Брандън Сандърсън
Последната империя (21)

19.

С Куаан се срещнахме случайно — макар че той вероятно би използвал думата „провидение“.

И преди това се бях запознавал с териски философи. Те до един са хора, обладаващи голяма мъдрост и проницателност. Хора с почти осезаема значимост.

Но не беше така с Куаан. В известен смисъл той е толкова нехарактерен пророк, колкото съм аз герой. Не е обграден с атмосферата на церемониална мъдрост, нито някога е бил теолог. Когато се срещнахме за първи път, той се занимаваше с типичните за него странни проучвания — ровеше се във великата Кхленийска библиотека, за да разбере дали дърветата могат да мислят.

Фактът, че тъкмо той накрая откри Великия териски герой, често ме кара да се смея и да се чудя какво ли щеше да стане, ако събитията бяха протекли по друг начин.

Келсайър усещаше присъствието на друг аломант в мъглите. Вибрациите го заливаха като ритмични вълни, удрящи се в спокоен бряг. Бяха слаби, но ясно различими.

Той приклекна върху ниската градинска стена, заслушан в трептенията. Надиплените бели мъгли следваха обичайното си темпо — безразлични, с изключение на най-близките до тялото му слоеве, които се вливаха в естествените аломантични течения около крайниците му.

Келсайър присви очи, разпали калай и потърси другия аломант. Стори му се, че вижда фигура, клечаща върху стената недалеч от него, но не беше съвсем сигурен. Но аломантичните вибрации бяха недвусмислени. Всеки метал след разпалването си издаваше далечен сигнал, който лесно можеше да се разпознае от човек, имащ опит в употребата на бронз. Непознатият гореше калай, също както и другите четирима, които Келсайър бе усетил да се спотайват около Цитаделата Текиел. Пет Калаени очи оформяха периметър и следяха за натрапници в нощта.

Келсайър се усмихна. Големите къщи проявяваха нервност. Да държиш пет Калаени очи на постоянна стража не беше толкова трудно за Къща от мащабите на Текиел, но благородните аломанти биха се възпротивили, ако ги накарат да изпълняват обикновени караулни задачи. А щом наоколо имаше петима Калаени очи, почти сигурно бе, че се навъртаха и Главорези, Монетомети, Дърпачи. Лутадел бе в притихнало състояние на тревога.

Големите къщи бяха настръхнали дотолкова, че напоследък Келсайър с мъка откриваше пролуки в защитата им. Макар и Мъглороден, той беше сам и имаше своите ограничения. Успехът му досега се дължеше на изненадата. Но с петима Калаени очи на пост едва ли щеше да може да доближи Цитаделата, без да го разкрият.

За щастие тази нощ не се налагаше да изпробва отбраната на Текиел. Вместо това той продължи по оградата към покрайнините на града. Спря близо до стената на градината и след като разпали бронз, за да провери дали наблизо няма аломанти, се напъха в един гъст храсталак, откъдето измъкна голям сак. Беше толкова тежък, че се наложи да разпали пютриум, за да го вдигне и да го метне през рамо. Спря за миг, ослуша се и понесе сака обратно към крепостта.

Този път се спря близо до боядисана в бяло градинска веранда, пред която имаше шадраван. Смъкна сака от рамото си и изсипа съдържанието му — още топъл труп — на земята.

Трупът — беше на някой си лорд Чарс Ентрон — се претърколи и спря с лице в калта, а на гърба му зейнаха две рани от кинжали. Келсайър бе издебнал от засада пияния благородник пред вратите на един скаа бордей и бе отървал света от поредния аристократ. Никой нямаше да усети липсата на лорд Ентрон — той беше известен с перверзния си вкус за развлечения, между които кървави ръкопашни схватки между скаа борци. Обикновено тъкмо там прекарваше времето си.

От друга страна и съвсем неслучайно Ентрон се смяташе за важен политически съюзник на Къща Текиел. Убийството му щеше да предизвика отглас и вината несъмнено щеше да бъде стоварена върху Къща Изенри — съперник на Къща Текиел. Но от друга страна, подозрително неочакваната смърт на Ентрон можеше да обезпокои сериозно Къща Текиел. Ако си направеха труда да разпитат, те със сигурност щяха да узнаят, че негов противник при залаганията тази вечер е бил Крюс Джефенри — човек, чиято Къща от известно време молеше Текиелови за съюзничество. Крюс беше известен Мъглороден и много опитен в боя с ножове.

