Брандън Сандърсън
Последната империя (10)

8.

„Той ще опази обичаите им и същевременно ще ги наруши. Ще бъде техен спасител, но въпреки това ще го наричат еретик. Името му ще е Раздор, ала те ще го обичат тъкмо за това.“

Вин излетя във въздуха. Едва успя да сподави вика си. Въпреки всичко се стараеше да продължава да Тласка. Каменната стена бе само на няколко стъпки от нея, замъглена от високата скорост. Земята отдолу изчезна, линията, сочеща към слитъка, ставаше все по-бледа.

„Какво ще стане, когато изчезне?“

Движението й започна да се забавя. Колкото по-слабо светеше линията, толкова повече намаляваше скоростта й. Само след няколко секунди тя застина — и остана да виси във въздуха над почти невидимата синя линия.

— Винаги ми е харесвала гледката отгоре.

Вин изви глава. Келсайър стоеше спокойно на стената, съвсем наблизо. Втренчила поглед в синята линия, тя не бе забелязала, че се е издигнала почти до ръба й.

— Помощ! — почти извика тя и Тласна отчаяно, изплашена, че ще падне. Мъглите под нея се кълбяха и блъскаха като някакъв черен океан, пълен с прокълнати души.

— Не бива да се безпокоиш толкова много — посъветва я Келсайър. — По-лесно е да балансираш във въздуха, ако разполагаш с три котви, но и с една ще се справиш чудесно. Тялото ти е свикнало само да намира точката на равновесие. Част от това, което си научила покрай ходенето, се прехвърля и върху аломантията. Достатъчно е да стоиш неподвижно, на ръба на способността си да Тласкаш, и ще си съвсем стабилна — умът и тялото ти ще коригират всички леки отклонения от центъра на котвата под теб и ще ти пречат да се прекатуриш настрани. Но ако Тласнеш нещо друго или се придвижиш леко встрани… тогава ще изгубиш котвата долу и няма да можеш да Тласкаш право нагоре. Ще полетиш към земята като пусната от стената оловна топка.

— Келсайър… — прошепна тя.

— Вин, надявам се, че не се боиш от височината — рече той. — Това е доста сериозен недостатък за всеки Мъглороден.

— Аз… не се… страхувам… от високото — процеди тя през стиснати зъби. „Но и не съм свикнала да вися във въздуха на сто крачки над проклетата улица!“

Келсайър се изкиска, но Вин усети някаква сила да я тегли за тежестите на колана към него. Той я улови за ръкава, прехвърли я през ръба и когато тя стъпи до него, протегна ръка над стената. Миг по-късно металният слитък профуча нагоре и се озова в шепата му.

— Добра работа — рече той. — А сега, да се спуснем долу.

И хвърли слитъка през рамо, право в тъмните мъгли от другата страна на стената.

— Там ли? — попита Вин. — Извън градските стени? През нощта?

Келсайър се усмихна по своя вбесяващ начин, пристъпи към отсрещния ръб и се покатери на бойниците.

— Да се променя силата, с която Тласкаш или Теглиш, е трудно, но възможно. По-добре е да паднеш малко надолу, а после леко да усилиш силата на Тласъка. Пак отпускаш, пак Тласкаш и така до земята. Лесно ще уловиш ритъма.

— Келсайър… Аз не мога…

— Вин, сега си на върха на градската стена — рече той и пристъпи във въздуха. Остана да виси там, докато продължаваше с обясненията. — Има само два пътя надолу. Или трябва да скочиш, или да обясниш на патрула защо една Мъглородна предпочита да използва стълбите.

Вин се огледа загрижено и едва сега забеляза приближаващи се светлинки на фенери.

Погледна към Келсайър, но той беше изчезвал. Изруга тихо, наведе се през ръба на стената и втренчи поглед в мъглите. Вече чуваше ясно тихите гласове на стражите.

Келсайър беше прав: нямаше голям избор. Вярно, че не се страхуваше особено от високото, но на кого не би се свило сърцето, докато стои на ръба на високата стена и гледа към мрака долу, където може би го дебне смъртта?

„Дано Келсайър не е под мен“ — помисли тя и провери синята линия, за да се увери, че е точно над слитъка. После пристъпи напред…

И полетя надолу. Тласна рефлексивно стоманата, но траекторията й беше встрани от слитъка, а не точно над него. Като последствие от това Тласъкът я измести още по-далече и тя се запремята във въздуха.

Завладяна от нарастваща паника, Тласна отново — този път по-силно, като разпали стоманата. Внезапното усилие я изстреля обратно нагоре и тя се извиси високо над стената. Преминаващите наблизо стражи се извърнаха изненадано, но лицата им се изгубиха в мъглите веднага щом Вин отново профуча надолу.

Със замъглен от ужас ум тя машинално посегна и се Притегли към слитъка, опита се да се закотви към него. И, разбира се, металният къс полетя право към нея.

„Изгубена съм!“

После тялото й подскочи, дръпнато за колана. Падането й се забави и накрая тя остана да виси кротко във въздуха. Келсайър се появи от мъглите, изправен на земята точно под нея. С обичайната си усмивка.

Остави я да се спусне последните няколко крачки и я улови, преди да стъпи на меката земя. Вин трепереше и се опитваше да си поеме дъх.

— И това ако не беше забавно — подметна Келсайър.

Тя не отговори.

Келсайър седна на един камък и млъкна, очевидно, за да й даде възможност да се окопити. След малко тя разпали пютриум, за да овладее нервността си.

