Хари Харисън, Робърт Шекли
Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци (1)

1.

— Насам, хора! — провикна се Пъхогаг през мегафона, който бе отмъкнал от строевия сержант. Вградената машинка караше гласа му да звучи тържествено и гнъсливо, също като на сержанта. — Дойде мигът, който всички чакахте — ще сваляме превръзката от новия крак на Бил, дето му израсна от присадка. Само по десет кинта билетчето, за да присъствате на това уникално и отвратително събитие.

Помещението, в което предстоеше да се разиграе събитието, се пълнеше бързо. Повечето от военнослужещите в Кемп Диплетори тръпнеха да присъстват при разбулването на новата присадка на Бил. Бяха му я имплантирали в чуканчето едва преди три дни на медицинския спътник БРИП 32, разположен край Без Мислица. След имплантацията откараха Бил в Диплетори — най-голямата военна база на планетата Изедник. Наложи се да чака три дни, преди да може да разбули трансплантанта. А и часовниковият механизъм на превръзката не позволяваше да бъде смъкната по-рано. Тези превръзки често създаваха ядове, но за щастие на Бил му се размина. Поне така предполагаше.

Нямаше кой знае какви занимания за петдесетте хиляди космически рейнджъри, настанени в Кемп Диплетори. Лагерът бе разположен върху стотина подгизнали акра в сърцевината на Несвятото тресавище, най-голямото и най-лепкаво блато на Изедник. Защо е трябвало да го строят насред тресавището, оставаше загадка. А може би не беше. Някои твърдяха, че станало по грешка на ония от Централния щаб на Хелиор. Според други тежките условия щели да спомогнат да се закалят бойците — онези, които оцелеят, не осакатеят и не полудеят.

— Но и да ни сполети това, винаги ще пратят други оттам, откъдето са ни докарали.

Така гласеше девизът на 69-а бригада Космически Виещи Убийци — подразделението, към което Бил бе прехвърлен.

— Хайде, сваляй превръзката — рече Канарзи. — Да видим какво има там.

Бил се огледа. Помещението пращеше по шевовете. При цена десет кинта на калпак, които Пъхогаг събираше на входа, Бил пресметна, че ще изкара достатъчно, за да си купи нови ботуши. Превръщаше го в необходимост темпът, с който се подлагаше на операции на краката, тъй като военните отказваха да го възмездяват за обувките — той ги връщаше без дори да ги е носил, защото не пасваха на отвратителната форма, която бе придобил раненият му крак.

Пъхогаг му махна ентусиазирано, в знак, че може да започва. Такъв си беше той — ентусиазиран, любезен, почтителен и послушен. Винаги готов да помогне на другарчетата си, което бе в пълно противоречие с кодекса на рейнджърите. Сигурно затова всички го мразеха и му викаха Пъхогаг. Бил пък го харесваше, напомняше му за старата дружка Нате Гач, който се държеше по същия начин. Обаче онзи се оказа мрънски шпионин. А също и робот.

— Започва се — обяви Бил и се вкопчи в превръзката.

Чу се вой на аларма и по пръстите му пробягна електрически ток.

— Ох! Още не му е дошло времето. — Превръзката избръмча с досада и единият й край увисна. — Дошло е — викна той и разви една врътка от бинта, а присъстващите скъсиха дистанцията.

Когато разви и втората, се разнесе колективна въздишка. Лицата на всички бяха зачервени и възбудени, въздухът излизаше на пресекулки измежду зъбите им, а когато Бил разви и третата врътка, по-неспокойните започнаха да кълчат пръсти. Кракът на Бил не беше голям колкото канцеларска кантонерка, но в глуха дупка като тяхната дори боят с дървеници се приемаше за представление от ранга на боричкане на голи каки в конфитюр.

Вълнението, или каквото бе там, достигна своето кресчендо и осемдесетте обръгнали и покрити с белези командоси с ниски чинове и още по-нисък интелект се блъскаха, ококорили очи в тясното помещение, докато Бил тържествено приключваше с четвъртата врътка. Вероятно си мислите, че би трябвало Бил пръв да зърне новия си крак, тъй като в края на краищата си беше негов. Грешите обаче — докато захвърляше бинтовете, Бил суеверно бе отместил поглед. От няколко дни го мъчеха странни усещания в новия крак.