И така — интригата беше заложена. Дали убийството е дело на Къща Изенри? Или може би е опит на Къща Джефенри да изплаши Текиелови — с което да ги подтикне към съюзничество с по-дребни благородници? Имаше и трета възможност — Къща, която иска да засили съперничеството между Текиел и Изенри.

Келсайър скочи от градинската стена и се почеса по фалшивата брада. Нямаше значение кого ще обвини Къща Текиел — крайната цел на Келсайър бе да ги принуди да се съмняват и тревожат, да внесе между тях раздор и недоверие. Хаосът бе най-силното му оръжие в насърчаването на война между Къщите. А когато тази война най-сетне избухнеше, всеки убит благородник щеше да е един противник по-малко срещу скаа бунтовниците.

Щом се отдалечи на известно разстояние от Цитаделата Текиел, той хвърли монета и пое по покривите. Понякога се чудеше какво ли правят хората под него, когато чуват над главите си стъпки. Дали знаеха, че за Мъглородните покривите са само удобни пътища, места, където могат да се придвижват необезпокоявани от стражи и крадци? Или обясняваха тропота с мразените от всички Мъгливи духове?

„Вероятно дори не ни чуват. Когато излязат мъглите, нормалните хора си лягат да спят“.

На един стръмен покрив спря, извади от джоба си часовник на верижка, за да провери колко е часът, прибра го — беше опасен, заради метала, от който бе изработен — и продължи нататък. Мнозина благородници упорито продължаваха да носят метални предмети, глупав навик да се перчат. Привичка, заимствана от самия лорд Владетел. Но Келсайър не носеше никакъв метал — часовник, пръстени или гривна, — освен ако не се налагаше.

Изстреля се във въздуха и се отправи към Саждивата махала, бедняшки скаа квартал в далечния северен край на града. Лутадел беше огромен. На всеки няколко десетки години към него се добавяше нов заселен район и градските стени го обхващаха, благодарение на неуморните усилия и труда на скаа. С навлизането на модерната канална епоха камъкът бе станал относително евтин строителен материал и значително по-лесен за доставка.

„Чудя се защо въобще му трябва да строи тази стена — мислеше си Келсайър, докато се придвижваше по покривите. — Кой ще го нападне? Та лорд Владетеля контролира всичко. Дори Западните острови вече не му се противят“.

От векове не бе имало истинска война в Последната империя. Редките „въстания“ не бяха нищо повече от бунтове на няколко хиляди души, криещи се в пещерите или сред хълмовете. Дори бунтовниците на Йеден не разчитаха на открити атаки — по-скоро целяха да предизвикат хаос или война между Къщите, извеждане на лутаделския гарнизон извън градските стени — каквото и да е, което да им даде някаква възможност за неочакван удар. Ако се стигнеше до продължителна кампания, Келсайър щеше да изгуби. Лорд Владетеля и Стоманеното министерство можеха да свикат под знамената си милиони.

Разбира се, той имаше и друг план. Не говореше за него, дори не смееше да го обмисля. Вероятно никога нямаше да му се удаде възможността да го приложи на практика. Но ако все пак възникнеха подходящи условия…

Стигна в началото на Саждивата махала, загърна се по-плътно в мъглопелерината и закрачи по улицата с уверена стъпка. Човекът, с когото трябваше да се срещне, вече седеше на прага на една затворена работилница и пуфтеше кротко с лула. Келсайър повдигна учудено вежди — тютюнът беше скъпо удоволствие. Хойд или беше прахосник, или бе толкова успял, колкото твърдеше Доксон.

Хойд бавно свали лулата и се надигна, но с това не стана кой знае колко по-висок. Поклони се ниско в мъгливата нощ.

— Поздравявам ви, милорд.

Келсайър се изправи пред него, пъхнал ръцете си под пелерината. Нямаше нужда обикновеният уличен информатор да вижда, че непознатият „благородник“ носи по кожата си белези от Хатсин.

