Петър Бобев
Фаетон (7)

Свръхмощният радиоимпулс

Доктор Христо Пеев се разочарова много, когато научи за бягството на Садикин. Ще не ще, налагаше му се да се задоволи с познанията на спътниците си относно особеностите на пътя, който му предстоеше.

Целта си оставаше същата — Белият вир.

Оттам трябваше да започне!

И да провери лично той доколко има някаква истина в думите на туземеца, който го спаси от пантерата, или всичко разказвано от него, беше плод на обърканото му от суеверия съзнание.

Лодката, тласкана от късите весла на мускулестите даяки, се косеше напред къде по-бавно, къде по-бързо в зависимост от силата на насрещното течение.

И така, в гребане, не прекъсваха разговора по повод изчезването на Садикин.

Джалонг опита да го успокои:

— Такъв е той, туан Пеев. Не е в ред. Като бантенг единак. Все страни от хората.

Друг добави:

— Сигурен съм, че ще стане орангутан. И те като него някога били хора. Ама не искали да живеят с другите. И ето!

Трети:

— Пък как лъже! Затуй ще си получи заслуженото на оня свят. Духът му ще бъде зазидан завинаги в пещера. Всеки, който върши неправда, там получава възмездие. Крадецът например вечно ще носи на глава това, което е обсебил. И колкото е по-голямо, толкова ще му бъде по-тежко.

Българинът с труд съчини на индонезийски въпроса си:

— А добрите хора? Какво става с тях след смъртта?

Джалонг отвърна:

— Отиват в Щастливата страна, където глиганите никога не се свършват. И ловуват, ловуват. И ядат печено свинско.

Това бяха някакви своеобразни представи за Рая и Ада.

Пеев отново запита:

— Вие християни ли сте?

Джалонг се засмя:

— Ами! Тая вяра не разрешава да си сменяме лесно жените.

— Тогава мюсюлмани?

— Още по-лошо! Те пък не ядат свинско и не пият вино.

Друг се намеси:

— Най-добра си е нашата вяра. Няма защо да търсим богове на небето и да им се кланяме. Стигат ни духовете около нас: речни, горски, буреносни, гръмотевични. Ние си ги знаем, те си ни знаят. Свикнали сме едни с други и се оправяме някак си. Имаме си и дукуни-магьосници, които ни вардят от лошите магии и викат на помощ добрите сили. И предсказват бъдещето.

— Вие вярвате ли на предсказанията им?

— Че защо не? И Сукарно, някогашният президент, си имал дукун, да предрича само нему.

То се знае, Пеев не беше тук, за да води богословски дискусии.

С приобщаването си към цивилизацията те сами щяха да добият по-правилна представа за нещата: за естествените и свръхестествените.

Внезапно някой се провикна:

— Гледай, туан! Прау! Празно прау!

Наистина насреща им се носеше лодката на Пангу. Тя мина съвсем близо до тях и гребците от десния борд я хванаха с ръце. Задържаха я.

Тогава видяха и понесения от вълните дънер, върху който се бе проснал самият лодкар, вкопчил се в него с ръце и крака, едва смогващ да го закрепи в равновесие, да не се преобърне и отново да го запрати във водата, където го следваше упоритият крокодил.

— Натам! — извика Пеев. — Греби към дънера!

Джалонг възрази:

— Ако се превърти дървото, ще гътне и нашата лодка. А има крокодили…

Биологът вдигна пушката, прицели се малко зад окото на бронираното влечуго. Знаеше, там е уязвимото му място. Но преди да натисне спусъка, то се потопи под повърхността, изчезна от поглед.

Тогава?

Пеев реши начаса. Прехвърли се в прауто на Пангу и загреба към дънера.

Джалонг му подвикна:

— Нека туан да не прави това! Прауто ще се обърне и крокодилът ще изяде туана. А инак дънерът все ще спре някъде, я до брега, я в някоя плитчина, на брод…

Без да го дослуша, Пеев се прилепи към плаващото дърво.

И позна крушенеца.

— Охо, Пангу! — възкликна той. — Веднага, при мен!

Даякът, разбрал подканата, опита да се премести.

И дънерът се превъртя. Както бе предупредил Джалонг, един от клоните му се надигна и отметна прауто.

Двамата, спасител и спасен, се озоваха във водата. И двамата посегнаха към лодката. Въпреки изненадата, съобразиха какво предстои. Хванаха се за двата й борда. И така, докато Пангу се прехвърляше вътре, Пеев я придържаше да не се катурне пак.