Изгледа лъсналите лица над него, с погледи, залепнали за неговия израстък.

Из тълпата се разнесе сподавен кикот. Странно и не точно това, което Бил очакваше. После започнаха да се смеят. Това не беше вежливото, тревожно хихикане, което бихте очаквали при оглеждане на новопораснал крак, а гръмогласен, еклив, хахохихав рев от типа „вижте го глупака“.

Бил сведе поглед. Отмести го. Отново го сведе, трепна, поколеба се дали да не го отмести, но се взе в ръце и го задържа.

— Знаеш ли, Бил — рече Ковалски, — смятах, че това твое разбулване на крака ще си е чиста проба кожодерско начинание. Искам да кажа, какво толкоз може да има под тези превръзки — посаждат ти краче и такова пораства, нали? Грешка. Бил, искам да ти благодаря. Това е най-смешното нещо, което съм виждал, откакто си пречукахме взводния.

Бил размърда пробно заострените си като хищни нокти пръсти.

— Май работи добре — промърмори той.

Нямаше никакво съмнение, че работи добре. Но щеше да е още по-добре, ако го бяха присадили на някой алигатор, защото това си беше един гладичък, зеленичък, люспест и завършващ със закривени нокти алигаторски крак.

Какво бяха оплескали лекарите? Дали не експериментираха с него, опитвайки се да го превърнат в земноводно? Сигурно беше нещо от тоя род, вече нищо не изглеждаше невъзможно, след като съвсем наскоро му бяха пробутали един гигантски мутирал пилешки крак. Нямаше нищо невъзможно, когато ставаше въпрос за рейнджърите. Кракът след пилешкия бе далеч по-приятен — е, с малко повечко пръстчета, но той си го харесваше, чак докато изсъхна и отпадна спонтанно.

Е, какво толкова, кракът може да е малък и зелен, но важното е, че върши работа. Сигурно след време ще порасте още. Мечтата на всеки срещнат алигатор, помисли си мрачно Бил. Не можеше да не се възхити на това изделие на човешката мисъл. Откъдето и да го погледнеш, беше си дело на гений. Безполезно донякъде, но всички гении са такива. Откак свят светува, все е така — гениите си вършат работата, а хората, в това число Бил, — им се сърдят.

 

 

Бил куцукаше по коридора, наведен наляво, за да се подпира на новото си нокътясало и бучкаво краче. Новият крак още не бе достигнал пълните си размери и между двата му крайника имаше повече от пет сантиметра разлика. Инак крачето беше съвсем здраво и спокойно му издържаше килограмите, само дето ноктите дращеха пода, докато се придвижваше.

Настоящата му цел бе една малка стаичка на дванайсетия етаж в централния корпус на базата. Стигна там леко задъхан — не е никак лесно да вървиш с един алигаторски крак, особено ако не си натрупал достатъчно опит.

Стаичката бе дълга пет метра, разделена на две — отсам бе чакалнята, а от другата страна — компютърът. Тъкмо този Квинтиформен компютър, макар и не последен модел, но по всеобщо мнение доста добър, командваше военната база на Изедник.

Бил влезе и се настани в чакалнята. Беше единствен, което му се стори странно — обикновено пред компютъра се виеше опашка.

Едва-що отпусна задник на седалката и един вибриращ металически глас го стресна:

— Здрасти, аз съм Квинтиформеният компютър, моля, приближете се и ми покажете отличителния си знак.

Бил направи каквото му наредиха. Компютърната стая бе боядисана в компютърно бежово. И на четирите стени имаше редици от копчета и индикатори. Високо в стената бяха вградени говорители. От един от тях се лееше музикална програма със самба.

Бил показа медальона си и Квинтиформеният компютър изсъска одобрително.

— И така, Бил — рече той, — какво те носи насам?

