Даниел Стийл
Звезда (6)

Шеста глава

Остатъкът от лятото се изнизваше, Кристъл помагаше в ранчото и от време на време се отбиваше да поиграе с бебето на Беки. Том все отсъстваше, ту обикаляше лозята с Тад, ту бе с приятели в града. А Джарид прекарваше всяка свободна минута с приятелката си в Калистога.

Изведнъж тя сякаш се озова съвсем сама, без да има с кого да поговори или просто да поседи.

И все по-често ходеше на кон на гости на Хироко. Кристъл я заварваше да си чете, да шие, да рисува, дори научи Кристъл как да пишат йероглифи. Беше мила жена с горещо сърце и притежаваше уменията на една култура, които очароваха Кристъл. Научи я как да прави малки хартиени птици оригами, показа й как майка й я бе научила да подрежда цветя. Нямаше я онази показност на западните маниери, всичко в нея бе, тихо, дискретно и много изтънчено.

Досущ като Кристъл, и тя бе много самотна. Все още не бе завързала приятелство с роднините на Бойд, бе разбрала вече колко дълбоко я презират, подозираше, че това никога нямаше да се промени. Ето защо бе толкова благодарна за компанията на Кристъл, а и двете жени се сприятелиха бързо в очакване на бебето на Хироко.

Когато започна училище, Кристъл пак я посещаваше често, седеше с часове до камината и подготвяше домашните си. Не й се щеше вече да се прибира. И без това майка й прекарваше повечето от времето си при Беки, а баба й непрекъснато я гълчеше. Единственият човек, който винаги намираше блага дума за нея, бе баща й, но той отново боледуваше.

След Деня на благодарността Кристъл довери на Хироко колко много се безпокои за него. Беше блед и изморен и кашляше непрекъснато. Това я ужасяваше. Човекът, който цял живот й се бе струвал несъкрушим, сега най-неочаквано западаше. Отново прекара пневмония, не бе излизал да язди със седмици.

Това принуди Кристъл да иска винаги да бъде около него. Знаеше, че ако го изгубеше, с живота й бе свършено. Той бе нейният приятел, съюзник, верен защитник, другите не се и замисляха, преди да се нахвърлят върху нея, да я обвиняват за дреболии, да я ругаят за неща, които не бе извършила.

Тя не искаше да постъпва като Беки. Не искаше по цял ден да седи в кухнята си, да пие кафе и да пече курабии, не искаше да клюкарства с другите жени, нито пък да се омъжи за някой като Том и да му народи деца. През последните две години Том Паркър бе надебелял, винаги вонеше на бира, освен през уикендите, когато смърдеше на уиски.

Кристъл знаеше, че не бе като другите. Винаги бе усещала инстинктивно, че бе различна, знаеше, че и баща й разбираше това. И Хироко — също. Отдавна бе споделила с милата японка, че понякога си мечтае да попадне в киното. Но сега нямаше как да изостави баща си. Не би го изоставила за нищо на света. Но някой ден… може би някой ден… Мечтата за Холивуд никога не я напускаше… както и мечтата за Спенсър. Но тя не бе споделила чувствата си към него с Хироко и с Бойд, макар да им казваше всичко останало.

Бяха единствените й приятели и тя често ги посещаваше. Хироко бе единствената приятелка, която бе имала, и Кристъл я обичаше отдавна. Хироко й даваше топлотата и куража, които не можеше да вземе от никой друг, освен от баща си.

Споделяше с нея страха си, че никога не би могла да се измъкне от долината, че мечтите й нямаше да се сбъднат. А в същото време тя обичаше долината. Чувствата й към нея бяха силно преплетени с обичта й към баща й. Обичаше земята, дърветата, извивките на хълмовете, планините зад тях. Обичаше дори и уханието на долината, особено напролет, когато всичко бе свежо и ново, а дъждовете обагряха околността в смарагдово зелено. Да живееш тук не бе най-лошата съдба, която човек можеше да си представи, дори и ако това означаваше да се откаже от мечтите си да попадне в киното. Само дето не искаше да се омъжи за човек като Том Паркър. Дори мисълта за това я караше да настръхне.

