Брандън Сандърсън
Последната империя (32)

30.

Повечето терисци не са толкова лоши, колкото Рашек. Но виждам, че му вярват — до известна степен. Това са обикновени хора, не са философи или книжници, и не разбират, че според собствените им пророчества Героят на времето трябва да е чужденец. Вярват само каквото им казва Рашек — че превъзхождат останалите и следователно трябва да „доминират“, а не да се подчиняват.

Дори добрият човек може да бъде подмамен от подобна страст и омраза.

Вин трябваше да се върне отново в балната зала на Венчърови, за да си даде сметка какво е истинското величие.

Беше посещавала толкова много бални зали, че напоследък великолепната им украса не й правеше впечатление. Но в Цитаделата Венчър имаше нещо особено — нещо, към което другите Къщи се стремяха, но така и не бяха постигнали. Сякаш Венчърови бяха родителите, а останалите — послушните деца. Всички Цитадели бяха красиви, но нямаше съмнение коя е най-хубавата.

Грамадната зала, заобиколена от масивни колони, бе още по-величествена от обичайното. Вин не можеше да определи точната причина. Замисли се върху това, докато чакаше прислужникът да й вземе шала. Както и преди, зад витражите грееха карбидни лампи, изпълвайки помещението с разноцветни светлини. Масите бяха подредени безупречно, тази на господаря — разположена на малък балкон в дъното на залата, имаше царствен вид.

„Всичко тук е почти… перфектно“ — помисля Вин и неволно се намръщи. И същевременно всичко изглеждаше леко преувеличено. Покривките бяха твърде бели, изгладени до последната гънка. Облеклата на прислугата бяха в ярки цветове. Вместо войници при вратите стояха Мътни убийци, с внушителен вид и с характерните си дървени щитове. Цялата тази картина сякаш целеше да подчертае още повече величието на фамилията Венчър.

— Сейзед, нещо не е наред — прошепна тя, докато слугата ги водеше към масата им.

— Какво искате да кажете, господарке? — попита високият стюард, който крачеше зад нея.

— Има прекалено много хора — отвърна Вин, едва сега осъзнала, че това е едно от нещата, които я тревожат. През последните няколко месеца посещаемостта на баловете непрекъснато бе намалявала. А сега сякаш всички се бяха върнали за празненството при Венчърови. И всички носеха най-хубавите си тоалети.

— Нещо ще се случи — тихо каза Вин. — Нещо, за което не знаем.

— Така е — отвърна шепнешком Сейзед. — И аз го усещам. Дали да не отскоча по-рано за вечерята на стюардите?

— Добра идея — рече Вин. — Тази вечер мисля да пропусна яденето. Закъсняхме, а изглежда, гостите вече са подхванали разговорите.

Сейзед се усмихна.

— Какво?

— Помня времето, когато за нищо на света не пропускахте яденето, господарке.

— Радвай се, че нито веднъж не си натъпках джобовете с храна — изсумтя Вин. — Повярвай ми, в началото се изкушавах да го направя. Хайде, да започваме.

Сейзед кимна и се отдалечи към столовата на стюардите. Вин огледа разговарящите оживено групички. „За щастие Шан не се вижда никъде“. За нещастие не се виждаше и Клис, така че Вин трябваше да си избере друга жертва за информатор. Доближи се с усмивка към лорд Идрен Сирис, братовчед на Къща Елариел, с когото бе танцувала няколко пъти. Той й отвърна с вдървено кимване и Вин се присъедини към групата.

Освен него имаше три жени и още един лорд. Вин ги познаваше повърхностно, само веднъж беше танцувала с лорд Йестал. Но тази вечер и четиримата имаха хладни физиономии.

— От доста време не бях идвала в Къща Венчър — почва Вин и веднага влезе в ролята си на провинциално момиче. — Бях забравила колко е величествена.

— Така е — потвърди една от дамите. — Извинете ме — ще ида да си взема нещо за пиене.

— Ще дойда с теб — обади се друга от жените и двете се отдалечиха от групата.

Вин ги изгледа смръщено.

— Ето, че вечерята ни е поднесена — каза Йестал. — Идваш ли, Трие?

— Разбира се — отвърна последната дама и го последва.

Идрен си нагласи очилата, промърмори полугласно извинение и също се отдалечи. Вин стоеше втрещена. Не я бяха посрещали толкова хладно от първите балове насам.

