Брандън Сандърсън
Последната империя (40)

38.

Такива са страховете ми, докато дращя със скована от студ ръка в навечерието на прераждането на света. Рашек ме гледа. Той ме мрази. Пещерата е над мен. Пулсира. Пръстите ми треперят. Не от студ.

Утре всичко ще свърши.

Вин се Тласкаше нагоре, извисяваше се над Кредик Шау. Около нея стърчаха кули и бойници, като сенчести зъби на някакво призрачно чудовище. По някаква причина я накараха да си спомни за Келсайър, проснат мъртъв на улицата, с щръкнало от гърдите копие.

Мъглите се въртяха и кълбяха около нея. Бяха доста плътни, но калаят й позволяваше да вижда бледото сияние на хоризонта. Утрото наближаваше.

Под нея ярка светлина озаряваше една сграда. Вин се улови за един тънък връх и се завъртя около хладната му метална обшивка, за да огледа наоколо. Хиляди факли пламтяха в нощта, подскачаха като светулки и се събираха към двореца на огромни вълни.

„Дворцовата охрана няма да устои на такава сила — помисли тя. — Но като си пробиват път с бой към двореца, бунтовниците само приближават собствената си гибел“.

Спомни си предишния път, когато бе летяла между кулите на Кредик Шау. Тогава Сейзед дойде да я спаси, ранена и плувнала в кръв. Но този път едва ли щеше да успее да й помогне.

Недалеч от мястото, където се намираше, се издигаше тронната кула. Не беше трудно да я познае — бе осветена от горящи пръстени, чиято светлина се процеждаше вътре. А вътре беше Той. Тя реши да изчака малко, надяваше се, че дори да са там, инквизиторите може да излязат.

„Келсайър вярваше, че Единадесетият метал е ключът“ — помисли си.

Имаше една идея. Щеше да се получи. Трябваше да се получи.

 

 

— От този миг — заяви лорд Владетеля с ясен глас — Инквизиторският отдел получава водеща роля в Министерството. Запитванията, които допреди се адресираха към Тевидиан, сега да бъдат насочвани до Кар.

В тронната зала цареше тишина. След събитията от тази нощ принудителите бяха объркани. Лорд Владетеля махна с ръка, за да покаже, че срещата е приключила.

„Най-сетне!“ — помисли Кар и вдигна глава. Усещаше мъчителните, макар и добре познати пулсации в стоманените шипове — но тази вечер болката пораждаше радост. Инквизиторите очакваха това решение от два века. Два века внимателно и почти незабележимо бяха подтиквали процесите на поквара и корупция сред принудителите. И най-сетне успехът бе постигнат. Инквизиторите вече нямаше да се прекланят пред заповедите на по-низши.

Обърна се и погледна усмихнато групата министерски свещенослужители. Наясно беше със смута, който всяваше стоманеният поглед на един инквизитор. Зрението му не беше както някога, но в замяна на това бе получил нещо по-добро. Познания за аломантията, при това от такова високо ниво, че можеше да разглежда света около себе си с невероятна точност.

Почти всичко съдържаше в себе си метали — водата, камъните, стъклото… дори човешките тела. Тези метали обаче бяха в твърде ниска концентрация, за да може да им се въздейства аломантично — ето защо аломантите не можеха да ги долавят.

Но с очите на инквизитор Кар виждаше железните контури на предметите — тънки синкави линии, очертаващи света. Принудителите пред него бяха като маса от синкави сенки, чувствата им — объркване, гняв, страх — си личаха по позата. Объркване, гняв и страх… и трите бяха толкова вкусни. Усмивката на Кар се разшири въпреки умората.

Твърде дълго време вече бодърстваше. Животът на инквизитор изтощаваше тялото му и се налагаше да почива често. Събратята му вече напускаха помещението и се отправяха към стаите за отдих, разположени в непосредствена близост до тронната зала. Щяха да заспят веднага: утре отрано ги очакваха нови екзекуции, а вечерта бе изпълнена с вълнуващи събития.

