Брандън Сандърсън
Последната империя (22)

20.

Това не е сянка.

Това тъмно нещо, което ме следва и което само аз мога да видя — то не е сянка. То е черно и прозрачно, но няма очертанията на истинска сянка. То е нематериално — мимолетно и безформено. Сякаш е направено от тъмна пара.

Или по-скоро от мъгла.

На Вин започна да й омръзва пейзажът между Лутадел и Фелисе. През последните две седмици бе изминавала този маршрут десетина пъти — заобиколена от добре познатите кафяви хълмове, сгърбени дръвчета и невисоки тръстики. Започваше да си мисли, че познава всеки отделен хълм или храст.

Зад гърба си имаше вече доста балове — но те бяха само началото. Обедите, следобедните срещи и други форми на дневни забавления бяха не по-малко популярни. Често й се налагаше да пътува между градовете по два-три пъти на ден. Изглежда, младите благородници нямаха по-интересни занимания от това да прекарват в каретите си по шест-седем часа дневно.

Въздъхна. Недалеч от тях, край канала, група скаа теглеха с въжета натоварена ладия. Животът й можеше да е много по-лош.

И въпреки това усещаше някаква неудовлетвореност. Нямаше още обяд, а до вечерта не се очертаваха никакви интересни събития, така че не й оставаше друго, освен да се прибере във Фелисе. Непрестанно си мислеше колко по-бързо би изминала този път по трасето с бронзовите пръчки. Жадуваше да полети отново в небето, но напоследък Келсайър бе занемарил обучението й. Пускаше я за съвсем кратко вечер, колкото да потренира наученото, но нищо повече. Само основни движения — Тласкане и Притегляне на дребни предмети от земята.

Започваше да се отчайва от постоянната си слабост. Бяха изминали три месеца от срещата й с инквизитора, най-лошата част от зимата бе минала без нито една снежинка. Колко още щеше да й трябва, за да се възстанови?

„Е, поне мога да ходя на балове“ — опита да се утеши тя. Въпреки досадата от честите пътувания бе започнала да харесва задълженията си. Да се преструва на знатна дама бе много по-интересно, отколкото да е улична крадла. Вярно, животът й нямаше да струва пукната пара, ако разкриеха тайната й, но засега поне дворът я приемаше — танцуваха с нея, канеха я на гости, разговаряха. Хубав живот — не толкова вълнуващ, колкото аломантията, но Вин се надяваше с времето това да се промени.

Имаше обаче други неща, които не й даваха покой. Първото бе неспособността й да се добере до някаква полезна информация. Живееше в свят на сплетни и интриги, ала бе твърде неопитна, за да се включи в тях.

Когато се оплака на Келсайър, той я успокои, че с времето ще настъпи промяна. Другото, което я измъчваше, не беше толкова лесно за преодоляване. През последните няколко седмици лорд Елънд Венчър бе престанал да посещава баловете, което означаваше и че не прекарва вечерите си с нея. Оказа се, че останалите благородници не могат да са тъй забавни като него… поне що се отнасяше до дълбочината на провежданите разговори. Никой от тях не притежаваше неговата духовитост, прямота, нито копнеещия му поглед. Те сякаш не бяха истински. Не и като него.

Не можеше да се каже, че я избягва. Но и не правеше никакви опити да прекарва времето си с нея.

„Дали не съм го преценила погрешно?“ — запита се тя, докато каретата наближаваше Фелисе. Понякога Елънд не беше никак лесен за разбиране. За съжаление отсъствието му не бе променило отношението на бившата му годеница към нея. Вин започваше да осъзнава защо Келсайър я бе предупредил да не привлича вниманието на по-важните персони. Добре поне, че рядко се срещаше с Шан Елариел — но при всяка подобна среща Шан не пропускаше възможност, та да я унижи, да я обиди и да й се подиграе.

„Може би съм се привързала твърде много към личността на Валет“. Валет бе само една роля, която трябваше да отговаря на всички неща, казани от Шан. И въпреки това от обидите я болеше.

