощта. Може би пък той въобще нямаше цел, а просто искаше да я научи да свиква с мъглите?

— Така — рече Келсайър, — Време е да се запознаеш с основните метали. Долавяш ли собствените си запаси от тях?

Вин спря, съсредоточи се и постепенно различи в себе си осем източника на сила — всеки доста по-голям от двата, които бе усетила, когато Келсайър я изпитваше. Оттогава се бе старала да не прибягва до своя Късмет. Беше осъзнала, че е използвала оръжие, което не разбира — оръжие, което случайно бе привлякло вниманието на Стоманен инквизитор.

— Започни да ги разпалваш — един по един — нареди Келсайър.

— Да ги разпалвам?

— Така казваме, когато задействаме някоя аломантична способност — обясни той. — „Разпалваш“ метала, свързан с тази способност. Скоро ще разбереш какво имам предвид. Започни с металите, които все още не познаваш — друг път ще поработим над Усмиряване и Размиряване.

Вин кимна и внимателно се пресегна към един от новите източници на сила. Струваше й се странно познат. Дали го бе използвала преди, без да си дава сметка? Какво ли можеше да прави?

„Единственият начин да разбера…“ Без да знае какво точно прави, Вин се вкопчи в източника на сила и се опита да го използва.

Изведнъж в гърдите й се разгоря огън. Силен, но не неприятен. Заедно с топлината дойде още нещо — чувството за обновяване, за сила. Беше някак… по-сигурна.

— Какво стана? — попита Келсайър.

— Чувствам се… различна — отвърна тя. Протегна ръка и забеляза, че мускулите й реагират малко по-бързо. — Тялото ми е някак странно. И вече не съм уморена, а по-скоро изпълнена с бодрост.

— Аха! — каза Келсайър. — Пютриум. Той увеличава физическите способности, прави те по-силна, по-издръжлива на умора и болка. Когато го разпалиш, ще реагираш по-бързо и тялото ти ще е по-здраво.

Вин изпробва мускулите си. Не й се сториха уголемени, ала усещаше, че в тях се таи повече сила. И не само в мускулите — във всичко в нея. В костите, в плътта, в кожата. Посегна към запасите и усети, че намаляват.

— Запасите ми привършват!

Келсайър кимна.

— Пютриумът гори относително бързо. В стъкленицата, която ти дадох, има запаси за десетина минути постоянно горене — макар че ще свършат по-бързо, ако разпалваш по-силен огън, и ще издържат повече, ако го държиш да тлее.

— Ако го разпалвам по-силно?

— Можеш да гориш металите по-силно, ако опиташ — обясни Келсайър. — Вярно, така свършват по-бързо, но пък ти придават допълнителна сила.

Вин смръщи вежди и се опита да го направи. Със съвсем леко усилие разпали пламъка в гърдите си…

Беше като да си поеме въздух преди рискован скок. Внезапен прилив на сила и мощ. Тялото й се изпълни с едва овладяно напрежение и за момент дори й се струваше, че е неуязвима. После усещането отмина и тя се отпусна.

„Интересно“ — помисли си, забелязала колко силно се бе разпалил пютриумът през този кратък момент.

— Има нещо, което трябва да знаеш за аломантичните метали — продължи Келсайър и отново закрачи сред мъглите. — Колкото са по-чисти, толкова по-ефективно въздействат. Стъклениците, които приготвяме, обикновено съдържат абсолютно чисти метали, приготвени и продавани специално за аломанти. Метали с примеси — като пютриума — са по-трудни за изработване, тъй като сместа трябва да отговаря на строги изисквания. Нещо повече, ако не внимаваш къде купуваш металите, може да попаднеш на някоя погрешна сплав.

Вин се намръщи.

— Искаш да кажеш, че някой може да ме измами?

— Не преднамерено — поясни Келсайър. — Проблемът е, че повечето термини, които използват хората — думи като „месинг“, „пютриум“ и „бронз“ — са доста неточни, когато става въпрос за формули. Пютриумът например обикновено се възприема като смес от калай и олово, с леки добавки на мед и сребро, в зависимост от употребата и обстоятелствата. Аломантичният пютриум обаче е смес от деветдесет и един процента калай и девет процента олово. Ако искаш от него максимална сила, ще трябва да се придържаш към тези проценти.