— Добре се справи — рече Келсайър.

— За малко да умра.

— Всеки си мисли така първия път — рече Келсайър. — Тегленето на желязо и Тласкането на стомана са опасни занятия. Можеш да се набучиш на някой къс, докато го Теглиш към себе си, или да скочиш толкова високо, че да се откъснеш от котвата. Има цял куп подобни грешки. От опит знам, че колкото по-рано се сблъскаш с тези неприятни обстоятелства, толкова по-добре. Особено когато до теб има човек, който да те улови в нужния миг. Както и да е, предполагам, вече разбираш защо за аломанта е важно да носи колкото се може по-малко метал върху тялото си.

Вин кимна, после вдигна ръка към ухото си.

— Обицата ми. Ще трябва да се откажа да я нося.

— С клипс ли е? — попита Келсайър.

Вин поклати глава.

— Не. На винтче.

— Тогава няма проблем — успокои я Келсайър. — Металът в тялото ти — дори ако част е върху него — не може да бъде Теглен и Тласкан. В противен случай всеки аломант би могъл да изтръгне металните късчета в стомаха ти, докато ги гориш.

„Добре е да се знае“ — помисли тя.

— Тъкмо по тази причина инквизиторите се разхождат така спокойно със стоманени шипове в главата. Металът пронизва тялото им и не може да попада под въздействието на друг аломант. Задръж си обицата — тя е мъничка и няма опасност да пострадаш от нея, но пък би могла да я използваш при извънредни случаи.

— Добре.

— Готова ли си да продължим?

Тя погледна нагоре към стената, приготви се за скок и кимна.

— Няма да се връщаме горе — каза Келсайър. — Ела.

И тръгна към най-гъстите мъгли. Вин се намръщи. „Значи все пак имаме някаква цел — или той просто е решил да поскитаме?“ Колкото и да бе странно, но нехайното му поведение й пречеше да разбере намеренията му.

Ускори крачка, за да го настигне, тъй като нямаше никакво желание да остава сама в мъглите. В този район около градските стени нямаше почти никаква растителност, ако не се брояха дребните храсталаци. Докато вървяха, тя настъпваше изсъхнали клони и листа, покрити със сажди. Тревата беше влажна от росата.

От време на време минаваха покрай купчини пепел, изкарани с колички извън стените. В повечето случаи пепелта се изхвърляше в река Чанерел, която минаваше през града. С времето водата разтваряше саждите — или поне така предполагаше Вин. Инак досега целият континент да е затрупан от пепелища.

Вин се стараеше да не се отделя от Келсайър. Макар че и преди бе излизала от града, винаги бе пътувала с лодкарите — работници, обслужващи ладиите, с които се прекарваха товари. Тежка работа, тъй като нерядко благородниците използваха човешка сила, вместо конска, за теглене на ладиите в каналите — но това се компенсираше донякъде от свободата да пътуваш, тъй като повечето скаа, дори крадците, никога не напускаха плантациите или градовете.

Рийн настояваше непрекъснато да се местят от един град в друг — беше завладян от натрапчивата мания да не се задържа на едно място. Обикновено пътуваха с канални ладии, управлявани от нелегални екипажи, и никога не оставаха на едно място повече от година. Той винаги беше готов за път. Сякаш бягаше от нещо.

Продължаваха да вървят. Нощем дори голите хълмове и обраслите с шубраци поляни изглеждаха зловещо. Вин не говореше и се опитваше да вдига колкото се може по-малко шум. Беше чувала всякакви истории за скитащи се из нощните мъгли създания и макар че бе разпалила калай, имаше странното усещане, че я наблюдават.

Усещането се засилваше и не й даваше покой. И наистина, не след дълго тя започна да чува звуци в мрака. Бяха приглушени и слаби — пукот на клони, тътрузене в мъглата.

„Започваш да се плашиш от сянката си!“ — помисли си тя, когато подскочи при поредния шум. И изведнъж си призна, че не издържа повече.

— Келсайър! — заговори с изплашен шепот, който звучеше като вик за подсиления й слух. — Мисля, че там има нещо.

— А? — Той вдигна глава, унесен в мисли.

— Струва ми се, че някой ни следва!

— Ох — въздъхна той. — Да, права си. Това е мъглив дух.

Вин замръзна насред крачка. Келсайър обаче продължи напред.

— Келсайър! — повика го тя. — Искаш да кажеш, че са истински?

— Разбира се — рече той. — Откъде иначе според теб ще се вземат тези истории?

Вин стоеше парализирана от ужас.

— Искаш ли да го погледнеш? — попита Келсайър.

— Да погледна мъглив дух? — възкликна тя. — Ти да не си се… — И се сепна. Наистина почваше да се повтаря.

Келсайър се изкиска и се върна при нея.

— Мъгливите духове може да са малко страшни на вид, но в действителност са относително безвредни. Хранят се с мърша. Хайде, ела.

И й махна да го последва към един обрасъл с ниски шубраци хълм. На върха се приведе и й даде знак да направи същото.

— Слухът им е слаб — обясни й, когато тя клекна в пепелта до него. — Но имат остър нюх — всъщност по-скоро вкус. Вероятно следват дирята ни и се надяват да хвърлим нещо, което става за ядене.

Вин примижа в мрака.

— Нищо не виждам…

— Ето там. — Той посочи една ниска могилка.

Вин се намръщи. Представи си, че на могилката клечи някакво създание и ги гледа.

И тогава могилката се раздвижи.