„Какво е станало? — зачуди се тя с нарастваща тревога. — Дали не е работа на Шан? Може ли да настрои всички хора в залата срещу мен?“

Не, това не изглеждаше възможно. Би изисквало твърде голямо усилие. Освен това не беше само странното поведение на тази група. Всички останали също изглеждаха някак различни тази вечер.

Опита с друга група и резултатът бе дори по-лош. Всички я игнорираха. Вин се почувства толкова нежелана, че сама си тръгна и отиде да си вземе чаша вино. Докато вървеше, забеляза, че първата група — тази на Йестал и Идрен — отново се е събрала.

Спря в сянката на източната тераса и огледа присъстващите. Само няколко двойки танцуваха. Между групите в масите нямаше почти никакво движение. Макар залата да бе пълна, изглеждаше сякаш всеки от присъстващите се опитва да игнорира останалите.

„Трябва да намеря по-добро място за наблюдение“ — помисли тя и се отправи към стълбището. Качи се на първата тераса и тръгна към нишите над дансинга.

Спря. Нишата на Елънд се намираше между най-дясната колона и стената и бе осветена от единичен, но силен фенер. Той прекарваше почти винаги баловете си тук — предпочиташе да чете, вместо да играе ролята на домакин.

Сега нишата беше празна. Тя погледна към далечния край на залата. Масата на лорд Венчър бе на почти същото ниво с балкона и тя с изненада установи, че Елънд вечеря с баща си.

„Това пък какво означава?“ Нито веднъж на баловете в Къща Венчър Елънд не бе сядал със семейството си.

Погледна надолу и зърна Сейзед. Махна му, но той очевидно вече я беше видял. Докато го чакаше, чу от другия край на балкона познат глас. Обърна се и видя, че Клис разговаря с неколцина дребни благородници.

„Тук значи била — помисли Вин. — Дали пък не говори за мен?“

Остана на мястото си в очакване Клис да приключи разговора или да дойде Сейзед.

Пръв пристигна стюардът, дишаше тежко от бързото изкачване.

— Господарке… — рече той с тих глас и се подпря на перилата.

— Сейзед, откри ли нещо? Този бал ми се струва някак… зловещ. Всички са сериозни и студени. Сякаш сме на погребение, а не на забава.

— Доста точна метафора, милейди — отвърна все така тихо Сейзед. — Пропуснали сме много важно обявление. Къща Хастинг е съобщила, че тази седмица няма да организира бал.

Вин се намръщи.

— И какво от това? И преди се е случвало Къщи да отменят балове.

— Къща Елариел също е отменила своя. По правило следващи са Текиел — но тази Къща вече не съществува. Къща Шанах вече е потвърдила, че няма да провежда повече балове.

— Какво всъщност ми казваш?

— Господарке, изглежда, че това ще е последният бал за известно време… за доста време.

Вин погледна великолепните прозорци, издигащи се над вражески настръхналите гости.

— Това значи става. Бързат да сключат последните съюзи. Всеки е до най-силните си приятели и поддръжници. Те знаят, че това е последният бал и че сега не е време за празнословие.

— Изглежда, че е така, господарке.

— Всички преминават към отбрана — продължи Вин. — Ще се приберат зад стените, както се казва. Затова никой не желае да разговаря с мен — Реноа е прекалено неутрален. Аз нямам фракция, а сега не е подходящ момент да се залага на несигурни съюзници.

— Господарят Келсайър трябва да бъде информиран незабавно за това положение — рече Сейзед. — Тази вечер възнамеряваше пак да се престори на информатор. Ако не е в течение на обстановката, може сериозно да се изложи. Налага се да тръгнем незабавно.

— Не. Не мога да си ида — не и когато всички все още са тук. Щом смятат, че е важно да присъстват на последния бал, не бива да го напускам преди тях.

— Може би сте права.

— Но ти върви. Наеми карета и иди да съобщиш на Келсайър какво си научил. Аз ще се позабавя още малко и ще си тръгна, когато няма опасност да покажа слабост от страна на Къща Реноа.

Сейзед се поколеба.

— Господарке, аз… не зная…

Вин завъртя очи.

— Благодаря за помощта, която ми оказа, но не е нужно да стоиш тук и да ме държиш за ръчичка. Има много хора, които ходят на баловете, без да са придружавани от стюарди.

Сейзед въздъхна.

— Добре, господарке. Но обещавам да се върна.

