Брандън Сандърсън
Последната империя (25)

23.

Нощем успявам да поспя само няколко часа. Трябва да се придвижваме напред — да преодоляваме колкото се може по-голямо разстояние, — но когато най-сетне си легна, сънят ми убягва. Същите мисли, които ме терзаят денем, се нахвърлят и нощем върху мен.

И не само това, но и чувам тътнещи звуци отгоре, пулсациите на планините. Които ме Притеглят все по-близо с всеки удар.

— Казват, че смъртта на братята Джефенри е свързана с убийството на лорд Ентрон — почти шепнеше лейди Клис. Зад тях музикантите продължаваха да свирят, но тъй като вече бе доста късно, на дансинга имаше само няколко двойки. При тази новина хората около лейди Клис сбърчиха чела. Бяха шестима, включително Вин и нейният компаньон, млад наследник на незначителна Къща, казваше се Милин Давенплю.

— Клис, чуй се само — обади се Милин. — Къщи Джефенри и Текиел са съюзници. Защо Текиел ще убиват двама благородници на Джефенри?

— Защо наистина? — попита Клис и се наведе напред със съзаклятническо изражение, а тежкият й кок се наклони заплашително. Тя беше несекващ извор на всякакви клюки. — Спомняте ли си, че откриха лорд Ентрон мъртъв в градината на Текиелови? Е, тогава изглеждаше, че го е убил някой от враговете на Къща Текиел. Но Къща Джефенри отдавна моли Текиел да сключат съюз — вероятно сред тях има хора, които смятат да подтикнат този процес с подобни крайни мерки.

— Искаш да кажеш, че Джефенри нарочно са убили съюзник на Текиел? — попита Рене, приятелят на Клис, и смръщи вежди при тази мисъл.

Клис го потупа по ръката.

— Не се тревожи за това, скъпи — посъветва го тя и се върна към прекъснатия разговор. — Не разбирате ли? Джефенри убиват тайно лорд Ентрон с надеждата да се сдобият с лелеяния съюз. Това ще им осигури достъп до каналните доставки на Текиелови с източните равнини.

— Само дето постигнаха обратен резултат — добави замислено Милин. — Текиел са открили измамата и са убили Ардус и Колинс.

— Танцувах с Ардус няколко пъти на последния бал — обади се Вин. „А сега той е мъртъв, намерили трупа му на улицата пред някакъв бордей на скаа“.

— Така ли? — попита Милин. — Биваше ли го в танците? Вин сви рамене.

— Не особено.

„Само това ли ще попиташ, Милин? Човекът е мъртъв, а ти се интересуваш дали съм го харесала повече от теб“.

— Е, сега танцува с червеите — подхвърли Тиден, последният мъж в групата.

Милин се разсмя дрезгаво, но бе единственият. Шегите на Тиден бяха все от това естество и не срещаха широк прием. Той, изглежда, бе от онзи тип мъже, които се чувстват по-добре сред разбойници като хората на Кеймън, отколкото в балните зали.

„Разбира се. Нали Докс каза, че отвътре всички са такива“.

Разговорът с Доксон продължаваше да тревожи мислите й. Когато бе започнала да ходи по баловете, си мислеше колко фалшиво е всичко. Но как след това бе забравила първите си впечатления? Как бе допуснала външният вид да я подлъже, да започне да се възхищава на маниерите и блясъка им?

Сега всяко докосване на мъжка ръка я караше да подскочи — сякаш е опарена от нажежена пръчка. Колко скаа бе убил Милин? Ами Тиден? Сигурно бе от онези, които обичаха да посещават нощем проститутките.

Но не й оставаше друго, освен да продължава да играе. Тази вечер най-сетне бе облякла черната рокля, движена от подсъзнателното желание да се открои по някакъв начин от другите жени с техните пъстри тоалети и често твърде ярки усмивки. Ала нямаше начин да избягва компанията им, още повече сега, когато бяха започнали да я приемат като част от тях. Келсайър щеше да се зарадва, като научи, че планът му относно Къща Текиел действа, а това не беше единственото, което бе успяла да открие. Разполагаше с още много на пръв поглед незначителни сведения, които обаче можеха да се окажат полезни за групата.

Едно от тях касаеше Къща Венчър. Семейството се подготвяше за избухването на вероятно продължителна война между Къщите, доказателство за това бе и че Елънд все по-рядко се вясваше по баловете. Не че Вин имаше нещо против. Когато идваше, той обикновено я избягваше, а и тя не гореше от желание да разговаря с него. След разговора с Доксон изпитваше подозрение към всички.

