Метаданни
Данни
- Серия
- Мъглороден (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Final Empire, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Юлиян Стойнов, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 128гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- TriAM505(2010)
Издание:
Брандън Сандърсън. Последната империя
Американска, първо издание
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
Формат 60/90/16. Печатни коли 41
ИК „Бард“
История
- —Добавяне
Част четвърта
Танцьори в Морето от мъгла
26.
Толкова съм изморен.
Вин лежеше в леглото си над работилницата на Клъбс и усещаше, че главата й пулсира.
За щастие главоболът бързо отслабваше. Все още си спомняше пробуждането в онази първа, ужасна утрин — болката беше толкова силна, че почти не можеше да мисли, камо ли да се движи. Нямаше представа как се беше справил Келсайър, докато бе водил остатъка от армията към безопасно място.
Това беше преди две седмици. Цели петнайсет дена, а главата продължаваше да я боли. Келсайър бе казал, че това ще й е от полза. Заяви, че имала нужда от практика по „изсмукване на пютриум“, за да упражнява тялото си да действа далеч над възможностите си. Въпреки думите му тя се съмняваше, че подобни страдания могат да й бъдат полезни.
Разбира се, сигурно имаше полза от такова умение. Щеше да го признае по-рано, ако не я болеше толкова главата. С Келсайър бяха успели да се доберат до бойното поле само за ден. Обратният път отне две седмици.
Изправи се и се протегна уморено. Бяха пристигнали едва преди ден. Келсайър вероятно бе останал до късно през нощта, за да изслуша докладите на останалите членове на групата. Тя обаче нямаше нищо против да се поизлежава. Нощите, прекарани на твърдата земя, й бяха припомнили колко удобно може да е леглото, което напоследък бе приела за даденост.
Прозя се, отново потърка слепоочията си, облече халат и тръгна към банята. Със задоволство установи, че чираците на Клъбс не са забравили да й приготвят вената. Заключи вратата, съблече халата и се отпусна в топлата, леко ароматизирана вода. Наистина ли преди тези благоухания я дразнеха? Едва ли имаше по-добър начин да се освободи по-бързо от натрупаната мръсотия и умора от пътя.
Единственото, което все още я измъчваше, беше дългата й коса. Изми я и среса сплъстените кичури. Често се питаше как придворните дами търпят толкова дълги коси, които понякога се спускаха чак до кръста. Колко ли време прекарваха в сресване, дори когато за това се грижеха прислужници? Косата на Вин още не беше стигнала до раменете, а тя вече се безпокоеше от мисълта какво ли ще е, когато порасте по-дълга. Щеше да й пада пред лицето, когато скача, да не говорим, че щеше да осигури на противниците й нещо, за което да я сграбчват.
След като приключи с банята, се върна в стаята, облече домашни дрехи и слезе долу. Чираците сновяха из работилницата, прислужници се качваха и слизаха по стълбите, но в кухнята беше тихо. Клъбс, Доксон, Хам и Бриз тъкмо закусваха. Когато влезе, всички вдигнаха глави.
— Какво? — попита подразнено Вин и спря на прага. Банята бе поуспокоила главобола, но все още усещаше леки пулсации в тила.
Четиримата се спогледаха. Пръв заговори Хам:
— Обсъждахме състоянието на нашия план, след като сега се лишихме както от работодател, така и от армия.
Бриз вдигна вежди.
— Състоянието? Интересен начин да го кажеш, Хамънд. Аз бих използвал „неприложимостта“.
Клъбс изсумтя в знак, че е съгласен, и четиримата отново я погледнаха. Очевидно очакваха реакция.
„Защо ги е грижа какво мисля?“ — помисли тя, влезе и седна до тях.
— Ще ядеш ли? — попита Доксон и се надигна. — Готвачът на Клъбс ни направи рулца…
— Ейл — прекъсна го Вин.
Доксон я изгледа.
— Още няма обед.
