Брандън Сандърсън
Последната империя (12)

10.

Изумителен е броят на народите, обединили се зад нашата кауза. Все още има несъгласни, разбира се — и някои кралства, за съжаление, бяха изгубени във войни, които не успях да спра.

И все пак това всеобщо обединение е величествено, заслужаващо уважение. Ще ми се народите на човечеството да не се нуждаеха от подобна ужасна заплаха, за да започнат да ценят мира и сътрудничеството.

Вин вървеше по една улица в Пукнатините — един от многобройните лутаделски скаа бордеи — със спусната качулка. По някаква причина топлата сянка на качулката й се струваше по-поносима от червеникавата слънчева светлина.

Крачеше прегърбена, свела поглед към земята, придържаше се към едната страна на улицата. Тукашните обитатели, с които се разминаваше, се държаха по същия начин. Никой не вдигаше глава, нито пристъпваше с лъчезарна усмивка. В бордеите подобно поведение би изглеждало подозрително.

Почти бе забравила колко потискащ може да е Лутадел. Седмиците, прекарани във Фелисе, я бяха накарали да свикне с дърветата и чистите стени. Тук нищо не беше бяло — нямаше белостволи трепетлики, нито измит гранит. Само чернилка.

Сградите бяха изцапани от безбройните несекващи саждопади. Въздухът бе задимен от огнищата на ковачниците и от хилядите кухненски комини. Паважът, вратите и ъглите бяха покрити с пепел — изглежда, никой не си даваше труда да мете купчините.

„Колкото и да е странно, нощем всичко изглежда поне малко по-ярко и чисто“ — мислеше си тя, докато завиваше зад следващия ъгъл. Подмина няколко просяци, седнали на камъните с протегнати за милостиня ръце: молещите им гласове не трогваха изгладнелите и мършави минувачи. Размина се с група работници, които крачеха със сведени глави, скрили лицата си под шапки или качулки. От време на време срещаше патрули на градския гарнизон с пълно бойно снаряжение: нагръдници, шлемове и черни наметала в добавка към оръжията — за да изглеждат колкото се може по-заплашителни. Те бяха живото олицетворение на волята и властта на лорд Владетеля в един район, който принудителите по правило се гнусяха да навестяват. Войниците от гарнизона ритаха просяците, за да се убедят, че наистина са сакати, спираха минувачите и ги разпитваха защо не на работните си места и въобще се държаха нахално и предизвикателно. Когато наближи поредния патрул. Вин се присви и ускори крачка. Изглеждаше достатъчно дребна, за да я вземат за хлапак, и този път войниците отново не проявиха никакъв интерес към нея. Тя свърна зад следващия ъгъл и продължи по засипана с пепел уличка, в чийто край имаше гостилница.

Като повечето подобни заведения и тя беше мръсна и зле поддържана. В общество, където работниците получаваха рядко, или най-често изобщо не получаваха заплата, кухните трябваше да се издържат от благородниците. Някои местни господари — вероятно притежателите на фабрики и ковачници в района — плащаха на съдържателя на гостилницата, за да осигурява храна на местните скаа. Работниците получаваха хранителни купони за вкъщи и имаха право на кратка обедна почивка, за да утолят глада си. Така беше по-евтино, отколкото да се доставя храна на място.

Разбира се, тъй като получаваше заплащането директно, съдържателят на кухнята можеше да пести от използваните продукти. Според Вин храната тук едва ли беше по-вкусна от паница пепел.

За щастие не беше дошла да яде. Присъедини се към опашката при вратата и търпеливо загледа как работниците подават металните си жетони. Когато дойде нейният ред, извади малък дървен диск и го подаде на стоящия при вратата скаа. Той го взе с бързо движение и кимна почти неуловимо надясно.

Вин тръгна в указаната посока. По пода бяха разхвърлени останки от храна, примесени с пепел. Когато приближи вратата в дъното, един седнал до нея мъж също й кимна и я побутна да се отвори. Вин бързо се шмугна през нея.

— Вин, скъпа моя! — Бриз седеше на една маса до вратата. — Добре дошла! Как беше във Фелисе?

Вин сви рамене и се настани до масата.

— Ах — продължи Бриз. — Бях забравил колко си приказлива. Вино?

Вин поклати глава.

— Е, това не пречи аз да си сръбна. — Бриз носеше екстравагантен костюм и бе положил на коленете си фехтоваческо бастунче. Озареното от самотен фенер помещение беше доста по-чисто от столовата. От четиримата други в стаята Вин познаваше само един — чирака от работилницата на Клъбс. Двамата при вратата очевидно бяха пазачи. Последният изглеждаше като най-обикновен скаа работник — впечатлението се допълваше от черната куртка и изцапаното със сажди лице. Самоувереното му поведение обаче подсказваше, че принадлежи към бунтовниците. Вероятно бе някой от приближените на Йеден.