— Лекарите от отделението по крака на медицинския спътник Асклепий ми присадиха нов крак — обясни Бил.

Квинтиформеният компютър протегна един метален псевдопод и огледа крака на Бил.

— Брей! — възкликна и започна да се хили.

— Не е смешно! — сопна се Бил. — А и роботите не могат да се смеят.

— Прощавай за това — отвърна компютърът. — Опитвах се да те поразведря. Сигурно искаш от мен да уредя да ти поставят още един крак като този?

— Не! Искам си два нормални човешки крака, с каквито бях в началото.

— А, естествено — отвърна компютърът. Той побръмча известно време, докато се ровеше в паметта си, търсейки решение на Биловия проблем. — Иди в стая 1223-Б на етаж „Вердигрис“, Секция „Вектор-вектор 2“ и те ще те оправят.

Да се ориентираш в базата не е никак лесно, тъй като централният корпус е с размерите на средно голям град и в него има над три хиляди помещения — килии за мъчения, зали за конференции, складове за противозачатъчни, кафенета с интравенозно сервиране и тям подобни, разхвърляни на десет различни етажа. Някои войници се оплакваха, че са се лутали дни наред по коридорите. На повечето кръстовища се виждаха хъркащи върху дрехите си рейнджъри. Тръгнеш ли за някъде през базата, казваха старите, вземи си суха храна и манерка с вода. Тъкмо когато Бил излизаше в коридора, до него спря електрическа количка за голф.

— Здрасти, Бил! — рече с механичен глас количката. — Компютърът ме прати да те откарам. Искаш ли нещо за пиене? Никакви глезотии за нашите момчета с униформи.

На Бил му се стори, че количката звучи твърде любезно. Въпреки това се покатери отгоре. По-добре, отколкото да се влачи с километри по коридорите.

Докато се носеха безшумно, количката весело си подсвиркваше. Подминаха „Поддръжка“ и „Комуникации“ и стигнаха до отдела за планиране.

— Не ми прилича на медицинската секция — промърмори Бил.

— Хич да не те е грижа — отвърна количката. — Знам къде отивам.

Тя се понесе нататък по коридора и се прицели право в последната врата. Бил се разтрепери, защото вратата беше затворена. Сви се на седалката в мига, когато количката се метна върху вратата. Затвори очи и прикри главата си с ръка. Когато отново погледна, вече бяха от другата страна на вратата, която се отваряше с фотоклетка.

Намираше се в нещо, наподобяващо офицерска столова, натъкмена да прилича на старите земни ресторанти. От тавана се полюшваха лампи „Тифани“, а тъмните мебели бяха изработени от оригинална пластмаса. Имаше продълговат бар, зад който се кипреше барман с бяла риза. Истински джубокс свиреше старовремски рок, изпълняван върху подобия на някогашни инструменти, като електрически китари и синтезатори, някои от които изглеждаха сякаш са по на триста години, макар най-вероятно да са били изработени предишната седмица. В помещението имаше поне дузина офицери от двата пола. Всички стискаха в ръцете си чаши и започнаха да го аплодират веднага щом количката нахлу в залата, описа кръг в центъра и закова рязко.

— Извинете — рече Бил. — Това ли е Медицинският сектор?

Думите му предизвикаха нов порой от чистосърдечен смях. Мъжете наскачаха, скупчиха се около Бил и взеха да го поздравяват за духовитостта му. В скута му се отпусна хубавица с пухкава руса коса и грамадни цици, най-малкото мажоретка. Тя се наведе и го целуна. Някой го попита иска ли нещо за пиене. Бил бе толкова ошашавен, че едва успя да каже „да“. Тикнаха му грамадна купа, в която бяха смесили от всичкия алкохол в дневното меню.

Мажоретката се измъкна от удобното леговище на Биловия скут и забоде лицето си в неговото. Надзърна в очите му и сетне обяви със звънлив контраалт, малко замъглен от изпитото уиски.

— Ти си точно какъвто си те представях.

— Ами… — отвърна Бил — старая се.

— Каква остроумна забележка! — промърмори един от полковниците на друг.

