Брандън Сандърсън
Последната империя (34)

32.

Макар че много терисци проявяват неприязън към Кхлениум, те таят и завист. Чувал съм носачите да говорят с възхита за Кхленийските катедрали, за техните изумителни изрисувани прозорци и просторни зали. Освен това, изглежда, ценят високо нашата мода — в градовете видях много млади терисци да разменят кожените си дрехи за благороднически костюми.

На две улици от работилницата на Клъбс се издигаше необичайно висока за квартала сграда — цели шест етажа. Беше някаква жилищна кооперация — място, където се бяха настанили цели скаа семейства. Вин никога не бе влизала вътре.

Пусна монета, стрелна се нагоре покрай стената, стъпи безшумно на покрива и притихналият в тъмното Дух подскочи изненадано.

— Аз съм — прошепна Вин.

Дух й се усмихна. Като на най-доброто Калаено око в групата обикновено му поръчваха по-отговорните смени, които напоследък бяха тези преди вечеря. Време, по което нагряващият конфликт между Големите къщи бе най-вероятно да прерасне в открито стълкновение.

— Продължават ли? — попита тихо Вин, разпали калай и огледа града. В далечината се виждаше ярко сияние, което сякаш извираше от вътрешността на мъглите.

Дух кимна и посочи към светлината.

— Цитаделата Хастинг. Елариел ги атакуват.

Вин кимна. Разрушаването на Къща Хастинг се очакваше — през изминалата седмица тя бе претърпяла десетина атаки от различни Къщи. Беше останала без съюзници и доходи и беше въпрос само на време кога ще падне.

Колкото и да бе странно, нито една Къща не атакуваше през деня. Имаше някаква престорена атмосфера на скритост около тази война, сякаш аристократите признаваха доминиращата роля на лорд Владетеля и не желаеха да го обезпокоят с военни действия посред бял ден. Всичко се вършеше нощем, под покривалото на мъглите.

— Бешел да иска това — измърмори Дух.

— Уф, Дух, защо не пробваш да говориш… нормално?

Дух я погледна.

— Лорд Владетеля. Май му харесва, че се бият.

Вин кимна. Келсайър се бе оказал прав. Нямаше почти никаква реакция от страна на Министерството или двореца във връзка с войната между Къщите, а гарнизонът, изглежда, не бързаше да се върне в Лутадел. Лорд Владетеля бе очаквал тази война — и не възнамеряваше да се намесва в нея. Беше решил да я остави да изгори, като горски пожар, който подхранва земята.

Само че този път пожарът нямаше да утихне, а щеше да предизвика друг — Келсайър щеше да нападне града.

„Стига Марш да открие как можем да спрем Стоманените инквизитори. Стига да успеем да превземем двореца. И, разбира се, стига Келсайър да може да се справи с лорд Владетеля…“

Поклати глава. Не искаше да подценява Келсайър, но просто не виждаше как може да стане това. Гарнизонът още не се беше прибрал, но според докладите приближаваше и щеше да е тук до седмица, най-много две. Няколко от Къщите вече бяха паднали, но засега нямаше и следа от всеобщия хаос, на който разчиташе Келсайър. Последната империя изживяваше тежки времена, но Вин се съмняваше, че ще се пропука.

Но въпросът не бе в това. Групата бе свършила невероятна работа по раздухването на тази война, вече бяха унищожени три Големи къщи, а останалите — сериозно отслабени. На аристокрацията щяха да й трябват десетилетия да се възстанови от собствените си междуособици.

„Наистина свършихме изумителна работа — помисли Вин. — Дори да не нападнем двореца — или атаката да се провали, — постигнахме чудесни резултати“.

С данните, събрани от Марш и от преведения от Сейзед дневник, бунтовниците разполагаха с информация за по-нататъшни действия. Не беше това, на което бе разчитал Келсайър, все още не ставаше дума за събаряне на империята. Но все пак можеше да се категоризира като важна победа — такава, която щеше да подхранва куража на скаа години наред.

Не без изненада Вин осъзна, че се чувства горда, задето е част от всичко това. Може би в бъдеще щеше да помогне да започне истински бунт — на място, където скаа все още не се бяха предали.

