Брандън Сандърсън
Последната империя (7)

5.

Дори не разбирам какво се очаква от мен. Териските философи твърдят, че ще осъзная дълга си, когато му дойде времето, но това е слаба утеха.

Дълбината трябва да бъде унищожена и очевидно аз съм единственият, който е в състояние да го направи. Тя опустошава света дори в този момент. Ако не я спра час по-скоро, няма да остане нищо на тази земя, освен кости и прах.

— Аха! — Келсайър се появи триумфално иззад бара на Кеймън — на лицето му грееше задоволство — и тупна на тезгяха прашна бутилка вино.

Доксон го погледна учудено.

— Къде го намери това?

— В едно тайно чекмедже — отвърна Келсайър и почна да бърше прахта от бутилката.

— Мислех, че съм ги преровил всичките.

— Да де. Но едно имаше двойно дъно.

Доксон се засмя.

— Хитро.

Келсайър кимна, отпуши бутилката и наля три чаши.

— Номерът е да не спираш да търсиш. Винаги има още някоя тайна. — Взе чашите и ги донесе на масата.

Вин взе своята чаша неуверено. Срещата бе приключила преди малко и Бриз, Хам и Йеден си бяха тръгнали, за да обмислят онова, което им бе съобщил Келсайър. Вин също би си тръгнала, но нямаше къде да иде. Доксон и Келсайър, изглежда, приеха за съвсем естествено, че остава с тях.

Келсайър отпи и се усмихна.

— О, наистина е добро.

Доксон също отпи и кимна. Вин само ги гледаше.

— Ще ни трябва друг Задимител — заяви Доксон.

— Да — съгласи се Келсайър. — Останалите обаче го приеха съвсем добре.

— Бриз все още не е сигурен.

— Няма да се откаже. Бриз обича предизвикателствата, а никога няма да се изправи пред по-голямо предизвикателство от това. — Келсайър се усмихна. — Направо ще се побърка само от мисълта, че сме се захванали с нещо, в което не участва.

— Но въпреки това има право да се безпокои — настоя Доксон. — Аз самият също съм малко разтревожен.

Келсайър поклати глава и Вин се намръщи. „Значи ли това, че сериозно смятат да се захванат с този план? Или всичко е само представление заради мен?“ Двамата изглеждаха толкова компетентни… Но от друга страна — да съборят Последната империя? По-скоро биха спрели движението на мъглите или изгрева на слънцето.

— Кога ще се появят другите ти приятели? — попита Доксон.

— След два дни — отвърна Келсайър. — Дотогава трябва да намерим Задимител. Освен това ще ми трябва още малко атиум.

Доксон се намръщи.

— Вече?

— Да. Използвах част от запасите, за да платя Оресурския договор, останалото изчерпах в плантацията на Трестинг.

Трестинг. Благородникът, когото бяха убили в собственото му имение преди седмица. „Да не би Келсайър да има пръст в това?“ И какво бе казал по-рано за атиума? Че лорд Владетеля държи под контрол висшата аристокрация чрез монопол върху този метал.

Доксон се почеса по брадата.

— Кел, атиум не се намира лесно. Трябваше да подготвям цели осем месеца операцията по набавянето на предишното количество.

— Защото държеше да пипаш внимателно — отвърна Келсайър с дяволита усмивка.

Доксон го погледна обезпокоено. Келсайър продължаваше да се усмихва и накрая Доксон не издържа и въздъхна. После погледна Вин и каза:

— Така и не опита виното.

— Не обичам да пия нещо, което не съм приготвила сама.

Келсайър се изкиска.

— Напомня ми за Вент.

— За Вент? — Доксон изсумтя. — Малката е прекалено предпазлива, но в това няма нищо лошо. Докато онзи тип бе толкова страхлив, че подскачаше дори от ударите на собственото си сърце.

Двамата се изсмяха. Вин се чувстваше малко неудобно в компанията им. „Какво очакват от мен? Дали ме смятат за тяхна ученичка?“

— Е, ще ми кажеш ли как възнамеряваш да си набавиш още атиум? — попита Доксон.

Келсайър понечи да отговори, но откъм стълбите се чу тропот и двамата се обърнаха натам. Вин, разбира се, бе седнала така, че да вижда и двата входа, без да помръдва.

Очакваше, че ще е някой от групата на Кеймън, пратен да провери дали Келсайър още е в тайната квартира, и се изненада, когато на прага се появи навъсеният Клъбс.

Келсайър обаче се усмихваше със закачлив блясък в очите.

„Не изглежда изненадан. Даже по-скоро е доволен“.

— Добре дошъл пак, Клъбс — каза Келсайър.

Клъбс ги изгледа недоволно, но влезе. След него се вмъкна някакъв мършав хлапак.

— Усмирителят тръгна ли си? — попита Клъбс, щом седна до тях.

— Бриз ли? — попита Келсайър. — Да, отиде си.

Клъбс изсумтя все така недоволно, после погледна шишето.

— Налей си — предложи му Келсайър.