В това време даяките, всеки от тях изпадал някога в подобно положение, приближиха, като крещяха и пляскаха шумно с веслата. Така се надяваха да уплашат чудовището, което навярно се бе притаило на дъното…

Изглежда, успяха.

Пангу се пресегна и помогна на спасителя си да се измъкне и той в безопасност.

После двете лодки поеха редом нагоре.

Слънцето прижуряше с такава сила, че мокрите им дрехи изсъхнаха неусетно.

Докато даякът гребеше с веслото — безразлично му беше нагоре или надолу по реката, — доктор Пеев подхвана отново увещанията си, като се запъваше и често-често замълчаваше, докато намери нужната дума от все още бедния си индонезийски речник:

— Пак те моля, покажи ми мястото, където видя горските духове!

— Ще те заведа, туан Пеев — отвърна Пангу. — Където поискаш. Само че аз няма да сляза на брега. Туан може да не се бои от нищо, аз пък се боя от духове. Всичкото зло на тоя свят идва от тях: и болест, и рана, и смърт, и кавга, и раздяла.

Внезапно той подаде веслото в ръцете на биолога.

— Нека туан да гребе! За малко.

И се просна върху дъното на прауто.

Вдигнал в недоумение рамене, Пеев размаха веслото.

Тогава видя задалата се насреща им „гондола“. Така по тия места наричат двуетажните моторни лодки на амбулантните търговци: хем превозно средство, хем дом, хем магазин.

Значи, даякът се криеше от хората. Защо ли?

Щом гондолата отмина, Пангу отново се залови с гребането.

Спряха на брега привечер, когато цикадите и басовият хор на жабите подхващаха ежедневния си конкурс: по гласовитост. Изтеглиха лодките на сухо и се заеха с подготовката на нощния лагер.

Внезапно Пеев трепна. Слушал го бе и друг път, но не можа да се овладее. Над главите им проехтя особен клокочещ рев, който незабелязано премина в ужасяващи стонове.

Погледнал нагоре, той видя в току-що скалъпеното гнездо от накършени вейки едър орангутан, който беше издул като торба гърлото си — все едно болен от гушавост, и се канеше отново да зареве.

Но се отказа. Обърна гръб и бавно, със стъпките на хамелеон, се отдалечи в потъмняващата гора, като се залавяше за клоните ту с ръце, ту с крака.

Джалонг обясни:

— Ще си прави нова колиба. Ама там няма такова ядене.

И посочи към земята, която беше засипана с кори от плодовете на диво хлебно дърво.

Първата им работа беше палатката. Затова даяките насякоха набързо колове, забиха ги във влажната пръст, а отгоре им стъкмиха площадка от пръти, оплетени с лиани, върху която опънаха палатката.

Пангу налови риба, Джалонг я опече на разпаления огън, нарязаха издънки от папрат за салата и седнаха да вечерят.

Нощта вече бе настъпила — нощ с невиждана чернота, потискаща, скрила зад непрогледното си було безброй заплахи.

В действителност не съвсем непрогледна. Защото навред блещукаха светлинки: и фосфоресциращи гъби, и лазещи из мъховете светулки, и странни личинки с огнени точки по дължината на тялото. А нагоре подобно на скъпоценни камъни — безброй очи: тия на паяците и пеперудите като диаманти, на змиите и жабите като изумруди, на бодливите свинчета като рубини. Сред литналите светулки искряха зениците на цивети и летяги.

Време беше да запалят фенера. И тутакси около него се изви вихрушка от всякакви хвърчащи твари: крилати термити, излезли на брачно пътешествие, комари, бръмбари и пеперуди, сред които като пикиращи самолети се стрелкаха опиянени от щедрата трапеза прилепи.

Лъчите на фенера се губеха нагоре, сякаш попили в черен сюнгер. Наоколо танцуваха причудливи сенки.

Ала не всичко беше игра на сенките. Това например беше тлъстият лори, на вид подобен на австралийска коала, само че с огромни опулени очи. Всъщност лазеше ли или не? Толкова неуловими изглеждаха движенията му, като на забавен кадър. Ала това съвсем не му пречеше при лова. Напротив, помагаше му. И сега той доказа хищната си природа. Мудно, незабележимо както за наблюдаващия го биолог, така и за жертвата, малката полумаймуна се приближи до дремещия на клона гущер и със същото бавно протягане на ръката го сграбчи за врата, без оня да го усети. После, все тъй невъзмутимо, като опитен чревоугодник го загриза.

