Брандън Сандърсън
Последната империя (8)

6.

Вярно е, че никога не съм го искал. Но все някой трябва да спре Дълбината. И очевидно Терис е единственото място, където това може да се направи.

Но едва ли е необходимо да се вслушвам в думите на философите, когато става въпрос за това. Вече сам осъзнавам предназначението си, долавям го, макар другите все още да не могат. То… пулсира в ума ми и отеква далече в планините.

Вин се събуди в тишина. През щорите се процеждаше червеникава утринна светлина. Известно време тя остана да лежи, наслаждаваше се на спокойствието. Но нещо не беше наред. Не само че се събуждаше на непознато място — пътуванията с Рийн я бяха приучили към чергарски начин на живот. Трябваше да изминат няколко секунди, преди да открие източника на нарастващата си тревога.

Стаята беше празна.

Не само празна, но и просторна. Пуста. И освен това… уютна. Лежеше на истинско легло, при това с плюшени завивки. До стената имаше голям гардероб, а на пода — кръгъл килим. Може би друг на нейно място би намерил стаята за оскъдно обзаведена и тясна, но за Вин тя бе истински лукс.

Седна и се огледа намръщено. Беше толкова непривично да разполага със собствено помещение. Последните години бе спала на пода, заобиколена плътно от другите членове на бандата. Дори когато пътуваха, обикновено пренощуваха в тесни улички или бунтовнически свърталища и Рийн бе неизменно до нея. Налагаше се да се бори за всеки миг усамотение. Да го получи сега, толкова лесно, сякаш обезсмисляше годините, които бе прекарала в мечти за него.

Измъкна се от леглото. Дневната светлина беше бледа, което означаваше, че е още ранна утрин, но в коридора вече се чуваха стъпки. Тя се прокрадна до вратата, открехна я и надзърна навън.

След като предната вечер Келсайър бе тръгнал, Доксон я бе отвел в магазина на Клъбс. Беше късно и Клъбс веднага ги настани в отделни стаи. Вин обаче не бързаше да си легне. Почака всички да заспят, а после се измъкна да огледа къщата.

Помещението отпред бе по-скоро странноприемница, отколкото магазин. Макар че имаше тезгях и лавици за стоката и малка работилница в задния край. Целият втори етаж се състоеше от стаи за гости. Имаше и трети и тук вратите бяха разположени на по-голямо разстояние, което предполагаше по-просторни помещения. Тя не потърси с почукване тайни врати или фалшиви стени — шумът можеше да събуди някого, — но от опит знаеше, че това няма да е истинско леговище, ако не е оборудвано поне със скрито подземие и няколко наблюдателници.

Общо взето беше доволна. Дърводелските инструменти и полудовършените мебели говореха за солидно, вдъхващо доверие прикритие. Леговището изглеждаше сигурно, добре обзаведено и поддържано.

Видя шестима сънени младежи с груби дрехи да излизат от отсрещното помещение. Насочиха се към работилницата.

„Чираци — помисли Вин. — Това е прикритието на Клъбс — нали е скаа занаятчия“. Повечето скаа се прехранваха като ратаи в плантациите и дори тези, които живееха в градовете, обикновено бяха принудени да вършат тежка физическа работа. Но някои от по-умелите успяваха да се захванат със занаят. Оставаха си скаа, плащаха им по-малко и винаги бяха жертва на прищевките на благородниците, но поне разполагаха с известна свобода, на която другите само можеха да завиждат.

Клъбс вероятно бе майстор дърводелец. Какво ли бе накарало такъв човек — преуспял според представите на обикновения скаа — да рискува с връзки с подземния свят?

„Той е Мъглив. Келсайър и Доксон го нарекоха Задимител“. Очевидно трябваше сама да се досети какво означава това — от опит знаеше, че хора като Келсайър ще ограничават информацията и ще й подхвърлят само малки късчета. Тъкмо с това я държеше Келсайър — от негова страна нямаше да е разумно, ако веднага й разкрие всичко.

Чуха се други стъпки. Вин продължаваше да наднича през цепката.

— Време е да се приготвяш, Вин — подхвърли Доксон, докато минаваше покрай нея. Беше с благороднически дрехи. — В стаичката в дъното са ти приготвили вана с чиста вода. Казах на Клъбс да ти намери дрехи. Носи ги на първо време, докато ти купим нещо по-подходящо. Не бързай с ваната — Кел планира среща за следобед, но няма да започнем, докато не пристигнат Бриз и Хам.

Усмихна й се, след това продължи по коридора. Вин се изчерви, че я бе хванал да наднича.

„Тези хора са наблюдателни. Не бива да го забравям“.

Щом в коридора се възцари тишина, тя се шмугна през вратата, изтича до указаната стаичка и наистина откри вана с топла вода. Намръщи се, когато подуши миризмата на благоухания. Ваната беше приготвена като за аристократка.

„Тези хора са по-издигнати от обикновените скаа“. Не знаеше как да тълкува това. Но очевидно очакваха от нея да се държи като тях, затова тя затвори вратата, дръпна резето, съблече се и влезе във ваната.

 

 

Тялото й миришеше странно.

Въпреки че уханието бе едва доловимо, Вин усещаше от време на време приятния полъх. Така миришеха аристократките, с които се разминаваше на улицата. С напредването на сутринта уханието взе да отслабва, но въпреки това я безпокоеше, защото я отличаваше от другите скаа. Ако в тази банда очакваха от нея да се къпе редовно, трябваше да ги помоли поне да не слагат във водата благоуханни масла.

Закуската бе поредната изненада. Няколко скаа жени на различна възраст шетаха из кухнята и правеха тестени рулца — завити на руло кори, напълнени с лющен ечемик и зеленчуци. Вин спря на вратата и втренчи поглед в жените. Нито една от тях не ухаеше като нея, макар че всичките бяха доста по-чисти от обикновените скаа.