— Препоръчаха ви много горещо — заговори той, като имитираше високомерния тон на аристократите.

— Аз съм най-добрият, милорд.

„Всеки, оцелял колкото теб, трябва да е доста добър“. Господарите не обичаха обикновени хора да са в течение на тайните им. По правило информаторите не живееха дълго.

— Интересува ме едно нещо — продължи Келсайър. — Но първо искам да се закълнеш, че няма да разказваш никому за нашата среща.

— Разбира се, милорд — отвърна Хойд. Най-вероятно щеше да наруши обещанието си още тази нощ — още една причина, поради която нишката на живота им бе тъй къса. — Но преди това да обсъдим въпроса със заплащането…

— Ще получиш своите пари, скаа — отвърна троснато Келсайър.

— Разбира се, милорд — рече Хойд и не пропусна пак да се поклони. — Предполагам, че ви интересуват сведения за Къща Реноа…

— Да. Какво се знае за нея? С коя друга Къща са в съюз? Трябва да съм наясно с тези неща.

— Няма кой знае какво да се каже, милорд. Лорд Реноа е нов в града и е крайно предпазлив човек. За момента нито влиза в съюзи, нито си е създал врагове — купува големи количества оръжие и брони, но вероятно го прави, за да печели благоразположението на своите доставчици. Много умна тактика. Сигурно вече има в излишък от този продукт, но по-важното е, че има и излишък от приятели, нали?

Келсайър изсумтя.

— Не виждам защо трябва да плащам за това.

— Но, милорд, щом стоката му е в излишък, значи вече е на загуба — посочи бързо Хойд.

— Аз не съм търговец, скаа — сряза го Келсайър. — Не ме интересуват печалби и загуби! — „Нека запомни това. Сега си мисли, че ме праща някоя Голяма къща — всъщност вече би трябвало да се е сетил за това заради мъглопелерината. Инак едва ли заслужава репутацията си“.

— Има още, милорд…

„Аха, сега ще разберем. Дали уличните информатори са надушили, че Къща Реноа е свързана с бунтовниците?“ Ако някой бе разкрил тайната им, хората на Келсайър бяха в голяма опасност.

Хойд се покашля тихо и протегна ръка.

— Непоносим човек! — изсъска Келсайър и хвърли малка кесия в краката му.

— Да, милорд — отвърна Хойд, коленичи и затършува в тъмното за кесията. — Моите извинения, милорд. Зрението ми не е каквото беше. Вече с труд виждам дори пръстите си.

„Хитро“ — отбеляза Келсайър, докато Хойд прибираше кесията. Оправданието със зрението, естествено, беше лъжа — никой нямаше да изкара дълго в подземния свят с подобен недъг. Но пък всеки благородник, който си има работа с полусляп мъж, ще е спокоен поне що се отнася до запазване на своето инкогнито. Не че Келсайър се тревожеше — Доксон се беше погрижил за дегизировката му. Освен фалшивата брада му беше поставил изкуствен, но съвсем като истински нос, подложки в обувките и изсветляващ кожата грим.

— Та казваше, че има още? — подкани го той. — Кълна се, скаа, ако сведенията ти не ги бива…

— Бива ги — отвърна припряно Хойд. — Лорд Реноа, изглежда, се опитва да сгоди своята племенница лейди Валет за лорд Елънд Венчър.

Келсайър се сепна.

„Виж, това не го очаквах…“

— Говориш глупости. Лорд Венчър стои прекалено високо за някакъв си Реноа.

— Двамата млади са прекарали почти цялата вечер заедно — на един бал преди месец.

Келсайър се разсмя иронично.

— Всички го знаят. Това не значи нищо.

— Така ли? — отвърна Хойд. — А знаят ли всички, че лорд Елънд Венчър е изказвал ласкаво мнение за момичето пред приятелите си, група млади философи, които се събират редовно в „Скършеното перо“?

— Младите мъже вечно си говорят за момичета — подметна Келсайър. — Това не значи нищо. Искам да ми върнеш парите.

— Почакайте! — почти извика Хойд и за пръв път в гласа му се долови тревога. — Има и още. Лорд Реноа и лорд Венчър участват в тайна сделка.

