Даниел Стийл
Звезда (21)

Двадесет и първа глава

Когато той слезе долу на следващата сутрин, всички се бяха събрали около масата за закуска. Родителите му, Елизабът, всички от семейство Баркли. Щеше да е най-подходящият момент да им каже онова, което възнамеряваше да им рече. Ала като влезе в стаята, чисто обръснат и пребледнял след само два часа сън, той не намери сили да прекъсне оживения им разговор.

— Сигурно си се върнал ужасно късно снощи — прошепна му Елизабът, като продължаваше да следи разговора между баща му и майка й.

Всички бяха готови да вземат самолетите си и семейство Хил хапваха за последно със семейство Баркли. Всички обсъждаха плановете за сватбата и той изпита непреодолимото желание да им изкрещи, но успя да се сдържи. И изведнъж му се стори, че не това бе най-подходящото време или място да им каже за Кристъл. Спенсър изведнъж разбра, че бе длъжен да съобщи първо на Елизабът, и то насаме.

Наля си чаша чай от сребърния чайник и мълчаливо заслуша разговора. Йън пръв забеляза това и се засмя, не можеше да пропусне възможността да го подразни.

— Да не би бъдещият ми зет да е махмурлия? Знам как е с университетските приятели. Всеки път като се срещна с тях, Сейра ме заплашва с развод.

— Изобщо не е вярно! — не премълча Сейра и сърдечно му се усмихна. — Случи ми се само веднъж, когато те арестуваха.

Компанията се разсмя безгрижно, всички, освен Спенсър, който изглеждаше необяснимо нещастен.

— По-весело, синко! Ще се почувстваш по-добре, а и в самолета можеш да пийнеш едно.

Ала не от питие имаше нужда той, нуждаеше се от Кристъл.

След малко се сбогуваха със семейство Баркли. Те щяха да летят направо за Вашингтон. Забележително бе, че съдията Баркли изобщо бе успял да се измъкне. Той рядко пропускаше и ден във Върховния съд, ала този път причината бе важна. Бе готов да лети и до луната за годежа на любимката си.

Елизабът почти не разговаря с него до качването им в самолета, след което го погледна сериозно. Усещаше, че нещо с него не бе наред, никога не го бе виждала тъй мълчалив и нещастен.

— Да не би да се е случило нещо?

Това бе чудесно въведение към темата, но той не посмя да се възползва от него. Родителите му седяха на същия ред, оттатък прохода между седалките, и той искаше да избави Елизабът от неудобството да чуе истината в тяхно присъствие.

Той поклати неубедително глава и Елизабът се обърна настрани, да погледа през прозорчето. Беше обезпокоена от него, но повече не го попита. Малко по-късно тя заспа. Чувстваше се гузен, само като я гледаше. Ала не бе и дотам гузен, че да се стигне до сватба. Не я обичаше. Сега вече знаеше това. Бе прекалено влюбен в Кристъл.

Още чувстваше коприната на косата й по бузата си, устните й върху своите… докосването на ръката й… имаше чувството, че ще полудее, докато пристигнат.

Бе обещал същата вечер да откара Елизабът в Поукипси. А се страхуваше да остане насаме с нея. Знаеше, че трябваше да й каже истината, но не искаше да я нарани. Мисълта за това колко шашардисани щяха да са родителите му и колко бесни щяха да са семейство Баркли на предателството, го потискаше много. Трябваше обаче да понесе всичко това. И той дори имаше желанието да го понесе.

Родителите му, Йън и Сейра взеха заедно такси за Ню Йорк, а той взе собствената си кола, която бе оставил на летището. Постави багажа на Елизабът и своя в багажника и подкара. Първите няколко мили преминаха в мълчание, но най-накрая Елизабът вече не можеше да се стърпи.

— Спенсър, какво се е случило? Какво стана снощи! Беше напълно в ред, когато излезе.

А сега не се чувстваше добре. Беше очевидно и за двама им, но само той знаеше причината. Знаеше също, че трябва да й каже.

В един миг Елизабът си спомни певицата, която бяха слушали събота вечер в При Хари, спомни си изражението на лицето му и се запита дали това имаше нещо общо с настроението му. Не, не бе възможно. Дали пък наистина не бе възможно? Изглеждаше така, сякаш щеше да умре на стола си, като я видя.

