Брандън Сандърсън
Последната империя (23)

21.

„Героят, на епохата не трябва да бъде човек, а сила. Нито една нация не може да го обяви за свой, нито една жена също, и никой крал не би могъл да го убие. Той няма да принадлежи никому — дори на себе си“.

Келсайър седеше кротко, зачетен в книгата, докато лодката бавно се поклащаше по канала на север.

Понякога се измъчвам, че не съм героят, за който всички ме мислят.

Какво доказателство имаме? Думите на отдавна умрели хора, които едва напоследък ме обожествяват? Дори ако приемем за верни пророчествата, само една почти неуловима брънка ги свързва с мен. Дали моята отбрана на Летния хълм наистина е „Бремето, отъждествило ме с Героя?“ Моите няколко брака биха могли да ми осигурят „Безкръвната връзка с кралете на света“, ако погледнем на това под определен ъгъл. Съществуват десетки сходни фрази, които може и да се отнасят за различни периоди от живота ми. Но от друга страна, възможно е да става дума и за съвпадения.

Философите ме уверяват, че сега е времето, възвестено от знаменията. Но все още се питам дали не са избрали погрешния човек. Толкова много хора се уповават на мен. Казват, че ще държа в ръцете си бъдещето на целия свят. Какво ще си помислят, ако разберат, че техният избраник — Героят на времето, техният спасител — се съмнява в самия себе си?

Може би въобще няма да се изненадат. В известен смисъл това ме безпокои най-много. Може би в сърцата си те се съмняват — също като мен. Когато ме гледат, дали виждат един лъжец?

Рашек, изглежда, смята точно така. Зная, че не биваше да позволявам на един прост носач да внася смут в душата ми. Но нали е от Терис, откъдето произхождат всички пророчества. Ако някой е в състояние да надуши измама, ще е той, нали?

Въпреки всичко продължавам своето пътешествие, насочвайки се нататък, накъдето според предсказателите ще срещна предопределената си съдба — крача, усещайки впития в гърба ми поглед на Рашек. Завист. Подигравка. Омраза.

Чудя се дали в края на краищата моето високомерие няма да погуби всички ни?

Беше доволен, че Сейзед бе успял да му направи копие на преведените откъси от дневника на лорд Владетеля, преди да отплават. Пътешествието се оказваше ужасно скучно.

За щастие дневникът беше завладяващ. Завладяващ и зловещ. Беше страшничко да четеш слова, написани някога от самия лорд Владетел. За Келсайър лорд Владетеля не беше толкова човек, колкото… създание. Зла сила, която трябваше да бъде унищожена.

Но човекът, представен в тази книга, изглеждаше съвсем смъртен. Той се съмняваше и мислеше — имаше чувства, характер.

„Тъкмо затова не бива да се вярва на всичко написано — помисли Келсайър и прокара пръст по страницата. — Хората рядко смятат действията си за неоправдани“.

Но въпреки това историята на лорд Владетеля му напомни за легендите, които бе чувал — разкази, споделяни полугласно от скаа, обсъждани от благородници и дори запаметени от Пазителите. В тях се твърдеше, че някога, преди Възнесението, лорд Владетеля бил най-великият от всички хора. Обичан водач, човек, комуто била поверена съдбата на хората.

За нещастие, Келсайър знаеше как свършва тази история. Последната империя бе наследството, оставено от този дневник. Лорд Владетеля не бе спасил човечеството, а го беше поробил. Разказът за това какви съмнения са го измъчвали в началото правеше историята само по-трагична.

Келсайър вдигна книгата да продължи, но усети, че лодката забавя ход, и надзърна през прозорчето на каютата. Десетина души вървяха по отъпкания път край канала и теглеха с въжета четирите ладии и двете лодки, от които се състоеше конвоят. Доста ефикасен, макар и трудоемък начин за пътуване — хората, дърпащи товарните съдове, превозваха десетки пъти повече стока, отколкото ако я бяха нарамили.

Но сега трябваше да спрат. Малко по-напред Келсайър забеляза вратите на шлюз, отвъд който каналът се разделяше на два ръкава. Нещо като воден кръстопът. „Най-сетне“. Наближаваше краят на плаването.

Излезе на борда и извади от кесията си няколко монети. „Време е за малко представление“ — помисли си и пусна една върху дъските. Разпали стомана и се Тласна във въздуха.

Извиси се нагоре и под ъгъл, като бързо набра височина — сега вече виждаше цялата група от работници на брега, едни още теглеха лодките, други крачеха край тях. Келсайър описа дъга над главите им, прелетя над тежко натоварените ладии и се Тласна от тях, след което започна да се снижава. Бъдещите войници следяха полета му със смаяни погледи.

Келсайър разгоря пютриум и подсили мускулите си за твърдото приземяване върху първата лодка от конвоя.

Йеден се показа от каютата и възкликна изненадано:

— Господарю Келсайър! Ние… тъкмо стигнахме кръстопътя.

— Виждам — отвърна Келсайър, загледан към лодките. Хората на сушата разговаряха развълнувано и го сочеха. Беше му малко странно да използва аломантия посред бял ден и пред толкова много свидетели.