— Милин? — попита лорд Рене. — Все още ли възнамеряваш да се присъединиш към нас утре за една партия сушимида?

— Разбира се, Рене — отвърна Милин.

— Не чух ли това обещание и предния път? — обади се Тиден.

— Ще бъда там — заяви Милин. — Предния път изникна нещо важно.

— Което няма да изникне отново, така ли? Знаеш, че играта няма да стане, ако не сме четирима. Ако не дойдеш, ще поканим някой друг…

Милин въздъхна, вдигна ръка и махна рязко. Движението привлече вниманието на Вин — преди това бе слушала разговора с половин ухо. Тя погледна на кого маха и едва не подскочи от изненада, когато забеляза, че към тях се приближава принудител.

Досега бе успявала да избягва вниманието им. След първата и среща с архипрелана преди няколко месеца — и последвалото я преследване на инквизитора — се стараеше да стои далече от тях.

На устните на принудителя трепкаше неприятна усмивка. А може би видът му бе такъв заради затъкнатите в колана оръжия и скритите в дългите сиви ръкави ръце. Или заради татуировките около очите и сбръчканата от възрастта кожа. Може би се дължеше на начина, по който ги гледаше, сякаш надзърташе иззад маската си. Това не беше обикновен благородник, а принудител — очите на лорд Владетеля, ръката, налагаща неговите закони.

Принудителят спря до масата. Ако се съдеше по татуировките, беше член на Ортодоксалния отдел, главния чиновнически филиал на Министерството. Огледа групата и каза тихо:

— Да?

Милин извади няколко монети.

— Обещах да се срещна с тези двама приятели за партия сушимида утре. — И подаде парите на принудителя.

Изглеждаше толкова глупава причина за повикването на принудител — или поне така си помисли Вин. Принудителят обаче не се изсмя, нито по някакъв начин показа, че поводът е лекомислен, а се усмихна и прибра парите с ловкостта на уличен джебчия.

— Свидетелствам за това, лорд Милин.

— Доволни ли сте? — попита Милин другите двама.

Те кимнаха.

Принудителят се обърна, без да поглежда повече към Вин, и се отдалечи. Расото му се поклащаше.

„Те сигурно знаят всичко, което става в двора — осъзна Вин. — Щом благородниците ги викат да свидетелстват за нещо толкова дребно…“ Колкото повече научаваше за Министерството, толкова повече се възхищаваше на организацията, създадена от лорд Владетеля. Принудителите присъстваха на всяка търговска сделка, Доксон и Реноа се срещаха с тях почти всеки ден. Само те можеха да разрешават годежи, сватби и разводи, поземлени покупки, унаследяване на титли. Не свидетелстваше ли принудител на някое събитие, то все едно не се бе случвало, не поставеше ли печат под документа, написването му се обезсмисляше.

Поклати замислено глава. Разговорът вече се насочваше към други теми. Беше доста късно и главата й бе натъпкана с информация, която трябваше да опише, когато се прибере във Фелисе.

— Простете, лорд Милин — рече тя и сложи ръка на рамото му — докосването до него я накара да потръпне. — Мисля, че е време да се оттегля.

— Ще ви изпратя до каретата — предложи той.

— Не е необходимо — отвърна тя със сладък гласец. — Искам да се освежа, докато повикат стюарда ми. Ще ида да поседя на нашата маса.

— Щом така желаете — рече той и кимна почтително.

— Вървете, щом трябва, Валет — намеси се Клис. — Но пък ще пропуснете новините за Министерството…

Вин спря.

— Какви новини?

В очите на Клис блеснаха пламъчета и тя потърси с поглед отдалечаващия се принудител.

— Инквизиторите са се разщъкали като хлебарки. През последните няколко месеца са ударили два пъти повече улични крадци. Не ги залавят, убиват ги на място.

— Откъде знаете това? — попита скептично Милин.

— Имам си източници — отвърна с усмивка Клис. — Днес следобед инквизиторите са разкрили още една банда. Щабът им не бил далече оттук.

Вин усети, че я побиват тръпки. Работилницата на Клъбс беше съвсем наблизо.

„Не може да са те. Доксон и останалите са хора с опит. Дори без Келсайър в града пак ще са в безопасност“.

— Проклети крадци — обади се Тиден. — Проклети скаа, дето не си знаят мястото. Не им ли стига храната и дрехите, дето им даваме, ами трябва и да ни бъркат в джобовете?

— Изумително е как тези същества преживяват от кражби — заговори Карли, младата съпруга на Тиден, с мъркащия си глас. — Не мога да си представя колко трябва да си тъп, за да позволиш да те обере един скаа.

