Брандън Сандърсън
Последната империя (6)

4.

По всичко изглежда, че следващият етап от моето пътуване ще ме отведе в планинските части на Терис. Разказват, че това е студена, негостоприемна страна — място, където самите планини са създадени от лед.

Носачите отказват да продължат. Вероятно ще трябва да наемем териски носачи.

— Нали чу какво казах! Той подготвя операция. — Очите на Улеф блестяха от вълнение. — Питам се, коя от Големите къщи смята да удари.

— Трябва да е някоя от най-могъщите — заяви Дистен, един от главните съгледвачи на Кеймън. Беше еднорък, но слухът и зрението му бяха ненадминати. — Келсайър никога не се е занимавал с дреболии.

Вин седеше мълчаливо, стиснала халба в ръка — същата, която й бе дал Келсайър. Все още бе пълна до половината. Масата бе заобиколена от неголяма тълпа — Келсайър бе позволил на крадците да се приберат за малко, преди да започне срещата. Вин обаче би предпочела да остане сама. Животът с Рийн я бе накарал да свикне със самотата — допуснеш ли някого твърде близо, само ще му дадеш възможност да те предаде.

Дори след изчезването на Рийн Вин продължаваше да се придържа към тази практика. Нямаше куража да си тръгне, но и не направи опит да се сближи с някой от останалите членове на шайката. Те, от своя страна, избягваха да я закачат. Положението й в бандата бе малко особено и сближаването с нея можеше да им създаде неприятности. Улеф единствен бе опитал да й бъде приятел.

„Допуснеш ли някого твърде близо, само ще те боли повече, когато те предаде“ — сякаш прошепна Рийн в ума й.

Дали Улеф наистина й беше приятел? Защото несъмнено я бе продал доста бързо. Другите също присъстваха безропотно на побоя и не направиха никакъв опит да я спасят. Всъщност бяха постъпили точно така, както следваше да се очаква.

— Напоследък Оцелелия не се проявявал с някакви дела — обясняваше Хармън, възрастен крадец с проскубана брада. — За последните няколко години са го виждали само един-два пъти в Лутадел. Като стана дума, не е правил нищо сериозно, откакто…

— Това първата ли му е? — прекъсна го разпалено Улеф, — Първата операция, след като избяга от Ямите? Сигурно ще е нещо забележително!

— Вин, каза ли ти нещо по въпроса? — обърне се Дистен към нея. — Ей, Вин? — И махна с ръка да й привлече вниманието.

— Какво? — Тя вдигна поглед. Беше се измила след побоя и Доксон й бе дал кърпичка да си избърше кръвта. Но не можеше да направи нищо за синините. Все още я болеше от ударите. За щастие нямаше нищо счупено.

— Келсайър — повтори Дистен. — Каза ли нещо за тази работа, дето я готви?

Вин поклати глава и погледна окървавената кърпичка. Келсайър и Доксон си бяха тръгнали преди малко, след като обещаха да се върнат, когато обмисли това, което бе научила, от тях. В думите им се усещаше намек — скрито предложение. Каквато и работа да готвеха, тя бе поканена да участва.

— Интересно, Вин, защо се спря точно на теб да ни бъдеш свръзка? — обади се Улеф. — Обясни ли ти нещо?

Крадците бяха предположили, че Келсайър я е избрал да осъществява контакт с бандата на Кеймън… на Милев.

В лутаделския подземен свят имаше два типа престъпници. Едните бяха от стандартно естество, като бандата на Кеймън. Но имаше и други… специални. Групи, съставени от изключително опитни, невероятно смели и талантливи хора. Аломанти.

Двата типа престъпници никога не се смесваха — обикновените крадци предпочитаха да не закачат своите събратя по професия. Но понякога главатарите на специалните банди наемаха хора от обикновените, за да вършат рутинната работа, и тогава назначаваха свръзка — посредник, който да работи и с двете банди. Ето откъде и предположението на Улеф за Вин.

Хората на Милев забелязаха неохотата й да обсъжда този въпрос и се насочиха към друга тема: Мъгливите. Говореха за аломантията с неуверени, шепнещи гласове, а тя ги слушаше объркана. Как можеше да има общо с нещо, което всява такъв страх? Късметът й… нейната аломантия… беше съвсем дребна дарба, използваше я, за да оцелява, но не я смяташе за особено важна.

„Но такава сила…“ Тя отново надзърна в запасите си от Късмет.

— Какво ли е правил Келсайър през последните години? — продължаваше да разсъждава на глас Улеф. В началото на срещата я поглеждаше малко гузно, но скоро го преодоля. Беше я предал, какво толкова — така става в подземния свят. Тук няма приятели.

„Само дето не ми се стори да е същото между Келсайър и Доксон. Те, изглежда, си имат доверие“. Дали само се преструваха? Или бяха от онази рядка порода, която не знае що е предателство?

Най-обезпокоително в поведението им бе откритият начин, по който се държаха с нея. Сякаш бяха готови да й се доверят, въпреки че я познаваха съвсем отскоро. Едва ли бяха искрени — никой не би оцелял дълго в подземния свят с подобна тактика. И все пак дружелюбието им я смущаваше.

— Две години… — рече един крадец с плоско лице, казваше се Хръд. — Сигурно през цялото време е подготвял тази операция.

— Значи ще е нещо забележително — заяви Улеф.

— Разкажете ми за него — обади се тихо Вин.

— За Келсайър ли? — попита Дистен.

Вин кимна.

— На юг не говорят ли за него?

Вин поклати глава.

— Той беше най-добрият главатар в Лутадел — обясни Улеф. — Легенда, дори сред Мъгливите. Обрал е няколко от Големите къщи в града.

— И? — подкани го Вин.

— Някой го предаде — обади се тихо Хармън.

„Ама разбира се“ — помисли си Вин.