Кар обаче се задържа в залата. Скоро вътре останаха само той и лорд Владетеля, осветен от петте огромни свещника.

— Най-сетне получи каквото искаше — каза лорд Владетеля. — Надявам се да не ме безпокоиш повече по този въпрос.

— Да, милорд — отвърна Кар и се поклони. — Мисля, че…

Странен звук наруши тишината — тих пукот. Кар вдигна глава и се намръщи. На пода изтрака метално кръгче, завъртя се и спря в краката му. Монета. Той я вдигна, погледна към огромния тъмен прозорец и забеляза в него малка дупка.

„Какво е това?“

Още десетина монети пробиха стъклото, надупчиха го като решето. Въздухът се изпълни със звънтене на метал и пукот на строшено стъкло. Кар изненадано отстъпи.

Цялата долна част на прозореца изригна навътре — стъклото бе толкова отслабено от множеството дупки, че вече не можеше да издържа тежестта си.

Късчета разноцветно стъкло се завъртяха във въздуха, понесоха се като снежен повей пред дребната фигура с развята мъглопелерина и с два черни кинжала в ръцете. Момичето скочи на пода и се подхлъзна за миг върху стъклата, следвана от черните повлекла на мъглите. Претърколи се напред, притеглено от собствената си аломантия, и се завъртя като фурия. А мъглите го обгърнаха, сякаш беше някакъв вестител на нощта.

В следващия миг неканената гостенка се хвърли право към лорд Владетеля.

 

 

Вин разпали Единайсетия метал. Както и преди, в мъглите до трона изплува по-ранният вариант на лорд Владетеля.

Вин беше изкатерила стъпалата към подиума, преди инквизиторът да я последва. Лорд Владетеля седеше спокойно и я наблюдаваше леко заинтригувано.

„Две копия в гърдите дори не му направиха впечатление — помисли Вин, докато стъпваше на малката платформа. — Едва ли моите кинжали ще го уплашат“.

Тъкмо по тази причина не смяташе да го напада с тях. Вместо това ги вдигна и ги заби в гърдите на по-ранния му вариант.

Остриетата попаднаха право в целта — и преминаха през нея, сякаш там нямаше никой. Вин се препъна, мина цялата през изображението и едва не падна върху подиума.

Завъртя се и отново посече изображението. И този път остриетата минаха през него, без да му направят нищо. Картината дори не се изкриви.

„Моето златно изображение — помисли тя отчаяно. — Можех да го докосвам. Защо не мога да докосвам това?“

Очевидно тук нещата не стояха по същия начин. Сянката стоеше неподвижно, сякаш не забелязваше атаките й. Вин се беше надявала, че ако успее да убие по-ранната версия на лорд Владетеля, настоящата също ще умре. За съжаление, ранната версия, изглежда, бе точно толкова призрачна, колкото една атиумна сянка.

Беше се провалила.

Кар се стовари върху нея, сграбчи я с яките си ръце и я събори на подиума.

Вин изпъшка и разпали пютриум. „Вече не съм безпомощното момиче, което държеше в плен“ — помисли си, изпълнена с нова решимост, и ритна назад миг преди да тупнат на пода зад трона.

Инквизиторът изпъшка от болка и хватката му отслабна. Мъглопелерината й остана в ръцете му, но тя скочи на крака и изтича встрани.

— Инквизитори! — провикна се лорд Владетеля и се надигна. — Всички при мен!

„Трябва да изчезвам оттук — помисли Вин. — Да намеря друг начин да го убия…“

Кар я сграбчи отново. Този път успя да я обгърне с ръка и да я стисне. Вин изстена от болка, разпали пютриум и се опита да се освободи, но Кар я изправи на крака и стисна гърлото й с другата си ръка. Тя продължаваше да се бори, да се извива и съпротивлява, но хватката му бе твърде силна. Опита се да запокити и себе си, и него с мощно Стоманено тласкане към рамката на вратата, но котвата й бе твърде слаба и Кар само се олюля. Ръцете му не я пускаха.

Лорд Владетеля се отпусна засмян на трона.

