Брандън Сандърсън
Последната империя (39)

37.

Има ли нещо по-красиво от слънцето? Често го гледам да изгрява, тъй като заради неспокойния си сън се будя рано сутрин.

Всеки път, когато съзирам успокояващия му жълт блясък над хоризонта, се изпълвам с още мъничко решителност и надежда. В известен смисъл слънцето е едно от нещата, които ми помагат да продължа.

„Келсайър, проклет безумецо — мислеше си Доксон, докато нанасяше бележки върху картата на масата, — защо трябваше да се измъкнеш и да ме оставиш да оправям твоята бъркотия?“ Но знаеше, че ядът му не е истински — беше само начин да не мисли за смъртта на Кел. Помагаше.

Ролята на Келсайър в операцията — погледът в бъдещето, харизматичното му командване — бе приключила. Сега бе ред на Доксон. Той бе поел първоначалната стратегия на Келсайър и я бе променил. Стараеше се да поддържа хаоса на контролируемо ниво, да снабдява с най-доброто снаряжение онези, които ще се възползват най-умело от него. Изпращаше отряди да завземат определени точки — складове за храни и вода, — преди бунтовниците да ги разбият.

Накратко, правеше това, което бе правил винаги: превръщаше мечтите на Келсайър в реалност.

От съседната стая се чу шум и на прага застана вестоносец.

— Какви са новините? — попита Доксон.

Вестоносецът, млад мъж с имперска униформа, каза тихо:

— Съжалявам, господине. Никой от стражниците не я е виждал да излиза и… един твърди, че била откарана в подземието на двореца.

— Можете ли да я измъкнете?

Войникът — казваше се Горадел — пребледня. До съвсем скоро той бе от охраната на лорд Владетеля. Истината бе, че Доксон не беше съвсем сигурен доколко може да му има доверие. Но от друга страна, като член на дворцовата стража Горадел имаше възможност да прониква на места, до които не допускаха никой скаа. Бившите му другари не знаеха, че е преминал на другата страна.

„Ако наистина е преминал“ — помисли Доксон. Но събитията се развиваха твърде бързо, за да си позволява подобни съмнения. Налагаше се да се довери на инстинкта си.

— Е? — повтори Доксон.

Горадел поклати главна.

— Тя е пленница на инквизиторите, господине. Нямам власт над тях.

Доксон въздъхна. „Проклето глупаво момиче! Трябваше да помисли, преди да тръгне. Келсайър щеше здравата да я скастри за това“.

Махна на войника да си върви, после погледна към влезлия Хамънд, който носеше тежък меч със строшена дръжка.

— Свърши се — заяви Хам. — Цитаделата Елариел падна току-що. Лекал още се държат обаче.

Доксон кимна и каза:

— Скоро хората ти ще ни потрябват в двореца.

„Колкото по-бързо проникнем там, толкова по-голям е шансът да открием Вин жива“. Но този път инстинктът му говореше, че са закъснели. Щяха да са нужни часове, за да съберат и реорганизират главните сили, а той искаше всички армии да нападнат двореца едновременно. Истината бе, че в момента не можеше да рискува да отдели хора за спасителна операция. Келсайър вероятно щеше да тръгне да я измъква, но Доксон не можеше да действа така необмислено.

Както повтаряше винаги — някой в групата трябва да разсъждава реално. Дворецът бе място, което изискваше солидна подготовка за нападение — провалът на Вин го доказваше още повече. За момента не й оставаше друго, освен да се грижи сама за себе си.

— Ще подготвя хората — каза Хам и хвърли меча на земята. — Ще ми трябва ново оръжие.

Доксон въздъхна.

— Вие, Главорези. Все чупите разви неща. Иди си намери сам.

Хам тръгна към вратата.

— Ако видиш Сейзед — извика Доксон след него, — кажи му…

И млъкна, защото неколцина скаа вкараха през вратата пленник с чувал на главата.

— Кой е този? — попита Доксон.

Един от бунтовниците сръга пленника и каза:

— Мисля, че е важна клечка, милорд. Дойде невъоръжен и помоли да го доведем при вас. Обеща ви злато.