Всъщност в цялата къща се поддържаше изрядна чистота. Не го беше забелязала предната нощ заради тъмнината, но подът бе старателно измит. Всички работници — жените от кухнята и чираците — бяха с умити лица и ръце. Това й се стори странно. Докато живееше с Рийн, беше свикнала ръцете й да са почернели от сажди; дори когато си миеше лицето, след това бързаше да го натърка с пепел. Чистото лице правеше твърде силно впечатление на улицата.

„Няма сажди в ъглите — мислеше тя, докато оглеждаше пода. — Стаята се мете редовно“. Никога не бе живяла на подобно място. Все едно че я бяха допуснали в дома на някой благородник.

Погледна отново жените. Носеха простички сиво-бели рокли, косите им бяха прибрани в кърпи и само отзад се спускаха дългите им плитки. Вин неволно докосна своята коса. Беше подстригана късо, като на момче — последния път за това се погрижи един от крадците в бандата. Това беше идея на Рийн — да гледат на нея като на един от бандата, а не като на момиче.

„Но сега каква съм?“ Изкъпана в ароматна вана, а същевременно с кафяв панталон и риза с копчета, каквито носеха чираците — със сигурност не изглеждаше особено привлекателно. Изглеждаше по-скоро странно и това не може да не се забелязваше.

Обърна се и погледна към работилницата. Чираците вече се бяха заловили с ежедневните си задължения, надвесени над различни части от мебелировка. Тезгясите им бяха в дъното и само Клъбс работеше отпред — занимаваше се с финото шлайфане и дооформяне на детайлите.

Задната врата на кухнята внезапно се отвори и Вин по рефлекс отскочи и се притисна до стената.

На прага стоеше Хам, озарен от червеникавата слънчева светлина. Носеше няколко пакета. Не беше изцапан със сажди — същото важеше за всички членове на групата, които Вин бе видяла досега.

Хам мина през кухнята, влезе в работилницата, пусна пакетите на пода и попита:

— Е, някой ще ми каже ли коя е моята стая?

— Ще попитам майстор Кладент — отвърна един от чираците и тръгна към предната част на работилницата.

Хам се засмя, протегна се и се обърна към Вин.

— Добро утро, Вин. Знаеш ли, няма нужда да се криеш от мен. Все пак сме от един отбор.

Вин се отпусна, но остана, където беше — зад купчина недовършени столове.

— И ти ли ще живееш тук?

— Винаги е предимство да си в близост до Задимител — отвърна Хам, влезе в кухнята и се върна с четири големи рулца. — Някой да знае къде е Кел?

— Спи — рече Вин. — Снощи се прибра късно и още не е станал.

Хам изсумтя и отхапа половината от едно рулце.

— Докс?

— В стаята си на третия етаж — отвърна Вин. — Събуди се рано, слезе да закуси и се качи пак. — Пропусна да отбележи, че го бе видяла да седи на бюрото и да подписва някакви документи.

Хам вдигна вежди.

— Винаги ли следиш кой къде е?

— Да.

Хам млъкна и се засмя.

— Ти си странно дете, Вин. — Взе пакетите и се качи с един от чираците по стълбите. Вин стоеше неподвижно, заслушана в стъпките им. Спряха на първия етаж, вероятно близо до нейната стая.

Миризмата на печени рулца я примамваше. Вин надзърна в кухнята. Хам бе влязъл и си бе взел рулца. Дали и тя не можеше да направи същото?

Придаде си уверен вид и влезе в кухнята. В една голяма чиния на масата имаше купчина рулца, вероятно за чираците. Вин си взе две. Нито една от жените не възрази, нещо повече, кимнаха й с уважение.

„Ето, че вече съм важна личност“ — помисли тя, но изпита неудобство. Дали знаеха, че е… Мъглородна? Или просто се отнасяха към нея така, защото е гостенка?

Престраши се, взе си още едно рулце и изтича в стаята си. Разполагаше с повече храна, отколкото можеше да изяде, но възнамеряваше да излапа пълнежа и да запази останалото — можеше да й потрябва по-късно.

 

 

На вратата се почука и Вин предпазливо отвори. В коридора стоеше момчето, което бе придружавало Клъбс в леговището на Кеймън.

Беше мършаво и дългуресто, облечено със сиви дрехи. Някъде на четиринайсет, но заради ръста си изглеждаше почти порасъл младеж. По някаква причина й се стори, че е нервно.

— Да? — попита Вин.

— Ами…

Вин се намръщи.

— Какво има?

— Ами такова… Викат те — продължи момчето. — Горе. С майстор Скочко, на третия етаж. Уф, трябва да вървя. — Изчерви се, обърна се и изтърча по стълбите.

„Как да тълкувам това странно послание?“

Момчето бе жестикулирало така, сякаш очакваше да го последва. Вин въздъхна и тръгна нагоре по стълбите.

От отворената врата в дъното на коридора се чуваха гласове. Вин се приближи и надникна. Видя добре обзаведена стая с фин килим и удобни кресла. В единия край имаше горяща камина. Креслата бяха обърнати към голяма черна дъска, поставена върху триножник.

Келсайър стоеше, опрял лакът на перваза на тухлената камина, и държеше чаша вино. Вин проточи врат още малко и видя, че разговаря с Бриз. Усмирителят бе пристигнал посред нощ и бе пратил половината чираци на Клъбс да му разтоварват багажа — Вин ги бе гледала от прозореца как мъкнат нагоре към стаята му някакви странни дървени сандъци. Самият Бриз не си направи труда да помогне.

Хам вече беше тук, а също Доксон и Клъбс, настанени в удобните кресла. Момчето, което бе повикало Вин, седеше до Клъбс и очевидно се стараеше да не я поглежда. В последното кресло седеше Йеден, облечен — както и преди — с обикновени работнически дрехи. Беше се привел напред, сякаш изпитваше отвращение към плюшената тапицерия. Лицето му бе почерняло от сажди, нещо типично за всички скаа работници.

Имаше и две празни кресла. Келсайър забеляза застаналата до вратата Вин и я дари с една от подканящите си усмивки.

— Ето я и нея. Влизай.

Вин огледа стаята. Прозорец със спуснати завеси. Кресла, подредени в полукръг. Въздъхна, влезе и се настани в празното кресло до Доксон. Беше твърде голямо за нея и тя сви крака под себе си.