— Няма да имаш успех срещу Кар, дете мое. Преди много години той беше войник. Знае как да задържи някого, без да го изпуска от хватката си, колкото и да е силен противникът.

Вин продължаваше да се бори, мъчеше се да си поеме въздух. Но думите на лорд Владетеля бяха верни. Тя удари назад с глава, но Кар беше готов и за това. Чуваше забързаното му, почти възбудено дишане в ухото си. В отражението на стъклото отпред видя, че вратата се отваря. Друг инквизитор влезе в залата, стоманените му очи хвърляха отблясъци.

„Това е краят“ — помисли си тя, загледана в процеждащите се през счупения прозорец мъгли. Странно, но този път не се обвиваха около нея — сякаш нещо ги разгонваше. За Вин това бе все едно последният признак за поражението й.

„Съжалявам, Келсайър. Ето, че не оправдах очакванията ти“.

Вторият инквизитор доближи отзад своя събрат, протегна се и улови нещо на гърба му. Последва звук като разкъсване.

И Вин изведнъж се озова на земята. Вече дишаше по-леко. Зачака пютриумът да довърши възстановяването й.

Кар се поклащаше над нея. Изведнъж рухна на една страна и замря на пода. Вторият инквизитор продължаваше да стои зад него, стиснал метален прът — съвсем като шиповете в очите на инквизиторите.

Вин втренчи поглед в неподвижното тяло на Кар. Расото му беше раздрано отзад и между лопатките му зееше кърваво отвърстие. Дупка, достатъчно голяма, за да е причинена от метален шип. Лицето му беше мъртвешки бледо. Безжизнено.

„Още един шип! — помисли учудено Вин. — Вторият инквизитор го извади от гърба на Кар и той издъхна. Значи това е тайната!“

— Какво?! — изрева лорд Владетеля, изправи се рязко и оттласна каменния трон назад с такава сила, че той падна с трясък на мраморния под. — Предателство! Сред моите хора!

Новият инквизитор се хвърли към лорд Владетеля. Качулката му се отметна назад и Вин зърна голата му глава. Въпреки стоманените очи в лицето му имаше нещо познато. Въпреки голата глава и непривичното облекло мъжът приличаше на… Келсайър.

„Не — осъзна тя. — Това не е Келсайър.

Това е Марш!“

Марш се движеше със свръхестествена бързина. Вин се надигна, мъчеше се да преодолее последствията от скорошното душене. Но имаше и нещо друго, с което все още не можеше да се справи.

Мисълта, че Марш е жив.

Марш беше инквизитор.

„Инквизиторите не са го разследвали, защото са го подозирали. Напротив, възнамерявали са да го вземат при тях! — А сега, изглежда, той смяташе да убие лорд Владетеля. — Трябва да му помогна! Може би… може би той знае тайната, която ще позволи да го премахнем. В края на краищата нали е открил как да убива инквизиторите!“

Марш стигна подиума.

— Инквизитори! — извика лорд Владетеля. — При…

И замръзна, забелязал нещо при вратата. Купчина стоманени шипове, като този, който Марш бе изтръгнал от гърба на Кар. Седем на брой.

Марш се усмихна досущ като Келсайър. Вин стигна подножието на подиума, Тласна се от една монета и излетя нагоре.

Някъде по средата я застигна ужасяващата, развихрена докрай ярост на лорд Владетеля. Дълбока угнетеност и задушаващ гняв пробиха медната обвивка и притиснаха душата й. Тя разпали още мед и пое мъчително въздух, но така и не успя да прогони лорд Владетеля от чувствата си.

Марш се олюля и лорд Владетеля замахна и го зашлеви, също както когато бе убил Келсайър. За щастие Марш успя да се отдръпне, скочи зад лорд Владетеля, протегна ръка и улови наметалото му отзад. Дръпна рязко и разкъса дрехата по средата.

И замръзна.

Лорд Владетеля се завъртя, заби лакът в корема му и той полетя през помещението като кукла. Докато лорд Владетеля се обръщаше, Вин успя да види същото, което бе видял Марш.

