Даниел Стийл
Звезда (2)

Втора глава

Церемонията бе обикновена, но симпатична — булката и младоженецът се заклеха във вярност в малката, бяла църква в Джимтаун. Беки бе хубава и горда в роклята, ушита от майка й, а Том нервничеше и изглеждаше прекалено млад в новия си син костюм, който бе купил за венчавката. Кум им бе червенокосият и с лице, обсипано с лунички, Бойд Уебстър.

Тад ги гледаше от първата пейка в църквата и си мислеше за това колко млади бяха те, едва ли не още деца.

Кристъл бе единствената свидетелка на сестра си, тя седеше отстрани и свенливо поглеждаше към Бойд, опитваше се да не гледа с подчертан интерес към жена му, седнала на по-задните редове.

Хироко бе облечена в обикновена зелена копринена рокля, носеше наниз от перли и бе обута с черни лачени обувки. Искаше й се да има колкото се може по-западняшки вид, макар Бойд да бе поискал да се облече с кимоно.

На тяхната сватба в Токио тя бе носила традиционното кимоно и изглеждаше като кукла с цветята в косите си, златната кама и портмонето си от брокат, пълно с монети, затъкнати в златистия й колан. Ала всичко това вече бе забравено, сега близките и приятелите на Беки присъстваха на церемонията, след която тя щеше да стане жена на Том.

Той целуна булката под одобрителните възгласи на Джарид, докато Оливия бършеше сълзите си с дантелената кърпичка, която бе запазила от собствената си сватба.

Всичко премина много добре, сетне поседяха малко пред църквата да се насладят на Беки и да побъбрят с приятели и роднини. Кумът потупа Том по гърба, той му се усмихна широко, всички се ръкуваха и целуваха, радваха се на простичкото празненство. Джарид хвърли шепа ориз над хората, докато те се качваха в колите, за да поемат към ранчото Уайът, където ги чакаше грижливо подготвяния с дни от Оливия, Минерва и съседките им обяд.

Веднага щом се върнаха у дома, Оливия нахлу в кухнята и заиздава нареждания на работниците в ранчото да изнасят подносите и таблите към масите, подредени отвън. Жените на надничарите също бяха наети да помогнат за сервирането и почистването след обяда.

Масите, отрупани с храна, сякаш се простираха до хоризонта — по тях бяха подредени пуйки и петли, печено телешко, ребра и шунка, черен фасул и сладки картофи, зеленчуци и салати, желирани меса и яйца, сладкиши, бонбони и плодови кейкове, както и огромната, бяла, специална торта на сватбата, поставена на отделна маса. Храната изглеждаше толкова много, сякаш щеше да стигне да изхрани цяла армия.

Тад помогна на мъжете да отворят бутилките с вино, докато Том се бе ухилил на съпругата си, а Бойд свенливо се усмихваше до тях.

Бойд бе симпатично момче с открито сърце и нежни очи и винаги бе обичал семейство Уайът. Сестра му Джини бе съученичка на Беки, а самият той помнеше Джарид и Беки като бебета, макар да не бе кой знае колко по-голям от тях. Но на двайсет и две години, с четири години война зад гърба си, той се чувстваше като старец пред тях.

— Е, Том, направи го, а! Как се чувстваш като женен мъж? — Бойд Уебстър се ухили широко на приятеля си, докато Том го погледна с нескривано доволство.

За Том Паркър женитбата с момиче от семейство Уайът определено бе крачка напред. Той с нетърпение очакваше да заживее в ранчото, да получи своя дял от добрите му печалби, ако не направо, то поне — индиректно, чрез по-добрия начин на живот. Тад го бе обучавал с месеци, обясняваше му всичко за царевицата, за добитъка, за лозята. Орехите носеха най-малката печалба в ранчото, но дори и тяхното прибиране не бе лека работа. Когато им дойдеше времето, всички в ранчото удряха по една ръка и пръстите им почерняваха целите от събирането и обелването им. През първите няколко месеца обаче Том щеше да помага на тъст си в лозята.

— Тъй ами, бас ловя, че тъкмо това е работа за теб — закачи го един от приятелите на Том, подал глава иззад чиния, отрупана с резени шунка и парчета месо от пуйка. — На това му викаха дегустация на вина, нали така, Том?

Младоженецът се разсмя радостно, очите му вече светеха малко по-силно от обичайното.

Беки пък се кикотеше в средата на една групичка момичета, с които бе израсла. Повечето от тях също бяха вече омъжени. След като войната най-сетне свърши и момчетата се заприбираха у дома, тъкмо когато момичетата свършваха училище, само през миналата година в долината се вдигнаха десетина сватби, а някои от младите жени вече бяха и родили. И сега те се шегуваха с Беки тъкмо на тази тема.

