Даниел Стийл
Звезда (7)

Седма глава

Бебето на Хироко закъсня. Момиченцето се роди не през март, а на четвърти април.

Този следобед Кристъл бе отишла да види Хироко и тя й каза, че се чувствала уморена и зле. За разлика от Беки тя не се оплакваше никога. Винаги бе дружелюбна и сърдечна, радваше се да посрещне Кристъл.

Беше два месеца след смъртта на баща й, оттогава насам тя всеки ден идваше да види Хироко. Нямаше кой знае каква работа в ранчото, а и майка й не пропускаше да я укори или да й се сопне. Много често Кристъл се чувстваше самотна. Подозираше, че още нещо тормозеше майка й, навярно просто се чувстваше самотна без Тад и не знаеше как да реагира на самотата си. Сподели това с Хироко и приятелката й го сметна за възможно, но Бойд й каза насаме, че Оливия винаги бе била озлобена към Кристъл, дори като дете. Той помнеше маса случаи, когато я пляскаше и за най-незначителни простъпки, докато винаги бе глезила Ребека. Подозираше, че това се дължеше на факта, че Кристъл бе любимката на Тад; та дори и децата на приятелите им го усещаха. В долината това отношение бе публична тайна.

Хироко и Кристъл прекараха един спокоен следобед, а на смрачаване Кристъл се прибра у дома. Майка й бе излязла, бе отишла в града с Беки, и Кристъл помогна на баба си да сложат вечерята.

След смъртта на баща си бе отслабнала. Никога не й се ядеше. Тази вечер си легна рано, стана на изгрев-слънце, оседла коня на баща си и реши да отиде до Уебстърови.

Беше събота и не трябваше да ходи на училище, а освен това знаеше, че приятелката й ставаше рано. Ала когато стигна до дома им, Бойд я посрещна на вратата. Изглеждаше разтревожен и уморен. Родилните болки на Хироко бяха започнали още вечерта, а бебето все не се раждаше. Беше повикал лекаря от града, но той бе отказал да дойде, позовавайки се на това, че мисис Уебстър не била негова пациентка. Беше същият, който бе отказал да я прегледа преди осем месеца; не бе променил мнението си оттогава. След това Бойд бе разбрал, че се налагаше сам да акушира раждането. Нямаше как да я отведе до Сан Франциско. Доктор Йошикава му бе дал за всеки случай да прочете една книга, но нещата не вървяха според правилата. Хироко изпитвала много силни болки, той виждал главичката на бебето, ала с всеки пореден напън то отказвало да помръдне напред. Обясни това набързо на Кристъл, а тя чуваше как Хироко стене в спалнята.

— Ами доктор Чандлър? — Той се бе пенсионирал преди години и бе почти ослепял, но все пак бе нещо, за което да се заловят, В Калистога имаше акушерка, но тя отдавна бе отказала да помогне на Хироко.

— В Тексас е, на гости на дъщеря си. Опитах се да се свържа с него снощи, от бензиностанцията.

Той бе обмислял сериозно възможността да я откара в Сан Франциско, но се страхуваше да не изгубят бебето, докато пътуват.

— Може ли да я видя?

Кристъл бе израждала животни, но никога не бе виждала да ражда жена. Усети как тръпките на ужаса пробягват по гърба й, докато следваше Бойд към спалнята. Хироко се бе свила на леглото, гърчеше се, дишаше тежко, сякаш отчаяно се мъчеше да се освободи от бебето в утробата си. Погледна безпомощно Кристъл, докато се отпускаше на възглавницата.

— Бебето не ще да излезе…

Болката отново я накара да се сгърчи, Бойд хвана ръцете й, а Кристъл изпитваше състрадание към приятелката си, която се бореше безпомощна. Запита се дали бебето щеше да умре или още по-лошо… Хироко.

Без повече да му мисли, Кристъл отиде в кухнята, изми ръцете си и се върна с купчина чисти пешкири. Леглото бе изцапано с кръв, дългата черна коса на Хироко бе закрила част от лицето й. Тя отново се присвиваше, но без никаква полза. Със самоувереност, която изобщо не усещаше, Кристъл й заговори нежно.