Поклати глава и се опита да прогони Шан и Елънд от мислите си.

Поредният саждопад бе спрял и скаа работници бързаха да изметат улиците и да изкарат мръсотията извън града. „Бедните“ — помисли Вин, когато каретата мина покрай група дечица, които тръскаха клоните на дърветата, за да съборят пепелта от листата. Върху главиците им се сипеше черен дъжд. Въоръжени с бастунчета надзиратели обикаляха наоколо и следяха всички да работят усърдно.

„Елънд и другите — мислеше тя. — Те нямат представа колко е тежък животът на скаа. Живеят в красивите си цитадели, танцуват и не осъзнават докъде всъщност се простира деспотичната власт на лорд Владетеля“.

Не беше сляпа за красивата страна от живота на аристокрацията — за разлика от Келсайър, не мразеше благородниците заради самите тях. Някои бяха доста мили и понякога тя си мислеше, че историите за тяхната жестокост, разказвани от скаа, са малко преувеличени. И въпреки това, когато зърнеше сцена като тази с нещастните дечица на улицата, в нея се пробуждаха колебания. Как биха могли благородниците да прозрат? Как биха могли да разберат?

Въздъхна и отмести поглед от улицата тъкмо когато каретата навлизаше в имението. Веднага забеляза голяма група хора и се изплаши да не би лорд Владетеля да е пратил войници да арестуват Реноа. Но не бяха войници, а скаа в обикновени работнически дрехи.

Каретата изтрополи през портала и объркването на Вин се задълбочи. Навсякъде бяха пръснати купчини сандъци и чували, повечето покрити с пепел от саждопада, и работниците трескаво ги товареха на каруци.

Каретата спря пред входа на имението и този път Вин не изчака Сейзед да отвори вратата, а скочи сама, повдигна краищата на роклята си и изтича при Келсайър и Реноа, които следяха товаренето.

— Нима смятате да карате припасите до пещерите от тук? — попита тя, задъхана от изкачването на стълбите.

— Мило дете — отвърна лорд Реноа, — бъдете така добра да се държите подобаващо.

Вин сведе глава, но се намръщи.

— Разбира се, че това смятаме, Вин — отвърна Келсайър. — Реноа трябва да направи нещо с всички тези оръжия и припаси, които е струпал. Хората ще започнат да подозират разни неща, ако не ги откара.

— Според официалната версия пращаме стоката с канални ладии до моята плантация на запад — продължи Реноа. — Но ладиите ще спрат за разтоварване на припасите — и на част от лодкарите — при пещерите на бунтовниците. След това ще продължат със силно намалени екипажи.

— Нашите войници изобщо нямат представа, че Реноа участва в операцията — обясни Келсайър. — Смятат, че го мамя някак много хитро. Освен това така ще получим възможност да инспектираме състоянието на армията. Ще прекараме цяла седмица в пещерите и ще се върнем с една от ладиите на Реноа.

— „Ще прекараме“? — попита Вин и изведнъж си представи скучното еднообразно пътуване с ладия, ден след ден едни и същи занимания. Това щеше да е по-лошо дори от сноването между Лутадел и Фелисе.

Келсайър повдигна вежди.

— Изглеждаш ми притеснена. А мислех, че се забавляваш с всичките тези балове и гостувания.

Вин се изчерви.

— Просто смятах, че мястото ми е тук. След като пропуснах толкова много неща заради болестта…

Келсайър вдигна ръка и се засмя.

— Ти оставаш. Ще пътуваме двамата с Йеден. Искам да се запозная със състоянието на армията, за да може Хам да се върне в Лутадел. Освен това ще вземем брат ми и ще го оставим във Вениас, откъдето да се присъедини към дяконите на Министерството. Добре, че се прибра по-рано — исках да прекараш малко време с него, преди да заминем.

— С Марш? — Вин се намръщи.

— Да. Той е Мъглив Издирвач. Бронзът е сред най-малко използваните метали, особено от опитните Мъглородни, но Марш твърди, че може да ти покаже някои трикове с него. Това ще е вероятно последната ви възможност да поработите заедно.