Тиден се изчерви и Вин го погледна любопитно. Карли рядко се обаждаше, освен, за да натрие носа на мъжа си. „Изглежда, той самият е от пострадалите. Или е жертва на някоя измама?“

Тя се обърна да си върви — и това я изправи лице в лице с новия член на компанията: Шан Елариел.

Бившата годеница на Елънд беше безупречна както винаги. Дългата и черна коса сияеше ослепително, красивата й фигура само напомняше на Вин колко е кльощава. Надменна по начин, който би разклатил увереността и на най-уравновесения човек, Шан беше — поне в представите на Вин — нагледен пример за перфектната аристократка.

Мъжете в групата кимнаха с уважение, жените се поклониха, зарадвани от оказаната им чест. Вин се огледа, търсейки изход, но Шан продължаваше да й стои на пътя.

— Ах, лорд Милин — рече Шан Елариел на компаньона на Вин за вечерта, — колко жалко, че приятелката ви тази вечер се разболя. Изглежда, не сте имали кой знае какъв избор.

Милин се изчерви, поставен в трудно положение. Дали да защитава Вин и вероятно да си спечели неблагоразположението на една властна жена? Или да се съгласи с Шан, с което да обиди спътничката си?

Избра пътя на страхливеца — реши да игнорира коментара.

— Лейди Шан, за нас е удоволствие да ни правите компания.

— Не се и съмнявам — отвърна Шан, докато оглеждаше със задоволство сконфузената Вин.

„Проклета жена!“ — изруга Вин наум. Изглежда, никога нямаше да се откаже да се заяжда с нея.

— Боя се обаче — продължи Шан, — че не съм дошла да си бъбрим. Може да ви се стори неприятно, но имам работа с момичето на Реноа. Ще ни извините ли?

— Разбира се, милейди — рече Милин. — Лейди Валет, благодаря ви за компанията тази вечер.

Вин му кимна, кимна и на останалите. Чувстваше се като ранено животно, което е принудено да напусне стадото. Нямаше никакво желание да разговаря с Шан.

— Лейди Шан — почна тя, когато се отдалечиха от масата. — Струва ми се, че интересът ви към мен е неоправдан. Напоследък почти не съм се виждала с Елънд.

— Зная — отвърна Шан. — Изглежда, надцених твоята компетентност, малката. Човек би си помислил, че когато някоя като теб спечели благоразположението на мъж с много по-висок ранг, няма да му позволи да се измъкне толкова лесно.

„Не трябва ли да ревнува? — зачуди се Вин и се постара да овладее трепета си, когато долови аломантичното докосване на Шан. — Не трябва ли да ме мрази, че съм заела мястото й?“

Но не така постъпваха благородниците. Вин беше само едно дребно развлечение. Шан не целеше да си възвърне интереса на Елънд — искаше само да отмъсти на мъжа, който я е изоставил.

— Едно умно момиче щеше да се възползва от случката по единствения възможен начин — продължи Шан. — Ако си мислиш, че някой друг важен благородник някога ще ти обърне внимание, лъжеш се дълбоко. Елънд обича да шокира двора — този път го направи с най-непретенциозното и глуповато девойче, което успя да намери. Използвай тази възможност, скоро няма да намериш друга.

Вин стисна зъби, за да преодолее обидата и аломантичния натиск — Шан очевидно се бе научила да принуждава хората да преглъщат обидите, с които се забавляваше.

— Сега — Шан я погледна твърдо — ми е нужна информация относно една книга, която Елънд притежава. Можеш да четеш, нали?

Вин кимна.

— Добре. Достатъчно е да запомниш заглавията на книгите му — не го прави от кориците, те могат да подвеждат. Ще ги прочетеш на първите страници и ще ми ги кажеш.

— Ами ако вместо това съобщя на Елънд какво замисляте?

Шан се разсмя.

— Скъпа моя, ти нямаш представа какво замислям. Освен това, изглежда, регистрираш известен напредък в двора. Сигурно си даваш сметка, че мисълта да ме предадеш не бива никога да се пръква в малката ти главица.

След тези думи Шан се отдалечи, придружена от бързо сформирала се свита ласкатели. Аломантичното й въздействие намаля и Вин усети как гневът й се надига. Преди време вероятно щеше да побегне, за да скрие сълзите и яда си. Но тази вечер изпитваше желание да отвърне на удара.

„Успокой се. Нещата се развиват добре. Сега си пешка в играта на Големите къщи — много дребни благородници вероятно мечтаят за подобна възможност“.

Тя въздъхна и се върна при масата, където бе седяла с Милин. Компанията вече я нямаше.