„Какво?!“

— Истина е — продължи Хойд. — Тази новина е съвсем прясна — самият аз я узнах едва преди час. Съществува връзка между Реноа и Венчър. И по някаква причина лорд Реноа е поискал Елънд Венчър да стане опекун на лейди Валет по време на баловете. — Той сниши глас. — Говорят дори, че лорд Реноа има влияние над Къща Венчър.

„Какво може да е станало тази вечер на бала?“ — зачуди се Келсайър. Но на глас каза:

— Всичко това ми се струва доста прозаично, скаа. Не разполагаш ли с друго, освен с клюки?

— Не и за Къща Реноа, милорд — отвърна Хойд. — Опитах се да събера повече сведения, но това е една доста незабележима и незначителна Къща. Трябваше да изберете някоя по-влиятелна в политиката. Като, да речем, Къща Елариел…

Келсайър се намръщи. Със споменаването на Елариел Хойд намекваше, че разполага с важна информация, която е готов да продаде. Изглежда, тайните на Къща Реноа засега бяха на сигурно място. Време беше да измести темата на разговора към други Къщи, за да не бъде заподозрян в специален интерес към Реноа.

— Хубаво де — склони той. — Ако си заслужава загубата на време…

— Заслужава си, милорд. Лейди Шан Елариел е Усмирителка.

— Доказателства?

— Усетих въздействието й върху чувствата ми, милорд — отвърна Хойд. — Преди седмица, по време на пожара в Цитаделата Елариел, тя успокояваше разтревожената прислуга.

Келсайър бе причинил този пожар. За съжаление той не се бе разпространил извън караулното.

— Друго?

— В последно време Къща Елариел й даде разрешение да използва дарбата си в придворната политика. Боят се от война между Къщите и очакват от нея да им намери съюзници. Винаги носи парченце месинг в дясната си ръкавица. Намерете Издирвач и той ще го потвърди при следващия бал. Не ви лъжа, милорд! Животът ми на информатор зависи изцяло от репутацията ми. Шан Елариел е Усмирителка.

Келсайър се замисли. Тази информация беше безполезна за него, но същинската цел на идването му — да провери какво се говори за Къща Реноа — вече беше изпълнена. Хойд бе оправдал заплащането, независимо дали го разбираше, или не.

Келсайър се усмихна. „Защо да не посеем още малко хаос?“

— А какво се знае за тайната връзка на Шан със Салмен Текиел? Смяташ ли, че е използвала способностите си, за да спечели благоразположението му?

— О, най-вероятно да, милорд — побърза да отвърне Хойд. Келсайър зърна развълнувани пламъчета в очите му: информаторът бе уверен, че току-що е научил нещо полезно от Келсайър.

— Дали пък на нея не се дължи успешната сделка между Елариелови и Къща Хастинг миналата седмица? — продължи Келсайър, сякаш разсъждаваше на глас. Такава сделка нямаше.

— Със сигурност, милорд.

— Много добре, скаа — рече Келсайър. — Заслужи си заплащането. Може би ще те потърся и друг път.

— Благодаря ви, милорд — отвърна Хойд и се поклони почти до земята.

Келсайър пусна една монета и се извиси във въздуха. Докато стъпваше на покрива, зърна Хойд да се навежда за хвърлената монета. Изглежда, този път „слабото зрение“ не му попречи да я открие. Келсайър се усмихна и си продължи по пътя. Следващата среща нямаше да е толкова лека.

Отправи се на изток, към площад Ахлстром. Докато се придвижваше, свали пелерината и разкопча жилетката, под която се показа дрипава риза. Приземи се в тясна уличка, прибра пелерината и жилетката, наведе се, гребна с шепа сажди от купчината на ъгъла, натърка ги по кожата си да прикрие белезите, после зацапа и лицето и изкуствената си брада.

Мъжът, който излезе от уличката малко след това, се отличаваше много от благородника, с когото се бе срещал Хойд. Брадата му висеше на черга масури и беше доста проскубана. Келсайър провлачи крак — преструваше се, че е сакат — и извика на една тъмна фигура, изправена до спряния фонтан:

— Милорд? Вие ли сте, милорд?