„Няма как — помисли си. — Това посещение е последната възможност на хората да ме видят за месеци напред. Трябва да им направя впечатление, да им оставя нещо, за което да говорят…“

— Да идем ли да видим дали отрядът от пещерите е дошъл да ни посрещне? — попита Келсайър.

— Разбира се — отвърна Йеден и даде знак да приближат лодката до пристана. Изглеждаше възбуден. Наистина беше ревностен бунтовник, макар и да му липсваше очарование.

„През по-голямата част от живота си съм имал обратния проблем — помисли Келсайър, докато слизаше след Йеден. — Твърде много очарование и твърде малко добросъвестност“.

Приближиха се към дърпачите. В предната редица Келсайър забеляза един от Главорезите на Хам, който изпълняваше ролята на капитан на охраната му. Мъжът козирува и докладва:

— Стигнахме кръстопътя, господарю Келсайър.

— Видях — отвърна Келсайър.

На хълма между двата канала растеше гъста брезова горичка.

Келсайър разпали калай и трепна от внезапно станалата по-ярка слънчева светлина. След като очите му привикнаха обаче вече различаваше повече подробности — в гората се забелязваше движение.

— Ето там — посочи той, подхвърли една монета и я Тласна. Монетата се стрелна във въздуха и се удари в едно дърво. Получили предварително уговорения сигнал, от гората излязоха мъже с маскировъчни дрехи. Прекосиха покритата с пепел поляна и се приближиха към канала.

— Лорд Келсайър — обърна се към него водачът им и също отдаде чест. — Аз съм капитан Демоа. Моля, повикайте новобранците и ме последвайте — генерал Хамънд няма търпение да се срещне с вас.

 

 

„Капитан“ Демоа беше твърде млад, за да е толкова сериозен. Едва навършил двайсет, той командваше своя отряд със самоуверено изражение, което щеше да му придаде надут вид, ако не беше наистина компетентен.

„И по-млади от него са командвали мъже в битки — помисли Келсайър. — Това, че на неговата възраст бях гамен, не означава, че всички са такива. Ето например бедната Вин — едва на шестнайсет, а е сериозна като Марш“.

Приближиха гората по заобиколен път — по заповед на Хам всеки отряд избираше различен маршрут, за да не се отъпче пътека, Келсайър погледна през рамо към отряда от около двеста мъже, които ги следваха в колона, и се намръщи. Със сигурност щяха да оставят диря, но нямаше какво да се направи — невъзможно бе да се прикрие придвижването на толкова голяма група. Демоа забави крачка, даде знак и неколцина от хората му хукнаха послушно напред. Все още не приличаха на истински войници, но въпреки това Келсайър беше впечатлен. При предишното му посещение наемниците изглеждаха като типична сбирщина от зле организирани скаа. Хам и офицерите му бяха свършили отлична работа.

Бунтовниците дръпнаха встрани изкусно нагласените храсталаци и под тях се показа широка цепнатина. Входът беше тъмен, страните блещукаха от кристалния гранит. Това не беше обикновена пещера сред хълмовете, а отвор, водещ към земните недра.

Келсайър доближи чернеещата цепнатина, надзърна вътре и потрепна едва забележимо.

— Какво има, Келсайър? — попита Йеден.

— Напомни ми за Ямите. Те изглеждат така — цепнатини в земята.

— Така ли?… — Йеден като че ли пребледня.

Келсайър махна небрежно с ръка.

— Няма страшно. Спусках се в онези дупки всеки ден цяла година и винаги излизах. Те нямаха сила да ме сломят.

И за да потвърди думите си, пристъпи напред, клекна и пъхна крака през отвора. Беше достатъчно голям, та през него да мине едър човек. Докато изчезваше под повърхността, Келсайър забеляза, че войниците на Демоа и новобранците го наблюдават. Нарочно бе говорил високо, за да го чуят.

„Нека видят, че аз също имам колебания, но умея да ги надмогвам“.

Дръзка мисъл. Но когато се озова в тъмното, се почувства така, сякаш са го върнали в Ямите. Притиснат между каменни стени, търсещ пътя си пипнешком. Студено, влажно, тъмно. Атиумът се добиваше само от роби. Аломантите биха се справили по-добре, но използването на аломантия в близост до атиумните кристали ги разрушаваше. Ето защо лорд Владетеля пращаше каторжници. Принуждаваше ги да слизат в Ямите. Да пълзят по тесни тунели, навътре и надолу…

Което правеше сега и Келсайър. Но това не беше Хатсин. Цепнатината нямаше да продължава навътре с часове, нито пък щеше да е изпъстрена с покрити с кристали дупки, в които да пъха окървавени ръце, за да откъртва късове атиум. Един такъв къс осигуряваше една седмица живот. Живот под камшика на надзирателя. Живот под властта на садистичен бог. Живот под едно почервеняло слънце.

„Но аз ще променя света заради хората — помисли Келсайър. — Ще го направя по-добър!“

Спускането не беше никак лесно. За щастие не след дълго цепнатината се разшири в пещера и Келсайър зърна напред блещукаща светлинка. Свлече се надолу и се озова на неравен каменен под, където го очакваше ухилен мъж.

— Ама че входна врата си имаш, Хам — промърмори Келсайър, докато си изтупваше ръцете.

Хам се разсмя.

— Почакай да видиш тоалетната.