— Няма да мине много време, Беки Уайът… само почакай и ще видиш… някой и друг месеци и хоп — вече чакаш бебето!

Момичетата се закикотиха отново.

Колите и пикапите продължаваха да прииждат, пристигаха съседите, облечени в празничните си дрехи, гълчаха дечурлигата да се държат прилично, да не късат дрешките си и да не тичат като луди около масите с приятелчетата си.

След час около дългите маси, отрупани с храна, вече се тълпяха двеста гости, дошли да изразят благопожеланията си, както и поне стотина деца — по-малките се държаха близо до полите на майките си, страхуваха се да шарят надалеч, бебета ги държаха на ръце, а неколцина малчугани бяха кацнали върху раменете на бащите си, докато съвсем близо до масите огромна тълпа хлапета играеше гоненица, очевидно забравили моментално напътствията на родителите си.

Момчетата се преследваха около дърветата, неколцина от по-храбрите се катереха по тях, а момичетата стояха на големи групи, бъбреха си и се кикотеха, а някои се люлееха на люлките, които Тад бе направил преди години за собствените си деца. От време на време те за кратко се присъединяваха към по-възрастните, но като цяло всяка група бе доволна, че другата не й обръща внимание, родителите — доволни, че децата са в безопасност и наоколо, а децата — доволни, че родителите им бяха прекалено заети със забавлението си, за да забелязват какви ги вършат отрочетата им.

Както винаги Кристъл бе в края на групата на по-малките, почти забравена, като изключим някой инцидентен поглед на възхита или завист. Момичетата винаги я гледаха с подозрение, докато в последно време момчетата бяха покорени от нея, макар и понякога да го изразяваха по странен начин: бутаха се и се блъскаха, дори я подръпваха за дългата, руса коса, преструваха се, че ще се боксират с нея, или я блъскаха прекалено силно, с други думи правеха всичко, за да привлекат вниманието й по чисто физически способ, без изобщо да я заговорят. А момичетата се стремяха изобщо да не разговарят с нея. Нейната красота бе прекалено голяма заплаха за тях.

Тя стоеше настрани от тях и не разбираше защо бе така. Но това бе цената, която трябваше за заплати за хубостта си. Приемаше техния начин на поведение като нещо нормално, без още да е разбрала причините за него. Понякога, когато момчетата се блъскаха и тя се усещаше достатъчно храбра, им отвръщаше — блъскаше и тя, удряше и дори ги препъваше, когато вече й досадяха. Това бяха единствените й взаимоотношения с тях. През всичкото останало време те не й обръщаха внимание. Познаваше ги всички откак бяха родени, но в последно време сякаш се бе превърнала за тях в непозната. Децата, досущ като възрастните, усещаха колко изумително бе красива. Но никое от тях не знаеше как да постъпи в подобен случай. Бяха обикновен народ и само им се струваше, че през последните няколко години тя бе станала някак си по-различна от тях.

Особено силно бяха поразени от това какво се бе случило с Кристъл момчетата, които се връщаха у дома след четири години война. И десетгодишна си бе била хубавко момиченце, но нищо не предвещаваше пълната сила на красотата й, която бе дошла с превръщането й в жена. Част от нейното очарование се криеше и в това, че тя още не разбираше какъв ефект има красотата й върху мъжете, все още бе търпелива и добродушна, каквато си бе и като момиченце. Ако нещо се бе променило, то бе това, че бе станала по-свенлива, защото усещаше, че създаваше у околните някакво по-различно впечатление, макар и да не разбираше защо. Само брат й се отнасяше с нея, както и преди, с грубовати милувки.

Неведението й за красотата й обаче правеше невинността й да изглежда още по-чувствена, факт, който баща й много добре съзнаваше, затова от две години насам й бе казал да не се върти много около надничарите в ранчото. Той прекрасно знаеше какво си мислеха те и защо и не искаше Кристъл да направи нещо неразумно и да ги провокира. Лекотата, с която безшумно се движеше около тях, бе много по възбуждаща, отколкото ако бе тръгнала чисто гола.

Ала сега Тад не се тревожеше за нея, говореха си с приятелите за политика, за спорт, за местните клюки, за цените на гроздето. За всички този ден бе радостен; приятелите и съседите си хапваха, пийваха и бъбреха, децата играеха наоколо, а Кристъл само ги наблюдаваше.

