Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Puppet Masters, 1951 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Едмонд Нерсезов, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Робърт Хайнлайн. Кукловодите
Американска, първо издание
Издателство „Дизайн“, 1993
Редактор: Константин Щерев
Художник: Свилен Димитров
Компютърен набор: Елена Москова, Галина Петрова
Компютърна обработка: Христо Енев
Предпечатна подготовка: издателство „Дизайн“
Печатни коли: 11
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от Бам Бам)
XVI
Адски безсмислено е да си представяме, как нещата биха могли да се развият по друг начин, ако… При кацането на първата чиния заплахата можеше да бъде унищожена с една-единствена бомба. Когато Мери, Старият и аз разузнавахме около Гринел, тримата можехме без чужда помощ да избием всички плужеци, стига да знаехме къде да ги намерим.
Ако режим „Гол гръб“ беше влязъл в сила още през първата седмица, и тогава нямаше да е късно. Но скоро стана ясно, приложен сега, вече беше безполезен като настъпателна мярка. Работеше добре само като предпазна; незаразените райони останаха такива. Всъщност, той свърши известна работа и в настъпление: някои слабо заразени райони бяха прочистени — самият Вашингтон, Ню Филаделфия, Ню Бруклин. Тук помогнаха и моите конкретни указания. Цялото източно крайбрежие стана вече зелена зона.
Но централната част на страната представляваше едно голямо червено петно. Сега заразените райони светеха с рубинена светлина, защото картата на стената бе заменена с огромна електронна военна карта в мащаб десет мили на инч, която заемаше изцяло една от стените в залата за съвещания. Тя беше повторение на оригиналната карта, която се намираше някъде долу, в подземните етажи на Ню Пентагон.
Страната бе разделена на две, сякаш някой великан беше ливнал от север на юг кофа червена боя. По границите между зелено и червено минаваха две тънки кехлибарени ивици — единствено там се водеха активни действия, защото това бяха места, където се приемаха пряко излъчванията и на нашите станции, и тези на врага. Едната започваше близо до Минеаполис, минаваше между Чикаго и Сейнт Луис и след това през Тенеси и Алабама до Мексиканския залив. Втората пресичаше Големите равнини и завършваше някъде край Корпъс Кристи, Около Ел Пасо имаше друго рубинено петно, несвързано с голямото.
Чудех се какво ли става в тези погранични райони. Бях сам; президентът беше свикал министрите на съвещание, на което присъстваше и Стария. Рекстън се бе оттеглил още рано заедно с хората си. Не ми се разхождаше безцелно из Белия дом и затова седях и гледах как светлините на картата от време на време се променяха: някоя кехлибарена ще стане червена или, по-рядко, червена ще стане зелена или кехлибарена.
Интересно по какъв начин посетител без никакъв статус можеше да получи закуска в Белия дом? Бях станал в четири часа и оттогава до сега бях изпил само чаша кафе, поднесено от камериера на президента. Още по-спешна нужда имах от тоалетна. Накрая бях достатъчно отчаян, за да пробвам вратите една след друга. Първите две бяха заключени; третата се оказа нужната. Нямаше надпис: „Само за Шефа“ и аз я използвах.
Когато се върнах в залата, там стоеше Мери. Погледнах я тъпо.
— Мислех, че си с президента.
— Изгониха ме — усмихна се тя. — Стария го пое.
— Виж, Мери — започнах аз, — трябва да ти кажа нещо и сега е удобен момент за това. Смятам, че… Е, както и да е, не биваше да… искам да кажа, Стария твърди… — успях да опропастя внимателно подготвената си реч и завърших смутено: — С две думи, не биваше да ти казвам онези неща.
Тя постави ръка на рамото ми.
— Сам, скъпи мой, успокой се. Тогава ти постъпи според това, което си знаел. Важното за мен е това, което направи за мен. Останалото е без значение — освен че съм много щастлива, че вече не ме мразиш.
— Да, но… По дяволите, не бъди толкова благородна! Не мога да го понеса!
Тя весело ми се усмихна; усмивката й ми се стори различна от тази, с която ме посрещна.
