Брандън Сандърсън
Последната империя (4)

2.

Ако някой друг чете тези редове, нека знае, че властта е тежко бреме. Не се оковавайте с веригите й. Според териските пророчества аз ще имам силата да спася света.

Но в тях също така се намеква, че ще имам силата и да го разруша.

Според Келсайър град Лутадел — седалището на лорд Владетеля — беше доста мрачно място. Повечето сгради бяха от камък, с керемидени покриви за богатите. Гушеха се една до друга и изглеждаха ниски, въпреки че повечето бяха поне триетажни.

Жилищните сгради и магазините не се отличаваха особено — това не беше място, където обитателите да се опитват да привличат внимание. Освен, разбира се, ако не принадлежаха към висшата аристокрация.

Разпръснати из града стърчаха десетина монолитни кули. Със сложна конструкция, покрити с редове заострени бойници и украсени с дълбоки арки, това бяха домовете на висшите благородници. Всъщност тъкмо те бяха отличителният знак на висшата аристокрация — всяко семейство, което можеше да си позволи строежа и поддръжката на такава Цитадела, несъмнено принадлежеше към Големите къщи.

Ако имаше някакви открити места в града, те бяха около кулите. Петната незастроена площ сред жилищните квартали приличаха на поляни в гора, а кулите — на самотни хълмове, щръкнали над останалата част от пейзажа. Черни планини. Подобно на всичко останало в града стените на кулите бяха потъмнели от безбройните години саждопади.

Всяка постройка в Лутадел — всяка, която бе виждал Келсайър — бе почерняла до известна степен. Дори градската стена, на която стоеше в момента, бе покрита с петна от сажди. По правило къщите бяха по-тъмни в горната си част, където падаше пепелта, но дъждовете и вечерната влага отнасяха чернилката надолу по стените. Като стичаща се по платно боя тъмното покривало се спускаше по стените на къщите с неравно темпо.

Улиците, разбира се, бяха съвсем почернели. Докато чакаше на стената, Келсайър забеляза група скаа работници да разчистват долу поредните купчини пепел. Изсипваха ги в река Чанерел, която преминаваше през центъра на града, вършеха това непрестанно и неуморно, сякаш се страхуваха, че някой ден целият град ще бъде заровен в пепел. Понякога Келсайър се чудеше дали империята не е само една голяма купчина сажди. Предполагаше, че с времето пепелта се разпада и се превръща в почва. Но въпреки това бяха необходими неимоверни усилия, за да се поддържат градовете и нивите сравнително чисти.

За щастие винаги имаше достатъчно свободна работна ръка. Работниците долу на улицата носеха захабени и изпъстрени с тъмни петна палта и панталони. Също като земеделците от плантацията, която бе напуснал преди няколко седмици, и тези имаха обезверен, потиснат вид. Други групи скаа вървяха забързано по улиците, подканяни от далечните камбани да заемат работните си места в ковачниците и фабриките. Лутадел изнасяше основно метали — разполагаше със стотици ковачници и леярни. От друга страна, близостта на реката осигуряваше движеща сила за многобройните мелници — едни за ковачници, други за брашно и за обработка на платове.

Работниците долу продължаваха да се трудят. Келсайър им обърна гръб и се загледа в далечината, към градския център, където подобно на масивно многогърбо насекомо се издигаше дворецът на лорд Владетеля. Кредик Шау, Хълмът на хилядите кули. Дворецът бе няколко пъти по-голям от най-високата благородническа Цитадела и без съмнение бе най-импозантната постройка в града.

Започна нов саждопад и черните снежинки заподскачаха игриво пред погледа на Келсайър, покриваха пътища и сгради. „Напоследък доста често вали — помисли си той, доволен от възможността да придърпа качулката напред. — Саждивите кратери пак са се активизирали“.

Малко вероятно бе да го разпознаят в Лутадел — бяха изминали три години от предишното му залавяне. И въпреки това с качулката се чувстваше по-уверено. Ако всичко минеше добре, щеше да дойде време, когато не би имал нищо против да го виждат и разпознават. Засега обаче анонимността бе за предпочитане.