Вин кимна, освободи го и той се спусна бързешком по каменната стълба.

„Сега какво? Дори да намеря някой, с когото да говоря, няма никакъв смисъл да разпространявам слуховете, които подготвихме“.

Усети, че я завладява нарастваща тревога. Кой би си помислил, че този живот ще я увлече толкова силно? Даваше си сметка на какво са способни мнозина от присъстващите, но от друга страна, в преживяванията й сред елита имаше толкова много радост.

Дали някога пак щеше да отиде на бал? Какво щеше да стане с Валет? Дали щеше да се наложи да захвърли тоалетите и грима и да се върне към уличния живот? Може би в новото царство на Келсайър щеше да има място и за такива великолепни балове. Нямаше да е никак зле. Защото какво право имаше да танцува, когато скаа умираха от глад? И все пак… струваше й се, че светът ще изгуби нещо красиво без балните зали и танцуващите двойки, без роклите и празненствата.

Въздъхна, отстъпи назад и огледа роклята си. Беше сияещо синя, обшита с бяла дантела по края и без ръкави — дългите копринени ръкавици стигаха до лактите й.

Преди време щеше да сметне този тоалет за твърде неудобен. Сега обаче го намираше за красив. Харесваше й как подчертава бюста й и същевременно я пристяга в кръста. Как се поклаща в долната си част като камбана, когато пристъпва.

Щеше да й липсва — щеше да й липсва всичко това. Но Сейзед беше прав. Не можеше да спре хода на времето, можеше само да се наслаждава на момента.

„Няма да му позволя да седи там цяла вечер и да се преструва, че не съществувам“ — реши тя.

Обърна се и закрачи по балкона, като кимна пътьом на Клис. Балконът завършваше с тунел, който според предположенията й трябваше да извежда при масата на домакина.

Тя постоя няколко секунди в края на тунела, загледана към площадката. Лордове и знатни дами с царствени тоалети сияеха от привилегията да бъдат поканени на масата на лорд Страф Венчър. Вин чакаше Елънд да я забележи и накрая един от гостите я видя и го побутна с лакът. Той се обърна изненадано, погледна към нея и лекичко се изчерви.

Тя му махна и той стана и се извини на останалите. Вин се върна в тунела, където можеха да разговарят насаме.

— Елънд! — рече, когато той дойде. — Ти седиш с баща ти!?

— Валет, този бал е малко по-различен и баща ми настоя да спазя протокола.

— Кога ще имаме време да поговорим?

Елънд се поколеба.

— Не съм сигурен, че ще можем.

Вин сбърчи вежди. Изглеждаше… резервиран. Обичайният захабен и поизмачкан костюм бе заменен от чисто нов. Дори косата му беше сресана.

— Елънд? — рече тя и пристъпи напред.

Той вдигна ръка, сякаш да я спре.

— Нещата се промениха, Валет.

„Не — помисли тя. — Още нищо не се е променило!“

— Нещата? Кои „неща“? Елънд, за какво говориш?

— Аз съм наследник на Къща Венчър — каза той. — Задават се опасни времена. Днес следобед Къща Хастинг е изгубила цял конвой и това е само началото. До месец Къщите ще започнат открита война. Това са неща, които не мога да игнорирам, Валет. Време е да престана да съм бреме за семейството си.

— Това е чудесно — отвърна тя. — Но не означава, че…

— Валет — прекъсна я Елънд. — Ти също си бреме. И то голямо. Няма да те лъжа и да твърдя, че съм бил безразличен към теб — истината е, че не бях, и това още важи. Но знаех от самото начало — както и ти, — че това ще е само мимолетен флирт. Само че сега моята Къща се нуждае от мен — а това е по-важно от теб.

— Но… — Валет млъкна.

Елънд се беше обърнал, за да се върне масата.

— Елънд — повика го тя. — Моля те, не ми обръщай гръб.

Той спря и я погледна.

— Аз зная истината, Валет. Зная, че си ме лъгала, зная коя си. Не ме интересува — повярвай, не ти се сърдя, нито съм разочарован. Даже го очаквах. Ти просто… си играла своята игра. Като всички нас. — Млъкна, поклати глава и отново се обърна. — Като мен.

— Елънд? — повтори тя и протегна ръка към него.

— Не ме карай да те унижавам пред обществото, Валет.

Тя млъкна, вцепенена от думите му. А после в нея се надигнаха едновременно гняв и уплаха.

