Даниел Стийл
Звезда (9)

Девета глава

Поканата дойде в кабинета му и като я видя, той се усмихна. Баща му бе излязъл прав. Бе научил новината миналата седмица от вестниците. Харисън Баркли бе избран във Върховния съд и Спенсър бе поканен на церемонията по встъпването му в длъжност.

За него годината бе добра, изпълнена с напрегнат труд и населена с хора, които харесваше. Фирмата Андерсън, Винсънт и Собрук бе доста консервативна, но за своя собствена изненада, това му харесваше. Справяше се добре. Вече бе помощник на един от съдружниците. А и баща му бе доволен от него. В началото между двамата имаше търкания, особено относно Барбара.

Родителите му бяха наели къща в Лонг Айлънд през лятото, когато той се върна, и Барбара прекара там с двете си дъщери почти целия август. Алисия и Уйлям Хил бяха разчитали и Спенсър да се настани там. Не можеше да отлага до безкрайност. Прекара два уикенда в къщата при Барбара, която непрекъснато се стремеше към него, а очите на родителите му бяха пълни с очакване. Тя го била чакала, рече майка му. Тя те обича, убеждаваше го баща му. И най-накрая Спенсър избухна. Тя бе чакала Робърт, не него и той не бе виновен за смъртта на брат си в Пасифика. Беше хубаво момиче, той самият обичаше племенниците си, но тя си бе съпругата на брат му. Достатъчно бе това, че Спенсър бе станал юрист. Не бе задължен към родителите си и към мъртвия си брат дотам, че и да се ожени за вдовицата му.

Барбара си отиде разплакана, последва грозна сцена с родителите му. Малко след това и той си замина от Лонг Айлънд, решен да не се връща повече. Видя се с родителите си чак през есента. По това време Барбара се бе върнала с момичетата в Бостън, а неотдавна той научи, че излизала със сина на влиятелен и ключов политик. Това бе прекрасен избор и той се надяваше тя да бъде щастлива. Всичко, което искаше за себе си, бе да сполучи, както и да гради сам живота си.

Ню Йорк му харесваше, но Калифорния все още му липсваше. Неведнъж се улавяше, че мисли за Кристъл. Но вече далеч по-рядко. Просто бе прекалено надалече и сякаш не съществуваше реално. Бе като рядко красиво видение, като диво цвете на някой планински връх, което никога отново няма да видиш, но винаги ще помниш.

Получи писмо от Бойд, когато се роди дъщеричката му, научи и за това, че Том и Беки очаквали второ бебе, но в писмото нямаше нищо за Кристъл. Всичко това му се виждаше толкова отдалечено във времето и пространството! За него беше сякаш част от войната, епизод от някакъв друг живот.

Бе потънал в работа за Андерсън, Винсънт и Собрук, бе научил сума нови неща за новото данъчно законодателство. Истинските му интереси бяха към криминалните престъпления, но никой от клиентите им нямаше проблеми в това направление. Той помагаше да се уреждат сделки с имоти, да се осъществяват усложнени завещания и това бе интересна работа, която можеше да обсъжда с баща си.

На вечеря с родителите си разбра, че и те бяха получили покана. Но баща му каза, че бил прекалено зает, за да присъства на церемонията.

— Ти ще отидеш ли?

— Едва ли, татко, та аз почти не го познавам — усмихна му се Спенсър.

Баща му също се справяше добре. Току-що бе поел процеса по важно наказателно дело и Спенсър много искаше да научи нещо повече от прочетеното по вестниците.

— Трябва да отидеш. Добре е да поддържаш контакти с подобни личности.

— Ще се постарая, но не знам дали ще мога да се измъкна от службата — Спенсър се усмихна. Изглеждаше по-млад, отколкото би трябвало на неговите двайсет и девет години. Бе загорял по време на уикендите, прекарани на плажа, играеше и редовно тенис. — Ще се чувствам глупаво, ако отида, татко. Той наистина не ме познава добре. А и нямам време да ходя до Вашингтон.

— Можеш да намериш време. Сигурен съм, че фирмата ще поиска да присъстваш…

Винаги отговорности и задължения. Понякога това го изтощаваше. Животът му тук бе сякаш изпълнен единствено с очакванията на другите към него. Това си бе част от битността на възрастния вече мъж, да бъдеш в „истинския“ живот. Но той не бе сигурен, че му харесва.