Бриз вдигна чашата си и я чукна с нокът. Бунтовникът го изгледа навъсено.

— Бас държа, че се питаш дали използвам върху теб аломантия — захили се Бриз. — Може би да, може би не. Но има ли значение? Тук съм по покана на вашия водач, а той ви нареди да се погрижите да се чувствам добре. И, уверявам те, чаша вино в ръката ми е абсолютно задължително условие, за да се почувствам добре.

Мъжът се навъси още повече, дръпна чашата от ръката му и изсумтя нещо за излишното пилеене на пари.

Бриз повдигна вежди и се обърна към Вин. Изглеждаше ужасно доволен от себе си.

— Е, Тласна ли го? — попита тя.

Бриз поклати глава.

— Чиста загуба на месинг. Келсайър каза ли ти защо иска днес да дойдеш тук?

— Каза ми да те наблюдавам внимателно — отвърна тя, малко обидена, че са я предали на Бриз. — И че няма време да ме обучи на работа с всички метали.

— Какво пък — заяви Бриз, — да се захващаме, щом случаят е такъв. Но първо трябва да разбереш, че Усмиряването е нещо повече от обикновена аломантия. Става въпрос за финото и благородно изкуство на манипулиране.

— Да бе, благородно — подсмихна се Вин.

— Ах, сега говориш като едва от тях.

— От кои тях?

— От всички други — тросна се Бриз. — Нали видя как се отнася с мен този скаа джентълмен? Хората не ни обичат, мила моя. Мисълта, че някой тайно може да си играе с чувствата им, да ги кара да вършат разни неща, ги кара да се чувстват неспокойни. Това, което не разбират — и което трябва да разбереш ти, — е, че хората непрестанно манипулират други хора. Нещо повече, манипулацията е в сърцето на обществените взаимоотношения. — Той се облегна назад и повдигна леко бастунчето. — Помисли върху това. Какво прави мъжът, когато търси вниманието на млада дама? Опитва се да я манипулира да го погледне благосклонно. Какво става, когато двама стари приятели сядат да си пийнат? Разказват си разни истории, като се мъчат да се впечатлят един друг. Животът на хората е преплетен с позьорство и внушение. И в това няма нищо лошо — нещо повече, ние зависим от него. Тези взаимоотношения ни учат да общуваме с оставалите. — Пое си дъх и посочи Вин с бастунчето. — Разликата между Усмирителите и обикновените хора е, че ние осъзнаваме какво вършим. Само дето имаме леко… предимство. Но дали то е по-различно от това да притежаваш вродена харизма или чудесни зъби? Не мисля.

Вин мълчеше.

— Освен това — продължи Бриз, — както вече споменах, добрият Усмирител трябва да умее много повече неща от обикновена аломантия. Защото аломантията няма да ти позволи да четеш мислите и чувствата на другите — в известен смисъл ти си сляп като всички останали. Ти изстрелваш емоционални импулси към определена личност и с това се опитваш да промениш нейните чувства — с надеждата да постигнеш желания ефект. Великите Усмирители са тези, които, с помощта на очите, и инстинктите си, разбират как се чувства един човек, преди да приложат майсторството си върху него.

— Какво значение има как се чувстват? Нали и без това ще ги Усмириш? Какво те интересува как се чувстват?

Бриз въздъхна и поклати глава.

— Какво ще кажеш, ако разбереш, че вече те Усмирих три пъти по време на нашия разговор?

Вин се ококори.

— Кога?

— Има ли значение? — отвърна с въпрос Бриз. — Това е урок, който ти предстои да научиш, мила моя. Щом не можеш да разпознаеш чувствата на другия, никога няма да овладееш емоционалната аломантия. Ако Тласнеш човека твърде силно, дори най-простият скаа ще си даде сметка, че го манипулират. Докоснеш ли го лекичко, няма да постигнеш забележим ефект — други, по-силни чувства ще го направляват. — Бриз поклати глава. — Всичко опира до това да разбираш хората. Трябва да знаеш как се чувстват и да променяш тези чувства с леки тласъци в правилната посока, сетне да се възползваш от новополученото състояние. Това, скъпа моя, е нашето предизвикателство! Трудно е, но тези, които се справят добре…

Вратата се отвори и навъсеният скаа се върна с цяла бутилка вино. Сложи чашата и бутилката на масата пред Бриз и се премести в другия край на стаята, откъдето наблюдаваше през тайни отвори какво става в столовата отвън.

— … ще получат голяма награда — довърши Бриз с усмивка, намигна й и си наля.

Вин не знаеше какво да мисли. Идеите на Бриз й се струваха малко безскрупулни. Но пък не беше забравила на какво я учеше Рийн. Ако нямаше сила да върши тези неща, други щяха да го направят вместо нея. Тя разпали мед — както я бе учил Келсайър, — за да се предпази от по-нататъшни манипулации на Бриз.