Доксон повдигна вежди. Мъжът смъкна чувала и отдолу се показа лицето на Елънд Венчър. Доксон премигна изненадано.

— Вие?

Елънд се огледа. Очевидно беше изплашен, но се владееше.

— Срещали ли сме се?

— Не точно — отвърна Доксон. „Проклятие, сега нямам време да се разправям с пленници“. Но от друга страна, синът на Венчърови… Когато боевете затихнеха, това можеше да му послужи да попритисне противника.

— Дойдох да предложа примирие — заяви Елънд Венчър.

— Какво?! — почти викна Доксон.

— Къща Венчър няма да ви оказва съпротива — продължи Елънд. — И вероятно ще мога да уговоря другите благородници да постъпят по същия начин. Те са изплашени — няма смисъл да ги избивате.

— Не мога да оставя вражески сили в града — изсумтя Доксон.

— Ако унищожите благородничеството, сами няма да се задържите дълго — обясни Елънд. — Ние контролираме икономиката — без нас империята ще рухне.

— Което всъщност е крайната ни цел — отвърна Доксон. — Вижте, сега нямам време…

— Трябва да ме изслушате — настоя отчаяно Елънд Венчър. — Премине ли въстанието ви в хаос и кръвопролития, ще изгубите. Изучавал съм подобни събития, зная за какво говоря! Когато първоначалната инерция изчезне, хората ви ще потърсят други неща, които да рушат. Ще се обърнат едни срещу други. Трябва да запазите контрола над армиите си.

Доксон се поколеба. Елънд Венчър бе само един разглезен младеж, но пък изглеждаше толкова… разпален.

— Аз ще ви помогна — заяви Елънд. — Оставете благородниците на мира и насочете усилията си срещу Министерството и лорд Владетеля — те са истинските ви врагове.

— Вижте — рече Доксон, — ще изтегля армията си от Цитадела Венчър. Вероятно няма нужда да се бием с тях сега, когато…

— Вече пратих войниците си в Цитадела Лекал — прекъсна го Елънд. — Спрете атаките срещу всички благородници. Те няма да ви ударят — ще си останат затворени в дворците и крепостите.

„Всъщност е прав“.

— Добре, ще помисля… — Доксон млъкна, забелязал, че Елънд не му обръща внимание. „Трудно е да се разговаря с този тип“.

Елънд бе втренчил поглед в Хамънд, който тъкмо се бе върнал с нов меч. Намръщи се.

— Познавам те! Ти беше с онези, които спасяваха хората на лорд Реноа! — Отново се обърна към Доксон, завладян от неочакван ентусиазъм. — Познавате ли Валет? Тя ще ви каже, че трябва да ме послушате.

Доксон и Хам се спогледаха.

— Какво? — попита Елънд.

— Вин… — почна Доксон. — Валет, тоест… отиде в двореца преди няколко часа. Съжалявам, момко. Вероятно вече е в тъмницата на лорд Владетеля — ако изобщо е жива.

 

 

Кар отнесе Вин в килията й. Хвърли я грубо на каменния под и главата й се блъсна в стената.

Инквизиторът се ухили и затръшна вратата.

— Много ти благодаря — подхвърли през решетките. — Току-що ни помогна да постигнем нещо, което чакахме от много време.

Вин го изгледа с нескрита омраза. Усмиряващото въздействие на лорд Владетеля бе започнало да отслабва.

— Жалко, че Бендал го няма — продължи Кар. — Той преследваше брат ти години наред, кълнеше се, че Тевадиан има потомство от скаа. Бедният Бендал… Ех, ако лорд Владетеля ни беше преотстъпил и Оцелелия, разплатата ни щеше да е пълна.

Погледна я със стоманените си очи и поклати глава.

— Както и да е. Ето, че най-накрая е отмъстен. Ние останалите повярвахме на брат ти, но Бендал… не беше убеден — и накрая те откри.

— Брат ми? — Вин се надигна. — Той ме е предал?