— Ами… ако разпалиш сплав в друго съотношение?

— Ако промените са малки, пак ще получиш известна сила — продължи Келсайър. — Но ако са твърде големи, може да пострадаш.

Вин бавно кимна.

— Мисля, че веднъж съм разпалвала този метал. Само веднъж, в доста малко количество.

— Следи от метал — каза Келсайър. — От питейна вода, или ако си ползвала калайдисана посуда.

Вин кимна. Някои от чашите в бърлогата на Кеймън бяха калайдисани.

— Ясно. — Келсайър се подсмихва. — Изгаси пютриума и да преминем към следващия метал.

Вин направи каквото й каза. С изчезването на вътрешната сила се върна умората и усещането за безсилие.

— Сега — рече Келсайър — би трябвало да забележиш известно чифтосване между твоите запаси от метали.

— Метали за противоположни чувства ли?

— Именно. Намери метала, който се свързва с пютриума.

— Виждам го! — възкликна Вин.

— За всяка сила има по два метала — рече Келсайър. — Единият Тегли, или Дърпа; другият Притиска, или Тласка. Първият обикновено е сплав на втория. За чувствата — външни психични сили — Дърпаш с цинк и Тласкаш с пиринч. Ти току-що използва пютриум, за да Тласнеш собственото си тяло. Това е една от вътрешните физически сили.

— Като Хам — сети се тя. — Той разпалва пютриум.

— Да. Мъгливите, които горят пютриум, се наричат Главорези. Доста грубовато название — но пък и те са груби хора. Нашият скъп Хамънд е нещо като изключение от правилото.

— А какво правят другите вътрешни физически метали?

— Опитай и ще видиш.

Вин се впусна ентусиазирано в експеримента и светът около нея изведнъж стана по-ярък. Или… това не беше съвсем вярно. Виждаше по-добре и по-надалече, но мъглите не се бяха вдигнали. Само дето бяха станали… прозрачни. Бледата нощна светлина някак се беше усилила.

Имаше и други промени. Тя усещаше дрехите си. Осъзна, че винаги ги е усещала, само дето не им бе обръщала внимание. Но сега ги чувстваше по-близо. Усещаше тъканта, особено на местата, където я притискаше.

И беше гладна. Нещо, на което обикновено също не обръщаше внимание — но сега гладът й бе по-настойчив. Кожата й беше влажна и тя долавяше миризмата на студен въздух, примесена с мирис на сажди, мръсотия и отпадъци.

— Калаят подсилва сетивата — обясни Келсайър и изведнъж гласът му й се стори много по-силен. — Той е един от най-бавно горящите метали — калаят в тази стъкленица ще ти стигне за часове. Повечето Мъглородни разпалват калай още щом излязат в мъглите — както направих и аз, когато напуснахме работилницата.

Вин кимна. Богатството от усещания бе почти смазващо. Чуваше тихо шумолене и поскърцване в мрака и тези звуци я караха да замира от тревога, уверена, че някой се прокрадва зад тях.

„Ще трябва да мине време, преди да свикна с това“.

— Остави го да гори — посъветва я Келсайър и й даде знак да го последва по улицата. — Трябва да свикнеш с усиленото възприятие. Само не го разпалвай постоянно. Не само ще свърши твърде бързо, но и постоянно горящите метали причиняват странни неща на хората.

— Странни неща ли?

— Металите — особено калаят и пютриумът — разпъват тялото. Колкото повече ги разпалваш, толкова повече се разпъваш. Ако прекалиш, някои неща ще започнат да се късат.

Тя кимна изплашено. Продължиха да вървят. Вин изучаваше разкрития й от калая нов свят. Преди зрението й бе ограничено до малка зона в нощта. Сега обаче тя виждаше целия град, обгърнат в покривалото на местещата се на талази мъгла. Различаваше кулите като малки тъмни планини в далечината, виждаше светлите петънца на прозорците, наподобяващи главички на карфици в нощта. И над тях… видя светлини в небето.

Спря и ги загледа с почуда. Бяха съвсем бледи, замъглени дори за подсилените й от калая очи, но въпреки това ги виждаше. Стотици. Хиляди. Съвсем мънички, като гаснещи пламъчета на свещи.