Келсайър също се ухили и го заобиколи, за да направи място на следващите, които вече спускаха въжена стълба. След секунди Йеден и Демоа слязоха по нея.

— Кел, да знаеш колко се радвам да те видя — рече Хам. Изглеждаше някак странно с риза с дълги ръкави. Отгоре беше навлякъл куртка с метални копчета, която му придаваше съвсем военен вид. — Колко ми водиш този път?

— Двеста и четирийсет.

Хам вдигна вежди.

— Брей, мераклиите нарастват, а?

— Да. Най-после.

По стълбата заслизаха новобранци и хората на Хам изтичаха да им помогнат и да ги упътят навътре в тунела.

— Господарю Келсайър, тази пещера е изумителна! — възкликна Йеден. — Никога не бях слизал под земята. Не се учудвам, че лорд Владетеля не ви е открил досега!

— Да, подземията са доста сигурни — заяви гордо Хам. — Има само три входа и те са все цепнатини. При достатъчно припаси можем да издържим тук на сериозно нападение.

— Пък и това не е единствената пещера под хълмовете — добави Келсайър. — Дори лорд Владетеля да узнае за нас, армията му ще изгуби седмици да ни търси.

— Невероятно — продължаваше да се чуди Йеден. — Бях несправедлив в преценката си за вас, господарю Келсайър. Тази операция… и армията… постиженията ви са значителни.

Келсайър се усмихна.

— Всъщност преценката ти е била съвсем точна. Аз самият повярвах в себе си едва след като всичко започна — стигнахме дотук главно благодарение на теб.

— На мен ли? — попита стреснато Йеден.

— До голяма степен — увери го Келсайър. — Но ти благодаря за оказаното доверие. Тъй като ще мине известно време, докато слязат всички новобранци, имате ли нещо против да проверя как са организирани нещата тук долу? Бих искал да поговоря с Хамънд насаме.

— Разбира се, господарю Келсайър — каза с нескрито уважение и едва доловимо ласкателство в гласа Йеден.

Келсайър кимна встрани. Хам се намръщи озадачено, но взе един фенер и го последва към близката галерия. Щом се отдалечиха достатъчно, за да не могат да ги чуват, Хам спря и каза:

— Йеден определено бележи промяна.

— Явно така въздействам на хората.

— Сто на сто заради невероятната ти скромност — подсмихна се Хам. — Говоря сериозно, Кел. Как го правиш? Този човек почти те мразеше — струва ми се, че едва сега осъзнава, че планът ти е осъществим.

Келсайър повдигна рамене.

— Йеден никога досега не е участвал в професионална група. За по-малко от година ние събрахме армия, каквато изобщо не е виждал през живота си. Подобен резултат би убедил и най-големия скептик.

Хам обаче не изглеждаше убеден. Все пак повдигна рамене и попита:

— Та за какво искаше да разговаряме?

— Всъщност искам да огледам и другите два входа.

Хам кимна и посочи един страничен тунел. И той, като повечето, не бе издълбан от човешка ръка, а представляваше естествено продължение на галерията. В Централните области имаше стотици подобни подземни комплекси, макар нито един да не бе толкова обширен. Но само в един — в Хатсинските ями — се добиваше атиум.

— Както и да е, Йеден е прав — рече Хам, докато крачеше приведен напред. — Избрал си много подходящо място да скриеш тези хора.

Келсайър кимна.

— Различни бунтовнически групи използват тези пещери от векове. Намират се доста близо до Лутадел, но досега лорд Владетеля не е успял да организира нападение срещу тях. Ето защо просто се прави, че това място не съществува — заради множеството си провали, предполагам.

— Не се учудвам. С всичките тези тайни проходи и задънени тунели мястото е доста трудно за прочистване. — Хам зави и продължи към друга, по-малка пещера. На тавана й имаше цепнатина, през която се процеждаше слънчева светлина. Пещерата се охраняваше от десетина души, които застанаха мирно веднага щом Хам влезе.

Келсайър кимна одобрително.

— По десет души непрекъснато?

— На всеки от трите входа — потвърди Хам.

— Отлично. — Келсайър пристъпи напред и огледа войниците. Беше си навил ръкавите и те поглеждаха с почуда белезите му. Истината бе, че не знаеше какво да инспектира, но се опита да си придаде проницателен вид. Прегледа оръжията — бойни тояги за осмина и саби за двама — и поизпъна дрехите на трима-четирима, макар никой от десетимата да не носеше униформа.

Накрая спря пред войника с отличителен знак на рамото.

— Кого пускате да излиза от пещерата, войнико?

— Само хора с писмо, подпечатано лично от генерал Хамънд, господарю!

— Без изключение?

— Без, господарю!

— И ако сега поискам да изляза?

Мъжът се поколеба.

— Ами…

— Трябва да ме спреш! — тросна се Келсайър. — Никакви изключения, войнико. Нито за мен, нито за приятеля ти, нито за някой офицер. Никакви! Щом нямат печат, няма да излязат!

— Тъй вярно, господарю!

— Браво, момче! — Келсайър се обърна към Хам. — Генерале, ако всичките ти хора са толкова добри, лорд Владетеля ще има основателна причина да се страхува.

При тези думи войниците се изпъчиха.

— Продължавайте в същия дух, бойци — похвали ги Келсайър и махна на Хам да си тръгват.

