Робърт Хайнлайн
Кукловодите (18)

XVII

Канзас сити не беше пострадал от бомбардировките, освен в източната си част, където някога беше предградието Индипендънс. Съответно не беше и строен отново. От югоизток човек можеше да влезе с кола в града чак до Суоуп Парк, но там трябваше да избере дали ще паркира или ще плати входна такса за автомобила. Ако идва по въздуха, също имаше избор: да кацне на платформите северно от реката и да влезе в града през тунелите или да кацне на платформата в центъра на града, южно от Мемориал Хил.

Реших да вляза в града по земя; по въздух трябваше да мина през проверяващата система. Не ми харесваха и тунелите, нито пък асансьорите на платформите за кацане. Честно казано, въобще не ми се искаше да влизам в града.

Приземих колата на път номер 40 и стигнах до входа към булевард „Майер“. Опашката за влизане беше доста голяма и с всяка нова кола, спираща зад мен, се чувствах все повече хванат в капан. Но пазачът на входа взе таксата ми, без да ме погледне. Аз го разгледах, но не успях да преценя дали беше язден или не.

С облекчение минах през входа… само за да ме спрат веднага след това. Пред мен рязко падна една бариера и веднага щом спрях колата, на прозореца се показа главата на ченге.

— Проверка за безопасност — каза ченгето. — Слезте от автомобила.

Протестирах.

— Кметството реши да осигури безопасността на движението в града — обясни той. — Трябва да проверим колата ви. Спрете отдясно точно след бариерата. После влезте в тази врата — той посочи една сграда до пътя.

— Това пък защо?

— Проверка на зрението и рефлексите. Хайде, че задържате опашката.

В главата ми се появи образът на картата, където Канзас сити сияеше в червено. Бях уверен, че градът се намира под контрола на паразитите и следователно този полицай почти сигурно носеше на гърба си ездач. Но трябваше да му се подчиня… или да го застрелям, да излетя веднага и повече да не се връщам в Канзас сити. Излязох, мърморейки под носа си, и тръгнах бавно към сградата. Тя беше временна постройка със старомодна врата без сервоустройство. Бутнах вратата, огледах се наляво и надясно и влязох в предверието. Друга врата водеше към вътрешната стая. Оттам се чу глас: „Влезте“. Влязох, все още нащрек. Вътре стояха двама души с бели престилки, единият с огледалце на главата като очен лекар. Той каза:

— Няма да ви отнемем повече от минута. Елате тук — и затвори вратата зад гърба ми; чух ключалката да изщраква.

Тук се бяха устроили даже по-добре, отколкото ние на времето в Конституционния клуб. На масата стояха кутии с господари, вече отворени и затоплени. Другият човек държеше в ръка една — знаех, че е за мен — така, че да не мога да видя плужека в нея. Самите кутии не би трябвало да предизвикат тревога у жертвите — лекарите често боравят с непонятни за обикновения човек предмети.

Предположих, че ще бъда поканен да погледна в окуляра на най-обикновен уред за проверка на зрението, където ще виждам и чета на глас букви и цифри, а в това време „асистентът“ на доктора ще сложи върху мен господаря. Без насилие, без протести; тихо и спокойно.

По време на „службата“ си при паразитите, бях разбрал, че не бе необходимо да се оголва гърба на жертвата. Трябваше просто да се допре господаря до голия врат и след това новопривлечения сам щеше да нагласи дрехите си така, че да го скрие.

— Насам — повторно ме призова „очният лекар“. — Погледнете тук, ако обичате.

С бързи стъпки отидох до бюрото, на което бе поставен уредът за проверка на зрението. После неочаквано за тях се обърнах. Асистентът беше стигнал почти до мен; носеше кутията и я наклони към себе си, за да не видя какво има вътре.

— Докторе — казах аз, — нося контактни лещи. Трябва ли да ги сваля?

— Не, не — бързо каза той. — Хайде, да не губим време.

— Но, докторе — възразих аз, — бих искал да ги проверите. Лявата нещо… — вдигнах двете си ръце и разтворих клепача на лявото си око. — Виждате ли?

— Тук не е клиника — каза сърдито той. — А сега, ако обичате…

И двамата вече ми бяха под ръка. Сграбчих ги в могъща мечешка прегръдка — и то точно между лопатките. И двете ми ръце удариха по нещо меко под лекарските престилки и ме заля вълна от отвращение.

Веднъж бях видял как една кола смачка котка; бедното животно литна във въздуха с гръбнак, изкривен в обратна посока. Тези двама нещастници изпаднаха в подобно състояние — всеки мускул от телата им се сви в болезнен спазъм. Не успях да ги удържа; изплъзнаха се от ръцете ми и паднаха на пода. След първоначалните конвулсии останаха неподвижни, може би мъртви.

Някой почука на вратата. Извиках: „Момент. Докторът е зает“; чукането не се повтори. Убедих се, че вратата е заключена и след това се наведох над „очния лекар“ и вдигнах престилката му, за да видя какво бе станало с неговия господар.

Тварта бе размазана и превърната в отвратителна, слузеста каша. Също и другата, на гърба на „асистента“. Това искрено ме зарадва, защото бях решил да ги изгоря с бластера, ако са още живи, а не знаех как да го сторя, без да убия и носителите им. Сега оставих хората на пода да живеят, да умрат или отново да бъдат яхнати от титанците. Съжалявах ги, но с нищо не можех да им помогна.

Господарите в кутиите бяха друго нещо. Изгорих ги всичките с ветрилообразен лъч на максимална мощност. До стената имаше два големи контейнера; стрелях в тях, докато дървото се овъгли.

Отново почукаха на вратата. Бързо се огледах за място, където да скрия двете тела, но не открих подходящо и реших да ги оставя така. Тръгнах към изхода, но почувствах, че съм забравил нещо. Отново се огледах наоколо.

Отначало не видях нищо, което да ми свърши работа. Можех да използвам някоя от белите престилки — на „лекаря“ или на неговия „асистент“, но не ми се искаше. Свалих сакото, разкопчах ризата и поставих сгънатия чохъл на гърба си под нея. Облякох се отново и сега имах между лопатките гърбица с необходимия размер.

След това излязох, „уплашен непознат в чужд за мене свят“.

Макар, честно казано, да се чувствах доста самоуверен.

 

 

Още едно ченге провери документите на колата, преди да ми разрешат да потегля. Погледна ме рязко и щом се качих каза:

— Иди в полицейското управление, намира се до кметството.

— Полицейското управление, до кметството — повторих аз и дадох пълна газ. Тръгнах в тази посока и завих по булевард „Никълс“. На едно сравнително безлюдно място натиснах копчето за смяна на регистрационните номера. Може би вече се издирваше автомобил с номерата, с които влязох в града. Искаше ми се да можех да сменя и цвета и формата на колата.

Преди пресечката с булевард „Макги“ свих по една по-малка улица. Беше шест часа местно време и след четири часа и половина трябваше да съм във Вашингтон.