Най-сетне към стената се доближи неясен силует. Мъжът, казваше се Доксон, бе по-нисък от Келсайър и имаше квадратно лице, сякаш изсечено специално за набитото му тяло. Беше загърнат в безлично кафяво наметало с качулка, покриваща черната му коса, и носеше същата къса проскубана брада, която си бе пуснал още преди двайсетина години — веднага щом по страните му набодоха първите рехави косъмчета.

И той, подобно на Келсайър, носеше отдолу благороднически дрехи: шарена жилетка, тъмен сюртук и панталони и тънко наметало срещу саждите. Дрехите не бяха скъпи, но с аристократична кройка, сочеща принадлежността им към средната лутаделска класа. Повечето благородници не бяха достатъчно богати, за да се числят към някоя Голяма къща, но пък в Последната империя аристократизмът невинаги се измерваше само с пари. Съществуваха и други понятия като потекло и фамилна история, а лорд Владетеля беше безсмъртен и несъмнено все още помнеше хората, които го бяха подкрепили през първите години от управлението му. Наследниците на тези хора, независимо дали бяха богати, или бедни, винаги щяха да се радват на неговото благоволение.

Освен това подобни одежди предпазваха от опасността градските патрули да задават неудобни въпроси. В случая с Келсайър и Доксон, разбира се, дрехите бяха фалшиво прикритие. Нито един от двамата не беше благородник, макар че Келсайър имаше смесена кръв. В много случаи обаче това бе дори по-лошо, отколкото да си обикновен скаа.

Доксон го подмина небрежно, но после спря и опря яките си ръце на една близка бойница.

— Доста закъсня, Кел.

— Реших да се отбия до няколко плантации на север.

— О? — възкликна Доксон. — Дали пък нямаш нещо общо със смъртта на лорд Трестинг?

Келсайър се усмихна.

— Би могло да се каже.

— Кончината му предизвика голям отглас сред местното благородничество.

— Такава беше и моята идея — призна Келсайър. — Макар че, честно казано, не планирах да се стига до толкова драматична развръзка. Стана случайно.

Доксон повдигна вежди.

— Как по-точно „случайно“ убиваш един благородник в собственото му имение?

— С нож в гърдите — отвърна безгрижно Келсайър. — Или, по-точно, с два ножа в гърдите — винаги е добре да се застраховаш.

Доксон завъртя очи.

— Смъртта му не е кой знае каква загуба, Докс — продължи Келсайър. — Дори сред благородниците Трестинг имаше репутацията на жесток човек.

— Не ми пука за Трестинг — отвърна Доксон. — Просто се чудех колко трябва да съм изкукал, за да се съглася пак да работя с теб. Нападение над провинциален благородник, заобиколен от собствената му охрана… Честно, Кел, бях забравил какви безразсъдства си склонен да вършиш.

— Безразсъдства? — попита Келсайър и се разсмя. — Това не беше безразсъдство, по-скоро лека диверсия. Да знаеш само какви неща съм намислил!

Доксон го погледна втренчено, после се разсмя.

— В името на лорд Владетеля, Кел, радвам се, че пак си тук. Последните няколко години бяха доста скучни.

— Това ще го поправим — обеща Келсайър и си пое дълбоко въздух. Саждите продължаваха да се сипят. Уличните чистачи отново се бяха заловили за работа. Наблизо премина градски патрул и поздрави двамата с леко кимване. Те изчакаха в мълчание, докато войниците се отдалечат.

— И аз се радвам, че се върнах — заговори Келсайър. — Има някакъв уют в Лутадел — въпреки потискащия вид на тази каменна дупка. Организира ли срещата?

Доксон кимна.

— Можем да започнем още тази вечер. Как влезе, между другото? Имам свои хора, които наблюдават портата.

— А? Уф, промъкнах се през нощта.

— Но как… — Доксон се сепна. — Хубаво де. Май ще трябва да свиквам.

Келсайър сви рамене.

— Не виждам защо. Винаги си работил с Мъгливи.

— Да, но сега е различно. — Доксон вдигна ръка, за да изпревари възраженията му. — Не шикалкавя, Кел. Просто ми трябва време, за да привикна.