— Сече му пипето на малкия — рече побелял полковник, който изглежда бе най-старшият офицер. — Я някой да му даде пура. И още от коктейла, но прибавете повечко коняк, от онзи, дето го конфискувахме след атаката на Главната база.

С пура в едната ръка, чаша коняк в другата и подсмърчаща усмивка на лицето Бил се оказа напълно неподготвен за следващия въпрос.

— Бил, я ми кажи — подхвана един майор с лисиче лице и кръстосани въпросителни на петлиците, които сочеха, че е от разузнавателния отдел, — какво мислиш за Цурианското положение?

— Това има ли някаква връзка с медицинското обслужване при нас? — попита Бил. — Ако е тъй, имам оплакване.

— Скъпи приятелю — въздъхна лисичавият майор, — не си ли бил на инструктаж за планетата Цурия?

— Сър, тук съм едва от три дни — отвърна Бил и сръбна юнашки от чашата, за да прогони съмненията си, породени от цялата тази офицерска любезност. Дълбоко в себе си усещаше, че нещата не вървят накъдето трябва. Още по-дълбоко искаше да се насвятка така, че да не усеща нищо.

— И как прекарваш времето си при нас?

— Ами, чаках да ми порасте нов крак — отвърна Бил. — Тъкмо затова исках да попитам…

— Ще имаш време за това — прекъсна го майорът. — Цурия е една планета недалеч от нас. Понякога я наричат Тайнствената планета.

— О, май съм чувал за нея — сети се Бил през алкохолната мъгла. — Не излъчваха ли оттам онези чудати радиосигнали?

Майорът обясни, че базата на Изедник получила заповед да провери каква е загадката на Цурия. Нищо не се знаело за мистериозната планета. Нямало дори спътникови снимки заради плътния слой облаци. От време на време в облаците се образували пролуки, но те се запълвали веднага щом някой шпионски кораб правел опит да заснеме повърхността.

— Странно, наистина — съгласи се Бил. — Сякаш някой ги ръководи, а?

— Точно така. Пийни си още едно — подкани го майорът. — Както одеве спомена, от Цурия се излъчват радиосигнали, които обаче изглеждат безсмислени. Още по-чудни са случаите, когато кораби, носещи се в околностите на Цурия, внезапно изчезват, за да се появят на милиони мили разстояние без никакво свястно обяснение как са се озовали там.

— Явно е местенце, от което трябва да бягаш като попарен — отбеляза с алкохолна откровеност Бил, като едновременно кимаше и си посръбваше. Не се получаваше особено добре.

— Така и трябва да правим — рече майорът. — Но не можем. Ние сме военни. Ходим където поискаме.

— Чуйте само! — възкликнаха останалите и вдигнаха тостове.

— Освен това — продължи майорът, — ако на Цурия съществува нещо, което е в състояние да отпраща корабите на милиони мили разстояние, ние бихме искали да го притежаваме. Трябва да разберем как действа и дали цуриянците, или който живее там, възнамеряват да го използват срещу нас.

— И ако е така — намеси се беловласият полковник, — ще сритаме задниците на тези цуриянци преди те да са сритали нашите.

— Може би не е зле — отбеляза един капитан от десантчиците — да им сритаме задниците дори ако те нямат лоши намерения.

— Чуйте, чуйте — пропяха възхитено останалите офицери.

Всички погледнаха Бил, очаквайки и той да каже нещо. Бил се опита да си придаде интелигентен вид, макар че се чувстваше ужасно тъп.

— Защо не пратите някоя разузнавателна сонда на повърхността? Така ще може да огледате как стоят долу нещата.

Майорът прикри отвращението си с фалшива усмивка.

— Много пъти, войниче — рече той. — Както можеш да се досетиш, без никакъв резултат.

— Това хич не ми харесва — избълбука алкохолически Бил. След това го завладяха кръвожадни амбиции. — А защо просто не ги посипете с атомни торпеда? Издухайте ги! Вдигнете във въздуха проклетата планета!