— Не си тръгвай — прошепна тя. — Не ме изоставяй и ти.

— Съжалявам. — Той сви рамене. — Но имам среща с приятелите си. Беше… забавно.

И се отдалечи.

Вин остана в тъмния тунел. Трепереше. Обърна се и закрачи към балкона. С крайчеца на окото си видя Елънд да пожелава приятна вечер на семейството си, а после да се отправя към коридора, водещ към стаите.

„Не може да постъпи така с мен. Не и Елънд. Не и точно сега…“

Но един глас отвътре — глас, който почти бе забравила — заговори. „Разбира се, че ще те зареже — прошепна Рийн. — Ще те изостави, без да му мигне окото. Всички те предават, Вин. На какво те учих?“

„Не! — възрази тя. — Това е само заради политическото напрежение. Той няма да си отиде“.

Гласът бе твърде истински — сякаш чуваше самата себе си.

Облегна се на перилата и събра смелост и сила да не се издаде. Нямаше да му позволи да я унищожи. Животът на улицата не я беше прекършил, нямаше да го направи и един егоистичен благородник. Повтаряше си го непрестанно.

Но защо я болеше много повече, отколкото от ударите на Кеймън?

— Ха, Валет Реноа — обади се един глас зад нея.

— Клис — рече Вин. — Аз… точно сега не съм в настроение за разговори.

— Ясно — отвърна Клис. — Виждам, че Елънд Венчър те е отхвърлил. Не се тревожи, дете мое — скоро ще си получи заслуженото.

Вин се обърна, озадачена от странния й тон. Стори й се някак променена. Сякаш се владееше много по-добре от друг път.

— Ще занесеш ли на чичо ти едно съобщение, мила моя? — попита небрежно Клис. — Кажи му, че човек в неговата позиция — без съюзници — ще срещне трудности да набира информация през следващите месеци. Ако му е нужен сигурен източник, нека се обърне към мен. Аз зная много интересни неща.

— Вие сте информатор!? — възкликна Вин, за миг забравила болката. — Но нали сте…

— Празноглава клюкарка? — попита нисичката жена. — Да, такава съм. Изумително е какви неща можеш да научиш, докато сплетничиш в двора. Хората се обръщат към теб, за да разпространяваш всякакви опашати лъжи, като онези сведения, дето ти ми пробута миналата седмица за Къща Хастинг. Защо ти трябва да разпространяваш подобни очебийни неистини? Дали Къща Реноа не залага на печалбата от продажба на оръжие през предстоящата война? А може би Реноа стои зад наскорошната атака срещу Хастинг? — Клис я разглеждаше със сияещи очи. — Предай на чичо ти, че мога да запазя тази информация за себе си — срещу дребно възнаграждение.

— Значи през цялото време сте ме мамили… — промълви слисано Вин.

— Разбира се, миличка. — Клис я потупа по ръката. — Точно това правим в двора. Все някога ще се научиш и ти — ако оцелееш. А сега бъди добро дете и завеси посланието на чичо ти.

Клис се обърна, готова да си тръгне. За пръв път се стори на Вин ослепителна в лъскавата си рокля.

— Почакайте! — спря я Вин. — Какво казахте одеве за Елънд? Че скоро ще си получи заслуженото?

— А? — Клис спря и я погледна. — Защо… това е така, Валет. Не помниш ли, че разпитваше за плановете на Шан Елариел?

„Шан?“ — учуди се Вин с нарастваща загриженост.

— Какво подготвя тя?

— Ето това, мила моя, е една доста скъпа тайна. Бих могла да я споделя с теб, но какво ще получа в замяна? Жена от незначителна Къща като моята трябва да се издържа по някакъв начин…

Вин свали сапфирената си огърлица, единствения накит, който носеше.

— Ето. Вземете я.

Клис взе огърлицата и я погледна замислено.

— Хм, много е хубава, наистина.

— Е, какво знаете? — почти й се скара Вин.

— Боя се, че младият Венчър ще е сред първите жертви на войната — заговори Клис, докато прибираше огърлицата. — Колко жалко — той изглежда много приятен младеж. Дори малко прекалено приятен.

— Кога? — попита Вин. — Къде? Как?

— Толкова много въпроси и само една огърлица — подхвърли нехайно Клис.

— Само това имам сега! — призна Вин. В кесията си държеше няколко бронзови монети за Тласкане.