„Ако има такова място…“ Вин вече си даваше сметка, че проблемът не е само в Лутадел и неговите Усмиряващи станции, които държаха скаа в подчинение. Картината бе много по-мащабна — принудителите, изнурителният труд в полето и по фабриките, начинът на мислене, плод на хилядагодишно потисничество. Имаше причина въстанията на скаа да са толкова малобройни. Хората знаеха — или смятаха, че знаят, — че няма смисъл да се вдигат срещу Последната империя.

Дори Вин — която бе гледала на себе си като на „свободен“ крадец — бе вярвала в това. Трябваше да се сблъска с безумния, преобръщащ всички представи план на Келсайър, за да се убеди, че има и друга възможност. Може би тъкмо по тази причина той бе поставил пред групата толкова високи цели — давал си беше сметка, че само едно такова предизвикателство ще им помогне да разберат, че все пак могат да се съпротивляват.

Дух я погледна. Присъствието й още го смущаваше.

— Дух — каза тя, — нали знаеш, че Елънд прекъсна връзката си с мен?

Дух кимна и лекичко се наежи.

— Но — продължи Вин с нескрита тъга — аз все още го обичам. Съжалявам, Дух. Това е истината.

Той сведе глава и сякаш се смали.

— Ти не си виновен — продължи Вин. — Наистина не си. Въпросът е, че не можеш да избираш кого да обичаш. Повярвай ми, има някои хора, които бих предпочела да не обичам. Защото не го заслужават.

— Разбирам аз — рече Дух.

— Мога ли да задържа кърпичката?

Той повдигна рамене.

— Благодаря — рече тя. — Тя значи много за мен.

Той вдигна глава и зарея поглед в мъглите.

— Аз съм никакъв глупак. Аз… зная, че бешело да не стане. Аз виждам неща, Вин. Виждам много неща.

Тя утешаващо сложи ръка на рамото му. „Виждам неща“. Съвсем обяснимо, след като беше Калаено око…

— От много време ли си аломант? — попита го.

Дух кимна.

— Бешело Преобразяване, когато на пет. Почти нищо не спомних.

— И оттогава ли се занимаваш с калай?

— Повече. Бешело хубаво. Позволявало виждам, позволявало чувам, чувствам също.

— Ще ми дадеш ли някой и друг съвет? — попита обнадеждено Вин.

Той се замисли, после каза:

— Калаено горене… нищо общо с виждане. Бешело да не се вижда.

Вин смръщи вежди.

— Какво искаш да кажеш?

— Като гори — продължи той, — всичко идва. Много от всичко. Примамки тук, примамки там. Спираш искаш и се събират.

„Ако искаш да си добър в горенето на калай — опита се да си преведе Вин, — се научи да се справяш с нещата, които те разсейват. Въпросът е не какво виждаш, а какво можеш да отхвърлиш“.

— Интересно — каза тя замислено.

Дух кимна.

— Като гледа, вижда мъгла и вижда къщи, и усеща дърво, и вижда плъхове долу. Избери едно, не се пилей.

— Добър съвет — рече Вин.

Дух кимна. Зад тях нещо изшумоля и двамата трепнаха стреснато.

— Май трябва да открия по-добър начин да предупреждавам хората, че се приближавам — засмя се Келсайър. — Всеки път, когато идвам на някой наблюдателен пункт, се притеснявам да не стресна часовоя.

Вин се изправи и изтупа праха от дрехите си. Носеше мъглопелерина, риза и панталони — от дни не беше обличала рокля. Преструваше се на дама единствено когато посещаваше имението Реноа. Келсайър се страхуваше от убийци и не й позволяваше да стои там дълго.

„Поне купихме мълчанието на Клис“ — помисли тя, ядосана от хвърлените на вятъра пари.

— Време ли е?

Келсайър кимна.

— Почти. Искам да се отбием на едно място по пътя.

За втората им среща Марш бе избрал място, което уж оглеждаше за станция на Министерството. Идеално място за таен разговор, тъй като той щеше да прекара в сградата цялата нощ, за да търси аломантични активност наоколо. Щеше да води със себе си Усмирител, но някъде посред нощ за около час възнамеряваше да го отпрати. Времето не беше много, за да се промъкнат незабелязани и да се отдалечат, но щяха да се справят.