Вин огледа импровизирания керван и попита:

— Къде е той?

Келсайър смръщи вежди.

— Закъснява.

„Явно ви е фамилна черта“.

— Скоро ще дойде, дете мое — успокои я Реноа. — Защо не влезеш вътре да се освежиш?

„Напоследък все това правя“ — помисли тя, но овладя раздразнението си. Вместо да се прибере в къщата обаче обиколи двора и огледа товарите и работниците. Тревата беше наскоро косена, саждите — пометени своевременно след саждопада, така че не се налагаше да вдига полите си високо.

Вече знаеше, че не е толкова трудно дрехите да се поддържат чисти — достатъчно бе пепелта да се изтупва редовно. Ето защо благородниците сякаш винаги носеха нови дрехи. Лесен начин да се отличават от простите скаа.

„Келсайър е прав — помисли тя. — Изглежда, ще ми хареса ролята на благородна дама“. Само че започваше да се тревожи от промените, които новият й начин на живот можеше да предизвика вътре в нея. Някога проблемите й бяха гладът и побоищата — сега бяха продължителните пътувания с каретата и закъсняващи за уговорена среща познати. Дали това можеше да доведе до промяна в характера й?

Въздъхна и продължи огледа на товарите. Някои сандъци бяха пълни с оръжия — саби, бойни тояги, лъкове, — но повечето съдържаха храна. Келсайър й беше обяснил, че издържането на една армия изисква много повече жито, отколкото стомана.

Прокарваше пръсти по сандъците, като внимаваше да не се изцапа. Знаеше, че днес ще заминават няколко ладии, но не очакваше Келсайър да пътува с тях. Разбира се, той сигурно бе взел решението съвсем скоро — дори новият, отговорен Келсайър беше импулсивен човек. Вероятно това бе подходящо качество за водач — да не се страхуваш да възприемаш нови идеи независимо при какви обстоятелства се раждат.

„Дали пък да не го помоля да тръгна с него? — зачуди Вин. — Напоследък тази игра на благородна дама взе да ми омръзва“. Преди ден бе забелязала, че седи с изпънат гръб на седалката на каретата, въпреки че нямаше кой да я види. Боеше се да не изгуби инстинктите си — да бъде Валет се оказа за нея също толкова естествено, колкото да е Вин.

Но, разбира се, не можеше да отпътува. Имаше уговорен обяд с лейди Флавин, а и не биваше да пропуска бала при Хастингови, за който се смяташе, че ще е най-значимото социално събитие на месеца. Отсъствието й щеше да доведе до сериозни последствия. Освен това и Елънд… Нищо чудно да я забрави напълно, ако изчезне отново.

„Той вече те е забравил — рече си тя. — Последните три бала разменихте само по няколко думи. Не се поддавай на чувства, Вин. Всичко това е само поредната малка измама — като онези, в които ти участваше някога. Трябва да си изградиш положение, за да можеш да събираш информация, а не да флиртуваш и танцуваш“.

Кимна замислено. Около нея работниците продължаваха да товарят чували и сандъци. Вин спря и ги загледа. Според Доксон напоследък армията се попълваше бързо.

„Набираме скорост — помисли тя. — Сигурно слуховете се разпространяват“. Това беше добре, стига да не се разпространяха твърде далече.

Докато наблюдаваше работниците, усети нещо… странно. Не изглеждаха особено съсредоточени в работата. Трябваше й съвсем малко време, за да открие причината, която ги разсейваше. Те непрестанно поглеждаха към Келсайър и си шепнеха развълнувано. Вин се доближи още малко — без да заобикаля купчината сандъци — и разпали калай.

— … той трябва да е, със сигурност — шепнеше един от мъжете. — Видях белезите.

— Висок е — посочи друг.

— Разбира се, че е висок. Ти какво очакваше?

— Оцелелият от Хатсин — намеси се трети. — Той говори на срещата за набиране на доброволци. — В гласа му се долавяше стаен страх.