— Да те е предал? До сетния си дъх се кълнеше, че си издъхнала от глад преди години. Крещеше от болка в ръцете на палачите. Никой не може да издържи на мъченията на инквизиторите. Скоро сама ще се убедиш в това. — Той се усмихна. — Но първо нека ти покажа нещо.

Двама стражници довлякоха пред килията гол овързан пленник, целия покрит с рани, и го хвърлиха на колене на каменния под.

— Сейзед? — извика Вин и изтича при решетките.

Терисецът остана неподвижен, докато стражниците завързваха ръцете и краката му за забита в пода халка. Бяха го били почти до безсъзнание, освен това го бяха съблекли съвсем гол. Вин извърна очи, но миг преди това зърна белега между краката му — мястото, където трябваше да е неговата мъжественост.

„Всички териски стюарди са евнуси“ — й бе казал той. Тази рана не беше нова — за разлика от другите по окървавеното му тяло.

— Хванахме го да се промъква в двореца след теб — обясни Кар. — Наистина предан слуга.

— Какво сте му направили? — попита тя тихо.

— О, много малко… засега — рече Кар. — Сигурно се чудиш защо ти разказах за брат ти. Може би ще решиш, че съм глупак, задето ще ти кажа, че брат ти претърпя Преобразяване, преди да издаде тайната си. Но виждаш ли, макар да не съм глупак, признавам, че допуснах грешка. Трябваше да удължим мъченията му… да го оставим да страда още. Това наистина беше грешка.

Усмихна се злобно и кимна към Сейзед.

— Но този път няма да сгрешим, дете. Не, сега ще опитаме различна тактика. Ще сме много внимателни, ще внимаваме болката да продължава. Ще спрем само когато ни кажеш всичко, което искаме да знаем.

Вин потрепери от ужас.

— Не… моля ви…

— О, да — отвърна Кар. — Защо не помислиш малко върху това какво ще направим с него? А сега трябва да тръгвам. Лорд Владетеля ще ми предаде лично управлението на Министерството. Но после започваме веднага.

Обърна се и черното му расо помете пода. Стражниците го последваха, най-вероятно към караулното пред тъмницата.

— О, Сейзед — въздъхна Вин, коленичила до решетките.

— Виждате ли, господарке — отвърна Сейзед с изненадващо ясен глас. — Какво ви казвах за тичането по бельо из града? Ако господарят Доксон беше тук, здравата щеше да ви скастри.

Вин го погледна учудено. Сейзед й се усмихваше.

— Сейзед! — прошепна тя. — Ти си в съзнание?

— Напълно — отвърна той с ясен глас.

— Сейзед — възкликна тя. — Защо си ме последвал? Трябваше да ме зарежеш да сърбам сама каквото съм си надробила!

Той извърна окървавената си глава към нея.

— Господарке — каза съвсем сериозно, — заклех се пред господаря Келсайър, че ще се грижа за вашата безопасност. Терисците не дават лесно подобна клетва.

— Но… не помисли ли, че ще те заловят?

— О, аз знаех, господарке — рече той. — Как иначе щяха да ме доведат при вас?

Вин вдигна глава.

— Да те… доведат при мен?

— Да, господарке. Има само едно нещо, което е общо между Министерството и моя скромен народ. И едните, и другите подценяват нещата, които са постигнали.

Той затвори очи. И изведнъж тялото му започна да се променя. Сякаш… се смали, мускулите му отслабнаха и измършавяха, плътта увисна на скелета.

— Сейзед! — извика Вин и провря ръка през решетките, за да го докосне.

— Всичко е наред, господарке — отвърна той с тих, плашещо отпаднал глас. — Дайте ми само малко време… да събера сили.

„Да събере сили?“ Вин отдръпна ръка и втренчи поглед в него. Изминаха няколко минути. „Възможно ли е…“

Изглеждаше толкова слаб — сякаш силата му, мускулите бяха изсмукани. А може би силата им бе… съхранена някъде другаде?

Сейзед отвори очи. Тялото му започна да се връща към нормалното си състояние, после мускулите му започнаха да нарастват, наедряха и се изпълниха с мощ, станаха по-големи дори от тези на Хам.

