Брандън Сандърсън
Последната империя (14)

12.

Какво ли би станало, ако всички народи — от островите на юг до Териските хълмове на север — се обединят под управлението на едно правителство? Какви изумителни резултати ще бъдат постигнати, какъв прогрес ще бъде осъществен, ако човечеството забрави завинаги дрязгите и се съюзи?

Предполагам, че е твърде много, за да се надявам някога да се случи. Една обща, обединена човешка империя? Никога няма да стане.

Вин се възпротиви на подтика да разкъса благородническата си рокля. Дори след като я бе носила половин седмица — въпреки желанието си, по настояване на Сейзед, — я намираше за твърде неудобна. Стягаше я на талията и гърдите, после се спускаше надолу на тежки дипли и затрудняваше движенията й. Непрестанно имаше чувството, че ще се спъне, и въпреки няколкото слоя плат по тялото й, й се струваше, че е разголена, особено над деколтето. Въпреки че не показваше повече плът, отколкото когато обличаше обикновена риза, усещането бе различно.

Но трябваше да признае, че роклята я променя много. Момичето, което се изправи срещу нея в огледалото, бе странно, чуждо и непознато. Светлосинята рокля, с бялото си жабо и дантелите си, пасваше чудесно със сапфирената диадема в косата й. Сейзед се кълнеше, че няма да изпита и миг щастие, докато не спусне косата си до раменете, но въпреки това по негово предложение купиха диадемата.

— Аристократите не обичат да прикриват недостатъците си — обясни той. — Вместо това се стараят да ги подчертаят. Ако привлечеш внимание към късата си коса, вече няма да изглеждаш демоде, дори ще впечатлиш другите със стила си.

Освен това имаше и сапфирена огърлица — скромна по стандартите на висшето общество, но на главозамайващата цена от двеста боксинга. Към нея бяха добавили и тънка рубинена гривна. Очевидно съвременната мода изискваше в общия фон да се включи и друг цвят за контраст.

И всичко това бе за нея, платено с парите на бандата. Ако избягаше с бижутата, щеше да може да се прехранва десетилетия. Изкушението бе по-голямо, отколкото бе склонна да признае. Картината на изтерзаните окървавени тела на хората на Кеймън непрестанно бе пред очите й. Мислеше си, че вероятно това очаква и нея, ако остане.

Защо тогава не си тръгваше?

Обърна гръб на огледалото и се загърна с тънкия светлосин копринен шал, който, изглежда, трябваше да замести наметалото. Защо не си отиваше? Вероятно заради обещанието, дадено на Келсайър. Той беше отворил пред нея дверите на аломантията и сега разчиташе на нея. Или заради дълга към другите? За да оцелее, групата се нуждаеше от всеки с някаква дарба.

Ако можеше да попита по някакъв начин Рийн, той щеше да й каже, че тези хора са глупаци, но тя се чувстваше привлечена, изкушена от онова, което й предлагаше Келсайър. Крайната цел изглеждаше неясна и непостижима, но не и лишена от смисъл и логика, особено когато към нея се стремеше група, в която всеки вярваше на останалите. Трябваше да остане. Трябваше да разбере дали планът ще успее, или — както все по-често нашепваше в нея гласът на Рийн — всичко е лъжа.

Излезе от стаята и тръгна към входа на имението, където Сейзед я очакваше с каретата. Беше решила да остане, а това означаваше да изиграе своята роля.

Дошло бе време за първата й поява като благородна дама.

 

Нещо тупна на покрива на каретата, тя се разклати и Вин трепна от изненада и разпали металите си.

В следващия миг една фигура се смъкна от покрива и застана на стълбичката пред нейната врата. През прозорчето надзърна ухиленото лице на Келсайър. Вин въздъхна облекчено и се облегна назад.

— Можеше да помолиш да те вземем.

— Не е необходимо — отвърна Келсайър, отвори вратата и се шмугна вътре. Вече се стъмваше и той бе с мъглопелерината. — Предупредих Сейзед, че ще се кача при вас пътьом.

— Но не каза на мен?

Келсайър й намигна и затвори вратата.

— Реших, че ти дължа една изненада, заради твоята в уличката миналата седмица.

Вин сви рамене и се помъчи да прикрие нервността си. Сведе поглед.

— Как… как изглеждам?

— Великолепно — рече Келсайър. — Като истинска млада аристократка. Не се притеснявай, Вин — дегизировката ти е безупречна.

По някаква причина не това бе отговорът, който искаше да чуе.

— Келсайър?

— Да?

— От известно време исках да те попитам… — почна тя и извърна поглед навън, където вече се спускаха мъглите. — Зная, че според теб това е много важно — да разполагаш с шпионин сред благородниците. Но… нужно ли е да го правим по този начин? Не можем ли да съберем информация от улицата за политиката на отделните Къщи?