Мъжете се отдалечиха. Вин сведе глава и отново закрачи сред товарачите, наострила слух. Не всички говореха за Келсайър, но броят на тези, които го обсъждаха, не беше никак малък. Освен това чу на няколко пъти да споменават „Единайсетия метал“.

„Ето я причината — рече си тя. — Не бунтовническото движение набира скорост, а Келсайър“. Хората говореха за него с тихи, благоговеещи гласове. Кой знае защо, това я смути. Нямаше да й е приятно, ако например обсъждаха по този начин нея. Но Келсайър ги приемаше такива, каквито са и харизматичната му личност разпалваше слуховете още повече.

„Интересно дали ще може да се пребори с това, когато всичко отмине?“ Останалите членове на групата очевидно нямаха интерес към властта, но Келсайър, изглежда, виреше отлично в подобна среда. Дали щеше да позволи на скаа бунтовниците да поемат ръководството? Дали изобщо някой би се отказал от подобна сила?

Вин се намръщи. Келсайър бе добър човек и вероятно от него щеше да излезе добър водач. Но ако се опиташе да си запази властта, това щеше да заприлича на предателство — на отказ от обещанията, които бе дал на Йеден. Не би искала да види Келсайър в подобна ситуация.

— Валет — повика я той.

Вин се обърна гузно. Келсайър й сочеше една карета, която тъкмо минаваше през портала. Марш беше пристигнал. Тя тръгна нататък и двамата с Келсайър посрещнаха Марш едновременно.

Келсайър се усмихва на брат си и кимна към Вин.

— Трябва ни още известно време за товаренето. Ще бъдеш ли така добър да покажеш на това дете някои неща?

Марш се обърна към нея. Беше висок и русоляв като Келсайър, но не толкова хубав. Може би защото никога не се усмихваше. Посочи й предния балкон на къщата и каза:

— Чакай ме там горе.

Нещо в изражението му я накара само да кимне покорно. Държанието му й напомняше за старите времена, отпреди няколко месеца, когато нямаше право на глас. Тя се обърна и тръгна към къщата.

Излезе на балкона и седна до боядисания в бяло дървен парапет. Балконът, разбира се, беше пометен от саждите. Долу на двора Марш продължаваше да разговаря с Келсайър и Реноа. Вин вдигна глава и забеляза озарените от червеникава светлина голи хълмове отвъд града.

„Само от няколко месеца съм благородничка, а вече презирам всичко, което не е култивирано. — Никога досега не беше определяла околния пейзаж, като «гол» или «безплоден». — А Келсайър казва, че някога земята е била по-плодородна, отколкото са сега дори градините на благородниците“.

Дали се надяваше, че това може да се възстанови? Пазителите помнеха езици и религии, но не можеха да запазват отдавна изчезнали семена от растения. Не можеха да накарат сипещата се от небето пепел да спре. Наистина ли вярваха, че ще успеят да променят Последната империя?

Освен това нима лорд Владетеля не заслужаваше заемания пост? Нали той бе победил Дълбината, или поне така твърдеше. Той беше спасителят на света и той бе допринесъл за повечето от последвалите промени. Какво право имаха те да му го отнемат?

Често се замисляше за тези неща, макар да не ги споделяше с другите. Всички изглеждаха вдъхновени от плана на Келсайър, някои дори споделяха възгледите му за бъдещето. Но Вин не беше толкова уверена. Рийн я беше научил да е скептична дори в оптимизма си.

А ако имаше план, който да разбуди скептицизма й, това бе точно този.

Но трябваше да признае, че беше пропуснала момента, в който да го подлага на съмнение. Вече знаеше причината, поради която бе останала в групата на Келсайър. Не беше заради плана, а заради хората. Харесваше Келсайър. Харесваше Доксон, Бриз и Хам. Харесваше дори странния малък Дух и неговия чичо. С тези хора бе готова да работи каквото и да се случи.

„Че това съществена причина ли е да им позволиш да те убият?“ — обади се в нея гласът на Рийн.

Вин се поколеба. Напоследък гласът му я спохождаше по-рядко, но не беше изчезнал напълно. Шестнайсет години постоянно обучение не можеха да се забравят така лесно.