— Хироко, нека се опитаме да ти помогнем…

Тя погледна приятелката си в очите, искаше тя да оживее и безмълвно се помоли за бебето. Спомни си за кончетата, които бе израждала, и се зае мълчаливо за работа, молейки се тези й познания да й помогнат. И без друго нямаше към кого другиго да се обърнат. Никой не би дошъл от града, оставаха само Кристъл и Бойд и треперещата малка японка. По бузите й се стичаха сълзи, но не издаваше никакъв стон. Кристъл я погледна и видя главичката на бебето. Имаше червеникавокафява коса, наполовина на косата на Бойд и наполовина — на Хироко.

— Бебето не иска да излезе — изстена тя от мъка, а Бойд й каза да се напъне отново. Този път успя, Кристъл видя как главичката помръдна с един инч напред.

— Хайде, Хироко… вече тръгна… напъни отново…

Ала тя бе съвсем слаба, за да опита отново и след като болката й постихна, Кристъл разбра в какво се състоеше работата. Бебето бе с лице нагоре, вместо надолу. Трябваше да го преобърнат. Беше го правила с животните, но мисълта да го стори с приятелката си бе ужасяваща. Погледна към Бойд и му обясни положението. Знаеше, че ако не обърнеха бебето, то можеше да умре, или дори Хироко. Кристъл знаеше, че трябваше да побързат.

Нова силна болка сякаш раздра приятелката й, ала този път тя не й каза да се напъне. Вместо това внимателно мушна ръце в нея и напипа бебето в утробата й. Не смеейки да диша, тя обърна бебето.

Хироко изплака от болка, а Бойд я държеше.

Придойде нова вълна от болки и Хироко се напъна така, сякаш искаше да отхвърли Кристъл от себе си, но Кристъл измъкна ръце и главичката се придвижи отново напред. Сетне Хироко се напъна така, както никога не бе и мислила, че ще може. Болката при излизането на бебето бе неописуема. Кристъл нададе победоносен вик, когато главичката излезе. Тялото му бе все още в утробата на майката, а то вече изплака.

Докато помагаше на Хироко да се освободи от бебето, по бузите на Кристъл се затъркаляха сълзи. В стаята цареше напрегната тишина. Хироко се напъна още веднъж, ала този път тя се смееше и плачеше едновременно, като слушаше как бебето й плачеше.

Най-сетне бебето се измъкна изцяло. Беше малко момиченце и тримата го гледаха изумени. След това излезе плацентата и Бойд я преряза, следвайки указанията в книгата си. До този момент книгата се бе оказала напълно безполезна. Кристъл бе тази, която спаси живота на бебето и тя гледаше омаяна миниатюрното му телце. Приличаше изцяло на майка си. Хироко се разплака от радост, когато го пое в ръце.

— Благодаря ти… благодаря ти…

Беше прекалено уморена, за да каже още нещо, затвори очи и притисна момиченцето си.

Сълзите на Бойд също се стичаха, докато ги гледаше двете. Гледаше с обич жена си, сетне нежно докосна бузата на бебето, преди да се обърне отново към Кристъл.

— Ти я спаси… спаси ги и двете… — сълзите му бяха сълзи на облекчение.

Кристъл тихо излезе от стаята. Слънцето вече се бе издигнало високо в небето и тя се изуми, като разбра колко дълго бе останала вътре. Часовете направо бяха отлетели, докато се бореше да спаси приятелката си и мъничкото й бебе.

След малко Бойд дойде да я види. Седеше на тревата и си мислеше колко забележителна бе природата. Никога не бе виждала нещо по-красиво от тяхното бебе. Досущ като Хироко, то сякаш бе скулптирано от слонова кост, очите му бяха също тъй присвити по азиатски като на майката, но в него имаше нещо и от Бойд. Усмихвайки се на себе си, Кристъл се почуди дали някой ден то щеше да има луничките на баща си. Той беше сякаш изненадващо остарял като гледаше от горе на долу приятелката на жена си, толкова благодарен, че не можеше да намери думите да го изрази.

