Брандън Сандърсън
Последната империя (17)

15.

Не зная защо Куаан ме предаде. Дори сега случилото се продължава да тревожи ума ми. Той беше човекът, който ме откри, териският философ, който пръв ме нарече Героят на времето. Изглежда иронично и странно, че сега — след продължителната борба да убеди колегите си — той е единственият териски светец, който проповядва срещу моята религия.

— Взел си я с теб? — попита ядосано Доксон още от прага. — Отвел си Вин в Кредик Шау? Да не си се побъркал?

— Да — отвърна троснато Келсайър. — Прав си още от самото начало. Аз съм безумец. Може би трябваше да издъхна в Ямите и никога да не се връщам тук, за да обезпокоя мирното ви съществуване!

Доксон млъкна, стреснат от силата в гласа му. Келсайър удари ядно масата с юмрук и от строшената дъска се разхвърчаха трески. Все още беше разпалил пютриум — металът му помагаше да издържа на няколкото тежки наранявания. Мъглопелерината му бе раздрана, по тялото му имаше поне десетина кървящи рани. Цялата му дясна страна бе изтръпнала. Вероятно там имаше тежка контузия. Щеше да е късметлия, ако нямаше строшени ребра.

Разпали още пютриум. Огънят отвътре го затопли приятно — и освен това му помогна да се съсредоточи върху разяждащия го гняв и самообвинение. Един от чираците трескаво превързваше най-сериозната му рана. Клъбс седеше при Хам в другия край на кухнята. Бриз бе излязъл да обиколи квартала.

— Келсайър, в името на лорд Владетеля — въздъхна Доксон.

„Дори Доксон — помисли Келсайър. — Дори най-старият ми приятел се кълне в лорд Владетеля. Какво правим? Как търпим всичко това?“

— Докс, там ни чакаха трима инквизитори — рече той.

Доксон пребледня.

— И ти я остави там?

— Тя се измъкна преди мен. Опитах се да привлека вниманието на инквизиторите, доколкото можах, но…

— Но?

— Един от тримата я последва. Не можах да се добера до него — може би другите двама просто ме задържаха, за да може той да я настигне.

— Трима инквизитори — каза Доксон, взе чаша бренди от ръцете на чирака до себе си и я изпи на един дъх.

— Сигурно сме вдигнали прекалено много шум — продължи Келсайър. — Или това, или са били там по друга причина. И все още не знаем какво има в онази стая!

Възцари се тишина. Навън дъждът отново се засили, плющеше с нарастваща ярост по прозорците.

— А сега… какво ще стане с Вин? — попита Хам.

Келсайър погледна Доксон и видя в очите му безнадеждност. Самият той едва бе успял да се измъкне, а имаше зад гърба си многогодишен опит. Ако Вин бе все още в Кредик Шау… Остра болка го прободе в гърдите. „Ти я остави на смъртта. Първо Мейр, сега и Вин. Колко още ще отведеш на ешафода?“

— Може да се е скрила някъде в града — рече той. — Да се страхува да дойде тук, за да не я проследят инквизиторите. Или… по някаква причина да е отишла във Фелисе.

„А може да е някъде навън… да издъхва под дъжда“.

— Хам — отсече Келсайър. — Двамата с теб се връщаме в двореца. Докс, вземи Лестибърнс и обиколи останалите крадци. Може някой от съгледвачите да е видял нещо. Клъбс, прати някой чирак до имението Реноа да провери дали все пак не е там. Другите…

Знаеше, че говори глупости. Двамата с Хам едва ли щяха да доближат Кредик Шау, без да ги подгони цял отряд стражници, Дори Вин да се спотайваше някъде в града, инквизиторите вероятно щяха да я открият първи. И после…

Внезапно спря в се вслуша. Беше чул нещо.

Забързани стъпки. Лестибърнс се спусна тичешком по стълбите, оставяше след себе си мокри дири.

— Някой идва!

— Вин ли е? — попита обнадеждено Хам.

Лестибърнс поклати глава.

— Не. Мъж. С расо. Огромен.

„Това е значи. Доведох смъртта тук — при моите хора. Доведох инквизиторите право при тях“.

Хам се изправи, стиснал тежка сопа, а Доксон извади кинжали. Шестимата чираци на Клъбс се отдръпнаха изплашено към дъното на работилницата.

Келсайър разпали металите си.

Задната врата на кухнята се отвори с трясък. Висок мъж с мокро расо стоеше отвън на дъжда. Носеше увито в пелерина тяло.

— Сейзед! — извика Келсайър.

— Ранена е — каза Сейзед и пристъпи в стаята. От расото му се вдигаше пара. — Тежко. Господарю Хамънд, ще ми трябва малко пютриум. Предполагам, че резервите й са изчерпани.

Хам се втурна да донесе пютриум, а Сейзед сложи Вин на масата. Кожата й беше восъчнобледа.

„Толкова е мъничка — помисли Келсайър. — Почти дете. Как можах да я взема с мен?“

На хълбока й зееше огромна грозна рана. Сейзед остави нещо настрана — някаква дебела книга, — взе от Хамънд стъкленицата с пютриум, наведе се и изсипа течността в полуразтворените устни на момичето. Всички мълчаха, само ромоленето на дъжда се чуваше през отворената врата.

Лицето на Вин поруменя и дишането й стана малко по-равно.