Нищо. Обикновен мускулест гръб. За разлика от инквизиторите лорд Владетеля нямаше трети шип в гърба.

„О, Марш…“ — помисли Вин, заля я безнадеждност. Хитра идея, много по-умна от нейния глупав опит с Единайсетия метал — но и тя се оказа безполезна.

Марш се плъзна по пода, блъсна се в отсрещната стена и остана да лежи неподвижно до огромния прозорец.

— Марш! — извика тя, скочи и се Тласна към него. Но докато се носеше във въздуха, лорд Владетеля вдигна небрежно ръка.

Вин почувства, че в нея се удря нещо… неимоверно силно. Усещането наподобяваше Стоманен тласък, сблъсък на метали в стомаха й — но разбира се, не можеше да е това. Келсайър й бе казал, че нито един аломант не е в състояние да въздейства на металите в човешкото тяло.

Но също така бе смятал, че нито един аломант не може да въздейства върху чувствата на човек, разпалил мед.

Разхвърляните по пода монети се разхвърчаха на всички страни. Вратите се изтръгнаха от касите си и отлетяха с трясък. Дори безбройните стъклени парченца литнаха встрани от подиума.

Вин също отхвръкна, с усещането, че металите в стомаха й заплашват да го разкъсат. Удари се в земята и едва не изгуби съзнание. Остана да лежи замаяна и объркана, в главата й се въртеше една-едничка мисъл.

„Каква сила…“

Прокънтяха стъпки — лорд Владетеля слизаше от подиума. Движеше се бързо. Смъкна скъсаната си дреха и остана гол до кръста — само накитите и пръстените проблясваха по ръцете му. Няколко тънки гривни се бяха впили в кожата на предмишниците му.

„Хитро — помисли Вин, докато се изправяше с мъка. — Така не може да бъде Тласкан и Придърпван“.

Лорд Владетеля поклати тъжно глава. Краката му газеха в студените мъгливи повлекла над пода. Изглеждаше невероятно силен, с мускулести гърди и красиво лице. Тя усещаше как силата на аломантията му разкъсва чувствата й.

— Какво си мислеше, дете? — попита тихо лорд Владетеля. — Че ще ме победиш? Да не съм някой обикновен инквизитор, че да ме подлъжеш с номерата си?

Вин разпали пютриум, обърна се и побягна, твърдо решена да сграбчи тялото на Марш и да скочи през прозореца.

Но изведнъж лорд Владетеля се озова пред нея, движеше се с бързината на вихър. Дори с разпален пютриум Вин не можеше да го надбяга.

С почти небрежен жест той я улови и я подхвърли като кукла към една от огромните колони. Вин потърси отчаяно котва, но той бе изтласкал всичкия метал от помещението. Освен…

Тя се Притегли към една от гривните на лорд Владетеля — една от онези, които не проникваха в кожата му. Той незабавно вдигна ръка нагоре, неутрализира нейното Теглене и я накара да се завърти безпомощно във въздуха. Металите в стомаха й заподскачаха, чу се звън на строшено стъкло, а обицата на майка й се откъсна от ухото й.

Вин опита да се завърти и да омекоти удара с крака, но се блъсна в колоната с такава сила, че и пютриумът не можа да й помогне. Чу ужасяващо хрущене, остра болка прониза десния й крак.

Рухна на пода. Нямаше сили да погледне, но ужасната болка в таза й подсказваше, че кракът й е изкривен под нея, обърнат под неестествен ъгъл.

Лорд Владетеля поклати глава. Вин едва сега осъзна, че той не се безпокои, че носи метални накити. Като се имаха предвид способностите и силата му, човек трябваше да е много глупав — както Вин в случая, — за да се опита да използва накитите му за котва. Така само му бе позволила да контролира движението й.

Той пристъпи напред, натрошеното стъкло хрущеше под токовете му.