След малко дойде Марш. Изгледа я строго и каза:

— Келсайър, изглежда, очаква да посветя тази вечер на обучението ти по аломантия. Така че да започваме.

Вин кимна. Марш продължаваше да я гледа, очевидно очакваше по-ясен отговор.

„Не си единственият, който може да се държи дръпнато, приятелче“.

— Хубаво тогава — рече той и седна до нея. Гласът му малко се смекчи. — Келсайър каза, че не си отделяла много време да тренираш вътрешните си психични способности. Така ли е?

Вин кимна отново.

— Повечето напълно развити Мъглородни пренебрегват тези способности — продължи той. — И това е грешка. Бронзът и медта може да не са толкова зрелищни по действие, колкото останалите метали, но са сериозна сила в ръцете на подготвен човек. Известно е, че инквизиторите използват бронз, а Мъгливите престъпници оцеляват благодарение на медта. От тези два метала бронзът е по-изтънченият. Мога да те науча да го използваш правилно — ако се упражняваш с това, което ти покажа — и тогава ще разполагаш с преимущество, което мнозина Мъглородни, както казах, пренебрегват.

— Но нали и другите Мъглородни горят мед? — попита Вин. — Какъв смисъл да изучавам бронза, когато всеки, срещу когото се изправя, ще е неподатлив на силата му?

— Виждам, че вече мислиш като тях — отбеляза Марш. — Не всички са Мъглородни, момиче — напротив, Мъглородните са съвсем малка група. Но въпреки това, което смятат такива като вас, обикновените Мъгливи също могат да убиват. Информацията за това дали човекът, който те напада, е Главорез, или Монетомет може да ти спаси живота.

— Разбрах.

— Освен това бронзът ще ти помогне да идентифицираш Мъглородните. Ако видиш някой да прилага аломантия, когато наблизо няма Задимител, и същевременно не долавяш от него типичните аломантични пулсации, тогава той със сигурност е Мъглороден — или това, или е инквизитор. И в двата случая най-добре да бягаш.

Вин кимна. Изведнъж болката в раната се беше пробудила.

— Употребата на бронз има много предимства пред защитата на разпалена мед. Вярно, като гориш мед, се забулваш — но понякога можеш да се заслепиш сама. Медта не те прави неуязвима за опитите на други да Тласкат и Притеглят чувствата ти.

— Но това е добре, нали?

Марш завъртя леко глава.

— Така ли смяташ? И кое е по-голямото предимство? Да си неуязвим за манипулациите на някой Усмирител, но и същевременно да не знаеш какви са намеренията му? Или да разбереш — благодарение на бронза — точно на кои твои чувства се опитва да въздейства?

Вин се подвоуми.

— Нима може да се определи с такава точност?

Марш кимна.

— С търпение и упражнения можеш да доловиш дори най-дребните промени в аломантичните процеси на противниците си. Можеш да идентифицираш съвсем точно кои чувства у определен човек смятат да манипулират Усмирителите или Размирителите. Освен това ще усетиш веднага щом някой наблизо разпали метал. Ако придобиеш достатъчно умения, ще можеш дори да определяш кога му свършват металите.

Вин се замисли.

— Виждам, че вече забелязваш предимствата — рече Марш. — Добре. А сега да разпалим бронз.

Вин го послуша. Веднага усети във въздуха две ритмични пулсации. Преминаваха през нея като удари на барабан или океански вълни. Бяха разнородни и разбъркани.

— Какво усещаш? — попита Марш.

— Струва ми се… че са разпалени два различни метала. Единият идва от Келсайър, другият от теб.

— Добре — каза Марш. — Натрупала си опит.

— Не особено — призна Вин.

Той повдигна вежди.

— Не особено? Вече можеш да определяш източниците на пулсации. А за това е нужен опит.

Вин сви рамене.

— Струва ми се, че това е нещо естествено.

Марш я изгледа замислено.

— Добре — каза след малко. — Различни ли са двете пулсации?