Усмихна й се. Сега главата му стърчеше върху дебел мускулест врат. Почти без напън разкъса оковите си. Изправи се — огромен, нечовешки мускулест — съвсем различен от слабия кротък книжник, когото познаваше.

„Лорд Владетеля говори за силата им в дневника си — помисли си тя с почуда. — Пише, че онзи, Рашек, вдигнал сам цяла канара и я запокитил встрани от пътя им“.

— Но те са ти взели накитите! — възкликна Вин. — Къде криеш металите?

Сейзед се усмихна и сграбчи решетката на килията й.

— Поучих се от вас, господарке. Погълнах ги. — И изтръгна решетката.

Тя изтича навън и го прегърна.

— Благодаря ти.

— Има защо — рече той, отиде до вратата, натисна я с длан и тя отхвърча с трясък.

— Побързайте, господарке — подкани я Сейзед. — Трябва да ви изведа на безопасно място.

След миг се появиха двамата стражници, които бяха хвърлили Сейзед на пода, и замръзнаха, втренчили невярващо очи в мускулестото чудовище, в което се бе превърнал.

Сейзед тръгна напред, стиснал един прът от решетките. Изглежда обаче ферохимията му бе осигурила само сила, но не и бързина, понеже се поклащаше тромаво. Двамата стражници побягнаха и се развикаха за помощ.

— Хайде, господарке — подкани я Сейзед и захвърли металния прът. — Силата ми скоро ще се стопи — металът, който погълнах, не беше достатъчно, за да задържи пълен ферохимичен заряд.

И още докато произнасяше тези думи, тялото му започна да се смалява. Вин го подмина и се шмугна покрай него. Помещението на стражниците бе съвсем тясно, вътре едва се побираха два стола. Под единия намери наметало, в което бе загърната вечерята на стражниците. Взе го и го хвърли на Сейзед.

— Благодаря, господарке — каза той.

Тя кимна и надникна в следващото помещение. Беше по-голямо и от него излизаха два широки коридора — единият поемаше надясно. Покрай стената вляво бяха наредени дървени сандъци, а в средата имаше голяма маса. Вин потрепери, като видя засъхналата по нея кръв и острите метални инструменти, подредени отстрани.

„Ето къде ще свършим и двамата, ако не действаме бързо“ — помисли си и махна на Сейзед да мине пред нея.

И замръзна насред крачка, защото видя, че по правия коридор идват войници. Изруга тихо — щеше да ги чуе по-рано, ако имаше калай.

Обърна се. Сейзед тъкмо пресичаше стаята на стражниците. Ферохимичната му сила бе изчезнала и му личеше, че са го бъхтили здравата, преди да го докарат в килията. Едва пристъпваше.

— Вървете, господарке! — изпъшка той. — Бягайте!

„Вин, все още има някои неща, които трябва да научиш за приятелството — прошепна в съзнанието й гласът на Келсайър. — Надявам се някой ден да ги разбереш…“

„Не мога да го изоставя. Няма…“

Грабна два ножа от масата за мъчения и скочи срещу войниците.

Беше лишена от аломантия, но се уповаваше на месеците упорити тренировки. Още докато летеше, заби единия нож в гърлото на първия войник, падна, удари се в земята по-силно, отколкото очакваше, но успя да се измъкне от ръцете на втория, който изруга и замахна със сабята си.

Острието издрънча в камъните зад гърба й. Вин се извъртя и посече трети войник през бедрото.

„Твърде са много“ — помисли си. Бяха поне двайсетина. Тя се опита да скочи върху следващия противник, но той стовари тоягата си върху ребрата й.

Нямаше пютриум, който да я подсили, и тя рухва безпомощно на каменните плочи.

С крайчеца на окото си забеляза как Сейзед също се свлича на земята. Изглежда, щеше да направи нов опит да съхрани част от силата ся. Но нямаше да му стигне времето. Войниците всеки момент щяха да го обкръжат.

„Е, поне се опитах — помисли Вин. — Поне не го изоставих. Мисля… че точно това имаше предвид Келсайър“.