— Звездите — рече Келсайър. — Рядко се забелязват, дори с помощта на калай. Нощта трябва да е доста ясна. Някога хората са ги гледали всяка нощ — но това е било преди да дойдат мъглите, преди Кратерите да започнат да бълват пепел и дим в небето.

— Откъде знаеш?

Келсайър се усмихна.

— Лорд Владетеля полага всички усилия да изтрие спомените от онези дни, но все нещичко е останало. — Обърна се, без всъщност да отговори на въпроса й, и продължи по улицата. Вин го настигна. Изведнъж, благодарение на калая, мъглите около нея не изглеждаха толкова зловещи. Сега вече разбираше защо Келсайър крачи така уверено.

— Дотук добре — отсече той. — Да опитаме с друг метал.

Вин кимна, остави калая да гори и избра нова сплав. Още в същия миг се случи нещо много странно — от гърдите й изникнаха множество светещи синкави линии и се разпростряха в мъглите. Тя замръзна, ококори се и сведе поглед към тялото си. Повечето линии бяха съвсем тънки, като прозрачни нишки, но други бяха дебели като вълнена прежда.

Келсайър се разсмя.

— Остави за момент този метал и неговия двойник. Те са малко по-сложни от другите.

— Но какво… — почна Вин, втренчила поглед в синкавите линии. Те сочеха към различни предмети. Врати, прозорци — няколко дори към Келсайър.

— Ще стигнем и до това — обеща той. — Изгаси този и опитай с последните два.

Вин загаси странния метал, игнорира и двойника му и се насочи към последните метали. Почти веднага почувства странни вибрации и спря. Пулсациите не издаваха звуци, които да чуе, но въпреки това усещаше как преминават през нея. Изглежда, идваха откъм Келсайър. Тя го погледна озадачено.

— Това вероятно е бронз — обясни той. — Вътрешният Придръпващ мисловните способности метал. Той ти помага да усетиш, когато наблизо друг използва аломантия. Употребяват го Издирвачи като брат ми. Невинаги е полезен — освен ако не си Стоманен инквизитор и не търсиш Мъгливи скаа.

Вин пребледня.

— Инквизиторите владеят ли аломантия?

Келсайър кимна.

— Те всички са Издирвачи. Не съм сигурен дали са ги взели, защото са такива, или са станали, след като са били посветени в инквизиторството. И в двата случая основната им задача е да откриват нечистокръвни и благородници, използващи аломантия незаконно. В това е главната им сила — и нашата слабост.

Вин понечи да кимне, но спря. Пулсациите бяха изчезнали.

— Какво стана? — попита тя.

— Разпалих мед — обясни Келсайър. — Това е двойникът на бронза. Когато гориш мед, прикриваш способностите си от други аломанти. Ако искаш, опитай и ти, макар че нищо няма да усетиш.

Вин го послуша. Единствената промяна бе леката вибрация вътре в нея.

— Медта е метал, който трябва да изучиш добре — обясняваше Келсайър. — Тя може да те скрие от инквизиторите. Тази нощ вероятно няма от какво да се страхуваме — и да срещнем инквизитор, ще реши, че сме тукашни Мъглородни, излезли да потренират. Но ако си облечена като скаа и се налага да разпалваш метали, постарай се да започнеш с мед.

Вин кимаше отривисто.

— Нещо повече — не спря да говори Келсайър, — мнозина Мъглородни поддържат своята мед непрестанно запалена. Тя гори бавно и те прави невидим за другите аломанти. Крие те от бронза и освен това пречи да манипулират чувствата ти.

Вин настръхна.

— Помислих си, че това може да те заинтригува — подсмихна се Келсайър. — Всеки, който гори мед, е неподатлив на емоционалната аломантия. В добавка медното влияние се оформя около теб като облак. Този облак — наричат го меден облак — те крие от сетивата на Издирвачите, макар че няма да ги направи неподатливи на емоционална аломантия, независимо дали ти харесва, или не.

— Клъбс — сети се тя. — Значи това е занятието на Задимителите.

Келсайър кимна.

— Ако някой от хората ни бъде засечен от Издирвач, може да се върне в бърлогата и да изчезне. Освен това може да практикува способностите си без страх, че ще бъде разкрит. Аломантични пулсации, излизащи от някоя работилница в скаа квартал на града, лесно ще привлекат вниманието на преминаващ наблизо инквизитор.