Сбогуваха се с Дух и се Тласнаха в нощта. Ала не продължиха дълго по покривите — Келсайър я свали на улицата и продължиха пеша, за да пестят сили и метали.

„Странно е — помисли Вин, като си спомни първите аломантични упражнения с Келсайър. — Вече дори не смятам пустите улици за страшни“.

Паважът беше хлъзгав, безлюдната улица се точеше пред тях. Беше тъмно, тихо и самотно — дори войната не бе променила много.

Но въпреки пустотата на нощния град Вин се чувстваше уютно в него. Мъглите бяха с нея.

— Вин — каза Келсайър. — Искам да ти благодаря.

Тя се обърна към него — висок и горд във великолепната си мъглопелерина.

— Да ми благодариш? Защо?

— За нещата, които каза за Мейр. Мислих доста за това… и за нея. Не знам дали твоята способност да виждаш през медния облак обяснява всичко, но… какво пък, в светлината на тези неща бих предпочел да мисля, че Мейр не ме е предала. — Поклати тъжно глава. — Глупаво, нали? Сякаш… през всичките тези години съм търсел някаква причина да се поддам на самозаблудата.

— Не зная — отвърна Вин. — Преди време щях да те сметна за глупак, но сега си мисля, че доверието между хората е тъкмо заради това. Доброволна самоизмама. Трябва да заглушиш гласа, който непрестанно ти нашепва за измяна, и да се надяваш, че приятелите ти никога няма да те наранят.

Келсайър се засмя.

— Вин, не ми помагаш особено в самозаблудата.

Тя сви рамене.

— Защо? Логично е. Недоверието е съвсем същото нещо — само че наопаки. Разбирам защо, когато е изправен пред избор, човек би се спрял на доверието.

— Но не и ти?

Вин отново повдигна рамене.

— Вече не знам.

Келсайър се поколеба.

— Този… твоят Елънд. Може само да се е опитвал да те сплаши, за да напуснеш града, не смяташ ли? Може би ти е казал тези неща за твое добро?

— Може би — отвърна Вин. — Но имаше някаква промяна в него… в начина, по който ме гледаше. Той знаеше, че го лъжа, но едва ли се досещаше, че съм скаа. Вероятно ме е взел за шпионин на някоя друга Къща. Както и да е, беше искрен в желанието да се отърве от мен.

— Може би си го мислиш, защото вече си била убедена, че е искал да се раздели с теб.

— Аз… — Вин млъкна, загледана в тъмната, покрита със сажди улица. — Не зная. Но донякъде ти си виновен. Преди разбирах всичко. А сега съм толкова… объркана.

— Да, напоследък доста те объркахме — засмя се Келсайър.

— Не ми изглеждаш много обезпокоен от това.

— Изобщо — призна той. — Ето, че стигнахме.

Спряха пред друга висока сграда — вероятно също жилищна кооперация. Беше тъмна — скаа не можеха да си позволят масло за лампи.

— Тук ли? — попита неуверено Вин.

Келсайър кимна и почука на вратата. За изненада на Вин тя се открехна веднага и едно изплашено лице надзърна в нощта.

— Господарю Келсайър!

— Казах ти, че ще те навестя — отвърна Келсайър. — Реших, че тази вечер е най-подходяща.

— Заповядайте, заповядайте. — Мъжът отстъпи и отвори вратата. Държеше се така, сякаш се страхуваше да не го докоснат мъглите.

Вин много пъти бе посещавала жилища на скаа, но никога не се бе чувствала толкова… потисната. Миризмата на дим и немити тела бе почти непоносима и тя трябваше да изгаси калая, за да не й се догади. На бледата светлина от полуизгасналото огнище се виждаха плътно налягали на пода хора. Стаята беше почистена от сажди, но с това въпросът с хигиената бе изчерпан — по стените, дрехите и лицата имаше големи черни петна. Мебелировката бе съвсем оскъдна.