Вин се съсредоточи, смръщила вежди.

— Затвори очи — посъветва я Марш. — Освободи се от страничните въздействия. Съсредоточи се върху аломантичните пулсации.

Вин го послуша. Не беше като обикновен шум. Трябваше да се напрегне, за да долови нещо по-специфично в пулсациите. Едната сякаш… се удряше в нея. А другата като че ли я теглеше с всяко туптене.

— Единият е Теглещ метал, нали? — попита Вин и отвори очи. — Това е Келсайър. А ти Тласкаш.

— Добре — повтори Марш, — Той разпали желязо, както го помолих, за да можеш да се упражняваш. Аз — разбира се — разпалих бронз.

— Винаги ли е така? — попита тя. — Винаги ли са различни?

Марш кимна.

— Можеш да различаваш металното Теглене от Тласкането по аломантичните характеристики. В действителност това е начинът, по който някои от тези метали са били разделяни на категории. Няма нищо интуитивно в това, че калаят Тегли, докато пютриумът Тласка… Не съм ти казвал да отваряш очи.

Вин зажумя отново.

— Съсредоточи се върху пулсациите — нареди той. — Опитай се да определиш дължините им. Долавяш ли разликите между тях?

Вин се намръщи. Мъчеше се да се съсредоточи върху задачата, но усетът за металите бе някак… замъглен. Неясен. След няколко минути дължините на отделните пулсации продължаваха да й се струват еднакви.

— Нищо не усещам — оплака се тя.

— Подозирах — рече безизразно Марш. — Отне ми половин година да се науча да различавам пулсациите — ако го беше направила веднага, щях да си помисля, че съм пълен некадърник.

Вин отвори очи.

— Защо ме накара да го направя тогава?

— Защото ти трябва тренировка. Щом вече можеш да различаваш Тегленето от Тласкането, значи си… талантлива. Вероятно много по-талантлива, отколкото твърди Келсайър.

— И какво трябваше да видя? — попита Вин.

— След време ще започнеш да долавяш две различни по дължина вълни. Вътрешните метали, като бронз и мед, излъчват по-дълги пулсации от външните, от типа на желязо и стомана. Освен това упражненията ще ти позволят да усещаш три различни характеристики в самите пулсации: една за физичните метали, втора за психичните и трета за двата вида по-големи метали. Пулсова дължина, група на метала и разлика Тласкане-Теглене: разкриеш ли тези три неща, ще можеш да определяш точно какъв вид метали използва твоят противник. Дълга пулсация, която се удря в теб и има висока по честота характеристика, отговаря на пютриум — вътрешния физичен метал за Тласкане.

— Откъде идват тези названия? — попита Вин. — Външен и вътрешен?

— Металите са разделени на групи от по четири — или поне това важи за първите осем метала. Два външни, два вътрешни метала — по един от тях Тласка и Тегли. С желязото Теглиш нещо вън от теб, със стоманата Тласкаш нещо вън от теб. С калая Теглиш нещо вътре в теб, с пютриума Тласкаш нещо в теб.

— Но бронзът и медта — посочи Вин. — Келсайър ги нарича вътрешни метали, а ми се струва, че действат като външни. Медта например пречи на други хора да усещат, когато използваш аломантия.

Марш поклати глава.

— Медта не променя противниците ти, а нещо вътре в теб, което оказва въздействие върху тях. Ето защо се води вътрешен метал. Но виж, месингът въздейства директно върху чувствата на друг човек — затова е външен метал.

Вин кимна замислено и погледна надолу, към Келсайър.

— Знаеш толкова неща за металите, а си само Мъглив, нали?

Марш кимна. Изглежда обаче нямаше намерение да отговаря.

„Да опитаме нещо“ — помисли си Вин и изгаси бронза. След това разпали лекичко мед, за да прикрие аломантията. Марш, също загледан към Келсайър и кервана, не реагира.

„Сега би трябвало да съм невидима за сетивата му“ — рече си тя и внимателно разпали цинк и месинг. Пресегна се точно както я беше учил Бриз и предпазливо докосна чувствата му. Потисна подозренията и задръжките му и същевременно подсили копнежите. Теоретично това би трябвало да го направи по-склонен към разговор.