Вин трепна. Тъмната могила — висока вероятно десетина стъпки и два пъти по-широка — се придвижваше със странна тромава походка. Вин се наведе напред, за да я разгледа по-добре.

— Разпали калай — рече Келсайър.

Вин кимна и подкладе аломантичните си сили. Изведнъж всичко наоколо стана по-ярко и мъглите вече не бяха непрогледна завеса.

Това, което видя, я накара да потрепери — беше едновременно смаяна, погнусена и изплашена. Съществото имаше опушена прозрачна кожа и Вин можеше да различи костите му. Имаше няколко десетки крайници и всеки от тях изглеждаше, сякаш е взет от различно животно. Виждаха се човешки ръце, волски копита, кучешки лапи и други, които не можа да разпознае.

С тази причудлива колекция създанието пълзеше като някаква невъобразима стоножка. Много от крайниците дори не помръдваха и вероятно бяха неизползваеми — стърчаха от туловището по неестествено разкривен начин.

Самото тяло беше подуто и издължено и във формите му имаше някаква странна логика. Различаваше се скелетна структура и полупрозрачни мускули, прихванати със сухожилия за костите. Докато съществото крачеше, мускулите се свиваха и разпускаха, а под тях се виждаха дузина разнородни гръдни клетки. По дължината на корпуса на неравни интервали висяха ръце и крака.

И глави — тя преброи поне шест. Мярна конска глава, до нея еленска. Още една се извърна към нея и едва сега Вин забеляза, че е човешка. Бе прикачена върху нещо като гръбначен стълб, който на свой ред бе заловен за бъркотия от странни кости.

Усети, че й се гади.

— Какво… как…?

— Мъгливите духове имат аморфни тела — обясни Келсайър. — Могат да оформят кожата около скелетната структура и дори да създават мускули и органи, стига да разполагат с модел за имитация.

— Искаш да кажеш, че…?

— Да. Когато открият труп, те го поглъщат и бавно смилат мускулите и органите. След това използват изяденото за модел и създават точно копие на мъртвото същество. Понякога променят реда на отделните елементи — екскретират костите, които не искат, и ги заменят с някои от тялото си — и така се оформя бъркотията, която виждаш в момента.

Вин наблюдаваше съществото, което се тътрузеше бавно по следите им. От корема му се спускаше мастна престилка, която се влачеше по земята. „Вкусва мирисите — припомни си тя обясненията на Келсайър. — Уловило е миризмата и я следва“. Намали силата на горящия калай и Мъгливият дух отново се превърна в тъмна могилка. Силуетът му обаче само подсилваше усещането за нереалност.

— Те разумни ли са? — попита Вин. — Щом могат да разчленяват тела и да поставят частите, където искат…

— Разумни? — попита Келсайър. — Не, не и този млад екземпляр. По-скоро следват инстинктите си.

Вин отново потрепери.

— Хората знаят ли, че съществуват? Искам да кажа — освен в легендите?

— Какво имаш предвид под „хората“? Много аломанти знаят за тях, сигурен съм, че Министерството също е в течение. Обикновените хора… те не излизат нощем. Повечето скаа се страхуват и проклинат Мъгливите духове, но през живота си не са виждали нито един.

— Късметлии — промърморя Вин. — Защо никой не предприеме нещо по въпроса?

Келсайър повдигна рамене.

— Те не са опасни.

— Но този има човешка глава!

— Вероятно се е натъкнал на труп — обясни Келсайър. — Не съм чувал мъглив дух да напада хора, имам предвид големи хора. Вероятно затова никой не им обръща сериозно внимание. И, разбира се, благородниците са открили свой начин да ги използват.

Вин го погледна питащо, но той млъкна и тръгна надолу по склона. Тя хвърли боязлив поглед към Мъгливия дух, надигна се и го последва.

— Затова ли ме доведе тук? Келсайър се засмя.

— Мъгливите духове може да са малко страшнички, но не си заслужават толкова ходене. Сега ще отидем ей там.

Тя проследи ръката му и едва сега забеляза известна промяна в пейзажа.

— Имперският път ли е това? Значи сме заобиколили града?

Келсайър кимна. След още стотина крачки — време, през което Вин погледна поне три пъти през рамо, за да се увери, че Мъгливият дух не ги застига — излязоха от шубраците и се озоваха на равната настилка. Келсайър спря и огледа пътя в двете посоки. Вин смръщи вежди. Какво търсеше?

И тогава видя каретата. Беше спряна край пътя и до нея стоеше някакъв човек.

— Здрасти, Сейзед — поздрави го Келсайър, когато се приближиха.

Мъжът се поклони.

— Господарю Келсайър. — Спокойният му глас отекна надалече в нощния въздух. В него се долавяше леко писклива нотка и приятен мелодичен акцент. — Вече си мислех, че няма да дойдете.

— Познаваш ме, Сейз — отвърна Келсайър и го потупа приятелски по рамото. — Аз съм самата точност. — Обърна се и посочи Вин. — Това боязливо малко създание се казва Вин.

— А, да — каза Сейзед, говорейки бавно и отчетливо.

Наистина имаше нещо странно в акцента му. Вин се приближи предпазливо и го огледа внимателно. Плоско лице и жилаво тяло. Беше по-висок и от Келсайър — достатъчно висок, за да изглежда неестествено — и ръцете му бяха необичайно дълги.