„Някога и аз живеех така — помисли си Вин ужасено. — Леговищата на шайките са същите — понякога дори по-натъпкани. Това… беше моят живот“.

Келсайър бе навил ръкави и белезите му се виждаха на бледата светлина. Очертаваха се като тъмни линии върху бледата му кожа, сплитаха се нагоре към лактите.

Надигна се шепот.

— Оцелелият…

— Той е тук!

— Келсайър, Господарят на мъглите…

„Това е нещо ново“ — Вин вдигна учудено вежди. Келсайър пристъпи усмихнато в средата и хората се скупчиха около него, шепнеха развълнувано, посягаха да докоснат ръцете и наметалото му. Други просто го гледаха, изпълнени със страхопочитание.

— Дойдох да ви вдъхна надежда — заговори Келсайър. — Тази нощ падна Къща Хастинг.

Чуха се изненадани и изплашени възгласи.

— Зная, че мнозина от вас работят в ковачниците и леярните на Хастингови — продължи Келсайър. — И честно, нямам представа какви ще са последствията. Но за всички нас това е победа. Поне известно време техните надзиратели няма да ви пребиват до смърт.

Един глас се извиси над останалите:

— Къща Хастинг е паднала? Кой ще ни храни сега?

„Толкова са изплашени — помисли Вин. — Никога не съм била като тях… или бях?“

— Ще ви пратя още припаси — обеща Келсайър. — Ще стигнат, поне за начало.

— Ти направи толкова много за нас — рече един мъж.

— Това е нищо. Ако искате да ми се отплатите, изправете глави. Не бъдете толкова изплашени. Те могат да бъдат победени.

— От хора като теб, господарю Келсайър — прошепна една жена. — Не от нас.

— Напротив — отвърна Келсайър. — Тъкмо от вас. Само от вас.

Родителите тикаха децата си напред, за да видят Келсайър отблизо. Вин наблюдаваше сцената със смесени чувства. В групата все още се отнасяха резервирано към нарастващата слава на Келсайър сред скаа, но държаха на думата си и не коментираха.

„Той наистина е загрижен за тях — мислеше си тя, докато гледаше как Келсайър вдига едно малко дете. — Не е само поза. Просто си е такъв — обича хората, обича скаа. Но… това е по-скоро обичта на родител към рожба, отколкото на човек към негов равен“.

Нима това бе лошо? В края на краищата той бе нещо като баща на скаа. Благородният господар, когото винаги са искали да имат. И все пак нещо я глождеше, докато гледаше тези бледи, изцапани със сажди лица; очите, изпълнени с благоговение и страхопочитание.

След малко Келсайър се сбогува с групата, като се оправда с друга среща. Навън с облекчение вдишаха свежия нощен въздух. Келсайър мълчеше, но като че ли стъпваше малко по-енергично.

Вин първа наруши тишината.

— Често ли ги навестяваш?

— Да. По няколко къщи на вечер. Така се разсейвам от монотонния си живот.

„От убийствата на благородници и разпространяването на лъжливи слухове — добави мислено Вин. — Да, на този фон посещението при скаа си е истинска почивка“.

Уговореното място за среща беше през няколко улици. Когато приближиха, Келсайър спря, присви очи в мрака, после посочи един бледо осветен прозорец.

— Марш каза, че ще запали светилник, ако другите принудители са си тръгнали.

— На прозореца или на стълбището?

— На стълбите — отвърна Келсайър. — Вратата трябва да е отключена, сградата е притежание на Министерството. Би трябвало да е празна.

Оказа се прав и за двете. Вътре не миришеше на застояло, както при отдавна изоставените постройки, но първите два етажа бяха съвсем пусти. Бързо се качиха по стълбите.

— Марш ще ни каже как реагира Министерството на войната между Къщите — подхвърли Келсайър, когато стигнаха последния етаж. Зад една от вратите блещукаше светлина и той я побутна. — Надявам се гарнизонът да не се върне толкова бързо. Ако войната продължи още известно време…

И замръзна на прага, запречил гледката вътре.

Вин веднага разпали пютриум и калай и приклекна, ослушваше се за неприятел. Но нямаше нищо. Пълна тишина.