— Ейл. Моля. — Тя се наведе напред, опря ръце на масата и отпусна глава върху тях.
Хам се изкиска.
— Пютриумна умора, а?
Вин кимна немощно.
— Ще ти мине.
— Ако преди това не умра — изръмжа Вин.
Хам се изкиска отново, но веселието му беше пресилено. Докс й подаде една халба, седна и огледа останалите.
— И така, Вин. Какво мислиш ти?
— Не зная — отвърна тя с въздишка. — В края на краищата армията беше центърът на всичко, нали? Бриз, Хам и Йеден посветиха толкова време, за да вербуват хора, Доксон и Реноа подсигуриха припасите. А сега, когато войниците са избити… остава само задачата на Марш в Министерството и нападенията на Кел срещу благородниците. Нито едно от двете не изисква нашата намеса. Май тази група е излишна.
Възцари се тишина.
— Тя има неприятния навик да говори направо — отбеляза Доксон.
— Страничен ефект на пютриумното изтощение — отбеляза Хам.
— Ти кога се прибра? — попита Вин.
— Снощи, след като ти беше заспала — отвърна Хам. — Гарнизонът разпусна наетите на временна служба, за да не ни плащат.
— Все още ли са извън града? — попита Доксон.
— Да. Преследват останките от армията. Лутаделският гарнизон замени войниците от Валтроа, които бяха понесли доста сериозни загуби. Голяма част от Лутаделския гарнизон ще остане там по-дълго, за да претърсва околностите за бунтовници — изглежда, няколко големи групи са се отцепили от бунтовническата армия в началото на сражението.
Разговорът отново секна. Вин отпиваше от ейла, с надеждата поне малко да й помогне. След няколко минути откъм стълбите се чуха стъпки.
Влезе Келсайър.
— Добро утро на всички — заяви с обичайната си жизнерадост. — Ах, пак рулца. Клъбс, наистина е време да смениш готвача. — Въпреки коментара взе купата с рулца и започна да се храни с видимо удоволствие.
Останалите мълчаха и се споглеждаха. Келсайър остана да яде прав.
— Кел, трябва да поговорим — заяви накрая Доксон. — Армията е разбита.
— Да — потвърди Келсайър, без да спира да дъвче. — Забелязах.
— С операцията ни е свършено, Келсайър — обади се Бриз. — Хубав опит, но се провалихме.
Келсайър спря да дъвче. Намръщи се.
— Провалили сме се? Защо мислиш така?
— Вече нямаме армия, Кел — каза Хам.
— Армията беше само част от плана. Претърпяхме сериозен удар, но не сме приключили.
— О, в името на лорд Владетеля, човече! — викна Бриз. — Как може да си толкова безгрижен? Хората ни са избити. Не те ли интересува?
— Интересува ме, Бриз — отвърна съвсем сериозно Келсайър. — Но каквото станало — станало. Трябва да продължим.
— Именно! — Бриз се понадигна. — Да продължим, като забравим този твой безумен план. Зная, че не ти харесва, но това е простичката истина!
Келсайър остави купата на масата.
— Не ме Усмирявай, Бриз. Никога не ме Усмирявай.
Бриз се сепна и го погледна, после каза:
— Добре. Няма да използвам аломантия, ще се огранича с истината. Знаеш ли какво мисля? Мисля, че въобще не си имал намерение да сложиш ръка на атиума. Ти ни използва. Обеща ни богатства, за да те последваме, но нямаше намерение да ни направиш богати. Всичко е заради твоето его — искаш да си най-прочутият главатар на всички времена. Ето защо разпространяваше онези слухове и наемаше хора. Достатъчно си богат — сега искаш да станеш легенда.
И млъкна, втренчил поглед в Келсайър, който скръсти ръце и ги огледа един по един. Всички сведоха смутено погледи, с което само потвърдиха, че са съгласни с Бриз. Вин също. Тишината продължи. Всички очакваха реакцията на Келсайър.