Клъбс махна на момчето да му донесе чаша и се обърна към Келсайър.

— Искам да съм сигурен. Човек изобщо не може да вярва на мислите си, ако наблизо има Усмирител — особено такъв като него.

— Ти си Задимител, Клъбс — отвърна Келсайър. — Нищо не може да ти направи, освен ако не му позволиш.

— Не харесвам Усмирителите. Не е въпросът само в аломантията… тези типове… никога не си сигурен дали не те манипулират. С мед или без мед.

— Не бих използвал подобни методи, за да си осигуря лоялността ти — посочи Келсайър.

— Така съм чувал — отвърна Клъбс. Момчето му наля втора чаша. — Но трябваше да съм сигурен. И да помисля върху предложението ти, без Бриз да ми се пречка. — Намръщи се неясно защо и отпи.

— Бива го винцето — рече и пак изсумтя. След това погледна Келсайър. — Та значи в Ямите човек направо може да се побърка, а?

— Направо — потвърди Келсайър съвсем сериозно.

Клъбс се усмихна, от което лицето му само се разкриви още повече.

— И наистина си решил да го направиш? Да осъществиш този свой план?

Келсайър кимна.

Клъбс Гаврътна остатъка от виното.

— В такъв случай смятай, че си намерил Задимител. Не става въпрос за парите. Ако наистина си решил да събаряш властта, аз съм готов да участвам.

Келсайър се усмихна.

— И не ми се присмивай — скастри го Клъбс. — Мразя го това.

— Никога — увери го Келсайър.

— Е — обади се Доксон, — това решава проблема със Задимителя.

— Едва ли ще има голямо значение — заяви спокойно Клъбс. — След като и без това ще се провалите. Прекарал съм целия си съзнателен живот да укривам Мъгливи от лорд Владетеля и неговите принудите ли. Все някога ще ме спипат.

— Защо тогава реши да ни помагаш? — попита Доксон.

— Защото — отвърна Клъбс и се надигна — Владетеля рано или късно ще ме залови. А така поне ще имам възможност да му плюя в лицето. Да събориш Последната империя… — Той се усмихна. — Виж, това е нещо велико. Да вървим, хлапе. Трябва да подготвим магазина за посетителите.

Вин ги изпрати с поглед, докато Клъбс куцукаше нагоре по стълбите, а хлапето го следваше. После погледна Келсайър и каза:

— Ти знаеше, че ще се върне.

Келсайър сви рамене и се протегна.

— Надявах се. Хората лесно се увличат от велики идеи. Работата, която им предложих, не е нещо, от което е лесно да се откажеш… особено ако си отегчен, вече на години и обиден на целия свят. А сега, Вин, нека те попитам — вашата банда цялата къща ли държи?

— Да. Магазинчето на горния етаж е за параван.

— Хубаво. — Келсайър си погледна джобния часовник, после го подаде на Доксон. — Кажи на твоите приятели, че могат да се прибират в леговището — и без това мъглите скоро ще се спуснат.

— А ние? — попита Доксон.

Келсайър се засмя.

— Ние отиваме на покрива. Както ти казах, трябва да си набавя малко атиум.

 

 

Денем Лутадел беше сумрачен град, почернен от сажди и озарен от бледа червеникава светлина. Изглеждаше неприветлив, суров, потискащ.

Нощем обаче се скриваше под завесата на мъглите. Високите кули на благородниците се превръщаха в призрачни силуети. Улиците сякаш се стесняваха, всяка се превръщаше в самотен опасен каньон. Дори благородниците и крадците избягваха да излизат навън през нощта — трябваше доста кураж, за да се скиташ из тази навяваща лоши мисли мъглива тишина. Нощем тъмният град бе място за отчаяните и дръзките — земя на спотаени загадки и странни създания.

„Странни като мен“ — помисли Келсайър. Стоеше на ръба на плоския покрив. Сенчести постройки се мержелееха в мрака, мъглите караха всичко да се мести и движи в тъмнината. Мъждива светлина надзърташе от редките осветени прозорчета, наподобяващи изплашените очи на сгушени мънички същества.

Хладен вятър раздвижи мъглата и погали страните му като ледено дихание. Навремето — във времената, преди всичко да се обърка — той често излизаше вечер на покрива, за да се полюбува на града. Не си бе дал сметка, че просто е станал жертва на стария навик, докато не се огледа, сякаш очакваше да види до себе си Мейр.

Но видя само пустота. Самота. Тишина. Мъглите я бяха заменили — неуспешно.

Въздъхна и се обърна. Зад него стояха Вин и Доксон. И двамата очевидно се притесняваха навън сред мъглите, но успяваха да овладеят страха си. Не можеш да напреднеш в подземния свят, ако не се научиш да съжителстваш с мъглите.

Келсайър можеше много повече, отколкото да „съжителства“ с тях. През последните няколко години бе излизал толкова често нощем, че вече се чувстваше по-спокоен в тяхната сумрачна прегръдка, отколкото през деня.