— Лорд Владетеля лично го залови — заговори Улеф. — Прати Келсайър и жена му в Хатсинските ями. Но той избяга. Избяга от Ямите, Вин! Единственият, който го е правил.

— А жена му? — Попита Вин.

Улеф погледна Хармън, който поклати глава.

— Тя не успя.

„Значи там е изгубил близък човек. Как може да се усмихва толкова често? И така искрено?“

— Там е получил и белезите — рече Дистен. — По ръцете. В Ямите, от камъните по отвесните стени, които е катерил.

— Не е така. — изсумтя Хармън. — По време на бягството убил инквизитор — от това са му раните.

— Аз пък чух, че ги получил, докато се бил с едно от чудовищата, дето пазят Ямите — подметна Улеф. — Бръкнал му в устата и го удушил отвътре. Зъбите му го издрали по ръцете.

Дистен се намръщи.

— Как можеш да удушиш някого отвътре?

Улеф сви рамене.

— Точно това бих искал да разбера.

— Този човек не е като нас — прошепна Хръд. — Нещо му се е случило в Ямите, нещо ужасно. Преди това не е бил аломант. Влязъл в Ямите като обикновен скаа, а сега… Няма съмнение, че е Мъглив — ако въобще е човек. Скитал се е доста навън, в мъглата. Някой казват, че Келсайър е мъртъв, а това нещо, което носи лицето му… е съвсем друго.

Хармън поклати глава.

— Дрънканици на онези скаа от плантациите. Всички сме излизали в мъглата.

— Не и в мъглата извън града — посочи Хръд. — Където се въдят Мъгливите духове. Те, те сграбчват и ти вземат лицето, точно като лорд Владетеля.

Хармън изсумтя пренебрежително. Не вярваше на такива измислици.

— Хръд е прав за едно — заговори Дистен. — Келсайър не е човек като нас. Може би не е мъглив дух, но не е и скаа повече. Чувал съм, че може да прави неща, които могат само те. Онези, които излизат нощем. Нали видяхте какво направи на Кеймън?

— Мъглороден — промълви Хармън.

Мъглороден. Вин, разбира се, бе чувала тази дума и преди Келсайър да я спомене. Кой не беше? Слуховете за Мъглородните правеха историите за инквизиторите и Мъгливите още по-реални. Говореше се, че Мъглородните са вестители на самите мъгли, надарени с огромна мощ от лорд Владетеля. Само висши благородници можели да бъдат Мъглородни, били някаква тайна секта убийци, която го обслужвала и която излизала само нощем. Рийн все повтаряше, че всичко това е мит, и Вин бе решила, че е така.

„А Келсайър каза, че аз съм една от тях — като него“. Възможно ли бе? Тя, дете на проститутка, никоя в този свят?

„Никога не вярвай на човек, който ти носи добри новини — казваше Рийн. — Това е най-старият и най-лесният начин да те изиграят“.

Но пък нали притежаваше Късмета. Нейната аломантия. Все още усещаше нарасналата сила, която й бе дала течността в стъкленицата на Келсайър, и дори бе изпробвала уменията си върху крадците. Без необходимостта да се ограничава бе постигнала изумителни резултати.

Беше на път да осъзнае, че старата й цел в живота — просто да оцелее — вече не е достатъчна. Имаше толкова други неща, с които да се занимава. Беше робиня на Рийн, после на Кеймън. Готова бе да робува и на Келсайър, ако това й осигури свободата.

На своята маса Милев си погледна часовника и се изправи.

— Е, добре, всички вън.

Стаята започна да се изпразва заради предстоящата среща на Келсайър. Вин си припомни новото си положение — Келсайър бе заявил недвусмислено, че е поканена само тя. Така че остана на мястото си. Сега, когато бе сама, се чувстваше малко по-добре.

Първият, който слезе по стълбите, беше войник. Беше облечен с широка риза без ръкави и се виждаха добре оформените му мускулести ръце. Тялото му беше яко, без да е масивно, късо подстриганата му коса едва покриваше главата.

Спътникът му бе облечен в благороднически дрехи — виолетова жилетка със златни копчета, черен сюртук, широкопола шапка и фехтоваческо бастунче. Беше по-възрастен от войника и доста пълен. При влизането си свали шапката и се видя добре вчесана черна коса. Двамата разговаряха оживено, докато слизаха по стълбите, но като видяха пустата стая, спряха.

— А това трябва да е нашата свръзка — рече мъжът с бастунчето. — Келсайър пристигна ли вече, скъпа? — Говореше фамилиарно, сякаш бяха стари приятели. Изведнъж, въпреки подозренията си, Вин усети, че харесва този добре облечен любезен мъж.

— Не — отвърна тя тихо. Кой знае защо, за първи път съжали, че е облечена с раздърпан клин и риза от груб плат. Щеше й се да има по-хубави дрехи. Мъжът пред нея сякаш изискваше с присъствието си по-официална атмосфера.

— Трябваше да се сетя, че Кел ще закъснее за собствената си среща — измърмори войникът и се настани на една маса в центъра.

— Тъй де — потвърди другият. — Но пък благодарение на това имаме време да се освежим. Бих пийнал нещо…

— Аз ще ви донеса — рече Вин и скочи на крака.

— Колко мило от твоя страна — кимна костюмираният, настани се на стола до войника, кръстоса крака, опря бастунчето в пода и отпусна ръце на дръжката му.

Вин отиде при бара и започна да оглежда в напитките.

— Бриз… — рече войникът и в гласа му се долови скрит укор. Вин бе избрала една бутилка от най-скъпото вино на Кеймън и вече наливаше.

— Да? — отвърна костюмираният и повдигна вежда. Войникът кимна към Вин.

— Уф, добре де — рече благородникът и въздъхна.