— Така, добре… — промърмори Сейзед. — Боях се, че тялото й не познава достатъчно добре аломантията и няма да разпали металите, докато е в безсъзнание. Мисля обаче, че вече има надежда. Господарю Кладент, ще ми трябва гореща вода, чисти превръзки и чантата с медицински принадлежности от стаята ми. И по-бързо!

 

 

Келсайър мълчеше и гледаше наведения над Вин Сейзед.

Раната беше сериозна — по-тежка от всички, които той бе успявал да надмогне. Разрезът стигаше чак до вътрешностите. Беше от онези рани, които убиват бавно, но сигурно.

Вин обаче не беше обикновен човек — пютриумът поддържаше аломанта жив дълго след като тялото му би трябвало да се е предало. А и Сейзед не беше обикновен лечител. Религиозните ритуали не бяха единственото, което Пазителите съхраняваха в невероятната си памет: металоемите им съдържаха огромно количество информация за култура, философия и наука.

Процедурата отне обезпокоително много време. Хам притискаше раната, а Сейзед я зашиваше методично, слой по слой. Накрая затвори кожата и постави чиста превръзка, после помоли Хам да отнесе Вин в леглото й.

Щом Хам отнесе отпуснатото момичешко телце, Келсайър се изправи и погледна въпросително Сейзед. Бяха останали само двамата — и седналият в ъгъла Доксон.

Сейзед поклати глава.

— Не зная, господарю Келсайър. Мисля, че ще оцелее. Трябва да я захранваме с пютриум — той ще помогне на тялото й да произвежда кръв. Въпреки това… виждал съм и силни мъже да умират от по-малки рани от тази.

Келсайър кимна.

— Закъснях — продължи Сейзед. — Когато открих, че е напуснала имението, се понесох към Лутадел с цялата възможна бързина. Използвах цял металоем. И въпреки това закъснях…

— Не, приятелю — рече Келсайър. — Справи се отлично. Много по-добре от мен.

Сейзед въздъхна, взе голямата книга, която бе донесъл, и я разлисти. Корицата беше измокрена от дъжда и изцапана с кръв. Келсайър повдигна озадачено вежди.

— Това пък какво е?

— Не зная — отвърна Сейзед. — Намерих я в двореца, докато търсех детето. Написана е на кхленийски.

Кхленийски. Езикът на Кхления — древна страна от времето преди Възнесението, родната земя на лорд Владетеля. Келсайър се оживи.

— Можеш ли да я преведеш?

— Може би — рече Сейзед и изведнъж в гласа му се доловя умора. — Но няма да е веднага. След тази нощ ще ми трябва почивка.

Келсайър поклати глава и извика един от чираците да му приготви стая. Терисецът кимна с благодарност и уморено последва момчето.

— Тази нощ той спаси не само живота на Вин — обади се тихо Доксон от ъгъла. — Постъпката ти беше ужасно глупава, дори за идиот като теб.

— Докс, трябваше да разбера — отвърна Келсайър. — Трябваше да отида. Ами ако там има атиум?

— Нали сам каза, че не е там.

— Казах го, да — потвърди Келсайър. — И съм почти сигурен. Но все пак, ако греша?

— Няма извинение — тросна се ядно Доксон. — Сега Вин умира, а лорд Владетеля е нащрек. И всичко това заради теб. Не ти ли стига, че Мейр загина, докато се опитваше да влезеш в онази стая?

Келсайър беше твърде тъжен, за да изпитва каквото и да било. Въздъхна.

— Докс, има и още.

Доксон се навъси.

— Избягвах да говоря пред другите за лорд Владетеля — продължи Келсайър. — Но… разтревожен съм. Планът е добър, но имам ужасното, направо кошмарно усещане, че няма да успеем, докато той е жив. Можем да му вземем парите, да му отнемем армиите, да го примамим извън стените на града… но въпреки това, боя се, че той ще ни спре.

Доксон се намръщи.

— Значи си твърдо решен за този Единайсети метал?

— Да. Две години търся начин да го убия. Други са опитвали какво ли не. На него обаче не му действат нормалните наранявания, предполагам, че дори обезглавяването няма да е решение. По време на първите войни отряд войници запалил хана, в който се укривал. Лорд Владетеля излязъл само с няколко рани и дори те заздравели за секунди. Единайсетият метал е единствената ни надежда. Но не зная как да го използвам! Ето защо непрестанно се връщам в двореца. Лорд Владетеля крие нещо в тази стая — усещам го. Все си мисля, че ако узнаем какво е, ще можем да го победим.

— Не биваше да взимаш Вин с теб.

— Тя ме проследи — отвърна Келсайър. — Боях се, че ще направи нещо неразумно, ако я оставя. Страшно е упорита, Докс. Прикрива го, но повярвай ми, че е така. Науми ли си нещо…

— Ясно — Доксон въздъхна. — Но все още не знаем какво има в онази стая.

Келсайър погледна книгата, която беше донесъл Сейзед. Корицата беше мокра и мръсна, но страниците бяха съвсем сухи.

— Да — рече той накрая. — Не знаем.

„Но пък имаме това, каквото и да е то“.

— Кел, поне заслужаваше ли си? — попита Доксон. — Не е ли безумие — да си рискуваш живота… и живота на едно дете?

— Не зная — призна чистосърдечно Келсайър. — Попитай ме, след като разберем дали Вин ще живее, или не.