Вратата се отвори и на прага се появи познато лице.

— Здрасти, Вин. — Хам й махна с приятелска усмивка, приближи се до масата и погледна виното. — Бриз, нали си даваш сметка, че бунтовниците не могат да си позволяват подобен лукс?

— Келсайър ще им върне парите — отвърна Бриз и махна небрежно. — Лично аз не мога да работя с пресъхнало гърло. Как е положението отвън?

— Спокойно — отвърна Хам. — Но за всеки случай съм оставил Калаено око на ъгъла. Резервният изход е зад капака ей там.

Бриз кимна, а Хам се обърна и погледна чирака на Клъбс.

— Задимяваш ли, Кобъл?

Хлапакът кимна.

— Добро момче — рече Хам. — Е, това е всичко. Сега остава да изчакаме речта на Кел.

Бриз извади джобния си часовник и го погледна.

— Остават му още няколко минути. Да накарам ли някой да ти донесе чаша?

— Ще пропусна — отвърна Хам.

Бриз повдигна рамене и сръбна от виното.

Настъпи тишина. Пръв заговори Хам:

— Та значи…

— Не — прекъсна го Бриз.

— Но…

— Каквото и да е, не искаме да го чуем.

Хам го изгледа навъсено.

— Не можеш да ме Тласнеш към тихо доволство, Бриз.

Бриз завъртя очи.

— Какво искаше да кажеш? — попита Вин.

— Не го окуражавай, скъпа — предупреди я Бриз.

Вин се намръщи и погледна Хам. Той се усмихваше.

— Само не ме замесвай в това — въздъхна Бриз. — Не съм в настроение за поредния безкраен спор с Хам.

— Не му обръщай внимание — заяви Хам и придърпа ентусиазирано стола си до Вин. — Ето какво се чудех. Като сваляме Последната империя, дали вършим добро, или лошо дело?

Вин се замисли.

— Има ли значение?

Хам я погледна учудено, а Бриз се изкиска.

— Добър отговор.

Хам го изгледа кръвнишки, после пак се обърна към Вин.

— Разбира се, че има.

— В такъв случай — заяви Вин, — мисля, че вършим добро. Последната империя потиска скаа от векове.

— Така е — съгласи се Хам. — Но има един проблем. Лорд Владетеля е бог, нали?

Вин сви рамене.

— Това пък какво ни интересува?

Хам я стрелна ядно с поглед.

Тя въздъхна с досада.

— Е, добре. Министерството твърди, че е бог.

— Или по-точно — отбеляза Бриз, — че е частица от бог. Той е Отломък от безкрая — нито всемогъщ, нито вездесъщ, а самостоятелен дял от съзнанието, което е.

Хам въздъхна.

— Нали каза, че не искаш да се месиш?

— Само уточнявам някои факти — отвърна нехайно Бриз.

— Както и да е — рече Хам. — Бог е създател на всички неща, нали? Той е силата, която командва законите на вселената, и следователно е първоизточник на моралните принципи. Той е абсолютният морал.

Вин премигна объркано.

— Виждаш ли вече дилемата? — попита Хам.

— Виждам един идиот — обади се Бриз.

— Не разбирам — призна Вин. — Къде е проблемът?

— Ние твърдим, че вършим добро — обясняваше спокойно Хам. — Но лорд Владетеля — или бог — определя кое е доброто. Следователно, като му противоречим, ние ставаме злото. Но тъй като той върши злини, въпросът е доброто има ли смисъл в този случай?

Вин се намръщи.

— Е? — попита Хам.

— Струва ми се, че заради теб ще получа главобол — оплака се Вин.

— Предупредих те — подсмихна се Бриз.

Хам въздъхна.

— Все пак не смяташ ли, че си заслужава да се помисли върху това?

— Не съм сигурна.

— Аз съм — рече Бриз.

Хам поклати глава.

— Защо никой не обича свестните, интелигентни разговори?

Скаа бунтовникът в ъгъла внезапно се размърда.

— Келсайър пристигна!

Хам повдигна вежди и се изправи.

— Ще ида да огледам района. Вин, помисли върху този въпрос.

— Уф, добре… — въздъхна Вин, когато Хам излезе.

— Ела насам, Вин. — Бриз също се изправи. — На стената има още отвори. Въди така добра и ми донеси стола.

Дори не я погледна, за да провери дали ще изпълни молбата му. Тя се спря объркана. Не би трябвало да може да я Усмирява, с горяща в тялото й мед. Но все пак… Въздъхна, взе двата стола и се затътри към другия край на стаята. Бриз изтегли настрани дълга тясна преграда, зад която се виждаше столовата.

По масите бяха насядали скаа с неизмити лица и ръце, загърнати в парцаливи наметала. Унили, прегърбени, целите покрити с петна от сажди. Но присъствието им на срещата показваше, че са готови да слушат. Йеден седеше близо до входната врата, облечен с обичайната си работническа куртка. Беше подстригал косата си съвсем късо.