— Това сме всички — обяви Келсайър.

— За кого е последното кресло? — попита Хам.

Келсайър се усмихна и намигна — но само толкова. После продължи:

— Добре, да си поговорим. Чака ни важна задача и колкото по-скоро се захванем с планирането, толкова по-добре.

— Мислех, че вече имаш план — обади се объркано Йеден.

— По-скоро предварителна схема — уточни Келсайър. — Зная какво трябва да стане и имам няколко идеи как да стане. Но човек не събира група като нашата само за да й съобщи какво се очаква от нея. Трябва да обмислим всичко заедно, като започнем със списък на проблемите, с които предстой да се справим, ако искаме планът ни да успее.

— Добре — каза Хам. — Да се захващаме тогава. Схемата е да съберем армия за Йеден, да предизвикаме хаос в Лутадел, да завладеем двореца, да откраднем атиума на лорд Владетеля и после да оставим империята да рухне. Така ли е?

— В най-общи черти — потвърди Келсайър.

— В такъв случай — продължи Хам — главният ни проблем е гарнизонът. Ако искаме хаос в Лутадел, трябва по някакъв начин да разкараме двайсетте хиляди войници, които пазят реда. Армията на Йеден никога няма да завладее града, докато защитниците му са зад стените.

Келсайър кимна, взе тебешир и написа на дъската „Лутаделският гарнизон“.

— Какво друго?

— Как да всеем хаос в Лутадел? — обади се Бриз и размаха чашата си в широк жест. — Тук инстинктите ви са съвсем верни, приятели. В този град Министерството държи всички свои щабове, а Големите къщи управляват търговските си империи. Ако искаме да лишим лорд Владетеля от възможността да управлява, трябва на всяка цена да го завладеем.

— Като споменахте благородниците, изниква един друг въпрос — добави Доксон. — Всички Големи къщи имат свои военизирани отряди в града, да не говорим за техните аломанти. Ако държим да предадем града на Йеден, трябва да се справим с благородничеството.

Келсайър кимна и написа „хаос“ и „Големите къщи“.

— Министерството — обади се Клъбс и се облегна по-удобно в креслото. — Не можем да говорим за смяна на властта, докато не решим въпроса със Стоманените инквизитори.

Келсайър написа „Министерството“.

— Какво друго?

— Атиумът — обади се Хам. — Напиши го и него — след като започне суматохата, трябва да завладеем двореца бързо и да се подсигурим никой да не избяга със съкровището.

Келсайър кимна и написа „Атиум: да се обезопаси съкровищницата“.

— Трябва да намерим начин да съберем армията на Йеден — добави Бриз. — Да действаме тихо и същевременно бързо и да я обучим някъде, където лорд Владетеля няма да я открие.

— Освен това трябва да сме сигурни, че бунтовниците ще са в състояние да контролират Лутадел — добави Доксон. — Завладяването на двореца звучи примамливо, но въпросът е дали Йеден и хората му ще съумеят да поемат лостовете на управлението след това.

„Армията“ и „бунтовниците“ бяха добавени на дъската.

— Освен това — заговори Келсайър — смятам да напиша и „лорд Владетеля“. Ако останалите планове се провалят, ще потърсим начин да го примамим извън града. — Написа на дъската и „лорд Владетеля“ и се обърна към групата. — Забравих ли нещо?

— Да — каза Йеден. — Щом изброяваш проблемите, които трябва да решим, добави, че всички ние сме безумци — макар че се съмнявам, че този въпрос може да се реши.

Всички се разсмяха, а Келсайър написа на дъската „Йеден се съмнява“. Отстъпи назад и прочете списъка.

— Като го подредиш по този начин, не изглежда чак толкова зле, нали?

Вин се намръщи, питаше се дали Келсайър се шегува. Списъкът не беше просто неизпълним — беше направо плашещ. „Двайсет хиляди имперски войници? Събрани със силите на благородничеството? Министерството? Стоманените инквизитори — нали се говори, че дори един е по-силен от хиляда войници! Нещо, което да отвлече вниманието на Министерството и на самия лорд Владетел, докато армията се приближава?“

— Първото, което ми хрумна, е всеобщо въстание — подметна Хам.

— Няма да стане — заяви твърдо Йеден.

— Защо? — попита Хам. — Знаеш на какво са подложени местните. Живеят в бордеи, бъхтят по цел ден в мелници и работилници и половината гладуват.

Йеден поклати глава.

— Не разбираш ли? Бунтовниците от хиляда години се опитват да вдигнат скаа в този град на въстание. Досега не са успели. Тези хора са твърде потъпкани — нямат никаква воля за съпротива. Затова се обърнах към вас да съберете армията.

Възцари се тишина. Вин обаче бавно кимна. Тя не само го виждаше — чувстваше го. Човек не се изправя срещу лорд Владетеля. Дори когато е крадец и живее извън обществото — знаеше го от опит. Нямаше да има въстание.

— Боя се, че Йеден е прав — въздъхна Келсайър. — Скаа няма да въстанат, не и в сегашното си положение. Ако искаме да съборим властта, ще трябва да го направим без подкрепата на масите. Вероятно бихме могли да наемем войници, но не и да разчитаме на цялото население.

— Не можем ли да предизвикаме някакво бедствие? — попита Хам. — Пожар например?

Келсайър поклати глава.

— Може да смути търговията за известно време, но няма да ни донесе търсения ефект. Освен това скаа ще понесат най-големите щети. Ще изгорят бордеите, но не и каменните кули на благородниците.

— Добре, какво ни остава тогава? — попита с въздишка Бриз.

Келсайър се усмихна и в очите му просветнаха пламъчета.

— Какво ще кажете да настроим Големите къщи една срещу друга?

— Война на къщите… — Бриз млъкна и отпи от виното. — От доста време не сме имали такова нещо в града.