— Боя се, че както казах, тайната е ужасно скъпа — повтори Клис. — Ако ти призная, животът ми ще бъде изложен на…

„Това е! — рече си ядно Вин. — Глупави аристократични игрички!“

Разпали едновременно цинк и месинг, нанесе на Клис мощен емоционален аломантичен удар, Усмири всички нейни чувства, освен страха, улови го и го пришпори.

— Казвай! — Почти го изръмжа.

Клис изстена, олюля се и едва не падна на земята.

— Аломантка! Сега разбирам защо лорд Реноа е довел в Лутадел толкова далечна роднина!

— Говори! — Вин пристъпи напред.

— Тази вечер Елариеловите аломанти трябва да го убият — прошепна Клис. — Може вече да е мъртъв — трябваше да го нападнат, след като напусне масата на баща си. Но ако искаш отмъщение, ще трябва да насочиш вниманието си и към лорд Страф Венчър.

— Бащата на Елънд? — попита смаяно Вин.

— Разбира се, глупаво дете — отвърна Клис. — Лорд Венчър би се радвал на всяка възможност да предаде контрола на къщата си на своя племенник. Достатъчно е само да махне няколко стражници от покрива над стаята на младия Елънд, за да допусне там Елариеловите убийци. И тъй като убийството ще стане по време на малката философска среща, лорд Венчър ще се отърве едновременно и от Хастинг и Лекал!

Вин едва не подскочи. „Трябва да направя нещо!“

— Разбира се — продължи Клис, — лорд Венчър също го очаква изненада. Чух, че твоят Елънд притежавал странна… колекция от книги. Младият Венчър трябваше да е по-внимателен, когато разказваше за това на жените.

Вин втренчи поглед в усмихнатото й лице. Клис й намигна.

— Ще запазя твоята аломантия в тайна, дете мое. Но се постарай да ми бъде платено до утре следобед. Една дама трябва да се грижи за прехраната си — а както виждаш, аз се нуждая от сериозни количества. Що се отнася до Къща Венчър… какво пък, на твое място бих се дистанцирала от тях. Убийците на Шан ще предизвикат доста голяма суматоха тази вечер. Не бих се изненадала, ако в стаята на момчето се изтърси половината двор, за да провери каква е тази шумотевица. А когато видят какви книги е чело момчето… хъм, нека кажем, че за известно време принудителите ще бъдат силно заинтригувани от Къща Венчър. Твърде жалко, че Елънд ще е вече мъртъв — от доста време не сме имали публична екзекуция на благородник!

„Стаята на Елънд — помисли си отчаяно Вин. — Сигурно са там!“

Обърна се и прихвана краищата на роклята си, готова да се спусне забързано по стълбите.

— Къде отиваш? — попита изненадано Клис.

— Трябва да спра това! — рече Вин.

Клис се разсмя.

— Вече ти казах, че си закъсняла. Цитаделата Венчър е стара постройка и коридорите към жилищните помещения са като лабиринт. Ако не знаеш пътя, ще се изгубиш за часове.

Вин се огледа безпомощно.

— Освен това, дете — продължи Клис, — нали този младеж те отхвърли? Какво му дължиш?

Вин се поколеба.

„Тя е права. Какво му дължа?“

Отговорът дойде незабавно. „Аз го обичам“.

С тази мисъл се върна и силата и Вин се затича, изпратена от смеха на Клис.

Трябваше да опита. Влезе в един коридор и тръгна навътре, но си спомни думите на Клис — коридорите нататък бяха тъмни и пусти. Щеше да се изгуби и нямаше да стигне навреме.

 

 

„Покривът. Стаята на Елънд сигурно има външен балкон. Трябва ми прозорец!“

Изу обувките, смъкна и чорапите и хукна по коридора. Оглеждаше се трескаво за прозорец, достатъчно голям, за да мине през него. Скоро се озова в по-широк коридор, озаряван от няколко трепкащи факли.

От дясната страна имаше висок прозорец с виолетово-розово стъкло.

„Ще свърши работа“. Разпали стомана, изстреля се във въздуха и се Оттласна от масивната желязна врата зад себе си. Увисна за миг, след това Тласна с всички сили металния обков на прозореца.

Тялото й се люшна назад, но тя продължаваше да Тласка. Напъна сили, увиснала насред празния коридор, разпали пютриум, за да запази тялото си от противодействащите сили. Розовият прозорец беше огромен, но се състоеше предимно от стъкло. Колко здрав можеше да е?

