Брандън Сандърсън
Последната империя (36)

34.

Никога не съм искал да се страхуват от мен.

Ако съжалявам за нещо, то е за страха, който съм предизвикал. Страхът е оръжие на тираните. За нещастие, когато съдбата на света е поставена на карта, трябва да използваш всяко оръжие.

Мъртви и умиращи се въргаляха по окървавения калдъръм. Скаа се тълпяха по улиците. Затворници го зовяха по име. Лъчите на разпаленото слънце сякаш изгаряха света.

И от небето се сипеха сажди.

Келсайър се хвърли напред, разпалил пютриум, и извади кинжалите. Разгоря атиум — и инквизиторът направи същото. Вероятно и двамата имаха достатъчно, за да им стигне до края на двубоя.

Келсайър замахна в горещия въздух и удари два пъти инквизитора: движенията му бяха толкова бързи, че изглеждаха размазани. Съществото отстъпи сред невероятен вихър от атиумни сенки, после замахна със секирата.

Келсайър скочи — пютриумът придаде на подскока му нечовешка сила — и прелетя над порещото въздуха острие. Пресегна се, Тласна се от група сражаващи се войници, изстреля се напред, изрита с два крака инквизитора в лицето и се превъртя назад във въздуха.

Инквизиторът се олюля. Докато падаше, Келсайър Притегли един войник, който буквално литна във въздуха от силата на неговото Желязно теглене и полетя към него.

Келсайър разпали желязо и Притегли едновременно неколцина войници вдясно от себе си, като продължаваше да Тегли и първия войник. В резултат той се завъртя, Келсайър полетя настрани, а войникът — сякаш завързан с невидимо въже за тялото му — описа широка дъга, като метална топка на верига, удари се право в олюляващия се инквизитор и го блъсна в решетките на една празна затворническа талига. Войникът рухна в безсъзнание на земята, а инквизиторът се свлече на четири крака. По лицето му, покрай татуировките, се стичаше струйка кръв, но когато вдигна глава, на устните му трепкаше усмивка. Изправи се. Изобщо не изглеждаше замаян.

Келсайър изруга.

С невероятен изблик на сила инквизиторът сграбчи празната затворническа клетка и я изтръгна от платформата на талигата.

„О, небеса!“

Съществото се завъртя и хвърли клетката по Келсайър, който стоеше само на няколко крачки. Нямаше време да отскочи. Зад него имаше стена и ако се Тласнеше назад, клетката щеше да го смаже в нея.

Желязната клетка се носеше право към него. Той използва Стоманен тласък и промуши тялото си през отворената й врата. Извъртя се вътре, като Тласкаше едновременно във всички посоки, за да се задържи точно в средата на клетката, която се блъсна в стената и отскочи.

Преобърна се, след това се запързаля по калдъръма. Келсайър залегна върху преобърнатия покрив на клетката, която постепенно забавяше хода си. През решетките виждаше инквизитора, който го наблюдаваше над главите на сражаващите се войници, все така заобиколен от подскачащи, приклякащи и тичащи атиумни сенки. Инквизиторът кимна леко, сякаш му отдаваше почит.

Келсайър Тласна навън с вик, като разпали пютриум, за да предпази тялото си от неимоверния натиск, и клетката избухна, металният под изхвърча във въздуха, решетките се освободиха от гнездата си и се разхвърчаха. Келсайър Притегли решетките зад себе си, Тласна тези отпред и ги запрати като порой тежки метални стрели към инквизитора.

Съществото вдигна ръка и без видимо усилие отклоня тежките пречки. Келсайър обаче ги последва със собственото си тяло — изстреля се със Стоманен тласък право към Инквизитора. Инквизиторът се Притегли встрани, като използва един нещастен войник за котва. Мъжът изкрещя уплашено, но в следващия миг викът му премина в гъргорене, защото инквизиторът скочи, Оттласквайки се от него, и с това го смаза на земята.

Инквизиторът излетя във въздуха. Келсайър се забави с Тласък срещу група войници и литна след него, като използва металния под на клетката, за да ускори полета си.