— Кел — обади се Доксон, — трябва ли да стоиш точно на ръба? Планът ти може да е налудничав, но не бих искал да се обезсмисли, като се претрепеш на калдъръма.

Келсайър се усмихна. „Все още не може да свикне, че съм Мъглороден. Ще му трябва време — както и на останалите“.

Преди години Келсайър бе станал най-прочутият главатар в Лутадел дори без да владее аломантията. Мейр беше Калаено око, но двамата с Доксон… тогава бяха обикновени хора. Единият нечистокръвен без никакви способности, другият — избягал от плантацията скаа. Заедно бяха поставили Големите къщи на колене, бяха обирали дръзко най-могъщите хора в Последната империя.

Сега Келсайър беше много, много повече. Навремето мечтаеше за аломантия, за сила като тази на Мейр. Но тя издъхна, преди той да се Преобрази, преди в него да се пробудят силите. Така и не можа да види какво постигна с тях.

Някога висшите благородници се бояха от него. Наложи се самият лорд Владетел да му постави капан, за да го заловят. Сега… цялата Последна империя щеше да се разтресе, преди да е приключил с това.

Огледа града още веднъж, вдиша мъглите, после се приближи до Доксон и Вин. Не носеха фенери, бледата разсеяна от мъглите светлина беше напълно достатъчна, за да се ориентират.

— Е, добре — рече Келсайър. — С кого да започнем?

Доксон се намръщи.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? Келсайър продължаваше да се усмихва.

Доксон въздъхна.

— Къщи Урбейн и Тениерт бяха удряни наскоро, макар и не заради атиума.

— Коя е най-силната къща в момента? — попита Келсайър, докато размотаваше връзките на торбата, която бе оставил в краката на Доксон. — Кой не би очаквал нападение?

Доксон помисли, после каза:

— Венчър. От няколко години са на върха.

Келсайър отвори торбата и извади сиво-черно наметало, достатъчно голямо, за да го обгърне целия. Не бе от цяло парче, а от стотина тесни ленти, съшити една за друга на раменете и гърдите, но надолу висяха свободно, като плътна завеса.

Келсайър се загърна със странното наметало, чиито краища се извиваха и поклащаха като мъгливите повлекла.

— Какво е това? — попита Вин.

— Пелерина на Мъглороден — отвърна Доксон. — Те всички ги носят — нещо като знак за принадлежност към клуба.

— Всъщност е оцветено и съшито така, че да те скрива в мъглите — обясни Келсайър. — И предупреждава градската стража и други Мъглородни да не те закачат. — Завъртя се и пелерината се разтвори грациозно. — Мисля, че ми отива.

Доксон изсумтя с досада.

— И така — рече Келсайър, докато вадеше от торбата някакъв колан. — Къща Венчър. Има ли нещо, което трябва да знам?

— Лорд Венчър вероятно е в кабинета си — отвърна Доксон. — Там се предполага, че са и запасите от атиум. Кабинетът му е на третия етаж, през три стаи от горния южен балкон. Внимавай, в Къща Венчър държат около дузина Мътни убийци в добавка към редовната охрана и Мъгливите.

Келсайър кимна, докато завързваше колана — нямаше катарама, но към него бяха прикачени две малки кании. Извади от торбата два стъклени кинжала, провери ги за шупли и ги пъхна в каниите. Изу обувките и чорапите и остана бос върху студените камъни. Така единственият метал, който носеше сега, бяха монетите в кесията и трите стъкленици с метални разтвори на колана. Той избра най-голямата, изпи я на един дъх и я подаде на Доксон.

Вин следеше подготовката на Келсайър с нарастващо любопитство. Мълчалива, присвита, незабележима, тя притежаваше стаена решителност, която той харесваше. Може би наистина беше малко параноична, но не и боязлива.

„Ще получиш своя шанс, хлапе — рече си той. — Но не тази вечер“.

— Е — каза той, развърза кесията, извади една монета и я метна през ръба на покрива. — Време е да тръгвам. Ще се срещнем в магазинчето на Клъбс.

Доксон кимна.

Келсайър доближи ръба на сградата, засили се и скочи.

Мъглата се завъртя около него. Той разпали стомана, втория от основните аломантични метали. Прозрачни синкави линии се появиха около него, видими единствено за неговите очи. Всяка извираше от средата на гърдите му и се насочваше към най-близкия източник на метал. Линиите бяха съвсем тънки — признак, че металните източници, които сочат, са дребни — панти на врати и прозорци, гвоздеи и други от този род. Видът на метала нямаше значение. Разпалването на желязо или стомана насочваше синкавите линии към всички видове метал, стига да са достатъчно близо и в количество, позволяващо да се видят.

Келсайър избра линията, която водеше право надолу, към монетата, която бе хвърлил, разпали стомана и Тласна монетата.

Снижаването му мигом се забави и той подскочи обратно нагоре, като следваше синята линия. Докато се издигаше, избра една метална дръжка на прозорец, Тласна я и се понесе настрани. Добре премереното побутване го отведе отвъд ръба на сградата срещу тайната квартира на бандата.