Хироко също стоеше малко настрани, под сянката на едно дърво, тиха и самотна, погледът й не изпускаше мъжа й. Бойд говореше с Том, заобиколен от група приятели, спомняха си за войната. Още им бе трудно да повярват, че тя бе свършила преди година. Сега им се струваше, че бяха минали стотици години от нея, с ужасите и вълненията, с приятелствата, които бе създала, със загубите, които бяха понесли. Само Хироко стоеше сега там като живо припомняне за това къде са били.

Гледаха я с открита неприязън, никоя от жените не се приближи до нея. Дори и зълва й Джини Уебстър внимателно я отбягваше.

Джини бе облечена в плътно прилепнала розова рокля, с дълбоко изрязано върху пълната й гръд деколте, която силно подчертаваше добре оформения й задник, с елече в същия тон, но с малки бели точици. Тя се смееше най-силно от всички, флиртуваше с всичките приятели на Бойд, досущ както преди години, когато Бойд ги водеше у дома от училище, а тя се опитваше да отмъкне приятелчетата на брат си. Нейните маниери обаче бяха коренно различни от тези на Кристъл. Тя бе неприкрито секси с яркочервената си коса, плътно прилепналата рокля и прекаления си грим. Хората говореха за нея от години, мъжете обичаха да я прегърнат през рамо и да надникнат хубавичко през деколтето към обилната й гръд. Мнозина имаха добри спомени от нея. Откакто изпълни тринайсет години, Джини винаги бе била щедра на ласки към тях.

— Я да видим какво имаш там, Джини? — младоженецът пристъпи с рамо напред към нея, дъхът му намирисваше на нещо по-силно от виното, сервирано от Тад. Неколцина от мъжете пиеха уиски в хамбара и Том, както винаги, не се забави да се присъедини към тях. Той я изгледа с нескрит интерес, притисна я близо до себе си и мушна ръка под елечето й. Тя държеше букета на Беки, ала той нямаше предвид цветята. Гледаше направо между гърдите й.

— Ти ли улови букета? Познай кой ще бъде следващият по ред?

Той се засмя пресипнало, оголи хубавите си зъби и показа онази усмивка, която бе покорила сърцето на Беки преди години. Само че Джини знаеше още много неща за него, което за някои не бе никаква тайна.

— Казах ти, че много скоро ще се омъжа, Том Паркър — тя му се изкикоти, а той я придърпа още по-близо, а Бойд се изчерви и извърна поглед от сестра си и приятеля си. Тогава забеляза как мъничката му като фигурка от слонова кост жена ги гледаше отдалеч. И Бойд усети как го пронизва силна болка. Той рядко се отделяше от нея, но днес, в качеството му на кум на Том, не можеше да бъде толкова внимателен към нея, колкото би искал.

Като използва това, че Том и Джини се закачаха и се смееха, той се измъкна и отиде при жена си. Тя му се усмихна, като го видя да приближава и той усети как сърцето му трепва, както винаги, когато тя го погледнеше с нежния си поглед. Беше създала уют далеч от дома, беше му посветила всеки свой миг, откакто се бяха върнали в долината. Сърцето му се късаше, като гледаше колко грубо се отнасяха хората с нея. Въпреки предупрежденията на приятелите си още в Япония, той не бе готов да посрещне злонравните им думи и трясъка на захлопнатите им врати. Неведнъж си бе мислил да се премести, ала тук бе домът му и той не искаше да избяга, независимо какво щяха да говорят или да му сторят. Тревожеше се само за Хироко. Жените бяха толкова нелюбезни с нея, а мъжете бяха дори по-лоши. Наричаха я жълта и Джап^[1], дори и децата не говореха с нея, подучени от родителите си. Тук обстановката бе коренно различна от нежното и любвеобилно нейно семейство в Япония.

— Добре ли си? — усмихна й се той, а тя склони глава и кимна, сетне свенливо вдигна очи по онзи свой маниер, който направо разтапяше сърцето му.

— Добре съм, Бойд-сан. Много приятно празненство. — Той се засмя на думите, които бе подбрала, ала тя изглежда се притесни, но сетне се засмя. — Не е ли?

— Да.

Наведе се и я целуна нежно, пет пари не даваше дали някой ги гледаше. Обичаше я, тя беше негова жена и онези, които не искаха да разберат това, можеха да вървят по дяволите. Червената му коса и луничките бяха в пълен контраст с лицето й с цвят на слонова кост, с гарвановочерната й коса, която тя носеше на малък кок на самия си тил. Всичко у нея бе просто, чисто и в чудесна хармония. Нейното семейство бе не по-малко шокирано от неговото, когато му съобщиха, че ще се женят. Баща й й бе забранил да се вижда с Бойд, но в крайна сметка, покорен от любезността на Бойд и очевидната му влюбеност в момичето, пряко своята и на обляната й в сълзи майка воля, двамата се бяха предали.