— Сам, мисля, че ти харесват жените, които поне малко са кучки. Аз също мога да бъда такава, предупреждавам те… Вероятно те притеснява и плесницата, която ми удари. Добре, ще ти я върна — тя се протегна и нежно ме погали по бузата. — Ето, квит сме и можеш да я забравиш.
Изражението на лицето й внезапно се промени. Тя замахна и… имах чувството, че главата ми се откъсва от тялото.
— А това — просъска тя, — е за плесницата от твоята приятелка.
Ушите ми пищяха и още не можех да фокусирам. Бих се заклел, че най-малкото ме е ритнал кон. Тя ме погледна; беше нащрек, готова да се защити и ядосана, съдейки по разширените ноздри. Вдигнах ръка и тя трепна, но аз просто исках да докосна болящата ме буза.
— Тя не ми е никаква приятелка — казах неубедително.
Погледнахме се в очите и избухнахме в смях и двамата едновременно. Тя ме прегърна и оброни глава на дясното ми рамо.
— Сам, извини ме — каза тя през смях. — Не биваше да те удрям; не теб. Поне не биваше толкова силно.
— Извинена си — изръмжах. — Но да не ти стане практика. За малко да ми откъснеш главата.
— Горкият Сам — тя докосна бузата ми; болеше. — Наистина ли не ти е приятелка?
— Уви, не. Не че не се опитах.
— Бях сигурна, че не е. А коя е приятелката ти, Сам?
— Ти, лисицо!
— Да — каза тя с облекчение, — аз съм… ако поискаш. Още тогава ти казах. Купена и платена.
Тя поднесе устни за целувка, но аз я отблъснах.
— По дяволите, жено! Не те искам „купена и платена“.
Това не я смути.
— Лошо се изразих. Платена…, но не купена. Дойдох по собствено желание. А сега ще ме целунеш ли най-после?
Тя вече ме беше целувала веднъж; този път наистина ме целуна. Потънах в сладостна омая, от която не ми се искаше да изляза. Накрая трябваше да си поема дъх и прошепнах:
— Май ще трябва да поседна.
— Благодаря ти, Сам — каза тя и ме пусна.
— Мери — обадих се след малко, — скъпа, би ли ми направила една услуга?
— Само кажи — с готовност се отзова тя.
— Кажи ми как, за Бога, мога да получа нещо за хапване. Умирам от глад.
Тя явно доста се учуди от молбата ми, но каза:
— Разбира се, почакай за момент.
Не зная как успя да постигне това — може просто да е влязла в килера на Белия дом и да ги е взела оттам — но се върна след няколко минути със сандвичи и две бутилки бира. Едва на третия сандвич с говеждо успях да кажа:
— Мери, колко мислиш, че ще продължи съвещанието?
— О, още не по-малко от два часа. Защо?
— В такъв случай — казах, поглъщайки последната хапка, — имаме достатъчно време да излезем оттук, да намерим някой регистрационен офис, да се оженим и да се върнем, преди Стария да е усетил отсъствието ни.
Тя мълчаливо гледаше пяната на бирата си.
— Е? — настоях аз.
Тя вдигна очи.
— Ще го направим, щом искаш. Няма да се отдръпна. Но бих предпочела да се откажеш.
— Не искаш ли да се омъжиш за мен?
— Сам, не мисля, че си готов да се ожениш за мен.
— Говори за себе си!
— Не се сърди, скъпи. Можеш да ме имаш и без договор — където и да е, когато и да е, винаги. А ти не ме познаваш. Опознай ме първо; може да промениш мнението си за мен.
— Нямам навика да променям мнението си.
Тя ме погледна и след това извърна тъжно очи. Изчервих се.
— Обстоятелствата тогава бяха съвсем специални — протестирах аз. — Няма да се повторят и за сто години. Тогава не бях на себе си: бях…
— Зная, Сам — прекъсна ме тя, — няма нужда да се оправдаваш. Няма да избягам от теб и не мисли, че не ти се доверявам. Нека прекараме заедно един уикенд или, още по-добре, премести се в моя апартамент. Ако си подхождаме един на друг, още има време да стана, както казваше баба, „порядъчна жена“, макар, ей богу, да не зная кому е нужно това.