— И тази идея ни е хрумвала — призна майорът. — Само че е в разрез с правилата за водене на война, както заявяват левичарските партии, дето вече ни дишат във врата за предстоящите избори. Искат всичко да е законно. Да се обяви война и прочие там глупости. Веднага щом се провалят на изборите ще си я подкараме както преди, но в момента ръцете ни са вързани. Ракетите ни са закотвени в силозите, а носовете ни са забодени в чашите.

— Ами… — Бил се замисли. — Защо не им обявите война?

Офицерите закимаха одобрително.

— Всичко е наред с инстинктите ти, войнико. Но не преди да са отминали изборите. Тогава ще можем да пратим проклетите цуриянци чак в отвъдното измерение. Докато удари часът обаче ще се правим на примерни граждани. Проблемът е, че не можем даже да намерим някого, който да говори цуриянски. — А и не сме сигурни дали там въобще има жива душа.

— Което води до един-едничък извод — обади се полковникът. — Сигурен съм, че и сам си стигнал до него. Ако успеем да промушим една малка разузнавателна сонда през облаците с някой на борда, който да носи послание от командващия адмирал, поне ще накараме тези цуриянци да проговорят. Тогава можем да отправим искания, които те на свой ред да отхвърлят. След което ще получим възможност „да реагираме подобаващо на отправеното ни оскърбление и да настояваме за извинение под заплахата от война“. Освен ако цуриянците не се извинят достатъчно бързо, за да избегнат нашата инвазия.

— Бързината е всичко в съвременната война — посочи майорът. — Какво смяташ, Бил?

— Добър си е планът, няма що — рече Бил. — А сега, ако бъдете така добри да ме ориентирате към Медицинския сектор…

— Не е моментът сега, войнико — прекъсна го майорът. — Искаме да те поздравим и да ти обясним как работи разузнавателната капсула.

— Я чакайте малко — вдигна ръце Бил. — Какво общо има това с мен?

— Скъпи ми приятелю — отвърна майорът, — с влизането си през тази врата ти се обяви за доброволец да бъдеш пратен с капсулата на Цурия.

— Не съм! Компютърът ми каза да дойда тук!

— Точно така. Компютърът те избра за доброволец.

— Че може ли да го прави?

Майорът се почеса по главата.

— Не съм много сигурен. Ти защо питаш? — Той се изкиска злокобно, когато Бил се опита да стане и автоматичните белезници щракнаха на глезените му.

 

 

Пъхогаг изглеждаше ужасно. Съвсем наскоро бе преживял доста — изяде един здрав колективен пердах само задето бе толкоз услужлив и любезен, което си беше в разрез с кодекса на рейнджърите. Първият урок, който научава рейнджърът, е „Прекарай другарчето си“. Военният психиатър му бе поставил диагнозата „лек случай на синдрома на Шмидас“ — явление, обратно на докосването на Мидас, когато всичко, което пипнеш, става на злато. Но един от колегите на психиатъра, майор д-р Подушилпръц, беше на противното мнение. Той заяви, че Пъхогаг бил класически случай за психоза на неудачника с прибавени автодеструктивни наклонности. Що се отнася до Пъхогаг, това, което знаеше със сигурност, бе, че животът му се сговнясва непрестанно. А всичко, което искаше, бе да направи хората щастливи!

Ето настоящия момент например. Вярно че не е вързал да цъфне. И как да е инак, след като го блъскат в горещата стена на бойлера в пералното помещение, докато Бил размахва грамадните си юмруци и заплашва да го разкъса на парченца?

— Бил, спри! — проплака Пъхогаг, докато Бил полагаше усилия да пробие с главата му шипящата ламарина на бойлера. — Направих го зарад теб!

Бил се поколеба, вдигнал отново убийствен юмрук.

— Какво искаш да кажеш?

— Предложих те за доброволец, защото така ще получиш медал, голяма премия, годишен запас халюцинаторни хапчета и вероятно почетно уволняване от служба!

— Уволняване?

— Да, Бил. Ще можеш да си идеш у дома!

Бил бе споходен от носталгична вълна при мисълта за родната планета Фигеринадон, която толкоз много искаше да зърне.