— Има ли нещо, което би трябвало да науча?

Тя го погледна, а той дълго се взира право пред себе си, преди да заговори. Без да каже нищо, спря колата до пътя и се обърна да я погледне. Беше измъчен и блед, чувстваше се като побъркан. Странно спокойна, тя очакваше той да проговори.

— Не мога да се оженя за теб.

Не можеше да си повярва, че изрече тези думи. Но го бе сторил. Още по-невероятно бе изражението на Елизабът. Тя сякаш само се бе заинтригувала, не изглеждаше дори разтревожена.

— Би ли ми казал защо?

— Не съм сигурен дали бих могъл.

Не искаше да й каже, че не я обича. Щеше да бъде прекалено жесток удар и не беше честно. Тя не бе виновна, че не бе Кристъл. Не бе нейна вината, че не той не бе чул гръмотевици и светкавици, когато я бе срещнал. Тя можеше да му предложи всичко. Бе интелигентна, и привлекателна, произхождаше от добро семейство, беше му забавно с нея, харесваше я. Ала просто не я обичаше.

— Просто знам, че не мога да се оженя за теб. Никога няма да сме щастливи.

Тя го погледна и в един миг на него му се стори, че на нея това й се видя забавно.

— Това е най-тъпото нещо, което някога съм чувала. Единственото, което не съм предполагала, че си бил страхливец.

— Какво общо има това? — изглеждаше още по-жалък отпреди.

Тя запали цигара и го загледа.

— Има много общо. Теб те е шубе, Спенсър Хил, и си прекалено уплашен да си го кажеш и да се измъкнеш. Готов си да се откажеш от всичко и да избягаш като заек. Но всеки може да се изплаши… и какво? Бъди куражлия, за Бога! Бъди мъж. Иди се напий някъде, поплачи си с приятели, но си понеси дела. Не мислиш ли, че е нормално един мъж да изпита същото, което изпитваш и ти? — Само че не всеки мъж бе влюбен в Кристъл. Хладнокръвието на Елизабът го плашеше. — Защо не си вземеш една седмица отпуск да се посъвземеш. Сетне, като си дойда за уикенда, ще поговорим за това.

— Елизабът… нещата не са толкова прости.

Той все още се въздържаше. Не искаше да й каже, че бе видял отново Кристъл… че бе влюбен в нея, още когато тя бе на четиринайсет години. Щеше да й се стори напълно луд. А и в интерес на истина, в момента, когато се опитваше да обясни на жената, за която бе сгоден, той се чувстваше точно такъв.

— Просто е, стига да поискаш да е така — тя му се усмихна и угаси цигарата си. — Защо не се престорим, че изобщо не сме водили този разговор?

Той въздъхна нещастен и се облегна на седалката, загледан навън, без да вижда нищо.

— Мисля, че ти си по-луда дори и от мен.

— Добре. Значи ще бъдем една добра двойка, Спенсър, нали така?

— Не, по дяволите, няма да бъдем! — той се обърна да я погледне. — Аз не съм това, което ти искаш, и никога няма да бъда. Не желая същите неща, които ти желаеш. Не искам слава и богатство, и влияние. Никога няма да бъда мъжът, който ти би искала да бъда. Не желая това.

— Ами какво ще стане с мен, щом сме взели да говорим за това? Говорим за това, което аз не съм, а не за това, което ти не си.

Винаги бе болезнено откровена и достатъчно умна, за да схване това, което виждаше, дори и да не знае причините.

— Ти нямаш нужда от мен.

Бе толкова неубедително обяснение за разваляне на годежа им, че дори Спенсър се почувства глупав като го каза.

— Разбира се, че имам нужда от теб. Но няма да седна да рева за това, нали, или може би това очакваш? А освен това аз, не щеш ли, те обичам, ако това изобщо има значение за теб. Но не, аз никога няма да бродя насам-натам и да се преструвам, че вярвам в небесни дъги и в чудеса, във видения за ангели, които ми свирят с арфи, за да ми съобщят, че те обичам. Харесваш ми. Мисля, че си умен и забавен, че можеш да стигнеш далеч, ако само се напънеш наполовина, а, когато стигнеш там, ще си прекараме страхотно. Това е всичко, което искам. Толкова ли е ужасно?