А това? То пък обратно — профуча над главите им със скок над четири метра. Малко животинче, и то с огромни очи, навярно дългопят, също полумаймуна. Залови се за отсрещния клон, след което продължи да подскача нататък досущ като жаба.

И двете животинчета — тъй странни! Тъй ококорени! Неслучайно мнозина са губели ума си при първата среща с тях, като ги смятали за привидения.

Пеев раздаде на спътниците си цигари да попушат преди лягане, улови местна музика с радиоприемника, си и ги остави да й се наслаждават, а той стана да се поразтъпче към реката.

Ето, зад листния склоп се показа небето, обсипано с ярки звезди. Загледа се в тях, в това чуждо небе. С други съзвездия. Ясно личеше Южният кръст, личаха и Магелановите облаци. Орион бе застанал на зенита, Голямата мечка — пък съвсем ниско над хоризонта на север. Полярната звезда, водачът на мореплавателите, я нямаше. Тя беше зад хоризонта. И въобще нямаше да се покаже.

А там, където те можеха да се видят и където не знаеха какво е Южният кръст, в дома му сега го чакаха две любими същества: Ваньо, синът му, и Мария, жена му. Чакаха. И не предполагаха къде, в какъв пущинак се е заврял.

Толкова му домъчняваше, като си помислеше за тях, че му идваше веднага да зареже всичко, цялата си работа, амбициите си, мечтите си, да се качи на самолета и да се върне при тях.

Без кой знае какви открития, без особени успехи — но при тях!

А отгоре звездите продължаваха да примигват съвсем безучастни — и към чувствата, и към стремежите му.

Звезди, галактики! Навярно и безброй планети. Както някои учени предполагат, че извън Слънчевата система има два пъти по-стари от нашата Земя планети, където има вероятност да се е развила много по-рано и много по-съвършена от нашата цивилизация, която по някакъв начин, с ракети или непознати лъчи под формата на бактерии, вируси или чисти дезоксирибонуклеинови киселини е препратила зародишите на живота и по другите светове. Та и на Земята. Как иначе да си обясним универсалността на генетичния код — при всички живи същества от вирусите до човека по една-единствена схема? Други хипотези пък минават без такива предполагаеми цивилизации. Според тях рибонуклеиновите киселини се зараждат още в междузвездното пространство. Тогава става съвсем естествен въпросът: че кое е тогава по-старо, Земята или животът?

Тъй или иначе, животът се е зародил. И веднага задействувал механизмът на еволюцията. Всъщност той е действувал още преди това. Всичко, станало след Големия взрив, е все еволюция. От Нищото към Нещото, от космичния прах към галактиките, от звездите към планетите, от най-простите елементи към най-сложните, от водорода към менделевия и нобелия, както и тия с още по-големи атомни номера, от веществата към съществата. Дали навсякъде е така? Два елемента господствуват: въглеродът в живата природа, силицият — в неживата. А иначе тъй близки по своите свойства, може би тъкмо поради това антагонисти.

Еволюция! Но и при нея напредъкът не е равномерен, и при нея има скокове. Изглежда, все във връзка със закона за симетрията. Първата форма на живота е кълбовидна с безброй плоскости на симетрия, каквато се среща при коацерватните капки и свободно плаващите микроорганизми. Следващата е радиалната: растенията, актиниите, медузите. И третата — билатералната, свойствена на движещите се по своя воля животни, с една плоскост на симетрия, най-висшата.

А дали тя ще се окаже последна? Защо да не допуснем, че тая тенденция ще продължи и нататък — към асиметрията? Без никаква плоскост на симетрия, каквато е най-сложната молекула, спиралата на дезоксирибонуклеиновата киселина. И както поначало е устроен човешкият мозък — двете полукълба с различни функции.

Прекъсна го гласът на Джалонг:

— Туан, радиото спря.

Биологът забърза към огнището:

— Как така е спряло?

— Ей тъй, свиреше и изведнъж — нищо! Оглуша.

Пеев вдигна апарата, превъртя бутоните нетърпеливо.

Нищо! Всички станции мълчаха.

Само някакво слабо пропищяване при смяната на вълните.

Значи батериите не са изтощени.

Тогава антената?