Вин очакваше появата на Келсайър да предизвика лек фурор. Но вместо това той пристъпи мълчаливо, наведе се да размени няколко думи с Йеден, после се изправи пред насядалите работници.

Досега Вин не го бе виждала с такива семпли дрехи. Носеше кафява работническа куртка и бежови панталони, като мнозина от присъстващите. Но за разлика от тях, дрехите му бяха чисти. Не се виждаше и петънце от сажди и макар да бяха от същия груб материал, нямаше лекета или кръпки. Разликата беше очебийна, дори повече, отколкото ако се бе издокарал в благороднически костюм.

Келсайър скръсти ръце и присъстващите постепенно утихнаха. Вин се зачуди на способността на този човек да овладява толкова разнородна тълпа само като застане пред нея. Дали използваше аломантия? Но въпреки че тя гореше мед, усещаше… присъствието му.

Веднага щом в стаята се възцари тишина, Келсайър заговори:

— Вероятно вече сте чували за мен. И нямаше да сте тук, ако поне малко не съчувствахте на каузата ми.

Приседналият до Вин Бриз отпи глътка вино и прошепна:

— Усмиряването и Размиряването не са като другите аломантични умения. При повечето метали Тласкането и Дърпането имат обратен ефект. С чувствата обаче можеш да получиш същите резултати независимо дали Усмиряваш, или Размиряваш. Това обаче не важи за екстремни емоционални състояния — пълно безразличие или буйна страст. В повечето случаи няма значение коя сила използваш. Хората не са като твърди метални слитъци — във всеки момент те се измъчват от различни чувства. Опитният Усмирител може да овладее всички чувства, освен тези, които иска да доминират. — Бриз се извърна леко настрани. — Ръд, прати синята прислужница, ако обичаш.

Един от пазачите кимна, открехна леко вратата и прошепна нещо на мъжа отвън. Миг по-късно Вин видя една облечена в сини дрехи слугиня да обикаля сред тълпата и да пълни чашите.

— Моите Усмирители са смесени с присъстващите — обясни все така тихо Бриз. — Момичетата, които пращам, са като указатели. Те сочат на Усмирителите върху кои чувства трябва да работят. Също както и аз… — Той млъкна, съсредоточен върху ставащото отвън. — Умора… — прошепна след малко. — Това е излишно в момента. Както и гладът… разсейва. Подозрителност… определено не би ни помогнало. Така… Та докато Усмирителите действат, Размирителите разпалват у присъстващите онези чувства, които искаме да ги владеят. Любопитство… ето това им трябва сега. Да, слушайте Келсайър. Чували сте всякакви легенди. Вижте го сами и бъдете удивени.

— Зная защо сте тук днес — говореше с тих глас Келсайър. В тона му липсваше обичайният плам и той изглеждаше по-скоро смирен, но съвсем прям. — Дванайсетчасов работен ден в работилница или ферма. Бият ви, не ви плащат за труда, дават ви лоша храна. И за какво е всичко това? За да ви върнат в края на деня по вашите домове, където трагедията продължава? Приятел, убит от жесток надзирател. Дъщеря, превърнала се в играчка на някой благородник. Брат, издъхнал от ръката на преминаващ по улицата господар, който просто е имал лош ден.

— Да — прошепна Бриз. — Добре. Червено, Ръд. Прати момичето в червено.

В столовата се появи друго момиче.

— Страст и гняв — шепнеше Бриз. — Но съвсем малко. Само колкото да ги сръчкаме.

Завладяна от любопитство, Вин изгаси медта и разпалвайки бронз се помъчи да долови аломантичните импулси на Бриз. Но от него не излизаше нищо. „Разбира се — помисли тя. — Забравях за чирака на Клъбс — той ми пречи да усещам аломантичните импулси“. Отново разпали медта.

Келсайър продължаваше да говори:

— Приятеля мой, вие не сте сами в нещастието си. Като вас има милиони. И те се нуждаят от вас. Не съм дошъл да моля — и без това през целия си живот молим за какво ли не. Искам само да помислите. Къде бихте желали да насочите силите си? В ковачницата, за оръжия на лорд Владетеля? Или за вещо по-ценно?

„Той не спомена нашите войници — помисли Вин. — Или какво ще правят онези, които го последват. Не желае да издава подробности. Вероятно това е най-разумно за момента“.

— Вие знаете защо съм тук — говореше Келсайър. — Познавате приятеля ми Йеден и хората, които представлява. Всеки скаа в града е чувал за бунтовниците. Вероятно някои от вас са обмисляли дали да не ги потърсят. Но повечето ще се върнат по домовете си и утре отново ще превиват гръб на работните си места. Правите го, защото този ужасен живот ви е добре познат. Но сред вас има такива, които ще ме последват. И това са хората, чиито имена ще бъдат запомнени през идните години. Запомнени, защото са извършили нещо велико.