— Което означава, че се е натрупало достатъчно напрежение — отбеляза Келсайър. — Напоследък висшите благородници са се сдобили с нечувана власт — самият лорд Владетел едва успява да ги контролира. Лутаделските Големи къщи са ключът — те контролират имперската търговия, да не говорим, че са поробили по-голямата част от скаа. — Келсайър посочи надписите „хаос“ и „Големите къщи“. — Ако настроим Къщите в Лутадел една срещу друга, градът лесно ще падне в ръцете ни. Мъглородните ще започнат да избиват старейшините на Къщите. Ще се сриват състояния. Няма да отнеме много време, преди да се стигне до улична война. Съгласно договора ни с Йеден трябва да му осигурим възможност за превземането на града. Можете ли да измислите по-добър начин от този?

— В тази идея има хляб — каза Бриз. — Харесва ми най-вече с това, че благородниците ще се избиват едни други.

— Винаги ти харесва, когато някой друг свърши работата — подметна Хам.

— Скъпи ми приятелю — отвърна Бриз, — смисълът на този живот е да намериш други хора, които да ти вършат работата. Не познаваш ли основите на икономиката?

Хам повдигна вежди.

— Всъщност аз…

— Това беше риторичен въпрос, Хам — въздъхна Бриз.

— Риторичните най ги обичам! — озъби се Хам.

— По-късно ще философстваме, Хам — прекъсна ги Келсайър. — Да се върнем на задачата. Какво мислите за моето предложение?

— Може да се получи — отвърна Хам. — Но не вярвам лорд Владетеля да остави нещата да стигнат толкова далече.

— Тъкмо затова ще се погрижим да му отнемем възможността да се меси — продължи Келсайър. — Известно е, че позволява на благородниците да се карат, за да може да ги контролира по-лесно. Ще разпалим тлеещото напрежение, после по някакъв начин ще го накараме да изведе гарнизона от града. Когато между Къщите избухне истинска война, лорд Владетеля няма да има с какво да ги спре — освен, разбира се, ако не извади на улицата дворцовата охрана, а ние искаме точно това.

— Би могъл също така да прати армията на колосите — отбеляза Хам.

— Вярно — съгласи се Келсайър. — Но тя е разположена сравнително далече. Още един недостатък, който трябва да използваме. Колосите са свирепа сила, но гледат да ги държат настрани от цивилизованите градове. Сърцето на Последната империя е беззащитно, но лорд Владетеля е уверен в своята сила — и защо да не е? От векове не се е изправял срещу сериозни предизвикателства. Повечето градове се нуждаят от съвсем малобройни полицейски сили.

— Двайсет хиляди души не са „малобройна“ сила — посочи спокойно Бриз.

— Това е в национален мащаб — рече Келсайър и вдигна пръст. — Лорд Владетеля държи повечето си войски по границите на империята, където опасността от бунтове е най-голяма. Ето защо ще го ударим тук, в самия Лутадел — и затова ще успеем.

— Стига да се справим с гарнизона — подчерта Доксон.

Келсайър кимна, обърна се и написа под „Големите къщи“ и „хаос“ „война между Къщите“.

— Е, добре тогава. Да поговорим за гарнизона. Какво да измислим?

— Ами — Хам присви очи, — исторически погледнато, най-добрият начин да се справиш с голяма армия е да разполагаш с още по-голяма. След като ще съберем армия на Йеден, защо тя да не нападне гарнизона? Нали това е целта на всяка въоръжена сила?

— Няма да се получи, Хамънд — възрази Бриз погледна празната си чаша, подаде я на момчето, което седеше до Клъбс, и то веднага я напълни.

— Ако искаме да разгромим гарнизона — продължи Бриз — ще трябва нашата армия да е поне със същите размери. Вероятно дори по-голяма, тъй като хората ни ще са новаци. Сигурно ще можем да съберем достатъчно голяма армия, за да задържи града за известно време. Но да надвие гарнизона, докато той е зад стените?

Настъпи мълчание. Вин се намести в креслото и плъзна поглед по лицата на присъстващите. Думите на Бриз бяха оказали сериозно въздействие. Хам понечи да заговори, отказа се и се замисли.

— Хубаво де — взе отново думата Келсайър. — След малко ще се върнем на темата за гарнизона. Да си поговорим за нашата армия. Как ще съберем такива значителни сили без лорд Владетеля да разбере?

— И това ще е много трудно — призна Бриз. — Ненапразно лорд Владетеля се чувства толкова сигурен в централната част на страната. По пътищата и каналите има постоянни патрули, не можеш да изминеш и ден, без да стигнеш село или плантация. Тук не можем да сформираме армия, без да привлечем внимание.

— Пещерите, които обитават бунтовниците на север — подхвърли Доксон. — Може би ще можем да скрием част от хората там.

Йеден пребледня.

— Знаете за Аргойските пещери?

Келсайър завъртя очи.

— Йеден, дори лорд Владетеля знае за пещерите. Но не смята тамошните бунтовници за достатъчно опасни, че да се занимава с тях.

— Колко души имаш, Йеден? — попита Хам. — В Лутадел и около него, плюс пещерите? С какво ще започнем?

Йеден сви рамене.

— Може би триста. Включително жените и децата.

— И колко могат да се скрият в пещерите?

Йеден отново повдигна рамене.

— Доста по-голяма група, със сигурност — обади се Келсайър. — Може би десет хиляди. Бил съм там, бунтовниците ги обитават от много години, но лорд Владетеля никога не си е правил труда да ги изтреби.

— И е ясно защо — рече Хам. — Боят в пещера е неблагодарно занятие, особено за атакуващия. Лорд Владетеля не обича да губи — и не само от суета. Както и да е, десет хиляди. Това е доста сериозна бройка. С толкова хора спокойно ще удържим двореца — може би дори целия град, ако сме зад стените.

Доксон се обърна към Йеден.

— Когато поиска от нас да ти съберем армия, за колко хора мислеше?

— Десет хиляди е добра цифра — отвърна Йеден. — Всъщност… това е дори повече, отколкото очаквах.