Тази вечер балът бе организиран в разкошната Къща Хастинг. Високата централна цитадела бе обкръжена от шест добавъчни кули, всяка свързана с покрит навес с централната сграда. Постройките бяха украсени отдолу догоре с витражи.

Балната зала бе на върха на широката цитадела. Имаше система от теглени с въжета платформи, за да не се изморяват гостите при изкачването нагоре. Вин бе виждала далеч по-импозантни зали — тази не беше нещо повече от просторно помещение със сводест покрив и големи прозорци.

„Странно как някои неща започват да ти омръзват — помисли си тя. — Може би затова благородниците започват да вършат толкова ужасни неща. Затова убиват, когато не намират забавление в нищо друго“.

Нареди на един слуга да потърси Сейзед и приседна, за да даде малко почивка на изморените си крака. „Ох, дано Келсайър се прибере по-скоро“ — мина й през ума. Без него групата не работеше със същия дух. Изглежда, им липсваше заразителният оптимизъм на Кел.

Огледа се изморено и погледът й срещна очите на Елънд Венчър, който стоеше недалеч от нея и разговаряше с група млади аристократи. Тя замръзна. Частица от нея — онази част, която беше истинската Вин — я подканяше да избяга и да се скрие. Можеше спокойно да се свре под масата например, въпреки роклята.

Странно, но напоследък бе забелязала, че Валет е по-силната от двете. „Трябва да говоря с него — помисли си тя. — Не заради Шан, а за да разбера истината. Доксон сигурно преувеличава. Няма друг начин“.

Кога бе станала толкова уверена? Докато се изправяше, се удиви на решителността си. Тръгна през залата, като пътьом оправи полите на роклята. Един от другарите на Елънд го тупна по рамото и я посочи. Елънд се обърна и двамата младежи се отдръпнаха.

— О, Валет — посрещна я той. — Пристигнах късно. Не знаех, че си тук.

„Лъжец“. Разбира се, че беше знаел. Валет не би пропуснала бала на Хастингови. Как да започне разговора? Как да го попита?

— Напоследък ме избягваш — каза тя.

— Е, не бих се изразил така. Просто бях зает. Проблеми от политическо естество. Освен това, мисля, те предупредях, че съм грубоват… — Той млъкна. — Валет? Какво е ставало?

Вин едва сега осъзна, че подсмърча. По бузата й се търкулна сълза. „Глупачка! — ядоса се тя, докато попиваше сълзата с кърпичката на Лестибърнс. — Ще си развалиш грима!“

— Валет, ти трепериш! — каза Елънд загрижено. — Ела да те изведа на балкона да подишаш чист въздух!

Тя го остави да я отведе навън под звуците на музиката и разговорите на гостите. Тук беше тихо и тъмно. Балконът — една от многото издатини на върха на Цитаделата — беше пуст. В единия край имаше самотна каменна пейка, а по ъглите бяха поставени растения в саксии.

Мъгли се рееха из въздуха, типични за нощта, но пък вратите бяха отворени и близостта на светлината и топлината отнемаше от силата им. Елънд не им обърна внимание. И той, като повечето благородници, смяташе страха от мъглата за глупаво суеверие на скаа. Вин предполагаше, че поне в това са прави.

— И за какво е всичко това? — попита той. — Признавам, избягвах те. Съжалявам. Не го заслужаваше, но просто реших, че по-добре да не се обвързваш с негодник като мен…

— Спал ли си някога с жена скаа? — попита тя.

Елънд се сепна и я погледна смаяно.

— Това ли е всичко? Кой ти каза?

— Правил ли си го? — настоя тя.

Елънд не отговаряше.

„В името на лорд Владетеля. Истина е“.

— Седни — каза той и й нагласи един стол.

— Вярно е, нали? — попита Вин, докато сядаше. — Правил си го. Той беше прав, всички сте чудовища.

— Аз… — Той сложи ръка на рамото й, но Вин се дръпна. Една сълза капна на роклята й. Тя изтри машинално очи и върху кърпичката остана петно грим.

— Бях на тринадесет — продължи тихо Елънд. — Баща ми сметна, че е дошъл моментът да стана „мъж“. Валет, дори не знаех, че след това ще убият момичето. Честно, не знаех.

— А после? — попита тя разгневено. — Колко още момичета сте убили, Елънд Венчър?

— Нито едно! Повече не го правих, Валет. Не и след като разбрах какво е станало първия път.

— Нима очакваш да ти повярвам?

— Не зная. Виж, давам си сметка, че придворните дами често смятат мъжете за грубияни, но трябва да ми повярваш. Не всички сме такива.