— Да не мислиш, че това е първият път, когато някой се опитва да ме убие, дете? Оцелявал съм в пожари и след обезглавяване. Промушвали са ме, посичали са ме, мачкан съм, рязали са ме и са ме осакатявали. Веднъж, в началото, дори ме одраха жив.

Погледна я и поклати глава. Странно, но предишното й впечатление за лорд Владетеля се потвърди. Той наглеждаше… уморен. Дори изтощен. Не тялото му — то бе стегнато и мускулесто. Усещаше се в… поведението му. Тя се опита да се изправи.

— Аз съм бог — заяви той.

„Колко е различен от скромния човек в дневника“.

— Боговете не могат да бъдат убити — продължи той. — Боговете не могат да бъдат сваляни. Нима не знаете, че собственоръчно съм изтребвал цели армии? Кога най-сетне ще престанете да се опитвате? Колко векове трябва да ви доказвам, преди вие, глупави скаа, да осъзнаете истината? Колко още трябва да убия?

Вин извика от болка, когато кракът й се подгъна. Разпали пютриум, но въпреки това от очите й бликаха сълзи. Пютриумът скоро щеше да изгори, а без него едва ли щеше да остане в съзнание. Тя се подпря на колоната, притисната от аломантичното влияние на лорд Владетеля. Десният й крак пулсираше болезнено.

„Толкова е силен — помисли отчаяно. — И е прав. Той е бог. Какво си мислехме?“

— Как смееш? — попита лорд Владетеля, докато вдигаше отпуснатото тяло на Марш с покритата си с накити ръка. Марш тихо изстена. — Как смееш? — повтори отново лорд Владетеля. — След всичко, което ти дадох? Благодарение на мен ти се издигна над обикновените хора! Благодарение на мен ти доминираше над тях!

Вин повдигна глава. През мъглата от болка и безнадеждност в съзнанието й проблесна някакъв спомен.

„Той се опитва да каже… опитва се да каже, че неговите хора трябва да доминират…“

Огледа тялото си и откри съвсем малко от Единайсетия метал. Разпали го и погледна през насълзените си очи лорд Владетеля.

И ето, че до него се появи по-ранна версия. Мъж с кожено наметало и тежки обувки, с дълга брада и яки мускули. Нито аристократ, нито тиран. Нито герой, нито войник. Човек, облечен така, че да оцелее в суровите условия на планината. Пастир.

Или, може би… носач.

— Рашек — прошепна тя.

Лорд Владетеля се завъртя изненадано към нея.

— Рашек — промълви Вин. — Така се казваш, нали? Ти не си човекът, написал онзи дневник. Не си героят, пратен да защитава народа си… ти си неговият слуга. Носачът, който го мразел. — Замълча за миг. — Ти… ти си го убил — прошепна. — Ето какво е станало онази нощ! Ето защо дневникът свършва така внезапно! Убил си героя и си заел мястото му. Влязъл си вместо него в пещерата и си си приписал силата му. Но… вместо да спасиш света, си го поставил под властта си.

— Нищо не знаеш! — извика лорд Владетеля, без да изпуска неподвижното тяло на Марш. — И нищо не разбираш!

— Ти си го мразел — продължи Вин. — Смятал си, че само терисец може да бъде герой. Не си можел да понесеш факта, че той — човек, дошъл от страна, която е потискала вашата, — ще изпълни предначертаното в легендите ви.

Лорд Владетеля вдигна ръка и Вин изведнъж усети непосилна тежест, натиск върху металите в стомаха й, който заплашваше да я размаже върху колоната. Изкрещя, разпали последните резерви пютриум и се помъчи да запази съзнание. Мъглите се обвиха около нея — проникваха през разбития прозорец, пълзяха по пода.

Отвън, зад строшения прозорец, се носеше едва доловимо звънтене. Приличаше на… аплодисменти. На радостни викове, хиляди в хор. Сякаш аплодираха нея.

„Какво ли значи това? Узнах тайната на лорд Владетеля, но какво ми помага тя? Че е бил носач? Слуга? Терисец?

Ферохимик“.