Работниците започнаха да се споглеждат, макар че имаше и такива, които не вдигаха очи от празните си купи. Накрая се обади един, седнал близо до вратата:

— Ти си глупак. Лорд Владетеля ще те убие. Не можеш да се бунтуваш срещу бога в собствения му град.

Възцари се напрегната тишина. Бриз си зашепна вещо под носа.

Келсайър не бързаше да отговори. Накрая се пресегна и запретна ръкавите на куртката си. Отдолу се показаха грозните белези.

— Лорд Владетеля не е наш бог — заяви той спокойно. — И не може да ме убие. Опита се, но не успя. Защото аз съм онзи, когото той никога не ще убие.

След тези думи се обърна и излезе кротко, също както беше влязъл.

— Хъм — изсумтя Бриз, — какво пък, малко мелодрама не е излишна. Ръд, прибери червената и изкарай кафявата.

В столовата се появи момиче с кафява рокля.

— Изумление — продължи да бърбори Бриз. — Ах, да, и гордост. Успокойте гнева, засега…

Присъстващите се усмириха и в помещението се възцари странно мълчание. Накрая Йеден се изправи, каза няколко окуражителни думи и после обясни какво ще трябва да правят онези, които желаят да се присъединят към тях. Докато приказваше, повечето от присъстващите отново започнаха да се хранят.

— Зелената, Ръд — нареди Бриз. — Хъм, да. Сега ще ви накараме да се позамислите и ще посъбудим чувството ви за лоялност. Не искаме да изтичате при принудителите, нали? Кел прикрива доста добре следите си, но колкото по-малко знаят властите, толкова по-добре. Тъй, сега какво да направим за Йеден? Струва ми се прекалено нервен. Да го Усмирим, да отнемем страховете. Ще оставим само тази негова страст — да се надяваме, че ще прикрие неумелата нотка в гласа му.

Вин продължаваше да наблюдава. Сега, след като Келсайър си бе тръгнал, откри, че й е по-лесно да се съсредоточи върху реакциите на присъстващите и работата на Бриз. Докато Йеден говореше, работниците отвън, изглежда, реагираха съвсем точно на тихите инструкции на Бриз. Йеден също показваше белези на манипулиране — сега изглеждаше по-уверен, гласът му стана по-твърд.

Завладяна от любопитство, Вин отново угаси медта и се съсредоточи, за да долови докосването на Бриз върху чувствата й — със сигурност и тя трябваше да възприема аломантичното излъчване. Той без съмнение нямаше време да се концентрира върху отделни индивиди. Но беше много трудно да усети нещо. Въпреки това постепенно забеляза, че се чувства точно така, както нашепваше във всеки един момент Бриз.

Неусетно се изпълни с уважение към него. Келсайър бе използвал няколко пъти аломантия върху чувствата й и всеки път тя го бе усещала почти като лек удар в лицето. Келсайър имаше сила, но не и финес.

Докосването на Бриз беше невероятно деликатно. Той усмиряваше някои емоции, приглушаваше ги, без хората дори да забележат. Вин долови и някои от импулсите на хората му, но те не бяха тъй умели като тези на Бриз. Междувременно Йеден обясняваше, че тези, които се присъединят към него, ще трябва за известно време да се разделят със семействата си — за около година, — но че през това време те ще бъдат изхранвани от съпротивата.

Вин усещаше, че уважението й към Бриз продължава да расте. Вече не се сърдеше на Келсайър, задето я бе пратил тук. Бриз умееше само едно нещо, но очевидно имаше огромен опит в него. Като Мъглороден, Келсайър е трябвало да изучава всички аломантични умения; имаше логика, че не се е съсредоточил само върху едно от тях.

„Ще го помоля да ме прати и при другите — помисли тя. — Сигурно и те са майстори в своя занаят“.

Когато отново надзърна през отвора, Йеден вече приключваше.

— Всички чухте Келсайър, Оцелелия от Хатсин — рече той. — Слуховете за него са верни — той се е отказал доброволно от живота на крадец и сега се е присъединил към скаа бунтовниците! Хора, ние подготвяме нещо велико. Нещо, което наистина би могло да сложи край на борбата ни с Последната империя. Присъединете се към нас. Присъединете се към своите братя. Елате при Оцелелия!

В столовата се възцари тишина.

— Яркочервено — нареди Бриз. — Искам тези хора да си тръгнат с огън в сърцата.

— Чувствата ще избледнеят, нали? — попита Вин, докато момичето с алена рокля обикаляше сред присъстващите.

— Да — отвърна Бриз, облегна се назад и дръпна преградата. — Но спомените ще останат. Хората помнят по-добре, когато свързват спомените с определени чувства.