Покрай него профучаха черни сажди. Пред него инквизиторът се завъртя, Притегляйки се към нещо долу, смени рязко посоката и изведнъж се хвърли срещу Келсайър.

„Челен сблъсък? Със същество с шипове в главата?“

Келсайър трескаво се Притегли към един войник и се гмурна надолу. Инквизиторът профуча над него.

Келсайър разпали пютриум и се блъсна във войника, когото бе Притеглил. Завъртяха се във въздуха. За щастие войникът не беше от бунтовниците на Хам.

— Съжалявам, приятел — подхвърли Келсайър и го Тласна настрани.

Войникът отхвърча и се блъсна в къщата под тях.

Долу главният отряд на Хам най-сетне бе стигнал до последната талига. За нещастие няколко нови групи имперски войници си проправяха път през тълпата. Едната беше от стрелци — стрелите им бяха с обсидианови върхове.

Келсайър изруга и се снижи. Стрелците се прицелиха, очевидно готови да открият безразборен огън по тълпата. Щяха да убият и някои от своите, но основната им цел бяха бягащите затворници.

Келсайър стъпи на паважа, протегна ръка и Притегли няколко пречки от клетката, която бе разрушил. Те полетяха към него, а той разпали едновременно стомана и желязо и ги запрати с всичка сила към стрелците. Те захвърлиха лъковете и се разбягаха ужасено.

Келсайър се огледа.

„Къде се скри онази твар?“

Намираше се сред същински хаос. Едни се биеха, други бягаха, трети лежаха — ранени или мъртви, повечето заобиколени от атиумни сенки. Последните само объркваха картината още повече.

Пристигаха нови отряди имперски войници. Мнозина от хората на Хам бяха повалени, останалите отстъпваха — за щастие бе достатъчно да захвърлят оръжията и щяха да се смесят с тълпата. Келсайър се безпокоеше повече за последната неразбита затворническа талига — тази, в която бяха Реноа и Дух: хората на Хам разбиваха клетките от последната напред и за да се доберат до Реноа, трябваше да минат покрай още пет талиги.

Хам очевидно нямаше намерение да си тръгне, докато Дух и Реноа не бъдат освободени. Там, където се биеше той, бунтовниците лесно удържаха положението. Имаше съвсем конкретна причина Пютриумните ръце да бъдат наричани Главорези — в тяхната бойна техника нямаше изкусност, нито хитроумни Стоманени тласъци и Железни притегляния. Хам атакуваше с груба сила и бързина, поваляше войниците наред и водеше неотклонно отряда си от петдесетина души към последната талига. Когато я наближиха, пое боя с противника върху себе си, а хората му разбиха катинара.

Келсайър се усмихна гордо, без да спира да се оглежда за инквизитора. Хората му не бяха много, но имперските войници явно бяха изплашени от решимостта им.

„Ето какво става, когато все пак успееш да ги убедиш да се бият. Това се крие дълбоко в тях. Само че е трудно да го освободиш…“

Реноа скочи от талигата, отстъпи встрани и почна да измъква прислужниците от клетката. Изведнъж от тълпата изхвърча добре облечен мъж и го улови за рамото.

— Къде е Валет? — викна Елънд Венчър и изпълненият му с отчаяние глас долетя до подсиления от калай слух на Келсайър. — В коя клетка е?

„Хлапе, започваш да ме ядосваш“ — помисли Келсайър, проправи си с Тласък път през войниците и затича към талигата.

Изведнъж пред него се появи инквизиторът — излетя иззад група войници и скочи върху клетката, стиснал две обсидианови секири. Погледна Келсайър, усмихна се, скочи на паважа и заби едната в гърба на Реноа.

Кандрата подскочи и очите му се изцъклиха. Инквизиторът се извъртя към Елънд. Може би го смяташе за член на семейство Реноа. Или не го беше грижа кой е.

Келсайър се поколеба само за миг.

Инквизиторът вдигна секирата за удар.

„Тя го обича“.

Келсайър разпали стомана, раздуха я, докато гърдите му не се нагорещиха като самите Саждиви кратери, Тласна войниците зад гърба си — разхвърли ги с дузини назад и полетя към инквизитора. Сблъска се с него в мига, когато той стоварваше секирата.