— Добре де. Кой ще дойде довечера?

— Ами, Бриз и Хам със сигурност. Ужасно се заинтересуваха от тази твоя тайнствена работа — да не говорим, че ми се сърдят, задето не искам да им кажа какво си правил през изминалите няколко години.

— Това е добре — рече усмихнато Келсайър. — Нека се чудят. Ами Трап?

Доксон поклати глава.

— Трап е мъртъв. Преди няколко месеца Министерството най-сетне го спипа. Дори не си направиха труда да го пращат в Ямите — обезглавиха го на място.

Келсайър затвори очи и въздъхна. Изглежда, Стоманеното министерство в края на краищата слагаше ръка на всеки. Понякога му се струваше, че целта на живота на един тръгнал срещу властта скаа не е да оцелее, а да подбере подходящия момент, в който да умре.

— Оставаме без Задимител — проговори най-сетне Келсайър и отвори очи. — Имаш ли някакви предложения?

— Ръди — рече Доксон.

Келсайър поклати глава.

— Не. Той е добър Задимител, но не става като човек.

Доксон се засмя.

— Не става дори за група крадци… Кел, едва сега осъзнах колко ми е липсвала работата с теб. Добре, кой тогава?

Келсайър се замисли.

— Клъбс все още ли държи онова дюкянче?

— Доколкото знам — отвърна бавно Доксон.

— Казват, че е един от най-добрите Задимители в града.

— Така казват — потвърди Доксон. — Но не мислиш ли, че и с него се работи трудно?

— Не е чак толкова непоносим — отвърна Келсайър. — Особено като му свикнеш. Освен това мисля, че тази работа ще го привлече.

— Ами добре. — Доксон повдигна рамене. — Ще го поканя. Ако не се лъжа, един от роднините му е Калаено око. Искаш ли да поканя и него?

— Добра идея.

— Хубаво. Остава само Йеден. Стига все още да го интересува…

— Той ще дойде — заяви Келсайър.

— Дано — отвърна Доксон. — Нали той ще ни плаща.

Келсайър кимна, после се намръщи.

— Забрави Марш.

Доксон повдигна рамене.

— Предупредих те. Брат ти никога не е одобрявал нашите методи и сега… е, познаваш Марш. Не желае да има нищо общо с Йеден и бунтовниците, камо ли с престъпна пасмина като нас. Май ще трябва да намерим някой друг, който да проникне при принудителите.

— Не — отсече Келсайър. — Той ще го направи. Ще се наложи да се отбия, за да го убедя.

— Щом настояваш. — Доксон млъкна и двамата се загледаха към почернелия град. След известно време Доксон поклати глава. — Безумие е, нали?

— Но пък е приятно — засмя се Келсайър.

— Направо фантастично — изхъмка Доксон.

— Ще е работа като никоя друга — продължи Келсайър, загледан на север — над града, към зловещата сграда в центъра.

Доксон се отдръпна от стената.

— Остават ни няколко часа до срещата. Искам да ти покажа нещо. Мисля, че ще имаме време — ако побързаме.

Келсайър го погледна с любопитство.

— Какво пък, и без това смятах да отида да подразня егото на брат си. Но…

— Мисля, че си заслужава — увери го Доксон.

 

 

Вин седеше в един от ъглите на голямата стая на тайната квартира. Както винаги се придържаше към сенките — колкото по-незабележима беше, толкова повече я игнорираха другите. Не можеше да си позволи да хаби Късмета, за да държи настрана мъжките ръце. Времето едва й бе стигнало да възстанови използваното преди няколко дни на срещата с принудителя.

По масите цареше обичайната суматоха: едни играеха на зарове, други обсъждаха текущи дребни задачи. Димът от десетина лули се събираше под тавана — стените бяха потъмнели от годините подобно третиране. Подът бе нашарен с петна от сажди. Като повечето шайки, бандата на Кеймън не се славеше с хигиенни навици. В дъното на стаята имаше врата и зад нея започваше вита каменна стълба, водеща до фалшив отточен канал на съседната улица. Това помещение, като много други подобни скривалища в имперската столица Лутадел, официално не съществуваше.