— Много добре се справи — рече Хам, щом се отдалечиха. — Очакват посещението ти от седмици.

Келсайър сви рамене.

— Просто исках да се уверя, че охраняват изхода както трябва. Сега, когато разполагаш с повече хора, можеш да увеличиш постовете.

— Не зная обаче дали няма да е прекалено.

— Не се отпускай — сряза го Келсайър. — Достатъчно е един доносник да се измъкне и ще загазим всички. Виждам, че си горд с армията си, но ако отвън се разположи вражеска армия, каква полза от твоята?

— Прав си. Искаш ли да видиш и третия изход?

— Ако бъдеш така любезен.

Хам кимна и го поведе по следващия тунел.

— А, още нещо — заговори Келсайър. — Събери стотина от най-доверените си хора и ги изкарай отвън да потичат из гората. Ако някой ни последва, предпочитам да има не една, а много пътеки. Така ще замаскираме истинските си следи.

— Чудесна идея.

— Пълен съм с такива — подсмихна се Келсайър, докато влизаха в поредната галерия, доста по-голяма от предните две, която явно служеше за зала за обучение. Мъже, разделени на двойки и въоръжени с тояги и саби, се упражняваха под зорките погледи на инструктори. Офицерските униформи бяха идея на Доксон. Не можеха да си позволят да облекат всички — щеше да е прекалено скъпо и подозрително. Но присъствието на офицери с униформи създаваше у войниците чувство за сплотеност.

Хам спря на входа, огледа войниците и заговори тихо:

— Кел, трябва да обсъдим нещо. Хората ни започват да се чувстват като войници, но… Те все пак са скаа. Прекарали са досегашния си живот в труд по работилници и на полето. Не зная как ще се справят, когато се озоват на бойното поле.

— Ако планът ни се осъществи, може и да не се стигне до сражение — посочи Келсайър. — Ямите се охраняват само от двеста души — лорд Владетеля избягва да държи там голям контингент, за да не издаде местонахождението им. Отряд от хиляда души ще ги превземе с лекота, после ще отстъпи веднага щом гарнизонът наближи. Останалите девет хиляди ще имат за противници стражниците на Големите къщи и придворната охрана, но ще разполагат с огромно числено преимущество.

Хам кимна, но на лицето му все още се четеше колебание.

— Какво има? — попита Келсайър и се облегна на гладката кварцова стена.

— Кел, а когато приключим с тях? — попита Хам. — Когато се сдобием с атиум и предадем града на Йеден — тогава какво ще правим?

— Йеден ще реши.

— Ще ги избият, Кел. Десет хиляди войници не могат да удържат града срещу цялата Последна империя.

— Имам намерение да подобря шансовете им, Хам — рече Келсайър. — Ако успеем да настроим благородниците едни срещу други и да дестабилизираме управлението…

— Да, но…

— Хам, ти се съгласи с моя план. Значи ще го следваме. Събираш армия и я предаваш на Йеден.

— Знам — въздъхна Хам. — Но сега, когато съм ги повел… ми е по-трудно. Може би не съм създаден за такъв пост. Аз съм телохранител, Кел, не генерал.

„Зная как се чувстваш, приятелю — помисли си Келсайър. — Аз пък съм крадец, а не пророк. Понякога обаче се налага да бъдем такива, каквито изискват постовете ни“.

Сложи ръка на рамото му.

— Свършил си чудесна работа тук.

— „Свършил“?

— Доведох Йеден да те замести. С Докс решихме да сменяме командването на армията на определени периоди — така войниците ще привикват с водачите си. Освен това сега си ни нужен в Лутадел. Някой трябва да събере повече сведения за гарнизона, а ти си единственият с връзки сред военните.

— Значи се връщам с теб?

— Да.

Хам се засмя.

— Уф, най-сетне ще смъкна тази униформа! Мислиш ли, че Йеден ще се справи?

— Ти сам каза, че се е променил доста през последните месеци. Освен това е отличен организатор — оправя се чудесно, откакто брат ми замина.

— Щом казваш.

— Не достигаме, Хам — обясни Келсайър. — Ти и Бриз сте от малкото хора, на които мога да се доверя, и сте ми нужни в Лутадел. Йеден не е идеалният избор за поста тук, но тази армия в края на краищата ще бъде негова. Нека свиква с командването отрано. Освен това ще му осигури занимание, сред нас не се чувства добре. — Келсайър се засмя. — Струва ми се, че ме ревнува заради вниманието на всички.

Хам също се усмихна.

— Още една промяна.

Двамата се обърнаха, напуснаха галерията за тренировки и поеха по криволичещ спускащ се надолу тунел. Единствената светлина идваше от фенера на Хам.

— Знаеш ли — заговори той след няколко минути, — има още нещо, свързано с това място. Сигурно вече си забелязал, но понякога е много красиво.

Келсайър не беше забелязал. Сега се огледа. В единия край на тунела имаше вкаменени минерали, спуснали се от тавана и щръкнали от пода — тънки сталактити и сталагмити, като потъмнели ледени висулки, които се сливаха едни с други, оформяйки стълбове. Блещукаха на светлината на фенера и пътят пред тях приличаше на виеща се замръзнала река.