— Не е ужасно. Нищо не е ужасно. И ти не си ужасна. Аз също страшно те харесвам… но се нуждаем от много повече — гласът му бе прекалено висок в малкото пространство на колата, но на нея не й правеше впечатление. Той се бореше за живота си и тя не разбираше това. — Аз се нуждая от цигулки и от небесни дъги, и от арфи. Вярвам в тях. Може би съм безнадежден романтик, но ако се съгласим на нещо по-малко от това, след десет години… след пет… след две… горчиво ще съжаляваме.

— Освен това имаме и дяволски добър сексуален живот. Не го забравяй.

Каза го толкова откровено, че той се усмихна. А беше права. Затова още по-ненормално му се видя, че бе лудо влюбен в момиче, с което дори не бе спал. И изведнъж, докато слушаше Елизабът, а и себе си, той се запита дали мечтите за Кристъл не бяха чиста илюзия. С нея всичко бе само арфи и цигулки, и мечти, и спомени, и видения. Докато при Елизабът всичко бе реалност. Но той имаше нужда и от двете. Поне така си мислеше.

— Или сексът няма значение за теб, Спенсър? От това, което съм видяла досега, не бих рекла, че е така — тя му се смееше и той не можеше да не й се усмихне в отговор.

— Значи, очевидно има значение.

— Поне си честен. Не много смел, но поне честен — и тя се наведе и го целуна по врата и прокара ръка нагоре по бедрото му. — Защо не спрем на някой мотел да обсъдим този въпрос?

— За Бога, Елизабът, аз говоря сериозно! Току-що ти казах, че не искам да се оженя за теб, а ти искаш да се отбием в някой мотел. Не ме ли чу? Не ме ли слушаш? Не те ли интересува?

— Разбира се, че ме интересува. Но мисля, че се държиш като десетгодишно хлапе и нямам намерение да ти уйдисвам на акъла. Мисля, че снощи се е случило нещо, което те е изплашило до смърт и дори не го знам какво е. И, следвайки някакъв дух на религиозно усърдие или нещо също тъй глупаво, ти искаш да хванеш гората. Е, не искам да чувам такива неща. Затова ме откарай в колежа, върни се у дома, поизтрезней и ми се обади на сутринта.

Тя бе по-хладнокръвната от двамата, не ще и съмнение. И донякъде той я уважаваше за това й качество, но донякъде се и страхуваше до смърт от него. И точно затова не искаше да се ожени за нея, а за Кристъл.

Когато подкара отново колата, Елизабът го погледна отчаяна.

— Да нямаш нужда да се изповядаш за снощи? Така ли се чувстваш? Защо не намериш някой свещеник и не получиш опрощение от него? И сетне да си заживеем като нормални хора.

— Това няма нищо общо с казаното.

— Мисля, че има, а смятам, че и ти го знаеш. И знаеш ли какво, Спенсър? — Тя запали нова цигара и погледна с безразличие през прозореца навън. — Не искам и да чувам за това. Преживей си своята crise de conscience^[1], както казват французите, но насаме, без да съсипваш междувременно живота и на двама ни.

— Ако се оженя за теб, това ще съсипе живота ни. Повярвай ми, знам какво говоря — думите му прозвучаха сериозно, но тя все още не бе убедена.

— Изневярата per se^[2] не е достатъчна причина за развод, независимо какво твърди законът. Така че ако става дума за това, ако снощи си се разлудувал с приятелите си, не ме товари с жалките си истории. Просто си изтрезней като всеки друг нормален, порядъчен и самоуважаващ се мъж, излъжи ме, купи ми някое хубаво бижу и престани да се вайкаш.

Напълно объркан, Спенсър се обърна да я погледне.

— Сериозно ли говориш?

— Не напълно. Но в основни линии — да. Още не сме женени. Ако от време на време се разлудуваш, може и да бъда снизходителна. След като се оженим обаче, сигурно няма да съм толкова добронамерена.

— Ще си взема бележка за това… — Бе изключително момиче, а той неочаквано започна отново да се държи така, сякаш щеше да се жени за нея, а не за Кристъл. — Не ще и дума, че си без предразсъдъци.

— За това е цялата тази работа, нали?

— Не съвсем.