Тя отлетя на калдъръма. Келсайър сграбчи инквизитора за гърлото, събори го на земята и започна да стиска с подсилените си от пютриума ръце. Инквизиторът го улови за китките и отчаяно се замъчи да се освободи.

„Марш беше прав — помисли Келсайър. — Това същество се страхува за живота си. Значи може да бъде убито!“

Инквизиторът изхриптя, металните глави на шиповете в очите му лъщяха само на сантиметри от лицето на Келсайър.

— Валет е добре! — извика Келсайър на Елънд. — Не беше на ладията на Реноа! Бягай!

Елънд го погледна смаяно, но в същия момент се появи един от телохранителите му и го издърпа настрани.

„Не мога да повярвам, че току-що спасих благородник — помисли Келсайър, без да отпуска хватката на гърлото на инквизитора. — Дано да си ми благодарна за това, момиче“.

Бавно, с нарастваща сила, инквизиторът раздалечаваше ръцете му. На устните му отново се появи усмивка.

„Толкова са силни!“

Инквизиторът избута Келсайър назад, след това се Притегли към един войник и се плъзна върху хлъзгавия паваж. Блъсна се в един труп, претърколи се през него, преметна се във Въздуха и скочи на крака. Шията му бе покрита с алени петна от пръстите на Келсайър, но усмивката не слизаше от лицето му.

Реноа рухна с въздишка на земята. Секирата продължаваше да стърчи от гърба му.

— Келсайър! — изкрещя Хам от тълпата.

— Бягай! — викна Келсайър. — Реноа е мъртъв.

Хам погледна тялото на Реноа, после кимна, обърна се към хората си и им даде заповед да отстъпват.

— Оцелелия — произнесе един дрезгав глас.

Келсайър се обърна. Инквизиторът пристъпи напред. Крачеше с пютриумна мощ, заобиколен от мътни атиумни сенки.

— Оцелелия от Хатсин — повтори той. — Ти ми обеща двубой. Трябва ли да убия още скаа?

Келсайър разпали металите.

— Никога не съм казвал да го правиш. — И неочаквано се засмя. Беше изплашен, болеше го навсякъде, но същевременно се чувстваше развълнуван. През целия му живот една частица от него бе жадувала за тази битка.

Винаги бе искал да провери дали ще може да победи инквизитор.

 

 

Вин се надигна на пръсти, за да надзърне над тълпата.

— Какво има? — попита Доксон.

— Мисля, че видях Елънд!

— Тук? Това е абсурдно, не смяташ ли?

Вин се изчерви. „Вероятно“.

— Въпреки всичко ще се кача на стената да погледна какво става.

— Внимавай! — предупреди я Доксон. — Ако инквизиторът те види…

Вин кимна, изкатери се по тухлената стена и щом стигна достатъчно високо, огледа кръстовището. Доксон беше прав: Елънд не се виждаше никъде. Една от талигите — тази, която бе разбил инквизиторът — лежеше преобърната на една страна.

— Какво виждаш? — извика Докс отдолу.

— Реноа е убит! — отвърна тя, присви очи и разпали калай. — От гърба му стърчи секира.

— Не е сигурно дали е мъртъв — подхвърли загадъчно Доксон. — Много неща не знаем за кандрите.

„Реноа е кандра?!“

— Ами затворниците? — попита Доксон.

— Свободни са — отвърна Вин. — Клетките са празни. Докс, събрали са се безброй скаа!

И наистина, сякаш цялата тълпа от площада с фонтаните се бе преместила тук: хиляди скаа изпълваха съседните улици във всички посоки.

— Хам е избягал! — продължи да докладва тя. — Никъде не го виждам. Дух също го няма.

— А Кел? — попита настойчиво Доксон.

— Кел все още се бие с инквизитора.

 

 

Келсайър разпали пютриум и заби юмрук в корема на инквизитора. Той изръмжа, зашлеви го през лицето и с лекота го отхвърли назад.