Погледна през замъглените си очи и отново видя двете гривни на предмишниците му. Гривни от метал, гривни, които се впиваха в кожата му, проникваха в нея. За… за да не могат да бъдат използвани от аломант. Но защо го бе направил? Нали твърдяха, че носел метал, за да демонстрира куража си? Не би трябвало да се безпокои, ако някой се опита да Притегли или Тласка металите му.

Освен ако това бе само на пръв поглед. Защото не беше ли възможно всички останали метални предмети, които носеше — пръстени, гривни, отличителните знаци на аристокрацията — да са само за отвличане на вниманието?

Прах в очите, та никой да не обърне внимание на двете гривни върху предмишницата. „Нима е толкова просто?“ — помисли си тя под невидимата тежест, която заплашваше да я смаже.

Пютриумът бе почти на привършване и тя едва се държеше в съзнание. Но въпреки това разпали желязо. Лорд Владетеля можеше да прониква през медни облаци. Тя също. Имаше някои неща, в които двамата си приличаха. Щом той можеше да въздейства върху металите в тялото й, тогава и тя би могла.

Продължи да разгаря желязо. Синкави линии се източиха към пръстените и гривните на лорд Владетеля — но не и към гривните на предмишниците му.

Вин раздуха желязото още малко, съсредоточи се и бързо усили Тласъка. Остави пютриума да гори — именно благодарение на него все още издържаше на смазващата тежест, макар да усещаше, че почти е спряла да диша: силата, която я притискаше, бе прекалено голяма.

Мъглите се завъртяха около нея, затанцуваха под невидимата музика на аломантията й. Тя умираше. Осъзнаваше го. Вече почти не усещаше болка. Беше смазана и задушена.

Потърси сила в мъглите.

Появиха се две нови линии. Тя извика и Дръпна със сила, каквато не вярваше, че има. Продължи да раздухва желязото, опираше се на Тласъка на лорд Владетеля като на лост, който й беше нужен, за да Притегли гривните му. В сърцето й се смесваха гняв и отчаяние. Всичките й сили се съсредоточиха само и единствено върху това Теглене.

Пютриумът свърши.

„Той уби Келсайър!“

Гривните се откъснаха. Лорд Владетеля извика от болка — тих, далечен звук в ушите на Вин. Натискът внезапно изчезна и тя рухна задъхана, със замъглен поглед. Окървавените гривни издрънчаха на пода, освободени от невидимата й хватка, плъзнаха се по мрамора и спряха до нея. Тя вдигна глава и използва калай, за да проясни зрението си.

Лорд Владетеля стоеше с разширени от ужас очи и окървавена ръка. Пусна Марш и се втурна към нея и към гривните. Но с последните си сили — нали пютриумът се бе изчерпал — Вин ги Тласна и ги запокити покрай него. Той се завъртя изплашен, но успя да види само как изчезват навън през строшения прозорец.

В далечината слънцето вече се подаваше над хоризонта. Гривните се завъртяха на червеникавата му светлина, блеснаха за миг и се стрелнаха надолу към града.

— Не! — изкрещя лорд Владетеля и пристъпи към прозореца. Мускулите му внезапно увиснаха, смаляваха се пред очите й като тези на Сейзед. Той се извърна към Вин, побеснял, но лицето му вече не беше на млад човек. Изведнъж бе остарял поне с десетилетие.

Отново пристъпи към нея. Косата му посивя, под очите му се оформиха торбички и плетеница от бръчки.

Следващата му крачка бе неуверена. Той се разтрепери от тежестта на дълбоката старост, гърбът му се преви, кожата му увисна, косата му почна да капе.

А после лорд Владетеля рухна на пода.

Вин остана да лежи до колоната сякаш безкрайно. Не можеше да мисли.

— Господарке! — обади се глас и изведнъж до нея се появи Сейзед, с плувнало в пот чело. Пъхна нещо в устата й и Вин го преглътна.

Тялото й знаеше какво да прави. Тя машинално разгоря пютриум и усети как силите й се възвръщат. Разпали калай и внезапно нарасналата й чувствителност й се стори като рязко събуждане. Изстена и се взря в загриженото лице на Сейзед.