Той все още изобщо не искаше да й каже за Кристъл. Не бе нейна работа. Но тя омаловажаваше случилото се като се отнасяше с него като към мимолетна връзка и проявяваше желание да се примири с нея. Затова му бе още по-трудно да разговаря с нея.

— Мисля, че става дума за несъответствие на възгледите ни относно това; което искаме от живота. В известен смисъл аз искам повече, отколкото теб, а от друга гледна точка ти искаш далеч повече, отколкото бих пожелал аз. А това, приятелко моя, в никой случай не би способствало за един хармоничен брак.

— Няма подобни работи — отново се бяха върнали на магистралата и тя се премести по-близо до него.

— Тъкмо в това не съм съгласен с теб, мисля, че има.

— Смятам, че си мръднал.

Тя сложи ръка върху слабините му, той рязко зави и я погледна ужасен.

— Елизабът, престани!

— Защо? Преди винаги ти харесваше.

Той я забавляваше. Смееше му се. И отказваше да приеме на сериозно казаното от него.

— Ти изобщо чу ли нещо от това, което ти казах?

— Всичко. И честно казано, любов моя, всичкото това е лайна и помия.

Тя отново го целуна по врата и, без да ще, той усети, че се възбужда. Почувства див импулс да я люби веднага, само за да я убеди. Но да я убеди в какво! Защо не искаше да му повярва? Какво знаеше тя, което той не знаеше? Бе изключително твърда и упорита.

— Не е така. И ти говоря сериозно.

— Точно сега — може би да. Ала утре ще си скапан от казаното. А аз пък ще ти спестя това, като не ти повярвам на думите. Така добре ли е?

Той отново спря край пътя, погледна я, но трябваше да се разсмее на себе си. Страхувал се бе тя да не направи някоя отчаяна постъпка, а вместо това тя изобщо не се трогна от съобщението и речите му. Реагира напълно спокойно. И най-лошото бе, че това донякъде му харесваше.

— Ти си по-луда и от мен!

— Благодаря.

Ведно с тези думи тя се наведе към него и го целуна силно по устата, мушна езика си през зъбите му и в същото време полека разкопча ципа му. Той се опитваше да се отдръпне от нея, но в същото време частица от него не желаеше това.

— Елизабът, недей…

Ала тя го целуваше и същевременно го галеше, а за него бе трудно да устои, дори и при тези неудобни обстоятелства. Не можеше и да повярва на случилото се, но само след миг те вече лежаха на седалката, боричкаха се обезумели, завити под палтата си. Полата й бе вдигната до кръста, а бельото — свалено и увито около единия глезен. Парата по стъклата на колата бе красноречиво доказателство за пламенната им страст. Актът бе кратък и неудържим. Спенсър се почувства изцяло извън контрол, а сетне, докато се оправяха, този епизод го потисна силно. Но Елизабът бе в най-добро настроение.

— Това бе смешно.

Упрекваше се, че повече отвсякога се бе държал като луд. Може би бе изпаднал в нервна криза.

— На мен пък ми хареса. Не бъди толкова надут. Тя продължи да му се присмива по целия пък до Поукипси.

Когато пристигнаха във Васар, тя го целуна нежно по устата, въпреки протестите му, и обеща да си поговорят сериозно в Ню Йорк през следващия уикенд. И вместо да се почувства облекчен, гузен, жалък или нещастен, по целия път до Ню Йорк той се чувстваше отчайващо глупаво. Чак през нощта, когато лежеше в леглото и си мислеше за Кристъл, той осъзна в пълна мяра проблема, който имаше с Елизабът.

След като го бе принудила да й направи предложение, тя нямаше да приеме негативен отговор. А всичкото, което той желаеше, бе да отиде в Калифорния и да избяга с друга жена. В това имаше оперетен оттенък, само дето бе дяволски сериозно. Той дори бе изкушен да се обади на баща си да обсъдят заедно нещата, но бе сигурен, че баща му щеше да го вземе за луд.

А и самият той не бе съвсем сигурен дали наистина не бе такъв.

На сутринта си помисли да се обади на Кристъл у мисис Кастаня, но нямаше какво да й каже още. Тя дори не знаеше, че бе сгоден. А той се чувстваше задължен да не й се обажда, докато не уреди проблема с Елизабът. Още веднъж се почувства бесен на себе си за това, че я бе любил в колата по пътя към Поукипси. Всичкото, което му трябваше сега, за да е бъркотията пълна, бе Елизабът да бе забременяла. Знаеше обаче отпреди, че тя го правеше, само когато бе сигурна, че това не можеше да се случи.