Вин застина с бутилката в ръка и се намръщи озадачено. „Какво направих?“

— Хам, кълна се, че понякога си ужасно превзет — оплака се костюмираният.

— Бриз, това, че можеш да разкарваш хората като марионетки, не значи, че трябва да го правиш.

Вин ги погледна шашардисано. „Той… е използвал върху мен Късмета“. Когато Келсайър се опита да й въздейства, тя бе усетила докосването му и донякъде бе успяла да се възпротиви. Но този път дори не си бе дала сметка какво прави.

Погледна мъжа и присви очи.

— Мъглороден.

Бриз, костюмираният, се изкиска.

— Не чак толкова. Келсайър е единственият Мъглороден скаа, когото вероятно ще срещнеш, скъпа — и се моли да не се изправиш някога срещу благородник с подобни способности. Не, аз съм само един скромен обикновен Мъглив.

— Скромен? — попита Хам.

Бриз сви рамене.

Вин погледна недопълнената чаша.

— Теглил си чувствата ми. Искам да кажа… с аломантия.

— Малко ги Притиснах, признавам — отвърна Бриз. — Тегленето кара човек да стане по-недоверчив и непоколебим. Притискането — Усмиряването — го прави доверчив.

— Каквото и да е, опитвал си се да ме контролираш — продължи Вин. — Накара ме да ти донеса напитката.

— О, не бих казал, че съм те карал — възрази Бриз. — Просто коригирах леко чувствата ти така, че да си по-склонна да направиш това, което искам.

Хам се почеса по брадичката.

— Не зная, Бриз. Това е интересен въпрос. Като въздействаш на чувствата й, не я ли лишаваш от възможността да решава сама? Ако например трябва да убие или да открадне, докато е под твой контрол, нейно ли ще е престъплението, или твое?

Бриз завъртя очи.

— Задаваш безсмислени въпроси, Хамънд. Не би трябвало да си занимаваш мозъчето с подобни неща — ще си го повредиш. Аз само я окуражих, като използвах малко необикновен начин.

— Но…

— Няма да споря с теб, Хам.

Якият въздъхна и поклати отчаяно глава.

— Ще ми донесеш ли чашата? — попита Бриз с надежда и погледна Вин. — Искам да кажа, след като така и така си станала и си при бара…

Вин надзърна в чувствата си. Дали симпатията й към този човек беше естествена? Или той отново я манипулираше? Тя поклати глава и се отдалечи от бара, като остави чашите там.

Бриз въздъхна. Но не стана да ги вземе.

Вин беше свикнала с ъглите и сенките — за да е достатъчно близо, за да подслушва, и достатъчно далеч, за да избяга. Но от тези двамата не можеше да се скрие — не и докато стаята бе празна. Ето защо предпазливо седна при тях. Трябваше й информация — невежеството й беше сериозен недостатък в този нов свят на Мъгливи.

Бриз се засмя.

— Изнервена ли си, малката ми?

Вин пренебрегна въпроса.

— Ти… — рече тя и погледна Хам. — И ти ли си Мъглив?

Хам кимва и отвърна:

— Аз съм Главорез.

Вии се намръщи объркано.

— Горя олово — добави Хам. — По-точно пютриум.

Вин го погледна въпросително.

— Това му дава физическа сила, скъпа — поясни Бриз. — Удря разни неща — най-вече други хора, — които се опитват да ни пречат, докато вършим това, с което сме се захванали.

— Не е само това — възрази Хам. — Аз отговарям за общата сигурност по време на работа, доставям на главатаря работници и войници, когато има нужда от такива.

— А през останалото време ще ти досажда с пустословно философстване — добави Бриз.

Хам въздъхна.

— Бриз, честно казано, понякога не зная защо… — И млъква, защото вратата се отвори и влезе друг човек.

Новодошлият беше загърнат в захабено кафяво наметало, под което носеше кафяви панталони и семпла бяла риза. Но виж, лицето му бе много по-забележително от дрехите. Беше сбръчкано и съсухрено, като изгнило парче дърво, а в очите му се четеше недоволство, характерно за възрастните хора. Вин не можеше да определи възрастта му — беше достатъчно млад, та все още да не е прегърбен, но достатъчно възрастен, та в сравнение с него хора на средна възраст като Бриз да изглеждат младежи.

Новодошлият ги огледа, изпухтя презрително, отиде до едва маса в другия край и седна. Вин забеляза, че накуцва.

— Трап ще ми липсва — въздъхва Бриз.

— На всички ще ни липсва — обади се тихо Хам. — Но Клъбс е много добър. Работил съм с него.

Бриз хвърли кос поглед към новодошлия.

— Чудя се дали ще мога да накарам него да ни донесе питиетата.

— Бих платил, за да видя как ще стане — засмя се Хам.

— Не се и съмнявам — отвърна Бриз.

Вии погледна към новодошлия, който демонстративно ги игнорираше, и попита:

— Той какъв е?

— Клъбс ли? — попита Бриз. — Той, мила моя, е Задимител. От него се иска да попречи на инквизитора да ни намери.

Вин прехапа долната си уста, обмисляше новата информация. Мъжът я изгледа втренчено и тя отмести поглед. Докато се обръщаше, забеляза, че Хам я гледа.

— Харесваш ми, малката — рече той. — Другите свръзки, с които съм работил, или бяха твърде изплашени от нас, или ревнуваха, че сме навлезли в тяхна територия.

— Така е — съгласи се Бриз. — Ти не си като повечето дребосъци. Но ще ми харесваш още повече, ако ми донесеш онази чаша вино…

Вин не му обърна внимание, а повтори:

— Дребосъци?

— Така по-надутите членове на нашата крадлива общност наричат второстепенните крадци — обясни Хам. — Казват ви дребосъци, защото ви използват за… по-незначителни задачи.

— Без да се обиждаш, разбира се — добави Бриз.