Силен смях изригна в другия край на стаята, където в компанията на половин дузина съратници седеше Кеймън. Целия следобед се развличаха с бира и пиперливи истории. Масата на Кеймън бе разположена до бара, защото доста скъпите напитки бяха още един начин главатарят да експлоатира тези, които работеха за него. Лутаделските престъпници бързо възприемаха уроците на благородничеството.

Вин полагаше максимални усилия да остане незабелязана. Преди половин година едва ли би повярвала, че животът й ще стане дори по-лош без Рийн. Но въпреки грубия си нрав брат й поне не позволяваше на другите членове на шайката да й посягат. По правило в бандите имаше съвсем малко жени и тези, които се обвързваха с подземния свят, бързо свършваха като курви. Рийн често й повтаряше, че едно момиче трябва да е силно — по-силно от мъжете, — ако иска да оцелее.

„Да не мислиш, че главатарите ще те защитят? — повтаряше й. — Дори аз не искам да работя с теб, макар че съм ти брат“.

Гърбът още я болеше — предния ден Кеймън я бе нашибал с камшика. Ризата й беше изцапана с кръв, а не можеше да си позволи да си купи друга. Кеймън непрекъснато й намаляваше заплатата, за да покрие дълговете на Рийн.

„Но аз съм силна“ — помисли си тя.

Повратите на живота. Вече не я болеше толкова от боя — благодарение на системното малтретиране от страна на Рийн, изглежда, бе привикнала, а същевременно се беше научила как да изглежда жалка и прекършена. В известен смисъл боят имаше обратен ефект. Раните и синините заздравяваха, но след всяко поредно бичуване Вин неизменно ставаше по-твърда. По-силна.

Кеймън се надигна, бръкна в джобчето на жилетката си и извади златния си часовник. Кимна на един от съратниците си, после огледа помещението, търсеше… нея.

Очите му се втренчиха във Вин.

— Време е.

Тя се намръщи. „Време за какво?“

 

 

Финансовият отдел на Министерството беше импозантна сграда, но от друга страна, всичко, свързано със Стоманеното министерство, изглеждаше импозантно.

На фасадата на високата масивна сграда имаше огромен прозорец, но стъклото беше потъмнено. Две големи знамена висяха отстрани на прозореца — покрити със саждиви петна червени флагове във възхвала на лорд Владетеля.

Кеймън огледа сградата с преценяващ поглед. Вин почти долавяше безпокойствието му. Финансовият отдел едва ли беше най-страховитата структура на Министерството — Отделът за инквизиции и дори Ортодоксалният отдел имаха много по-зловеща репутация. Но да влезеш доброволно в който и да било Министерски отдел… да се оставиш във властта на принудителите… подобно решение изискваше внимателно обмисляне.

Кеймън пое дъх с пълни гърди и закрачи напред, като потропваше с фехтоваческото бастунче на всяка стъпка. Беше облякъл благородническия костюм, следваха го половин дузина членове на шайката — включително и Вин, — които изпълняваха ролята на „слуги“.

Вин последва Кеймън нагоре по стъпалата и спря, докато друг член на бандата се втурна напред, за да отвори вратата на своя „господар“. От шестимата участници, изглежда, само Вин бе посветена в плана на Кеймън. Колкото и да бе странно, дори подозрително, Терън — който трябваше да е партньор на Кеймън в операцията — не беше с тях.

Влязоха. През прозореца се процеждаше трепкаща пурпурна светлина, изпъстрена със синкави нишки. Зад бюрото в дъното на коридора седеше принудител със среден ранг, ако се съдеше по татуировките около очите.

Кеймън го приближи, като потропваше с бастунчето по килима.

— Аз съм лорд Джедуи.

„Какво правиш, Кеймън? — запита се мислено Вин. — Нали ти настояваше пред Терън, че не бива да се срещаш с прелан Лейрд в неговата канцелария. А ето, че дойде тук“.

Принудителят кимна и си отбеляза нещо в книгата. След това махна с ръка.

— Можете да вземете само един придружител с вас в чакалнята. Другите ще останат тук.