Приземи се гъвкаво, приклекна и се затича по стръмния покрив. Спря в сумрака от другата страна и надзърна през мътните талази на мъглата. Разпали калай и почувства огъня да се пробужда в гърдите му, да подсилва всичките му сетива. Изведнъж мъглите вече не изглеждаха така гъсти. Не че нощта бе просветляла, по-скоро бе нараснала способността му да възприема околния свят. Далече на север вече различаваше една по-масивна постройка. Цитаделата Венчър.

Остави калая да гори — металът пламтеше бавно и вероятно нямаше нужда да се безпокои, че ще се изчерпи. Докато стоеше неподвижно, мъглите неусетно обгърнаха тялото му, завъртяха се и се завихриха, носеха се край него като едва забележимо течение. Мъглите го познаваха, те имаха свои права над него. Можеха да усетят аломантията.

Той се Оттласна от металния комин зад себе си, скочи и се понесе през празнотата. Докато летеше, метна една монета, която блесна в мъглата и мрака. Тласна монетата, преди тя да тупне на земята, и силата му я пришпори рязко надолу. Веднага щом монетата иззвънтя на калдъръма. Тласкащата сила на Келсайър го издигна нагоре, превръщайки втория му скок в грациозна дъга.

Стъпи на поредния островръх дървен покрив. Тласкането на стомана и Придърпването на желязо бяха първите две упражнения, на които го бе научил Геммел. „Когато Тласкаш нещо, все едно хвърляш цялата си тежест върху него — припомни си той думите на стария ексцентрик. — А човек не може да променя теглото си, ти си аломант, не си някакъв северен мистик. Никога не Придърпвай нещо, което тежи по-малко от теб, освен ако не искаш да полети към теб, и не Тласкай нещо по-тежко от теб, ако не искаш да се понесеш в обратна посока“.

Почеса белезите по ръцете си, загърна се по-плътно в мъглопелерината и приклекна, усещаше грапавото дърво с босите си ходила. Неведнъж му се бе искало разпаленият калай да не усилва всички сетива — или поне не всички едновременно. Имаше нужда от подобрено зрение, за да вижда в мрака, и можеше да се възползва от подсиления си слух. Но горящият калай правеше нощта още по-студена за свръхчувствителната му кожа, а ходилата му усещаха всяко камъче или треска, върху които стъпваше.

Пред него се издигаше Цитаделата Венчър. Сравнена с мрачния град, твърдината изглеждаше обгърната от ярко сияние. Благородниците водеха различен живот от обикновените хора, те можеха да си позволят газени лампи и свещи и така не се налагаше да се съобразяват с прищевките на сезоните и слънцето.

Цитаделата беше наистина величествена — личеше си и по най-дребните архитектурни детайли. Без да нарушава принципите на всяко отбранително съоръжение, тя сама по себе си беше истинско произведение на изкуството. Яки подпори я крепяха от всички страни, над тях се виждаха красиво оформени прозорци и множество високи бойници. Блестящите витражи на прозорците пропускаха светлината и озаряваха околните мъгли с призрачно сияние.

Келсайър разпали желязо, подсили горенето и потърси в нощта големи източници на метал. Беше твърде далече от Цитаделата, за да използва дребни предмети като монети и панти. Нуждаеше се от по-масивна котва, за да преодолее това разстояние.

Повечето синкави линии бяха съвсем бледи. Келсайър забеляза, че две от тях се местят лениво встрани — вероятно следваха крачещи по покрива стражи. Значи бе засякъл нагръдниците и оръжията им. Въпреки аломантичните изисквания повечето благородници все още въоръжаваха войниците си с метал. Мъгливи със способности да Притеглят и Тласкат метали се срещаха доста рядко, още по-рядко пък Мъглородни. Мнозина господари смятаха за непрактично да оставят войниците си относително беззащитни заради опасността, произхождаща от една толкова малочислена група.

Всъщност повечето висши благородници разчитаха на други средства, за да се справят с аломантите. Келсайър се усмихна. Доксон го бе предупредил, че лорд Венчър държи отряд Мътни убийци. Ако това беше вярно, Келсайър вероятно щеше да се срещне с тях, преди да отмине нощта.

Пренебрегна войниците на стената и се съсредоточи върху плътната синкава линия, сочеща право към заострения връх на Цитаделата. Предполагаше, че покривът е с бронзова или медна обшивка. Разпали желязото, пое дълбоко дъх и Придърпа тази линия.

Тялото му се разтресе и излетя във въздуха. Келсайър продължи да гори желязо и се понесе към Цитаделата с невъобразима скорост. Мнозина разправяха, че Мъглородните можели да летят, но това си беше чисто преувеличение. Дърпането и Тласкането на метали обикновено предизвикваха по-скоро усещането за падане, отколкото за полет — само че в друга посока. Аломантът трябваше да Дърпа с всички сили, за да набере нужната инерция, и това често го запращаше към неговата котва със зашеметяваща скорост.