Но дори и без това усложнение Спенсър бе изпаднал в една непоносима дилема. През цялата седмица не можа да яде, да спи, не можеше да се съсредоточи върху работата си. Единственото, за което можеше да мисли, бе Кристъл и засега безуспешно разтрогнатия му годеж. От време на време се питаше дали Елизабът не бе наистина права за това, че не съществуваха такива неща като щастлив брак. В крайна сметка, прекарваха си добре, в леглото и извън него, беше умница, разбира се… но Кристъл бе далеч повече от това… поне той мислеше, че бе така… макар, в интерес на истината, трябваше да си признае, че едва я познаваше.

В края на седмицата той вече почти не можеше да разсъждава нормално. Беше претеглил нещата толкова пъти и тъй внимателно, че цялата тази бъркотия губеше изобщо смисъл. Никога не бе и имала смисъл. Всичко, което знаеше, бе, че от години бе преследван от романтичните си видения за Кристъл, а те бяха в остро противоречие с реалностите — с жената, за която все още бе сгоден.

Цяла седмица изглеждаше зле, а един от колегите му в службата дори се опита да се пошегува с това.

— Трябва да си изкарал ужасен уикенд, Хил.

Спенсър се усмихна, но, когато на следващия ден играха скуош, той бе толкова разсеян, че изгуби и двете игри. А сетне, когато се отбиха в един бар да пийнат, беше съвсем опечален и почувства необходимостта да поговори с някого.

Джордж Монтгомъри бе дошъл скоро във фирмата. Беше на годините на Спенсър и пред него се оформяше блестящо бъдеще. Бе племенник на един от старшите съдружници във фирмата Брюстър Винсънт.

Погледна го, страшно се нуждаеше да поговори с него, а и той усети, че колегата му бе много обезпокоен.

— Какво те яде?

— Мисля, че съм луд.

— Подозирам, че си прав, но кой не е луд? — Джордж му се усмихна и поръча по още една бира. — Има ли някаква по-специална причина да го забележиш точно сега?

Не знаеше какво да му каже. Как би могъл дори да започне да му разказва за Кристъл?

— Този уикенд налетях в Сан Франциско на една стара приятелка. Не бях я виждал от години, мислех, че съм я забравил… но изведнъж… Господи, дори не знам как да го обясня.

— И се озова в леглото с нея — предположи усмихнат Джордж. Нещо подобно му се бе случило два дни преди да се ожени. — Не се безпокой, само те е шубе. Ще го преживееш.

— Ами ако не го преживея? Тогава? Между другото, просто за статистиката, не съм спал с нея.

Каза го повече заради нейната репутация, отколкото заради своята, като че това имаше значение. Джордж дори не я познаваше.

— Моите съболезнования тогава. Не се тревожи, Спенсър. Ще я забравиш. Елизабът е страхотно момиче. Пък и какво по-добро от това да се сродиш със съдията Баркли?

Само за това ли мислеха всички? За това колко бе важно да си свързан с баща й? Спенсър го погледна и изведнъж Джордж разбра, че той говори сериозно.

— Казах на Елизабът, че искам да разваля годежа. Докато оставяше чашата си на масата, Джордж подсвирна.

— Прав си — наистина си луд. А тя какво каза? Спенсър само поклати глава.

— Не ще и да чуе. Смята, че съм най-обикновен страхливец и да спра да се вайкам.

Би могло да бъде и смешно, само че за Спенсър не бе.

— Най-малкото е свястна. Знае ли за другото момиче?

Спенсър нещастен поклати глава.

— Не съм й казал. Но мисля, че го подозира. Само дето не разбира колко е сериозна работата.

Джордж го погледна твърдо и рече:

— Не е.

— Да, така е. Влюбен съм в нея… в другата, де.

— Прекалено късно. Помисли сам. Помисли каква воня ще се разнесе, ако развалиш годежа.

— А ако не го направя? Да живея цял живот с мисълта за другата?

— Не, няма. Ще я забравиш — бе сигурен в думите си, но Спенсър не бе. — Налага се.

