Даниел Стийл
Звезда (43)

Четиридесет и трета глава

Погребението бе своего рода симфония на мъката.

Ковчегът на оръдеен лафет бе теглен от коне, а двете дечица плачеха, малкият отдаде чест на баща си за последен път. Сякаш целият народ бе замрял в мига на последна почит. Убиецът бе застрелян и целият свят бе изпаднал в шок. Бе време, което никой нямаше да забрави никога, а Кристъл просто нямаше как да поговори със Спенсър. Нямаше начин да научи как се чувства, какво бе станало с него, нямаше представа дали щеше да продължи да работи и за Линдън Джонсън.

Брайън даде двуседмичен отпуск на актьорите си. Никой не бе в състояние да се върне на работа. Трябваше им време да се съвземат, а в знак на уважение към президента, когото бе обичал, той затвори офиса си в официален траур.

Кристъл отлетя за ранчото и там, заедно с Бойд и Хироко гледаше денонощно новините. Дори и Зеб се разплака като гледа погребението по телевизията, той й Джейн се държаха за ръце, когато гледаха децата на Кенеди.

Във Вашингтон Спенсър бе взел своето решение. От дни бе като зашеметен, никога не бе плакал толкова през живота си. Последваха сърцераздирателни раздели, както и весело-тъжното пристигане на Джонсънови. Той обаче знаеше, че не би могъл да служи никому така, както бе служил на JFK^[1]. Усещаше дълбоко в сърцето си, че го бе обичал истински.

Един ден след погребението той подаде оставка, пожела всичко най-хубаво на Линдън Джонсън и с часове плака безмълвно, докато изпразваше кабинета си. Върна се у дома, натоварен с кашони и книги, с паметни бележки от човека, който щеше винаги да му липсва.

Елизабът го видя да се прибира; изглеждаше шокирана. Бе присъствала на погребението заедно с баща си. Спенсър бе там заедно с екипа на президента.

— Какво правиш?

Тя се бе изправила във всекидневната и го гледаше. Изглеждаше уморен и по-стар от своите четиридесет и четири години. Чувстваше се старец, лишен от надежди и от мечти. Точно за това бе постъпил така. Бе напуснал, защото знаеше, че мечтата му бе съсипана, а досега той се бе отказвал от прекалено много мечти, за да продължи след смъртта и на тази, която бе означавала за него твърде много.

— Напуснах. Връщам се у дома, Елизабът.

— Но това е лудост!

Тя се втренчи в него. Не можеше да й стори подобно нещо. Знаеше, че бе разстроен, но президентството продължаваше да съществува, с или без Кенеди. Не можеше да си отиде просто така. Тя нямаше да му го позволи.

— Не те разбирам — тонът й бе яден и остър. — Ти държеше в ръката си нещо, за което всички само са мечтали, и сега изведнъж просто го изоставяш?

— Не го изоставям — рече той. — То умря. Бе убито.

— Добре, знам, че ти е трудно. Но Джонсън също ще се нуждае от помощници.

Той обаче поклати глава и изморено вдигна ръка.

— Недей, Елизабът. Всичко свърши. Тази сутрин си подадох оставката. Ако желаеш ти да заемеш мястото ми, добре си дошла, ще се радвам да се застъпя пред президента за теб.

— Не бъди глупак! И какво сега?

Дори не можеше да се кандидатира за Конгреса, не бе извършил предварителната подготовка. Той обаче се обърна към нея, странно усмихнат. Знаеше прекрасно какво искаше да направи и къде щеше да отиде оттук.

— Виж сега, Елизабът, нека турим нещата по местата им. Нищо, че това става четиринадесет години по-късно, отколкото трябваше. Но, преди всичко, не бих искал да се събудя някоя сутрин на шейсет и пет години и да се чудя защо, по дяволите, бе пропилян животът ми.

Какво, по дяволите, означава това?

Президентът бе застрелян, но това не означаваше край на всичко за тях. Какво му ставаше? Той обаче се бе хванал за последната мечта, която му бе останала, и този път бе сигурен, че нямаше да я изпусне.

— Това означава, че си отивам. Прекалено дълго се задържах тук, в много отношения. Сега за мен това е краят.

— Искаш да кажеш за нас двамата?! — тя не можеше да повярва, но той кимна.

— Точно така. Не съм много сигурен, че би забелязала, ако не бях ти го казал.

— И къде по-точно отиваш? — тя се опитваше да не го показва, но се страхуваше.

— Отивам си у дома, там, където ми е мястото. Във всеки случай се махам. За начало — в Калифорния. При Кристъл.

— Напускаш Вашингтон? — тя бе поразена. Той захвърляше всичко.

— Точно така. Получих всичко най-добро, което можеше да получа, а сега си отивам. Ще отворя частна практика някъде, може би ще се заема с местна политика на ниско равнище, но повече тук не оставам, както и не смятам да продължа да съм женен за теб. Искам развод, Елизабът. И независимо дали ще се съгласиш или не, нещата стоят точно така. Нямам вече нужда от твоето съгласие. Сега сме 1963-та, а не 1950-а.

— Ти си си изгубил ума — тя приседна на дивана и се вгледа в него. Бе на трийсет и четири години и той направо съсипваше живота й.

— Не — поклати тъжно глава той. — Мисля, че си го намерих отново. Първо на първо не трябваше изобщо да се женим и ти много добре го знаеш.

— Това е абсурдно…

Тя пак изглеждаше като перфектна дама, както винаги, в съвършеното й имитиране на стила на Първата дама на Белия дом, с костюма си от Шанел и с кръглата си плоска шапчица. Ала и с това вече бе свършено. Всичко бе свършило.

— Единственото абсурдно нещо бе, че се оставих да ме придумаш да остана толкова дълго. Ти си още млада, целият живот е пред теб. Можеш сама да се кандидатираш за Конгреса, стига да пожелаеш. Но след всичко, което се случи — гласът му се задави, като си помисли за човека, когото бе обичал толкова много, — аз не желая това. Можеш да получиш всичко: възбудата, вълнението, разочарованията, провала.

— Ти си страхливец — изплю тя думите срещу него, но и двамата много добре знаеха, че не бе така.

— Може би. А може би просто съм изморен.

И натъжен. И толкова самотен, че му идеше да заплаче.

Сега искаше само да е при Кристъл, там, където му бе мястото.

— Връщаш се при нея, нали така? — Нея бе единствената дума, която тя използваше за Кристъл.

— Може би. Ако ме приеме.

— Ти си един глупак, Спенсър! И винаги си бил глупак. Страхотен майстор си да се правиш на глупак.

Той обаче й обърна гръб и тръгна по стълбите нагоре да събере багажа си, този път вече завинаги. И когато тази вечер излезе от къщата, и двамата знаеха, че наистина бе завинаги.

— Ще си наема адвокат, щом пристигна в Калифорния — рече й той от вратата.

Бе странно сбогуване с жената, с която бе живял почти четиринайсет години. Нямаше обаче какво друго да й каже. Тя не му отвърна нищо.

Той затвори вратата и подкара към хотела, където щеше да прекара нощта, преди да отлети на сутринта към Калифорния.