— О, не бих се обидила от… — Вин млъкна, усетила странното желание да се хареса на издокарания мъж. Погледна го. — Престани с това!

— Виждаш ли? — обърна се Бриз към Хам. — Тя все още е запазила способността си да решава сама.

— Ти си безнадежден.

„Те си мислят, че съм свръзка. Значи Келсайър не им е казал коя съм. Защо?“ Не беше имал време? Или това бе тайна, която не смяташе да споделя с другите? Доколко може да се довери на тези хора? И щом я смятаха за обикновен „дребосък“, защо бяха мили с нея?

— Кой още чакаме? — попита Бриз и погледна към вратата. — Освен Кел и Докс, искам да кажа.

— Йеден — отвърна Хам.

Бриз направи кисела физиономия.

— А, да.

— Напълно съм съгласен с теб — рече Хам. — Но съм готов да се обзаложа, че той храни същите чувства към нас.

— Изобщо не разбирам защо е поканен — подхвърли Бриз.

Хам сви рамене.

— Сигурно има някаква връзки с плана на Кел.

— Ах, прословутият „план“ — рече замислено Бриз. Какво ли ни е подготвил този път?

Хам поклати глава.

— Кел и проклетата му склонност към драматизъм.

— Тъй де.

След малко вратата се отвори и влезе въпросният Йеден. Беше невзрачен човечец и Вин не можа да си обясни защо двамата бяха говорили за него с неприязън. Дребен, с къса къдрава кестенява коса, Йеден беше облечен с простички дрехи на скаа и загърнат в лекьосано кафеникаво наметало. Огледа стаята недоволно, но не се държеше с откритата враждебност на Клъбс, който продължаваше да седи в другия край на стаята и да ги поглежда навъсено.

„Доста малобройна група — помисли Вин. — С Келсайър и Докс стават шестима“. Разбира се, Хам бе споменал, че е главатар на банда Главорези. Дали хората на тази среща не бяха само представители? Водачи на малочислени специализирани банди? Някои крадци действаха по този начин.

Бриз извади още три пъти джобния си часовник, преди Келсайър най-сетне да пристигне. Мъглородният главатар влезе в помещението с енергична стъпка. Доксон го следваше по петите. Хам веднага стана, усмихна се и му протегна ръка. Бриз също стана и макар поздравът му да бе по-резервиран, Вин трябваше да признае, че досега не е виждала главатар да бъде посрещан толкова сърдечно от хората си.

— Аха — рече Келсайър. — Клъбс и Йеден. Значи всички са тук. Добре, защото ужасно мразя да ме карат да чакам.

Бриз повдигна недоволно вежди — все пак те бяха чакали — и изсумтя:

— Ще получим ли някакво обяснение за твоето закъснение?

— С Доксон навестихме брат ми — отвърна Келсайър, отиде до бара, облегна се на него и ги огледа. Когато погледът му стигна до Вин, й намигна.

— Брат ти? — повтори Хам. — Марш ще дойде ли?

Келсайър и Доксон се спогледаха.

— Не тази вечер — отвърна Келсайър. — Но по-късно ще се присъедини към групата ни.

Вин долови някакво напрежение покрай тая история с Келсайър и брат му. Е, нея какво я интересуваше?

Бриз посочи Келсайър с върха на бастунчето.

— Е, добре. Кел, вече осем месеца държиш в тайна от нас тази твоя „работа“. Знаем, че е нещо голямо, усещаме, че си развълнуван, и сме малко обидени, че не я споделяш с нас. Така че защо най-сетне не ни разкажеш за какво става въпрос?

Келсайър се усмихна, поизправи се и махна с ръка към невзрачния мръсноват Йеден.

— Господа, запознайте се с новия си работодател.

Това очевидно беше доста шокиращо изказване.

— Този ли? — попита Хам.

— Точно той — потвърди Келсайър.

— Какво има? — заговори за пръв път Йеден. — Имате проблеми да работите с човек, който има морал ли?

— Не е това, скъпи приятелю — отвърна Бриз и положи бастунчето в скута си. — Просто бях останал с впечатлението, че не харесваш хората като нас.

— Така е — потвърди студено Йеден. — Вие сте егоистични, недисциплинирани и нехаете за събратята си скаа. Обличате се с хубави дрехи, но отвътре сте черни като сажди.

— Едно ми е ясно — изсумтя Хам. — Ако не друго, тази работа ще се окаже доста полезна за морала на бандата.

Вин ги наблюдаваше как се дърлят. Йеден очевидно беше прост скаа работник, вероятно от някоя ковачница или текстилна фабрика. Но какви връзки можеше да има с подземния свят? И… как би могъл да си позволи услугите на високоспециализирана група като тази на Келсайър?

Изглежда, Келсайър забеляза объркването й, защото тя откри, че я гледа, докато другите разговаряха.

— Трябва да призная, че съм малко смутен — рече Хам. — Йеден, всички си даваме сметка как гледаш на крадци като нас. Но… защо тогава ни наемаш?

Йеден се начумери.

— Защото — рече накрая — всички знаят колко добре се справяте.

Бриз се засмя.

— Значи не одобряваш моралните ни устои, но си готов да се възползваш от уменията ни. Добре де, каква е тази работа? Какво може да искат от нас бунтовниците скаа?

„Бунтовници скаа?“ — помисли Вин, докато поредното парче от мозайката падаше на мястото си. Подземният свят се състоеше от две сили. Едната, по-голямата по численост, бяха крадците, бандите, курвите и просяците, които се опитваха да оцелеят по различен от установения за скаа начин на живот.

Другите бяха бунтовниците. Хората, които работеха срещу Последната империя. Рийн ги наричаше глупаци — отношение, според Вин, споделяно от много други, както хора от подземния свят, така и обикновени скаа.