Келсайър се стрелна към Цитаделата, следван от мъглявите повлекла. Преодоля с лекота защитната стена, но тялото му постепенно започна да се снижава под влияние на собствената си тежест. Дори най-бързите стрели постепенно се снижават към земята.

Тежестта му доведе до това, че вместо да лети право нагоре към покрива, той се изви в дъга. Доближи стената на Цитаделата на няколко десетки стъпки под покрива, като продължаваше да се носи с ужасяваща скорост.

Пое си дъх, запали олово и го използва, за да увеличи физическата си сила по същия начин, по който калаят изостряше сетивата. Завъртя се във въздуха и се удари в стената с крака. Мускулите му възроптаха срещу подобно натоварване, но той успя да спре, без да си строши костите. Веднага прекъсна връзката си с покрива, пусна една монета и я Тласна, докато падаше след нея. Пресегна се и намери източник на метал по-високо — металния обков на един витраж. Придърпа го.

Монетата тупна на земята и най-сетне можеше да поддържа тежестта му. Келсайър се изстреля нагоре, като Тласкаше монетата и едновременно Теглеше обкова на прозореца. После изгаси и двата метала и остави на инерцията да го отнесе на няколко стъпки нагоре в тъмните мъгли. С тихо плющене на пелерината се преметна през каменните перила и стъпи на тясната площадка.

На три крачки от него стоеше сащисан пазач. Келсайър скочи върху него, като Притегли съвсем леко металния му нагръдник и го принуди да изгуби равновесие. Измъкна единия от стъклените кинжали и щом Желязното дърпане го отнесе при пазача, го блъсна с два крака в гърдите, приклекна и нанесе подсилен от оловото удар.

Пазачът рухна с прерязано гърло. Келсайър стъпи безшумно до него, наострил слух в нощта за признаци на опасност. Засега поне нямаше никакви.

Бавно се отдалечи от агонизиращия пазач. Мъжът вероятно бе дребен благородник. Враг. Можеше да е и скаа войник, подмамен да измени на собствения си народ за шепа дребни монети… Какво пък, в такъв случай Келсайър щеше да е още по-щастлив, че го е пратил във вечността.

Оттласна се от нагръдника на умиращия войник, скочи от тясната площадка и се озова на самия покрив. Бронзовият обков беше леденостуден под босите му крака. Келсайър изтича по него към южния край на сградата, където трябваше да е споменатият от Доксон балкон. Не се страхуваше, че могат да го открият — една от целите му тази вечер беше да открадне известно количество атиум, десетия и най-мощен от всички основни аломантични метали. Другата беше да предизвика суматоха.

Не беше трудно да открие балкона. Дълъг и широк, той вероятно бе предназначен за гости, ако решат да излязат на открито. В момента там нямаше никого — ако се изключеха двамата стражи. Келсайър се притаи в мъглата над балкона, почти невидим благодарение на сивата пелерина. Под него двамата стражи разговаряха безгрижно.

„Време е да вдигна малко шум“.

Скочи от ръба право върху пазачите. Разпали олово, за да подсили тялото си, протегна ръка и предизвика мощно Стоманено дръпване на двамата противници едновременно, а после ги Тласна и ги запокити в противоположни посоки. Те изкрещяха изненадано, впримчени от невидимите сили, които ги преметнаха през перилата.

Виковете им отекваха още няколко секунди. Келсайър разтвори вратите на балкона и остави мъглата да го обгърне — пипалата й бързо се запрокрадваха в тъмната стая.

„Третото помещение от входа“ — припомни си той, докато тичаше приведен по коридора. Втората стая беше парник. На ниски стойки бяха поставени култивирани храсти и малки дръвчета, една от стените бе остъклена, за да пропуска слънчева светлина за растенията. Макар че беше тъмно, Келсайър знаеше, че растенията ще са с малко по-различен цвят от нормалното кафяво — едни щяха да са бели, други червеникави и може би дори щеше да има светложълти. Растенията, които не бяха кафяви, се смятаха за особено редки и се отглеждаха за развлечение на благородниците.

Прекоси забързано парника и спря при следващата врата, забелязал светлата черта над пода. Потуши калая, за да не бъде заслепено подсиленото му зрение, когато влезе в осветената стая, и рязко отвори вратата.

Шмугна се вътре, примижал срещу светлината и стиснал стъклените кинжали. Но стаята беше празна. Изглежда, беше кабинет — на стените до лавиците с книги горяха фенери, в ъгъла бе поставено бюро.

Келсайър прибра ножовете, разпали стомана и потърси източници на метал. В единия ъгъл имаше голям сейф, но той бе на твърде очевидно място. Но виж, на източната стена се разгоря синкав пламък, сочещ големи метални залежи. Келсайър се приближи и прокара пръсти по мазилката. Както по повечето стени в къщите на благородниците, върху тази също имаше изрисувани фрески.