— Сигурен ли си? — попита той.

— Разбира се, че съм сигурен. Достатъчно е да се обадиш на офицера от наборната служба, когато се върнеш. Той ще уреди всичко.

— Ама това е страхотно! — възкликна Бил. — Проблемът е само, че мисията е самоубийствена и аз едва ли ще се върна. Как ще ме уволнят, ако не се върна?

— Ще се върнеш — изрече Пъхогаг. — Гарантирам го.

— Че как можеш?

— Защото след като те предложих за доброволец, предложих и себе си. Така че ще мога да се грижа за теб.

— Ти за себе си не можеш се погрижи! — въздъхна Бил. — Хубаво е, че се мъчиш да ми помогнеш, Пъхогагчо, но наистина не беше нужно.

— Едва сега си дадох сметка, Бил — рече Пъхогаг, докато се освобождаваше от хватката и същевременно се отдалечаваше от бойлера. Поне засега опасността бе отминала. Понякога на Бил му кипваха лайната, но достатъчно е да избегнеш торнадото и всичко пак се връща по местата си.

— Още нещо — сети се Бил. — Как можеш да ме записваш за доброволец? Само аз имам право.

— Тука май си прав — съгласи се Пъхогаг. — Ще трябва да попиташ компютъра.

— Здрасти отново — произнесе армейският компютър. — Не идвахте ли преди малко? Извинявайте, че питам, ама зрението ми не е каквото беше на младини. Май лещите на камерите са се поизносили. Не че на някой му пука. — Машината издаде подсмърчащ механичен звук.

— Идвах да питам за крака — произнесе Бил, отвратен от електронното й самосъжаление.

— За крака ли? Виж, това не мога да го забравя! Я да ти погледна крачето.

Бил доближи крака си до една от камерите.

— Фуйии! — възкликна компютърът. — За този красавец всеки алигатор би ти завидял. Само че го виждам за първи път. Нали ти казах, краката никога не ги забравям.

— Не може да не си го спомняш — прохленчи Бил. — И миналия път, когато идвах, ме кара да ти го показвам. Никой компютър не забравя подобни неща.

— Не съм казал, че съм забравил, компютрите не могат да забравят, а че не съм се сещал напоследък за него. Само за момент, докато се поровя из паметта си. Да прегледам списъка с крака, значи… ами да бе, ето го. Прав си, дойде тук с някаква молба. И аз те пратих в Офицерската стая.

— Точно така. Там пък ми заявиха, че с влизането си съм се записал доброволец в опасна мисия.

— Да, и това е вярно — потвърди компютърът. — Понеже ми поискаха доброволец и аз им пратих първия, който ми попадна подръка.

— Мен?

— Теб.

— Но аз не съм искал да бъда доброволец!

— Айде сега. Искам да кажа, съжалявам, но си го просеше. Така поне предположих.

— Моля, кʻво?

— Имам една специална програма за предположения.

— Можеше поне да ме попиташ!

— Тогава какъв смисъл от програмата за предположения? Знаеш ли колко пари са потрошили за нея? Пък и ми беше ясно, че чудесен армейски типаж като теб не може да не жадува да стане доброволец в опасна мисия въпреки дребното недоразумение с крачето.

— Грешиш — заяви му направо Бил.

По екрана на компютъра премина вълна, наподобяваща свиване на рамене.

— Амʻче стават грешки, нали така?

— Това хич не ме успокоява — кресна Бил и удари с юмрук екрана. — Ще изтръгна лъжовните ти транзистори! — Той отново тупна с юмрук по екрана. Този път зад стъклото блесна червена светлина.

— Войник — произнесе компютърът грубо. — Застани мирно!

— Какво? — подскочи Бил.

— Чу ме добре. Аз съм армейски компютър с действителен чин полковник. Ти си военнослужещ. Ще ти напомня, че трябва да се обръщаш към мен с подобаващо за ранга ми уважение, инак ще загазиш още повече, отколкото си го докарал досега.

Бил преглътна. Всички офицери са еднакви, помисли си той, дори и когато са компютри.