— По принцип Хамънд е този, дето се заяжда, но мисля, че е време да се върнем на предишния проблем — рече Бриз. — Десет хиляди мъже. Едва ли ще уплашат гарнизона. Срещу нас има двайсет хиляди добре обучени и въоръжени професионални войници.

— Той е прав, Кел — обади се Доксон. Беше извадил тефтерче и си водеше бележки.

Келсайър се намръщи.

Хам кимна.

— Кел, както и да го погледнеш, гарнизонът е костелив орех. Може би трябва да се съсредоточим върху благородниците. Да предизвикаме такъв хаос, с който и гарнизонът да не може да се справи.

Келсайър поклати глава.

— Съмнявам се. Основната задача на гарнизона е тъкмо да поддържа ред в града. Не успеем ли да се справим с него, няма как да осъществим целите си. — Млъкна и погледна Вин. — Ти какво смяташ, Вин? Имаш ли някакви предложения?

Тя замръзна. Кеймън никога не я бе питал за мнението й. Какво искаше от нея Келсайър? Забеляза, че останалите членове на групата също са втренчили погледи в нея.

— Аз… — почна тя колебливо.

— О, Келсайър, не измъчвай бедното дете — прекъсна я Бриз и махна с ръка.

Вин кимна, но Келсайър не спираше да я гледа.

— Не, наистина. Вин, кажи ми какво мислиш. Имаш силен враг, който те заплашва. Какво ще направиш?

— Ами… — Тя се замисли. — Не можеш да се биеш с него, това е ясно. Дори и да спечелиш, ще си в тежко състояние и няма да можеш да продължиш.

— Това е вярно — съгласи се Доксон. — Но ако нямаме избор? По някакъв начин трябва да се отървем от гарнизона.

— Ами ако гарнизонът напусне града? — попита Вин. — Тогава няма ли да се получи? Ако трябва да се боря с някой, който е по-силен от мен, първо ще се опитам да го подмамя другаде. За да мога да действам на спокойствие.

Хам се засмя.

— Само че не виждам как ще подмамим гарнизона да изостави Лутадел. Лорд Владетеля праща понякога малки групи да патрулират, но единствения път, когато целият гарнизон е излизал зад стените, е било преди половин век, когато избухнало въстанието долу при Къртлайн.

— Идеята на Вин е твърде добра, за да я отхвърляме толкова лесно — каза Доксон. — Вярно е, че не можем да се бием с гарнизона — поне не и докато са зад стените. Значи по някакъв начин трябва да ги накараме да излязат от града.

— Да — съгласи се Бриз. — Но за това се изисква доста сериозен прецедент. Нещо, заради което лорд Владетеля да мобилизира целия гарнизон. И което не е чак толкова опасно, че да прати колосите.

— Бунт в някой от близките градове? — предложи Хам.

— Това ни връща на предишния проблем — възрази Келсайър. — Ако не можем да вдигнем тукашните скаа на бунт, няма да успеем и в други градове.

— А ако опитаме с някаква измама? — рече Хам. — Нали ще разполагаме със солидни сили. Нека се престорят, че нападат някой съседен град. Може би лорд Владетеля ще прати гарнизона да го защити?

— Съмнявам се — отвърна Бриз. — Не и ако така ще остави Лутадел без защита.

Отново настъпи мълчание. Вин вдигна очи и видя, че Келсайър продължава да я наблюдава.

— Какво? — попита той. — Казвай де.

Тя сведе поглед, после тихо попита:

— На какво разстояние са Хатсинските ями?

Всички се обърнаха към нея като един.

Пръв се разсмя Бриз.

— О, това вече е наистина хитро. Благородниците не знаят, че в Ямите се добива атиум, и лорд Владетеля няма да посмее да вдигне шум — не и без да разкрие колко са важни те за него. А това значи колосите.

— И без това няма да пристигнат навреме — рече Хам. — Ямите са само на няколко дни път. Ако се окажат под заплаха, лорд Владетеля ще трябва да реагира бързо. А единствената значителна сила, с която разполага, е гарнизонът.

Келсайър се усмихна доволно.

— А не е необходима кой знае каква армия, за да бъдат нападнати Ямите. Хиляда души ще свършат работа. Пращаме ги да атакуват, гарнизонът напуска града и ние влизаме с останалите сили. Докато гарнизонът разбере, че е бил измамен, вече ще е късно да ни спрат.

— Въпросът е, ще успеем ли да задържим града? — попита тревожно Йеден.

Хам кимна ентусиазирано.

— С десет хиляди скаа мога да задържа този град срещу гарнизона. Лорд Владетеля ще бъде принуден да прати колосите.

— А ние ще разполагаме с неговия атиум — посочи Келсайър. — Големите къщи няма да са в позиция да ни спрат — ще са отслабени от вътрешните боричкания.

Доксон драскаше трескаво в тефтерчето.

— Но ще трябва да използваме пещерите на Йеден. Те са достатъчно близо и до двете цели и са малко по-близо до Лутадел, отколкото до Ямите. Ако разположим армията там, тя ще стигне града, преди гарнизонът да се прибере от Ямите.

Келсайър кимна.

Доксон продължаваше да пише.

— Ще трябва да подсигурим припаси в пещерите. Дали да не отскоча да проверя какви са условията?

— И как ще закараме войниците там? — попита Йеден. — Това е на седмица път от града — на скаа не се разрешава да пътуват сами.

— Имам човек, който ще ни помогне за това — отвърна Келсайър и написа под „Лутаделският гарнизон“ „нападение на Хатсинските ями“. — Един приятел, който ще ни осигури прикритие. Превозва товари с ладии на север.

— Ако въобще успееш да събереш толкова голяма армия — рече Йеден. — Десет хиляди души са сериозна сила, но все още очаквам да чуя как ще го постигнеш. Вече ти казах за проблемите ни, докато се опитвахме да бунтуваме хората в Лутадел.

— За момента подкрепата на масите не ни трябва — отвърна Келсайър. — Достатъчен е малък процент от тях — в Лутадел и околностите има поне един милион работници. Всъщност това ще е най-лесната част от плана, тъй като сред нас е един от най-великите Усмирители на света. Бриз, разчитам на теб и на твоите аломанти да ни осигурите достатъчно новобранци.