Всички погледи бавно се извърнаха към Келсайър, който продължаваше да се обляга на бара.

— Бунтовниците, с любезното разрешение на своя водач Йеден, ни наемат за една специална задача — каза той.

— И каква по-точно? — попита Хам. — Кражба? Убийство?

— По малко от двете — отвърна Келсайър. — И същевременно нито едното, нито другото. Господа, тази работа няма да е като никоя друга. Ще е по-трудна от всичко, срещу което сте се изправяли досега. Трябва да помогнем на Йеден да събори Последната империя.

Тишина.

— Моля? — попита невярващо Хам.

— Чу ме добре, Хам — рече Келсайър. — Това е операцията, която подготвям от известно време — разрушаването на Последната империя. Или поне на нейния център на управление. Йеден ни наема да съберем армия и да му осигурим възможността да овладее този град.

Хам и Бриз се спогледаха, после едновременно се обърнаха към Доксон, който кимна сериозно. Известно време в стаята беше съвсем тихо. Накрая Йеден се засмя унило и поклати глава.

— Не биваше да се съгласявам. Сега, когато го каза на глас, си давам сметка колко е абсурдно.

— Довери ми се, Йеден отвърна Келсайър, Тези хора неведнъж са се справяли с абсурдни задачи.

— Може и така да е. Кел — обади се Бриз. — Но в този случай съм склонен да се присъединя към неодобрението на твоя приятел. Да свалим Последната империя… че бунтовниците се опитват да го направят от хиляда години! Защо смяташ, че ще успеем там, където всички други са се провалили?

Келсайър се усмихна.

— Ще успеем, защото сме по-далновидни, Бриз. Нещо, което липсва на бунтовниците.

— Какво?! — Йеден като че ли малко се ядоса.

— За съжаление е точно така — отвърна Келсайър. — Бунтовниците осъждат хора като нас заради алчността ни, но въпреки високите си морални ценности — които между другото аз уважавам — никога не постигат целите си. Йеден, твоите хора се крият в горите и хълмовете и говорят за това как един ден ще се вдигнат и ще подхванат величествена война срещу Последната империя. Но нямат ни най-малка представа как да подготвят и осъществят плановете си.

Йеден се начумери.

— А сега ти нямаш представа какво говориш.

— Така ли? — попита нехайно Келсайър. — Кажи ми, какво са постигнали твоите бунтовници през тези хиляда години борба? Къде са вашите успехи и победи? Тужиерското клане преди триста години, със седем хиляди избити бунтовници? Някое случайно нападение на канална ладия или отвличането на дребен благородник?

Лицето на Йеден пламна.

— Това е най-доброто, което можем да постигнем с такива хора! Не ги обвинявай за провалите — хвърли вината върху останалите скаа. Не можем дори да си осигурим помощта им. Вече хиляда години понасят да ги тъпчат, не им е останал никакъв дух. Трудно е да намериш един на хиляди, който да те изслуша, а какво остава да участва в борбата!

— Успокой се. Йеден. — Келсайър вдигна ръка. — Не се опитвам да омаловажа смелостта ви. Забрави ли, че сме на една и съща страна? Обърна се към мен, защото имаш затруднения в набирането на собствена армия.

— И все повече съжалявам за решението си, крадецо — рече Йеден.

— Е, ти вече ни плати — отвърна Келсайър. — Така че е малко късно да се отказваш. Ние ще ти съберем желаната армия, Йеден. В тази стая се намират най-способните, най-умните и най-опитните аломанти в града. Ще видиш.

Отново се възцари тишина. Вин седеше и ги гледаше, смръщила вежди. „Каква е играта ти, Келсайър?“ Изявлението му за свалянето на Последната империя бе очевидно само за параван. Най-вероятното обяснение бе, че е решил да припечели от бунтовниците. Но… щом вече му бяха платили, защо продължаваше тази игра?

Келсайър се обърна към Бриз и Хам.

— Е, господа? Какво мислите?

Двамата се спогледаха и след кратко мълчание Бриз каза:

— На всички е известно, че не съм от хората, които бягат от предизвикателствата. Но, Кел, имам известни съмнения относно твоите аргументи. Сигурен ли си, че можем да се справим с това?

— Напълно — отвърна Келсайър. — Предишните опити за свалянето на лорд Владетеля са били неуспешни, защото е нямало подходяща организация и планиране. Ние сме крадци, господа — при това невероятно добри. Можем да оберем необираемото и да измамим неизмамимото. Знаем как да превърнем някоя неописуемо сложна задача в поредица от по-прости и лесни и да ги решим една по една. Знаем как да получим това, което искаме. Всичко това ни прави идеалните кандидати за тази операция.

Бриз се намръщи.

— И… колко ще получим за постигане на непостижимото?

— Трийсет хиляди боксинга! — възкликна Йеден. — Половината сега, половината, когато ми осигурите армията.

— Трийсет хиляди? — попита Хам. — За операция с подобни размери? Че това едва ще покрие разходите. Ще трябва да шпионираме сред благородниците, да следим слуховете, ще са ни нужни поне две сигурни квартири, да не говорим за място, достатъчно голямо, за да скрие цяла армия…

— Безсмислено е да се пазариш с мен, крадецо — тросна се Йеден. — За теб трийсет хиляди може да не са толкова много, но тази сума е резултат от дългогодишни спестявания. Не можем да ви платим повече просто защото нямаме.

— Работата си я бива, господа — обади се Доксон.

— Да, така е — съгласи се Бриз. — Аз също съм човек с добро сърце. Но… тази работа ми се струва прекалено алтруистична. Да не кажа глупава.

— Какво пък… — въздъхна Келсайър. — Мисля, че за всеки от нас ще има и по нещо отгоре…

Вин го погледна втренчено, а Бриз се усмихна.