От стълбите отново долетяха стъпки и в кухнята нахлу Дух.
— Кой щял да са грижи, надигай да видиш! Сборище, на Фонтанния площад!
Келсайър не изглеждаше изненадан от съобщението.
— Сборище на Фонтанния площад? — повтори бавно Хам. — Това означава…
— Хайде — подкани ги Келсайър. — Отиваме да видим.
— Предпочитам да не го правя, Кел — обади се Хам. — Избягвам тези представления по съвсем определена причина.
Келсайър — вървеше начело на групата — изобщо не му обърна внимание. Всички — дори Бриз — носеха обикновено скаа облекло и наметала. Беше започнал лек саждопад и от небето се сипеха безгрижни черни снежинки, като листа, падащи от невидимо дърво.
Огромни тълпи скаа изпълваха улицата, повечето работници от фабриките и мелниците. Вин знаеше само една причина, поради която биха пуснали работниците по-рано, за да се съберат на централния градски площад.
Екзекуции.
Никога не бе присъствала на екзекуции. По принцип на екзекуциите трябваше да ходят всички жители на града, но бандите предпочитаха да си остават в леговищата. В далечината ечаха камбани, възвестявайки събитието, от тротоарите ги следяха принудители. Те щяха да посетят всички работилници и мелници, както и случайни къщи, за да заловят тези, които не се подчиняваха на призива да гледат как смъртта се явява като последно наказание. Събирането на толкова много хора на едно място бе трудоемка задача — но в известен смисъл дори това целеше да покаже колко е могъщ лорд Владетеля.
С приближаването на площада тълпата се сгъстяваше. Прозорците бяха изпълнени със зяпачи, хората се притискаха напред. „Няма начин всички да се поберат“. Лутадел не беше като повечето градове — населението му беше огромно. Дори ако присъстваха само мъже, пак повечето нямаше да могат да видят екзекуциите.
Но въпреки това идваха. Донякъде, защото беше задължително, от друга страна, така щяха да се измъкват поне за малко от работа. Имаше и такива — подозираше Вин, — които го правеха от нездраво любопитство към зрелищата.
Скоро се наложи да си проправят път през тълпата. Някои скаа ги поглеждаха навъсено, но повечето просто понасяха покорно всичко. Други пък не скриваха изненадата си при вида на Келсайър, макар че беше прикрил белезите си. Тези хора му отстъпваха път охотно.
Не след дълго групата стигна до сградите, които заобикаляха площада. Келсайър избра една, кимна на Доксон и той ги поведе нататък. Мъжът на вратата се опита да им препречи пътя, но Докс посочи покрива и многозначително разклати кесията си. Само след минути групата им разполагаше с целия покрив.
— Клъбс, Задими ни, ако обичаш — тихо каза Келсайър.
Сгърбеният занаятчия кимна и след миг групата стана невидима за използващите бронз аломанти. Вин приклекна на ръба на покрива, опря ръце на каменните перила и се загледа в площада долу.
— Толкова много хора…
— Вин, ти си прекарала целия си живот в града — рече Хам, който бе застанал до нея. — Сигурно и преди си виждала големи тълпи…
— Да, но… — Как да му обясни? Местещата се бавно, плътно сбита маса не беше като нищо, което бе виждала. Изглеждаше безкрайна, с пипала, простиращи се по всички улици. Скаа бяха притиснати толкова плътно, че тя се чудеше как успяват да дишат.
Благородниците бяха в центъра на площада, отделени от простолюдието с кордон от войници. Намираха се съвсем близо до фонтана, който се издигаше на няколко стъпки над площада. Някой бе сковал трибуна за аристократите и те бяха насядали там, сякаш очакваха да наблюдават конно надбягване. Слуги държаха разпънати чадъри срещу саждопада, който бе толкова слаб, че останалите не му обръщаха внимание.