Хироко не им бе писала нищо за жестокото посрещане, което я чакаше в долината Алигзандър, беше им писала само за малката къщурка, в която живееха, за красивата природа, за любовта си към Бойд, писмата й бяха простички и безгрижни. Когато пристигна, тя не знаеше нищо за лагерите, в които японците бяха интернирани по време на войната, нито пък очакваше яростта и презрението, с които я посрещна Калифорния.

— Хапна ли? — той се чувстваше гузен, осъзнал колко дълго я бе оставил сама, и затова изведнъж я заподозря, и то с основание, че не бе яла. Бе прекалено свенлива дори да се приближи до някоя от дългите маси, наобиколени от съседите им.

— Не съм много гладна, Бойд-сан. Топло е.

— Ей сега ще ти донеса нещо за хапване. — Тя полека-лека свикваше със западната кухня, макар че за двамата готвеше в японски стил, който той бе харесал много, докато бе в Япония, а и майка й я бе научила грижливо на това. — Веднага се връщам.

Целуна я отново и забърза към масите, които все още бяха отрупани с храната, приготвена от Оливия и майка й. Но когато тръгна обратно с чиния в ръка, спря — не можеше да повярва на очите си. Все още понесъл забавилия се обяд на Хироко, той се спусна към високия, тъмнокос мъж, който се ръкуваше с Том Паркър.

Отличаваше се от останалите гости с тъмносиния си блейзър и с белите си панталони, с яркочервената си връзка и с някакъв ореол, който витаеше около него и сякаш говореше за някакъв свят, далеч по-безгрижен от този на долината. Беше само с пет години по-възрастен от Бойд и сега изглеждаше съвсем различен, но те бяха близки приятели от времето на войната. Спенсър Хил бе командир и на него, и на Том, дори бе присъствал на сватбата на Бойд с Хироко в Киото.

Докато Бойд се приближаваше към него широко ухилен, Спенсър разтърсваше ръката на Том и му поднасяше поздравленията си. Изглеждаше загорял от слънцето и безгрижен, и тук се чувстваше така удобно, както и в униформата си в Япония. Беше човек, който би се чувствал добре навсякъде, сините му очи изглежда успяваха да огледат цялата картина и в следващия миг той вече се усмихваше на Бойд Уебстър.

— Е, да ме вземат мътните… пак ли ти! Луничавото хлапе! Как е Хироко?

Бойд се трогна, че помнеше името й, усмихна се и посочи към дърветата, където бе застанала тя.

— Добре е. Господи, толкова време мина, капитане… — Погледите им се срещнаха в един миг на спомена, на болката, която бяха споделяли, на страховете, ала имаше и нещо друго — близостта между тях, която никога нямаше да бъде същата. Близост, породена от страданието, от ужасите и възбудата, а и от победата. Но мигът на победата бе нищожен в сравнение с останалото, затова си спомняха годините преди нея. — Елате да я поздравите.

Спенсър се извини пред останалите от групичката, остави Том на другарите му, вече на градус и нетърпеливи да отидат до хамбара да пийнат още малко уиски.

— Как я караш? Чудех се дали ще бъдете тук. Или двамката вече сте се изместили в града?

Той смяташе, че щеше да им е по-лесно да живеят в някой град като Сан Франциско или Хонолулу, но Бойд бе твърдо решен да се върне у дома си в долината, за която толкова често говореше.

Очите на Хироко се изпълниха с изненада, поклони му се, когато той застана пред нея. Спенсър й се усмихна — бе все така мъничка и деликатна, както и преди година, по време на собствената й венчавка. Обаче в погледа й вече имаше и нещо друго — помъдряване и тъга, които преди липсваха, затова на Спенсър не му бе трудно да предположи, че последната година за нея не бе била нито благосклонна, нито лесна.

— Много си красива, Хироко. Радвам се отново дави видя и двамата.

Той нежно стисна ръката й, тя се изчерви, не смееше да вдигне очи и да го погледне. Бойд ги гледаше отстрани.

Капитанът се бе държал толкова свястно с тях, бе направил всичко да ги разкандърдиса да не се женят, но в крайна сметка бе застанал плътно зад Бойд, така, както бе постъпвал с всичките си войници, в битка или извън нея. Хората му знаеха, че винаги можеха да разчитат на него. Беше силен, умен и благ, безпощаден, когато го подведяха, но това се случваше съвсем рядко. Имаше неколцина негови подчинени, които не искаха да следват примера, който той им даваше. Той се потруди здравата, биеше се рамо до рамо с тях, изглеждаше неуморим в борбата им да спечелят войната, а сега, колко странно… всичко бе свършило и ето ги отново заедно, на разстояние колкото половината земно кълбо, отново в безопасност, макар и нищо да не бе забравено.