— Друго ми казаха.

— Кой? Някой провинциален благородник? Валет, те не ни познават. Завиждат ни, защото контролираме транспортните канали — и може би са прави. Но завистта им не ни превръща в зли хора.

— И какъв е процентът? Колцина от благородниците го правят?

— Вероятно една трета — отвърна Елънд. — Не съм сигурен. Избягвам да се събирам с подобни хора.

Искаше й се да му повярва и желанието я направи още по-скептична. Но когато надзърна в очите му — очи, които винаги бе смятала за искрени, — усети, че везните се накланят към него. За първи път успя да заглуши шепнещия глас на Рийн и да му се довери без уговорки.

— Една трета — прошепна. „Толкова много. Но все пак е по-добре, отколкото да са всички“. Отново попи сълзите си и Елънд забеляза кърпичката.

— Кой ти я даде?

— Един ухажор.

— Същият, който ти разказа тези неща за мен?

— Не, той е друг. Той… смята, че всички благородници, или поне тези в Лутадел, са ужасни хора. Каза, че за придворните дами не е изневяра, когато мъжете им спят със скаа.

— Твоят информатор не познава добре жените — изсумтя Елънд. — Съмнявам се, че ще откриеш и една дама, която да се отнесе с безразличие, ако мъжът й се забавлява с друга — пък била тя и скаа.

Вин кимна, пое си дълбоко дъх и се помъчи да се успокои. Чувстваше се странно, но същевременно някак успокоена. Елънд бе коленичил до стола й и я гледаше загрижено.

— И така — продължи тя, — баща ти е от тази една трета?

Дори на бледата светлина забеляза, че лицето на Елънд пламва.

— Той харесва всякакви жени — скаа или аристократки, за него няма значение. Валет, все не мога да забравя онази нощ. Аз… ще ми се да не се беше случвало.

— Вината не е твоя, Елънд. Бил си само тринайсетгодишно хлапе и си направил каквото ти е казал баща ти.

Елънд отмести поглед, но тя успя да зърне в очите му гняв и вина.

— Някой трябва да спре тези неща — заяви той и Вин се изненада от настойчивостта в гласа му.

„Ето един човек, който не е безразличен. Човек като Келсайър и Доксон. Добър човек. Защо те не го виждат?“

Елънд въздъхна, изправи се и придърпа един стол до нейния. Седна, опря лакът на облегалката и приглади разчорлената си коса.

— Сигурно не си първата дама, която е плакала на бал, но си първата, за която ме е грижа. Изглежда, благородническото ми възпитание е достигнало нови дълбини.

Вин се усмихна.

— Не си виновен. Просто… се чувствам изтощена от изминалите няколко месеца. А когато узнах за тези неща, не можах да го преглътна.

— Време е да се овладее покварата в Лутадел — заяви Елънд. — Лорд Владетеля не я вижда — или не иска да я види.

Вин кимна и го погледна.

— Защо всъщност ме избягваш напоследък?

Елънд се изчерви отново.

— Предположих, че новите ти приятели са ти по-интересни.

— И какво означава това?

— Валет, не ми харесват хората, с които се събираш. Доста бързо успя да си намериш място в обществото, а политиката променя хората в неприятна посока.

— Лесно е да се каже — тросна се тя. — Особено когато си на върха на политическата йерархия. Ти можеш да си позволиш лукса да избягваш политическите игри — но някои от нас не са такива щастливци.

— Да, права си.

— Освен това — продължи Вин — ти играеш на политика не по-зле от всички останали. Или ще отречеш, че първоначалният ти интерес към мен не беше предизвикан от желанието да подразниш баща си?

Елънд вдигна ръце.

— Добре, смятай ме за справедливо наказан. Идеята беше глупава. Но това, изглежда, е наследствена черта.

Вин въздъхна, изправи се и остави на прохладния вятър да погали лицето й. Вече беше сигурна в едно — че Елънд не е чудовище. Може би се беше поддала твърде много на влиянието на Келсайър. Беше започвала да вярва на хората около себе си, а сред тях на първо място бе Елънд Венчър.

След като се увери, че той не е свързан с жестокостите, случващото се между благородниците и скаа, кой знае защо, престана да й изглежда толкова непоносимо. Ако само една трета от аристократите вършеха тези ужасни неща, значи имаше надежда обществото да се спаси. Благородниците трябваше да се променят — ето върху какво щяха да съсредоточат усилията си. Трябваше да се сложи край на тези неща, независимо от кръвта, която течеше в жилите на виновниците.

„В името на лорд Владетеля! Ето че започвам да разсъждавам като другите — сякаш съм в състояние да променя нещата“.