„Винаги има и друга тайна“ — помисли той. Дори не си направи труда да открие как се отваря скривалището. Вместо това разпали стомана, пресегна се и Придърпа един малък източник на метално сияние, който вероятно бе заключващият механизъм. Отначало почувства леко съпротивление, дори притегляне към стената, но разпали пютриум и усили Дърпането. Бравата изхвърча и в стената се отвори вратичка, зад която се виждаше вградена каса.

Келсайър се усмихна. Беше достатъчно малка, за да може да я носи човек с подсилени от пютриум мускули, стига да успее да я изтръгне от стената.

Той подскочи, използва желязо, за да се Придърпа към касата, завъртя се във въздуха и опря крака в стената от двете й страни. Продължи да Дърпа, като се задържа на място и разгоря още пютриум. Краката му се наляха със сила, а той разгоря и стомана и напъна мишци. Пъхтеше от усилието. Беше като изпитание кое ще поддаде първо — касата или краката му.

Касата се размърда. Келсайър Дръпна по-силно, усещаше нарастваща болка в мускулите. За един кратък мъчителен момент не се случи нищо. После касата изстърга и се измъкна от стената. Докато падаше назад, Келсайър разгоря стомана и Тласна касата, за да не се стовари отгоре му. Падна по гръб, с плувнало от пот чело, а касата изтрещя на дървения под.

В стаята нахлуха двама изплашени пазачи.

— Време беше — изхриптя Келсайър, протегна ръка и Дръпна меча на единия. Оръжието се изниза със стържене от ножницата, завъртя се във въздуха и литна с острието към Келсайър. Той потуши желязото, пристъпи встрани и улови меча за дръжката, докато той профучаваше покрай него.

— Мъглороден! — изкрещя войникът.

Келсайър се усмихна и се хвърли напред.

Войникът извади кинжал. Келсайър го Тласна и изтръгна оръжието от ръката му. Острието се завъртя, заби се в шията на войника и му отряза главата. Вторият войник изруга и заразвързва с треперещи ръце презрамките на нагръдника си.

Келсайър Тласна меча в ръката си. Тежкото острие изсвистя във въздуха, насочено право към втория войник. Нагръдникът на мъжа се смъкна надолу — за да не позволи на Келсайър да го Тласне — точно когато тялото на първия войник рухна на пода. Миг по-късно мечът се заби в оголените гърди на войника. Мъжът се олюля и рухна, без да издаде звук.

Келсайър обърна гръб на труповете и пелерината му се завъртя с тихо шумолене. Гневът му днес бе тих, не както в нощта, когато бе убил лорд Трестинг. Но въпреки това го усещаше, в сърбежа на белезите, в спомена за писъците на жената, която бе обичал. Доколкото зависеше от него, всеки, който подкрепяше Последната империя, не заслужаваше да живее.

Разпали пютриум, за да подсили изнуреното си тяло, наведе се и вдигна касата. За един кратък миг се олюля под тежестта й, успя да запази равновесие и тръгна към балкона. Може би в касата имаше атиум, а може би не. Но нямаше време да търси на други места.

Беше някъде по средата на помещението, когато чу зад гърба си стъпки. Обърна се и видя, че кабинетът се изпълва с тъмни фигури. Бяха осем на брой, облечени с широки сиви раса и въоръжени с фехтовачески бастунчета и щитове вместо с мечове. Мътни убийци.

Келсайър пусна касата на пода. Мътните убийци не бяха аломанти, но бяха обучени да се бият с Мъгливи и Мъглородни. На телата им нямаше нито късче метал и бяха подготвени за всички негови номера.

Келсайър отстъпи назад, протегна се и се усмихна. Осемте мъже се разпръснаха из кабинета, движеха се с безшумна прецизност.

„Взе да става интересно“.

Мътните убийци атакуваха, като се втурваха по двама през парника. Келсайър извади кинжалите, отскочи при първото нападение и остави дълбока диря през гърдите на единия от мъжете. Мътният убиец отстъпи, но не позволи на Келсайър да го последва — защити се с рязко замахване с бастунчето.

Келсайър разпали пютриум, отскочи назад с подсилените си крака, разпръсна шепа монети и ги Тласна срещу противниците си. Металните дискове изсвистяха във въздуха, но Мътните бяха подготвени за това: всички вдигнаха дървените си щитове и монетите отскочиха от тях. Разхвърчаха се трески, но Мътните убийци останаха невредими.

Докато настъпваше бавно през помещението, Келсайър оглеждаше противниците си. Едва ли разчитаха да го въвлекат в продължителна схватка — тактиката им по-скоро щеше да е да му се нахвърлят едновременно, надявайки се да приключат бързо, или поне да го задържат, докато не събудят и не доведат аломантите.

Погледна касата на пода. Не можеше да си тръгне без нея. Разпали пютриум и скочи напред, като замахна с кинжала хоризонтално. Но и този път не можа да преодолее защитата на противника срещу себе си едва успя да се отдръпне, за да не получи удар с бастунчето по главата.

Трима от Мътните убийци го заобиколиха и му отрязаха пътя за отстъпление към балкона. „Страхотно“ — помисли си Келсайър, докато се мъчеше да наблюдава едновременно и осмината. Те напредваха с добре трениран синхрон, като опитна група.