Келсайър разтърси глава. „Какво ли е нужно, за да убиеш тази твар?“

Инквизиторът пристъпи към него. Някои от войниците претърсваха тълпата за Хам и хората му, но повечето не помръдваха от местата си. Двубой между двама могъщи аломанти бе нещо, за което можеш да чуеш, но рядко ще видиш. Войници и скаа стояха слисано и наблюдаваха битката с ужас.

„Той е по-силен от мен — призна Келсайър, докато внимателно оглеждаше инквизитора. — Но силата не е всичко“.

Протегна ръка и Притегли към себе си всички дребни метални неща — копчета, саби, кесии с монети, кинжали, — които успя да улови. Запокити ги към инквизитора, като внимателно балансираше между Стоманени тласъци и Железни притегляния и поддържаше огъня на атиума, за да може всеки контролиран от него предмет да притежава ветрилообразна атиумна сянка в полезрението на инквизитора.

Инквизиторът изруга и отби металния дъжд. Келсайър обаче използва Тласъците на съществото срещу самото него, като Притегли предметите и ги завъртя в кръг. Инквизиторът Тласна във всички посоки едновременно и Келсайър пусна оръжията си, но веднага щом съществото престана да Тласка, ги Притегли обратно.

Имперските войници бяха оформили кръг и ги гледаха напрегнато. Келсайър ги използваше да Притегля нагръдниците им, за да подскача напред-назад във въздуха. Бързите промени в позицията му позволяваха да Тласка различните летящи предмети натам, накъдето искаше.

 

 

— Наглеждай катарамата на колана ми — помоли Доксон, докато се катереше по тухлената стена след Вин. — Ако взема да падам, ме Притегли, за да не се ударя. Ама внимателно, нали?

Вин кимна, почти без да му обръща внимание. Наблюдаваше Келсайър.

— Невероятен е!

Келсайър подскачаше във въздуха, без да докосва земята с крака. Около него се рееха метални предмети, придвижвани от неговите Тласъци и Притегляния. Келсайър ги контролираше толкова умело, че човек би ги помислил за живи същества. Инквизиторът ги разгонваше с яростни махания, но очевидно срещаше затруднения да ги следи.

„Подцених го — помисли си тя. — Реших, че не е толкова умел, като Мъгливите, защото се занимава с много неща. Но въобще не съм го познавала. Ето това. Това е неговата специалност — той е истински експерт в Тласъците и Притеглянията. А желязото и стоманата са металите, с които ме учи да работя. Знаел е от самото начало“.

 

 

Келсайър се завъртя и полетя сред водовъртеж от метални предмети. Всеки път, когато някой от тях паднеше на земята, той пак го вдигаше във въздуха и го изстрелваше към инквизитора.

Съществото подскачаше объркано. Опита се да се Тласне нагоре, но Келсайър изстреля няколко по-едри метални предмета над главата му и инквизиторът трябваше да ги Тласне, с което наруши скока си.

Една желязна пръчка го удари в лицето.

Инквизиторът се олюля и по татуировките му потече нова кървава струйка. Стоманен шлем го блъсна отстрани и го отхвърли назад.

Келсайър изстрелваше предметите все по-бързо.

— Ти ли уби Марш? — извика той, без да си дава труда да чуе отговора. — Беше ли там, когато ме осъдиха, преди години?

Инквизиторът вдигна ръка, Тласна встрани следващия метален рояк, отскочи и опря гръб в преобърнатата талига.

Келсайър го чу да ръмжи и един внезапен Тласък покоси тълпата наоколо и накара металните оръжия на Келсайър да се разлетят встрани.

Келсайър ги остави, грабна едно изкъртено от настилката паве и се хвърли към инквизитора.

Удари го точно между очите. Главата на съществото отхвърча назад и се блъсна в дъното на преобърнатата талига. Келсайър удари отново, изкрещя и продължи да блъска омразното лице.

Инквизиторът изпищя от болка, посегна към гърлото на Келсайър и се напрегна, сякаш се готвеше да скочи, но изведнъж замръзна и писъкът му премина в гневно ръмжене.

Стърчащите от тила му стоманени шипове се бяха забили в дървото от ударите с павето.

Келсайър се ухили свирепо и се изправи. Огледа се. Вече знаеше какво му трябва. Съществото пищеше от гняв и се мъчеше да се освободи. Келсайър се наведе и вдигна обсидиановата секира. Нащърбеното острие заблестя на червеникавата слънчева светлина.