Погледна седналия до нея Елънд. Изглеждаше нещастен.

„Събудих лоши спомени — помисли тя виновно. — Не се учудвам, че толкова мрази баща си“. Искаше й се да направи нещо, за да му помогне да се почувства по-добре.

— Елънд — каза, за да привлече вниманието му. — Те са като нас.

Той вдигна глава.

— Моля?

— Скаа от плантациите. Веднъж ме попита. Боях се и ти отговорих както подобава на една знатна дама — но ти, изглежда, се разочарова от думите ми.

Той се наведе към нея.

— Значи наистина си била сред тях?

Вин кимна.

— Доста време. Твърде много, ако питаш семейството ми. Може би затова ме пратиха тук. Познавах няколко скаа доста добре — особено един възрастен човечец. Беше изгубил жената, която обичаше, заради мимолетното забавление на благородник.

— Във вашата плантация?

Вин поклати глава.

— Беше беглец, дошъл в плантацията на баща ми.

— И ти го скри? — Елънд я погледна учудено. — Скаа бегълците трябва да се екзекутират!

— Запазих тайната му. Не го познавах добре, но ще ти кажа нещо, Елънд — той можеше да обича като всеки благородник! Дори по-силно от някои, които опознах тук, в Лутадел.

— А разумът? — продължи разпалено Елънд. — Не ти ли се струваха малко… изостанали?

— Разбира се, че не — тросна се тя. — Елънд Венчър, ще ти кажа, че познавах неколцина скаа, които бяха по-умни и от теб. Може да не са образовани, но са природно интелигентни. И освен това са ядосани.

— Ядосани? — повтори той.

— Някои. Заради начина, по който се отнасяме с тях.

— Значи знаят? За неравенството между нас и тях?

— Как да не знаят? — попита Вин и отново вдигна кърпичката. Но спря, като забеляза, че цялата е изцапана с грим.

— Вземи. — Елънд й подаде своята. — Разкажи ми още. Как научи тези неща?

— Те ми ги казаха. Вярваха ми. Зная, че са разгневени, задето не могат открито да се оплакват от живота си. Зная, че са интелигентни, от нещата, които крият от благородниците.

— Като например?

— Като например тяхната нелегална мрежа. Скаа помагат на бегълците да се придвижват по каналите от една плантация до друга. Благородниците не забелязват това, защото никога не запомнят лицата им.

— Интересно.

— Освен това — продължаваше Вин — има банди крадци. Предполагам, че тези скаа трябва да са доста умни, щом успяват да се крият от принудителите и благородниците и да обират Големите къщи под носа на лорд Владетеля.

— Да, зная. Бих искал да се запозная с някой от тях, за да го попитам как го правят. Трябва да са изключителни хора.

Вин почти бе готова да продължи, но се сепна. „И без това вероятно му разкрих твърде много“.

Елънд я погледна.

— Вин, ти също си невероятна жена. Не биваше така безотговорно да предполагам, че си като останалите. Всъщност дори си мисля, че може би ще им повлияеш в положителна посока.

Вин се усмихна.

— Но сега е време да тръгвам. — Елънд се надигна. — Тази вечер дойдох със съвсем конкретна цел — да се срещна с няколко мои приятели.

„Точно така! — помисли си тя. — И един от тях е Хастинг, за когото Келсайър и Сейзед бяха учудени“.

Вин също се надигна и му подаде кърпичката.

Той не я взе.

— Бих искал да я задържиш. Не я дадох само за да си попиеш сълзите.

Вин сведе очи. „Когато благородник ухажва една дама, той й дава кърпичката си“.

— О! — въздъхна тя. — Благодаря ти.

Елънд се усмихна и пристъпи към нея.

— Онзи, другият човек, който и да е той, вероятно те е подвел за мен, заради глупостта ми. Но не съм толкова глупав да пропусна възможността да се съревновавам с него. — Намигна й игриво и се прибра в залата.

Вин почака малко и го последва. Елънд вече разговаряше с други двама — Лекал и Хастинг, политически противници на Венчър. Тримата се отправиха към стълбището в другия край на залата.

„От това стълбище се излиза на съседната кула“ — помисли тя.

— Господарке Валет?

Вин трепна и се обърна. Сейзед стоеше на крачка зад нея.

— Готова ли сте да тръгваме?

Вин се приближи към него.

— Лорд Елънд Венчър току-що слезе по онова стълбище заедно с Хастинг и Лекал.

— Интересно — промърмори Сейзед. — И защо… Господарке, какво е станало с грима ви?

— Няма значение. Мисля, че трябва да ги последваме.