— Мина много време, нали?

Погледът на Спенсър срещна очите на Бойд и в тях той също откри онова помъдряване и остаряване, което и двамата бяха виждали да се поражда от страданието през войната. И все пак, без униформата си капитанът изглеждаше много по-млад, отколкото последния път, когато се срещнаха — когато Бойд отплава от Япония за Сан Франциско.

— Не знаех, че ще сте тук днес — рече Бойд тихо, по-радостен, отколкото Спенсър можеше да предположи. Той бе първият човек, който бе говорил любезно с Хироко, откакто тя бе дошла през септември в Калифорния. — Том не ми каза.

— Навярно е бил прекалено зает да мисли за булката си — Спенсър се усмихна широко и на двамата. — Писах му и му съобщих, че ще се опитам да дойда, макар допреди няколко дни самият аз да не бях сигурен, че ще успея. Трябваше досега да съм се върнал в Ню Йорк. Ала изглежда никак не ми се тръгва от Калифорния.

Той се огледа наоколо, а Бойд подаде чинията на Хироко и я подкани да хапне, но нея я интересуваше повече приятелят им, отколкото храната, затова остави внимателно чинията на един пън до себе си.

— На почивка ли сте тук, сър? — в очите на Бойд се четяха обичта и уважението, които характеризираха взаимоотношенията им в Япония.

Спенсър поклати глава и се засмя свободно.

— Не, не съм. И, за Бога, Уебстър, името ми е Спенсър, или вече си го забравил?

Бойд Уебстър се изчерви силно, както винаги, дори и по време на най-разгорещена битка. Това му бе струвало сума прякори от страна на командира, затова сега двамата отново се разсмяха.

— Помислих си, че ще ме дадеш на военен съд, ако го произнеса.

Хироко се усмихна като ги гледаше — напомняха й за далеч по-добри времена, далеч оттук, когато си бе у дома, а не нежелана чужденка.

— Ако щеш вярвай, връщам се отново в училище. Не можах да измисля с какво друго да се захвана след войната. Току-що завърших една година в правния факултет. — Всъщност бе взел почти две години в една и щеше да се дипломира в Станфордския университет през следващото лято.

— На изток ли? — Бойд си бе мислил, че човек като Спенсър би трябвало да учи в Йейл или Харвард. Знаеше, че разполага със средства, макар и да не знаеше с колко.

Спенсър никога не говореше за такива неща, но около него винаги витаеше ореолът на образованост и знатен произход, носеха се слухове, че бил издънка на уважавано семейство от източния бряг, макар самият той никога да не го бе споменавал. Всички знаеха, че бе ходил в колеж, беше и офицер, но останалото си бе загадка без особена стойност, когато се налага да пълзиш из минно поле.

А Спенсър, докато разтърсваше ръката му и гледаше младия си приятел, си мислеше колко далеч бе този свят от света, който той познаваше. Изглеждаше на светлинни години от модерния Сан Франциско. Беше една ниша на живота, за който той никога не бе и помислял — свят на ранча и ферми, на хора, които обработваха земята. Беше труден живот и това можеше да се прочете по лицето дори и на двайсет и двегодишния Бойд.

— Не, в Станфорд съм. Спрях тук на път за дома и веднага се влюбих в този район. Записах се още преди да се върна в Ню Йорк. Прецених, че ако чаках да го направя след това, никога нямаше да го сторя. Тук страшно ми харесва — невероятно бе, че Станфорд се намираше само на три часа път оттук, а изглеждаше така, сякаш бе в някоя друга страна. — Ще се върна наесен. Обещах на моите старци да си ида на източния бряг това лято. Прекарах с тях само няколко седмици след като се уволних и след това започнах да следвам. Вижда ми се малко шантаво на моята възраст, но доста момчета бяха позабавени от войната. Някои дори са и по-стари от мен. А ти, Бойд? Какви са ти намеренията?

Хироко безшумно бе приседнала и слушаше разговора им. Питаше се доколко Бойд щеше да му каже за трудностите им. Той никога не се оплакваше, не и на нея, във всеки случай, а и тя знаеше, че напоследък едва ли имаше с кого друг да сподели. И двамата бяха много изненадани, когато Том го покани да кумува на сватбата му. Никой друг не ги бе канил изобщо, дори не приказваха с тях, понякога дори мистър Питърсън трябваше сам да налива бензин, защото хората отказваха Бойд да ги обслужи.