„Не — помисли Келсайър. — Аз не виждам красотата, Хам“. Други вероятно щяха да сметнат тази гледка за своеобразно произведение на изкуството. Но пред очите на Келсайър бяха Ямите. Безкрайни кухини, повечето спускащи се право надолу. Цепнатини, през които трябваше да се провира без светлинка, озаряваща пътя му.

Неведнъж му бе хрумвало да не се връща горе. Но тази мисъл бързо изчезваше, когато се натъкнеше на трупа на друг каторжник, някой, който се е изгубил или просто се е предал. Достатъчно бе ръката му да напипа останки от скелет и Келсайър си обещаваше да продължи да се бори. Всяка седмица намираше по една едра буца атиум. Всяка седмица се спасяваше от екзекуция с пребиване до смърт.

Освен последния път. Не заслужаваше да живее — трябваше да го убият. Но Мейр му даде своята буца атиум, каза му, че била открила две. Едва когато предаде находката, той разбра, че го е излъгала. На следващия ден я смазаха до смърт. Биха я, докато не издъхна. Пред него.

Същата нощ Келсайър се Преобрази и в него се пробудиха силите на Мъглороден. А на следващия ден загинаха хора.

Много хора.

„Оцелелия от Хатсин. Човекът, който не трябваше да е между живите. Макар че присъствах на смъртта й, така и не разбрах дали тя ме е предала, или не. Обичта ли я подтикна да ми даде буцата? Или чувството за вина?“

Не, той беше сляп за красотата на пещерата. Немалко каторжници бяха полудели в Ямите, изплашени до смърт от тесните задушни кухини. Не и Келсайър. Но той знаеше, че каквито и чудеса да срещне в тези лабиринти, каквито и невероятни гледки да се разкрият през погледа му, няма да е в състояние да ги оцени. Не и след смъртта на Мейр.

„Не бива да мисля за това“ — напомни си, забелязал, че сега пещерата му се струва още по-мрачна. Погледна през рамо и каза:

— Добре, Хам. Продължавай. Кажи ми какво те тормози.

— Наистина? — попита ентусиазирано Хам.

— Да — отвърна Келсайър, като прикри досадата си.

— Ами добре. Ето какво не ми дава покой напоследък: чудя се дали скаа се различават от благородниците?

— Разбира се, че се различават. Аристокрацията притежава богатства и земи, скаа нямат нищо.

— Не говоря в икономически аспект — става въпрос за физически различия. Нали знаеш какво казват принудителите?

— Знам, разбира се.

— Добре де, ами ако е вярно? Ето например скаа имат по много деца, а съм чувал, че аристократите срещат затруднения в осигуряване на потомството си.

Наричаха го Баланса. Предполагаше се, че по този начин лорд Владетеля контролира съотношението между скаа и благородници, за да могат първите да са достатъчно на брой, за да изхранват вторите — въпреки насилието, на което са подложени.

— Винаги съм смятал, че това са измислици на Министерството — призна Келсайър.

— Познавам скаа жени, които са раждали по дванадесет пъти — посочи Хам. — Но не съм чувал за благородник с повече от три отрочета.

— Въпрос на културни различия.

— А разликата в ръста? Говорят, че дори този признак е достатъчен, за да разпознаеш благородник сред скаа. И наистина, повечето скаа са доста дребни.

— Дължи се на хранителния режим. Скаа не получават достатъчно храна.

— Добре де, тогава какво ще кажеш за аломантията?

Келсайър смръщи вежди.

— Трябва да признаеш, че това е съществена разлика — продължи Хам. — Скаа никога не стават Мъгливи, освен ако в жилите им не тече благородническа кръв от последните пет поколения.

Това вече беше истина.

— Кел, скаа мислят различно от благородниците — не спираше тирадата си Хам. — Дори нашите войници, колкото и да ги насъскваме, остават овчедушни! Йеден е прав за преобладаващата част от населението — то никога няма да се вдигне на бунт! Ами ако наистина… между нас има физическа разлика? Ако благородниците имат право да ни управляват?

Келсайър спря насред тунела.

— Не го казваш сериозно.

Хам също спря.

— Ами аз… май да. Но понякога се чудя. Благородниците владеят аломантия, нали така? Може би са създадени, за да управляват?

— Създадени от кого? От лорд Владетеля?

Хам сви рамене.

— Не, Хам — рече Келсайър. — Не е вярно. Смятаме го за правилно, защото е установено отдавна, но аз мисля, че има някаква несправедливост в живота на скаа. Ето в какво трябва да вярваш.

Хам помисли малко и кимна.

— Да вървим — подкани го Келсайър. — Искам да огледам и третия вход.

 

 

Седмицата се нижеше бавно. Келсайър инспектира войниците, запозна се с организацията на подготовката, храненето, оръжията, припасите, действията на разузнавачите, охраната и почти всичко останало, за което се сети. Най-важното, беше сред хората. Окуражаваше ги, хвалеше ги — и се стараеше да демонстрира пред тях аломантия.

Макар всички скаа да бяха чували за това изкуство, повечето се отнасяха скептично към него. Благородните Мъгливи рядко прилагаха уменията си пред обикновени хора, а нечистокръвните трябваше да са дори още по-внимателни. Обикновените скаа, дори градските, не знаеха нищо за неща като Стоманено тласкане или горене на пютриум. Обясняваха реенето на Келсайър в небето и свръхестествените му сили при бой с неточни изрази като „аломантично вълшебство“. Келсайър нямаше нищо против погрешните им разбирания.