Бриз сръбна от виното.

— Драги Келсайър, ще ми се да не използваш изрази като „осигурите“, когато става въпрос за мен и моите приятели. Аз просто окуражавам хората.

— А ще можеш ли да ни окуражиш цяла армия? — попита Доксон.

— С колко време разполагам? — попита Бриз.

— Една година — отвърна Келсайър. — Планът трябва да се задейства идната зима. Ако лорд Владетеля ще ни напада, докато сме зад стените на собствената му столица, най-добре ще е това да стане през зимата.

— Десет хиляди мъже — повтори Бриз с усмивка, — събрани сред лишено от ентусиазъм население за по-малко от година. Това си е истинско предизвикателство.

Келсайър се засмя.

— Тъкмо работа за теб. Започнете в Лутадел, после се прехвърлете към околните градове. Трябват ни хора, които не живеят много далече от пещерите.

Бриз кимна.

— Освен това ще са ни нужни оръжия и припаси — добави Хам. — И трябва да обучим тези хора.

— Вече имам план откъде да намерим оръжие — обясни Келсайър. — Ще можете ли да съберете хора, които да се заемат с обучението?

Хам се замисли.

— Вероятно. Познавам някои скаа, които са участвали в Потъпкващите кампании на лорд Владетеля.

Йеден пребледня.

— Предатели!

— Повечето от тях не се гордеят с това, което са правили — тросна се Хам. — Но и те трябва да ядат. Живеем в суров свят, Йеден.

— Моите съратници никога няма да работят с такива хора — рече Йеден.

— Ще се наложи. — Келсайър го изгледа строго. — Вашите въстания не успяват, защото бунтовниците са зле обучени. Ние ще ти осигурим армия от добре екипирани и нахранени войници — и проклет да съм, ако позволя да ги избият само защото не знаят от коя страна се държи мечът. — Пое си дъх и се обърна към Хам. — Но все пак се постарай да наемаш войници, които ненавиждат Последната империя заради онова, което им е сторила. Не вярвам на хора, чиято лоялност не се простира по-далече от парите в джоба.

Хам кимна, а Йеден премълча. Келсайър се обърна и написа на дъската „Хам: обучение“ и „Бриз: наемане“.

— Заинтригуван съм от твоя план за набавяне на оръжие — каза Бриз. — Как по-точно смяташ да въоръжиш десет хиляди души, без да събудиш подозренията на лорд Владетеля? Той държи всички големи оръжейни доставки под много строг контрол.

— Можем да си изработим оръжия — рече Клъбс. — Имам достатъчно дървен материал за бойни тояги. А също и за стрели.

— Клъбс, благодаря за предложението — отвърна Келсайър. — И мисля, че идеята е добра. Но ще ни трябват по-сериозни неща от твоите тояги. Нуждаем се от мечове, щитове и ризници — при това скоро, за да можем да започнем обучението.

— Но как ще го направиш? — настоя Бриз.

— Големите къщи могат да доставят оръжие — обясни Келсайър. — За въоръжаване на собствените си хора.

— Предлагаш да крадем от тях?

Келсайър поклати глава.

— Не, този път всичко ще е съвсем законно — ще си купим наши оръжия. Или, по-скоро, ще накараме някой симпатизиращ ни благородник да ни купи.

Клъбс се изсмя огорчено.

— Благородник, който симпатизира на скаа? Няма такова животно.

— Вече има, приятелю — отвърна небрежно Келсайър. — Защото открих един, който ще ни помогне.

Настъпи тишина. Чуваше се само пукотът на дървата в камината. Вин се размърда притеснено в креслото.

— Кой? — попита Хам.

— Лорд Реноа — обясни Келсайър. — Пристигна по тези места преди няколко дни. Настанил се е във Фелисе — няма достатъчно влияние, за да се установи в Лутадел. Освен това смятам, че е добре засега да е далече от полезрението на лорд Владетеля.

Вин го погледна заинтригувано. Фелисе беше малко градче на час път от Лутадел, с Рийн бяха работили там, преди да се преместят в столицата. Но как Келсайър бе наел този лорд Реноа? С подкуп? С измама?

— Чувал съм за този Реноа — заговори бавно Бриз. — Той е от Запада, има голямо влияние в Най-далечната област.

Келсайър кимна.

— Да. Лорд Реноа наскоро реши да се опита да осигури на семейството си по-високо положение. Според официалната версия е тук по търговски дела. Надява се чрез доставка на висококачествени южняшки оръжия за Севера да спечели достатъчно пари — и да си създаде връзки, — с които да се премести в Лутадел до края на това десетилетие.

Отново тишина.

— Но — почна объркано Хам — тези оръжия ще идват при нас, така ли?

— Да — отвърна Келсайър. — За всеки случай обаче ще трябва да подправим товарителниците.

— Кел, идеята ти е доста амбициозна — рече Хам. — Благородническо семейство на наша страна.

— Но, Кел — обади се Бриз, — ти мразиш благородниците.

— Този е различен — отвърна Келсайър.

Всички се втренчиха в него. Очевидно не им се нравеше идеята да работят с благородници, Вин го четеше в очите им.

Внезапно Бриз се разсмя, облегна се в креслото и допи виното си.

— Ах, ти! Убил си го, нали? Говоря за Реноа — убил си го и си го заместил със самозванец.

Усмивката на Келсайър се разшири.

Хам също се ухили.

— Аха! Вече разбирам. Или поне щеше да ми е ясно, ако те бяха кръстили Келсайър Дръзкия.

— Реноа ще се настани за постоянно във Фелисе — продължи Келсайър. — Ще бъде нашето прикритие, ако трябва да се свърши нещо официално. Ще го използвам да закупува оръжия и припаси.

Бриз кимна замислено.

— Отлично.

— Отлично? — възмути се Йеден. — Убил си благородник? И то изтъкнат!

— Йеден, ти пък искаш да събориш цяла империя — посочи Келсайър. — Реноа няма да е единствената жертва в твоето начинание.