Сигурно съм изглеждал умърлушен. Тя сложи ръката си върху моята и със сериозен глас каза:
— Виж картата, Сам — обърнах глава. Червена, както винаги… дори малко повече — опасната зона около Ел Пасо се беше увеличила. Тя продължи: — Нека първо свърши всичко това, скъпи. След това, ако още ме желаеш, ще се оженим. Междувременно можеш да имаш предимствата на брака, като избегнеш отговорностите.
Какво повече бих могъл да искам? Работата е там, че не го исках по този начин. Защо аз, който преди бях бягал от брака като дявол от тамян, сега не можех да се задоволя с нещо по-малко от него?
Когато съвещанието завърши, Стария ме хвана под ръка и ме отведе да се поразходим. Голяма разходка, отидохме едва до мемориалната пейка на Барух. Там той седна, запали лулата си и се намръщи. Денят беше мъглив, типичен вашингтонски и в парка нямаше почти никой.
— Операция „Ответен удар“ започва точно в полунощ — каза той. След малко добави: Въздушен десант във всеки ретранслатор, във всяка стереовизионна станция, в редакциите на всички вестници и във всички пощенски станции в „червената зона“.
— Звучи добре — отвърнах аз. — Колко човека?
Той не отговори на въпроса ми; вместо това каза:
— Нещо не ми харесва тази работа.
— Ъ?
— Ето какво… президентът излезе в ефир и заповяда на всички да си свалят ризите. Разбрахме, че посланието не е стигнало до заразените райони. Какво следва?
Свих рамене.
— Операция „Ответен удар“, предполагам.
— Тя още не е започнала. Помисли малко… минаха повече от двадесет и четири часа; какво трябваше да се случи, а не се случи?
— Трябва ли да се сетя?
— Да, ако претендираш да имаш ум в главата си. Вземи — той ми подаде ключ за кола, — разходи се до Канзас сити и виж какво става там. Стой настрана от комуникационни станции, от ченгета и… а бе, ти знаеш по-добре от мен. Пази се от тях. Разгледай всичко останало. И не позволявай да те заловят. Той погледна пръста си и добави: — Трябва да се върнеш половин час преди полунощ. Тръгвай.
— Много време ми даваш, за да проуча цял един град — оплаках се аз. — Само пътят до Канзас сити е три часа.
— Повече — отвърна той. — Не се набивай в очи и карай внимателно, за да не те глобяват.
— Знаеш, че съм добър шофьор.
— Още ли си тук?
Вече не бях. Ключът беше за колата, с която бяхме дошли във Вашингтон; бяхме я оставили на платформата „Рок Крийк Парк“. Трафикът бе твърде оскъден и аз споделих това с диспечера.
— Всички товарни и търговски доставки са прехвърлени по земя — отвърна ми той. — Извънредно положение… А вие имате ли разрешение от военните?
Можех да получа, като звънна на Стария, но той не обича да го безпокоят за дреболии. Затова казах:
— По-добре надникни в колата.
Той сви рамене и отключи с ключа, който му дадох. Догадката ми се оказа вярна — той повдигна вежди от изумление и възкликна:
— Ама че работа! Ти трябва да си русото момче на президента.
Излетях, нагласих автопилота на максималната разрешена скорост към Канзас сити и се замислих. Комуникаторът избипкваше всеки път, когато се прехвърлях от една кула за управление на движението към друга, но екранът си оставаше тъмен. Явно диспечерите бяха предупредени за моя полет. Започнах да се чудя какво ли ще стане, когато премина в червената зона… и тогава разбрах, какво бе искал да каже Стария с въпроса „Какво трябваше да се случи?“.
Човек е склонен да отъждествява комуникациите с директните стереоканали, които приема в къщи. Но терминът включва в себе си и целия трафик — включително старата леля Мейми, тръгнала за Калифорния на гости на сестра си, пълна с подбрани местни клюки. Плужеците бяха завладели стереовизионните станции, но не е така лесно да се спрат новините; тази мярка може само да ги забави. Следователно, ако паразитите искаха да задържат контрола над завладените от тях територии, станциите трябваше да бъдат само тяхната първа стъпка.