До трибуната на благородниците се бяха подредили принудителите — редови със сиви раса и инквизитори с черни. Вин потръпна. Имаше осем инквизитори — мършавите им фигури се извисяваха с цяла глава над принудителите. Но не само ръстът отделяше тези мрачни създания от техните далечни роднини. Сякаш ги обгръщаше някакъв невидим, но осезаем ореол.
Вин насочи вниманието си към редовите принудители. Повечето стояха гордо изпънати в расата си — колкото по-фин бе платът, толкова по-висок бе постът. Вин присви очи, разпали калай и скоро откри познато лице.
— Ето там — посочи тя. — Този е баща ми.
Келсайър настръхна.
— Къде?
— В предната редица на принудителите — обясни Вин. — Ниският, със златист шарф.
— Това ли е баща ти? — попита след кратка пауза Келсайър.
— Кой? — намеси се Доксон и също примижа. — Не мога да им различа лицата.
— Тевидиан — каза Келсайър.
— Архипреланът? — изненадано попита Доксон.
— Какво? — подскочи Вин. — Какъв е той?
Бриз се засмя.
— Архипреланът е началник на Министерството, скъпа. Той е най-важният принудител на лорд Владетеля — формално погледнато дори е с по-висок пост от инквизиторите.
Вин се слиса.
— Архипреланът — повтори Доксон и поклати глава. — От трън, та на глог.
— Вижте! — обади се Дух и посочи.
Тълпата скаа се беше раздвижила. Вин смяташе, че са твърде много, за да могат дори да помръднат, но явно грешеше. Хората започнаха да отстъпват, оформяха коридор, водещ до централната платформа.
„Какво може да ги накара да…“
И тогава го усети. Потискаща вцепененост, като огромна, притискаща ги отгоре завивка, която отнемаше въздуха, крадеше от волята. Вин разпали мед, но въпреки метала усещаше, че лорд Владетеля продължава да й въздейства. Долавяше приближаването му, желанието му да й отнеме волята, силата да чувства.
— Той идва — прошепна приклекналият до нея Дух.
От една странична улица се появи черна каляска, теглена от огромни бели жребци, и затрополи по оформилия се коридор. Движеше се с усещането за… неизбежност.
Скаа отстъпиха още, привели гърбове под мощното Усмиряващо влияние. Гласовете и шепотът замряха и на площада се възцари нереална тишина.
— Той е толкова могъщ… — прошепна Бриз. — Дори във върхова форма не мога да Усмирявам повече от стотина души. А тук сигурно има десетки хиляди!
Дух надзърна над парапета.
— Сякаш ме вика да скокна. Да се метна и…
Млъкна и тръсна глава, като че ли се пробуждаше от сън. Вин се намръщи. Беше настъпила някаква промяна. Тя внимателно изгаси медта и откри, че вече не усеща Усмиряващото влияние на лорд Владетеля. Чувството за ужасяваща потиснатост — за бездушие и пустота — беше изчезнало. Дух надигна глава, останалите членове на групата също се поизправиха.
Вин се огледа. Хората долу изглеждаха както преди. Само другарите й…
Погледът й се спря на Келсайър. Главатарят стоеше с изправен гръб, втренчил поглед в черната каляска, и лицето му изглеждаше съсредоточено.
„Той Разбунва чувствата ни — осъзна Вин. — Противи се на силата на лорд Владетеля“. Очевидно беше трудно, дори с толкова малка група.
„Бриз е прав. Как може да се бориш с нещо толкова силно? Лорд Владетеля Усмирява наведнъж стотици хиляди!“
Но Келсайър продължаваше да се бори. Вин реши за всеки случай да разпали мед. После запали цинк и се напрегна да помогне на Келсайър, като размиряваше чувствата на другарите си. Имаше усещането, че Притегля нещо огромно, някаква неподвижна стена. Но беше длъжна да помогне и малко след това Келсайър се поотпусна и й хвърли благодарен поглед.