Келсайър стисна зъби и разпали още пютриум — и забеляза, че запасите му привършват. От осемте основни метала оловото гореше най-бързо.

„Сега не е време да се безпокоя за това“. Мъжете зад него се хвърлиха в атака и Келсайър отскочи встрани — Придърпа се към касата, за да се придвижи към центъра на помещението. Тласна веднага щом стъпи на пода до касата и се изстреля под ъгъл във въздуха. Присви се, преметна се над главите на двамата нападатели и се приземи на пода зад едно дръвче. Завъртя се, разпали пютриум и вдигна ръка, за да отбие удара, който очакваше да последва.

Фехтоваческото бастунче се стовари върху ръката му. Остра болка го проряза до рамото, но подсилената с пютриум кост издържа. Келсайър замахна с другата си ръка и заби стъкления кинжал в гърдите на противника си.

Мъжът се олюля назад с изцъклени от изненада очи и при движението освободи окървавения кинжал. Вторият убиец продължи атаката, но Келсайър отскочи, посегна надолу с ударената си ръка и откъсна кесията с монетите от колана си. Мътният убиец се приготви да блокира кинжала, но вместо това Келсайър запокити кесията с монети към щита му.

След това Тласна монетите вътре.

Мътният убиец извика. Мощният железен Тласък буквално го отхвърли. Келсайър разпали стомана и Тласна толкова силно, че той самият отхвръкна назад — далече от двамата други, които се опитваха да го атакуват. С противника му полетяха в противоположни посоки. Келсайър се блъсна в стената, но продължи да Тласка и блъска Мътния — с кесията, щита и всичко — в дебелия прозорец на парника.

Чу се звън на строшено стъкло и отраженията от стенните фенери затрептяха по сипещите се късчета. Изплашеното лице на Мътния убиец се изгуби в мрака отвъд прозореца и мъглата — смълчана и злокобна — започна да се прокрадва през нащърбените отвори.

Останалите шестима настъпваха неумолимо. Келсайър отби два поредни удара, завъртя се рязко, блъсна се в едно малко дръвче и в този момент върху него се нахвърли трети Мътен и заби бастунчето си под ребрата му.

Келсайър залитна, почти падна в голямата саксия и се претърколи на пода. Изпусна кинжала, изпъшка, надигна се на коляно и притисна удареното. Друг на негово място сигурно щеше да има няколко строшени ребра. Е, дори Келсайър щеше да се сдобие с огромна синина.

Шестимата пристъпиха напред, разделиха се, за да го заобиколят. Замаян от болка и изтощение, Келсайър стисна зъби, посегна към колана си и дръпна една от останалите стъкленици с метали. Гаврътна съдържанието й на един дъх, за да попълни запасите от пютриум, после разпали калай. Светлината почти го заслепи, болката в ръката и хълбока внезапно стана още по-остра и нетърпима, но избликът на подсилените сетива проясни главата му.

Шестимата Мътни убийци се хвърлиха във внезапна координирана атака.

Келсайър протегна ръка настрани, разпали желязо и потърси метал. Най-близкият източник беше масивно сребърно преспапие на бюрото в кабинета. Келсайър го изтегли в ръката си, изръмжа свирепо и замахна към настъпващите мъже.

Разпали стомана. Тежкото преспапие изхвърча от ръката му и профуча във въздуха. Предният убиец вдигна щита си, но реагира твърде бавно. Металният къс го удари по рамото, чу се сухо хрущене, мъжът изпусна щита и нададе болезнен вик.

Келсайър се извъртя настрани, избягна един удар с бастунче и се шмугна между новия нападател и падналия. Разпали желязо и Дръпна преспапието към себе си. Тежкият слитък се понесе във въздуха, удари втория Мътен право в слепоочието и той рухна на пода.

Един от останалите изруга и се хвърли в атака. Келсайър Тласна все още въртящото се във въздуха преспапие и го отдалечи от себе си — и от атакуващия Мътен, който бе вдигнал щита си. Чу как преспапието се удря в пода зад него, посегна — като разпали пютриум — и улови бастунчето на Мътния, докато се стоварваше върху него.

Мътният убиец изсумтя, докато се мъчеше да надвие подсилената от метал хватка на Мъглородния. Келсайър дори не се опита да му отнеме оръжието. Вместо това Дръпна рязко преспапието и го насочи към собствения си гръб с убийствена скорост. Извъртя се в последния момент, като използва инерцията, за да си разменят местата с Мътния, който се озова на пътя на парчето метал.

Мътният падна.

Келсайър разпали още пютриум, за да възстанови силите си за новата атака. И наистина, миг по-късно върху рамото му се стовари още едно бастунче. Той падна на колене, но разпаленият калай му помогна да не изгуби съзнание. Едновременно го прорязаха болка и ярки проблясъци. Той Дръпна преспапието, изтръгна го от гърба на убития и отстъпи встрани, докато набиращото скорост оръжие профуча покрай него.