— Всичко е наред. Трудно бе да си намеря работа, нали всички се върнахме почти едновременно у дома…

Хироко го гледаше, но погледът й не издаваше нищо, а Спенсър кимна.

— Радвам се.

Тревожил се бе за двамата, упрекваше се неведнъж, че нямаше връзка с тях. Бе обичал Бойд много, когато той бе един от войниците му, и се безпокоеше много за брака му с Хироко. Радостно бе, че при тях нещата бяха потръгнали. Знаеше други, които не бяха се справили тъй добре, хора, отчуждени от семействата си заради военновременните булки, които бяха довели у дома, момчета, които се бяха отдали на алкохола, някои дори се бяха самоубили, изоставяйки доведените от тях жени в една безмилостна страна. Ала тези двамата изглеждаха добре, бяха все още заедно — и това бе нещо.

— Ходите ли понякога в Сан Франциско?

Бойд се усмихна и поклати глава. Животът им и без друго бе тежък, нямаше да имат пари и за бензин, но той не каза това на Спенсър. Беше млад и горд и знаеше, че ще успее.

— Трябва да ми дойдете някога на гости. Имам още една година преди да се дипломирам като юрист. Голяма работа, а?

И двамата се разсмяха, но Бойд не бе изненадан. Капитанът винаги бе имал ореола на преуспяващ човек дори и тогава, във войната, а и всички го харесваха — и войниците, и офицерите. Бойд предполагаше, че някой ден той щеше да стане важна клечка, а професията му на юрист бе само първото стъпало по стълбицата.

Спенсър ги огледа отново, а Бойд му се усмихна, когато погледите им се срещнаха.

— Що за човек е булката на Том? Вижда ми се хубаво момиче.

— Добро е. Приятелка е на сестра ми.

И двамата се разсмяха на тези думи. Спенсър бе чувал много за Джини Уебстър. Тя редовно пращаше на Бойд свои снимки по бански костюм и го молеше да й намери войници, с които да си кореспондира. Тогава бе тийнейджърка, със същата рижа коса като брат си, със същите лунички и с изумително тяло.

— Семейство Уайът са свестни хора. Том ще работи в ранчото с бащата на Беки.

За Бойд това бе като дар от Бога, но той се смути, като осъзна, че то бе далеч по-непривлекателно от това да учиш право в Станфорд. Но Спенсър изпитваше само уважение към тях и ги гледаше с възхищение. Ранчото изглеждаше уютно, чисто и преуспяващо, а гостите, които разговаряха под дърветата, бяха солидни и порядъчни хора.

— Тад Уайът е добър човек. Том извади голям късмет.

— Ти — също.

Спенсър изрече тези думи тихо, взрян в Хироко, а сетне и в Бойд с топлина и малко завист в погледа.

Не обичаше никого, нито пък него някой го обичаше така, както Хироко обичаше съпруга си. Той едва ли не им завиждаше, ала все пак не се бе разбързал да се обвърже. В живота му бе имало доста жени и си прекарваше добре. Беше на двайсет и седем години и не бързаше да се задомява. Имаше други неща, които трябваше да свърши преди това, като например да завърши право и да се завърне след това в Ню Йорк. Баща му бе съдия и му бе казал, че най-доброто нещо, което можел да направи, било да стане юрист. С дипломата на юрист и с връзките, които би установил в университет като Станфорд, пред него се очертаваха добри житейски перспективи. А приятната външност и способността му бързо да установява контакт с хората щяха да отворят много врати пред Спенсър Хил. Досега бе било така, животът му бе привлекателен — където и да отидеше, хората го харесваха. Беше открит и притежаваше собствено излъчване, а бе и дяволски умен. По време на войната в Пасифика интелигентността му бе спасявала неведнъж неговия и живота на хората му. Недостигът на опит той компенсираше с изобретателност и смелост.

Не би ли трябвало да се омешам с гостите?

Бойд се засмя.

— Разбира се. Ела, ще те запозная със сестра си.

— Най-сетне — подразни го Спенсър Хил. — Дали ще я позная, след като не е по бански костюм?

Но още докато крачеха към гостите на сватбата, той моментално я позна, не само по яркочервената коса, досущ като тази на Бойд, но и по налятото тяло в прилепналата розова рокля. Смеещото се момиче, доста подпийнало и все още стискащо букета на Беки, можеше да бъде само сестрата на Бойд — Джини. Бойд ги запозна и лицето на Джини веднага се изчерви, влезе в тон с розовата рокля, още докато Спенсър й казваше колко смело бе воювал брат й в Пасифика.