След минутка Хам се появи на задната врата.

— Доста добре мина. Хората си тръгват възбудени и доста от тях останаха. Скоро ще организираме нова група доброволци, която да пратим в пещерите.

Бриз поклати глава.

— Не е достатъчно. Докс губи няколко дена за организиране на всяка от тези срещи, а от тях набираме не повече от двайсетина души. С такова темпо никога няма да съберем хиляда войници.

— Мислиш ли, че се нуждаем от повече срещи? — попита Хам. — Това няма да е никак лесно — трябва да сме по-внимателни, не бива да вярваме на всички присъстващи.

Бриз се замисли. По някое време вдигна чашата и допи виното.

— Не зная. Но ще трябва да измислим нещо. А сега да се прибираме в работилницата. Тази вечер Келсайър вероятно ще поиска да обсъдим нещата.

 

 

Келсайър погледна на запад. Следобедното слънце беше отровно червено, сияеше гневно в задименото небе. Точно под него се очертаваше силуетът на тъмен връх. Тириян, най-близкият от Саждивите кратери.

Стоеше на плоския покрив на работилницата на Клъбс, заслушан в стъпките на прибиращите се по домовете си работници. Плосък покрив означаваше, че от време на време пепелта трябва да се изгребва, причина, поради която повечето покриви наоколо бяха островърхи. Но според Келсайър гледката си заслужаваше усилието.

На улицата долу работниците тътрузеха уморено крака. Келсайър им обърна гръб и погледна към северния хоризонт… към Хатсинските ями.

„Къде ли отива? — запита се. — Атиумът стига до града и после изчезва. Не е в Министерството — следим ги — и нито един скаа не е докосвал метала. Остава да предполагаме, че е в съкровищницата. Или поне да се надяваме, че е там“.

Докато гори атиум, един Мъглороден ставаше почти непобедим и тъкмо по тази причина металът бе толкова ценен. Но планът на Келсайър целеше много повече от богатство. Той знаеше какви количества атиум се добиват в Ямите, а Доксон бе проверил колко от тях лорд Владетеля пуска на пазара — при убийствени цени — за благородниците. По-малко от една десета от добиваното количество попадаше в ръцете на аристокрацията.

Деветдесет процента от получения атиум се трупа някъде, година след година, вече хилядолетие. С толкова много метал хората на Келсайър можеха да надвият дори най-могъщите Къщи. Планът на Йеден да завладее и задържи двореца може би се струваше налудничав на мнозина — и наистина, ако разчиташе само на своите сили, той щеше да се провали. Но Келсайър имаше други планове…

Сведе поглед към малката блестяща метална пръчка в ръката си. Единайсетият метал. Знаеше слуховете за него — той самият ги бе започнал. Сега само трябваше да ги направи реалност.

Въздъхна и извърна очи на изток, към Кредик Шау, двореца на лорд Владетеля. Името беше териско и означаваше Хълмът на хилядите кули. Съвсем вярно, тъй като имперският дворец представляваше истинска гора от черни кули. Някои бяха изкривени, други съвсем прави. Имаше невероятно дебели и тънки като игли също. Варираха на височина, но всичките бяха много високи. И всяка завършваше с остър връх.

Кредик Шау. Точно там бе свършило всичко преди три години. Там искаше да се върне.

Капакът на покрива се повдигна и през отвора се подаде дългуреста фигура. Сейзед. Изтупа наметалото си, след това се приближи с типичната си почтителност.

— Господарю Келсайър. — И се поклони.

Келсайър му кимна. Сейзед застана до него, загледа се към имперския дворец и сякаш прочел мислите на Келсайър, въздъхна:

— Ах…

Келсайър се усмихна. Сейзед се бе оказал наистина безценна находка. Пазителите бяха много тайна секта, която лорд Владетеля преследваше още от първите години след Деня на Възнесението. Според някои поробването на терисците — част от което представляваха принудителните им занимания като слуги и забраната да се бракосъчетават помежду си — не бе нищо повече от прехвърлила всички граници омраза към Пазителите.

— Чудя се какво ли би си помислил лорд Владетеля, ако разбере, че в Лутадел има Пазител — подхвърли Келсайър. — Само на един хвърлей от двореца.

— Да се надяваме, че никога няма да узнаем отговора, господарю Келсайър.

— Сейз, благодаря ти, че се съгласи да дойдеш тук. Въпреки всички рискове.

— Делото си заслужава — отвърна Сейзед. — Планът е еднакво опасен за всички участници. Вярно е, че за такива като мен е опасно дори да съществуват. Не е никак здравословно да си член на секта, от която лорд Владетеля се страхува.

— Страхува се? — повтори Келсайър и го погледна изотдолу: въпреки завидния си ръст той пак бе с една глава по-нисък от терисеца. — Не съм сигурен, че той се страхува от каквото и да било.