— Лошо ли се държи със сестра ти? — понякога Хироко проявяваше любопитство към другите. За нея те всички бяха непознати, дори и сестрата на мъжа й, която най-сетне се бе омъжила — навреме, за да роди детето си.

— Мисля, че се държи гадно, като е пиян. Не че тя ми е казвала. Преди няколко седмици окото й бе насинено. Каза, че паднала от стола. Мисля, обаче, че на мама е казала истината.

Те двете все още държаха Кристъл настрани. Всички я държаха настрани. Беше опасно красива и всички жени, които я познаваха, се чувстваха някак си заплашени, освен Хироко, която бе съвсем различна от тях. Бяха странна двойка, едната — висока и слаба, другата — мъничка; едната — с блестяща черна коса, другата — с дълга руса грива като на паломино^[1]. Едната — представителка на култура, съвсем свободна и богата на думи и жестове, другата — тъй сдържана и скромна. Произхождаха от различни светове, но се бяха сбрали на това място и бяха станали сестри.

— Може би някой ден ще отидеш в Холивуд, а аз и Бойд ще ти дойдем на гости.

Двете се засмяха; вървяха по пътя, водещ към къщата на Уебстърови и си говореха за мечтите си. Хироко искаше един ден да има хубава къща и много деца. Кристъл мечтаеше да пее, искаше да отиде някъде, където хората нямаше да я обиждат. Имаше нещо общо, което ги свързваше. По различни причини и двете бяха отхвърлени от останалите — немили-недраги.

Хироко се нуждаеше от разходки, но не искаше да излиза сама, а на Кристъл винаги й бе приятно да върви с нея. Понякога разговаряха с часове, Хироко забелязваше и най-дребните подробности — най-малкото цвете, най-нежната пеперуда, които по-късно скицираше. И двете изпитваха еднакво силна обич към природата. Кристъл вече се чувстваше тъй близка с нея, че можеше да си позволи да я закача.

— Виждаш всичките тези неща, защото си по-близо до земята от мен, Хироко.

Японката се смееше. И двете искаха да отидат в града, но знаеха, че не биваше да ги виждат заедно. Това щеше да предизвика страхотна буря от негодувание. Бойд я покани да отиде с тях в Сан Франциско, но тя се боеше да изчезне за толкова дълго, майка й сигурно щеше да забележи отсъствието й, а и баща й можеше да се нуждае от нея.

Към Коледа той бе вече прекалено слаб да става от леглото и Кристъл не ходи у Уебстърови няколко седмици. Когато най-сетне се появи през януари, на лицето й бе изписано всичко. Тад Уайът умираше. Тя седна в кухнята на Хироко и заплака, по-възрастната й приятелка я бе прегърнала. Мислеше си, че сърцето й ще се пръсне, като го гледаше как гасне ден подир ден. Всички в ранчото вече плачеха непрекъснато. Баба й, Оливия, Беки. А Джарид изобщо не се вясваше, не можеше да понесе да гледа как баща им си отива.

Кристъл седеше с часове при него, насърчаваше го да хапне, шепнеше му тихо, докато го завиваше с още одеяла, а като го гледаше, сълзите безшумно се стичаха по бузите й. А Тад искаше да вижда до себе си тъкмо Кристъл. Викаше Кристъл, когато бълнуваше, нея търсеше, когато се събудеше. Рядко викаше жена си, никога — Беки. За него сега те бяха чужди, тъй, както Кристъл — за тях. Само тя се грижеше най-внимателно за него, дори помагаше на майка си да го изкъпе.

Ала обичта й към него само озлобяваше още повече майка й. Тя смяташе, че взаимната им обич бе неестествена и ако той не бе толкова болен, щеше да му го каже. Вместо това тя рядко обелваше дума с Кристъл, но нея всъщност това не я и интересуваше. Всичко, което бе от значение за нея сега, бе баща й. Обичта й към него дори засенчи спомените за Спенсър.