— И други хора са разваляли годежите си — Спенсър бе възбуден, а и не бе спал няколко нощи, поради което бе още повече потиснат.

Да, ама не и с дъщерята на съдията Баркли.

Джордж бе съвсем твърд и отношението му подразни Спенсър. Всички бяха дяволски впечатлени от фамилията й, а Спенсър никога не бе смятал това за важно. Беше й предложил брак, защото я харесваше, защото бе интелигентна и жизнерадостна, защото смяташе, че можеха да заживеят един интересен живот, а и в крайна сметка защото си бе наумил, че я обичаше. Което не бе вярно. Знаеше го още отначало. Тъкмо заради това цяла година не й бе предложил да се оженят. И сетне изведнъж бе решил, че бракът им ще е добро решение. Беше сбъркал и сега какво? Все още не знаеше отговорите.

— Защо това да е толкова важно, Джордж? Какво значение има кой е баща й?

— Да не би да се майтапиш? Ти не се жениш просто за едно момиче, а за един начин на живот, за име, за влиятелно семейство. В живот като нейния не можеш да влезеш и да излезеш просто хей така. Ще те принудят да си платиш по някакъв начин, а дори и да не го сторят, с теб е свършено — оттук до Калифорния.

При тези думи Спенсър си помисли за родителите си, колко щяха да се разочароват. Но не можеше да се ожени, само за да им достави удоволствие.

— Не бих могъл да преживея това, ако се наложи.

Наистина ли бе така? Ами ако Кристъл не бе подходящата съпруга за него? Ако всичко това бе само плод на юношеско увлечение? В крайна сметка той почти не я познаваше.

— Работата е в това дали обичам Елизабът или не! А истината, Джордж, е, че не знам. Как бих могъл да я обичам, когато съм влюбен до уши в друга?

— Смятам, че просто трябва да си го избиеш от главата и да дойдеш на себе си. Хайде, ще те черпя една вечеря. Ще пийнем по едно-две, ще си легнеш и, за Бога, повече нищо не й казвай. След няколко дни ще се почувстваш по-добре. Навярно е точно така, както ти го е казала. Въпрос на страх. На всеки може да се случи.

Спенсър обаче не бе съвсем убеден в това. Но поне тази вечер спа спокойно и на сутринта видя съобщение за годежа им в Ню Йорк Таймс, придружено с хубава снимка на Елизабът, заснета по време на церемонията по встъпването на баща й в длъжност във Вашингтон. Всичко отново му се стори съвсем реално и когато отиде на работа, се запита дали наистина Джордж не бе прав, дали не трябваше да избие Кристъл от главата си. Ала какво за Бога щеше да й каже! Че е сбъркал? Че в крайна сметка не я обичаше? Че се е наложило да се ожени за друга? Ами самата Кристъл? Тя се нуждаеше от него, най-малкото се нуждаеше от някого. Не бе честно спрямо нея и при мисълта да я остави сърцето му се свиваше от болка.

Нямаше, обаче, нужда да й казва нищо.

В същия ден, в Сан Франциско, Кристъл видя съобщението във вестниците. Той дори и не бе помислил за подобна възможност, докато се бореше с дилемата си.

Тя вечеряше с персонала в При Хари, когато заинтригуваната Пърл й подаде Кроникъл. Ала тя не бе толкова учудена, колкото Кристъл, когато видя Спенсър да й се усмихва от страниците на вестника.

— Не бяха ли тук онзи ден? Мисля, че аз ги обслужвах — Пърл се замисли. Тя винаги се вълнуваше много от знаменитостите, за които четеше във вестниците. — Мисля, че бе в събота. Тя бе малко надута, но си спомням, че той бе много мил. Бе направо луднал по теб. Да беше видяла лицето му, докато пееше.

Кристъл усети как ръцете й станаха на лед, как пръстите й се разтрепериха, докато връщаше вестника. Бе прочела достатъчно. В съобщението се казваше само, че Спенсър Хил от Ню Йорк щял да се жени за дъщерята на съдията Баркли Елизабът, че двете семейства дошли в града за Деня на благодарността, за да отбележат случая и дали прием за четиристотин души в резиденцията на Бродуей. Хеда Хопър съобщаваше още, че празненството било невероятно, с черен хайвер и шампанско и можело да накара обитателите на Белия дом да завиждат, че Арти Шоу и оркестърът му свирили за младата двойка до малките часове. Сватбата щяла да се състои през юни, а роклята на мис Баркли щяла да бъде изработена от модистката Присила от Бостън.