— Възможно е — потвърди Келсайър. — Но, Вин, тези хора неслучайно се наричат „информатори“. Всеки въпрос, който зададеш, им дава представа за истинските ти мотиви — дори срещата с тях разкрива достатъчно информация, която да продадат на някой друг. Така че колкото по-малко разчитаме на тях, толкова по-добре.

Вин въздъхна.

— Вин, зная, че играта е опасна, но не те забърквам в нея необмислено. Нужен ни е шпионин сред висшето общество. Информаторите по правило набират сведения от прислугата, но повечето аристократи не са глупаци. Важните срещи се провеждат там, където прислугата не може да подслушва.

— Нима очакваш от мен да посещавам подобни срещи?

— Може би — отвърна Келсайър. — А може би не. И в двата случая е от съществено значение да разполагаме с човек сред благородниците. Ти и Сейзед ще събирате важни сведения, чиято стойност уличните информатори не биха могли да оценят. Нещо повече, само с присъствието си на тези забави — даже и да не чуеш нищо — пак ще ни осигуриш информация.

— Как така? — попита Вин и се намръщи.

— Като си отбележиш хората, които проявяват интерес към теб — обясни Келсайър. — Това ще са Къщите, които искаме да следим. Щом се интересуват от теб, проявяват интерес и към лорд Реноа — а има само една причина, поради която биха го правили.

— Оръжия — досети се Вин.

— Именно. Репутацията на Реноа като доставчик на оръжие го прави ценен за всеки, който подготвя военна операция. Има няколко фамилии, които ме интересуват особено. Предполагам, че между тях вече съществува напрежение — може би дори се питат кои са техните нови врагове. Повече от век не е имало война между Големите къщи, в смисъл — особено разрушителна като последната. Иска ми се да я повторим.

— Това ще означава смъртта на много благородници.

Келсайър се усмихна.

— Мисля, че ще го преживея. А ти?

Въпреки нервността си Вин също се усмихна.

— Има и още една причина — продължи Келсайър, — В някой момент от изпълнението на този мой план ще трябва да се изправим срещу самия лорд Владетел. Имам чувството, че колкото по-малко хора внедряваме около него, толкова по-добре. Да разполагам с Мъглороден скаа сред аристокрацията… какво пък, това със сигурност ще е силно преимущество.

Вин настръхна.

— Лорд Владетеля… той ще присъства ли тази вечер?

— Не. Ще има принудители, но вероятно не и инквизитори — и със сигурност няма да дойде самият лорд Владетел. Бал от такава дребна величина е под достойнството му.

Вин кимна. Естествено, никога не бе виждала лорд Владетеля — и не искаше да го види.

— Не му мисли толкова — успокои я Келсайър. — Дори да се срещнеш с него, ще си в безопасност. Той не може да чете мисли.

— Сигурен ли си?

Келсайър въздъхна.

— Е, не напълно. Но даже да можеше, не го прави с всеки срещнат. Познавам няколко скаа, които са се престрували на благородници пред него — аз самият съм го правил два-три пъти, преди… — Млъкна и втренчи поглед в белезите по ръцете си.

— Но накрая той те е разкрил — рече тихо Вин.

— И вероятно ще го направи пак — отвърна Келсайър и й намигна. — Не мисли за него сега. Целта ни тази вечер е да въведем в обществото лейди Валет Реноа. Не те очакват никакви опасни или необичайни задачи. Появяваш се и си тръгваш, когато Сейзед ти каже. По-късно ще мислим за това как да спечелим доверието на другите.

Вин кимна.

— Добро момиче — похвали я Келсайър и отвори вратата. — Аз ще съм наблизо в кулата, ще наблюдавам и ще слушам.

Скочи от стълбичката и се изгуби в тъмните мъгли.

 

Вин не беше подготвена за ярките светлини на Цитаделата Венчър. Масивната сграда бе обгърната от призрачно сияние. С приближаване на каретата тя вече можеше да различи осемте огромни фенера, монтирани под стените на правоъгълната постройка. Сияеха ярко като разпалени огньове, но светлината им не трепкаше. Зад тях бяха поставени огледала, насочени право към Цитаделата. Вин не знаеше какво може да е предназначението им. Балът щеше да е вътре — защо трябваше да се осветява сградата?

— Приберете си главата, господарке Вин — обади се Сейзед. — Младите дами не се кокорят така.

Вин го стрелна с яден поглед, който той не можеше да види, но се прибра.

Каретата спря и един лакей, облечен с цветовете на Къща Венчър, отвори вратата. Приближи се втори и подаде ръка на Вин.