— Ти си терисец — сети се тя. Възглавничките на ушите му бяха провиснали, а по ушната мида бяха подредени халки. Носеше пищни пъстри дрехи на териски стюард — навсякъде имаше бродирани клиновидни знаци, изрисувани с трите основни цвята на дома на неговия господар.

— Да, малка госпожице — рече Сейзед и се поклони. — Познавате ли и други мои сънародници?

— Нито един — призна Вин. — Но зная, че благородниците предпочитат терисци за стюарди и прислужници.

— Така е, дете мое — потвърди Сейзед, после се обърна към Келсайър. — Трябва да тръгваме, господарю Келсайър. Късно е, а до Фелисе има час път.

„Фелисе — помисли Вин. — Значи ще отидем да видим лъжливия лорд Реноа“.

Сейзед отвори вратата на каретата и я затвори, след като се качиха. Докато Вин се настаняваше на плюшената седалка, терисецът се покатери на капрата и подкара конете.

 

 

Келсайър седеше мълчаливо. Завесите на прозорците бяха спуснати, за да спират мъглите, и в единия ъгъл се поклащаше мъждукащ фенер. Вин седеше срещу него — краката й бяха свити под нея — и се беше загърнала в пелерината.

„Винаги го прави — помисли си Келсайър. — Където и да иде, се опитва да бъде дребна и незабележима“. Тя не вървеше, а се прокрадваше. Дори когато се намираше на открито, изглеждаше, сякаш се опитва да се спотаи.

„Но иначе е куражлийка“. По време на собственото си обучение Келсайър не бе посмял да скочи от стената. Наложи се Геммел да го бутне.

Вин не сваляше от него черните си тъжни очи. Когато забеляза, че я гледа, отмести поглед и се сгуши в пелерината. После неочаквано го заговори.

— Брат ти… — почна почти шепнешком. — Двамата май не се разбирате много.

Келсайър повдигна вежди.

— Да. И никога не сме се разбирали. Жалко, наистина. Би трябвало, но… не е така.

— Той е по-големият, нали?

Келсайър кимна.

— Често ли те биеше?

Келсайър се намръщи.

— Да ме е биел? Не, никога не ми е посягал.

— Ти ли го надвиваше? — попита Вин. — Може би затова не те обича. Как му избяга? Или не се наложи, защото си бил прекалено силен за него?

— Вин, Марш никога не се е опитвал да ме бие. Вярно, карали сме се — но никой от нас не е искал да нарани другия.

Вин не му възрази, но той виждаше в очите й, че не му вярва.

„Какъв живот…“ — помисли си. В подземния свят често се срещаха деца като Вин. Разбира се, повечето умираха, преди да стигнат нейната възраст. Келсайър бе един от късметлиите — майка му бе находчива любовница на висш благородник, умна жена, успяла да скрие от господаря си, че е скаа. Келсайър и Марш бяха израсли с някои привилегии — въпреки незаконния си статут все пак бяха благородници, — докато баща им не откри истината.

— Защо ме научи на всички тези неща? — попита тя, прекъсвайки мислите му. — Говоря за аломантията.

Келсайър се намръщи.

— Обещах ти, че ще го направя.

— Сега, след като узнах тайните ти, какво ми пречи да избягам от теб?

— Нищо.

И отново по погледа й позна, че тя не му вярва.

— Има метали, за които не ми разказа. Първия път, когато се срещнахме, спомена, че са десет.

Келсайър кимна и се наведе напред.

— Така е. Но не премълчах за последните два, защото искам да ги запазя в тайна от теб. Те просто… са много трудни за употреба. Ще ти е по-лесно, ако в началото се поупражняваш с основните. Но ако толкова държиш да узнаеш и за тях, ще те науча веднага щом пристигнем във Фелисе.

Вин присви очи.

Келсайър въздъхна с лека досада.

— Не се опитвам да те измамя. Вин. Хората работят с мен, защото го искат, и успяваме, тъй като всички разчитаме един на друг. Няма недоверие, няма предателства.

— С изключение на едно — прошепна Вин. — Предателството, което те е пратило в Ямите.

Келсайър замръзна.

— Къде си чула това?

Вин сви рамене.

Келсайър въздъхна и разтърка челото си с ръка. Не това искаше да направи — предпочиташе да си разчеше белезите, същите, които се извиваха от пръстите през ръцете до раменете. Но се сдържа.

— Не си заслужава да говорим за това.

— Но е имало предател — настоя Вин.

— Не можем да сме сигурни. — Това прозвуча твърде неубедително, особено за него. — Но както и да е, сега хората ми си вярват. Което предполага липса на каквато и да било принуда. Ако искаш да се откажеш, още сега ще потеглим обратно за Лутадел. Ще ти покажа последните два метала, после си свободна.

— Нямам достатъчно пари да се издържам сама.

Келсайър бръкна под пелерината, извади кесия и я постави до нея.

— Три хиляди боксинга. Парите, които взех от Кеймън.

Вин погледна кесията с недоверие.

— Вземи ги — рече Келсайър. — Заслужаваш ги. Твоята аломантия стои зад успехите на Кеймън, ти си тази, която рискува да манипулира чувствата на принудителя.

Вин не помръдваше.

„Чудесно“ — помисли Келсайър, пресегна се и чукна с юмрук по предната стена. Каретата спря и Сейзед надникна през прозорчето.

— Сейз, ако обичаш, обръщай — рече Келсайър. — Връщаме се в Лутадел.

— Да, господарю Келсайър.

След минута каретата вече подскачаше в обратна посока. Вин мълчеше, все още неуверена как да постъпи. Погледна натъпканата кесия.