Много. Вин изстена от напрежение. Чу зад гърба си пукот — тежката врата, която използваше за опора, започва да се откъртва от пантите.

„Хайде… поддай…!“ — повтаряше си тя ядосано. Парчета камък започнаха да се ровят около прозореца.

А после прозорецът се откъсна от стената с оглушително пропукване, полетя навън в тъмната нощ и Вин излетя след него.

Обгърнаха я студени мъгли. Тя се Тласна леко от вратата в коридора, като се стараеше да не се отдалечава прекомерно, последва нов Тласък от падащия прозорец. Масивната рамка пореше въздуха към земята и разпръскваше мъглите по пътя си. Вин полетя право нагоре, към покрива.

Прозорецът се стовари с трясък на земята в мига, когато тя прелетя над покрива, с развята от вятъра рокля. Приземи се върху бронзовата обшивка и клекна. Усещаше хладния метал с ръцете си и босите си крака.

Разпаленият калай озари нощта. Не виждаше нищо нередно.

Разпали бронз, както я бе учил Марш, за да засича аломанти. Не долови нищо — убийците сигурно водеха със себе си Задимител.

„Не мога да претърся цялата сграда! — помисли Вин отчаяно. — Къде може да са?“

И изведнъж усети нещо. Аломантични пулсации в нощта. Слаби. Прикрити. Но все пак ги усети.

Изправи се и се затича по покрива, доверила се на инстинкта си. Докато бягаше, разгоря пютриум, сграбчи роклята си за деколтето и с едно движение я разкъса до долу. Извади от скрития джоб кесия с монети и стъкленици за метали и — без да забавя крачка — захвърли роклята настрана. Последваха я корсетът и ръкавиците. Вин — остана само по тънка бяла ризка без ръкави и бели шорти — се втурна презглава напред.

„Не може да съм закъсняла — повтаряше си. — О, не! Не бива!“

От мъглата пред нея изплуваха силуети. Стояха до скосен тавански прозорец — Вин вече беше подминала няколко такива. Една от фигурите посочи към прозореца и в ръката й блесна оръжие.

Вин извика, Тласна се от покрива и се извиси в дъга. Скочи в самия център на изненаданата групичка, измъкна с бързо движение кесията и я разкъса.

Във въздуха се разлетяха монети, лъснаха на светлината, която бликаше от прозореца. В мига, в който сияещият дъжд започна да се сипе, Вин Тласна.

Монетите се разлетяха като рояк насекоми, всяка оставяше диря в мъглата. Чуха се болезнени викове, когато монетите започнаха да се удрят в плът, и няколко от черните силуети паднаха.

Но няколко останаха. Литналите към тях монети отскочиха встрани, Тласнати от невидими аломантични ръце. Четирима от убийците останаха прави. Двама носеха мъглопелерини. Единият й се стори познат.

Шан Елариел. На Вин не й трябваше да види пелерината, за да разбере: имаше само една причина жена с ранга на Шан да участва в убийството. Тя беше Мъглородна.

— Ти?! — извика смаяно Шан. Носеше черен панталон и риза, черната й коса бе прихваната назад, пелерината й бе със стилна кройка.

„Двама Мъглородни — помисли Вин. — Лоша работа“. Отскочи назад, понеже единият от убийците замахна с фехтоваческо бастунче към главата й.

Вин се плъзна надолу по покрива, Тласна се, за да спре, и се завъртя. Протегна ръка и Притегли монетите, които не се бяха разхвърчали в нощта, събра ги в шепата си.

— Убийте я! — изсъска Шан. Двамата мъже, които Вин бе повалила, продължаваха да стенат на покрива. Не бяха мъртви, единият дори се опитваше да се изправи.

„Главорези — помисли Вин. — Другите двама сигурно са Монетомети“.

Сякаш за да потвърди мисълта й, единият се опита да Тласне встрани стъкленицата й. За щастие вътре нямаше достатъчно метал и Вин без усилие успя да я задържи.

Шан бе насочила вниманието си към прозореца.

„Не, няма да ти позволя“ — помисли Вин и отново се хвърли напред.

Монетометът я видя и нададе предупредителен вик. И, разбира се, се опита да я Тласне, но Вин се беше закотвила за обшития с бронз покрив. Разпали стомана и се Тласна с равномерно усилие.