— Ще видим…

За негова изненада няколко дни по-късно съдружникът във фирмата, за когото работеше, повтори думите на баща му. Спенсър спомена за поканата, докато пийваха в Речния клуб и патронът му предложи да отиде на церемонията по встъпване в длъжност на Харисън Баркли.

— Чест е да получиш такава покана.

— Но аз почти не го познавам, сър.

Същото бе казал и на баща си, но старшият съдружник поклати глава.

— Няма значение. Един ден тази връзка може да се окаже важна. Трябва винаги да се съобразяваш с подобни неща. Всъщност, бих искал силно да ти препоръчам да отидеш.

Спенсър кимна в знак на това, че приема съвета, ала наистина се почувства глупаво. Фирмата отиде дори дотам да му направи резервация в Шоръм и той пристигна с влак във Вашингтон един ден преди церемонията.

Стаята, която му бяха запазили, бе просторна и хубава; той се усмихна на себе си, седна в удобния кожен фотьойл и си поръча скоч по вътрешния телефон. Добре се живее така, помисли си. А може би и срещата със семейството Баркли щеше да бъде приятна. Очакваше и Елизабът да бъде там. Не бе чувал нищо за нея, откакто бе постъпила във Васар. Сигурно си имаше други гаджета, а и той не бе лишен от вниманието на дамите. Водеше ги на вечери в 21, Павилион и Уолдорф^[1]. Ходеха на партита, на театър, играеха тенис в Кънектикът и Ийст Хамптън, ала не бе влюбен в никоя.

Три години вече, откак бе свършила войната и всички сякаш се надпреварваха да се женят. Той не изпитваше неотложна нужда да го стори, искаше още време да подреди мислите в главата си. Практикуването на правото някак си не бе единственото, към което се бе устремил. Харесваше му повече, отколкото бе предполагал първоначално, но вътрешно в себе си признаваше, че в него липсваха емоциите. Все още се опитваше да измисли как да го съчетае с нещо по-предизвикателно и изискващо повече интелектуални усилия. На двайсет и девет години той предполагаше, че животът му бе приготвил още много удоволствия в бъдеще, преди да се установи и да се задоми. Първо трябваше да намери подходящото момиче, а то още не се бе появило.

Той едва бе започнал да се изправя на краката си след прекъсването, предизвикано от войната и шока от смъртта на брат му. Мъката от тази загуба вече бе започнала да се разсейва.

Четири години бяха минали от смъртта на Робърт, но родителите му все още говореха често за него. Спенсър обаче вече не се чувстваше толкова лично отговорен да бъде негов заместник. Той си бе отделна личност, имаше моменти, когато се чувстваше силен и непобедим, във всеки случай здраво държеше юздите във всичко, с което се заемеше. Понякога бе самотен, но не бе сигурен, че има нещо против. Обичаше да е сам. И въпреки че правото не бе онова, към което се бе стремил, бе започнал да го харесва.

Утрото на следващия ден бе слънчево и ярко. В хладната септемврийска утрин Спенсър отиде в сградата на Върховния съд, за да присъства на церемонията по полагането на клетвата. Облечен бе в тъмен костюм на райе, с тъмна връзка и с блестящата си тъмна коса и сините си очи изглеждаше много привлекателен. Няколко жени се извърнаха да го погледнат, но той изглежда не ги забеляза. Успя да стисне ръката на съдията Баркли, малко преди тълпата да го погълне и да го отнесе. Не срещна познати и съжали, че баща му не можа да дойде.

Следобед посети паметника на Вашингтон, мемориала на Линкълн и се върна в хотела да хапне нещо, преди да се облече за празненството, на което бе канен вечерта. По случай встъпването в длъжност на съдията семейство Баркли даваше официален прием в хотел Мейфлауър.

Спенсър излезе от хотела и извика такси до Мейфлауър. Там търпеливо изчака опашката от гости и накрая бе топло поздравен от Присила Баркли.

— Колко мило от ваша страна, че дойдохте, мистър Хил! Видяхте ли се с Елизабът?

— Благодаря. Не, не сме се срещали.

— Видях я преди минутка. Сигурна съм, че много ще се зарадва да ви види.

Той направи крачка встрани, за да поздрави и съпруга й, а сетне бързо се придвижи, за да стори място на следващите от опашката. Отиде на бара, поръча скоч и вода и се огледа наоколо.