— Но ти можеш да гориш мед — посочи Вин. — Защо толкова се безпокояхте дали ще намерите Задимител за групата?

— Вярно е, че мога — потвърди Келсайър. — Също и ти. Можем да използваме всички сили, но не можем да сме навсякъде. За да успее, главатарят трябва да знае как да разпределя работата, особено при операция с мащабите на тази. Стандартната практика изисква бърлогата постоянно да е скрита в меден облак. Клъбс няма да го направи сам — ще са му нужни още няколко помощника, също Задимители. Когато наемаш човек като него, от само себе си се разбира, че той ще осигури собствена група, достатъчно опитна, за да те крие през цялото време.

Вин кимна. Но повече я интересуваше способността на медта да забулва чувствата й. Реши да си набави повечко и да я държи разпалена постоянно.

Отново закрачиха и Келсайър я остави да поработи с разпалената мед. Мислите й обаче поеха в друга посока. Нещо… не й се струваше в реда на нещата. Защо Келсайър й казваше всички тези неща? Сякаш твърде лесно се разделяше с тайните си.

„Освен с една — помисли си тя и подозренията й нараснаха. — Металът със сините линии. Така и не се върнахме на него“. Може би това бе тайната, която смяташе да запази от нея, силата, която да задържи в резерва, за да може да я контролира.

„Трябва да е нещо много опасно. Най-могъщата сяла от всичките осем“.

Пресегна се внимателно към металните резерви, хвърли поглед към Келсайър и разгоря непознатия метал. Сочещите в най-различни посоки линии се появиха отново.

Движеха се заедно с нея. Единият им край оставаше прикачен към гърдите й, другият — към определени места на улицата. Докато вървеше, изникваха нови линии, а някои от старите избледняваха или се губеха съвсем. Бяха с различна дебелина, някои по-ярки от други.

Завладяна от любопитство, тя напрегна ума си, с надеждата да разкрие поне тази тайна. Съсредоточи се върху една тънка линия и постепенно откри, че може да усеща само нея. Сякаш докосваше света с тази линия. Пресегна се с ума си и съвсем леко я дръпна.

Линията се разклати и в мрака към нея полетя нещо. Вин извика, опита се да се отдръпне, но нещото — беше ръждясал гвоздей — се носеше право към лицето й.

Внезапно друго нещо сграбчи гвоздея, дръпна го настрани и го запокити в мрака.

Вин отскочи и приклекна и докато пелерината все още пърхаше около нея, огледа тъмнината. Келсайър се кискаше тихо.

— Трябваше да се сетя, че ще опиташ нещо подобно.

Вин се изчерви от срам.

— Стига де. — Той спря да се смее. — Нищо страшно не е станало.

— Този гвоздей ме нападна! — Дали разгореният метал не пробуждаше живот в мъртви предмети? Това би било наистина невероятна сила.

— Всъщност по-скоро ти сама се нападна — уточни Келсайър.

Вин предпазливо се изправи. Продължиха по улицата.

— След малко ще ти обясня какво направи — обеща той. — Но първо, има едно нещо, свързано с аломантията, което искам да разбереш.

— Пак ли някое правило?

— По-скоро философия — отвърна Келсайър. — Става въпрос за последствията.

Вин се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Вин, всяко наше действие има последствия. Открих, че както в аломантията, така и в живота, успех има онзи, който най-добре преценява тези последствия. Вземи например горенето на пютриум. Какви са последствията?

Вин сви рамене.

— Ставаш по-силен.

— А какво ще се случи, ако носиш голяма тежест и пютриумът изгори докрай?

Вин се замисли.

— Ами… сигурно ще я изпусна.

— И ако е прекалено голяма, можеш да се нараниш. Много Мъгливи Главорези са издържали на опасни наранявания по време на бой, за да умрат от същите тези рани, след като изгорят запасите си от пютриум.

— Ясно — отвърна тихо Вин.

— Бау! — викна изведнъж Келсайър.

Вин подскочи от изненада и си запуши ушите.

— Ох! — И изгледа Келсайър кръвнишки.

Той се усмихваше.

— Разпалването на калай също има своите последствия. Ако някой внезапно те освети или извика високо, ще бъдеш заслепена или оглушена.

— Но какво общо има това с последните два метала?