— Сигурно си се учил някъде на всичко това? — попита тя, за да го разсее. „Ей сега ще усети какво правя и ще се ядоса…“

— Аз се Преобразих, когато бях съвсем млад — отвърна Марш. — Имах много време за практика.

— Същото важи и за други хора.

— Но аз… имах си свои причини. Трудно е да се обясни.

— Разбирам… — Тя усили аломантичния натиск.

— Знаеш ли какво мисли Келсайър за благородниците? — попита Марш, обърна се към нея и я прониза с леден поглед.

„Железни очи — спомни си тя. — Съвсем правилно са го кръстили“. Кимна в отговор на въпроса.

— Е, аз изпитвам същото към принудителите — рече той и се извърна. — Бих направил всичко, за да страдат. Те отнеха майка ни — това беше причината да се Преобразя и тогава се заклех да ги унищожа. Присъединих се към бунтовниците и се заех да изучавам аломантия. Инквизиторите я използват, трябваше да я опозная, да се добера до всички възможни сведения, да стана колкото се може по-добър… а сега ти се опитваш да ме Усмириш?

Вин се облещи и побърза да изгаси металите. Марш я изгледа хладно.

„Бягай!“ — мина й през ума. И за малко да побегне. Хубаво беше да знае, че старите инстинкти не са изгубени, а само дремят под повърхността.

— Да — рече смирено.

— Наистина те бива — рече Марш. — Усетих чак когато се раздърдорих. Спри.

— Вече спрях.

— Добре — рече Марш. — За втори път ми въздействаш на чувствата. Никога повече не го прави.

Вин кимна, но попита:

— За втори път?

— Първият беше в моята работилница, преди осем месеца.

„Точно така. Но защо не го помня?“

— Съжалявам.

Марш поклати глава.

— Ти си Мъглородна — естествено е да го правиш. Той е същият. — Кимна към Келсайър.

Известно време мълчаха.

— Марш? — попита Вин. — Откъде знаеш, че съм Мъглородна? Тогава едва се бях научила да Усмирявам.

— Познаваш инстинктивно металите. През онзи ден беше разпалила пютриум и калай — съвсем малко, едва доловимо. Вероятно си ги извлякла от водата и съдовете за хранене. Никога ли не си си задавала въпроса защо си още жива, след като толкова много хора край теб не са оцелели?

Вин се замисли.

„Изтърпях толкова много побоища. Дни без храна, нощи под несекващ дъжд и саждопад…“

— Много малко хора, дори Мъглородни, са привикнали до такава степен с аломантията, че горят метали инстинктивно — продължи Марш. — Тъкмо по тази причина се заинтересувах от теб — продължих да те следя и заръчах на Доксон да те открие. Сега пак ли Тласкаш чувствата ми?

Вин поклати глава.

— Нали обещах.

Марш се намръщи и я огледа с нетрепващ поглед.

— Ти си като брат ми — рече тя. — Неумолим.

— Бяхте ли близки?

— Аз го мразех — прошепна тя.

Марш се сепна и извърна очи.

— Разбирам.

— Ти мразиш ли Келсайър?

Беше ред на Марш да поклати глава.

— Не, не го мразя. Той е лекомислен и надут, но е мой брат.

— И това е достатъчно?

— Да.

— Не мога да го разбера — призна Вин.

— Сигурно брат ти не се е отнасял добре с теб, нали?

Вин кимна.

— Ами родителите ви? — попита Марш. — Баща ти е благородник. А майка ти?

— Побъркана — отвърна Вин. — Чуваше гласове. Понякога ставаше толкова зле, че брат ми се боеше да ме остави сама с нея. Но, разбира се, нямаше избор…

Марш мълчеше. „Как става така, че сега аз приказвам? — зачуди се Вин. — Той не е Усмирител, но ето че измъкна от мен това, което аз не успях от него“.

Но въпреки това нямаше нищо против да си облекчи душата. Вдигна ръка и докосна обицата си.