Повече от мъжете бяха възрастни, жените бяха облечени в скъпи дълги рокли. Беше интересна сбирка от най-известните и най-влиятелните хора в страната и той изпита истинско вълнение, че бе сред тях. Сръбна от питието си и разпозна още един от съдиите във Върховния съд; сетне видя една млада жена да разговаря с възрастен мъж и, когато тя се обърна, разбра, че това бе дъщерята на съдията Баркли. Изглеждаше много по-възрастна, отколкото преди година и някак си по-хубава. Усмихна му се в знак, че го бе видяла. Той си припомни колко уравновесена и колко привлекателна му се бе сторила последния път, когато се срещнаха. Видя му се по-хубава, отколкото я помнеше. Приближи усмихнат към нея, а кафявите й очи сякаш светнаха от удоволствие. Кестенявата й коса сега бе по-къса, бе облечена в поразителна, бяла, сатенена рокля, която подчертаваше тена, придобит край езерото Тахо. Беше силно удивен от нейната привлекателност, далеч по-голяма бе, отколкото си я спомняше.

— Здравейте, как сте? Как е във Васар?

— Досадно — усмихна му се тя и погледите им се срещнаха. — Мисля, че съм прекалено възрастна да ходя в колеж.

Васар й се бе сторил прекалено детински. Само след три месеца тя вече умираше от желание да завърши и да прави нещо друго, но й оставаха още три години. А след като бе започнала втората си година, вече се питаше дали щеше да издържи до края.

— Поукипси е направо ужасен.

— След Калифорния дори Ню Йорк понякога изглежда така. И зимите са доста студенички, нали? — засмя се той. Самият той се бе оплаквал много от студа миналата година, но вече бе свикнал, а и му харесваше оживеният Ню Йорк, който бе съвсем различен от сънливия Поукипси.

— Много мило, че дойдохте. Сигурна съм, че баща ми се е трогнал — рече учтиво тя, а Спенсър едва не се изсмя. При тази тълпа от стотици колеги и приятели, която се въртеше около него, бе трудно човек да си представи, че съдията Баркли ще се трогне от присъствието на млад и второстепенен юрист.

— Много мило от негова страна, че ме покани. Сигурно е много доволен от новия си пост.

Тя му се усмихна и отпи от джин — тоника си.

— Доволен е. Също и мама. Тя много обича Вашингтон. Родена е тук, знаете ли?

— Не знаех. Мисля, че и на вас ще ви е забавно тук. Пускат ли ви да излизате от колежа?

— Не много често. Миналата година почти не видях Ню Йорк. Но ще опитам да прекарам ваканциите тук, с родителите си.

Побъбриха малко и, когато гостите започнаха да се разполагат, Спенсър направи справка в една от схемите на разположение и откри, че е поставен на нейната маса. Реши, че това бе дело на майка й, нямаше и представа, че самата Елизабът бе поискала да стане така, когато преглеждаха заедно с майка си списъка на гостите. Миналата година той й бе направил силно впечатление и тя бе разочарована, че не бе направил опит да я намери във Васар.

— Как ви харесва работата ви във фирмата в Ню Йорк? — тя вече не помнеше името й, но помнеше, че бе от известните.

— Харесва ми — усмихна й се той, докато й помагаше да се настани.

— Това май е изненада за вас?

Очите му й се усмихваха. Той също седна.

— Така е. Защото изобщо не бях сигурен, че искам да работя като юрист.

— А сега сигурен ли сте?

— Малко или много — да. Все си мислех, че ще става по-трудно и по-интересно, но засега не е така. Всъщност, работата е много приятна.

Тя кимна, а сетне гордо се усмихна, отправила поглед към масата на баща си наблизо.

— Вижте докъде води тази професия.

— Боя се, че не и за всички. Но аз съм доволен от това, което върша в момента.

— Мислил ли сте някога да влезете в политиката? — попита тя, след като сервираха първото — омари в гъст сос, придружени с бяло вино.

Спенсър я погледна развеселен. Погледът й бе все така настойчив, всепроникващ и тя не се боеше да задава сериозни въпроси. Миналата година това му се бе понравило, а сега отново го порази. Не се страхуваше да се заеме с каквото и да е и той се възхищаваше от това й качество. Елизабът сама грабваше инициативата и тръгваше напред. Беше жена, която владееше положението — върху себе си, върху околните, а той подозираше, че ако имаше възможността, би доминирала и над близките си.

Сега го гледаше с интерес, самата тя бе въвлечена силно в политиката, благодарение на баща си.

— Брат ми имаше аспирации в тази посока, или поне си мислеше, че има. Но аз не съм сигурен, че това е за моята уста лъжица.