Лорд Страф Венчър, глава на Къща Венчър, беше импозантен мъж, благородник до мозъка на костите. Келсайър не виждаше зад него охрана, макар да знаеше, че има поне двама стражници — самият лорд не изглеждаше обезпокоен от мъглите, всеизвестно бе, че той е Калаено око. Венчър пристъпи уверено напред, като потропваше нетърпеливо с фехтоваческото си бастунче.

— Закъсняваш, скаа! — тросна се той.

— Милорд, аз… аз ви чаках в уличката… както се уговорихме!

— Не сме се уговаряли така!

— Съжалявам, милорд — отвърна Келсайър и се поклони, малко непохватно, заради „сакатия“ си крак. — Не исках да ви карам да чакате.

— Не ни ли видя, че сме тук?

— Простете, милорд — продължи с ролята Келсайър. — Но напоследък зрението ми… Едва различавам пръстите си в тази тъмница.

„Благодаря ти за идеята, Хойд“.

Венчър изсумтя, подаде бастунчето на стражника зад себе си и зашлеви Келсайър през лицето.

Келсайър рухна на земята, притиснал бузата си с длан.

— Простете, милорд…

— Следващия път, когато ме накараш да чакам, ще те ударя с бастуна — рече ядосано Венчър.

„Е, поне знам къде ще ида следващия път, когато ми потрябва труп за някоя градина“ — помисли Келсайър, докато се изправяше.

— А сега — продължи Венчър, — да се захващаме за работа. Каква е важната новина, която обеща да ми съобщиш?

— Става дума за Къща Ерикел, милорд — отвърна Келсайър. — Известно ми е, че в миналото ваше благородие е имал вземане-даване с тях.

— И?

— Милорд, трябва да ви кажа, че те ви мамят. Продават сабите и бастунчетата на Къща Текиел за половината от цената, която плащате!

— Доказателства?

— Достатъчно е да погледнете новото въоръжение на Текиелови, милорд — отвърна Келсайър. — Истината ви казвам. Нямам нищо друго, освен собствената си репутация! Без нея животът ми не струва и пукната пара.

Този път не лъжеше. Във всеки случай не съвсем. Щеше да е безсмислено да съобщава сведения, които Венчър лесно би могъл да провери. Част от това, което казваше, беше вярно — Текиел даваха известно предимство на Ерикел. Келсайър, разбира се, лекичко го преувеличаваше. Ако изиграеше козовете си правилно, можеше да предизвика раздор между Ерикел и Венчър и същевременно да влоши отношенията на Венчърови с Текиел. И ако след това Венчър се обърнеше за оръжия към Реноа… какво пък, това само щеше да е допълнителна полза.

Страф Венчър изсумтя отново. Къщата му беше влиятелна — вероятно най-влиятелната и могъща, — но разчиташе за това на търговията. Не беше никак лесно да се издигнеш толкова нависоко в Последната империя, като се имаха предвид налаганите от лорд Влатеделя данъци и цената на атиума. Но същевременно Венчър можеше да се превърне в могъщ инструмент в ръцете на Келсайър. Ако успееше да подаде на този човек правилната смес от истина и измислица…

— Не виждам с какво може да ми е полезно това — тросна се Венчър. — Сега ще проверя доколко си осведомен, доноснико. Разкажи ми какво знаеш за Оцелелия от Хатсин.

Келсайър замръзна.

— Милорд?!

— Нали очакваш да ти се плати? — каза Венчър. — Е, разкажи ми за Оцелелия. Говорят, че се бил върнал в Лутадел.

— Само слухове, милорд — побърза да отвърне Келсайър. — Никога не съм срещал Оцелелия, но се съмнявам да е в Лутадел — ако въобще е жив.

— Чух, че събирал скаа за бунт.

— Милорд, винаги е имало глупаци, които да подтикват скаа към размирици. И винаги ще има такива, които да използват името на Оцелелия, но не вярвам някой някога да се е измъкнал жив от Ямите. Бих могъл да посъбера информация за това, ако желаете, но се опасявам, че ще останете разочарован. Оцелелия е мъртъв — лорд Владетеля… той не би допуснал подобно недоглеждане.