— Страхува се от Пазителите — отвърна Сейзед. — Определено и необяснимо. Може би е заради силата ни. Ние не сме аломанти, а… нещо съвсем друго. Нещо непознато за него.

Келсайър кимна и се обърна към града. Имаше много неща да обмисля, още повече да свърши — и в същината на всичко това бяха скаа. Бедните, нещастни, потиснати скаа.

— Сейз, разкажи ми за някоя друга вяра — рече Келсайър. — Някоя, която също притежава сила.

— Сила? — попита Сейзед. — Това е относителен термин, когато става въпрос за религия. Може би искате да чуете за джаизма? Последователите му са хора дълбоко вярващи и благочестиви.

— Разкажи ми за тях.

— Джаизмът е основан от един-единствен човек. Името му отдавна е забравено и последователите му го наричат просто Джа. Бил убит от един местен крал, защото „проповядвал и подтиквал към размирици“ — нещо, в което, изглежда, е бил доста добър, — но това само увеличило поклонниците му. Джаистите вярват, че щастието е пропорционално на тяхната благочестивост, и са известни с това, че защитават религията си непрестанно и при всички удобни случаи. Несъмнено да разговаряш с джаист е доста досадно занимание, тъй като те завършват почти всяко изречение с фразата „хвала на Джа“.

— Много интересно, Сейз — рече Келсайър. — Но силата не се крие в няколко думи.

— Което е самата истина — потвърди Сейзед. — Джаизмът бил силна вяра. Според поверията Министерството изтребило джаистите до крак, тъй като нито един от тях не приел лорд Владетеля за свой бог. Те не просъществували много след Възнесението, но само защото били упорити и не проявили нужната гъвкавост.

Келсайър кимна и се засмя.

— Не ме попита дали бих желал да премина към тяхната вяра.

— Моите извинения, господарю Келсайър — отвърна Сейзед, — но тази религия не ви подхожда. Тя е твърде безразсъдна, нещо, което вероятно ще ви се стори привлекателно, но вероучението й е опростено.

— Виждам, че си ме опознал доста добре — рече Келсайър, без да откъсва поглед от покривите. — В края на краищата, след като падат кралства и изчезват армии, религиите продължават да се борят, нали?

— Така е — потвърди Сейзед. — Някои от по-упоритите религии са просъществували чак до пети век.

— Какво ги прави толкова издръжливи? — попита Келсайър. — Как успяват, Сейз? Какво дава на вярата такава сила над хората?

— Не е нещо конкретно, ако ме питате. При едни е заради силата на самата вяра, при други заради надеждата. Трети използват принуда.

— Но при всичките има страстна вяра.

— Така е, господарю Келсайър. Наистина много точно заключение.

— Ето кое изгубихме — въздъхна Келсайър, загледан към града със стотици хиляди обитатели, от които едва шепа биха въстанали. — Те не вярват в лорд Владетеля, просто се страхуват от него. Не им е останало в какво да вярват.

— А вие, господарю Келсайър, в какво вярвате, ако мога да попитам?

Келсайър повдигна вежди.

— Не съм съвсем сигурен. Но събарянето на Последната империя ми се струва добро начало. Съществуват ли в твоя списък религии, които да признават избиването на благородниците за свято дело?

Сейзед се намръщи неодобрително.

— Не мисля, господарю Келсайър.

— Може би аз трябва да основа такава. Както и да е, върнаха ли се Бриз и Вин?

— Дойдоха точно преди да се кача на покрива.

— Чудесно. Предай им, че ще сляза след минутка.

 

 

Вин седеше на нейното си кресло в заседателната зала, сгънала крака под себе си. Марш беше дошъл и тя се опитваше да го разгледа незабелязано.

Толкова много приличаше на Келсайър. Но изглеждаше по-… суров. Не беше ядосан, нито мърмореше като Клъбс. Просто не знаеше значението на думата щастие. Седеше в креслото си с безизразна физиономия.

Всички вече бяха тук и разговаряха — всички, с изключение на Келсайър. Вин забеляза погледа на Лестибърнс и му махна. Момчето се приближи и клекна до нея.

— Марш… — прошепна Вин и гласът й потъна в глъчката. — Това прякор ли е?

— Нищо без позволението на родителите му.

Вин въздъхна и се опита да разшифрова думите на момчето.

— Значи не е прякор, така ли?

Лестибърнс поклати глава.

— Той имашел един обаче.

— Какъв?

— Железни очи. Другите спрели да го ползва. Твърде близо до желязо в истински очи. Инквизитор.

Вин отново извърна поглед към Марш. Лицето му оставаше като издялано от камък, очите му не помръдваха и наистина сякаш бяха от желязо. Виждаше защо не използват този прякор. Само споменаването на Стоманен инквизитор я накара да потрепери.

— Благодаря.