— Ако бях мъж, щях да се заема именно с политиката.

Беше напълно уверена в себе си и той малко й завидя, макар и да се засмя. Беше самата смелост. Спомни си, че предишния път, когато я видя, му бе казала, че би искала да стане юристка.

— Какво учите във Васар?

— Изкуство. Литература. Френски. История. Нищо особено.

— А какво бихте искала да правите? — заинтригуваше го с бързия си ум и прекия си подход към нещата. Елизабът Баркли определено не бе свенлива теменуга.

— Да напусна училище и да се заема с нещо полезно. Мислех си да дойда за известно време във Вашингтон, но татко направо побесня като му споменах. Той иска първо да завърша колежа.

— Вижда ми се разумно. Остават ви само три години още… — Но и на него този период му се стори твърде дълъг.

— Връщахте ли се в Калифорния?

— Не, не съм — каза го със съжаление. — Наистина нямах време, а и последната година мина сякаш много бързо.

Тя кимна — за някои неща тази констатация важеше и за нея, за други — не. Ходила си бе в Калифорния по Коледа за бала си за представяне пред обществото, както и за бала, даден в нейна чест в извънградския клуб Бърлингъм малко преди това. А лятото, както винаги, бе прекарала на езерото Тахо. Тази зима обаче възнамеряваше да посещава по-често Ню Йорк и Вашингтон. А и родителите й вече я бяха поканили за Коледа в Палм Бийч.

Оркестърът засвири и, преди да сервират главното ястие, Спенсър я покани на танц, точно свиреха Въображение.

Той я поведе внимателно по дансинга. Тя танцуваше красиво, а той гледаше лъскавата, кестенява коса и загорелите й рамене. Всичко в нея говореше за здраве, благоденствие и сила. Каза му, че следващото лято щяла да ходи в Европа с родителите си, с кораба Ил дьо Франс, попита го дали е ходил в Европа, на което той отговори отрицателно. Баща му бе обещал такова пътешествие като завърши колежа, но тогава избухна войната и той се записа доброволец, така че вместо за Европа, замина за Пасифика. Тя спомена също, че след няколко седмици щяла да ходи в Ню Йорк на гости на единия от братята си. Йън Баркли работеше в една юридическа фирма, която бе дори по-знаменита от тази, която бе наела Спенсър.

— Познавате ли го? — тя вдигна поглед в очакване на отговора, изглеждаше съвсем млада и много хубава, а той май започваше да усеща ефекта на уискито. Харесваше му допирът до кожата й под ръцете му, за пръв път усети уханието на парфюма й, когато излязоха да танцуват.

— Не, не го познавам. Но баща ми го познава. — Спомни си, че баща му бе споменал за младия Баркли, който пледирал в неговата съдебна зала. — Трябва да ни запознаете — за пръв път той предлагаше нещо, което предполагаше отново да се срещнат.

— Бих се радвала да го сторя.

Имаше победоносен, дори в известна степен царствен вид, когато той я отвеждаше обратно към масата. Седнаха и поговориха с приятелите на родителите й, а към края на вечерта на него му се струваше, че вече я бе опознал малко по-добре. Играеше тенис, обичаше да кара ски, говореше слабо френски, мразеше кучетата и не се интересуваше Бог знае колко от децата. По време на десерта си призна, че би искала сама да постигне нещо в живота, а не само да играе бридж и да ражда деца. За него бе очевидно, че бе луда по баща си и би искала да се омъжи за някой като него, за мъж, който се е устремил нанякъде, както се изрази самата тя, а не за някой, който да се задоволи с това да се отпусне в креслото си, а животът да си тече покрай него. Искаше да се омъжи за влиятелен мъж. Беше твърде млада, за да е съвсем сигурна в това, още нямаше двайсет години, но бе наясно със себе си, а и имаше достатъчно възможности да срещне именно такъв мъж. В един миг, докато излизаха от балната зала, на него му стана ясно, че тя би харесала Робърт много повече от него.

— Бихте ли искала да отидем да пийнем по нещо? — самият той се учуди на думите си, но във всеки случай му харесваше да разговаря с нея.

— Добре. Къде сте отседнал? — кафявите й очи бяха вперени право в неговите. Не се страхуваше от нищо, най-малкото от Спенсър.

— В Шоръм.

— Ние — също. Можем да пийнем в бара. Ще отида да кажа на мама.

Тя го направи и след няколко минути двамата си тръгнаха.