— Това нова кърпичка ли е, господарке? — продължи с въпросите Сейзед. — Виждам, че не си губите времето.

— Сейзед, ти слушаш ли ме?

— Да, господарке. Предполагам, че бихте могли да ги последвате, но ще направите впечатление. Не зная дали това е добър метод за събиране на информация.

— Няма да го направя така открито. Ще използвам аломантия. Но ми трябва разрешението ти.

— Разбирам. — Сейзед се поколеба. — Как е раната ви?

— Отдавна заздравя. Вече дори не я усещам.

Сейзед въздъхна.

— Добре тогава. И без това господарят Келсайър възнамеряваше да поднови обучението ви, когато се върне. Но ще ви помоля… да бъдете внимателна. Сигурно е глупаво да се говори така на една Мъглородна, но все пак…

— Обещавам. След час ще те чакам на балкона.

— Успех, господарке.

Вин вече бързаше към балконската врата. Сви зад ъгъла и доближи каменния парапет и мъглите зад него. Красива черна завеса. „Мина доста време“ — помисли тя, докато вадеше от ръкава си стъкленицата с метали. Изпи я бързо и извади шепа монети.

След това, завладяна от радостно нетърпение, скочи на парапета и се хвърли в тъмните мъгли.

Калаят бързо подсили зрението й. Пютриумът й придаде бързина и тя се насочи към стената между Цитаделата и близката кула. Стоманата я дари със сила и тя пусна една монета долу.

След това подскочи във въздуха. Въздушните течения развяха краищата на роклята и се опитаха да забавят полета й, но тя усили аломантичния натиск. Кулата, към която се бе отправил Елънд, изникна пред нея — оставаше й само да се извиси до мостчето, което я свързваше с Цитаделата. Вин разпали стомана, Тласна се още по-високо, после метна една монета към мъглата зад себе си и щом монетата се удари в стена, се изстреля напред.

Приземи се малко по-ниско, отколкото трябваше — роклята омекоти сблъсъка, — но все пак успя да се улови за ръба на мостчето. Без помощта на металите не би имала силата да се набере горе, но сега се изкатери с лекота.

Приклекна, замаскирана в мрака благодарение на черната рокля, после бавно тръгна по моста. Нямаше стражи, но в подножието на кулата блестеше светлината на единична караулка.

„Не бива да ходя там“ — помисли тя и вдигна очи нагоре. В кулата, изглежда, имаше няколко помещения и в две от тях гореше светлина. Вин хвърли една монета и се изстреля нагоре, после се Притегли към рамката на прозореца и се закотви така, че да увисне точно под каменния перваз. Завесите бяха спуснати и трябваше да се доближи до прозореца и да разпали калай, за да чуе какво става вътре.

— … баловете винаги продължават до късно през нощта. Вероятно ще трябва да организираме втора смяна.

„Това са стражи“ — помисли Вин, подскочи и се Тласна от края на прозореца. Улови се за ръба на горния и се изтегли към него.

— … не съжалявам за нерешителността си — говореше познат глас вътре. Елънд. — Тя е доста по-привлекателна от теб, Телдън.

Мъжки смях.

— Могъщият Елънд Венчър най-сетне в плен на едно хубаво личице.

— Тя е повече от това, Джастис — отвърна Елънд. — Има добро сърце — помогнала е на скаа беглец в нейната плантация. Дали да не я доведа на някой наш разговор?

— В никакъв случай — произнесе басов глас. — Виж, Елънд, нямам нищо против да си говорим за философия. По дяволите, дори бих си пийнал с теб, докато го правим. Но не смятам да допускам при нас случайни хора.

— Съгласен съм с Телдън — рече Джастис. — Петима сме достатъчно.

— Елънд… — Нов глас, измъчен.

— Добре, добре — въздъхна Елънд. — Телдън, прочете ли книгата, която ти дадох?

— Опитах. Но е доста дебела.

— Обаче я бива, нали?

— Добра е. Сега разбирам защо лорд Владетеля я мрази толкова.

— Творбите на Редалевин са по-добри — обади се Джастис. — По-задълбочени.

— Не искам да ви противореча — заговори петият глас. — Но само това ли ще правим? Ще четем?

— Какво лошо има в четенето? — попита Елънд.

— Ами, скучно е някак си — отвърна същият глас.

„Браво на този“ — помисли Вин.

— Скучно? — повтори Елънд. — Господа, тези идеи — тези думи — те казват всичко. Тези хора са съзнавали, че могат да бъдат екзекутирани за написаното. Не усещате ли страстта им?

— Страст, да — потвърди петият глас. — Но не и полза.