— Вижте — обади се Доксон, който, изглежда, нямаше представа за невидимата битка около него. — Колите със затворниците. — И посочи десетина талиги, които трополяха по коридора след лорд Владетеля.
— Познавате ли някой от тях? — попита Хам и се наведе напред.
— Ни съм по гледането аз — отвърна Дух изплашено. — Чичо, ти пална огънчето, нали?
— Да, разпалих мед — потвърди Клъбс. — Не се безпокой, в безопасност си. А и сме достатъчно далеч от лорд Владетеля — площадът е огромен.
Дух кимна, после, изглежда, разпали калай. Миг по-късно поклати глава.
— Не мой да разпознава хич.
— Дух, ти не си участвал във вербуването — прекъсна го Хам.
— Тъй де — потвърди Дух. Макар че акцентът оставаше, той очевидно се стараеше да говори правилно.
Келсайър засенчи очи с длан.
— Виждам пленниците. Не, тези лица са ми непознати. Това не са нашите войници.
— Кои са тогава? — попита Хам.
— А и повечето са жени и деца — продължи Келсайър.
— Семействата на войниците? — попита ужасено Хам.
Келсайър поклати глава.
— Съмнявам се. Нямали са достатъчно време да идентифицират убитите.
Хам се намръщи объркано.
— Случайни хора, Хамънд — каза Бриз с тиха въздишка. — Примери за назидание — невинни жертви, за да накажат онези скаа, които помагат на бунтовниците.
— Дори не е това — обади се Келсайър. — Съмнявам се, че лорд Владетеля знае, или го е грижа, че повечето от хората, които вербувахме, бяха от Лутадел. Навярно си мисли, че това е просто селско въстание. Целта на това представление е да покаже на всички кой държи властта.
Каляската на лорд Владетеля закова точно в центъра, но тиранът остана вътре.
Талигите със затворници също спряха и група принудители и войници почнаха да ги разтоварват. Черните сажди продължаваха да се сипят.
Първата група затворници — повечето не оказваха почти никаква съпротива — бяха изтикани на централната платформа. Един инквизитор надзираваше работата и със знаци насочваше затворниците, така че да се подреждат зад четирите чашковидни фонтана.
Натиснаха четирима затворници да коленичат пред четирите фонтана — и четирима инквизитори вдигнаха обсидиановите си секири. Четири глави тупнаха на земята. Телата, все още придържани от войниците, изляха бликащата кръв право във фонтаните.
Водата във фонтаните почервеня. Войниците захвърлиха труповете настрана и изкараха напред следващите четирима.
Дух извърна отвратено поглед.
— Защо… защо Келсайър не направи нещо? Защо не ги спаси?
— Не ставай глупав — отвърна Вин. — Долу има осем инквизитори — без да споменаваме самия лорд Владетел. Келсайър трябва да е побъркан, за да се намеси.
„Макар че не бих се изненадала, ако реши да го направи“ — помисли си, като си спомни как Келсайър бе готов да се хвърли срещу цяла армия. Погледна го. Той сякаш едва се сдържаше да не скочи долу.
Дух се отдалечи назад, за да повърне на спокойствие, без да цапа хората на площада. Хам пъшкаше тихо и дори Клъбс изглеждаше разстроен. Доксон гледаше мрачно и сериозно, сякаш присъствието му тук беше някакво религиозно бдение. Бриз клатеше глава.
Но Келсайър… Келсайър беше разгневен. Лицето му бе почервеняло, мускулите му се напрягаха, очите му пламтяха.
Още четирима екзекутирани, един от тях — дете.
— Това… — възкликна Келсайър, сочеше ядосано площада. — Това там е нашият враг. Няма място за отстъпление, за отказване. Това не е някаква обикновена задача, от която да се откажеш при първия неочакван поврат.
Още четирима убити.