Стоманеният тласък на мъжа — предаван през монетата на Вин и от нея на покрива — го изстреля във въздуха. Той изкрещя и се изгуби в мрака. Бе само Мъглив и не можеше да се Притегли обратно към покрива.

Вторият Монетомет се опита да обсипе Вин с боксинги, но тя ги отби с лекота. За съжаление той не бе така глупав като другаря си и освободи монетите веднага след като ги Тласна. Очевидно не си бе и помислил, че ще успее да я удари. Защо тогава упорстваше…

„Другият Мъглороден!“ — сети се Вин и се наведе рязко в мига, когато от тъмните мъгли изскочи мъж с порещи въздуха стъклени кинжали в ръце.

Вин успя да се измъкне на косъм и разпали пютриум, за да подсили баланса си. Скочи към ранения Главорез, който едва се държеше на крака, разпали нова доза пютриум и го блъсна с рамо в гърдите.

Той се олюля, притиснал с ръка окървавения си хълбок, препъна се и падна право върху прозореца. Тънкото цветно стъкло се строши и подсиленият с калай слух на Вин долови отдолу изненадани викове, последвани от трясъка на сгромолясващо се на пода тяло.

Вдигна глава и погледна със зла усмивка сащисаната Шан. Зад нея вторият Мъглороден изруга тихо.

— Ти… ти… — изломоти Шан с блеснали от гняв очи.

„Елънд, надявам се, че си схванал предупреждението и си избягал — помисли Вин. — Време е и аз да изчезвам“.

Не можеше да се изправи едновременно срещу двама Мъглородни — в повечето нощи не успяваше да надвие дори само Келсайър. Разпали стомана и се изстреля назад. Шан пристъпи напред и се Тласна след нея. Вторият Мъглороден я последва.

„О, небеса!“ — изруга Вин наум, завъртя се във въздуха и се Притегли към ръба на покрива близо до мястото, където бе избила прозореца. Под нея в двора вече притичваха фигури с фенери, чуваха се викове и дрънчене на оръжие. Лорд Венчър сигурно вече смяташе, че синът му е мъртъв. Очакваше го изненада.

Вин скочи в мъглите, чу, че двамата Мъглородни я следват, стъпи на покрива и отскочи отново.

„Лоша работа“ — помисли си, докато се носеше сред мътните течения. Не й бяха останали почти никакви монети, не носеше и кинжалите, а отзад я преследваха двама опитни Мъглородни.

Разпали желязо и трескаво затърси някаква котва. Една-единствена синя линия се движеше под нея и вляво.

Вин се прикачи за нея, промени траекторията си и се стрелна надолу. Котвата й се оказа нагръдната броня на нещастен стражник, който се бе проснал на стената и се беше вкопчил в един от зъберите, за да не литне нагоре към нея.

Вин стовари босите си крака върху гърдите му, отскочи и стъпи върху студения камък. Стражникът изпъшка и изпусна зъбера, но след миг отново се вкопчи в него, теглен от друга аломантична сила.

„Съжалявам, приятел“ — помисли Вин и го изрита през ръба на стената. Той веднага полетя нагоре и увисна във въздуха, сякаш бе окачен на яко въже.

В небето се чу шум от сблъскващи се тела и Вин зърна два силуета да падат безпомощно към двора. Усмихна се и хукна по стената. „Надявам се единият от двамата да е Шан“.

Скочи върху покрива на караулното. На площада отпред изплашените гости се качваха в каретите си.

„И така, започна войната между Къщите — помисли Вин. — Не смятах обаче, че аз ще й дам началото“.

Тъмна фигура се стрелна към нея от мъглите отгоре. Вин разпали пютриум и отскочи встрани. Шан се приземи ловко — с развята пелерина — върху караулното. Беше извадила кинжали и очите й горяха от ярост.

Вин скочи настрани, претърколи се по покрива и падна между двама стражници, които извикаха уплашено, стреснати от появата й. Шан скочи до тях и Тласна единия стражник към Вин. Той изкрещя от ужас и в същия миг Вин също започна да Тласка бронята му — но той бе по-тежък от нея и тя отхвърча назад. Придърпа се от стражника, за да забави падането си, и той се блъсна в стената. Вин скочи гъвкаво до него и сграбчи тоягата, която беше изпуснал.