— Не си спомням много добре, но Рийн ми е разказвал, че един ден се върнал и заварил майка ми обляна в кръв. Убила малката ни сестричка. Имало кръв навсякъде — истинска касапница. Мен не докоснала — освен че ми сложила тази обица. Рийн разказваше… Каза, че ме притискала в обятията си и бърборела несвързано. Обявила ме за кралица, а трупчето на сестричката ми още се въргаляло в краката й. Когато ме взел от нея, тя избягала. Вероятно ми е спасил живота. Сигурно затова съм останала да живея с него. Дори когато беше лош. — Тя поклати глава и го погледна. — Не знаеш колко си щастлив, че имаш брат като Келсайър.

— Сигурно си права. Просто не бих искал да се отнася с хората, сякаш са… играчки. Вярно, че съм убил няколко принудители, но да изтребваш обикновени хорица само защото са благородници… — Марш поклати глава. — Мисля, че не е редно. Той обича другите да му се умилкват.

Прав беше, но Вин долавяше в гласа му още нещо. Ревност? „Ти си по-големият брат. Марш. Ти трябва да си по-отговорният — отишъл си при бунтовниците, за да не живееш с крадци. Сигурно те боли, когато виждаш, че сега всички харесват Келсайър“.

— Но ще ти призная — продължаваше Марш, — че той наистина става все по-добър. Ямите са го променили. И… нейната смърт.

Вин се сепна. Тук имаше нещо. Болка. Дълбока спотаена болка, по-силна от страданието по една снаха. „Това било значи. Въпросът не е, че всички го харесват, а че го е харесвал, че го е обичал един определен човек. Човекът, когото си обичал ти“.

— Както и да е — заяви Марш с поукрепнал глас. — Поне с безочливото му минало е приключено. Планът му несъмнено е безумен и съм сигурен, че донякъде се е заел с него, за да прочисти душата си, но… мисля, че не беше необходимо да се свързва с бунтовниците. Опитва се да направи нещо добро — макар че заради това най-вероятно ще си изгуби главата.

— И защо си с него, след като си сигурен, че ще се провали?

— Защото обеща да ме вкара в Министерството — отвърна Марш. — Информацията, която ще събера там, ще помага на бунтовниците векове след като Келсайър го няма.

Вин кимна, загледана към двора, после каза колебливо:

— Марш, не мисля, че за него всичко това вече е минало. Начинът, по който се отнася със скаа… и по който го гледат те…

— Виждам — прекъсна я той. — Всичко започна след онази негова измислица с „Единайсетия метал“. Не зная дали трябва да се безпокоя, или това е само поредната му игра.

— Започвам да се чудя защо е решил да потегли на път точно сега — призна Вин. — Почти месец ще е далеч от епицентъра на събитията.

Марш поклати глава.

— Оставя тук своята малка армия да го замества. Освен това има нужда да напусне града. Славата му нараства и благородничеството започва да проявява жив интерес към Оцелелия. Дори е плъзнал слухът, че при лорд Реноа живее човек със странни белези…

Вин кимна, прозряла много неща.

— В момента играе ролята на далечен роднина на Реноа — продължаваше Марш. — Но трябва да замине, преди някой да го свърже с Оцелелия. Когато се върне, ще трябва да е без много шум — инкогнито, с нахлузена качулка, така да се каже. — Марш се надигна. — Както и да е, по-важното е, че те запознах с основите. Следващия път, когато се събереш с Мъгливи, ги накарай да разпалят метали и се съсредоточи върху пулсациите им. Когато се срещнем отново, ще те науча на още неща, но ще е безсмислено, ако не си се упражнявала.

И си тръгна, без да се сбогува. След минутка тя го видя да се приближава към Келсайър и Реноа.

„Те наистина не се мразят — мина й през ума. — Какво ли е да живееш така?“ След известни размишления реши, че идеята да обичаш близките си е донякъде като аломантичните пулсови дължини, които трябваше да усеща — нещо твърде непознато за момента, за да го разбере.