— Вин, говоря сериозно — рече Келсайър. — Не мога да държа в групата си човек, който не желае да работи с мен. Това, че те освобождавам, не е наказание, просто така стоят нещата.

Вин не отговори. Като я пускаше на свобода, той рискуваше неимоверно много — но принудителното й оставане също щеше да е нож с две остриета. Келсайър я наблюдаваше, опитваше се да прозре какво се крие в главата й. Дали би ги издала на властите, след като ги напусне? Съмняваше се. Тя не беше лош човек.

Просто мислеше, че всички останали са лоши.

— Ако питаш за мнението ми, планът ти е налудничав — заяви тя тихо.

— Така смятат половината от хората ми.

— Не можеш да победиш Последната империя.

— Не е необходимо — отвърна Келсайър. — Достатъчно е да осигурим на Йеден армията и да завладеем двореца.

— Лорд Владетеля ще ви спре — заяви тя. — Не можете да го победите — той е безсмъртен.

— Разполагаме с Единайсетия метал. Ще открием начин да го убием.

— Министерството е твърде могъщо. Ще намерят армията ви и ще я унищожат.

Келсайър се наведе и надзърна в очите й съвсем отблизо.

— Довери ми се достатъчно, за да скочиш от стената, и аз те улових. Ще трябва да ми повярваш и за това.

Тя очевидно никак не харесваше тази дума — „доверие“. Известно време го гледа мълчаливо на трепкащата светлина на фенера. Накрая взе кесията и с бързо движение я скри под пелерината си.

— Ще остана. Но не защото ти вярвам.

Келсайър повдигна вежди.

— А защо?

Тя сви рамене и отвърна съвсем искрено:

— Защото ми е интересно какво ще стане.

 

 

Да притежаваш Цитадела в Лутадел бе признак на високо положение. Но това съвсем не означаваше, че притежателят й трябва да живее в нея, във всеки случай не и през цялото време. Много семейства поддържаха луксозни жилища в съседните градове.

Като Фелисе. Тук нямаше тълпи, беше по-чисто и имперските закони не се спазваха така стриктно. Нямаше ги и импозантните укрепени кули — постройките бяха най-вече богаташки къщи и вили. По тротоарите имаше дървета, повечето трепетлики, чиято снежнобяла кора, изглежда, отблъскваше по някакъв начин саждите.

Вин разглеждаше обгърнатото в мъгла градче от прозореца на каретата. По нейна молба Келсайър угаси фенера и тя разпали калай, за да огледа по-добре потъналите в мрак улици. Беше идвала рядко в тази част на Фелисе — бедняшкият квартал, в който живееха навремето, не се различаваше особено от други подобни в останалите градове.

Келсайър също гледаше от своя прозорец, но намръщено.

— Зная какво не ти харесва — рече тя с тих глас; предполагаше, че и той като нея чува добре. — Виждаш богатствата на този град, а си даваш сметка, че са създадени от скаа.

— И това също — отвърна Келсайър също почти шепнешком. — Но има и друго. Ако се вземат предвид парите, които са били похарчени, този град трябваше поне да е красив.

— Че той е — рече Вин.

Келсайър поклати глава.

— Къщите са оцапани със сажди. Почвата е занемарена и безжизнена. Листата на дърветата са кафяви.

— Разбира се, че са кафяви. Какви искаш да бъдат?

— Зелени — отвърна Келсайър. — Всичко трябва да е зелено.

„Зелено? — помисли си Вин. — Ама че чудата мисъл“. Опита се да си представи дървета със зелени листа, но дори идеята за това й се струваше глупава. Келсайър имаше странни хрумвания — но сигурно е така с всеки, прекарал известно време в Хатсинските ями.

Той се обърна към нея.

— Преди да съм забравил, има още някои веща, които трябва да знаеш за аломантията.

Вин кимна и зачака.

— Първо — продължи Келсайър, — в края на нощта винаги изгаряй докрай остатъците от метал в теб. Някои от металите може да са отровни за организма, така че е най-добре да не преспиваш с тях в стомаха.

— Разбрано.

— Освен това — рече Келсайър — никога не се опитвай да разпалваш метал, който не е от десетте. Предупредих те, че нечистите метали и сплави могат да навредят на здравето ти. Но ако се опиташ да разпалиш метал, несвързан с аломантията, нищо чудно да се окаже смъртоносен.

Вин кимна сериозно. „Добре, че ми каза“.

— Аха — възкликна Келсайър, загледан отново през прозореца. — Ето, че пристигнахме. Наскоро закупеното имение Реноа. Хубаво ще е да си свалиш пелерината — хората тук са лоялни към нас, но винаги е добре да проявяваш предпазливост.

Вин беше напълно съгласна. Съблече пелерината и я подаде на Келсайър, за да я прибере в торбата. След това подаде глава през прозорчето, за да огледа забуленото в мъгли имение.

Дворът бе заобиколен от ниска каменна стена. Двама пазачи отвориха вратата от ковано желязо веднага щом Сейзед им подвикна.

Покрай алеята вътре се редяха трепетлики, а на близкия хълм се издигаше къщата, от чиито прозорци струеше призрачна светлина.

Сейзед спря при вратата на къщата, подаде юздите на един слуга, скочи на земята и отвори вратата на Вин.

— Добре дошла в имението Реноа, господарке Вин. — И й подаде ръка да слезе.

Вин я погледна, но не я пое, а слезе сама. Терисецът не изглеждаше оскърбен от отказа й.