Повечето от гостите също си бяха отишли, беше вече почти един след полунощ, а майка й не възрази тя да си тръгне със Спенсър. Един почтен, привлекателен млад мъж и тя знаеше, че можеше да му повери дъщеря си. Помаха им като си тръгваха, ала Спенсър не искаше да прекъсва изглежда важния й разговор със спикера на Конгреса. Изнизаха се тихо-тихо, взеха такси до хотела и се настаниха на една усамотена масичка в ъгъла на бара. Видя, че когато влязоха, няколко глави се извърнаха да ги погледнат. Бяха наистина поразителна двойка.

Той поръча шампанско и отново поговориха, този път по-надълго за Ню Йорк, за работата му и за Калифорния. Каза й колко много я бе харесал, че би искал някой ден да живее там, макар засега да не виждаше как да стане това, след като работеше за юридическа фирма на Уол стрийт. Тя се засмя; от своя страна пък след като завърши колежа тя би искала да се премести в Ню Йорк или може би във Вашингтон, особено сега, след като родителите й щяха да живеят там през по-голямата част на годината. Сподели още желанието си да си има собствена къща в Джорджтаун.

От думите й стана очевидно, че никога в живота й не бе й липсвало нещо. Никога не бе й хрумвало, че можеше и да не получи онова, което бе пожелала. Ала той бе отгатнал това, още когато се запозна с нея в дома й в Сан Франциско. Къщата им бе богата и красива, не бе трудно да се отгатне, че животът й е бил лек. И двамата й родители произхождаха от твърде богати семейства.

— Трябва да ни дойдете някога на гости на Тахо. Дядо ми е построил великолепна къща на брега на езерото. Обичам я още от момиченце.

Странно, но когато спомена това, той си спомни долината Алигзандър и я попита дали някога бе ходила там.

— Не, но веднъж ходих в Напа, на гости на приятели на татко. Няма кой знае какво за гледане, освен лозя и няколко викториански къщи.

Беше й се сторило много скучно, но се заинтригува, когато Спенсър обрисува долината на север от Напа; тогава тя забеляза нещо в очите му, което възбуди любопитството й. Навярно някакъв далечен спомен, във всеки случай тя разбра, че той не й каза всичко за това място.

— Имате ли приятели там? Той кимна замислен.

— Двама от мъжете, с които служих заедно в армията, живеят там.

Разказа й за Бойд и за Хироко, очите й помръкнаха, докато слушаше.

— Глупаво е било от негова страна да се ожени за нея. Никой няма да забрави онова, което се случи в Япония.

Безчувствените й думи на разглезено хлапе го подразниха. Реакцията й бе абсолютно същата като онази, с която Хироко се сблъскваше, откакто бе пристигнала в Калифорния.

Той заговори съвсем тихо, без да крие яда си.

— Предполагам, че и японците няма да забравят Хирошима.

— Нали казахте, че брат ви е бил убит в Пасифика? — погледът й го пронизваше, но той я погледна право в очите.

— Да, така е. Но не ги мразя заради това. И ние си имаме своя дял от смъртта в този район.

За нея това бе непознат пацифистичен възглед, който не съвпадаше със схващанията на баща й. Той бе ревностен консерватор и изцяло бе одобрил бомбардирането на Хирошима.

— Мразя всичко онова, което вършехме там, Елизабът. Никой не печели една война, може би само правителствата. Хората винаги губят, независимо от коя страна на фронта са.

— Не споделям мнението ви.

Думите й прозвучаха съвсем официално и той се опита да разведри обстановката, като се пошегува:

— Предполагам, че бихте пожелала да служите и в армията.

Заедно с мечтата й да бъде юристка или политичка.

— Майка ми работи за Червения кръст и аз също щях да работя там, ако не бях още малка.

Той въздъхна. Беше толкова млада, тъй наивна и силно повлияна от приказките на родителите си. Той си имаше собствени възгледи за войната, които се различаваха много от схващанията на баща му.

Спенсър се зарадва, когато тя свърши, но все още помнеше приятелите, които бе изгубил, хората, които служиха заедно с него… а и брат си. Като погледна Елизабът, се почувства не само с десет години по-голям от нея, а достатъчно възрастен да й бъде баща.

— Странно нещо е животът, нали, Елизабът? Човек никога не знае накъде ще поеме. Ако брат ми не бе загинал, аз навярно нямаше изобщо да запиша право — усмихна се кротко той, — а може би нямаше и да се срещнем.