— Съкровищницата на лорд Владетеля — продължи Келсайър. — В настоящия си вид планът е да осигурим на Йеден армия и възможност да превземе града. Нахлуе ли в двореца, ще сложи ръка на хазната и ще използва парите, за да увеличи силата си. А най-важното нещо в съкровищницата, както знаем, е…

— Атиумът на лорд Владетеля — довърши Бриз.

Келсайър кимна.

— С Йеден се уговорихме да получим половината от това, което намерим вътре, независимо от количеството.

Атиум. Вин бе чувала за този метал, но никога не бе виждала и късче от него. Беше невероятно рядък и според слуховете се използваше само от благородниците.

Хам се усмихваше.

— Какво пък — рече той, — награда, достатъчно голяма, за да е изкушаваща.

— Предполага се, че запасът от атиум е огромен — продължи Келсайър. — Лорд Владетеля продава съвсем ограничени количества атиум и смъква по три кожи от благородниците за него. Би трябвало да разполага с голям запас, за да е сигурен, че напълно контролира пазара, и да има и резерви за непредвидени случаи.

— Това е така — потвърди Бриз. — Но сигурен ли си, че си готов да извършиш нещо такова толкова скоро след… какво се случи предишния път, когато опитахме да проникнем там?

— Този път ще изпробваме различен подход — заяви Келсайър. — Господа, ще бъда откровен с вас. Задачата няма да е лесна, но е осъществима. Планът е прост. Ще трябва да намерим начин да неутрализираме Лутаделския гарнизон, с което градът ще остане без въоръжена охрана. След това ще всеем в Лутадел хаос.

— Имаме няколко възможности да го постигнем — обади се Доксон. — Но ще ги обсъдим по-късно.

Келсайър кимна.

— После, насред хаоса. Йеден ще влезе с армията си в Лутадел, ще завладее двореца и ще вземе лорд Владетеля в плен. Докато Йеден въвежда ред в града, ние ще плячкосаме атиума. Ще дадем на Йеден половината и ще изчезнем с другата половина. А той ще трябва да задържи онова, което е завладял.

— Май ще е доста опасно за теб, Йеден — отбеляза Хам.

Водачът на бунтовниците сви рамене.

— Може би. Но ако успеем, ако по някакво чудо сложим ръка на двореца, ще постигнем нещо, с което не може да се похвали нито една бунтовническа сила досега. Моите хора не се интересуват от богатствата, не ги е грижа дори дали ще оцелеят. Те искат да извършат нещо велико, нещо прекрасно, да дадат надежда на всички скаа. Не очаквам другарите ти да разберат подобни неща.

Келсайър метна свъсен поглед на Йеден и дребният мъж подсмръкна и се сви на стола. „Дали използва аломантия?“ — зачуди се Вин. Беше ставала свидетел и преди на взаимоотношения между работодател и подчинени и, изглежда, в този случай Келсайър държеше Йеден в джоба си, а не обратното.

Келсайър се обърна към Хам и Бриз.

— Всичко това е доста повече от демонстрация на дързост. Ако успеем да откраднем атиума, ще нанесем сериозен удар върху финансовите устои на лорд Владетеля. Той разчита на средствата, които си осигурява от продажбата на метала — без него вероятно няма да може да издържа армията си. Дори да се измъкне от нашата клопка — или пък ако решим да завладеем града, когато той отсъства, за да избегнем риска да се изправяме лице в лице с него, — той ще е финансово съкрушен. Няма да може да си върне града със сила. Междувременно благородниците ще са твърде слаби, за да се изправят срещу бунтовническата армия. В бъркотията лорд Владетеля няма как да събере достатъчно голяма армия.

— А колосите? — попита тихо Хам.

Келсайър помисли малко, после каза:

— Ако прати тези създания срещу собствената си столица, разрушенията, които ще предизвикат, ще са по-опасни от финансовата нестабилност. В последвалия хаос провинциалните благородници ще се разбунтуват и ще се обявят за крале, а лорд Владетеля няма да разполага с армия, за да ги усмири. Бунтовниците на Йеден ще могат да удържат Лутадел, а ние, приятели мои, ще сме много, много богати. Всеки получава каквото иска.

— Забрави Стоманеното министерство — обади се Клъбс от другия край на стаята. — Инквизиторите няма да ни позволят да хвърлим в хаос любимата им теокрация.

Келсайър извърна поглед към навъсения мъж.

— Значи ще трябва да открием начин да се справим и с Министерството — имам някои идеи за това. Целта на нашата група е тъкмо такава — да преодолява проблеми от подобно естество. Но първата ни задача е да се отървем от Лутаделския гарнизон — няма начин да свършим каквото и да било, докато те владеят градските улици. Ще трябва да измислим как да създадем в града хаос и същевременно да не допускаме принудителите да влязат в дирите ни. Успеем ли, лорд Владетеля ще бъде принуден да прати дворцовата охрана — може би дори инквизиторите — да възстановят реда в града. Така дворецът ще остане без охрана и Йеден ще получи удобна възможност да нанесе удар. След това вече няма да има значение какво ще стане с Министерството или гарнизона — лорд Владетеля няма да има нужните финансови средства, за да контролира империята си.

— Не зная, Кел — рече Бриз и поклати глава. От насмешливостта му не беше останала и следа: изглежда, вече гледаше сериозно на плана. — Лорд Владетеля все трябва да се е сдобил с този атиум отнякъде. Ами ако просто отиде в някоя мина и си набави още?

— Да, никой не знае къде се добива атиумът — обади се Хам.

— Не бих казал чак никой — рече с усмивка Келсайър.

Бриз и Хам се спогледаха и Хам попита:

— А ти знаеш, така ли?

— Разбира се — отвърна Келсайър. — Една година от живота си работих там.

— В Ямите? — попита Хам с нескрита изненада.