— Не… — прошепна Келсайър.

И тогава Вин видя струйката тъмна кръв, която се стичаше покрай обувката му. Събра се на малка локвичка и започна да капе по стълбището.

„В името на лорд Владетеля…“

Келсайър пристъпи в стаята. Вин го последва. Вече знаеше какво ще види.

Трупът лежеше в средата на помещението, одран и с отрязани крайници, главата бе смазана. Почти не приличаше на човек. Стените бяха опръскани с кръв.

„Има ли толкова кръв в човешкото тяло?“ Беше точно както предния път, в скривалището на Кеймън — само че сега жертвата бе само една.

— Работа на инквизитор — прошепна Вин.

Съкрушен от мъка, Келсайър коленичи до трупа на Марш. Вдигна ръка, сякаш да докосне одраното тяло, но остана неподвижен, вцепенен.

— Келсайър — повика го тревожно Вин. — Станало е съвсем скоро. Инквизиторът може още да е тук.

Той не помръдваше.

— Келсайър! — тросна се тя.

Той разтърси глава и се огледа. Втренчи очи в нея и те постепенно се проясниха. Изправи се.

— Прозорецът — каза тя и тръгна през стаята, но спря, понеже видя нещо върху малкото бюро до стената. Дървен крак от маса, полускрит под опаковъчна хартия. Взе го.

Келсайър отвори прозореца, обърна се, погледна за последен път стаята и изхвърча в нощта.

„Сбогом, Марш“ — помисли тъжно Вин и го последва.

 

 

„Мисля, че инквизиторите ме подозират…“ — прочете Доксон. Бележката, късче хартия, пъхнато в кухата вътрешност на крака — беше бяла и чиста, без капчица кръв, с каквато бяха изцапани коленете на Келсайър и наметалото на Вин.

Доксон продължаваше да чете, седнал до кухненската маса: „Задавах твърде много въпроси и зная, че са пратили поне едно запитване на продажния принудител, който би трябвало да ме е обучавал за дякон. Опитах се да открия тайни, жизнено необходими на бунтовниците. Как Министерството наема Мъглородни за инквизитори? Защо инквизиторите са по-силни от обикновените аломанти? Имат ли слабо място и кое е то?

За съжаление не узнах почти нищо за инквизиторите — макар че политическите боричкания между отделните Министерски служби продължават да ме изумяват. Изглежда така, сякаш обикновените принудители не се интересуват от околния свят, а само от това да служат вярно и да изпълняват стриктно заповедите на лорд Владетеля заради престижа, който им осигурява това. Но инквизиторите са съвсем различни. Те са много по-лоялни на лорд Владетеля от обикновените принудители — и това вероятно е основната разлика между двете групи. Въпреки всичко имам чувството, че съм близо. Келсайър, те наистина имат своя тайна. Слабо място. Уверен съм в това. Останалите принудители го споделят шепнешком, вероятно и те не знаят много по въпроса. Боя се обаче, че прекалявам с интереса си. Инквизиторите ме следят, наблюдават ме, разпитват за мен. Затова написах тази бележка. Може би предпазливостта ми е излишна…

А може би не“.

Доксон вдигна глава.

Келсайър стоеше на обичайното си място, при тезгяха в другия край. Но… този път позата му не беше нехайна. Беше скръстил ръце, навел леко глава. Мъката му сякаш се беше изпарила, заменена от нещо друго — същото, което Вин съзираше понякога в очите му. Най-често, когато говореше за благородниците.

Тя неволно потрепери. Едва сега обърна внимание на дрехите му — сиво-черна мъглопелерина, черна риза с дълги ръкави и антрацитно черни панталони. Отвън, в мрака, това бе обичайната му маскировка. В осветената стая обаче черните цветове изглеждаха заплашителни.

Той изправи рамене и в стаята се възцари напрегнато мълчание.

— Кажете на Реноа да прекрати играта — заяви Келсайър с тих, но твърд глас. — Да използва уговорената история — че се прибира при семейството си заради войната. Но искам утре да го няма. Пратете Главорез и Калаено око за охрана с него, но му кажете да напусне каналната ладия на един ден плаване и да се върне в града.