— Тъй вярно, сър — рече той и застана мирно.

— И така, след като твърдиш, че процедурата е била нередовна, какво предлагаш да направим?

— Да я отмените — отвърна Бил. — Като ще се избира доброволец, нека да е от списъка на целия личен състав.

— И това ще те задоволи ли?

— Да.

— Добре, започваме. — На екрана на компютъра се мярнаха разноцветни светлинки. Едно след друго започнаха да се сменят имена. Приличаше на въртяща се ролетка в казино.

— Готово — обяви компютърът. — Имаме победител.

— Чудесно — кимна Бил. — Сега мога ли да си вървя?

— Разбира се. Успех, войниче.

Бил отвори вратата. Отвън стояха двама грамадни военни полицаи, които го подхванаха под мишниците.

— Както вероятно си предположил — обади се компютърът, — ти спечели и второто теглене.

Малко след това едрият войник с малко зеленикаво стъпало се бореше в прегръдките на двама военни полицаи. Войникът бе отнесен пред няколко генерали, където го положиха и нагласиха в подобаваща поза.

Бил отвори уста да изкрещи. Един от полицаите го сръга с лакът в бъбреците.

Другият направи същото с черния му дроб.

Когато след няколко секунди Бил отново дойде в съзнание, първият полицай се наведе към него и просъска:

— Виж какво, приятелче, щеш не щеш ще те качим на онази сонда. Въпросът е само дали ще идеш цял-целеничък, или ще те надробим на кайма, та да не можеш да изпълниш проклетата си мисия. Повече не прави сцени пред началството.

— Те мразят сцените — добави вторият полицай. — И ние също.

— Нас обвиняват, ако някой от доброволците вземе да се дърпа — обади се първият.

— Дали пък да си вържем гащите и да го потрошим от бой?

— Да му смажем гръклянчето.

— Не, тогаз ще прави неприлични жестове.

— Май си прав — кимна другият и взе да навива ръкави.

— Не си правете труда — спря ги Бил. — Направо ме носете на кораба.

— Но първо ще застанеш мирно и ще стиснеш ръцете на генералите. И ще им кажеш колко се радваш, че си станал доброволец.

— Добре де, да свършваме по-бързо — склони Бил.

 

 

Разузнавателният кораб беше съвсем малък, изработен от евтина пластмаса и алуминизиран картон, тъй като не се предполагаше, че ще се върне. Единият полицай понечи да повдигне люка и изръмжа недоволно, когато дръжката му остана в ръката.

— Няма значение — успокои го другият. — Въъътре всичко работи.

— Защо не ги правят по-солидно? — хленчеше Бил, но изведнъж подскочи от болка. Двамата полицаи го бяха стиснали и нагънали на хармоника.

— Че какво ги е грижа? — попита първият. — Правят ги за еднопосочно пътуване към особено опасни местенца.

— Искате да кажете, че никой не очаква да се върна, така ли? — изплака Бил, завладян от самосъжаление.

— Не съм го казал точно така! Е, може би донякъде. Идеята е, че ако не се върнеш, военните вероятно ще имат повод да пратят на Цурия експедиционен корпус, дори да им обявят война, както сигурно много им се ще.

— Каза „вероятно“.

— Ами трябва да е така, тъй като за военните е известно, че обичат да си променят решенията в последния момент. Но най-вероятно това ще стане.

— Йейп! — изйейпка Бил. — Какво, гнъсните го взели, ми правиш с ухото?

— Прикачвам ти превеждащо устройство, та ако срещнеш цуриянци на Цурия, да можеш да разговаряш с тях.

— Цурия! Мястото, от което никой не се е връщал!

— Бързо схващаш. Нали това е целта на операцията. Твоето незавръщане ще ни даде повод да нападнем.

— Тая работа хич не ми се нрави.

— Не е необходимо да ти се нрави, войнико. Затваряй си устата и изпълнявай заповедта.

— Отказвам! Отменете заповедта!

— Млъквай!