Кеймън изсумтя недоволно, за да покаже какво мисли за това ограничение. Принудителят обаче дори не вдигна поглед от книгата. Кеймън се подвоуми за миг и Вин не можа да прецени дали наистина е ядосан, или само се преструва на недоволен благородник. Накрая той я посочи с пръст и нареди:

— Ела.

Обърна се и се отправи към посочената врата.

Стаята беше обзаведена пищно, с плюшени мебели, на които вече се бяха настанили неколцина благородници с изражения на досадно очакване. Кеймън избра едно кресло и се отпусна в него, след това посочи масата с вино и сладкиши. Вин послушно му донесе чаша вино и чиния с храна. Устата й се наля със слюнки.

Кеймън се нахвърли лакомо върху сладкишите, мляскаше доволно.

„Нервен е. Никога не съм го виждала толкова нервен“.

— Влезем ли, ще мълчиш — изръмжа той между две хапки.

— Ти предаде Терън — отвърна тя шепнешком.

Кеймън кимна.

— Но защо? — Планът на Терън бе сложен за изпълнение, но прост като идея. Всяка година Министерството превозваше новозавършилите принудители от училището на север до Лутадел за последни наставления. Но Терън бе открил, че тези дякони и техните наставници носят скрита в багажа солидна сума от министерската хазна — за да бъде прибрана на сигурно място в Лутадел.

Бандитизмът беше опасно занятие в Последната империя, където край каналите постоянно сновяха патрули. Кражбата обаче не беше неосъществима, особено ако крадците са на същата лодка, на която и дяконите и техните наставници. Ако се избере подходящият момент, в който пазачите да се нахвърлят върху собствените си пътници… печалбата щеше да е голяма. А вината щеше да падне върху неизвестни нападатели.

— Хората на Терън не стават — заяви тихо Кеймън. — Профукал е твърде много средства за подготовката на тази операция.

— Но печалбата, която ще ни осигури…

— Нищо няма да ни осигури, защото смятам да си го взема още сега, а после да изчезна — отвърна усмихнато Кеймън. — Ще убедя принудителите да ми изплатят аванс, за да пусна лодките на вода, после ще изчезна и ще оставя Терън да се оправя с бъркотията, когато Министерството разбере, че е било измамено.

Вин го погледна смаяно. Ако планът на Кеймън успееше, това щеше да струва на Терън хиляди боксинги — развалеше ли се сделката, той щеше да е разорен. Освен това, ако Министерството го погнеше, нямаше да има време за отмъщение. Кеймън щеше да си осигури бърза печалба и същевременно да се отърве от един от най-силните си съперници.

„Терън е глупак, че включи Кеймън в това“ — помисли Вин. Но от друга страна, делът, който бе обещал на Кеймън, бе наистина много щедър — вероятно Терън предполагаше, че алчността ще го накара да е честен, докато той на свой ред не го изиграе. Кеймън обаче просто бе действал по-бързо. Как би могъл Терън да предположи, че Кеймън ще изложи на риск цялата операция, вместо да почака и да се опита да заграби скъпоценната стока в лодките?

Стомахът й се сви. „Това е само поредното предателство — помисли си с отвращение. — Защо трябва да ме интересува? Всеки предава всекиго. Такъв е животът…“

Ужасно й се искаше да намери някой пуст ъгъл — местенце, където да се почувства на сигурно — и да се скрие. Сама.

„Всеки ще те предаде. Всеки“.

Но нямаше къде да иде.

Скоро влезе млад принудител и ги повика. Вин последва Кеймън към стаята за аудиенции.

Мъжът, който ги очакваше вътре, седнал зад бюрото, не беше прелан Лейрд.

Кеймън спря на вратата. Стаята беше аскетично обзаведена, имаше само бюро и прост сив килим. Каменните стени не бяха украсени с картини, единственият прозорец бе тесен колкото човешки лакът. Принудителят зад бюрото имаше най-заплетените татуировки, които Вин бе виждала. Нямаше представа какъв ранг обозначават, но се простираха до ушите му и нагоре по цялото чело.