— Той изобщо не ми каза, че сте бил толкова хубав, капитане — тя се изкикоти и се притисна към него, ухаеше на евтин парфюм и на вино.

Бойд представи Спенсър и на баща им, ала по неодобрителния поглед на възрастния мъж, който разтърси ръката на Спенсър, разбра, че отношенията със сина му бяха напрегнати; лесно можеше да се досети, че причината за това бе Хироко.

Спенсър постоя малко при тях, спомниха си с Том и Бойд това-онова от войната, а сетне ги остави и отиде да си налее чаша от домашното вино. Побъбри с неколцина от гостите, а сетне се усамоти под едно дърво, усетил, че покоят на селския живот събужда у него отдавна забравено чувство.

Животът му бе изпълнен с непрекъснато бързане из градищата, с учението му в Станфорд и твърде рядко му оставаше време да се усамоти някъде извън града. Сега все едно се връщаше назад във времето: гледаше насядалите под дърветата хора, облечени в бели, ленени дрехи, които леко се ветрееха под порива на тихия ветрец, и децата, които тичаха и подвикваха около тях. Ако затвореше очи, можеше да си помисли, че това бе във Франция, или в някой друг век — тези семейства и приятели, които си бъбрят и се смеят, хълмовете, издигащи се зад тях.

Застанал замислен под огромното дърво, той усети, че някой го гледа. Обърна се и видя някакво красиво дете, което се бе взряло в него. Беше боса и по-висока от повечето жени на празненството, но той не изпита и нотка на съмнение, че бе все още дете. Дете с тялото на жена, с големи сини очи, чийто поглед сякаш проникваше до самата дълбина на душата му. Дългата грациозна ръка отмахна кичур бледоруса коса от лицето, което го порази с красотата си. Той остана неподвижен, погледите им се срещнаха, ала никой от двамата не проговори, той просто стоеше и я гледаше, не бе в състояние да откъсне погледа си от нея. Никога не бе виждал по-красиво и по-простодушно момиче, искаше му се да я докосне — както си бе застанала там в простичката рокля, боса на тревата.

— Здравей — заговори я пръв той, а тя сякаш се боеше да му отвърне. Искаше да й се усмихне, но сякаш беше парализиран от погледа й, от тези очи с невероятен син цвят — цвета на лавандулата, който има лятното небе при изгрев-слънце. — Забавлява ли се добре днес? Беше най-глупавото нещо, което можеше да изрече, само че не можеше да й каже колко бе хубава, макар да искаше да направи тъкмо това. Тя полекичка му се усмихна и закрачи предпазливо към него — досущ като млада кошута, която излиза от гората.

Беше любопитна да узнае кой бе той, можеше да прочете това в погледа й и се боеше да не се изплаши, ако той приближеше повече. Щеше да я остави сама да наближи, искаше да й подаде ръка и да я притегли по-близо.

— Приятел на Том ли сте?

Гласът й бе дълбок и равен, копринен като бледорусата коса, която сякаш го подканяше да я докосне. Трябваше обаче да запази чувството си за мяра. Тя бе още дете, а той бе учуден от това, което изпитваше. В нея не прозираше откритата сексуалност на Джини Уебстър в тясната й розова рокля, по-скоро притежаваше онази деликатна чувственост на благоуханно цвете, разцъфнало на някой див хълм.

— Бяхме заедно в армията, в Япония.

Тя кимна, сякаш това не я учуди никак. Знаеше, че не го бе виждала досега. А и изобщо не бе срещала някого, който да прилича на него. У този мъж имаше лустро и някакво прикрито съвършенство, което я омайваше. Всичко у него бе безукорно и скъпо — като се почне с чудесно скроения му блейзър и безупречно белите му панталони и се свърши с ярката копринена връзка и елегантните му ръце. Ала повече от всичко я омайваха очите му. Нещо в него я привличаше като с магнит.

— Познавате ли Бойд Уебстър? — тя отметна глава и косата й се спусна свободно върху рамото й. — И той беше заедно с Том в Япония.

Той кимна, прикован напълно от нея, питаше се коя ли бе, сякаш това имаше значение.

— Познавам ги и двамата — не й каза, че им бе командир. Това не бе важно. — А също и Хироко. Познаваш ли я?

Тя бавно поклати глава.

— Никой не бива да разговаря с нея.

Той кимна, беше му мъчно за тях, но не се изненада. Тъкмо от това се бе страхувал още като дойде и това поразително същество сега потвърди страховете му.

— Неприятно. Тя е добро момиче. Бях на сватбата им.