Тя я пое и пристъпи на стълбичката, като се опита да отметне с колкото се може повече грация тежките дипли на роклята напред. Докато бавно слизаше — мислеше единствено как да не се спъне, — изпита благодарност за ръката, на която можеше да се опира. Обичаят не беше само глупава етикеция — в случая глупава бе единствено роклята.

Сейзед заобиколи каретата и застана на крачка зад нея. Беше се издокарал с дрехи от фин плат, но на тях също бе изрисувал V-образният знак на териски слуга.

— Вървете напред, господарке — подкани я той. — По червената пътека, за да не изцапате роклята си на паважа. През парадния вход.

Вин кимна, мъчеше се да овладее неспокойствието си. Тръгна напред, като подминаваше благородници и дами с най-различни костюми и рокли. Макар да не я гледаха открито, тя усещаше, че е на прицела на вниманието им. Походката й едва ли можеше да се сравнява по грациозност с тази на другите дами, които изглеждаха невероятно красиви и очевидно се чувстваха удобно в натруфените си рокли. Ръцете й бяха потни под копринените синьо-бели ръкавици.

На вратата Сейзед я представи и подаде поканата на един лакей. Двама мъже с черни сюртуци й се поклониха и я подканиха с жестове да влиза. Във фоайето имаше малка тълпа аристократи, очакващи да бъдат допуснати в главната зала.

„Какво правя тук?“ — запита се трескаво тя. Можеше да се справи с мъглите и аломантията, с крадците и разбойниците, с Мъгливите духове и побоищата. Но тези засмени аристократи и техните дами… да е заобиколена от тях, под ярките светлини… всичко това я ужасяваше.

— Напред, господарке — прошепна едва чуто Сейзед. — Не забравяйте уроците.

„Скрий се! Намери някой ъгъл! Сенки, мъгли, каквото и да е!“

Стиснала нервно ръце, Вин продължаваше да пристъпва внимателно. Сейзед вървеше до нея. С крайчеца на окото си тя забеляза загриженост на обичайно спокойното му лице.

„Има защо да се безпокои!“ Всичко, на което я бе научил, се бе изпарило в миг — бе станало нематериално, като самите мъгли. Не помнеше нито имената, нито правилата за поведение. Нищичко.

В началото на фоайето тя спря и един благородник с величествен вид се обърна да я разгледа. Вин замръзна.

Но мъжът се задоволи само с небрежен поглед. Тя чу някой да произнася: „Реноа“ и се огледа. Няколко жени бяха втренчили в нея любопитни и изпитателни погледи.

И същевременно се държаха така, сякаш въобще не я виждат. Въпреки това тя знаеше, че оглеждат и оценяват роклята, косата и бижутата й. Погледна в другата посока, откъдето пък я зяпаха млади аристократи. Те виждаха огърлицата, красивата рокля и грима, но не и нея самата.

Никой от тях не можеше да види истинската Вин, а само маската, която си бе сложила — лицето, което тя искаше да видят. Виждаха лейди Валет. Сякаш Вин въобще не беше тук.

Сякаш… се криеше пред очите им.

И изведнъж напрежението й започна да се топи. Тя въздъхна облекчено и с въздишката прогони огромна част от тревогата. Внезапно обучението на Сейзед се пробуди и тя започна да се държи като момиче, замаяно и очаровано от първия си бал. Пристъпи встрани, подаде шала си на един лакей и Сейзед я последва, видимо облекчен. Вин му се усмихна и се отправи към балната зала.

Можеше да се справи с това. Все още беше нервна, но мигът на паника бе отминал. Не й трябваха сенки и ъгли — достатъчна й бе маската от сапфири, грим и синята рокля.

Балната зала на Венчърови бе величествена. Беше висока четири или пет етажа и няколко пъти по-широка. Силните светлини отвън сияеха през огромните правоъгълни прозорци с витражи и разпръскваха в помещението каскади от цветове. Високи орнаментирани каменни колони подпираха стените между прозорците. Там, където колоните доближаваха пода, имаше просторни ниши, в които бяха подредени покрити с бели покривки маси — под сенките на колоните и на надвисналите прозоречни первази. В дъното на залата имаше нисък балкон, на който също бе подредена маса.

— Това е масата на самия лорд Страф Венчър — поясни шепнешком Сейзед, проследил погледа й.

Вин кимна.

— А светлините отвън?

— Друмондови фенери, господарке — отвърна Сейзед. — Не съм сигурен какъв процес точно използват, но по някакъв начин карбидът вътре се разпалва до ярка светлина.

Вляво от тях имаше струнен оркестър, осигуряващ музика за танцуващите двойки. Вдясно, върху продълговати маси, бяха подредени множество блюда и край тях сновяха облечени в бели дрехи слуги.

Сейзед повика един лакей и му подаде поканата на Вин. Мъжът кимна и прошепна нещо в ухото на друг, по-млад слуга. Младежът се поклони почтително на Вин и я поведе през залата.