— Как е тя? — Кристъл още се безпокоеше и би искала да могат да извикат някой лекар. Винаги съществуваше рискът от инфекция.

— И двете спят — усмихна се той и седна до Кристъл. — Толкова са красиви…

Кристъл също му се усмихна. Бяха две деца, пораснали именно в тази утрин. Животът им вече нямаше да бъде съвсем същият, след като бяха видели чудото на раждането, в този момент то им се видя безкрайно скъпоценно.

— Как ще я кръстите?

— Джейн Кейко Уебстър. Исках да я наречем само Кейко, но Хироко искаше да си има и американско име. Може би е права — беше натъжен, когато й казваше това, сетне се обърна към долината, в която бяха израсли и двамата. — Кейко е името на сестра й. Починала е в Хирошима.

Кристъл кимна, знаеше за това от Хироко.

— Тя е едно красиво малко момиченце, Бойд. Бъди добър с нея.

Беше странно, че му каза това. Той бе на двайсет и четири години, а се познаваха от деца. Беки се бе опитала веднъж да го свали, но нищо не излезе и Кристъл много се разочарова. Беше мил, порядъчен човек, много по-различен от Том Паркър.

Той гледаше замечтан хълмовете, докато тя му говореше. Беше хубав пролетен ден и слънцето грееше ярко.

— Татко бе винаги толкова добър с мен. Той е най-добрият човек, когото съм познавала — очите й се изпълниха със сълзи, а когато се обърна да погледне Бойд, тя ги избърса с ъгълчето на работната си риза.

— Сигурно ти липсва много.

— Така е. И… ами, сега нещата са толкова различни. Мама и аз никога не сме били близки. Нейна любимка винаги е била Беки — каза го някак между другото, с лека въздишка и се излегна на тревата. Сетне, като си спомни пак, се усмихна. — Предполагам, че си е мислила, че татко ме е глезил. Навярно е било така. Но не бих казала, че имах нещо против.

Тя отново се засмя и в един миг пак бе онова малко момиче, той обаче изпита съжаление към нея.

— Май е най-добре да се връщам при тях. Дали да й направя нещо за ядене? — не знаеше какво да стори. Кристъл се усмихна.

— Когато огладнее. Мама казва, че Беки била гладна като вълк, но тя роди лесно Уили. Кажи й да не се безпокои — тя също се изправи. — Ще дойда отново следобед или утре, ако мога да се измъкна.

Майка й винаги й намираше разни досадни работи за вършене. А сега, след като Беки очакваше да роди, непрекъснато караше Кристъл да чисти къщата вместо нея или да помага в прането. Понякога се чувстваше като робиня, докато търкаше пода на вестибюла на Беки, докато тя и майка й си пиеха кафето в кухнята.

— Пази се — той се изправи, чувстваше се неудобно за известно време, докато тя развързваше коня си, сетне се изчерви и я целуна по бузата. — Благодаря ти, Кристъл — гласът му бе предрезгавял от преживените емоции. — Никога няма да забравя това, което направи.

— Аз — също — тя го погледна прямо в очите; бе висока почти колкото него. — Целуни Джейн от мен.

Метна се на седлото и го погледна отново от горе на долу и за миг си спомни за Спенсър. По време на раждането се бе почувствала толкова близка с Бойд, че почти й се искаше да му каже. Но какво да му каже? Че бе влюбена в един мъж, който най-вероятно я бе забравил? В крайна сметка се бяха срещнали само два пъти, но все пак, докато яздеше към дома, усмихната сама на себе си, замислена за бебето, заспало в ръцете на Хироко, тя се улови, че отново си мечтае за него. Това бе всичко, което имаше, мечтите за него, спомените за баща си и снимките на кинозвездите, окачени в спалнята й.