— Погледнете ги! — почти извика Келсайър и посочи благородниците. Повечето очевидно скучаеха — а неколцина нескрито се забавляваха, шегуваха се помежду си и клатеха възторжено глави. — Зная, че подлагате на съмнение идеите ми — продължи той. — Мислите, че съм прекалено суров с благородниците, че убийствата им са ненужна проява на насилие. Но като ги гледате сега да се смеят, не сте ли съгласни, че заслужават наказанието ми? Аз само възстановявам справедливостта.
Нови четирима екзекутирани.
Вин шареше с тревожен поглед по лицата на благородниците. Откри Елънд сред познатата й група млади мъже. Никой от тях не се смееше — и те не бяха единствените. Вярно, че преобладаващата част от аристократите приемаха зрелището като забавление, но имаше и такива, които изглеждаха ужасени.
Келсайър продължи:
— Бриз, ти ме попита за атиума. Ще бъда откровен. Това никога не е била главната ми цел — събрах тази група, защото исках да променя нещата. Ние ще се сдобием с атиум — ще ни е нужен, за да поддържаме новото правителство, — но целта на моя план не е да направи мен или всички вас богати. Йеден е мъртъв. Той беше нашето извинение — пример, че можем да свършим нещо добро, докато все още претендираме, че сме крадци. Но сега Йеден го няма и ако желаете, можете да се откажете. Да напуснете. Но това няма да промени нищо. Борбата продължава. И други ще загинат. Само дето вие няма да сте част от тази борба.
Още четирима убити.
— Време е да сложим край на тези мрачни представления — рече Келсайър и ги огледа един по един. — Ако ще го правим, трябва да сме честни и открити пред себе си. Да признаем, че не става въпрос за пари. Че целта ни е да спрем това. — Той посочи площада с кървавите фонтани — знак, който щеше да остане и след екзекуцията, за да покаже какво е станало на онези, които не са могли да я наблюдават пряко. — Аз смятам да продължа борбата — тихо каза Келсайър. — Давам си сметка, че някои от вас подлагат водачеството ми на съмнение. Смятате, че твърде много се обвързвам със скаа. Шепнете си, че се опитвам да стана новият лорд Владетел — смятате, че егото ми е по-скъпо, отколкото събарянето на империята.
Той млъкна и Вин зърна вина в очите на Доксон и оставалите. Дух се върна при тях. Изглеждаше наистина зле.
Още четири жертви.
— Грешите — продължи все така тихо Келсайър. — Трябва да ми повярвате. Вие ми вдъхвахте увереност, когато се захванах с тази задача. Все още ми е нужна вашата подкрепа! Каквото и да се случи, каквито и да са шансовете ни, трябва да продължим съпротивата!
Още четирима екзекутирани.
Сега вече всички бяха втренчили погледи в Келсайър. Изглежда, той вече не смяташе за толкова трудно да противодейства на натиска върху чувствата им, оказван от лорд Владетеля, макар че Вин все пак не смееше да изгаси цинка.
„Може би… той е в състояние да го направи“ — помисли си Вин, макар че не можеше да повярва. Ако имаше човек, който би могъл да надвие лорд Владетеля, това несъмнено беше Келсайър.
— Не ви подбирах само заради уменията ви — говореше той, — макар че вие несъмнено сте много способни. Избрах всеки един от вас, защото ви познавам и знам, че имате съвест. Хам, Бриз, Докс, Клъбс… вие сте мъже с репутация на честни, добронамерени люде. Давам си сметка, че ако искам планът ми да успее, трябва да си намеря поддръжници, които вярват. Не, Бриз, не става въпрос за слава или пари. Говорим за война — война, която водим от хиляда години и на която смятам да сложа край. Ако желаете, можете да си вървите. Знаете, че ще ви пусна — без да задавам въпроси, без някакви последствия. Ако искате — идете си. Но от друга страна — рече той и очите му ги изгледаха строго, — ако останете, ще обещаете никога да не подлагате на съмнение командването ми. Може да имате различно мнение за някои решения, но повече няма да шепнете зад гърба ми. Ако останете, ще ме следвате. Разбрано?