Шан атакува сред блясък на въртящи се кинжали и Вин бе принудена да отстъпи. „Много е добра!“ — успя да си помисли с нарастваща уплаха. Самата тя почти не се бе упражнявала с кинжали — и сега съжали, задето не бе помолила Келсайър да я подготви още малко. Замахна с тоягата, но никога не бе използвала подобно оръжие и атаката й бе смехотворна.

Шан посече и Вин почувства остра болка в бузата. Отскочи, изпусна тоягата и докосна лицето си. По бузата и се стичаше кръв. Зърна усмивка на устните на Шан.

Едва сега си спомни за стъкленицата. Тази, която все още носеше, която й бе дал Келсайър.

Атиум.

Нямаше време да я вади от пояса си. Разпали стомана и я Тласна във въздуха пред себе си. После едновременно разпали желязо. Дръпна топчето атиум. Стъкленицата се строши и лъщящото мънисто литна право към устата й. Тя го лапна, преглътна го и го Притегли надолу.

Но преди да предприеме нещо, Шан Гаврътна своята стъкленица.

„Разбира се, че и тя има атиум!“

Но с какво количество разполагаше? Келсайър не бе дал на Вин много — щеше да стигне за не повече от трийсетина секунди. Шан скочи напред и дългата й черна коса се развя зад нея. Вин стисна зъби. Нямаше кой знае какъв избор.

Разпали атиума. Почти веднага тялото на Шан се размножи в дузина атиумни сенки. Това беше мъртвата хватка на Мъглородните — първият, чийто атиум се свършеше, щеше да загуби играта. Не можеш да избягаш от противник, който знае точно какво ще направиш.

Вин отстъпи назад, без да откъсва поглед от Шан. Аристократката я последва, призраците оформяха около нея истинска подвижна сфера. Изглеждаше спокойна. Уверена.

„Сигурно има предостатъчно атиум — помисли Вин. Усещаше как запасите и бързо се топят. — Трябва да бягам“.

От гърдите й внезапно щръкна сянка на дървено острие и Вин отскочи встрани миг преди истинската стрела да я прободе. Погледна към портата и видя няколко стражници с лъкове.

„Тя просто чака да ми свърши атиумът. Иска да побягна. Знае, че може да ме настигне“.

Имаше само една възможност: атака.

Шан смръщи изненадано вежди, когато Вин се метна напред — призрачни стрели одраскаха камъните миг преди истинските да ги последват. Вин се шмугна между две — подхранваният й от атиум ум знаеше точно как да се движи — и усети как едната раздвижва въздуха до бузата й.

Шан замахна с кинжалите и Вин се наведе настрана, избегна първия удар и блокира втория с ръка. Острието разряза болезнено китката й и от раната рукна кръв. Всяка капка бе като прозрачна атиумна проекция. Вин разпали пютриум и удари Шан с юмрук в корема.

Шан изстена от болка и се преви, но не падна.

„Атиумът почти свърши — помисли отчаяно Вин. — Остават само няколко секунди“.

И тогава се реши. Пое смъртоносния риск и изгаси атиума малко по-рано.

Шан се приближи със зловеща усмивка, стиснала уверено кинжала. Предполагаше, че Вин е изчерпала атиума си — и че следователно е безпомощна. Беззащитна.

И в този миг Вин разпали последните късчета. Шан спря объркана, което даде на Вин желаната възможност — и в същия миг отгоре долетя призрачна стрела.

Вин улови истинската, която я последва — въпреки че беше огладено, дървото остърга болезнено дланта й — и я заби дълбоко в гърдите на Шан. Стрелата се счупи и краят с перата остана в ръката на Вин. Шан се люшна назад, но успя да се задържи на крака.

„Проклет пютриум!“ — изруга Вин и измъкна сабята от ножницата на лежащия в безсъзнание в краката й войник. Скочи напред, стиснала решително зъби, и Шан — все още замаяна — вдигна ръка, за да Тласне сабята настрани.

Вин остави оръжието да отлети — то бе само за отвличане на вниманието — и заби и счупения край на стрелата в гърдите на противничката си.

Този път Шан падна. Опита се да се изправи, но стрелата, изглежда, бе засегнала сериозно сърцето й, защото тя внезапно пребледня. Гърчи се още няколко секунди, после замря безжизнена върху камъните.

Вин се надигна, пое си дъх и изтри кръвта от бузата си — едва сега осъзна, че само я размазва по лицето си още повече.

Погледна към покрива, сбогува се мислено с Елънд и скочи в нощта.