А следващата? Не можех да я предвидя и затова, бидейки по определение част от „комуникациите“, трябваше да се подготвя за активни действия от тяхна страна, ако държах на хубавата си розова кожа. Мисисипи, а с нея и червената зона, се приближаваше с всяка измината минута. Не знаех какво би могло да се случи, когато опознавателният ми сигнал бъде хванат от контролирана от господарите кула. Реших, че най-вероятно във въздуха ще съм в безопасност, но когато кацна, добре ще е да го сторя незабелязано. Елементарно, нали?
Елементарно, наистина, като се има пред вид, че мрежата за въздушен контрол често бе наричана „пиле да прехвръкне“. Хвалеха се, че и пеперудка не би могла да кацне на територията на Съединените щати, без да задейства системата за автоматична тревога и издирване. Малко преувеличено, може би, но и аз все пак не съм пеперудка.
За мен би било играчка да проникна пеша през каквато и да е охрана — механична, електронна, човешка или смесена. Но как да замаскирам дуото, което се движи на запад със скорост един градус за седем минути? Да му окача весела, безобидна физиономия ли? Ако пък тръгна пеш, Стария ще получи доклада ми догодина по това време, а той му е нужен преди полунощ.
По време на едно от редките си размеквания, Стария веднъж ми обясни, че никога не обременявал агентите с подробни инструкции. Давал им задание и ги оставял да потънат или изплуват. Казах му, че по този начин вероятно губи много агенти.
— Случва се — призна той, — но не толкова често, колкото при другите методи. Вярвам в личната инициатива и се опитвам да подбера хора, способни да оцеляват.
— А как, по дяволите — попитах аз, — ги разпознаваш?
Тогава той се усмихна зловещо.
— Това са тези, които се връщат след заданието.
Елихю, казах си, сега ще разбереш дали и ти си от тях… и вдън земя да се провали Стария със студеното си сърце!
Курсът ми заобикаляше Сейнт Луис в полукръг и оттам се насочваше към Канзас сити. Но Сейнт Луис беше в червената зона. Картата показваше Чикаго в зелено; кехлибарената ивица се виеше зигзагообразно малко на запад от Харибал, Мисури. Задължително трябваше да прекося Мисисипи в зелената зона — самотно дуо над широката една миля река щеше да грейне на екраните на всички радари ярко като слънцето в пустинята.
Подадох сигнал на управлението, че се спускам на нивото на местния трафик, минах на ръчно, намалих скоростта, спуснах се и се насочих на север.
Малко преди Спрингфийлд обърнах на запад. Все още летях ниско. Прекосих бавно реката, близо до водата, с изключен опознавателен сигнал. Да, зная, че е невъзможно да бъде изключен във въздуха, но колите на Отдела не са съвсем обикновени. Надявах се от местното „Управление на движението“ да ме помислят за лодка.
Не знаех дали следващата кула отвъд реката е в червената или зелената зона. Вече се канех отново да включа опознавателния, предполагайки, че ще е по-безопасно да се включа към системата за управление, когато видях брегът пред мен да се разтваря. На картата не беше означен приток; предположих, че е разширение или нов, още неозначен канал. Спуснах се почти до водата и навлязох в него. Потокът беше тесен и лъкатушен, почти скрит за окото от короните на надвисналите дървета. Да управлявам летяща кола по него беше не по-лесно, отколкото за пчела да излети от тромбон, но хубавото бе, че той представляваше идеална радарна „сянка“. Сигурно вече ме бяха загубили.
След няколко минути и аз се загубих — изгубих ориентация по картата. Каналът така се извиваше — наляво, надясно, обратен завой — че цялото ми внимание бе погълнато от управлението на дуото и вече не знаех в каква посока се движа и колко далеч съм отишъл. Изругах и съжалих, че не бях взел трифибия, с която сега можех да кацна във водата. Внезапно видях пролука в дърветата и парче равна земя зад нея; завих и се приземих там с такова отрицателно ускорение, че предпазният колан едва не ме разряза на две. Но най-после бях на твърда земя и нямаше нужда да се мятам над водата като муха без глава.
Не знаех как да постъпя. Без съмнение наблизо имаше магистрала. По-безопасно беше да я открия и да остана на земята. Но това беше глупаво — нямах време за губене; трябваше да се вдигна отново във въздуха. От друга страна, не смеех да го сторя, без да знам със сигурност, дали движението тук се управлява от свободните хора или от плужеците.