— Валет! — чу се познат глас.

Беше Елънд. Тъкмо влизаше с шестима войници.

— Елънд?! — Тя го погледна смаяна.

— Добре ли си? — попита той загрижено, после се обърна към стражниците от Министерството.

— Вземам това момиче с мен!

Говореше смело, но очевидно не беше войник. Нямаше броня, а единственото му оръжие бе фехтоваческо бастунче. Петима от хората му бяха с червени униформи — тоест хора от неговата Цитадела. Но този, който ги предвождаше, беше облечен като дворцов стражник. Вин си даде сметка, че й е смътно познат. Беше си свалил жилетката и опознавателните знаци. „Това е онзи човек — рече си тя. — Същият, когото убедих да премине на наша страна…“

Водачът на тукашната стража, изглежда, взе решение, защото махна отсечено на войниците си да задържат Елънд и хората му.

— Валет, бягай! — викна Елънд и вдигна бастунчето.

— Елате, господарке — рече Сейзед, който някак бе стигнал до нея и й подаваше ръка да се изправи.

— Не можем да ги изоставим!

— Налага се.

— Но ти дойде да ме спасиш. Трябва да направим същото за Елънд!

Сейзед поклати глава.

— Това е различно. Аз знаех, че имам шанс да ви спася. Но вие не можете да помогнете тук — състраданието е хубаво нещо, но човек трябва да се научи и на мъдрост.

Войниците на Елънд заеха позиции срещу стражниците на Министерството. Елънд стоеше отпред, готов да се бие.

„Трябва да има друг начин! — помисли тя отчаяно. — Трябва да…“

И тогава го зърна, в един от сандъците край стената. Парче плат, увиснало през ръба. Скочи натам тъкмо когато стражниците атакуваха. Елънд извика зад гърба й, чу се звън на оръжие.

Вин отвори сандъка и разрови дрехите — бяха нейните панталони и риза. Под тях, на дъното, лежеше смачкана мъглопелерината. Тя затвори очи и бръкна в страничния джоб.

Пръстите й напипаха познатата стъкленица, тапата си беше на мястото.

Тя я извади и се извърна към битката. Стражниците от Министерството бяха отстъпили с няколко крачки. Двама от тях лежаха ранени на пода — но и трима от хората на Елънд бяха повалени.

Елънд бе облян в пот, с кървава резка през ръката. Бастунчето му бе строшено. Той дръпна сабята от ръцете на един повален стражник и я размаха неумело.

— Грешах за него, господарке — рече тихо Сейзед. — Моля за… извинение.

Вин се усмихна, измъкна тапата и изгълта наведнъж цялата стъкленица.

В нея бликнаха потоци сила. Разгоряха се пламъци, кипяха метали, отслабеното й тяло се пробуди. Болките станаха поносими, световъртежът изчезна, стаята стана по-ярка, тя усещаше всяка грапавина под босите си крака.

Войниците атакуваха отново и Елънд размаха сабята с твърда, но неопитна ръка. И се облещи, когато Вин прелетя над него.

Тя скочи сред стражниците и нанесе рязък Стоманен тласък. Най-близките литнаха към стените и се блъснаха в тях. Един замахна с тоягата си към нея, но тя нехайно отби удара, заби юмрук в лицето му и главата му отхвърча назад с пукот.

Вин улови тоягата, преди да падне, завъртя я и я стовари върху главата на войника, който бе нападнал Елънд. Тоягата се счупи и тя я хвърли на земята до вече мъртвия стражник. Тласна други двама към стените. Останалите побягнаха.

Вин си пое дъх, изправена насред купчина стенещи мъже. „Сега вече… разбирам защо… Келсайър обичаше това…“

— Валет? — обади се стъписано Елънд.

Вин скочи към него, сграбчи го в радостна прегръдка и зарови лице в рамото му.

— Ти се върна — прошепна тя. — Ти се върна, ти се върна, ти се върна…

— Ами… да. И както виждам… ти пък си Мъглородна. Това е невероятно интересно. Знаеш ли, приятелите обикновено си споделят такива неща.