— Помолих за малка единична маса обясни Сейзед. Струва ми се, че при първото си посещение не бива да се събирате с непознати. Достатъчно е да ви видят.

Вин кимна с благодарност.

— Хранете се бавно — продължи с напътствията Сейзед. — Когато приключите, млади мъже ще дойдат да ви поканят на танц.

— Не си ме учил да танцувам! — тросна се с яден шепот Вин.

— Нямаше време, господарке. Но не се тревожете, ще им откажете — с достойнство и като не накърните гордостта и самочувствието им. Те ще решат, че сте твърде изплашена от първия си бал, и никой няма да се сърди.

Вин кимна, а младежът ги насочи към единична маса в самия център на залата. Вин се настани на единствения стол, а Сейзед поръча ястията, заобиколи я и застана зад нея.

Изправила гръб, Вин се огледа. Повечето маси бяха разположени в ниши под прозорците — достатъчно близо до дансинга, — с коридор зад тях. По този коридор крачеха двойки и малки групички, които разговаряха тихо. От време на време някой кимаше към Вин или я сочеше.

„Какво пък, досега планът на Келсайър вървя чудесно“. Без съмнение я бяха забелязали. Не без усилие на волята тя продължаваше да поддържа изправената си стойка, особено когато към нея се приближи един висш прелан. За щастие не беше онзи, с когото се бе срещала преди, макар да носеше същото сиво расо и черни татуировки около очите.

Едва сега забеляза, че на бала присъстват неколцина принудители. Разхождаха се наоколо, смесвайки се с присъстващите. И въпреки това в поведението им се усещаше известна… дистанцираност. Приличаха на… придружители…

„Гарнизонът следи скаа. Изглежда, принудителите изпълняват сходна функция спрямо благородничеството“. Странно откритие — винаги бе смятала аристократите за свободни хора. И наистина, те се държаха много по-уверено и самостоятелно от обикновените скаа. Мнозина очевидно се забавляваха, а принудителите нямаха поведението на полицейски чиновници, нито на неприкрити шпиони. Ала все пак присъстваха. Обикаляха наоколо, включваха се в разговори — непрекъснато напомняне за лорд Владетеля и неговата империя.

Вин реши да не ги гледа — и без това присъствието им отново пробуждаше безпокойството й — и вместо това насочи поглед към нещо друго: красивите прозорци. От мястото, където седеше, виждаше този на отсрещната стена.

Витражът бе изрисуван със сцени с религиозен характер, каквито по правило се харесваха на аристократите. Може би така налагаше етикецията, или някакъв неписан канон. Вин не знаеше отговора, но вероятно не би трябвало да го знае и Валет, така че всичко беше наред.

За щастие разпозна някои от сцените, най-вече благодарение на уроците на Сейзед. Той очевидно познаваше добре митологията около лорд Владетеля, също както и много други религии, към които изпитваше странна и необяснима привързаност.

Централна тема на множество сцени беше Дълбината. Непрогледно черна — или виолетова, според изразните възможности на прозореца, — тя беше безформена, наподобяваща пипала маса, простираща се върху няколко витража. Вин вдигна глава към образа на лорд Владетеля и за пръв път почувства, че озарените от фонова светлина рисунки поразяват въображението й.

„Какво ли представлява тя? — зачуди се момичето. — Дълбината? Защо я рисуват без форма? Защо не покажат какво е в действителност?“

Никога не се бе замисляла за Дълбината, но уроците на Сейзед бяха пробудили в нея интерес. Инстинктът й подсказваше, че е измама. Тайна заплаха, измислена от лорд Владетеля, която уж успял да премахне в миналото, за да „извоюва“ императорския трон. И въпреки това, докато разглеждаше тази ужасна сгърчена черна маса, Вин бе почти готова да повярва в историята зад нея.

Ами ако наистина е съществувало нещо подобно? И как лорд Владетеля е успял да го победи?

Въздъхна и поклати глава, за да прогони тези мисли. Вече започваше да разсъждава като благородна дама. Възхищаваше се на красотата на рисунките — и размишляваше върху значението им, — без да се сеща дори за миг за богатството, което ги бе сътворило. Сякаш всички тези украшения бяха напълно естествени.

Колоните в стените не бяха обикновени колони, а истински произведения на изкуството. Огромни знамена висяха от купола на тавана, който се крепеше на резбовани подпори.

Неразделна част от целия този блясък бяха и танцуващите двойки. Пристъпваха грациозно, следвайки ритъма на тихата музика с на пръв поглед лишени от всякакви усилия движения. Мнозина дори разговаряха, докато танцуваха. Жените носеха с лекота роклите си — на фона на много от тях светлосинята рокля на Вин изглеждаше съвсем скромна. Сейзед беше прав: дългата коса наистина бе на мода и повечето жени носеха косите си пуснати свободно.