Не бях включвал стереото откакто излетях от Вашингтон. Сега го включих и потърсих програма с новини, но открих следното: а) лекция от доктор Мъртл Дулайтли на тема „Защо съпрузите понякога скучаят“, спонсорирана от компанията „Утаген Хормонал“; б) женско вокално трио, което пееше „Ако искаш да направиш това, което си мисля, че искаш, покана ли чакаш?“; в) серия от филма „Лукреция опознава живота“.
Милата доктор Мъртл беше облечена нормално. Триото не носеше почти нищо, както би могло да се очаква, но момичетата не се обръщаха с гръб към камерата. Лукреция ту се събличаше доброволно, ту й сваляха дрехите насила, но и в двата случая или сменяха кадъра, или гасяха осветлението и не можех да й видя гърба.
Но това не означаваше нищо. Можеше и трите програми да са били заснети месеци преди президентът да обяви началото на режим „Гол гръб“. Продължавах да превключвам каналите, търсейки новини и изведнъж от екрана мазно ми се усмихна един водещ, облечен с костюм.
Бързо разбрах, че предаването бе една от глупавите викторини с раздаване на награди. Водещият говореше:
— … и някоя щастлива жена, която в момента седи пред екрана, ще получи ей сега, и то съвършено безплатно, автоматичен шестфункционален домашен прислужник „Дженерал Атомикс“. Коя ще бъде тя? Вие? Вие? Или вие? — той се обърна с гръб към камерата и аз видях раменете му. Бяха видимо закръглени, а на гърба му личеше издутината. Вече бях в червената зона.
Изключих екрана и разбрах, че съм под наблюдение… от страна на едно деветгодишно момче. То носеше само шорти, но това бе нормално при неговата възраст. Вдигнах ветроупорното стъкло и попитах:
— Хей, малкия, къде е магистралата?
— Пътят за Мейкън е ей там — отвърна момчето. — Кажете, мистър, това е „Кадилак мълния“, нали?
— Да, а къде е ей там?
— Хайде да ме повозите, а?
— Нямам време.
— Вземете ме и ще ви покажа пътя.
Предадох се. Докато момчето се качваше, извадих от една чанта риза, панталони и сако. Казах:
— Може би не трябва да ги обличам. Хората тук носят ли ризи?
— Разбира се — обиди се то. — Къде мислите, че се намирате, мистър; в Арканзас ли?
Отново попитах за пътя. В отговор то каза:
— Може ли аз да натисна бутона, когато излетим, а?
Обясних му, че ще си останем на земята. Това го разстрои, но все пак се съгласи да ми покаже посоката. Карах внимателно; колата би прекалено тежка за пресечена местност. След малко момчето каза да завия. След още малко спрях и казах:
— Ще ми покажеш ли къде е пътя или да те напердаша?
То отвори вратата и скочи навън.
— Хей — викнах му. То се обърна и посочи с ръка: „Натам“. Тръгнах в указаната посока, без да храня особени надежди, но изненадващо открих магистралата на не повече от петдесет ярда. Проклетият хлапак ме бе накарал да мина по трите страни на един квадрат.
Не беше чак магистрала — нямаше и грам гумирано покритие. Все пак беше път; насочих се по него на запад. Бях изгубил вече около час.
Мейкън, Мисури изглеждаше прекалено нормално, за да ме успокои — тук явно не бяха чули за режим „Гол гръб“. Сериозно обмислих дали да не проуча него и после да духна по обратния път, докато още съм цял. Разтрепервах се при мисълта, че ще трябва да навляза навътре в територията, контролирана от господарите; прииска ми се да избягам.
Но Стария беше казал „Канзас сити“. Заобиколих Мейкън по околовръстния пояс и излязох на разширението за излитане западно от града. Слях се с местния трафик и полетях към Канзас сити заедно с фермерските хоптери и други местни машини. Така трябваше да прекося целия щат с по-ниска скорост, но това беше по-добре, отколкото да мина на по-голяма височина, където щеше да се наложи да включа опознавателния и да кажа на всички кой съм. Не предизвиках никакво подозрение при излитане, защото управлението беше автоматично и никому не направи впечатление на какво се возя.