— Радвам се, че ме убеди да си премерим силите — каза със съвсем спокоен глас Келсайър. После замахна, стиснал дръжката с две ръце, и заби острието в шията на инквизитора и чак в дървото под нея.

Тялото на инквизитора се свлече на земята. Главата остана на мястото си, с лъщящи в орбитите стоманени дискове, прикована към дървото със собствените му шипове.

Келсайър се обърна към тълпата и едва сега почувства, че е невероятно изморен. Целият бе в рани и синини, дори не бе забелязал кога се е скъсало наметалото му. Изправи се срещу войниците и вдигна покритите си с белези ръце, готов за бой.

— Оцелелия от Хатсин! — прошепна някой.

— Той уби инквизитор… — добави друг.

Изведнъж тълпата почна да скандира. Множеството поде с крясъци името му. Войниците се заоглеждаха ужасено, осъзнали, че са обкръжени. Скаа започнаха да настъпват и Келсайър усети гнева и надеждата им.

„Може би не всичко стана така, както предполагах — помисли си. — Но въпреки това…“

И тогава дойде ударът. Като облак, запречил слънцето, като внезапна буря в тиха нощ, като пръсти, изгасили свещ. Една огромна ръка притисна възторга на множеството. Хората се присвиха и виковете им утихнаха. Огънят, който Келсайър бе разпалил в тях, бе твърде нов. Твърде нов и твърде слаб.

„А бях толкова близо…“ — помисли си той.

Горе на хълма се появи черна каляска и започна да се спуска към площада.

Лорд Владетеля бе пристигнал.

 

 

Вин едва не падна от блъсналата я вълна на депресия. Веднага разпали мед, но — както винаги — продължаваше да чувства деспотичната ръка на лорд Владетеля.

— Лорд Владетеля! — извика Доксон и Вин не можа да определи дали това е проклятие, или само отбелязване на факта. Плътното множество, събрало се да гледа двубоя, по някакъв начин успя да се разтвори пред каляската.

— Какво прави той? — попита Вин и се обърна към Доксон, който се бе покатерил на една издатина. — Защо не бяга? Това не е инквизитор — не може да се бие с него!

— Заради това беше всичко, Вин — отвърна Доксон. — Това, което е чакал винаги. Шансът да се изправи срещу лорд Владетеля — и да докаже своята легенда.

Каляската спря.

— Но… — Тя се сепна. — Единайсетият метал. Дали го носи?

— Би трябвало.

„Келсайър винаги е казвал, че целта му е лорд Владетеля — помисли си Вин. — Заръча ни да се занимаваме с благородниците, с гарнизона, с Министерството. Но това… е оставил за себе си“.

Лорд Владетеля слезе от каляската и Вин се наведе напред и разпали калай. Той приличаше на…

Човек.

Униформата му беше в черно и бяло и наподобяваше костюмите на благородниците, но бе по-пищна. Наметалото му забърсваше земята. Жилетката му също бе черна, украсена с бели нашивки. Както Вин бе чувала, на пръстите му лъщяха пръстени, символ на неговата власт.

„Аз съм много по-силен от вас — възвестяваха тези пръстени. — Ето защо не ме е страх да нося метал“.

Красив, с катраненочерна коса и бледа кожа, лорд Владетеля беше висок, слаб и уверен. И беше млад — по-млад, отколкото бе очаквала, дори по-млад от Келсайър. Той прекоси площада, като избягваше труповете, докато войниците изтикваха смълчаните скаа назад.

Внезапно една малка група си проби път през кордона — отчаяни бунтовници, предвождани от човек с позната физиономия. Един от Главорезите на Хам.

— За жена ми! — извика Главорезът, замахна с копието си и се хвърли в атака.

— За лорд Келсайър! — извикаха другите четирима.

„О, не!“

Лорд Владетеля дори не им обърна внимание. Водачът на групата изрева разгневено, вдигна копието и го заби в гърдите му.

Тиранът продължи да крачи с щръкналото от тялото му копие.