Стълбището бе осветено от две редици фенери. Докато Келсайър слизаше от другата страна, Вин забеляза, че на площадката вече са се събрали неколцина посрещачи. Келсайър изкачи стълбите с бърза походка, Вин го последва, като пътьом си отбеляза колко е чисто всичко наоколо. Дали отговарящите за поддръжката скаа знаеха, че господарят им е самозванец? Как планът на Келсайър да срази Последната империя помагаше на обикновените хора, които метяха стълбището?

Слабичкият застаряващ „лорд Реноа“ беше издокаран в лъскав костюм и носеше аристократични очила. Редки посивели мустаци красяха горната му устна и — въпреки възрастта — той не стискаше бастунче. Кимва почтително на Келсайър, но запази достолепен вид. Вин веднага си даде сметка, че този човек знае какво прави.

Кеймън също имаше опит в играта на благородник, но прекалено много важничеше или пък се държеше детински. Вярно, че имаше благородници като Кеймън, но много по-впечатляващи бяха тези като лорд Реноа — спокойни и самоуверени. Мъже, чието благородство се усещаше в осанката, а не в поведението, в това да разговарят надменно и презрително с околните. Вин едва се сдържа да не се свие раболепно, когато погледът на самозванеца попадна върху нея — по навик се опита да избегне вниманието му.

— Имението изглежда доста по-добре — заяви Келсайър, докато стискаше ръката на Реноа.

— Да, впечатлен съм от напредъка — потвърди Реноа. — Чистачите се справят задоволително. Дай ни още малко време и не бих се поколебал да поканя самия лорд Владетел.

Келсайър се засмя.

— Ей, това щеше да е страхотна забава. — Отстъпи назад и кимна към Вин. — Това е младата дама, за която ти говорих.

Реноа я огледа и Вин неволно отмести поглед. Не обичаше, когато я гледаха така — винаги смяташе, че преценяват как най-добре да я използват.

— Ще трябва да обсъдим подробно този въпрос, Келсайър — рече Реноа и посочи към входа. — Но сега може би е късно…

Келсайър влезе в къщата и подхвърли през рамо:

— Късно? Че то още няма полунощ. Нареди да ни поднесат нещо за ядене — лейди Вин пропусна вечерята.

Пропуснатото ядене не беше нищо ново за Вин. Но Реноа незабавно даде знак на прислужниците и те се раздвижиха чевръсто. Реноа последва Келсайър, а Вин влезе след него. На входа обаче спря и Сейзед изчака търпеливо зад нея.

Келсайър също се задържа, забелязал, че не го следва.

— Какво има, Вин?

— Тук е толкова… чисто — рече тя, неспособна да измисли друга дума. И друг път й се беше случвало да влиза в къщи на благородници, но това винаги ставаше късно нощем и на тъмно, в компанията на крадците. Не беше подготвена за ярките светлини, които ги очакваха.

Белите мраморни стъпала на имението Реноа сякаш сияеха, отразявайки светлината на десетина фенера. Всичко беше… девствено чисто. Стените бяха бели, освен на местата, където ги красяха традиционните фрески на животни. Великолепен полилей сияеше над двойното стълбище, а останалата украса на помещението — кристални статуетки, вази с клонки и листа от трепетлики — лъщеше, без следа от сажди и мръсотия.

Келсайър се засмя и каза на лорд Реноа:

— Тази реакция е достатъчна оценка за положените от теб усилия.

Вин прекрачи прага. Завиха надясно и влязоха в помещение, където белите стени контрастираха с тъмни мебели.

Реноа спря и се обърна към Келсайър.

— Може би дамата ще иска да се освежи? Пък и има някои… деликатни въпроси, които ми се ще да обсъдя с теб.

Келсайър сви рамене.

— Нямам нищо против. — И последва Реноа към една врата. — Сейз, ще правиш ли компания на Вин, докато двамата с лорд Реноа си поговорим?

— Разбира се, господарю Келсайър.

Келсайър се усмихна и я погледна. Тя се сети, че оставя Сейзед с нея, за да й попречи да ги подслушва, и преди Келсайър да излезе, успя да му хвърли обиден поглед. „Какво стана с «доверието», Келсайър?“ Но не биваше да се ядосва напразно. Какво я интересуваше, че Келсайър я държи настрана? През целия си живот бе пренебрегвана и пропъждана. Досега не й бе правило впечатление, когато главатарите не й позволяваха да участва в подготовката на операциите.

Настани се в едно меко плюшено кресло и сви крака под себе си. Знаеше какъв е проблемът. Келсайър бе проявил твърде голямо уважение към нея и я бе накарал да се чувства важна. И тя бе започнала да смята, че е неотменна част от всички тайни обсъждания. Смехът на Рийн прекъсва мислите й и тя се намръщи, обидена на себе си и засрамена, макар да не знаеше защо.

Прислугата на Реноа поднесе плато с плодове и хляб. Сложиха до креслото малка масичка и дори й дадоха кристална купа, пълна с блестяща червеникава течност. Не знаеше дали е сок, или вино и нямаше намерение да разбере. Но опита храната — инстинктът я подканяше да не пропусне едно безплатно ядене дори когато е приготвено от непознати.

Сейзед я заобиколи и зае позиция зад креслото й и малко вдясно. Стоеше изпънат като струна, с ръце, скръстени отпред и втренчен поглед. Поза, която, изглежда, целеше да вдъхне уважение, но с нищо не помагаше на мрачното й настроение.