— Лорд Джедуи — каза непознатият принудител. Също като Лейрд и той носеше сиво расо, но инак се отличаваше от строгия чиновник, с когото Кеймън бе преговарял. Този мъж бе строен и мускулест и гладко избръснатата му почти триъгълна глава му придаваше някак хищен изглед.

— Останах с впечатлението, че ще се срещна с прелан Лейрд — заговори Кеймън, който още стоеше на прага.

— Прелан Лейрд е зает с друга работа. Аз съм архипрелан Ариев — председател на съвета, който разглежда молбата ви. Ще имате рядката възможност да разговаряте направо с мен. По правило не изслушвам лично просителите, но заради отсъствието на Лейрд се налага да се нагърбя с тази задача.

Инстинктът на Вин я накара да се напрегне. „Трябва да си вървим. Веднага“.

Видя, че Кеймън се колебае. Да избягат? Или да рискуват заради голямата печалба? Вин не даваше пукнат грош за печалбата, просто искаше да живее. Но Кеймън не би станал главатар на шайка, ако не умееше да рискува. Пристъпи бавно в стаята и се настани на стола срещу принудителя.

— И тъй, архипрелан Ариев — поде той предпазливо, — предполагам, че след като бях поканен на тази среща, съветът все още обмисля предложението ми?

— Именно — потвърди Принудителят. — Но трябва да призная, че някои от членовете не са склонни да се обвързваме с фамилия, която е на ръба на финансовия крах. По принцип Министерството се старае да е консервативно във финансовите си операции.

— Разбирам.

— Но… — продължи Ариев, — други членове на съвета нямат нищо против да се възползват от икономиите, които ни предлагате.

— И към коя от двете групи принадлежите вие, ваша милост?

— Аз все още не съм взел решение. — Принудителят се наведе напред. — И по тази причина ще ви призная, че имате рядка възможност. Убедите ли ме, лорд Джедуи, договорът ви е вързан в кърпа.

— Предполагам, че прелан Лейрд ви е запознал с подробностите по моето предложение? — попита Кеймън.

— Да, но бих предпочел да чуя аргументите ви лично. Направете ми тази услуга.

Вин се намръщи. Стоеше близо до вратата и все още се чудеше дали да не побегне.

— Е? — подкани го Ариев.

— Ваша милост, ние имаме нужда от този договор — почна Кеймън. — Без него няма да сме в състояние да поддържаме нашите транспортни услуги. Договорът ще ни осигури така нужния период на стабилност — възможност да държим на вода нашите ладии, докато търсим други клиенти.

Ариев го разглеждаше замислено.

— Предполагам, че можете да се справите и по-добре от това, лорд Джедуи. Лейрд твърдеше, че сте много настоятелен човек — искам да убедите и мен, че заслужавате нашата подкрепа.

Вин се приготви за Късмета. Би могла да накара Ариев да стане по-податлив на убеждение… но нещо я възпираше. В цялата тази ситуация имаше нещо нередно.

— Ваша милост, ние сме най-добрият ви избор — продължи Кеймън. — Боите се, че моята къща може да рухне от финансов крах? Добре, дори това да стане, какво ще изгубите? В най-лошия случай моите ладии ще бъдат спрени от движение и тогава ще намерите други търговци, които да ви обслужат. Но от друга страна, ако покровителството ви се окаже достатъчно да се задържим на повърхността, ще си осигурите изгоден и дълготраен договор.

— Ясно — подхвърли нехайно Ариев. — Но защо Министерството? Защо не потърсите сделка с някой друг? Със сигурност съществуват и други възможности за вашите лодки — има хора, които ще подскочат от радост при подобни цени.

Кеймън се намръщи.

— Не става въпрос за пари, ваша милост, а за победа. За проява на увереност — от това, че сме спечелили договор с Министерството. Щом вие ни се доверите, ще ни се доверят и други. Нуждаем се от вашата подкрепа. — Кеймън бе плувнал в пот. Вероятно вече съжаляваше, че е поел този риск. Дали не ги бяха предали? Дали зад тази странна среща не стоеше Терън?

Принудителят чакаше търпеливо. Вин не се съмняваше, че е по силите му да ги унищожи. Дори само да заподозреше измама, веднага щеше да ги предаде на Инквизиторския отдел. Не един благородник, влязъл в сградата на Инквизицията, бе изчезвал безследно.