Доксон се размърда и погледна Вин и останалите.

— Добре, но…

— Марш знаеше всичко, Докс — прекъсна го Келсайър. — Те са го пречупили, преди да го убият — така работят инквизиторите.

И млъкна, та думите му да стигнат до съзнанието им. По гърба на Вин полазиха тръпки. Лъжедяконът беше разкрит.

— Местим се в резервното леговище, така ли? — попита Доксон. — Само ти и аз знаем местонахождението.

Келсайър кимна решително.

— Да. Искам до петнайсет минути всички да напуснат работилницата — чираците също. Среща след два дни в резервното скривалище.

— След два дни? — възкликна Доксон. — Кел, какво си намислил?

Келсайър тръгна към вратата. Отвори я, пусна вътре мъглите, после изгледа присъстващите с очи, по-твърди и от шиповете на инквизиторите.

— Те ме удариха там, където боли най-много. Ще им отвърна със същото.

 

 

Уалин си проправяше пипнешком път през тесните пещери, през цепнатини, понякога твърде тесни, за да се промуши. Продължаваше надолу, търсеше с пръсти, без да обръща внимание на драскотините и раните. „Трябва да продължавам… да се движа…“ Угасващият му разум му подсказваше, че това е последният му ден. Бяха изминали шест дни от последния му успех. Ако се провалеше за седми път, щеше да умре.

„Трябва да продължавам…“

Не виждаше нищо, беше твърде дълбоко, за да улавя дори слабите отражения на дневната светлина. Но дори без никаква светлина пак можеше да намира пътя. Имаше само две посоки — нагоре и надолу. Не можеше да се изгуби, докато продължаваше да се спуска.

И през цялото време ръцете му търсеха познатата грапава повърхност на растящия кристал. Не можеше да се върне този път, не и докато не успее, докато не…

„Трябва да продължавам…“

Пръстите му докоснаха нещо меко и студено. Труп, заклещен между два издадени камъка. Уалин продължи да пълзи. Труповете не бяха рядко явление в тесните пещери. Някои бяха съвсем пресни, други — изсъхнали до скелет. Понякога Уалин се питаше дали не са извадили късмет.

„Да продължавам…“

В пещерите времето не съществуваше. Обикновено се връщаше на повърхността, за да спи — макар че горе го очакваха надзиратели с камшици, там имаше и храна. Беше съвсем оскъдна, колкото да му позволи да продължава това мизерно съществуване, но по-добра от терзаещия глад в дълбините.

„Да се движа…“

Замръзна. Лежеше с гърди, опрени на остра скала, върху която тъкмо се бе опитал да пропълзи. Но пръстите му — търсещи дори когато почти бе изгубил съзнание — бяха напипали нещо.

Ръката му потрепери от радост, докато я прокарваше по кристалните зародиши. Да, точно това бяха. Растяха на големи овални издатини по стените, малки по края и нарастващи бързо към центъра. Точно в средата на този кръг кристалите извиваха навътре, следвайки нишата в стената, издължаваха се и придобиваха остри ръбове. Като зъби в пастта на каменно чудовище.

Уалин си пое дъх, призова лорд Владетеля и бръкна в кръглия централен отвор. Кристалите одраскаха кожата му, оставиха дълги кървави дири. Той пренебрегна болката и бръкна още по-навътре, чак до лакътя, пръстите му опипваха…

„Ето!“ Пръстите му докоснаха мъничък камък в центъра на нишата — зрънце, оформено от загадъчните капки на кристалите. Хатсински зародиш.

Сграбчи го зарадвано, дръпна го, като изподра ръката си още повече, и го извади. Стисна го в шепи.

Още седем дни. Щеше да живее още седем дни.

Пое по мъчителния обратен път, преди гладът и умората да го отслабят напълно. Понякога трябваше да се отклонява надясно или наляво, докато намери проход, но винаги успяваше. Имаше само две посоки — нагоре и надолу.

Освен това слухтеше за другите. Беше виждал убити катерачи, задушени от други, по-млади и здрави, заради находката им. За щастие не срещна никого. Това беше добре. Той беше стар човек — достатъчно стар, за да си даде сметка, че не биваше да краде храна от плантацията на своя лорд.