Те напъхаха Бил в кораба и го завързаха за седалката на пилота. Тя беше удобна и мека, но Бил не се почувства удобно, нито меко. Отвори уста, за да протестира отново, но му пъхнаха в гърлото бутилка. Той загъргори и взе да се дави.

— Какво… е това?

— Апатия 24. С двойна добавка от Екстазис трикарбонат, чиста сто и петнайсет процентова проба. — Полицаят кимна, когато Бил сръбна още една глътка. — Бива си я, пущината. Можеш да задържиш шишето.

Наистина си я биваше. Толкова си я биваше, че Бил даже не забеляза кога полицаите затвориха люка. Корабът вероятно беше излетял, защото зад илюминатора се виждаше само космос. Звездички разни и тям подобни. А под него имаше една планета. Докато сръбваше от бутилката, той си позволи да се любува на бурите, които се носеха над повърхността й. Светкавици проблясваха зад виолетовите облаци и радиото им отвръщаше със статично пращене.

Радио ли? Той завъртя копчетата, докато се натъкна на някакъв глас. Чуваше се съвсем ясно, само дето нищо не му се разбираше.

— Нъма киска в колиба шъ бутниш галошите.

Бил се изкикоти на това и тъкмо се готвеше да изключи радиото, когато в ухото му избръмча някакъв глас. Той премигна учудено, после се сети за прикачения на ухото му преводач.

— Какво каза?

— Само за момент — отвърна преводачът. — Така, мисля, че го разбрах. Вече съм сигурен, че се говори на цуриянски. Въпросът е дали е горнокарпеянски диалект, или околошовишски.

— На кого му пука? — изръмжа Бил, докато се опитваше да изстиска още няколко отровни капки от шишето.

— Интересен въпрос в лингвистичния анализ — отвърна преводачът. — На първия изразът може да се преведе като „Моля, не хвърляйте черупки от яйца на тревата“.

— А на втория? — попита Бил, преструвайки се, че му е интересно.

— На втория преводът е „Гъделичкат ме колената в степта“.

— И в двата случая ми звучи тъпо.

— Справедлива забележка, която може да е вярна — съгласи се преводачът.

Какво пък, по-късно ще се занимае с този въпрос. В момента бе завладян от гледката под него. Докато надзърташе през прозрачния под на капсулата, забеляза големи ярки цветя, които покриваха повърхността на Цурия.

— Много красиво нещо — отбеляза той, съжалявайки, че пиячката е свършила.

— Няма ли да предприемеш избягващи маневри? — попита го преводачът.

— Що ми е? Глей кʻви красиви цветя цъфтят долу.

— Цветя са колкото е силиконовият ми задник! — произнесе възбудено преводачът. — Тези червените неща са мощни експлозиви. Не разбираш ли, че стрелят по нас с торпеда!

Това бе напълно достатъчно да извади Бил от вцепенението и да го докара до състояние на хладно отрезвяване и студена пот. Стреляли по тях? Изведнъж той си спомни за мисията. В този момент малкият картонен кораб се люшна заплашително.

— Помощ! Помощ! — изпищя преводачът.

Корабчето започна да се върти, да подскача и да се тресе — все движения, дето космическите кораби ги правят само когато ги фрасне нещо. Бил разпери ръце към перилата, но не ги улучи и си блъсна главата в стената. Пелената на безсъзнанието се спусна внезапно. Което не беше чак толкова лошо, имайки предвид какво се случи след това.

Корабът на Бил се разпадна от ударната вълна на атомните торпеда.

— Гравишут — промърмори той, когато дойде на себе си. — Много мило.

Докато се снижаваше през лепкавата мъгла, която беше всъщност част от постоянния плътен облачен слой над лицето на Цурия — особено когато се опитвате да я снимате от космоса, — той погледна надолу и забеляза, че повърхността се носи доста бързо насреща му.

Дали нещо не беше станало с гравишута? Не трябваше ли някъде да има прибори за управление?

Той започна да ровичка и опипва, но докато открие приборите, повърхността го застигна, халоса го и позволи на милостивата пелена на безсъзнанието да го обгърне за втори път.