Но през цялата тази доста натоварена седмица от главата му не излизаше разговорът с Хам.

„Как може да мисли, че скаа са по-низши създания?“ — мислеше си той, докато се хранеше разсеяно на една отделна маса в централната галерия. Огромната „зала“ бе достатъчно просторна да побере цялата армия от седем хиляди души, макар че мнозина бяха настанени в прилежащите тунели. Неговата маса бе поставена върху издигната площадка в средата на залата.

„Вероятно напразно се безпокоя за подобни неща“. Хам често измъчваше мозъка си с идеи, каквито рядко хрумваха на разумен човек, и това бе една от многото му философски дилеми. Всъщност, изглежда, той самият вече бе забравил тревогите си по въпроса. В момента се смееше високо в компанията на Йеден и очевидно се наслаждаваше на храната.

Що се отнася до Йеден, навъсеният бунтовник очевидно бе доволен от генералската си униформа и през цялата седмица си бе записвал стриктно всички съвети на Хам относно командването на армията.

Келсайър вероятно бе единственият, който не се радваше на организираното тържество. Вечерята — доста скромна според представите на благородниците — бе по-обилна и вкусна от обикновените дажби. Мъжете си хапваха с видим апетит, надигаха чашите с ейл и разговаряха оживено.

Но докато ги разглеждаше, Келсайър отново изпита неувереност. За какво щяха да се бият тези хора? Изглеждаха ентусиазирани по време на обучението, но може би го правеха заради редовното хранене. Наистина ли вярваха, че са предопределени да съборят Последната империя? Или знаеха, че скаа са по-низши от благородниците?

Келсайър нерядко усещаше съмненията им. Много от тези хора осъзнаваха опасностите, които ги дебнеха, и само строгата дисциплина ги задържаше да не побегнат. Разговаряха охотно за подготовката и живота в пещерите, но не и за окончателната задача — завладяването на двореца и града и задържането им.

„Те не вярват, че ще успеят — помисли Келсайър. — Нужна им е увереност. Слуховете за мен са добро начало, но…“ Сръчка Хам, за да му привлече вниманието, и попита тихо:

— Имаш ли хора, които да създават проблеми с дисциплината?

Хам повдигна вежди, озадачен от странния въпрос.

— Сещам се за някои, разбира се. В една толкова голяма група винаги ще се намерят размирници.

— Трябват ми такива, които открито заявяват несъгласието си. И по възможност да са на някоя от околните маси.

Хам се замисли и се заоглежда.

— Човекът на втората маса — с червеното наметало. Преди две седмици го заловиха при опит за бягство.

Въпросният субект, мършав и нервен, седеше малко встрани от останалите.

Келсайър поклати глава.

— Трябва ми някой по-представителен.

Хам се почеса замислено по брадичката, после посочи друга маса.

— Билг. Едрият мъжага на четвъртата маса вдясно.

— Видях го — потвърди Келсайър. Билг беше мускулест мъж с жилетка, над която се спускаше дългата му брада.

— Прекалено е хитър, за да се опълчва открито — продължи Хам, — но зная, че създава неприятности тихомълком. Не вярва, че имаме каквито и да било шансове срещу Последната империя. Затварял съм го в карцера, но не мога да наказвам твърде често човек само защото проявява страх — ако го правя, ще трябва да прибера зад решетките половината армия. Освен това той е добър войник.

— Идеалният избор — потвърди Келсайър и разпали цинк, без да сваля поглед от Билг. Макар цинкът да не му позволяваше да долавя чувствата, с него беше възможно да се изолира отделен субект за Усмиряване или Размиряване, също както аломантите можеха да изолират едно късче метал от стотици други, преди да го Придърпат.

Но тъй като дори сега не беше никак лесно да се изолира Билг от тълпата, Келсайър се съсредоточи върху цялата маса, улови чувствата на седящите около нея в общ „куп“. След това стана. В пещерата постепенно се възцари тишина.

— Превърнали сте се в отлична армия — поде той. — Извинявам се, задето ви отнемам генерал Хамънд, но оставям на негово място добър заместник. Мнозина от вас познават генерал Йеден — знаете, че от много години той ръководи бунтовническото движение. Сигурен съм в способностите му да ви командва и да продължи обучението ви.

И започна да разпалва бунтовните наклонности на Билг и компанията му, да ги подтиква към открита изява на несъгласие.

— Задачата, която сме си поставили, е велика — продължи Келсайър, без да поглежда към Билг. — Тези скаа, които живеят извън Лутадел — а те са много повече, — нямат никаква представа какво възнамерявате да направите за тях. Не знаят за обучението, което сте преминали, нито за битките, в които сте готови да участвате. Но затова пък ще се възползват от победите ви. Някой ден ще ви наричат герои.

Отново сръчка чувствата на Билг и продължи:

— Лутаделският гарнизон е силен, но ние можем да го победим. Особено ако превземем бързо градските стени. Не забравяйте защо сте тук. Не става дума само за това да въртите саби и да носите шлемове. Ние готвим революция, каквато светът не е виждал — искаме да поемем управлението в наши ръце, да свалим лорд Владетеля. Някога не забравяйте за тази цел.