Кристъл гледаше в чинията си и не можеше да повярва. Не бе й казал и думица за това, че се бе сгодил. Бе казал, че ще се върне в Калифорния. Беше я излъгал. Като си спомни всичко онова, което й бе казал, сърцето й се сви. Беше му повярвала.

— Чувала ли си нещо за него преди? — попита Пърл, дъвчейки внимателно. Напоследък пълнееше прогресивно, но още бе страхотна танцьорка.

— Не — поклати глава Кристъл и продължи да опразва чинията си. Бе още пълна, но вече не изпитваше глад.

Същата тази вечер тя пя от цялото си сърце, опитвайки се да не мисли за него, но това бе безнадеждна работа. Можеше да мисли само за него.

Но два дни по-късно, когато той й позвъни, тя едва не отказа разговора, добре, че мисис Кастаня настоя.

— Извънградски е — извика впечатлена тя. Когато най-сетне вдигна слушалката, ръцете на Кристъл трепереха.

— Да?

— Кристъл? — беше неговият глас и тя затвори очи. Не отговори известно време и той отново повтори името й, гласът му прозвуча разтревожен и разстроен.

— Да?

— Спенсър е.

— Моите поздравления.

Сърцето му едва не спря, когато чу тези думи. Веднага се досети — семейство Баркли бяха дали съобщението и в местните вестници. Искаше му се да й каже сам, но вече бе късно. Вече знаеше.

— Върнах се в Ню Йорк, за да разваля годежа. Кълна се. Дори й казах, веднага щом се върнах онази вечер.

— Предполагам, че и двамата сте решили, че не си искал да го правиш.

— Не, не е така… просто… не знам как да ти обясня…

— Няма нужда.

Искаше да му се ядоса, а и си му бе сърдита, но като го слушаше, изпита само огромна тъга. Бе изгубила толкова много хора, на които държеше, той бе просто поредният. Вече го нямаше. Бе извън нейния живот завинаги. Досущ като другите. Ала този път нещата биха могли да се развият и по-различно.

— Не ми дължиш нищо, Спенсър.

— Не е в това работата… Кристъл, аз те обичам… — бе направо ужасно да й казва това на фона на съобщенията във вестниците. — Нямам намерение да усложнявам нещата. Просто искам да го знаеш. Може би бяхме прекалено далеко един от друг. Нямахме възможността да се опознаем… — Това бе калпаво извинение. Той инстинктивно усещаше, че щяха да се разбират отлично, колко чудесно щяха да си паснат. Но бе избрал хладната реалност пред нежната илюзия. — Всичко страшно се усложни, когато се върнах тук.

Тя му се струваше тъй далечна и нереална, но като чуваше гласа й по телефона, страшно му се искаше да я прегърне отново и да я усети до себе си.

Тя плачеше безшумно. Искаше й се да го ненавижда, но не можеше.

— Сигурно е необикновена личност.

Той се поколеба за миг, искаше му се да й каже колко по-необикновена бе тя за него от Елизабът, но това бе невъзможно. Не можеше да го допусне.

— Много по-различно е от онова, което аз и ти изпитахме. Няма я същата магия.

— Тогава защо го правиш? — вече не го разбираше. Бе съвсем объркана.

— Да ти кажа честно и аз не знам. Може би защото ще стане страшно сложно, ако не го направя.

— Това не е достатъчна причина човек да се ожени.

И той го знаеше, но какво можеше да й отвърне.

— Знам. Знам, че звучи невероятно, но ще ти пиша, да разбера как си… или… мога ли да се обаждам по телефона?

Не можеше да понесе мисълта, че отново щеше да я изгуби из погледа си. Не и отново. Трябваше да знае дали тя бе добре, дали се нуждае от него, но тя не желаеше това.

Сълзите бавно се търкаляха по бузите й и тя поклати глава.

— Недей… нали ще се жениш. А и между нас никога не е имало нищо. Просто една мечта. Не искам да ми звъниш. Така само ще ми напомняш за онова, което никога не преживяхме.