— Вярно е — склони Венчър. — Но скаа, изглежда, вярват в слуховете за този „единайсети метал“. Ти да си чул нещо, доноснико?

— О, да — рече Келсайър, като едва успя да прикрие изненадата си. — Това е легенда, милорд.

— Никога не съм я чувал. А аз обръщам сериозно внимание на такива неща. Това не е „легенда“. Някой доста хитро манипулира скаа.

— Ах… интересно заключение, милорд — рече Келсайър.

— Така е — потвърди Венчър. — И ако предположим, че Оцелелия наистина е загинал в Ямите и някой се е добрал до трупа му… до останките… винаги има начин да имитираш външността на един човек. Нали разбираш за какво говоря?

— Да, милорд.

— Искам да проучиш този въпрос. Не ме интересуват клюките — намери ми нещо за човека, който се опитва да оглави скаа. И тогава ще си получиш парите.

Венчър се обърна, махна на хората си и тръгна. Келсайър го изпрати със замислен поглед.

 

 

Малко по-късно Келсайър пристигна в имението Реноа, като отново използва трасето с бронзовите пръчки между Лутадел и Фелисе. Полагането на трасето не беше негово дело, дори не знаеше кой го е направил. Често се питаше кой може да стои зад това и как ще постъпи, ако докато лети над трасето, срещне някой друг Мъглороден. „Най-вероятно ще се престорим, че не се виждаме. Мъглородните често го правят“.

Погледна през мъглата към осветената от фенери фасада на къщата. Слаб топъл ветрец развяваше пелерината му. Празната карета подсказваше, че Вин и Сейзед са се прибрали от бала.

Чакаха го във всекидневната и разговаряха тихо с лорд Реноа.

— Чак такъв не те бях виждала! — възкликна Вин, когато той пристъпи в стаята. Все още бе облечена с рокля — красива червена премяна, макар че не седеше като знатна дама, а беше свила крака под себе си.

Келсайър се усмихна. „Преди няколко седмици щеше да съблече тази рокля веднага щом се прибере. Май започва да се превръща в истинска дама“. Отпусна се на един стол и почеса мръсната си фалшива брада.

— За това ли говориш? Чух, че брадите се връщали на мода. Гледам да съм в крак с времето.

Вин се засмя.

— В крак с просешката мода по-скоро.

— Келсайър, как мина вечерта? — попита лорд Реноа.

Келсайър вдигна рамене.

— Като повечето. За щастие поне засега няма никакви подозрения към Къща Реноа — по-скоро аз съм този, който вълнува някои среди на благородничеството.

— Ти? — попита Реноа.

Келсайър кимна. Един слуга му донесе топла влажна кърпа, за да изтрие саждите от лицето и ръцете си. Келсайър не беше сигурен дали го направи заради него, или за да не изцапа мебелите.

— Изглежда, сред местното население е плъзнала мълвата за Единайсетия метал. Дори някои благородници са чули за него и по-интелигентните проявяват видимо безпокойство.

— Какво отношение има това към нас? — попита Реноа.

Келсайър повдигна рамене.

— Ще продължим с разпространяването на противоречиви слухове, за да накараме благородниците да се занимават повече един с друг и по-малко с мен. Защото, колкото и да е странно, лорд Венчър ми поръча да събирам сведения за Оцелелия. Трябва да ти призная, Реноа, че малко се обърках от цялата тая игра — чудя се как се справяш.

— Затова съм такъв, какъвто съм — отвърна лъжеблагородникът.

Келсайър отново повдигна рамене и се обърна към Вин и Сейзед.

— Как мина вашата вечер?

— Изморително — оплака се Вин.

— Господарката Вин е малко ядосана — намеси се Сейзед. — На връщане от Лутадел ми разказа за „тайните“, които е узнала по време на танците.

Келсайър се захили.

— И нищо ново, така ли?

— Сейзед вече знаеше всичко! — тросна се Вин. — Прекарах часове да се въртя на дансинга с онези мъже и усилията ми отидоха на вятъра!