— Да, но да заемеш мястото му? — упорстваше Йеден. — Струва ми се прекалено рисковано.

— Драги Йеден — заговори Бриз и подаде чашата си да му налеят, — събрал си ни тук, защото очакваш от нас да постигнем непостижимото. В такъв случай е съвсем оправдано да прибягваме до крайно рисковани начинания.

— Йеден, ще се постараем да ги сведем до минимум — успокои го Келсайър. — Човекът, когото избрах за тази роля, е наистина много добър. В предстоящата работа често ще ни се налага да вършим подобни неща.

— А ако ви наредя да не ги вършите? — попита Йеден.

— Можеш да се откажеш по всяко време — заяви Доксон. — Но докато планът е в действие, Келсайър ще издава заповедите и ще взема решенията. Така работим и ти го знаеше, когато ни потърси.

Йеден клатеше унило глава.

— Е? — попита Келсайър. — Ще продължим ли, или не? Ти решаваш, Йеден.

— Ако се съмняваш, приятелю, просто се откажи — посъветва го Бриз с глас, в който се долавяше надежда. — Не се страхувай, че ще ни обидиш. Аз например нямам нищо против леката печалба.

Йеден пребледня. Според Вин той дори бе извадил късмет, че след като Келсайър му бе взел парите, не го бе намушкал в гърдите. Но пък започваше да разбира, че тези хора не действат по такъв начин.

— Това е безумие — въздъхна Йеден.

— Кое? Че смятаме да свалим лорд Владетеля? — попита Бриз. — Защото ако говориш за същото, прав си.

— Е, добре — въздъхна Йеден. — Продължаваме.

— Хубаво — кимна Келсайър и написа под „войници“: „Келсайър: снаряжение“. — Заместникът на Реноа ще ни осигури достъп до лутаделското висше общество. Това е много важно предимство — ако ще започваме война, трябва да следим политическата атмосфера между Големите къщи отблизо.

— Келсайър, тази война между Къщите може да не се окаже толкова лесна работа — предупреди го Бриз. — Повечето благородници са предпазливи и внимателни.

Келсайър се усмихна.

— Бриз, радвам се, че можем да разчитаме на помощта ти. Ти си експерт в това да накараш хората да правят каквото искаш — двамата с теб ще измислим как да настроим благородниците едни срещу други. Големи войни между Къщите избухват през няколко века. Групата ни се състои от опитни, врели и кипели хора, които лесно ще допринесат това да се случи точно сега. В интерес на истината дори поразпалих този процес…

Бриз повдигна вежди и погледна към Хам. Главорезът изръмжа, извади от джоба си златна монета от десет боксинга и му я хвърли през стаята. Бриз се ухили доволно.

— Това пък какво беше? — попита Доксон.

— Облогче — отвърна Бриз. — Дали Келсайър е забъркан, или не в нощешната шумотевица.

— Шумотевица? — попита Йеден. — Каква шумотевица?

— Някой е нападнал Къща Венчър — отвърна Хам. — Според слуховете трима опитни Мъглородни били пратени да убият самия Страф Венчър.

Келсайър се изсмя.

— Трима? Страф май има твърде високо мнение за себе си. Въобще не съм бил там заради него. Отидох заради атиума — и за да ме забележат.

— Венчър не знае на кого да хвърли вината — рече Бриз. — Тъй като са замесени Мъглородни, всички предполагат, че е дело на някоя от Големите къщи.

— Тъкмо това беше идеята. — Келсайър кимна доволно. — Висшата аристокрация гледа много сериозно на атаките на Мъглородни — имат негласна уговорка да не ги използват, когато се изтребват взаимно. Още няколко подобни удара и ще се сдавят като помияри.

Обърна се и добави на дъската под „Големите къщи“ и „Бриз: планиране“ „Келсайър: всеобщ хаос“. После продължи:

— Както и да е. Ще трябва да следим внимателно политическата обстановка, за да знаем кои Къщи се съюзяват. А това означава да пратим при тях шпиони.

— Наистина ли е нужно? — попита объркано Йеден.

Хам кимна.

— Всъщност това е стандартната процедура при всички по-важни операции в Лутадел. Няма по-съществен фактор от информацията, а тя може да се събира само ако имаме свои хора в техните среди.

— Какво пък, поне тази част не ми изглежда трудна — рече Бриз. — Ще доведем тук нашия фалшив благородник и ще го пратим на празненствата, които се устройват.

Келсайър поклати глава.

— За съжаление лорд Реноа няма да може да пристигне в Лутадел лично.

Йеден се намръщи.

— Защо? Самозванецът няма ли да издържи проверка отблизо?

— О, той много прилича на лорд Реноа — отвърна Келсайър. — Всъщност е досущ като него. Само дето не бива да допускаме да се доближи до някой инквизитор…

— Аха — обади се Бриз. — Един от онези. Какво пък.

— Какво? — попита Йеден. — За какво говориш?

— По-добре да не знаеш — отвърна Бриз.

— Как така?

Бриз поклати глава.

— Нали помниш колко се обезпокои, когато Келсайър ти каза, че е заместил лорд Реноа със самозванец? Е, това е десет пъти по-лошо. Повярвай ми — колкото по-малко знаеш, толкова по-спокойно ще спиш.

Йеден погледна Келсайър, който се усмихваше широко, пребледня и се облегна в креслото.

— Май си прав.

Вин смръщи вежди и огледа останалите. Изглежда, бяха наясно за какво става дума. Трябваше да отдели малко време, за да проучи въпроса с този лорд Реноа.

— Та значи — заговори Келсайър, — ще се наложи да изпратим човек, който да следи какво става във висшето общество. Докс ще играе ролята на племенника и наследник на лорд Реноа, издънка на семеен клон, който наскоро е спечелил доверието на лорда.

— Почакай малко, Кел — спря го Доксон. — Не си ми казал нищо за това.

Келсайър сви рамене.

— Ще ни трябва някой, който да се върти сред местните аристократи. Ти си най-добрият за тази роля.

— Не може да съм аз — възрази Докс. — Разкриха ме само преди няколко месеца, по време на Ейсерската операция.