Вин се опита да се съсредоточи върху обстановката, но това само й припомни колко скъпи са мебелите. Чувстваше се некомфортно сред този лукс, като черно саждиво петънце върху бяло покривало. Не опита от хляба от страх да не изпусне трохи на пода и когато погледна надолу, забеляза, че краката й са изцапани със сажди.

„Цялата тази чистота е само благодарение усилията на скаа — помисли си. — Защо се притеснявам, че мога да изцапам нещо?“ Но беше ядосана, защото си даваше сметка, че всичко това е само за прикритие. „Лорд Реноа“ беше длъжен да поддържа определено ниво на лукс. В противен случай щеше да събуди подозрения.

Освен това слугите не изглеждаха нещастни или потиснати. Щъкаха наоколо с делови вид и в движенията им не се усещаше и намек за принуда. Дори чу смях откъм коридора. Тези скаа не бяха подлагани на гонения, независимо дали бяха включени в плановете на Келсайър, или не.

И така, Вин се настани удобно и почна да похапва от плодовете, като от време на време се прозяваше. По някое време прислугата си тръгна и само Сейзед остана да стърчи зад нея.

„Не мога да се храня така“ — помисли тя ядосано и попита:

— Не може ли да не ми надничаш през рамото?

Сейзед кимна и пристъпи две крачки напред. Сега се намираше до креслото, а не зад него. Зае същата изпъната поза и отново се извисяваше над нея, както преди.

Вин се намръщи ядосано, после забеляза, че на устните на Сейзед трепка усмивка. Той сведе поглед към нея и в очите му блеснаха шеговити пламъчета, после заобиколи масичката и се настани в креслото отсреща.

— Не знаех, че терисците имат чувство за хумор — рече сухо тя.

Сейзед вдигна вежди.

— Господарко Вин, останах с впечатлението, че до днес не сте познавали нито един терисец.

Вин преглътна.

— Добре де, не бях чувала, че терисците имат чувство за хумор.

— Просто не сме явни, господарке — рече Сейзед. Въпреки че отново бе изпънал гръб, в позата му се усещаше отпуснатост. Сякаш му беше толкова удобно седейки правилно, както на другите им беше докато са облегнати.

„Такива трябваше да бъдат. Идеалните прислужници, верни докрай на Последната империя“.

— Нещо безпокои ли ви, господарке Вин? — попита Сейзед, докато тя го разглеждаше.

„Докъде ли се простират знанията му? Може би дори не си дава сметка, че Реноа е самозванец?“

— Чудех се как… си се озовал тук.

— Искате да кажете как един териски стюард се е забъркал с бунтовници, намислили да събарят Последната империя? — попита той меко.

Вин се изчерви. Той очевидно беше в течение на всичко.

— Това е интересен въпрос, господарке — продължи Сейзед. — И наистина, положението ми е необичайно. Бих казал, че вярата ме е довела тук.

— Вярата?

— Да — кимна Сейзед. — Но кажете ми, господарке. Вие в какво вярвате?

Вин сбърчи вежди.

— Що за въпрос е това?

— Много важен въпрос, мисля.

Вин се облегна назад замислено.

— Не зная.

— Хората често го казват — отвърна Сейзед, — но това не винаги е истина. Вярвате ли в Последната империя?

— Вярвам в силата й.

— Че е безсмъртна?

Вин сви рамене.

— Досега поне е.

— А лорд Владетеля? Наистина ли той е Божие превъплъщение? Вярвате ли, че, както ни учи Министерството, той е Отломък от безкрая?

— Аз… никога не съм мислила за това.

— А вероятно е трябвало — посочи Сейзед. — Защото ако вероученията на Министерството не ви се понравят, съм готов да ви предложа алтернатива.

— Каква алтернатива?

Сейзед се усмихна.

— Ами зависи. Правилната вяра, казват, е като добро наметало. Ако ви е по мярка, ще ви топли и ще ви пази. Ако ли пък не, може да ви задуши.

Вин го погледна намръщено, но Сейзед продължаваше да се усмихва. Тя въздъхна и се върна към прекъснатото ядене. След малко вратата се отвори и Келсайър и Реноа се върнаха.

— Сега — рече Реноа, докато двамата с Келсайър се настаняваха, а слугите поднесоха още храна, — да обсъдим въпроса с това дете. Човекът, който щеше да играе мой племенник, не е подходящ, така ли?

— За съжаление — призна Келсайър, докато нагъваше лакомо.

— Това сериозно усложнява нещата — заяви Реноа.

Келсайър сви рамене.

— Ще направим Вин твоя наследничка.

Реноа поклати глава.

— Момиче на нейната възраст би могло да стане наследница, но ще будя подозрение с избора си. В рода Реноа има много подходящи мъжки кандидатури. Щеше да е трудно дори ако имахме човек на средна възраст. Но младо момиче… не, твърде много хора ще се заровят в миналото й. И ако някой се сети да прати вестоносец, за да провери какво се знае за нея…

Келсайър се намръщи.

— Освен това — продължи Реноа — има и един друг въпрос. Избера ли за наследник млада девойка, тя неизбежно ще се превърне в прицел за всички ергени в Лутадел. Ще й е много трудно да шпионира, обкръжена от толкова внимание.

Вин се изчерви. Кой знае защо, усети, че сърцето й се свива. „Това е единствената роля, която Келсайър бе готов да ми отреди в операцията си. Ако не мога да се справя с нея, какво ще търся в групата?“

— И какво предлагаш? — попита Келсайър.

