Даниел Стийл
Звезда (8)

Осма глава

— Къде беше цял ден? Търсих те навсякъде — майка й я чакаше в кухнята, когато тя се върна, след като се роди бебето на Хироко.

И в един отчаян пристъп на лудост, Кристъл си помисли да й каже какво се бе случило. Бе красиво, вълнуващо и много, много страшно. Защото на своите седемнайсет години тя изведнъж бе осъзнала какво значеше да бъдеш жена.

— Яздих. Не знаех, че имаш нужда от мен.

— Сестра ти не се чувства добре. Исках да отидеш да й помогнеш — Кристъл кимна. Беки непрекъснато не се чувстваше добре, поне така казваше на всички. — Иска да гледаш Уили. — Пак старата история.

— Добре.

Оливия й бе оставила чинии за миене в мивката и след като ги изми, Кристъл прекоси ливадата и отиде в къщичката на Беки. Том слушаше радио, стаята миришеше на бира, а малкият Уили се клатушкаше напред-назад, облечен само с долна ризка и гащички. Стаята бе ужасно разхвърляна. Беки пушеше в леглото в спалнята им и четеше списание. Кристъл й предложи да направи нещо за хапване, тя само кимна, без да откъсне поглед от четивото си, и Кристъл пое към кухнята да й стъкми сандвич.

— Ще направиш ли и на мен един, скъпа? — извика й развеселеният от бирата Том. — И ми донеси една бира от хладилника.

Тя отиде в предната стая да му занесе бирата и взе малкия Уили на ръце. Той си правеше торта от кал в пепелника с млякото от наполовина пълното си шише. Загука радостен, когато Кристъл го гушна. Миришеше лошо и Кристъл се сети, че никой не си бе направил труда да му смени дрешките от сутринта насам.

— Къде беше? Майка ти те търси навсякъде.

Том бе по долна риза, под мишниците му тъмнееха две големи петна от пот, излъчваше остра и силна миризма. Кристъл му се видя много хубава. Собствената му жена бе дебела и изморена, а и винаги се оплакваше; двете момичета изглеждаха така, сякаш изобщо не бяха роднини.

— Ходих на гости при приятели — рече тя необщително, все още с бебето в ръце.

— Да нямаш някой нов приятел?

— Не, нямам — сопна му се тя и закрачи обратно към кухнята.

Краката й изглеждаха безкрайно дълги в прилепналите дънки и той възхитен изгледа задника й, докато тя отиваше да му направи сандвича.

Върна се у дома си чак за вечеря, след като почисти, сготви им вечерята и окъпа малкия Уили. Направо й призляваше като гледаше как го бяха изоставили. А сега щяха да имат и второ бебе и Уили щеше да си ходи мръсен и подивял, да плаче през повечето време от глад, само защото на Беки не й се искаше да му приготви нещо за ядене.

Том излезе преди тя да си тръгне за дома и Кристъл изпита облекчение. Не й харесваше начинът, по който я гледаше, както и въпросите му за приятеля й. Нямаше такъв.

Нямаше никого, освен безвредните мечти за Спенсър. Останалите момчета се страхуваха от нея и така й бе добре. Нямаше нищо общо с тях. Техният живот бе ограничен само в рамките на долината. Нямаха и представа за света отвъд нея, а и никакво желание да го открият. За разлика от Кристъл, която се стремеше към повече, отколкото можеше да й предостави долината Алигзандър.

Беки не си направи труда да й благодари, когато си тръгваше, а в ранчото майка й й нареди да обели картофите за вечерята. Тя го направи, но след това си легна веднага. Бе твърде уморена, дори и не помисли за вечеря. Преди да заспи, пак се сети за Хироко, обеща си да отиде да я види сутринта, след църква.

Трябваше да измисли как да се измъкне от майка си и сестра си. Винаги й намираха някоя неприятна работа. Беше съвсем различно от времето, когато бе жив баща й.

За два месеца тя се бе превърнала в наемна работничка, човек, който да им върши работата, да чисти подире им, някой, на когото да се карат и когото да пренебрегват. Бе забелязала омразата в погледа на майка си, когато си мислеше, че не я гледа. Мразеше я, а Кристъл не знаеше защо. Нищо не им бе сторила, освен че обичаше баща си.

Разпуснаха ги от училище през юни, оставаше й още само една година, за да завърши. И какво след това? Животът щеше да си остане същият. Пак щеше да върши тежката работа в ранчото, щеше да наблюдава как Том съсипва създаденото от баща й и дядо й — ранчото, което Тад толкова много обичаше.

Том възнамеряваше да изкорени част от лозята тази година, след като не бе успял да продаде гроздето — за пръв път от много време насам. Вече бе разпродал и голяма част от добитъка с оправданието, че му създавал прекалено много грижи. Така банковата му сметка набъбна, но и печалбите от ранчото намаляха силно и това се усети от всички.

Беки роди малко след като Кристъл свърши училище. Този път — малко момиченце, което приличаше изцяло на баща си.

Ала бебето на Хироко бе детето, което изпълваше сърцето на Кристъл. Кръстиха го в една църква в Сан Франциско и помолиха Кристъл да му стане кръстница. Наложи се да измисля куп лъжи, за да обясни на майка си къде се бе губила цял ден, но отиде с тях. Бе очарована от видяното, чувстваше се отново жизнена и сякаш обновена, като се връщаха към долината Алигзандър.

Тази година лятото бе много приятно. Кристъл навърши седемнайсет. Прекарваше дълги часове на гости у Бойд, Хироко и бебето им. Малката Джейн приличаше много на самата Хироко като бебе, но имаше и нещо от Бойд, някоя гримаса, усмивка, а и червеникавокафявата й коса — отлична смесица от цвета на косите на родителите й. Кристъл можеше да се търкаля с часове на тревата под някое дърво в градината им, да си играе с бебето, да го прегръща и да усеща топлината на телцето му, докато то мъркаше. Посещенията й у тях бяха светлите мигове в живота й. Връщаше се в късния следобед да помогне на майка си и баба си да приготвят вечерята. Също като Том, майка й я обвиняваше от време на време, че си имала приятел, кореше я, че трябвало да помага на сестра си за децата, но тя си имаше друго наум, както и Беки.

Всички в долината говореха, че Том имал любовна връзка с Джини Уебстър. И Кристъл предполагаше, че в това имаше солидна доза истина. Попита веднъж Бойд, той сви рамене и каза, че не обръщал внимание на приказките на хората, но в същото време се изчерви толкова силно, че кожата придоби почти цвета на косата му.

Значи бе вярно. Кристъл не бе изненадана, само си помисли дали Том би посмял да направи това, ако баща й беше жив. Сега обаче нямаше значение, Тад бе починал и Том Паркър можеше да прави каквото си поиска.

Том и Беки кръстиха бебето в края на лятото, малко преди Кристъл да започне отново училище. Този път обаче Спенсър не дойде, а майка й не даде голям прием. Поканиха неколцина приятели на обяд след църковната церемония, Том се напи и си тръгна рано, а Беки и майка й плакаха в кухнята. А Кристъл бавно пое към реката, да поседи близо до мястото, където бе погребан баща й.

Трудно й бе да приеме, че само преди година той бе жив, че тя бе седяла на люлката и бе разговаряла със Спенсър. Тогава все още беше дете, мислеше си тя, но вече не беше. Изминалата година бе трудна, с големи загуби и силно страдание. Само на седемнайсет години Кристъл Уайът бе вече жена.