Келсайър се намръщи.

— Какво? — попита Йеден. Някой разбира ли за какво говорят тези двамата?

— Иска да каже, че Министерството го следи — отвърна Бриз. — Че се е преструвал на благородник, а те са узнали истината.

Доксон кимна.

— Самият лорд Владетел ме видя веднъж, а той има безпогрешна памет. Дори да го избягвам, все някой ще ме познае.

— И в такъв случай… — почна Йеден.

— В такъв случай — продължи Келсайър — ще ни е нужен друг, който да играе наследник на лорд Реноа.

— Не гледай мен — тросна се Йеден.

— Повярвай ми — отвърна безизразно Келсайър, — нямах подобна мисъл. Клъбс също се изключва — твърде добре е познат в гилдията на занаятчиите.

— И аз не съм в играта — обади се Бриз. — Вярно е, че имам познати сред тукашните благородници. Предполагам, че бих могъл да ги използвам, но не и за да ходя по балове и забави — ще е доста конфузно, ако срещна там някой от тях.

Келсайър потъна в замислено мълчание.

— Аз мога да го направя — предложи Хам. — Но знаеш, че не ме бива да играя роли.

— А какво ще кажеш за моя племенник? — попита Клъбс и кимна към младежа до себе си.

Келсайър погледна момчето.

— Как ти е името, младежо?

— Лестибърнс.

Келсайър повдигна вежда.

— Прекалено е сложно. Нямаш ли си прякор?

— Още не съм си вързал.

— Ще трябва да поработим върху това — рече Келсайър. — Винаги ли говориш на Източния уличен жаргон?

Момчето повдигна рамене, твърде нервно, че е център на вниманието.

— Ми там съм си расъл още откак бях дребен.

Келсайър погледна Доксон, който поклати глава.

— Кел, не става.

— Съгласен — рече Келсайър и погледна усмихнато Вин. — Така че май ни оставаш само ти. Какво ще кажеш да те издокараме в благороднически дрешки?

Вин пребледня.

— Брат ми ме е учил на някои неща, но никога не съм опитвала…

— Ще се справиш отлично — увери я Келсайър и написа на дъската под „Големите къщи“ „Вин: внедряване“. — Чудесно. Йеден, май е време да се заемеш с обмисляне на това как ще управляваш империята, след като свалим властта.

Йеден кимна. Вин изпита леко съжаление към него — личеше си, че самата мисъл за подобна задача го плаши. И въпреки това й беше трудно да му съчувства, особено предвид думите на Келсайър за нейната роля.

Да играе благородничка? Че нямаше ли по-добри занимания?…

Бриз обаче — продължаваше да гледа втренчено Йеден — подметна:

— На се мръщи, приятелю. Едва ли ще се наложи да управляваш града. Възможността да ни спипат всичките е много по-голяма от тази да успеем.

Йеден се усмихна унило.

— Ами ако наистина успеем? Какво ще ви попречи да ми теглите ножа и сами да поемете империята?

Бриз въздъхна театрално.

— Ние сме крадци, драги, не сме политици. Да се управлява цяла нация е неблагодарно занятие. Стига ни да приберем атиума.

— Да не говорим за другите богатства — добави Хам.

— Това са синоними, Хамънд — посочи Бриз.

— Освен това, Йеден — продължи Келсайър, — ти няма да получиш цялата империя. Защото тя най-вероятно ще се раздроби, когато Лутадел падне. Ще получиш само този град и може би част от Централната област — ако успееш да подкупиш местните армии да те подкрепят.

— Ами… лорд Владетеля? — попита Йеден.

Келсайър се усмихна.

— Все още смятам да се разправя лично с него. Преди това обаче искам да разбера как действа Единайсетият метал.

— И ако не успееш?

— Ако не успея — отвърна Келсайър, докато пишеше на дъската под „бунт на скаа“ и „Йеден: да се подготви за управление“, — ще потърсим начин да го примамим извън града. Може би ще успеем да го накараме да поведе армията към Ямите, за да ги запази от падане в чужди ръце.

— И след това? — упорстваше Йеден.

— След това ти ще си се оправяш с него. — Келсайър се подсмихна. — Все пак не си ни наел, за да убием лорд Владетеля. Това е само една възможност, която ще се опитам да осъществя.

— Йеден, на твое място не бих се притеснявал излишно — добави Хам. — Без пари той няма да може да поддържа армията дълго. Може да е силен аломант, но това не значи всесилен.

Бриз се засмя.

— Макар че, като си помислиш, враждебно настроените детронирани псевдобожества никак не са подходящи за съседи. Ще трябва да измислиш как да се отървеш от него.

На Йеден тази идея очевидно никак не му се понрави, но той реши да не настоява.

— Е, май приключихме — обяви Келсайър.

— Хъм — рече Хам. — Ами въпросът с Министерството? Не трябва ли поне да държим под око инквизиторите?

Келсайър се усмихна.

— Ще оставим на брат ми да се погрижи за тях.

— Как ли пък не! — избумтя един нов глас в стаята.

Вин подскочи, извъртя се и погледна към вратата. На прага стоеше висок широкоплещест мъж, неподвижен като статуя. Носеше скромни дрехи — семпла риза, панталони и широк елек, каквито носеха скаа. Беше скръстил недоволно ръце. Решителното му квадратно лице й се стори странно познато.

Погледна към Келсайър. Сходството беше очевидно.

— Марш? — попита Йеден и се надигна. — Марш, това си ти!? Той ни обеща, че ще се присъединиш към нас, но аз… както и да е… добре дошъл отново при нас!

Лицето на Марш остана безстрастно.

— Йеден, не съм сигурен, че съм се върнал при вас. Ако нямаш нищо против, бих искал да поговоря насаме с по-малкия си брат.

Останалите се надигнаха и излязоха един по един, като заобикаляха Марш отдалече. Вин ги последва, затвори вратата и слезе в стаята си.

След по-малко от три минути беше долепила ухо до вратата и слушаше внимателно разговора, който се водеше вътре.