Направи пауза. С крайчеца на окото си забеляза, че лицето на Билг е потъмняло. Най-сетне откъм неговата маса долетяха приглушени гласове — усилвани от сводовете на пещерата.

Келсайър смръщи вежди и се обърна към Билг. В галерията се възцари мъртвешка тишина.

— Каза ли нещо? — „Сега е решителният момент. Дали ще се опълчи, или ще се свие?“

Билг издържа втренчения му поглед. Келсайър го удари с нова Размирна порция и беше възнаграден: Билг почти скочи от масата.

— Да, господарю — заяви той ядосано. — Наистина казах нещо. Казах, че никой от нас не е забравил тази „цел“. Че мислим за нея всеки ден.

— И защо е така? — попита Келсайър.

Из залата се понесе шепот.

Билг си пое дъх.

— Защото, господарю, ние смятаме, че ни пращате да извършим самоубийство. Армиите на Последната империя са по-многочислени от един гарнизон. Няма значение дали ще превземем стените — рано или късно ще ни избият до крак. Не можеш да свалиш цяла империя с няколко хиляди души.

„Идеално — помисли Келсайър. — Съжалявам, Билг. Но някой трябваше да го каже и със сигурност не и аз“.

— Виждам, че имаме разногласия — заяви той високо. — Аз вярвам в тези мъже и в тяхното предназначение.

— Аз пък вярвам, че си измамник и глупак — изрева Билг. — А аз съм дваж по-голям глупак, задето дойдох в тази проклета пещера. Щом си сигурен в победата ни, защо никой от нас не може да си тръгне? Държите ни тук като в капан до мига, когато ще ни пратите да ни изтребят!

— Ти ме обиждаш — отвърна Келсайър. — Много добре знаеш защо не могат да си тръгнат тези мъже. Ти защо искаш да си вървиш, войнико? Или нямаш търпение да предадеш другарите си на лорд Владетеля? Няколко лесно спечелени боксинга в замяна на живота на хиляди?

Лицето на Билг почервеня още повече.

— Никога не бих направил подобно нещо, но със сигурност няма да ти позволя да ме пратиш на сигурна смърт! Тази армия е сбирщина!

— Думите ти граничат с измяна. — Келсайър огледа присъстващите. — Не отива на един генерал да се бие с човек под неговото командване. Има ли тук войник, готов да защити честта на бунтовническото движение?

Веднага се надигнаха няколко души. Келсайър спря погледа си върху един. Беше по-дребен от останалите, но движенията му бяха изпълнени с плам. Келсайър го познаваше.

— Капитан Демоа.

Младият мъж излезе напред.

Келсайър извади сабята си и му я подаде.

— Можеш ли да боравиш с оръжие, момко?

— Да, господарю!

— Някой да даде на Билг оръжие и на двамата предпазни жилетки. — Келсайър се обърна към Билг. — При благородниците има една традиция. Когато двама мъже се скарат, въпросът се урежда с дуел. Ако победиш моя избраник, можеш да си тръгнеш.

— А ако той ме победи? — попита Билг.

— Тогава си обречен.

— Обречен съм и ако остана — рече Билг и взе подадената му сабя. — Приемам условията.

Келсайър кимна и махна на двама войници да дръпнат масите встрани. Мъжете от задните маси започнаха да се скупчват около разчистеното пространство.

— Кел, какво правиш? — попита шепнешком Хам.

— Нещо, което трябва да се направи.

— Трябва да… Келсайър, това момче не може да се сравнява с Билг! Вярвам на Демоа — лично аз го повиших, — но той не е кой знае какъв воин. А Билг е сред най-добрите фехтовачи в армията!

— Хората знаят ли го? — попита Келсайър.

— Разбира се — отвърна Хам. — Спри ги. Демоа не стига и до гърдите на Билг — няма нито неговата сила, нито обсега на ръцете му. Билг ще го убие!

Келсайър все едно не го чу. Наблюдаваше мълчаливо, докато Билг и Демоа измерваха тежината на оръжията, а помощниците им завързваха кожените ризници. Когато приключиха, Келсайър даде знак двубоят да започне.

Хам изстена.

Схватката нямаше да продължи дълго. Двамата мъже държаха дълги саби и носеха тънки ризници. Билг пристъпи напред уверено и замахна. Момчето обаче се оказа по-опитно, отколкото изглеждаше — отби първите удари, но същевременно се видя и част от слабостите му.

Келсайър си пое дълбоко дъх и разпали стомана и желязо.

Билг замахна и Келсайър измести острието му встрани, за да даде на Демоа възможност да избяга. Момчето се опита да отвърне с рязко промушване, но Билг с лекота отби, след което атакува с поредица от смазващи удари и принуди Демоа да отстъпи. При последния удар капитанът понечи да отскочи встрани, но беше твърде бавен. Острието се стовари с ужасяваща неизбежност.

Келсайър разпали желязо — стабилизира се чрез Притегляне към стойката на фенера зад себе си, — улови в примка железните закопчалки на ризницата на Демоа и Дръпна в мига, в който Демоа отскочи, като изтегли момчето в нисък полет назад.