— Не бих казал, Вин — възрази Келсайър, докато смъкваше последните останки от брадата. — Завързала си нови запознанства, видели са те, поупражнявала си се в клюкарстване. Що се отнася до информацията — какво пък, съмнявам се веднага да започнат да ти разкриват важни тайни. Дай им малко време.

— Колко малко?

— Сега, след като вече се чувстваш по-добре, ще можеш да посещаваш баловете редовно. След месец-два ще имаш достатъчно приятели, за да събираш информацията, която ни интересува.

Вин кимна и въздъхна. Изглежда, вече нямаше нищо против да ходи по-често на балове.

Сейзед се покашля.

— Господарю Келсайър, струва ми се, че трябва да ви съобщя нещо. През цялата вечер на масата ни седеше лорд Елънд Венчър, макар че господарката Вин откри начин да извлече полза от присъствието му.

— Дочух нещо такова — отвърна Келсайър. — Какво каза на хората, Вин? Че Реноа и Венчър са приятели?

Вин пребледня.

— Откъде знаеш?

— Притежавам тайнствени сили — отвърна Келсайър и махна с ръка. — Както и да е, сега всички смятат, че Реноа и Венчър имат съвместно предприятие. Вероятно подозират, че Венчър трупа оръжие.

Вин се намръщи.

— Не исках да се стига дотам…

— Такива са правилата на придворния живот, Вин. Нещата лесно могат да излязат от контрол. Но това не е проблем — макар че сега Реноа ще трябва да внимава, когато си има работа с Венчърови. Нека все пак първо видим каква ще е реакцията им.

Лорд Реноа кимна.

— Съгласен.

Келсайър се прозя.

— Дано няма нищо друго, защото се изморих да играя на благородник и просяк в една и съща вечер…

— Има още нещо, господарю Келсайър — обади се Сейзед, — В края на вечерта господарката Вин е видяла лорд Елънд Венчър да си тръгва от бала в компанията на млади господари от Къщи Лекал и Хастинг.

Келсайър смръщи вежди.

— Виж, това е странна комбинация.

— Така си помислих и аз — съгласи се Сейзед.

— Вероятно пак се опитва да ядоса баща си — продължи да разсъждава Келсайър на глас. — Като фамилиарничи с противника открито…

— Може би — рече Сейзед. — Но тримата изглеждат добри приятели.

Келсайър кимна и се изправи.

— Сейз, разрови се в това. Не е изключено лорд Венчър и синът му да играят някаква своя пиеска.

— Да, господарю Келсайър.

Келсайър излезе, като пътьом подаде пелерината на един слуга. Докато се качваше по източното стълбище, чу зад себе си забързани стъпки и се обърна. Вин го следваше, повдигнала лекичко червената рокля, за да не се спъне по стъпалата.

— Келсайър — рече тя тихо. — Има и още. Нещо, за което бих искала да си поговорим.

Келсайър повдигна вежди.

„Нещо, което не иска да чуе дори Сейзед?“

— В стаята ми — отвърна той почти шепнешком и я поведе нагоре. — За какво става дума? — попита, след като затвори вратата.

— За лорд Елънд — отвърна тя и бузите й едва забележимо поруменяха. — Сейзед не го харесва и затова не исках де го споменавам пред другите. Но тази нощ открих нещо странно.

— Какво?

— Елънд носеше цял куп книги.

„Нарича го с малко име — помисли неодобрително Келсайър, — Май си пада по него“.

— Известно е, че чете много — продължи Вин, — но някои от книгите… Докато го нямаше, аз ги разлистих.

„Добро момиче. Улицата я е дарила с верни инстинкти“.

— Една привлече вниманието ми — продължи тя. — Заглавието беше нещо за атмосферните условия, но вътре се описваха грешки и пропуски на Последната империя.

Келсайър повдигна вежди.

— Какво по-точно?

Вин сви рамене.

— Нещо за това, че след като лорд Владетеля е безсмъртен, империята му би трябвало да е по-развита и умиротворена.

Келсайър се усмихна.

— „Книгата на лъжливата зора“. Всеки Пазител може да ти я цитира наизуст. Не знаех, че са останали копия от нея. Авторът й — Делъс Куаре — е написал още няколко заклеймени по-късно произведения. И въпреки че не богохулства срещу аломантията, принудителите решават в неговия случай да направят изключение и го обесват на куката.