Но и тя в ред.

Какво друго?

Сега, в тая тъмнина, не можеше и да мисли за разглобяване, та да дири повредата.

Тогава, кой знае защо, тъкмо в тоя миг Пангу рече:

— Виж какво, туан! Щом има много хора, и аз ще дойда при Белия вир. С много хора злите духове не са страшни.

Даяките, вече готови за сън, се надигнаха разсънени.

— Какви духове? — запита Джалонг.

И преди Пеев да му даде знак, че не бива да издава тайната им, Пангу заразправя най-изчерпателно за всичко, което бе видял, като се почне от съществото, което го бе гонило по клона на каури, та се свършеше с подобните на него духове, които бяха убили глигана ей тъй, без да го докоснат.

Слушателите му останаха мълчаливи няколко минути, слисани от чутото. Макар да живееха и да се препитаваха далеч от родните си села, суеверието бе пуснало яки корени в душите им. Бяха научили само това: в града има лоши хора, в джунглата — зли сили. И едните, и другите трябва да отбягваш!

Тъкмо в тоя миг, при това досадно напрежение, радиоапаратът изведнъж проговори:

„Драги слушатели, по неизвестни причини всички наши предаватели престанаха да излъчват в продължение на три минути. Сега продължаваме предаването с музика.“

Пеев сви устни — неизвестни причини! Как може да се говори така днес, когато са изучени до последния детайл всеки генератор, всеки модулатор, антена, проводник? И когато с тях боравят най-квалифицирани кадри? Пък защо ли не? Докато има техника, ще има и аварии. Нали техническото устройство е неспособно да се саморегулира, както живият организъм? Отдавна беше убеден в това — време е вече човекът да ограничи убиващата го техническа цивилизация. Да потърси и други източници на енергия. Централите да работят върху принципа на живата клетка. Транспортните средства да се придвижват с изкуствени мускули, а енергията им да се произвежда от белтъчни молекули и синтетични митохондрии. Тогава няма да има необясними аварии, няма да има замърсяване на околната среда. И то при най-висок коефициент на полезно действие…

Въобще неслушал радиото, Джалонг се изправи.

— Туан Пеев не ни предупреди, че ще ходим при духове.

Предчувствуващ какво могат да предизвикат тия изпуснати от Пангу думи, биологът го прекъсна уверено:

— Абе вие тук мъже ли сте? Или изкуфели бабички?

— Мъже сме, туан. Можем да се бием с други мъже, с хора, не със зли сили. Срещу тях власт има само дукун. А сред нас няма такъв.

Пеев го изрече почти на шега:

— Дукунът съм аз. Не видяхте ли и днес, че крокодилът, дето гонеше Пангу, не ме закачи?

Джалонг възрази:

— Може и да си дукун, ама бял дукун. С нашите духове се оправят само нашите дукуни.

Зашушука нещо с другарите си и рече твърдо:

— Туан, ние ще се връщаме!

— Как така ще се връщате? Че нали сме се уговорили?

— Уговаряхме се за непентеси, не за духове.

— В такъв случай няма да ви платя.

— Не ти щем платата, туан, не ти щем нищо! Не се гневи! Само да си нямаме вземане-даване с ония…

Той опита да засегне чувствата им:

— Нима ще ме изоставите сам, в непознатата гора?

— Ако иска, туан може да се върне с нас. Ако не иска, нека остане! Нали е дукун?

В гласа му освен решителност прозвуча и лека насмешка.

Внезапно музиката прекъсна и дикторът отново се обади:

„Излизането от строя на нашите предаватели се оказа, че не е изолирано явление. По същото време са преустановили работата си всички радиостанции в света. И всички други електронни уредби: изчислителни машини, радари, телевизионни предаватели, електронни микроскопи. Нашият научен коментатор изказва предположението, разбира се, с най-голяма резерва, че това може да представлява експеримент с неизвестно тайно оръжие, на някоя от свръхсилите.“

Това съобщение, само по себе си извънредно заинтригуващо, тоя път не задържа за дълго вниманието на учения. По-важно му изглеждаше другото — че щяха да го напуснат водачите му. И тъй да го принудят да се откаже от разкриването на завладялата съзнанието му малка тайна.

— Моля ви — рече той. — Покажете се мъже, и то съвременни мъже, а не… Спазете уговорката ни, останете с мен!