Тя стисна зъби, пресегна се и използва Късмета върху принудителя, за да разсее подозренията му.

Ариев се усмихна и внезапно заяви:

— Какво пък, мисля, че ме убедихте.

Кеймън въздъхна облекчено.

Ариев продължи:

— В последното си писмо споменавате, че се нуждаете от три хиляди боксинга в аванс, за да подновите снаряжението си и да възстановите транспортните операции. Обърнете се към писаря в приемното и той ще оформи нужните документи, за да получите парите. — Принудителят взе някакви документи, подпечата ги и ги подаде на Кеймън. — Вашият договор.

Кеймън се усмихна лъчезарно.

— Знаех си, че посещението ми в Министерството ще е от полза — заяви, докато вземаше договора. Изправи се, кимна почтително на принудителя, после даде знак на Вин да му отвори вратата.

Тя натисна дръжката. „Нещо не е наред. Нещо изобщо не е наред“. Изчака, докато Кеймън излизаше, обърна се и погледна принудителя. Той все още се усмихваше.

Щастливият принудител винаги е лош знак.

Но никой не ги спря, докато минаваха през чакалнята с останалите благородници. Кеймън отнесе договора на съответния писар и през това време също не се появиха войници, за да ги арестуват. Писарят извади малко ковчеже, пълно с монети, и го подаде с безразличие на Кеймън.

След което напуснаха сградата безпрепятствено и Кеймън с нескрито облекчение повика останалите членове на групата. Никакви тревожни викове. Никакво тропане на войнишки ботуши. Бяха свободни. Кеймън бе успял да измами Министерството — и Терън също.

Поне така изглеждаше.

 

 

Келсайър лапна още една курабийка и я схруска с наслада. Дебелият крадец и неговата мършава помощничка излязоха от чакалнята. Принудителят прие следващия просител.

— Е? — попита Доксон. — Какво мислиш?

Келсайър погледна курабийките.

— Бива ги. — Взе си още една. — Министерството винаги се е славело с добър вкус.

Доксон завъртя очи.

— За момичето, Кел.

Келсайър се засмя, нареди четири курабийки на дланта си, после кимна към вратата. Чакалнята на Отдела бе твърде пълна, за да обсъждат подобни деликатни въпроси. Отвън се отби при секретаря и го осведоми, че искат друг час за среща.

Минаха през преддверието тъкмо когато дебелият главатар разговаряше с писаря. Келсайър излезе на улицата, вдигна качулката заради продължаващия саждопад и избра една странична пряка, откъдето можеха да наблюдават входа на Отдела.

Келсайър се зае с курабийките.

— Как разбра за нея? — попита с пълна уста.

— От брат ти — отвърна Доксон. — Преди няколко месеца Кеймън се опита да измами Марш и тогава също водеше момичето. Всъщност в някои среди Кеймън взе да се прочува с невероятния си късмет. Все още не съм сигурен дали осъзнава, че го дължи на нея. Известно ти е колко са суеверни крадците.

Келсайър кимна и изтупа ръцете си от трохите.

— Откъде знаеше, че тя ще дойде и днес?

Доксон сви рамене.

— С дребни рушвети на нужните места. Наблюдавам я, откакто Марш ми обърна внимание върху нея. Исках да видиш лично как работи.

Вратата на Отдела се отвори и Кеймън излезе, заобиколен от своята „прислуга“. Дребното момиче с късо подстригана коса го следваше плътно. Келсайър се намръщи. Походката й издаваше безпокойство и тя трепваше всеки път, когато някой наблизо правеше резки движения. На дясната страна на лицето й имаше голяма синина.

Келсайър премести поглед върху надутия Кеймън. „Ще трябва да измисля нещо подходящо за този тип“.

— Бедното дете — промърмори Доксон.

— Скоро ще се отърве от него. Цяло чудо е, че никой не я е открил по-рано.

— Значи брат ти е бил прав?

Келсайър повдигна вежди.