— Както и да е — рече тя. — Елънд има копие от тази книга. Мисля, че една от придворните дами се опитваше да се добере до нея. Видях слугата й да рови в книгите на Елънд.

— За коя дама става въпрос?

— Шан Елариел.

Келсайър кимва.

— Бившата му годеница. Вероятно търси нещо, с което да го шантажира.

— Келсайър, мисля, че тя е аломант.

— Да. По-точно Усмирителка. Вероятно е на прав път — ако наследникът на Венчър чете „Лъжливата зора“, да не говорим, че я носи със себе си…

— Опасно ли е? — прекъсна го тя.

Келсайър сви рамене.

— Донякъде. Това е стара книга и не проповядва открито бунт, така че може да му се размине.

Вин се намръщи.

— Но това, което прочетох вътре, ми се стори доста критично спрямо лорд Владетеля. Нима той позволява на благородниците да се занимават с подобни неща?

— Всъщност не им „позволява“ — отвърна Келсайър. — По-скоро понякога не обръща внимание на това, което правят. Да забраняваш книги е опасна работа. Вин — колкото повече Министерството преследва един текст, толкова повече привлича вниманието към него и повече хора се опитват да го прочетат. „Лъжливата зора“ може да е пиперливо четиво, но като не го забранява, Министерството го обрича на постепенна забрава.

Вин бавно кимна.

— Освен това — продължи Келсайър — лорд Владетеля е много по-снизходителен към аристокрацията, отколкото към скаа. За него аристократите са деца на отдавна умрели съюзници и приятели, хора, които вероятно са му помогнали в битката с Дълбината. Ето защо им позволява някои дребни волности като четенето на подобни книги или взаимното изтребване.

— Значи… няма защо да се безпокоя за тази книга? — попита Вин.

— Не бих се изказал така. Щом младият Елънд държи у себе си „Лъжливата зора“, не е изключено да притежава и други четива, които са строго забранени. Ако принудителите узнаят това, нищо чудно да го предадат на инквизиторите — независимо че е от знатен род. Въпросът е как да го постигнем? Екзекуцията на наследника на Венчърови със сигурност ще предизвика политически размирици в Лутадел.

Вин пребледня.

„Да — помисли Келсайър и мислено въздъхна. — Тя определено го харесва. Трябваше да го предвидя. Да пратя едно младо хубаво момиче в двора. Хищниците рано или късно щяха да я надушат“.

— Келсайър, не ти казах всичко това, за да помогнеш да го убият! — заяви тя. — Мислех си, че той… ами, като чете забранени книги… и ми изглежда свестен… Може би бихме могли да го използваме за съюзник, или нещо такова.

„О, дете! — Келсайър я погледна. — Дано не страдаш много, когато те зареже. Не бива да си толкова лековерна“.

— Не разчитай на това — предупреди я на глас. — Лорд Елънд може да чете забранени книги, но това не го прави наш приятел. Винаги е имало благородници като него — млади философи и мечтатели, които смятат идеите си за съвсем нови. Те обичат да пият с приятели и да роптаят срещу лорд Владетеля, но в сърцата си си остават аристократи. Никога няма да свалят властта му.

— Но…

— Не, Вин — прекъсна я той. — Трябва да ми вярваш. Елънд Венчър не дава пукната пара за нас и за скаа. Той е благородник-анархист само защото това е модерно и вълнуващо.

— Но той говори с мен за скаа. Искаше да знае дали скаа в провинцията са интелигентни, дали се държат като нормалните хора.

— И интересът му състрадателен ли беше, или чисто научен?

Тя се поколеба.

— Виждаш ли? — попита Келсайър. — Вин, този човек не е наш съюзник — напротив, дори помня, че ти казвах да стоиш надалече от него. Като прекарваш времето си с Елънд Венчър, излагаш операцията — и другарите си от групата — на опасност.

Вин наведе глава и кимна.

Келсайър въздъхна.

„Защо ми се струва, че няма никакво намерение да страни от него? По дяволите — точно сега нямам време да се занимавам с това“.

— Върви да си лягаш — рече й той. — Утре ще приказваме за това.