Келсайър кимна и каза:

— Точно затова лорд Владетеля се е постарал никой от работещите там да не оцелее — не може да си позволи тайната му да бъде разкрита. Това не е просто каторга, нито късче от яда, където пращат размирни скаа, за да умрат. Това е и мина.

— Да, логично… — измърмори Бриз.

Келсайър тръгна към масата на Бриз и Хам.

— Имаме необикновена възможност, господа. Възможност да направим нещо велико — нещо, което не е постигала нито една друга банда. Ще оберем самия лорд Владетел! Но има и още. Ямите едва не ме убиха, а после видях неща… които ме промениха. Видях скаа, които работят без надежда. Видях банди, които се прехранват, като крадат от благородниците, заради което ги залавят и убиват. Видях бунтовници, които безуспешно се мъчат да се противопоставят на лорд Владетеля. Бунтовническото движение се проваля, защото е зле организирано и разпръснато. Всеки път, когато някоя негова фракция набере сили, Стоманеното министерство я смазва. Господа, това не е начинът да се победи Последната империя. Но за една малка група — специализирана, с разнообразни умения — има надежда. Ще работим без голям риск да бъдем разкрити. Знаем как да избягваме пипалата на Стоманеното министерство. Познаваме начина на мислене на благородниците и умеем да се възползваме от слабостите му. Можем да се справим!

Той млъкна, изправен до масата на Бриз и Хам.

— Какво да ти кажа, Кел — рече Хам. — Не че изразявам несъгласие с мотивите ти. По-скоро всичко това ми се струва твърде… дръзко.

Келсайър се усмихна.

— Съгласен съм, че е дръзко. Но си готов да участваш, нали?

Хам помисли и кимна.

— Знаеш, че ще се присъединя към групата ти, независимо от работата. Може да ми изглежда налудничаво, но същото може да се каже и за други твои планове. Кажи ми нещо обаче. Сериозно ли смяташ да свалиш лорд Владетеля от власт?

Келсайър кимна. По някаква причина Вин бе почти готова да му повярва.

— Добре тогава. Брой ме — заяви Хам.

— Бриз? — попита Келсайър.

Облеченият като благородник мъж поклати глава.

— Колебая се, Кел. Струва ми се малко прекалено, дори за теб.

— Бриз, нуждаем се от твоята помощ. Никой не умее да Успокоява тълпата по-добре от теб. Ако ще събираме армия, ще ни трябват колкото се може повече аломанти.

— Което си е вярно, вярно си е — съгласи се Бриз. — Но все пак…

Келсайър се усмихна и постави нещо на масата — чашата, която Вин бе наляла на Бриз. Тя дори не бе забелязала, че я е взел от бара.

— Помисли за предизвикателството, Бриз — рече Келсайър.

Бриз погледна чашата, после вдигна очи към Келсайър. Накрая се разсмя и протегна ръка към виното.

— Добре. Ще участвам.

— Това е невъзможно — отекна един сърдит глас от дъното на стаята. Клъбс седеше, скръстил ръце, и гледаше навъсено Келсайър. — Какво всъщност си намислил, Келсайър?

— Бях искрен с вас — отвърна Келсайър. — Възнамерявам да прибера атиума на лорд Владетеля и да съборя империята му.

— Не можеш — заяви намръщеният мъж. — Това е пълна глупост. Инквизиторите ще ни обесят на куки в гърлата.

— Може би — отвърна Келсайър. — Но помисли за наградата, ако успеем. Богатство, власт и земя, където всички скаа ще живеят като хора, а не като роби.

Клъбс изсумтя, после се изправи и бутна стола си назад.

— Нито една награда не е достатъчна. Лорд Владетеля се опита да те убие веднъж… и виждам, че няма да се успокоиш, докато не го постигне. — Той се обърна, излезе и затръшна вратата.

Възцари се тишина.

— Е, май ще ни е нужен друг Задимител — наруши я Доксон.

— Нима ще го оставиш да си тръгне просто така? — попита Йеден. — Та той знае всичко!

Бриз се засмя.

— Не трябваше ли ти да си моралистът на нашата малка група?

— Моралът няма нищо общо — възрази Йеден. — Глупаво е да го оставим да си иде! Ами че той може да доведе принудителите след броени минути.

Вин кимна в знак на съгласие, но Келсайър само поклати глава.

— Аз не работя така, Йеден. Поканих Клъбс на среща, на която разкрих доста рискован план — някои дори биха го нарекли глупав. Нямам намерение да го убивам само защото го е сметнал за твърде опасен. Ако действаш по този начин, скоро никой няма да иска да работи за теб.

— Освен това — намеси се Доксон — не бихме поканили на срещата човек, на когото не вярваме.

„Невъзможно“ — помисли Вин и се намръщи. Келсайър сигурно блъфираше, за да поддържа високия дух на групата. Не бива да се доверяваш на никого. Та нали казаха, че самият Келсайър бил заловен, след като го предали? Вероятно вече бе пратил убийци по дирите на Клъбс, за да му попречат да докладва на властите.

— И така, Йеден — заговори Келсайър, за да ги върне към прекъснатото обсъждане. — Те приеха. Планът е одобрен. Ти участваш ли?

— Ще върнеш ли парите, които ти дадох, ако кажа не? — попита Йеден.

Единственият отговор беше тихият смях на Хам. Йеден се намръщи, после поклати глава.

— Ако имах друга възможност…

— О, стига си се оплаквал — скастри го Келсайър. — Вече официално си част от нашата банда, така че ела да седнеш при нас.

Йеден се поколеба, въздъхна и се премести на масата на Бриз, Хам и Доксон. Вин седеше на съседната. Келсайър се наведе към нея.

— Вин, ти какво ще кажеш?

Тя мълчеше. „Защо ме пита? Той осъзнава, че има власт над мен. Работата няма значение, важното е да науча това, което знае“.