— Желязото и стоманата ти дават възможност да боравиш с другите метали около теб — обясни Келсайър. — С желязото можеш да Теглиш метални източници към себе си. Със стоманата пък ги Тласкаш надалече. Аха, ето, че пристигнахме.

Келсайър спря и вдигна глава.

През мъглата Вин различаваше градската стена, която се извисяваше над тях.

Какво правим тук?

— Ще практикуваме Дърпане на желязо и Тласкане на стомана — отвърна Келсайър. Но първо, някои основни правила. — Той извади нещо от джоба си — беше клипс, най-дребната монета. Протегна я пред нея и застана встрани.

— Разпали стомана, противоположния метал на този, който гори допреди малко.

Вин кимна. Сините линии отново изникнаха около нея. Една сочеше към монетата в ръката на Келсайър.

— Добре — каза той. — Тласни я.

Вин избра подходящата нишка и Тласна леко. Монетата излетя от пръстите на Келсайър и започна да се отдалечава. Тя продължи да я Тласка, докато монетата не се удари със звън в стената на близката къща.

Вин изведнъж отхвърча назад, но Келсайър я улови, преди да е паднала на калдъръма.

От другата страна на улицата монетата издрънча на земята.

— Какво стана? — попита я Келсайър.

Тя поклати глава.

— Не зная. Тласнах монетата и тя отлетя. Но когато се блъсна в стената, Тласна мен.

— Защо?

Вин смръщи замислено вежди.

— Ами… предполагам, че… тъй като монетата нямаше къде да иде, трябваше да се преместя аз.

Келсайър кимна одобрително.

— Последствия, Вин. Използваш собствената си тежест, когато Тласкаш стомана. Ако си много по-тежка от твоята опора, тя ще отлети от теб, както направи монетата. Но ако обектът е по-тежък от теб — или ако се сблъска със солидна преграда на пътя си, — ти ще си Тласната. Тегленето на желязо е сходно — или ще те Придърпа към обекта, или той ще полети към теб. Ако теглото ви е сходно, ще се преместите заедно. Това е голямото изкуство на аломантията, Вин. Ако знаеш колко ще се преместиш, когато гориш стомана и желязо, ще имаш огромно преимущество спрямо противниците си. С течение на времето ще откриеш, че тези два метала са най-многостранни и полезни от всички, с които боравиш.

Вин кимна.

— А сега запомни — продължи той. — И в двата случая силата на твоето Теглене или Тласкане е директно към и от теб. Не можеш да въртиш предмети около себе си и да ги контролираш, както ти скимне. Това не е начинът, по който действа аломантията, защото такива са законите на физическия свят. Когато тласкаш нещо — независимо дали чрез аломантия, или с ръце, — то се движи точно в противоположна посока. Сила, реакция и следствие. Разбра ли?

Вин кимна повторно.

— Добре — рече доволно Келсайър. — Дай сега да прескочим тази стена.

— Какво?

Изгледа го слисано. Той се приближи до стената и тя го последва плахо.

— Ти си се побъркал!

Келсайър се усмихна.

— Струва ми се, че ми го казваш за втори път. Трябва да си по-внимателна — ако беше слушала какво говорят другите, щеше да знаеш, че лудостта ми е преминала отдавна.

— Келсайър — почна тя и погледна стената. — Не мога… искам да кажа, никога досега не съм използвала аломантия!

— Да, но се учиш доста бързо — похвали я той, докато вадеше нещо изпод пелерината. Оказа се, че е колан. — Ето, сложи си го. На него има метални тежести. Ако нещо се обърка, аз вероятно ще те уловя.

— Вероятно? — попита Вин с видимо безпокойство, докато си слагаше колана.

Келсайър се усмихна, после пусна един метален слитък в краката си.

— Застани точно над слитъка и не забравяй да Тласкаш стомана, не да Дърпаш желязо. Не спирай да Тласкаш, докато не стигнеш ръба на стената.

После приклекна и скочи.

Тялото му излетя право нагоре и се изгуби в мъгливите талази. Вин почака малко, но Келсайър не се появи от мрака.

Цареше пълна тишина, дори за подсиления й слух. Синята линия излъчваше бледа призрачна светлина. Тя застана над слитъка и постави крака от двете му страни. Погледна нагоре в мъглите, после надолу.

Пое си дъх и Тласна слитъка с цялата си сила.