В светлината на цялото това великолепие мъжете и жените също придобиваха нов изглед. Бяха по-изискани и фини. Това ли бяха хората, които тормозеха и поробваха нейните приятели скаа? Те бяха твърде… перфектни, пропити от добри маниери, за да вършат подобни ужасяващи дела.

„Всъщност дали изобщо забелязват външния свят? — рече си тя, подпряла ръце на масата. — Може би не виждат по-далече от своите кули и балните си зали — също както не виждат какво се крие зад роклята и бижутата ми“.

Сейзед я докосна за миг по рамото и Вин въздъхна и отново зае позата на изискана дама. Миг по-късно поднесоха блюдата — извор на странни ухания и вкусове, които щеше да е изкушена да опита веднага и наведнъж, ако през последните няколко месеца не я бяха подлагали на строги тренировки. Сейзед беше пропуснал уроците по танци, но пък бе отделил голямо внимание на поведението по време на хранене, за което Вин вече му беше благодарна. Както бе казал Келсайър, основната й цел на първия бал бе да се покаже в затова бе важно поне на пръв поглед всичко в нея да е както трябва.

Започна да се храни с изискани движения, както я бяха учили, като се стараеше да действа бавно и безупречно. Не й се нравеше идеята, че ще я поканят на танц, страхуваше се, че ще изпадне в паника дори ако някой я заговори. Но не можеше да се храни безкрайно — особено с малките порции, които й бяха поднесли. Не след дълго приключи и постави вилицата отстрани.

Първият ухажор се приближи след две минути.

— Лейди Валет Реноа? — попита младият мъж и се поклони. Под дългия си черен сюртук носеше зелен жакет. — Аз съм лорд Риан Строуб. Ще ми направите ли компания по време на танца?

— Милорд — отвърна Вин, като сведе глава с престорена скромност. — Много сте мил, но това е първият ми бал и всичко тук е тъй великолепно! Страхувам се да не се спъна от притеснение на дансинга. Може би следващия път…?

— Разбира се, милейди — отвърна младежът с любезно кимване и се отдалечи.

— Много добре, господарке — рече тихо Сейзед. — Акцентът ви беше безупречен. Вие, разбира се, ще трябва да танцувате с него на следващия бал. Но дотогава ще се поупражняваме и в танците.

Вин се изчерви лекичко.

— Може пък той да не присъства.

— Възможно е — съгласи се Сейзед. — Но се съмнявам. Младите благородници доста си падат по нощните забавления.

— Всяка вечер ли го правят?

— Почти. В края на краищата основата причина, заради която хората посещават Лутадел, са баловете. Когато човек е в града и същата вечер има бал — а бал почти, винаги има, — той задължително го посещава, особено ако е млад и ерген. Едва ли ще очакват от вас да ходите на всички балове, но ще трябва да ви уредим поне два или три на седмица.

— Два или три… — повтори Вин. — Ще ми трябват още рокли!

Сейзед се усмихна.

— О, ето, че вече мислите като благородна дама. А сега, господарке, ако ме извините…

— Да те извиня?

— Отивам на вечеря със стюардите — обясни Сейзед. — Служител от моя ранг обикновено бива освобождаван, след като господарят приключи с храненето. Съжалявам, че трябва да ви изоставя, но там ще е пълно с всякакви важни слуги на още по-важни благородници. Ще има разговори, за които господарят Келсайър би искал да научи.

— И ще ме оставиш самичка?

— Досега се справяхте отлично, господарке — успокои я Сейзед. — Никакви сериозни грешки, във всеки случай нищо, което да не се очаква от нова в двора дама.

— Като какво например? — попита обезпокоено Вин.

— По-късно ще обсъдим този въпрос. Останете си на масата, отпивайте от виното — старайте се да не ви пълнят често чашата — и изчакайте да се върна. Ако се приближат още млади мъже, отклонете ги също тъй деликатно, както постъпихте с първия.

Вин кимна неуверено.

— Ще се върна след около час — обеща Сейзед, но не тръгна, а я погледна, сякаш очакваше нещо.

— Хъм… свободен си — сети се да каже Вин.

— Благодаря, господарке — рече терисецът, поклони се и излезе.

Вин остана сама.

„Не съвсем сама — припомни си тя. — Келсайър е някъде тук и ме гледа от тъмното“. Тази мисъл донякъде я успокои и тя се намести на стола.

Трима млади мъже я поканиха на танци и всеки прие вежливия й отказ. След тях нямаше повече кандидати — слухът, че не желае да танцува, се беше разпространил. Тя запомни имената на четиримата, които я заговориха — Келсайър щеше да ги иска, — и зачака.