Вглеждаше се в очите на всеки поред. И всеки кимваше.
— Кел, не мисля, че някой наистина се е съмнявал в теб — отговори Доксон. — По-скоро бяхме… обезпокоени, ако мога да се изразя така. Армията беше основна съставна част на нашите планове.
Келсайър кимна на север, към главната градска порта.
— Докс, какво виждаш в далечината?
— Градската порта?
— И какво се промени при нея напоследък?
Доксон повдигна рамене.
— Нищо необичайно. Освен че охраната е поразредена…
— Защо? — попита Келсайър. — Хам каза, че гарнизонът е пратен да преследва останките от нашата армия и че сега в града има не повече от десетина процента от личния състав. Това е съвсем обяснимо — гарнизонът е създаден, за да се бори с бунтовниците. Сега Лутадел е беззащитен, но никой не очаква да го нападнат. Досега не се е случвало.
Всички мълчаха, но очевидно осъзнаваха накъде бие.
— Първата част от нашия план за превземането на града е изпълнена — заяви Келсайър. — Примамихме гарнизона да напусне Лутадел. Костваше ни повече жертви, отколкото очаквахме — много повече, отколкото би трябвало. В името на всички Забравени богове бих искал тези хора да не бяха загинали. За съжаление не можем да променим нищо — остава ни само да се възползваме от възможността. Планът все още е в сила — главната бойна сила на противника е напуснала града. Ако сега избухне война между Къщите, лорд Владетеля доста ще се затрудни, за да я спре. Стига да го иска, разбира се. Защото по някаква причина в миналото той винаги се е отдръпвал и е оставял благородниците да уреждат сметките помежду си. Може би смята, че като си прерязват гърлата един другиму, забравят за него.
— Ами ако гарнизонът се върне? — попита Хам.
— Според мен — заяви Келсайър — лорд Владетеля ще го остави да гони останките от армията ни поне няколко месеца, за да даде възможност на благородниците да изпуснат парата. Само че ще получи повече, отколкото е очаквал. Когато войната между Къщите избухне, ние ще използваме настъпилия хаос, за да завладеем двореца.
— И с каква армия, драги? — попита Бриз.
— Все още имаме известни сили — отвърна Келсайър. — А и време да съберем повече. Ще трябва да сме предпазливи — не бива да използваме пещерите, така че ще скрием войниците в града. Това означава да ги разделим на малки групи. Но последното едва ли ще е проблем — нали разбирате, че гарнизонът рано или късно ще се върне.
На площада екзекуциите продължаваха. Вин се зачуди какво ли има предвид Келсайър с последното изречение.
— Именно, Кел — обади се Хам. — Гарнизонът ще се върне, а ние няма да разполагаме с достатъчно голяма армия, за да му се противопоставим.
— Но ще държим съкровищницата на лорд Владетеля — отвърна Келсайър с усмивка. — Какво каза ти за войниците от гарнизона, Хам? Какви са те?
Главорезът помисли малко и също се усмихна.
— Наемници.
— Парите на лорд Владетеля ще са у нас — обясни Келсайър, — а това означава, че ще получим и армията му. Все още можем да успеем, господа. Можем да изпълним нашия план.
Увереността се върна на лицата на другите. Вин обаче бе извърнала очи към площада. Водата във фонтаните бе гъста и червена, сякаш се състоеше само от кръв. Лорд Владетеля продължаваше да следи ставащото от каляската си. Прозорците й бяха отворени, но дори с разпален калай Вин едва различаваше фигурата вътре.
„Това е нашият истински враг — помисли тя. — Не липсващият гарнизон, нито инквизиторите с техните секири. Този човек. Същият, който е написал дневника. Трябва да открием начин да го победим, инак всичко ще е безсмислено“.