— Тя несъмнено е Мъглива и ако Марш смята нещо повече, готов съм да му повярвам. Малко съм изненадан, че си позволи да прилага аломантия върху служител на Министерството, при това в сградата на Отдела. Може би не осъзнава, че притежава подобни способности.

— Това възможно ли е?

Келсайър кимна.

— Водата съдържа микроскопични минерали, които при изгаряне осигуряват известна сила. Това е една от причините лорд Владетеля да построи града тук — почвата е богата на метали. Бих казал, че…

Млъкна и се намръщи. Нещо не беше наред. Той погледна към Кеймън и хората му, които тъкмо пресичаха улицата.

На вратата на Отдела се появи строен мъж с властна осанка и татуировки на архипрелан от Финансовия отдел. Вероятно това бе човекът, с когото Кеймън се бе срещнал преди малко. Принудителят излезе от сградата, следван от още един човек.

Застаналият зад Келсайър Доксон замръзна.

Вторият мъж бе висок, с едро тяло, което излъчваше сила. А очите му… На мястото на очите му лъщяха главите на два дълги метални гвоздея, чиито остри върхове стърчаха на два сантиметра от тила на гладко обръснатия череп.

Стоманен инквизитор.

— Това нещо какво прави тук? — попита Доксон.

— Запази спокойствие — прошепна Келсайър, докато се мъчеше да направи същото. Инквизиторът погледна към тях, металните му очи се спряха за миг на Келсайър, преди да се обърнат в посоката, в която бяха поели Кеймън и момичето. Типично за всички инквизитори, той имаше сложна плетеница от татуировки около очите — повечето черни, с една права червена линия, която го определяше като високопоставен член на Инквизиторския отдел.

— Не е тук заради нас — обясни Келсайър. — В момента не горя нищо — ще ни сметне за обикновени благородници.

— Момичето — промълви Доксон.

Келсайър кимна.

— Нали каза, че Кеймън подготвял тази операция с Министерството от доста време. Вероятно някой от принудителите е засякъл момичето. Те са обучени да познават, когато някой аломант се опитва да въздейства на чувствата им.

Доксон се намръщи замислено. От другата страна на улицата инквизиторът размени няколко думи с принудителя, после двамата се обърнаха и тръгнаха в противоположна на Кеймън посока. Вървяха забързано.

— Вероятно са пратили някой да ги проследи — измърмори Доксон.

— Говорим за Министерството. — Келсайър поклати глава. — Опашките ще са поне две.

— Кеймън ще ги отведе право в тайната квартира. Тези хора са обречени. Не че са ми особено симпатични, но…

— По свой начин и те се сражават срещу Последната империя — посочи Келсайър. — Освен това нямам намерение да позволя на един вероятен Мъглив да ни се изплъзне — искам да си поговоря с това момиче. Ще можеш ли да се справиш с опашките?

— Оплаках ти се, че скучая. Кел. А не, че съм се отпуснал. Мога да се оправя с лакеите на Министерството.

— Чудесно. — Келсайър пъхна ръка под наметалото си и извади малка стъкленица. Вътре, в алкохолен разтвор, плуваха метали и сплави. Желязо, стомана, калай, пютриум^[1], мед, бронз, цинк и месинг — осемте основни аломантични метала. Келсайър измъкна тапата и гаврътна съдържанието на един дъх.

Прибра празната стъкленица и избърса устни.

— Остави инквизитора на мен.

Доксон го изгледа обезпокоено.

— Да не си си наумил му видиш сметката?

Келсайър поклати глава.

— Прекалено е рисковано. Само ще го отклоня. А сега тръгвай — не искаме преследвачите да стигнат до тайната квартира, нали?

— Среща на петнайсето кръстовище — каза Доксон, забърза по улицата и изчезна зад ъгъла.

Келсайър преброи до десет, за да му осигури известна преднина, после се пресегна вътре в себе си и разпали металите. Тялото му се изпълни със сила, чистота и мощ.

Келсайър се усмихна, разпали цинка, посегна и разтърси емоциите на инквизитора. Съществото замръзна насред крачка, после се завъртя и погледна назад, към сградата на Отдела.

„А сега двамата с теб ще си поиграем на гоненица“ — помисли Келсайър.