Колкото и да е странно, скоро усети, че й доскучава. Залата беше добре проветрена, но въпреки това под плътната рокля й беше топло. Най-зле се чувстваха краката й, заради дългата до глезените фуста. Ръкавите също не помагаха, макар че бяха изработени от коприна. Танците продължиха и тя почна да ги следи с интерес. Но скоро вниманието й се насочи към принудителите.

Странно, но изглежда, те изпълняваха някаква функция на бала. Ту стояха встрани от групичките разговарящи аристократи, ту се присъединяваха към тях. Понякога в някоя от групите се възцаряваше мълчание, хората се извръщаха, търсеха принудителя и му махаха да отиде при тях с почтителни жестове.

Вин се намръщи. Какво ли означаваше това? Не след дълго една от околните групи повика минаващ наблизо принудител. Бяха твърде далече, за да чуе разговора, но може би с калай…

Пресегна се в себе си да разпали метала, но се поколеба. „Първо мед“ — досети се и я разпали. Трябваше да е свикнала вече да държи постоянно разпалена мед, за да не бъде разкрита.

Прикрила аломантичните си умения, Вин разпали калай. Почти веднага светлините в залата се усилиха и тя неволно затвори очи. Музиката стана оглушителна, а постоянният брътвеж от десетките разговори — почти непоносим. Тя се опита да се съсредоточи върху този, който я интересуваше, и скоро вече го чуваше ясно.

— … кълна се, че ще споделя с вас новината за срещата си с него преди който и да било друг — говореше един от благородниците. Вин погледна изпод мигли — беше седящият най-близо на масата.

— Много добре — отвърна Принудителят. — Свидетелствам и го отбелязвам.

Благородникът протегна ръка и се чу звън на монети. Вин раздуха калая и отвори широко очи тъкмо навреме, за да види как Принудителят се отдалечава от масата; прибираше нещо — вероятно монетите — в джоба на расото си.

„Интересно“. За нейно съжаление хората около масата скоро станаха и я оставиха без обекти за подслушване. Докато гледаше как Принудителят се отправя към една съседна маса, отново взе да я обзема скука. Започна да тропа с пръсти по масата, като следеше разсеяно принудителите, и постепенно осъзна нещо.

Един от тях й беше познат. Не този, който преди малко бе прибрал парите, а друг — по-възрастен. Нисък, с мрачно изражение и властни маниери. Дори първият принудител изглеждаше леко респектиран от него.

Отначало Вин реши, че го е виждала във Финансовия отдел, когато ходиха там с Кеймън, и дори се паникьоса. После обаче си даде сметка, че не е същият човек. Беше го срещала някъде, но не там. Това е…

„Баща ми“ — осъзна тя с внезапно изумление.

Рийн й го бе показал веднъж, преди години, когато за пръв път дойдоха в Лутадел — тогава баща й инспектираше работниците в една ковачница. Рийн я беше вкарал в работилницата инкогнито, настояваше, че трябвало да види баща си поне веднъж — макар тя все още да не разбираше защо. Въпреки това бе запомнила лицето му.

Едва се сдържа да не се свие на стола. Нямаше никакъв начин баща й да я познае — та той дори не знаеше, че тя съществува. Не без усилие тя насочи вниманието си встрани и се загледа през прозореца. Не виждаше добре близкия витраж заради надвисналата арка на колоната.

Докато седеше, забеляза нещо, на което досега не бе обърнала внимание — тесен вграден в стената балкон, който опасваше цялата стена. Беше като копие на нишата под прозорците, но обикаляше в горната част на стената, между прозорците и тавана. Забеляза и някакво движение — двойки и отделни гости се разхождаха по балкона и наблюдаваха бала отгоре.

Инстинктът я подтикваше да се качи, за да може да следи другите, без да следят нея. Освен това щеше да вижда по-добре знамената и витражите, а и да разгледа надписите по тавана, без да мижи и да се кокори.

Сейзед й бе казал да остане на масата, но колкото повече време минаваше, толкова по-силно я привличаше скритият балкон. Нямаше търпение да стане и да се раздвижи, да разтъпче схванатите си крака. Присъствието на баща й — независимо, че не знаеше за нея — бе достатъчно силен мотив да се махне от първия етаж.

„И без това едва ли още някой ще ме покани на танц — помисли си тя. — Направих каквото Келсайър искаше от мен, показах се пред обществото“.

Тя се огледа и махна на минаващ наблизо прислужник.

Той я доближи и се поклони почтително.

— Как да се кача горе? — попита Вин и посочи балкона.

— Встрани от оркестъра има стълбище, което отива до балкона — обясни момчето.

Вин кимна небрежно, после, изпълнена с внезапна решимост, се изправи и тръгна към отсрещната част на залата. Никой не й обърна особено внимание и тя продължи по-уверено към стълбището.

