Даниел Стийл
Звезда (5)

Пета глава

Спенсър имаше да свърши няколко задължителни неща този ден, да приключи разни дела, да се отбие при неколцина приятели, за да се сбогува. Най-неочаквано той почувства отчайващо съжаление за това, че трябваше да ги напусне. Съжаляваше за решението си да се върне в Ню Йорк и обеща пред себе си, че някой ден ще се върне. Тъжен бе този ден за него.

Вечерта си легна рано, а на следващата сутрин взе самолета за Ню Йорк. Бе шестнайсетият рожден ден на Кристъл.

Родителите му го очакваха и той се почувства глупаво от това, че го посрещаха като герой — победител. Дори и Барбара, вдовицата на Робърт, бе там с двете им дъщери. Вечеряха късно в дома на родителите му и Барбара трябваше да си тръгне по-рано, за да отведе момичетата у дома, преди да са заспали на масата.

— Е, сине? — рече в очакване баща му, след като другите си бяха заминали, а майка му бе отишла вече в спалнята им. — Как се чувства човек, когато се завърне отново у дома?

Искаше му се да чуе окуражителен отговор. Спенсър бе отсъствал задълго, шест години, четири по време на войната и две — в Станфорд, и баща му чувстваше облекчение, че той най-сетне се бе върнал в родния Ню Йорк. Беше време Спенсър да се установи и да стане някой, както би направил Робърт, ако бе жив.

— Не съм много сигурен какво изпитвам все още — Спенсър бе откровен с него. — Вижда ми се малко или много същото, както последния път, когато си бях у дома. Ню Йорк не се е променил — но той не добави онова, което всъщност мислеше… ала аз съм се променил…

— Надявам се, че тук ще ти хареса — Уйлям Хил всъщност не се съмняваше в това.

— Сигурен съм, че ще е така, татко, благодаря ти. — Но никак не бе сигурен в това. Частица от него все още копнееше да се завърне в Калифорния. — Между другото, преди да си тръгна, се видях със съдията Баркли. Изпраща ти поздрави.

Уйлям Хил кимна доволен.

— Някой ден той ще е във Върховния съд, помни ми думата. Това никак няма да ме учуди. Синовете му също са добри мъже. По-голямото му момче онзи ден бе в моята съдебна зала. Много добър адвокат е.

— Надявам се някой ден да се каже същото и за мен.

Спенсър седна на дивана в кабинета на баща си и прекара ръка през косата си с уморена въздишка. Беше твърде дълъг ден, дълга седмица… дълга война…

И изведнъж мисълта за това, което го очакваше, отново го потисна.

— Ти постъпи правилно, Спенсър. Изобщо не се съмнявай в това.

— Откъде да знам? — Аз не съм Робърт, тате. Аз съм си аз… — Но Спенсър знаеше, че не можеше да изрече това. — Ами ако не ми се хареса Андерсън, Винсънт и Собрук?

— Тогава ще постъпиш в юридическия отдел на някоя корпорация. С юридическото си образование можеш да вършиш почти всичко, което ти се харесва. Частна практика, бизнес, съда… политиката… — той изрече последното с надежда, това бяха истинските му очаквания, а Спенсър щеше един ден да е тъкмо човекът, който да ги осъществи. Досущ какъвто бе брат му преди него. Робърт, тяхната светла надежда, изпепелена тъй рано. — Барбара изглежда добре, нали?

— Да — Спенсър кимна леко, питаше се дали баща му изобщо го познаваше. — Как се справя тя?

— Трудно й е. Но мисля, че вече се съвзема — рече той и се обърна настрани, за да не види Спенсър сълзите в очите му. — Предполагам, че всички вече се съвземаме — а сетне се обърна към Спенсър и му се усмихна. — Наехме къща в Лонг Айлънд. Майка ти и аз решихме, че една промяна ще ти хареса. Барбара и децата ще са там до края на август.

Беше необичайно да се върнеш в лоното на семейството, но той вече не бе сигурен, че мястото му е тук. Когато замина на война, бе на двайсет и две, а оттогава се бяха променили толкова неща. И ето, сега, след като Робърт бе загинал, той се чувстваше така, сякаш се бе върнал не да живее своя живот, а неговия.

— Много мило от ваша страна, тате. Но не знам с какво свободно време ще разполагам, след като започна работа.

— Е, ще ти остават уикендите.

Спенсър кимна. Отново очакваха от него да бъде момче, по-малкият им син. Усещаше се така, сякаш бе изгубил собствения си живот някъде по пътя от Калифорния към дома.

— Ще видим. Тази седмица трябва да си намеря апартамент.

— Можеш да останеш тук, докато стъпиш на крака.

— Благодаря ти, тате — вдигна очи и за пръв път баща му му се видя остарял, остарял и лелеещ надежди, които бяха загинали ведно с брата на Спенсър. — Оценявам този жест — а сетне просто от любопитство попита: — Барбара излиза ли с някого?

Все пак бяха минали вече три години, а тя бе хубаво момиче. Идеално подхождаше на Робърт. Амбициозна, хладна, умна, добре възпитана, идеалната съпруга на един бъдещ политик.

— Не знам — отвърна откровено баща му. — Не обсъждаме подобни въпроси. Някой ден трябва да я изведеш на вечеря. Навярно се чувства доста самотна.

Спенсър кимна. Искаше да се види и с племенничките си, но тъкмо сега бе прекалено зает да мисли за други неща. А и се чувстваше смазан от очакванията, които изведнъж се бяха стоварили върху плещите му.

Когато си легна тази вечер, бе напълно изтощен. Ударът на онова, което го чакаше, изглежда се бе стоварил върху му със съкрушителна сила. Докато заспиваше, му се искаше да заплаче. Чувстваше се като дете, което е изгубило пътя към дома. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че трябва бързо да си намери апартамент и да установи свой собствен начин на живот.