— Какво ли? Не е задължително да е моя наследница — отвърна Реноа. — Защо вместо това да не я представим като млада издънка на нашия род, която ме придружава в Лутадел? Може би съм обещал на родителите й — мои далечни братовчеди — да въведа дъщеря им в придворния живот? Всеки би си помислил, че тайната ми цел е да я омъжа за представител на висшата аристокрация и така да си осигуря още една силна връзка. От друга страна, така тя няма да привлича излишно внимание — всички ще знаят, че произходът й не е висок, може и дори идва от някое селско семейство.

— Което ще обясни защо не е толкова изтънчена, колкото другите знатни дами — отбеляза Келсайър. — Без да се обиждаш, Вин.

Вин вдигна глава. Тъкмо бе мушнала един загънат в салфетка комат в джоба си.

— Че защо да се обиждам?

Келсайър се усмихна.

— Няма значение.

Реноа кимна достолепно.

— Да, така ще е много по-добре. Хората ще предположат, че Къща Реноа скоро ще влезе във висшето общество, и ще приемат Вин от любезност. Но тя самата ще е маловажна и следователно те ще я игнорират. Идеална ситуация за това, което очакваме от нея.

— Идеята ми харесва — потвърди Келсайър. — На твоята възраст не върви много да ходиш по балове и приеми, а така ще разполагаш с достоверно оправдание за активния си светски живот.

— Именно — рече Реноа. — Но ще й трябва малко школовка — и не само във външния вид.

Вин неволно се присви под втренчения му поглед. Изглежда, отново беше в играта. И изведнъж осъзна какво има предвид Реноа. Все още се чувстваше неудобно в компанията му — при това знаеше, че той е лъжеблагородник. Как ли би се държала, ако стаята бе пълна с истински?

— Боя се, че ще трябва да ти взема Сейзед за малко — подхвърли Келсайър.

— Нямам нищо против. Всъщност той не е мой стюард, а твой.

— Ако трябва да сме точни, той не принадлежи никому. Нали, Сейзед?

Сейзед изви глава.

— Терисец без господар е като войник без оръжие, господарю Келсайър. Беше ми приятно да служа при лорд Реноа и ще ми бъде не по-малко приятно да се върна на служба при вас.

— О, няма да се върнеш на служба при мен.

Сейзед вдигна вежди. Келсайър кимна към Вин и поясни:

— Реноа е прав, Сейз. Вин има нужда от сериозна подготовка. Мислиш ли, че ще можеш да й помогнеш?

— Сигурен съм, че бих могъл да предложа на младата дама някои съвети — отвърна Сейзед.

— Чудесно. — Келсайър лапна последното парче сладкиш и се надигна. — Радвам се, че го уредихме, защото вече се чувствам доста уморен — а бедната Вин изглежда така, сякаш ще заспи направо на масата.

— Нищо ми няма — побърза да отвърне Вин и прикри една прозявка.

— Сейзед — обади се Реноа, — ще бъдеш ли така добър да ги отведеш в стаите им?

— Разбира се, господарю Реноа — отвърна Сейзед и се надигна с плавно движение от креслото.

Вин и Келсайър последваха високия терисец към коридора, а прислугата влезе да прибере масата. „Оставих храна“ — помисли си укоризнено Вин, докато се бореше с дрямката. Не знаеше как да прецени случващото се.

Качиха се по стълбите и тръгнаха по коридора на горния етаж.

— Вин, съжалявам, че долу трябваше да те оставя сама, но… — почна Келсайър.

Тя сви рамене.

— Не е необходимо да съм в течение на всички твои планове.

— Глупости — тросна се Келсайър. — С решението си тази вечер ти ставаш равноправен член на групата. С Реноа трябваше да обсъдим някои лични въпроси. Той е чудесен актьор, но се чувства малко неудобно в компанията на хора, запознати с обстоятелствата, при които е заел мястото на лорд Реноа. Повярвай ми, нищо от това, което обсъждахме, не е свързано с нашия план.

— Аз… ти вярвам.

— Чудесно — засмя се Келсайър и я тупна по рамото. — Сейз, знам пътя за гостната. В края на краищата нали аз купих това имение. Мога и сам да се оправя нататък.

— Добре, господарю Келсайър — отвърна Сейзед и кимна почтително. Келсайър се усмихна на Вин, свърна по един страничен коридор и се отдалечи с характерната си енергична стъпка.

Вин го изпрати с поглед, сетне последва Сейзед по друг коридор, замислена за урока по аломантия, за разговора си с Келсайър в каретата и за обещанието му отпреди малко. Трите хиляди боксинга — истинско състояние — се поклащаха с непривична тежест на колана й.

Сейзед спря, отвори една врата, влезе и запали лампите.

— Чаршафите са чисти, а утре ще пратя прислужница да ви приготви банята. Ще ви трябва ли нещо друго?

Вин поклати глава. Сейзед се усмихна, пожела й лека нощ и излезе. Вин огледа стаята, после надникна навън и повика тихо:

— Сейзед?

Стюардът спря и се обърна.

— Да, господарке Вин?

— Келсайър… — тихо почна тя. — Той е добър човек, нали?

Сейзед се усмихна.

— Много добър човек, господарке. Един от най-добрите, които съм срещал.

Вин кимна лекичко.

— Добър човек… — повтори тихо. — Аз пък досега не бях срещала такива.

Сейзед продължи да се усмихва, поклони се почтително и се обърна.

Вин затвори вратата.