Каменният коридор се извиваше нагоре като спирала и стъпалата постепенно се скъсяваха. Малки изрисувани прозорци — не по-широки от дланта й — следваха извивките на външната стена, но бяха тъмни, неосветени от фенерите отвън. Вин се изкачваше енергично, пилеейки натрупаната от бездействието енергия, и скоро започна да пуфти под тежката рокля и от непрестанното усилие да не се спъне. Искра разпален пютриум бързо премахна умората й и тя вече не се потеше под грима.

Катеренето обаче си заслужаваше. На горния балкон цареше сумрак — светлината идваше само от синкавите фенери в стената — и гледката към витражите беше зашеметяваща. Тук беше тихо и Вин имаше чувството, че е съвсем сама. Приближи се към парапета между две колони. Оттук, от толкова високо, видя, че каменните плочки на пода са подредени в странни фигури — нещо като сивкавобели вълни.

„Мъгли?“ — помисли тя и се подпря на парапета. И той като стените на нишата зад нея бе старателно изваян и украсен — приличаше на сплетени дебели лозници. Колоните от двете страни бяха издялани във формата на каменни животни, замръзнали насред скок от балкона.

— Да, това става, когато човек отиде да си напълни чашата с вино.

Гласът накара Вин да подскочи и тя се завъртя. Зад нея стоеше млад мъж. Костюмът му не беше най-хубавият на бала, нито жилетката му по-ярка, отколкото на останалите. Сюртукът и ризата му бяха малко големички, косата му — разрошена. Държеше чаша вино, а външният джоб на сюртука му се бе издул от някаква твърде голяма за размерите му книга.

— Връщаш се, а любимото ти място е заето от хубаво момиче. Вярно, един джентълмен би се преместил другаде и би оставил дамата сама да се наслаждава на гледката. Но пък това е най-хубавото място на балкона — единственото, което е достатъчно близо до някой фенер, за да можеш да четеш на светлината му.

Вин се изчерви.

— Извинете ме, милорд.

— Ах, ето, че сега ме накарахте да се почувствам виновен. И всичко това заради чаша вино. Но погледнете — тук има достатъчно място за двама. Стига само да се помръднете лекичко.

Вин се стъписа. Дали да му откаже? Той очевидно искаше да остане до нея — знаеше ли коя е? Дали да го попита за името му, за да го съобщи на Келсайър?

Тя отстъпи леко встрани и младежът застана до нея. Облегна се на колоната, извади книгата от джоба си и за изненада на Вин се зачете. Прав беше — светлината от фенера падаше точно върху страниците. Вин постоя така, втренчила поглед в него, но той изглеждаше напълно погълнат от четивото. Дори не вдигна глава към нея.

„Няма ли въобще да ми обърне внимание? — зачуди се тя, изненадана от това, че се чувства обидена. — Може би трябваше да облека по-хубава рокля?“

Младежът отпи от виното, все така съсредоточен върху книгата.

— Винаги ли четете на баловете? — попита Вин.

Той най-сетне вдигна очи.

— Всеки път, когато успея да се измъкна.

— Това не обезсмисля ли идването ви? — попита Вин. — Защо трябва да присъствате, след като избягвате общуването с други хора?

— Вие също сте тук горе — посочи той.

Вин се изчерви.

— Исках само да погледна залата отгоре.

— Така ли? А защо отказахте на тримата, които ви поканиха да танцувате?

Вин го погледна учудено. Младежът се усмихна и отново сведе поглед към книгата.

— Бяха четирима — поправи го тя. — Отказах им, защото не мога да танцувам добре.

Мъжът отпусна книгата и я погледна.

— Не сте толкова срамежлива, колкото изглеждате.

— Срамежлива? — повтори Вин. — Да не би аз да се правя, че чета книга в компанията на млада дама, на която дори не съм се представил?

Мъжът повдигна учудено вежди.

— А сега пък говорите като баща ми. Изглеждате доста по-добре от него, а сте също толкова свадлива.

Вин го погледна ядосано и той завъртя очи и въздъхна.

— Ох, добре, хайде да се направя на джентълмен. — Пристъпи към нея и се поклони с отработено изящно движение. — Лорд Елънд. Лейди Валет Реноа, ще ми позволите ли да постоя с вас на този балкон, докато чета?

Вин скръсти ръце.

„Елънд? Това фамилия ли е, или малко име? Какво ме е грижа? Той просто си искаше мястото. Но… откъде знае, че съм отказала да танцувам? И името ми?“ Кой знае защо, й се струваше, че Келсайър би искал да научи повече подробности за този разговор.

Странно, но тя не изпитваше желание да прогони този мъж, както бе постъпила с другите. Вместо това отново се почувства пренебрегната, когато той заби нос в книгата.