Бунтовникът спря, грабна копието на войника до себе си и го заби в гърба на лорд Владетеля. И този път мъжът в черно не им обърна внимание — сякаш те и оръжията им бяха достойни само за презрение.

Водачът на групата замръзна, после се обърна, чул ужасените викове на хората си. Секирата на появил се инквизитор ги косеше безмилостно. Миг по-късно трупът му се присъедини към техните.

А лорд Владетеля продължаваше напред, със стърчащите от тялото му копия — като че ли наистина не ги забелязваше.

Келсайър го чакаше. Приличаше на просяк с разкъсаните си бедняшки дрехи. И същевременно имаше горда осанка. Не се превиваше, нито се прекланяше под тежестта на Усмирителното въздействие на лорд Владетеля.

Тиранът спря на две крачки от него; щръкналото от гърдите му копие почти докосваше гърдите на Келсайър. Черна пепел се сипеше върху двамата, танцуваше от слабите пориви на вятъра.

На площада се бе възцарила ужасена тишина — дори инквизиторът бе прекъснал зловещата си коситба. Вин се наведе напред, стиснала грапавия тухлен парапет.

„Келсайър, направи нещо! Използвай метала си!“

Лорд Владетеля погледна инквизитора, когото Келсайър бе убил, и подхвърли:

— Тези трудно се заместват.

Вин улови странния му говор с подсиления си от калай слух.

Дори от това разстояние виждаше, че Келсайър се усмихва.

— Веднъж вече те убих — продължи лорд Владетеля.

— Опита се — отвърна Келсайър и силният му глас отекна над площада. — Но не можеш да ме убиеш, лорд Тиранино. Защото аз представлявам това, което никога не си бил в състояние да убиеш, колкото и да се мъчиш. Аз съм надеждата.

Лорд Владетеля изсумтя презрително, вдигна небрежно ръка и го зашлеви. Ударът бе толкова силен, че се чу из целия площад.

Келсайър падна, от устата му се разхвърчаха кървави пръски.

— Не! — извика Вин.

Лорд Владетеля измъкна копието от гърдите си и го заби в гърдите на Келсайър.

— Започнете екзекуциите — нареди той, обърна се към каляската, изтръгна второто копие и го захвърли встрани.

Последва истински хаос. Подтикнати от инквизитора, войниците атакуваха тълпата. Други инквизитори се приближиха откъм площада, яхнали черни коне, черните им секири блестяха на следобедната светлина.

Вин не обръщаше внимание на всичко това.

— Келсайър! — изплака тя.

Тялото му лежеше, където бе паднало, със стърчащо от гърдите копие, и около него вече се образуваше алена локва.

Не. Не. НЕ! Тя скочи от покрива, Тласна се от множеството долу и се извиси над площада. Приземи се в центъра на опразненото място — лорд Владетеля вече си бе отишъл, а инквизиторите бяха твърде заети да избиват скаа — и клекна до Келсайър.

Лявата страна на лицето му бе смазана до неузнаваемост. Дясната обаче… продължаваше лекичко да се усмихва. Оцелялото мъртво око се беше изцъклило към червено-черното небе. По лицето му се сипеха сажди.

— Келсайър, не… — прошепна Вин и по бузите й рукнаха сълзи. Тя го побутна лекичко, опипа за пулс. Нямаше.

— Нали каза, че не могат да те убият! — проплака тя. — Какво стана с плановете ти? С Единайсетия метал? Какво ще стане с мен?

Той не помръдваше. Вин вече едва виждаше лицето му през сълзите. „Невъзможно. Вярно, все повтаряше, че не сме неуязвими… но го казваше, за да ме предпази. Мен. Не себе си. Той наистина беше неуязвим.

Трябваше да бъде…“

Някой я сграбчи за ръката и тя се дръпна и извика.

— Време е да изчезваме, малката — каза Хам и се наведе над Келсайър, колкото да се увери, че главатарят е мъртъв. След това я затегли настрани. Вин продължаваше да се съпротивлява, но тялото й почти не я слушаше. В дъното на съзнанието й отекна гласът на Рийн: „Видя ли? Казах ти, че ще те изостави. Предупреждавах те. Казах ти…“