— Ние можем да променим света — заяви Джастис. — Двама от нас са преки наследници на Къщи, други трима — втори наследници.

— Някой ден ние ще управляваме — потвърди Елънд. — Ако приложим идеите си на практика — честност, дипломатичност, умереност, — ще окажем натиск върху самия лорд Владетел!

— Елънд, може да си наследник на могъща Къща, но ние, останалите, не сме толкова важни — възрази петият глас. — Телдън и Джастис вероятно никога няма да станат глави на фамилиите си, а Кевокс — без да се обижда — няма такова влияние. Не можем да променим света.

— Но можем да променим начина, по който работят Къщите ни — упорстваше Елънд. — Ако престанат да се карат, бихме могли да си осигурим реална власт в управлението — вместо да изпълняваме прищевките на лорд Владетеля.

— С всяка година благородничеството се обезкървява — посочи Джастис. — Нашите скаа принадлежат на лорд Владетеля, както и земята ни. Неговите принудители решават за кого да се женим и в какво да вярваме. Нашите канали и дори ние сме официално „негова собственост“. Убийците на Министерството премахват онези, които се изказват твърде открито или които бележат успехи. Това не е животът, който сме искали.

— Съгласен съм с теб — потвърди Телдън. — Приказките на Елънд за класово неравенство ми се струват глупави, но виждам колко е важно да се създаде обединен фронт срещу лорд Владетеля.

— Именно — обади се Елънд. — Точно това трябва да…

— Вин! — прошепна нечий глас.

Вин подскочи и едва не падна от перваза на прозореца. Огледа се изплашено.

— Над теб — продължи да шепне гласът.

Тя вдигна поглед. Келсайър бе увисвал от перваза на горния прозорец. Усмихна се, намигна й и кимна към мостчето под тях.

Вин надзърна за миг в стаята, където бяха хората на Елънд. Келсайър се рееше в мъглите зад нея. После двамата бавно се снижиха.

— Ти се върна! — рече тя веднага щом се изправиха един до друг.

— Пристигнах днес следобед.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да навестя един приятел — отвърна Келсайър. — Не ми изглежда променен от последния път.

— Какво искаш да кажеш?

— Следя тази група, откакто ми разказа за тях. Не че си струва — те не представляват заплаха. Групичка млади благородници, които се събират да пийнат и да поспорят.

— Но те искат да свалят лорд Владетеля!

— Съмнявам се — възрази Келсайър. — По-скоро подготвят новия си съюз. Съвсем естествено за хора на тяхната възраст, преди да им връчат юздите на властта.

— Това е различно — упорстваше Вин.

— Така ли? — попита учудено Келсайър. — Май вече разбираш повече от мен от благородници.

Тя се изчерви, а той се разсмя и я потупа приятелски по рамото.

— О, не се притеснявай. Те изглеждат приятни момчета, дори за благородници. Обещавам да не ги убивам, разбрано?

Вин кимна.

— Може би ще намерим някакъв начин да ги използваме — струват ми се по-непредубедени от другите. Не бих искал обаче да останеш разочарована. Те са само благородници. Може би се опитват да направят нещо, но това не променя природата им.

„Също като Доксон — помисли си Вин. — Келсайър мисли най-лошото за Елънд“. Но имаше ли причини да смята другояче? В битка, каквато бяха повели Келсайър и Доксон, вероятно беше по-добре за психиката, ако възприемаш всички свои противници като зли.

— Между другото, какво е станало с грима ти?

— Не искам да говоря за това — отвърна Вин. „Защо се разплаках? Такава съм глупачка! И този безсмислен разпит за това дали е спал с някоя скаа…“

Келсайър сви рамене.

— Добре де. Време е да вървим — съмнявам се младият Венчър и другарите му да обсъждат нещо важно.

Вин се поколеба.

— Вин, подслушвал съм ги вече три пъти. Мога да ти разкажа накратко за какво става въпрос.

— Добре — склони тя с въздишка. — Но казах на Сейзед да ме чака в залата.

— Тръгвай тогава — посъветва я Келсайър. — Обещавам да не му издам, че си душила наоколо и си използвала аломантия.

— Той ми позволи.

— Така ли?

Вин кимна.

— Моя грешка — рече Келсайър. — Трябваше да накараш Сейз да ти донесе наметало, преди да излезеш навън — роклята ти е покрита със сажди. Добре, ще ви чакам в работилницата на Клъбс — нека каретата ви откара дотам, после ще продължим извън града. Така отстрани всичко ще изглежда нормално.

Вин кимна отново, Келсайър й намигна, скочи и изчезна в мъглите.