— Внимателно, господарке — рече той, докато оглеждаше крака й. — Костта е строшена, но както изглежда, само на едно място.

— Марш — промълви изтощено тя. — Виж как е Марш.

— Марш ли? — повтори Сейзед и едва сега видя инквизитора, който се надигаше от пода. — В името на Забравените богове! — възкликна терисецът и забърза към него.

Марш изстена и седна. Притискаше корема си с една ръка.

— Какво… е това…?

И кимна към сгърчената недалеч от тях фигура.

— Лорд Владетеля — отвърна Вин. — Мъртъв е.

Сейзед се намръщи озадачено и се завъртя, стиснал простото си дървено копие. При мисълта, че бе дошъл да се изправи с подобно примитивно оръжие срещу човека, който за малко да убие нея и Марш, Вин поклати глава.

„Разбира се, в известен смисъл ние бяхме също толкова безпомощни. Ние трябваше да сме мъртви, не лорд Владетеля. Аз му свалих гривните. Защо го направих? Защо мога да правя неща, които може и той?

Защо съм различна?“

— Господарке… — бавно каза Сейзед. — Струва ми се, че не е мъртъв. Още е… жив.

— Какво? — попита Вин и се намръщи. Все още й беше трудно да разсъждава трезво. По-късно щеше да подреди всичко в главата си. Сейзед обаче беше прав — сгърчената фигура не беше мъртва. Всъщност дори се движеше — пълзеше мъчително по пода към разбития прозорец. Към мястото, където бяха изчезнали гривните.

Марш се изправи и махна на Сейзед, че няма нужда от помощта му.

— Аз ще се оправя. Погрижи се за момичето.

— Да, помогни ми да стана — помоли Вин.

— Господарке… — почна неодобрително Сейзед.

— Моля те, Сейз.

Той въздъхна и й подаде дървеното копие.

— Вземете, да се подпирате.

Тя го взе и Сейзед й помогна да се изправи.

Вин се подпря на копието и закуцука след Марш и Сейзед към лорд Владетеля. Пълзящата фигура стигна края на помещението, откъдето през разбития прозорец се виждаше градът.

Под краката на Вин изхрущя натрошено стъкло. Долу се чуваха радостни възгласи, макар че тя не виждаше хората, които ги надаваха, нито знаеше какво аплодират.

— Слушай — рече Сейзед. — Послушай ти, който беше наш бог. Чуваш ли ги как викат? Тези викове не са за теб — тези хора никога не са ти се възхищавали. Тази вечер са намерили нов водач, нов източник на гордост.

— Моите… принудители — прошепна лорд Владетеля.

— Твоите принудители ще те забравят — отвърна Марш. — Аз ще се погрижа за това. Останалите инквизитори са мъртви, избити от мен. Архипреланите, които повика, присъстваха, когато предаде властта на Инквизиторския отдел. Сега аз съм единственият жив инквизитор в Лутадел. Аз ще управлявам твоята църква.

— Не… — прошепна лорд Владетеля.

Марш, Сейзед и Вин стояха мълчаливо. На утринната светлина Вин успя да различи огромната тълпа долу. Повечето скаа бяха вдигнали оръжия, сякаш ги поздравяваха.

Лорд Владетеля също погледна към тълпата и от изражението му стана ясно, че едва сега е осъзнал своя крах.

— Вие не разбирате — изхриптя той. — Не знаете какво правя за човечеството. Аз бях вашият бог дори и да не го виждахте. Ако ме убиете, ще се обречете…

Вин погледна Марш и Сейзед. Двамата бавно кимнаха. Лорд Владетеля се закашля и изглежда, получи нов тласък на състаряване.

Вин се опря на Сейзед и стисна зъби, за да надмогне болката в счупения си крак.

— Нося ти вест от един твой приятел — каза тихо. — Искаше да ти предам, че не е мъртъв. Че не може да бъде убит. Името му е надежда.

Замахна и заби копието право в сърцето на лорд Владетеля.