Може би бе заслужил наказанието си. Може би така му се падаше — да издъхне в Хатсинските ями.

„Но поне няма да е днес“ — помисли си, подушил най-сетне свежия сладък въздух. Горе беше нощ. Не го беше грижа. Вече не се страхуваше от мъглите — дори побоищата не го плашеха. Беше твърде изтощен, за да го безпокоят подобни неща.

Изпълзя през последната цепнатина — една от десетките върху равното плоско дъно на долината, известна като Хатсинските ями. И замръзна.

Над него в мрака се издигаше силует на мъж. С дълго наметало, което сякаш бе накъсано на дрипи. Мъжът го изгледа, мълчалив и уверен в черните си одежди. После посегна към него.

Уалин се сви. Мъжът обаче го улови за ръката и го изтегли през цепнатината.

— Върви! — рече му тихо сред вихрещите се мъгли. — Повечето стражници са мъртви. Събери колкото можеш затворници и бягайте. Намери ли долу каквото търсеше?

Уалин се сви отново, притиснал ръка към гърдите си.

— Добре. — Непознатият кимна. — Счупи го. Вътре ще откриеш метално късче — то е много ценно. Продай го на някой нелегален търговец в първия град, в който стигнеш — ще получиш достатъчно за години напред. Хайде, побързай! Не зная кога, но скоро ще вдигнат тревога.

Уалин го гледаше объркано.

— Кой… кой си ти?

— Аз съм този, който ти ще бъдеш скоро — рече непознатият и отстъпи назад. Краищата на пелерината му се развяха, смесиха се с мъглите. — Аз оцелях.

 

 

Докато затворникът се отдалечаваше, Келсайър погледна надолу, към тъмния отвор в земята.

— Ето, че се върнах — прошепна. Раните му горяха, спомени заливаха съзнанието му. Спомени за месеците, прекарани в мъчително пълзене под земята, докато острите като ножове кристали деряха кожата му. Спомени за търсенето на кристални зародиши… поне един, който да му позволи да живее.

Би ли могъл да се спусне в тези черни зловещи недра? Да потъне отново в мрака? Вдигна ръце и огледа белезите по тях.

Да. Заради нейните мечти щеше да го направи.

Пристъпи към цепнатината, преодоля нежеланието си и се вмъкна вътре. Разпали калай. Почти веднага чу пропукване някъде долу.

Калаят озари цепнатината. Под него тя се разширяваше, следваха няколко разклонения. Нещо средно между тунел, цепнатина и пещера. Вече различаваше добре първите кристални атиумни дупки — по-точно това, което бе останало от тях. Продълговатите сребристи кристали бяха напукани и разтрошени.

Използването на аломантия в близост до тях ги чупеше. Тъкмо затова лорд Владетеля бе принуден да използва роби, а не аломанти, които да му събират атиум.

„Дойде време за истинското изпитание“. Разпали желязо и веднага няколко синкави линии посочиха надолу, към атиумните дупки. Макар че самите дупки не съдържаха атиумни зародиши, кристалите излъчваха тънки синкави линии. Остатъчни количества атиум.

Келсайър се съсредоточи върху една от тези линии и лекичко я Притегли. Подсиленият му с калай слух долови долу ново пропукване.

Келсайър се усмихна.

Преди три години, изправен над окървавените трупове на надзирателите, които бяха пребили Мейр до смърт, бе открил, че може да използва желязо, за да усети местонахожденията на кристалните ниши. По онова време имаше смътни представи за аломантията, но дори тогава в ума му бе започнал да се оформя един план. План за отмъщение.

С времето този план бе еволюирал до степен, която нямаше почти нищо общо с първоначалната му идея. Но една от ключовите части оставаше дълбоко залегнала в съзнанието му. И тя бе, че той може да открива кристални ниши от разстояние. Да ги разбива, като използва аломантия.

Ямите бяха единственото място за добив на атиум в Последната империя.

„Хатсински ями, вие се опитахте да ме унищожите — мислеше той, докато се спускаше все по-надолу. — Ще ви го върна със същото“.