Беки отново бе бременна, Том се опитваше да върти ранчото, обаче бе прекалено често пиян, за да го върши. Сърцето на Кристъл се късаше като го видеше да пристига с колата пред главната къща. Необходимо бе да употреби всичките си усилия, за да не му каже какво мисли за него, но заради баща си замълчаваше. Не искаше да го тревожи, искаше всичко да си остане постарому. През февруари обаче вече знаеше, че това бе невъзможно.

Ден и нощ седеше до леглото му, държеше ръката му, не го оставяше никога, освен да се изкъпе и да хапне набързо в кухнята. Страхуваше се, че ако го остави, щеше да умре. Спря да ходи на училище, не излизаше изобщо от къщи, освен за няколко минути, да глътне свеж въздух на верандата или да изтича бързо до реката, преди да се е стъмнило.

Веднъж Том я последва и я загледа с похотлив поглед — тя бе седнала в едно сечище, потънала в мисли за баща си, а сетне и за Спенсър. Не бе чувала нищо за него, откакто бе дошъл за кръщенето на малкия Уили, но и не бе очаквала. Бойд получи писмо от него по Коледа, пишеше, че бил щастлив в Ню Йорк, че харесвал работата си, казваше, че щял да им се обади, ако дойдел в Калифорния. Ала той бе твърде далеч, за да й помогне сега. Никой не би могъл да й помогне, освен Бог. Затова тя се молеше всеки ден Той да запази баща й, макар дълбоко в сърцето си да знаеше, че това нямаше да стане.

Същата вечер тя седна на стола до леглото на баща си, гледаше го как се унася. След полунощ той отвори очи и се огледа. Изглеждаше по-добре отпреди, умът му бе ясен и той се усмихна на Кристъл. Майка й спеше на дивана във всекидневната, а Кристъл отдавна спеше на стола до леглото му. Събуди се моментално, щом той се размърда и му предложи глътка вода.

— Благодаря ти, мила — гласът му сякаш бе малко по-силен. — Трябва да отидеш да си легнеш.

— Не съм изморена още — прошепна тя в полумрака, искаше да бъде при него. Ако го оставеше, той можеше да умре, а докато беше при него, може би щеше да живее… може би…

— Искаш ли малко супа? Баба сготви супа от пуйка тази вечер, много е вкусна.

Русата коса се спускаше на раменете й като тюлена завеса. Той я погледна с онази обич, която бе изпитвал към нея през всичките тези шестнайсет години. Искаше му се да е тук винаги, за да може да я закриля. Знаеше колко груби бяха към нея другите, колко ревниви, колко дребнави, дори и собствената майка на момичето, и всичкото това, само защото Кристъл бе тъй красива.

Дори и момчетата от долината се бояха от нея, бе прекалено хубава, за да е истинска, ала все пак тя бе истинска, съвсем истинска. Той я познаваше много добре, гордееше се, че бе израснала такава. Освен че бе красива, тя бе смела и умна. От месеци подозираше, че се среща с Хироко, и макар да имаше опасения относно тази връзка, не се опита да я спре. Неведнъж му се бе искало да я попита що за човек бе японката, но реши да не го прави. Тя имаше правото на свой собствен живот, на свои собствени тайни. И без това имаше тъй малко развлечения.

Той отклони супата и се облегна на възглавницата, вгледан в нея; молеше се животът да бъде благосклонен към нея, да си намери един ден добър мъж и да бъде щастлива.

— Никога не се отказвай от това, момиченце… — едва-едва прошепна той и отначало тя не го разбра.

— От кое, тате? — И нейният глас бе тих като неговия, само пръстите й, преплетени с неговите, бяха много по-силни.

— От ранчото… долината… тук ти е мястото… досущ както и на мен… просто това… — дишаше трудно — … но ранчото винаги… ще е… тук за теб.

— Знам, тате — не искаше сега да говорят за това. Все едно се сбогуваше с нея, а тя нямаше да му позволи да го стори. — Сега се опитай да поспиш.

Той поклати глава. Нямаше време. Беше спал твърде дълго, сега искаше да поговори с най-малкото си дете, с любимката си, с неговото момиче.