Келсайър търпеливо очакваше отговора.

— Бройте ме — каза Вин. Знаеше, че той иска да чуе точно това.

Келсайър се усмихна, после й кимна към свободния стол до масата.

Вин стана и се премести.

— Кое е това дете? — попита Йеден.

— Свръзка — отвърна Бриз.

Келсайър повдигна вежди.

— Всъщност Вин е по-скоро ново попълнение. Преди няколко месеца брат ми я уловил да Усмирява чувствата му.

— Усмирителка значи? — попита Хам. — Е, винаги са нужни.

— Всъщност — посочи Келсайър — тя умее и да разбунтува хората.

Бриз се ококори.

— Наистина? — попита Хам.

Келсайър кимна и каза:

— С Докс я изпитахме преди няколко часа.

Бриз се засмя.

— А преди малко й обяснявах, че никога няма да срещне друг Мъглороден, освен теб.

— Втори Мъглороден в групата… — Хам кимна доволно. — Какво пък, това увеличава шансовете.

— Какви ги приказвате? — ядоса се Йеден. — Скаа не могат да бъдат Мъглородни. Дори не съм убеден, че Мъглородните съществуват! Аз поне не съм срещал такъв!

Бриз се подсмихна и сложи ръка на рамото на Йеден.

— Не бива да говориш толкова много, приятелю. Ако си мълчиш повечко, поне няма да приказваш глупости.

Йеден сърдито се отърси от ръката му. Вин обаче все още мислеше върху думите на Келсайър. Идеята да се откраднат запасите атиум звучеше примамливо, но да завладеят целия град? Тези хора толкова безразсъдни ли бяха?

Келсайър дръпна един стол, яхна го на обратно и опря лакти на облегалката.

— Е, добре. Групата е събрана. На следващата среща ще уточним подробностите, но искам всички да помислите върху предстоящата задача. Имам някои планове, но ми се ще да чуя и други мнения. Трябва да обмислим по какъв начин да изкараме Лутаделския гарнизон от града и как да предизвикаме такъв хаос, че Големите къщи да не могат да мобилизират частите си, за да спрат настъплението на армията на Йеден.

Останалите членове на групата, с изключение на Йеден, кимнаха.

— Преди да приключим за тази вечер — продължи Келсайър, — има нещо, свързано с плановете ни, за което бих искал да ви предупредя.

— Какво, още ли? — Бриз се засмя. — Значи да откраднем съкровищата на лорд Владетеля и да съборим империята не ти е достатъчно?

— Да, не ми е достатъчно — потвърдя Келсайър. — Ако ми се удаде възможност, смятам да го убия.

Тишина.

— Келсайър — почна бавно Хам. — Лорд Владетеля е Отломък от безкрая. Той е частица от самия Бог. Не можеш да го убиеш. Дори залавянето му може да се окаже невъзможна задача.

Келсайър не отговори. В очите му обаче се четеше непоколебимост.

„Ето това е — помисли си Вин. — Той е безумец“.

— С лорд Владетеля — заяви Келсайър — имаме някои неуредени сметки. Той ми отне Мейр и едва не ме докара до лудост. Ще ви призная, че донякъде се съгласих да участвам, за да отмъстя. Ние ще му отнемем властта, дома и съкровищата. Но за да успеем, трябва да се отървем от него. Може би като го затворим в неговата собствена тъмница — или, най-малкото, да го прогоним от града. Аз обаче имам по-добра идея. Когато бях в Ямите, пратен там от него, аз се Преобразих и изведнъж осъзнах собствените си аломантични сили. Сега възнамерявам да ги използвам, за да го убия. — Бръкна в джоба си и извади нещо. Постави го на масата. — На север имат една легенда — продължи. — В нея се казва, че лорд Владетеля не е безсмъртен — не съвсем. Казват, че може да бъде убит, с подходящия метал. Единайсетият метал. Ето този метал.

Всички погледи се насочиха към масата. Там лежеше дребно късче с гладки страни, колкото малкия пръст на Вин. Беше сребристобяло.

— Единайсетият метал? — попита несигурно Бриз. — Не съм чувал тази легенда.

— Защото лорд Владетеля се е погрижил да не се разпространява — отвърна Келсайър. — Но все още може да се чуе, ако знаеш къде да я търсиш. Аломантичната теория проповядва десет метала: осем основни и два висши. Но има още един, непознат за повечето аломанти. Много по-мощен от останалите десет.

Бриз скептично вдигна вежди.

За разлика от него, Йеден изглеждаше заинтригуван.

— И този метал по някакъв начин може да убие лорд Владетеля?

Келсайър кимна.

— Да. Това е неговата слабост. Стоманеното министерство иска да повярваме, че е безсмъртен, но дори той може да бъде убит — от аломант, който разпали това.

Хам протегна ръка и взе металното късче.

— Къде го намери?

— На север — отвърна Келсайър. — В една страна близо до Далечния полуостров, страна, където хората все още помнят как се е наричало тяхното старо кралство в дните преди Възнесението.

— Как действа? — попита Бриз.

— Не съм сигурен — призна Келсайър. — Но смятам да открия.

Хам заоглежда късчето метал.

„Да убие лорд Владетеля?“ — помисли си Вин. Лорд Владетеля беше сила, като вятъра или мъглите. Човек не може да убие подобни неща. Те не са живи. Просто съществуват.

— Но нека това не е ваша грижа — продължи Келсайър, посегна и взе късчето метал от Хам. — Премахването на лорд Владетеля е моя задача. Ако се окаже невъзможно, ще опитаме да го примамим извън града и после да го оберем. Исках само да сте в течение на плановете ми.

„Обвързала съм се с безумец“ — помисли си отчаяно Вин.

Но това едва ли имаше значение — не и докато я учеше на аломантия.