Джалонг поклати глава:

— Няма, туан! Решихме, ще се връщаме. Още утре заран…

Пеев опита да каже още нещо, но оня отсече:

— Щом сме решили…

Тежък бръмбар профуча и се чукна в челото на биолога. С такава сила, като хвърлен камък. После, объркан, тупна насред жаравата.

— Сега да спим! — нареди Пеев. — Утре, на светлото, пак ще си поприказваме.

Само това чакали, даяките почнаха да се приготвят за сън. А то какво приготвяне? Едно парче найлон за постеля, друго за завивка. Да се пазят не от студ, а от насекоми и пиявици.

Джалонг остави един от хората си на пост за всеки случай — отде да знаеш какво може да хрумне на някой звяр или човек? Пък и дух? После и той пропълзя в палатката.

Последен, то се знае, заспа Христо Пеев. Първо — все не можеше да свикне с дългите тропически нощи. Второ — поради непознатите шумове на джунглата. И трето — съвсем смутен от решението на водачите си.

На заранта всички се надигнаха още преди изгрев. Точно в шест часа запищя цикадата, която наричат „будилник“, защото никой не може да не се събуди при нейното оглушително скрибуцане.

Ниско над реката се стелеше гъста мъгла, проточила се и в крайбрежната джунгла с гъсти млечни повлекла̀. Нищо не се виждаше на повече от десет крачки. Стъблата на горските исполини бързо избледняваха нагоре и се разтваряха в непрогледната й белота. Като колонада на вълшебен храм.

Христо Пеев се изправи пред Джалонг:

— Е, какво намислихте? Вече е светло, няма духове.

Оня отвърна, без да променя израза на безкосместото си лице:

— Туан знае, даякът не лъже. А туан не каза преди това, че ще гоним духове. Даяките имат право да си ходят.

— Окончателно ли е решението ви?

— Окончателно, туан. Не се гневи!

Тогава до тях застана и Пангу:

— Аз също не искам да се срещам пак с…

Не се доизказа. Но се подразбираше кого има предвид.

— И ти ли? — вече не успя да се овладее биологът. — Изоставяш ме. Съвсем сам.

Аз съм прост даяк, туан. Нито съм бял, нито дукун, та да не се плаша.

Пеев реши да опита и друго:

— А благодарността, Пангу? Къде остана благодарността ти? Аз не те изоставих върху плаващия дънер, а ти…

Това вече подействува.

Пангу не успя да овладее леката гримаса на срам. Замълча. Мълча, премисляйки няколко мига, и отсече:

— Добре, щом туан смята така. Ще остана. Но върху брега на Белия вир няма да стъпя. Нека туан да знае!

При случилото се — за Пеев истински провал, това все пак беше придобивка. Даваше надежда.

Джалонг и другарите му натовариха лодката с малкото си лични вещи, настаниха се вътре и след като махнаха с ръце за сбогом, малко гузни наистина, поеха по течението.

В това време мъглата се бе разсеяла съвсем. И реката грейна в милиарди искри.

Високо, към върховете, подхвана утринната си ария гибон. Зачуруликаха като птички дървесните жаби. Погнаха се с крясъци през гъстите корони птици носорози. Цикадите запищяха още по-пронизително. Запрелитаха дракончета, веслоноги жаби, пъстри райски змии. Заподхвърляха се редом с тях от клон на клон кожокрили и калонги. И разкошни птици, и всякакви пеперуди, и подобни на скъпоценни камъни лъскави бръмбари, и водни кончета — все едно летящи риби.

Страната на хвърчащите чудеса!

Пангу взе сумпитана си, насочи го, духна.

Малката отровна стрела улучи целта. Скоро след това умиращата патица потрепваше в ръцете му.

— Да похапнем, туан!

Няма що, трябваше да се хранят.

И додето Пеев проумее какво става, Пангу събра сухи съчки, разпали огън, нагласи върху му тенджерата и цопна вътре патицата така, както си беше, без да я е чистил въобще.

— Пангу — обади се биологът. — Ти май забрави да оскубеш перата?

— Не съм забравил. Но защо да ги скубя, нали те сами ще паднат при варенето?

В тая страна Пеев бе опитвал и по-необичайни гозби, затова когато даякът му поднесе полагаемата му се кълка, вече с опадала перушина, я изяде дори бе да се намръщи.

После натовариха прауто на Пангу и поеха в обратна посока на избягалите водачи — нагоре, към Белия вир.