Лестибърнс се усмихна. Беше добросъвестно хлапе. Върна се на своя стол и в този момент най-сетне се появи Келсайър.

— И така, приятели — поде той. — С какво ново разполагаме?

— Освен лошите новини? — попита Бриз.

— Да ги чуем.

— Изминаха дванайсет седмици, а успяхме да съберем по-малко от хиляда души — докладва Хам. — Дори с армията на бунтовниците пак не разполагаме с числено преимущество.

— Докс? — попита Келсайър. — Не можем ли да организираме повече събрания?

— Вероятно — отвърна Доксон от мястото си до масата, върху която бяха струпани тефтери.

— Келсайър, сигурен ли си, че си готов да поемеш този риск? — попита Йеден. Държането му се беше посмекчило през последните седмици, особено когато започнаха да постъпват наемниците на Келсайър. Както Рийн обичаше да казва, добрите резултати създават бързи приятели. — Положението се влошава — продължи Йеден. — Носят се слухове за нас из подземния свят. Ако продължаваме да вдигаме шум, Министерството може да осъзнае, че се готви нещо сериозно.

— Кел, той вероятно е прав — рече Доксон. — Пък и няма кой знае колко ентусиасти сред скаа. Лутадел е голям град, но движението ни е ограничено.

— Какво пък, тогава ще започнем работа в останалите градове от региона — отвърна Келсайър. — Бриз, ще можеш ли да разделиш групата си на две?

— Предполагам — отвърна с видимо колебание Бриз.

— Един екип ще работи в Лутадел, а втори ще обикаля градчетата наоколо. Вероятно ще успеем да посетим всички събрания, стига да ги организираме така, че да не са по едно и също време.

— Толкова много събрания могат да доведат до разкриването ни — измърмори Йеден.

— Което, между другото, поражда друг проблем — обади се Хам. — Не трябваше ли да вкараме наш човек в Министерството?

— Ами да. — Келсайър се обърна към Марш.

Марш поклати глава.

— Министерството е костелив орех. Трябва ми още време.

— Няма да се получи — измърмори Клъбс. — Бунтовниците вече се опитваха.

Йеден кимна.

— Поне десетина пъти, в различни отдели. Невъзможно е.

В стаята се възцари мълчание.

— Имам една идея — подхвърли тихо Вин.

Келсайър повдигна вежди.

— Кеймън — продължи тя. — Преди да ме вземеш при себе си, той организираше една операция. Точно тази, заради която ни надушиха принудителите. Идеята е на друг крадец, Терън. Подготвяше фалшив конвой за прекарване на парите на Министерството до Лутадел.

— И? — попита Бриз.

— Със същите тези ладии трябваше да пристигнат новите дякони за Министерството в Лутадел, за да изкарат тук последната част от обучението си. Терън имаше връзка с един дребен принудител, склонен да прибира рушвети. Защо да не поискаме от него да добави още един „дякон“ от тукашната гилдия?

Келсайър кимна замислено.

— Заслужава си да се опита.

Доксон записа нещо в тефтера.

— Ще се свържа с Терън и ще видя дали информаторът му още е достъпен.

— Как сме със средствата? — попита Келсайър.

Доксон сви рамене.

— Хам намери двама бивши армейски инструктори. Но с оръжията… с Реноа търсим местни доставчици, но не можем да действаме прекалено бързо. За щастие, когато дойдат, оръжията ще са накуп.

Келсайър кимна.

— Това ли е всичко?

Бриз се покашля многозначително.

— Келсайър… чувам разни неща на улицата. Хората говорят за този твой Единадесети метал.

— Това е добре.

— Не се ли страхуваш, че лорд Владетеля също може да чуе за него? Ако се подготви за онова, което си намислил, може да се окаже трудно… да се справиш с него.

„Не каза «да го убиеш» — отбеляза мислено Вин. — Не вярват, че Келсайър ще го направи“.

Келсайър се усмихна.

— Не бери грижа за лорд Владетеля — държа нещата под контрол. Нещо повече, през следващите дни възнамерявам да го навестя лично.

— Да го навестиш? — попита объркано Йеден. — Смяташ да се срещаш с лорд Владетеля? Да не си се побър… — Млъкна и огледа останалите. — Правилно. Забравих.

— Бързо схваща — отбеляза Доксон.

В коридора отекнаха тежки стъпки и влезе един от съгледвачите на Хам. Приближи се до него и му прошепна нещо в ухото.

Хам се намръщи.

— Какво има? — попита Келсайър.

— Станал е инцидент.

— Инцидент? — Повтори Доксон. — Какъв инцидент?

— Спомняте ли си тайната квартира, в която се срещнахме за пръв път преди няколко седмици? — попита Хам. — Онази, в която Кел ни запозна с плановете си?

„Леговището на Кеймън“ — помисли си с нарастваща тревога Вин.

— Изглежда, Министерството я е открило.