— Необичайна гледна точка — беше заинтригувана от него. Бе откровен, мил и интелигентен, но не и толкова амбициозен, колкото би й се искало. Изглежда той просто се наслаждаваше на отлитащия живот, в очакване да види накъде ще го отвее.

— Ние сами създаваме съдбата си, не смятате ли?

— Невинаги — бе видял прекалено много, за да вярва в това. Ако бе имал възможността да гради съдбата си, животът му би бил много по-различен. — Вие смятате ли, че създавате своята?

Бе очарован от нея, както и тя от него. Бяха толкова различни.

— Навярно — изглежда бе сигурна в това и той се възхити от самоувереността и целеустремеността й.

— Вярвам, че ще успеете, дори и при най-малката възможност.

— Това изненадва ли ви? — бе тъй сигурна в себе си, тъй непоклатима и така добре се владееше след тази дълга вечер.

— Всъщност не. Изглеждате като човек, който винаги е получавал онова, което си е пожелал.

— А вие? — гласът й прозвуча по-меко. — Разочарован ли сте, Спенсър? — Запита се дали не бе изгубил някой, когото наистина бе обичал, или пък дали не се е развалил годежът му с някоя дама.

Не беше обаче така. Преди да й отговори, той замислено й се усмихна.

— Не съм разочарован. Само с променен курс. — Засмя се и наля последното шампанско. Скоро барът щеше да затвори и трябваше да я отведе при родителите й, или поне до апартамента им.

— Родителите ми искаха да се оженя за жената на брат си, за вдовицата му, когато се върнах.

— И защо не го сторихте? — искаше да узнае всичко за него.

Той я погледна прямо.

— Не я обичах. Това е важно за мен. Тя бе жена на Робърт, не и моята. Аз не съм той. Аз съм съвсем различен човек.

— И какъв е този човек, Спенсър? — гласът й сякаш го галеше в полумрачната зала, а погледът й търсеше очите му. — Какво би искал?

— Някого, когото обичам… и уважавам… Някой, с когото със смях да посрещаме трудностите… някой, който няма да се страхува да ме обича… някой, който ще има нужда от мен.

Усещаше се много уязвим, докато й казваше това, не знаеше дори защо се бе разкрил така пред нея. Питаше се дали Кристъл би се вписала в тези му изисквания. Изглеждаше малко вероятно.

Странно бе, че споменът за нея още живееше в него. Беше само едно дяволски красиво момиче от далечно и затънтено място. Всичко, което помнеше, бе колко красива и нежна бе тя и как се чувстваше самият той, когато бе близо до нея. Не знаеше какво изпитва тя, какво мисли, нито пък какво щеше да стане с нея като порасне. Не знаеше и какво изпитва Елизабът, но подозираше, че не бе нещо мило. Тя бе друга закваска, по-сурова и той не можеше да си представи тя да има нужда от някого, освен може би от баща си.

— Ако можеш да постъпиш както ти се иска, какво би пожелала Елизабът?

Тя се усмихна и отговори честно както винаги:

— Мъжът ми да е влиятелен.

— Това обяснява всичко, нали? — засмя се той, думите й бяха улучили десетката. Тя бе точно такава, за каквато я смяташе. Куражлия, умна, интересна, жизнерадостна, амбициозна и независима.

Спенсър придружи Елизабът до стаята й, пожела й лека нощ в коридора, а когато, след като отвори вратата се обърна, тя му се усмихна сърдечно.

— Кога се връщаш в Ню Йорк?

— Утре заран.

— Аз ще остана още няколко дни. Ще помогна на мама да намери къща. Но ще се върна във Васар през следващата седмица, Спенсър… — след което рече толкова тихо, че той едва я чу: — Обади ми се.

— Как да те намеря?

За пръв път си помисли, че би й се обадил, макар да не бе сигурен защо. Намираше я за прекалено властна, но все пак щеше да е забавно да вечерят заедно или да отидат на театър. Тя определено нямаше да го притесни — беше му интересно да разговаря с нея, наистина съществуваше нещо интригуващо човек да си говори с дъщерята на съдия от Върховния съд.

Каза му в кое общежитие живее и той обеща да го запомни. Сетне й благодари за вечерта.

— Прекарах чудесно.

Колебаеше се какво да предприеме след това, но тя се чувстваше съвсем удобно, застанала на прага на вратата си.

Аз — също. Благодаря ти. Лека нощ, Спенсър.

После вратата полека се затвори и тя изчезна.

Той закрачи бавно към асансьора. Питаше се дали наистина щеше да й се обади.