Демоа падна и в същия момент сабята на Билг се удари в каменния под. Билг се огледа изненадано, а сред тълпата се понесе приглушен учуден ропот.

Билг изръмжа и се втурна напред, вдигнал оръжието си. Демоа отби мощния удар, но с едно небрежно замахване Билг изби оръжието му настрани, замахна повторно и Демоа вдигна рефлексивно ръка.

Келсайър Тласна и сабята на Билг замръзна насред замаха. Демоа стоеше с вдигната ръка, сякаш бе спрял атаката само със силата на мисълта си. Двамата останаха в тази поза няколко секунди. Билг натискаше оръжието надолу, Демоа гледаше ръката си с почуда. Съвзе се пръв и рязко я повдигна.

Келсайър Тласна и отхвърли Билг назад. Едрият мъж тупна на земята с изненадан вик. Когато след миг се надигна, вече не се налагаше Келсайър да разпалва чувствата му, за да го разгневи. Той нададе дивашки рев, стисна сабята с две ръце и се нахвърли върху Демоа.

„Някои хора не знаят кога да спрат“ — помисли Келсайър, докато Билг замахваше.

Демоа приклекна и Келсайър го бутна встрани от свистящото острие. Демоа се завъртя, стисна на свой ред сабята си с две ръце и замахна към Билг. Келсайър сграбчи оръжието на Демоа в най-високата точка на дъгата, която описваше, и го Притегли силно, ускорявайки движението на стоманата с мощно разпалване на желязо.

Сабите се сблъскаха и подсиленият от Келсайър удар на Демоа изби оръжието на Билг от ръцете му. С глухо тупване огромният мъж падна по задник, повлечен от инерцията на удара на Демоа. Оръжието му издрънча встрани.

Демоа пристъпи напред и вдигна сабя над зашеметения Билг. И изведнъж спря. Келсайър разпали желязо, улови оръжието и го Притегли надолу, за да подсили довършващия удар, но Демоа се съпротивляваше.

Келсайър се поколеба. „Този човек заслужава да умре“ — помисли си ядосано. Билг продължаваше да стене на земята. Келсайър едва сега забеляза, че ръката му е счупена от силния сблъсък. От раната шуртеше кръв.

„Не — реши Келсайър. — Стига му толкова“.

Освободи оръжието на Демоа и младият капитан свали сабята, без да откъсва поглед от Билг. После заоглежда ръцете си с почуда.

Келсайър се изправи и тълпата отново се смълча.

— Да не мислите, че ще ви пратя неподготвени срещу лорд Владетеля? — извика той. — Да не мислите, че ще ви пратя да умрете? Вашата борба е справедлива, войници! Няма да ви оставя сами, когато се изправите срещу наемниците на Последната империя.

Вдигна ръка, стиснал между пръстите си метално късче.

— Чули сте за това, нали? Знаете слуховете за Единайсетия метал. Е, той е в мен — и аз ще го използвам. Лорд Владетеля ще умре!

От тълпата се надигнаха радостни възгласи.

— И това не е единственото ни оръжие! — провикна се Келсайър. — Във вас се таят способности, които още не познавате! Известна ви е тайнствената сила, която използва лорд Владетеля. Е, сега ние имаме своя сила. Празнувайте, войници, и не се страхувайте от наближаващите битки! Очаквайте ги с нетърпение!

Помещението изригна във възторжени викове и Келсайър даде знак да поднесат още ейл. Двама прислужници изтичаха да помогнат на Билг.

Келсайър седна. Хам беше смръщил вежди.

— Не ми харесва това, Кел.

— Зная — също така тихо отвърна Келсайър.

Хам понечи да продължи, но Йеден се наведе през него.

— Това беше невероятно… Аз… Келсайър, не знаех! Трябваше да ми кажеш, че можеш да прехвърляш силата си на другите. С такива невероятни способности няма начин да изгубим!

Хам сложи ръка на рамото на Йеден и го бутна да седне.

— Яж — нареди му. После се обърна към Келсайър и продължи със същия тих глас: — Кел, току-що излъга моята армия!

— Не, Хам, излъгах моята армия.

Хам се сепна. Лицето му потъмня.

Келсайър въздъхна.

— Виж, това беше само полулъжа. Не е необходимо да са страховити бойци, за да успеем с тяхна помощ да сложим ръка на атиума. А с него можем да подкупим гарнизона и тогава дори няма да се наложи да воюват. Почти същото е, което им обещах.

Хам не отговори.

— Преди да си тръгнем — продължи Келсайър, — искам да избереш няколко десетки от най-верните и предани войници. Ще ги пратим в Лутадел — след като се закълнат да не кажат нито думичка за местонахождението на армията, — за да разкажат за случилото се тази вечер.

— Това пак ли е заради твоето его?

Келсайър поклати глава.

— Хам, понякога се налага да вършим неща, които са ни неприятни. Егото ми може да е раздуто, но става въпрос за съвсем друго нещо.

Хам се наведе към чинията, която така и не бе докоснал. Но и този път не почна да яде — беше втренчил поглед в капките кръв по пода.

„Ах, Хам — помисли Келсайър. — Ще ми се да можех да ти обясня всичко“.

Замисли в замисли, планове в планове.

Винаги има неразкрити тайни.