Двамата Мътни убийци най-близо до него се наведоха светкавично. Преспапието се удари в щита на единия, но Келсайър спря да го Тласка, за да не изгуби равновесие. Вместо това разпали желязо и го придърпа обратно. Наведе се, потуши желязото и усети как тежкият къс метал изсвистя над него. Чу се пукот от сблъсъка му с Мътния, който се прокрадваше зад Келсайър.

Келсайър разпали първо желязо, сетне и стомана, и запокити преспапието към последните двама оцелели. Те се отдръпнаха. Келсайър Притегли преспапието и го пусна да тупне на пода пред тях. Мъжете втренчиха в него обезпокоени погледи и Келсайър използва момента, за да скочи. Оттласна се от преспапието с разпалена стомана и се преметна над главите им. Мътните убийци изругаха и се обърнаха. Докато стъпваше на пода, Келсайър пак Дръпна слитъка и го стовари върху черепа на единия.

Мътният убиец рухна, без да издаде и звук. Преспапието се претърколи в тъмнината, Келсайър го Притегли към себе си и усети, че хладната му повърхност е лепкава от кръв. Мъгла от разбития прозорец обгръщаше краката му. Той вдигна ръка и я насочи право към последния Мътен убиец.

Някъде в стаята един от повалените мъже изстена.

Последният убиец захвърли оръжието си и побягна. Келсайър се усмихна и отпусна ръка.

Изведнъж нещо Дръпна преспапието от ръката му и то профуча през стаята и пръсна отсрещния прозорец. Келсайър изруга и се обърна. Нова, по-голяма група нахлуваше в помещението. Благородници. Аломанти.

Те вдигнаха ръце и към Келсайър се стрелна дъжд от монети. Той разпали стомана и ги Тласна встрани. Чу се звънтене на строшени прозорци. Келсайър усети силно Придръпване и последната стъкленица с метал се откъсна от пояса му и полетя към съседната стая. Няколко яки мъже се втурнаха напред приведени, за да избегнат свистящите над тях монети. Главорези — Мъгливи, които, подобно на Хам, можеха да горят калай.

„Време е да се махам“ — помисли Келсайър, отби нова вълна монети и стисна зъби от болката в рамото. Оставаха му броени секунди и едва ли щеше да се добере до балкона. Още няколко Мъгливи се хвърлиха към него. Келсайър си пое дълбоко дъх и скочи към един от счупените прозорци. Излетя навън в мъглата, превъртя се във въздуха, докато падаше, пресегна се и Дръпна останалата горе в стаята каса.

Насред полета подскочи и се люшна към стената на сградата, сякаш с касата го свързваше невидимо въже. Усети как касата се плъзва по пода, дърпана от тежестта на тялото му. Удари се в стената, но продължи да Тегли, като същевременно се улови с ръце за перваза на един прозорец. Напъна мишци, покатери се на перваза и отново Дръпна касата.

Металната кутия се подаде над ръба на прозореца на един етаж над него, заклати се, падна от перваза и полетя право към Келсайър. Той се усмихна, потуши желязото, отблъсна се с два крака от стената и се метна в мъглите като безразсъден гмуркач. Докато летеше с гръб надолу в мрака, зърна нечие гневно лице, надничащо от прозореца горе.

Дръпна лекичко касата и полетя към нея. Мъглите го обгърнаха, накараха го да се почувства сякаш не пада, а е увиснал насред нищото.

Мина над касата, преобърна се, Тласна я надолу, а самият той литна нагоре.

Касата се стовари с трясък на калдъръма. Келсайър лекичко се Оттласна от нея, забави падането си и застина само на няколко стъпки над земята. Остана да виси няколко секунди сред мъглите — вятърът поклащаше краищата на пелерината, — после стъпи до касата.

При удара тя се беше счупила. Келсайър отвори изкривената вратичка, наострил подсиления си от калай слух за викове за тревога отгоре, и бръкна. Извади малка кесия със скъпоценни камъни и две кредитни писма за десет хиляди боксинга. Прибра ги и пъхна ръка навътре, изпълнен с опасения, че цялото среднощно усилие може да се окаже напразно. Изведнъж пръстите му напипаха нещо съвсем мъничка торбичка в дъното на касата.

Извади я, развърза я и видя тъмни метални зрънца. Атиум. Белезите му пламнаха, в душата му отново се пробудиха спомени от Ямите.

Завърза торбичката и се изправи. Едва сега забеляза лежащото наблизо обезобразено тяло — тялото на Мътния, когото бе хвърлил през прозореца. Пристъпи към него и прибра кесията с монети с кратко Желязно дръпване.

„Не, тази нощ не беше провал“. Дори да не беше намерил атиум, всяка нощ, в която умираха неколцина благородници, можеше да се брои за съвсем успешна. Поне според него.

Все още държеше пютриума разпален — без неговата сила тялото му вероятно щеше да рухне от болка и изтощение. Пое си дъх и се втурна в мрака, право към магазина на Клъбс.