Това, което тя каза, бе вярно, но все пак нежеланието й да поддържа контакт с него го потисна силно.

— Ще ми се обадиш ли, ако имаш нужда от нещо?

— Какво например? — тя се усмихна през сълзи. — Какво ще кажеш за договор с Холивуд? Разполагаш ли с някой договор?

— Разбира се… — усмихна се и той през сълзи. — За теб — всичко възможно.

Всичко, освен онова, което и двамата желаеха по-силно от самия живот. А той го съсипваше, защото бе решил, че Елизабът бе правилното решение. Но след като говори с Кристъл, той вече не бе толкова сигурен. Може би тя бе права за това, че не му даваше да й се обажда. Искаше му се да се метне в първия самолет и да пристигне при нея, но не можеше да го направи, трябваше да се опита и да постъпи справедливо с Елизабът. Дължеше й го.

— Предполагам, че някой ден името ти ще свети в неоновите надписи на кината… или ще си купувам плочите ти… — той бе убеден в думите си.

— Може би, някой ден…

Не за това, обаче, мислеше тя сега. Мислеше си за него и за това колко много щеше да й липсва.

— Радвам се, че те видях отново… дори и след всичко това… струваше си.

Дори и заради няколкото дни мечти. Поне го бе видяла. Бе го прегърнала и докоснала. А той й бе казал, че я обича.

— Не разбирам как можеш да кажеш това точно сега. Чувствам се като пълен идиот… особено след като научи първо от вестниците.

Тя сви рамене. Може би вече нямаше значение. Може би нищо нямаше значение. Той никога не е бил част от нейния живот. Беше само една мечта, от началото до края… но поне една красива мечта. Сетне, въпреки желанието си да бъде по-силна, тя отново се разплака; толкова болезнено бе да му каже сбогом със съзнанието, че бе завинаги.

— Надявам се да бъдеш щастлив.

— Аз — също — рече той, но никак не бе уверен в думите си. — Обещай ми, че ще се обадиш, ако имаш нужда от нещо. Сериозно говоря, Кристъл.

Знаеше, че сега тя нямаше никого другиго, освен Уебстърови, а те не можеха да й помогнат кой знае колко.

— Ще се оправя — усмихна се тя, борейки се със сълзите. — Нали знаеш, че съм корав характер.

— Да… знам го… но повече бих искал да не се бе налагало да си такава. Заслужаваш да те закриля някой страхотен човек…

Искаше да добави и бих искал това да съм аз, но щеше да е прекалено жестоко, а и безсмислено и за двамата.

Сетне, след като разбра, че нямаше повече нищо за казване, той рече:

— Сбогом, Кристъл, обичам те!

В очите му имаше сълзи и той едва чу шепота й, когато му отговори.

— Аз също те обичам, Спенсър…

Сетне слушалката замлъкна в ръката му и нея вече я нямаше. Завинаги.

Писа й веднъж, просто за да й каже колко съжалява, какво бе означавала тя за него. Много му бе трудно да обясни всичко това с думи, но писмото се върна неотворено и без отговор. Може би се бе преместила, но той не бе много сигурен в това. Тя бе достатъчно мъдра, за да не започва нещо, което никой от тях двамата не можеше да завърши. Знаеше, че трябваше да остави всичко това зад гърба си.

Беше най-трудното нещо, което изобщо бе правила, с изключение на заминаването й от ранчото и долината, но тя се застави да се опита да го забрави. Тя дори не искаше да пее онези песни, които бе пяла онази вечер, когато той дойде да се срещне с нея. Всичко й напомняше за него, всяка утрин, всеки ден, всяка нощ, всяка песен, всеки залез. През цялата последна година всичко, което бе имала, бяха мечтите й, ала сега знаеше далеч повече и затова бе още по-болезнено. Знаеше точно какъв бе цветът на очите му, мирисът на косата му, вкусът на устните му, докосването на ръцете му, тонът на гласа му, когато й шептеше. И всичкото това сега трябваше да бъде забравено. Целият й живот бе пред нея, а нямаше кого да обича.

Имаше обаче дарбата от Бога, както постоянно й повтаряше мисис Кастаня, а Пърл от своя страна й напомняше, че я чакаше Холивуд.

Сега обаче, останала вече без Спенсър, това не й се струваше изобщо важно.