— Съжалявам — прошепна тя, все още притисната към него.

— Е, нищо де — успокои я той малко смутено. — Ах, Валет. Какво е станало с дрехите ти?

— Ей до онзи сандък са. — Тя посочи. — Елънд, как ме намери?

— Твоят приятел, майстор Доксон, ми каза, че си заловена в двореца. А този достоен мъж — мисля, че се казва капитан Горадел — ме осведоми, че познава двореца и ще ме отведе при теб. С негова помощ — и като благородник с висок сан — влязох в двореца без затруднения и тогава чухме някой да вика откъм тези коридори. Знаеш ли, Валет, би ли си облякла дрехите? Видът ти е доста… разсейващ.

Тя продължаваше да му се усмихва.

— Ти ме намери!

— Не че имаше нужда от мен… доколкото успях да установя.

— Това няма значение — рече тя. — Ти се върна. Никой досега не се е връщал за мен.

Елънд я погледна и се намръщи озадачено.

Приближи се Сейзед, носеше пелерината и дрехите на Вин.

— Господарке, трябва да тръгваме.

Елънд кимна.

— Да. В града цари хаос. Скаа се вдигнаха на бунт! — Млъкна и я погледна. — Но ти сигурно вече го знаеш.

Вин кимна и най-после го пусна.

— Аз помогнах да започне бунтът, Елънд. Но ти си прав, че сега цари хаос. Тръгни със Сейзед — повечето водачи го познават. Няма да ти направят нищо, ако се застъпи за теб.

Елънд и Сейзед я гледаха, свъсили чела, докато нахлузваше панталоните. В единия джоб откри обицата на майка си и си я сложи.

— Да тръгна със Сейзед? — повтори Елънд. — Ами ти?

Вин облече ризата. Погледна нагоре и почувства… него, през зидарията, високо над нея. Беше тук. Твърде силен. Сега, след като се бе изправяла срещу него, имаше представа за силата му. Бунтът на скаа беше обречен, докато лорд Владетеля бе жив.

— Имам друга задача, Елънд — каза тя и взе мъглопелерината от ръцете на Сейзед.

— Нима си мислите, че можете да го победите, господарке? — попита терисецът.

— Трябва да опитам — отвърна тя. — Единайсетият метал действа, Сейзед. Аз… видях нещо. Келсайър беше убеден, че той ще ни разкрие някаква тайна.

— Но… господарке… лорд Владетеля…

— Келсайър умря, за да вдъхнови този бунт — заяви твърдо Вин. — Трябва да се погрижа той да успее. Това е моята част, Сейзед. Келсайър не го знаеше, но аз го разбрах. Трябва да спря лорд Владетеля.

— Лорд Владетеля? — повтори слисано Елънд. — Но, Валет, той е безсмъртен!

Вин го прегърна и го целуна.

— Елънд, твоето семейство доставяше атиум на лорд Владетеля. Знаеш ли къде го държи?

— Да — отвърна той объркано. — В съкровищницата, пада се на изток оттук…

— Трябва да вземеш този атиум, Елънд. Новото правителство ще се нуждае от средства — и сила, — ако иска да се задържи срещу първия благородник, събрал своя армия.

— Не, Валет — поклати глава Елънд. — Трябва да те отведа на безопасно място.

Тя му се усмихна и се обърна към Сейзед. Терисецът й кимна.

— Няма ли да ми кажеш, че не бива да отивам? — попита го тя.

— Не — рече той тихо. — Боя се, че сте права, господарке. Ако лорд Владетеля не бъде победен… Не, няма да ви спирам. Само ще ви пожелая късмет. И ще се върна да ви помогна веднага щом отведа младия Венчър на безопасно място.

Вин кимна, усмихна се на разтревожения Елънд, после вдигна глава. Към тъмната сила, която я очакваше горе и пулсираше с отегчена угнетеност.

Разпали мед и отхвърли Усмиряващото въздействие на лорд Владетеля.

— Валет… — повика я тихо Елънд. — Ти…

Тя се обърна към него.

— Не се тревожи. Мисля, че знам как да го убия.