— Все още не сте ми казали защо предпочитате четивото вместо веселбата.

Младежът въздъхна и отново свали книгата.

— Ами, виждате ли, аз също не съм кой знае какъв танцьор.

— Аха — рече тя.

— Но — той вдигна пръст — не е само това. Може би още не го осъзнавате, но не е никак трудно да ви писне от тези забави. След като посетите пет-шестстотин започва да ви се струва, че се повтарят.

Вин повдигна рамене.

— Сигурно щяхте да се научите да танцувате по-добре, ако се бяхте упражнявали.

Елънд повдигна вежди.

— Няма да ме оставите да чета, нали?

— Не мисля.

Той въздъхна и натика книгата в джоба — който, впрочем, показваше видими белези от износване.

— Е, добре. Искате ли вместо това да танцуваме?

Вин замръзна. Елънд се усмихваше безгрижно.

„Божичко! Този тип или е изключително ловък, или абсолютно му липсват обноски“. Притеснителното бе, че не можеше да определи кое от двете.

— Да разбирам ли, че това означава не? — попита Елънд. — Хубаво — бях длъжен да ви предложа, нали съм джентълмен? Но се съмнявам, че двойките долу ще одобрят взаимното ни настъпване по палците.

— Съгласна. Какво четете?

— Дилистени — отвърна Елънд. — „Процесите над паметника“. Чели ли сте я?

Вин поклати глава.

— Е, малцина са я чели. — Той се наведе към перилата и надзърна долу. — Та какво мислите за първата си среща с двора?

— Всичко е много… объркващо.

Елънд се засмя.

— Говорете каквото щете за Къща Венчър, но те знаят как да организират балове.

Вин кимна и попита:

— Вие не ги харесвате, нали? — Може би пред нея стоеше някой от съперниците на Венчър, за които й бе говорил Келсайър.

— Не особено — призна той. — Обичат показността, особено пред другите благородници. Ако ще правят бал, трябва да е най-добрият. Няма значение, че изтощават прислугата до смърт при подготовката, а после ги пребиват, че на следващата сутрин салонът не свети от чистота.

Вин го погледна изпитателно. „Това не са думи, които бих очаквала да чуя от един благородник“.

Елънд млъкна. Изглеждаше малко смутен.

— Няма значение. Този терисец не търси ли вас?

Вин също се надвеси над перилата. И наистина, високата фигура на Сейзед стърчеше до нейната празна маса. Тъкмо бе повикал младия слуга и го разпитваше.

— Трябва да си вървя — въздъхна Вин и се обърна към стълбите.

— Какво пък… — подхвърли Елънд. — Ще мога да се върна към четенето.

Махна й за довиждане и отвори книгата още преди тя да е направила първата крачка.

Вин слезе долу толкова бързо, че се задъха. Сейзед веднага дойде при нея.

— Съжалявам — каза тя.

— Не ми се извинявайте, господарке — отвърна той тихо. — Не е необходимо, нито нужно. Пък и е добре, че сте се поразтъпкали. Все пак бих ви посъветвал да не изглеждате толкова разтревожена.

— Време ли е да си вървим?

— Моментът е удобен да се оттеглим, стига да искате — отвърна той и вдигна поглед към балкона. — Мога ли да попитам какво правехте там, господарке?

— Исках да разгледам прозорците по-добре — отвърна тя. — Но горе разговарях с един човек. Отначало ми се стори заинтригуван от мен, но после осъзнах, че не е така. Няма значение — едва ли е толкова важен, че Келсайър да настоява за името му.

— С кого по-точно говорихте? — попита Сейзед.

— С онзи, в ъгъла на балкона.

— Той от приятелите на лорд Венчър ли е?

— Ако сред тях има човек на име Елънд.

Сейзед видимо пребледня.

— Разговаряли сте с лорд Елънд Венчър?

— Хъм… да.

— О, боже! — възкликна Сейзед. — Толкова по въпроса за контролираната анонимност.

— Венчър? — повтори Вин и се намръщи. — Като Цитаделата Венчър?

— Наследникът на Къщата и титлата — потвърди Сейзед.

— Хъм — повтори Вин и осъзна, че може би трябва да е малко по-изплашена. — Държеше се безцеремонно — но по приятен начин.

— Не бива да обсъждаме този въпрос тук — посочи Сейзед. — Вие сте далеч под неговото положение. Хайде, елате да си вървим. Май сгреших, като ви оставих…

И тръгна, като продължаваше да си мърмори. Вин го последва. Докато прекосяваха залата, разпали още малко калай и погледна крадешком към балкона горе.

Младежът държеше с една ръка разтворената книга, но тя бе готова да се закълне, че гледа към нея. Вин се усмихна и се остави на Сейзед да я отведе при каретата.