— Том не знае как да върти ранчото — тя самата знаеше това много добре, но не каза на баща си, а само кимна. — А един ден Джар ще поиска да се заеме с нещо друго, той не обича земята… така, както я обичаме аз и ти… когато видиш свят и мама си е отишла, Кристъл, искам да се върнеш тук… да си намериш един добър мъж, някой, който ще е мил с моето момиче — той й се усмихна, а нейните очи се изпълниха със сълзи, докато стискаше силно ръката му — … и да заживееш добре тук.

— Не ми говори така, тате… — тя едва говореше през сълзи, допря бузата си до неговата и го целуна по челото. Беше студено, влажно и лепкаво. Сетне се отдръпна, за да го погледне отново. — Ти си единственият мъж, когото искам.

В един момент на заслепление тя искаше да му каже за Спенсър, че бе имало някой, когото тя харесва… харесва твърде много… би могла и да се влюби в него. Ала той бе само мечта, като кинозвездите, боднати на стената в спалнята й. В живота на Кристъл Уайът Спенсър Хил никога не бе съществувал реално.

— Сега поспи малко — само това можеше да му каже, защото дори неколкоминутният им разговор го бе оставил изтощен и без дъх. — Обичам те, татко.

Тя прошепна тези думи, когато очите му се бяха притворили, но сетне, когато той отново ги отвори, я погледна и й се усмихна.

— И аз те обичам, момиченце. За мен ти винаги ще си останеш моето… момиченце… сладката, сладката Кристъл.

След тези думи той отново притвори очи, изглеждаше тъй спокоен в съня си. Тя държеше ръката му и го гледаше. Облегна се назад на стола си, все още стиснала ръката му в своята, и след няколко минути и тя се унесе, изтощена от напрежението да го гледа ден след ден.

А когато се събуди, небето бе сиво, стаята — студена, а баща й бе умрял, стиснал ръката й. Последните му думи, последните му мисли и последното му сбогом бяха за Кристъл.

Когато разбра, че бе починал, очите й се разшириха до крайност. Тя нежно положи ръката му до хълбока му и след като го погледна последно през сълзи, излезе от стаята, затвори вратата и без да каже и думица някому затича с все сила към реката.

Плачеше вече с глас, тялото й се тресеше от риданията. Остана там задълго, а когато се върна у дома, майка й плачеше силно в кухнята, а Минерва се бе изправила безмълвна и вареше кафе. Бяха го намерили мъртъв.

— Баща ти почина — тя изрече думите почти ядно, когато Кристъл влезе в стаята, с набраздено от сълзите лице. Бе по-скоро обвинение, отколкото мъка, сякаш Кристъл можеше да попречи на смъртта.

Тя кимна, побоя се да им каже, че бе знаяла, преди да излезе, питаше се отново и отново можеше ли да направи нещо, за да му попречи да умре. Спомни си думите му от снощи… искам да се върнеш отново тук… Знаеше колко много обичаше тя това място, то бе част от нея, както бе било и част от него, и винаги щеше да бъде. Тя винаги щеше да вижда баща си тук, в този дом, но по-често — по хълмовете, яхнал коня си, или подкарал трактора из лозята.

Изпратиха Джарид в града, човекът от погребалното бюро взе Тад по-късно същата сутрин. Приятелите и съседите дойдоха да отдадат последната си почит към него, жена му и тъща му стояха там, приемаха съболезнованията и плачеха. Оливия с благодарност погледна през сълзи Том… а Кристъл се опита да прикрие ненавистта си съм него. Само при мисълта, че той щеше да разори ранчото, тя потрепери. Ала Кристъл не можеше да мисли дори и за това, единствената й мисъл бе за човека, когото бе обичала. За баща й. Него вече го нямаше, а тя, изплашена, изгубила най-близкия си, бе останала сред чужди хора.

Погребението бе на следния ден, погребаха го в сечището край реката. Беше място, което Кристъл познаваше отлично. Тя често ходеше там, сядаше и потъваше в мисли, или плуваше. Изпита утешение, че баща й щеше да е наблизо и да я наблюдава. Знаеше, че той щеше да бъде винаги с нея.

Онзи следобед тя изчезна за известно време и отиде да види Хироко. Трябваше да роди след няколко седмици, затова когато Кристъл влезе безшумно във всекидневната, тя се надигна тежко и полека. Очите на Кристъл издаваха всичко, преживяно от нея, а и Бойд й бе казал, че Тад Уайът най-накрая бе починал. Бе й се искало да отиде при Кристъл, но знаеше, че нямаше начин да го стори. Нямаше да я пуснат да я види. И ето я сега тук, едно отчаяно дете, което се разрида, протегнала ръце към Хироко. Сърцето й се късаше, докато плачеше. Без баща й животът никога нямаше да бъде отново същият. Беше я оставил сред хора, които тя инстинктивно усещаше, че не я обичат.

Кристъл остана дълго у Уебстърови, а когато си тръгна към ранчото, бе вече тъмно и майка й я чакаше. Беше седнала с каменно лице на дивана във всекидневната и се втренчи ядно в сломената от мъка и умора Кристъл.

— Къде беше?

— Трябваше да се махна оттук.

Това бе самата истина. Не можеше да понесе потискащата атмосфера, хората, които се точеха с часове и носеха подаръци и храна, с която да се подкрепят в мъката си. Ала тя не искаше храна, искаше татко си.

— Попитах те къде беше.

— Навън, мамо. Няма значение.

Бе отишла на кон до Уебстърови. Бе твърде далеч да ходи пеша, а и бе твърде изморена дори и да се опита да го направи, след емоциите на последните дни.

— Сигурно спиш с някое момче, нали?

Кристъл се взря с недоумение в майка си. Не бе излизала със седмици, почти не бе напускала мястото си до леглото на баща си, освен да отиде до тоалетната.

— Разбира се, че не. Как можеш да кажеш такова нещо? — Очите й се изпълниха със сълзи от грубите думи, толкова типични за майка й.

— Знам, че нещо си замислила, Кристъл Уайът. Знам по кое време свършвате училище. А през повечето дни не се прибираше до тъмно. Да не ме смяташ за глупачка? — Беше побесняла, човек едва ли би си помислил, че току-що бе погребала мъжа си. Беше се превърнала от скърбяща вдовица в усойница.

— Мамо, недей… моля те…

Бяха погребали баща й едва тази сутрин, а омразата и обвиненията вече започваха.

— Ще свършиш като Джини Уебстър. Бременна в седмия месец, поне има късмета да се омъжи.

— Това не е вярно.

Не можеше да каже нищо повече, ридаеше силно, единственото, за което можеше да мисли, бе за това, че бе изгубила баща си. Не можеше да повярва, че майка й можеше да й отправи подобни обвинения. Разбира се, тя имаше предвид отсъствията на Кристъл от дома, когато посещаваше Хироко.

— Баща ти вече го няма, за да слуша лъжите ти. Не си въобразявай, че ще можеш да ме будалкаш. И ако смяташ да си разиграваш коня както ти се харесва, Кристъл Уайът, можеш да се изнесеш оттук. Няма да ти позволя да си разиграваш коня. Това е едно уважавано семейство и не го забравяй никога!

Кристъл гледаше с невиждащи очи майка си, която закрачи горделиво към стаята, където бе починал съпругът й, стиснал ръката на дъщеря си. Дъщерята, която вече бе останала сама, без закрила.

Тя постоя във всекидневната, заслушана в тишината, потънала в мъка по баща си. Сетне полека отиде до стаята си и легна в леглото, което бе делила със сестра си. Чудеше се защо я ненавиждаха толкова много. Никога не й бе хрумвало, че това бе, защото той я бе обичал. Но имаше и още нещо — защото тя изглеждаше така… защото вървеше така… защото ги гледаше така.

В тъмното, легнала облечена на леглото, тя знаеше, че животът й никога повече нямаше да бъде същият. Беше я оставил сама с тях.

Изплашена, тя отново заплака в тихата стая.