Трудно намираше думите, защото бе толкова млада и защото усещаше как целият бе изпълнен от копнеж като я гледаше; дори се почуди дали не полудява. Тя е дете, казваше си той, или най-малкото съвсем младо момиче. Не би могла да е на повече от четиринайсет-петнайсет години, ала въпреки това дъхът му секваше само като я погледнеше.

— От Сан Франциско ли сте? — би трябвало да е оттам. Хората от долината не изглеждаха като него, а и тя не можеше да си представи, че би могъл да е от някое още по-далечно място.

— Сега съм там. А всъщност съм от Ню Йорк. Но тук уча.

Той се усмихна, докато изричаше тези думи, а тя се засмя, смехът й заромоли като планински поток; приближи се още малко. Другите деца играеха наблизо, изглежда тя не им липсваше.

— В какво училище? — очите й бяха блестящи и живи и той почувства, че зад свяна в погледа й се криеше палавост.

— По право.

— Сигурно е трудно.

— Така е. Но е интересно и ми харесва. А ти с какво се занимаваш? — въпросът бе глупав и той го знаеше. Какво друго би могла да прави на годините си, освен да ходи на училище и да играе с приятелите си в долината.

— Ходя на училище — тя откъсна дълъг стрък трева и се заигра с него.

— Харесва ли ти?

— Понякога.

— Е, това е нормално…

Той отново й се усмихна и се почуди как ли се наричаше. Може би Сали, или Джейн, или Мери. Хората тук не носеха необичайни имена. Сетне, сякаш това би имало значение за нея, той се представи, тя кимна, все още взряна в него с поглед, който излъчваше предпазлива омая.

— Аз съм Кристъл Уайът — името й прилягаше чудесно.

— Роднина ли си на булката?

— Сестра ми е.

Той се почуди защо Том не бе изчакал да се ожени за нея, но хората тук май не осъзнаваха колко невероятно красива бе тя, макар това да бе трудно за вярване.

— Ранчото е много красиво. Сигурно е чудесно човек да живее тук.

Тя се усмихна, по-широко отколкото преди, сякаш гореше от нетърпение да сподели някаква тайна.

— Зад хълмовете е още по-красиво, там има река, която оттук не се вижда. Тате и аз понякога яздим заедно из планините. Там е много красиво. Вие яздите ли? — бе любопитна да узнае всичко за него, досущ както и той за нея.

— Не много добре. Но ми харесва да яздя. Може би ще дойда някой ден и ти и татко ти ще ме научите.

Тя кимна, комай предложението й хареса, а сетне някой й извика. Отначало не обърна внимание, после се обърна и съжали за това. Беше брат й. Спенсър усети как сърцето му се свива. Най-сетне бяха забелязали отсъствието й.

— Приятно ми бе да поговоря с вас.

Той знаеше, че след малко тя щеше да си тръгне и му се прииска да я докосне поне за миг. Страхуваше се, че повече няма да я види, искаше му се да накара времето да спре, за да се вреже този миг в паметта му, там, под дърветата… преди да е пораснала… преди да си замине… преди животът да я промени.

— Кристъл! — вече няколко гласа я викаха в хор. И тя не можеше да не им обърне внимание. Извика им, че ще отиде след минута.

— Наистина ли ще дойдете някой ден?

Май и тя чувстваше същото. И тя не искаше той да си отиде, никога не бе виждала по-хубав мъж, освен на снимките на кинозвездите, окачени в стаята й. Само че той бе по-различен, беше истински. И не разговаряше с нея като с малко момиченце.

— Бих искал. Сега, след като знам, че Бойд е тук, бих могъл да дойда с колата да го видя — тя кимна в безмълвно одобрение. — Ще дойда да видя и Том… — гласът му затихна, искаше му се да каже да видя и теб, но знаеше, че не можеше да й го каже. Би го взела за побъркан, а той не искаше да я изплаши. Може би се дължеше на виното, помисли си, може би не бе чак толкова красива, колкото му се струваше, може би причината за това бе просто настроението, хубавият ден, оживлението от сватбата. Обаче в същото време знаеше, че бе нещо повече от това, тя бе нещо повече от всичко това.

Най-сетне тя го погледна за последен път и му се усмихна свенливо, махна с ръка и отиде при останалите. Той стоя и я гледа дълго-дълго, брат й й каза нещо и я дръпна за косата и в следващия миг тя вече го гонеше, закачаше го и се смееше, сякаш бе забравила, че изобщо се бяха срещнали. Но когато той се обърна и понечи да се върне при Бойд и Хироко, забеляза, че тя се бе извърнала и, спряла за миг, го гледаше, сякаш искаше да му каже нещо.

Преди да си тръгне я видя още веднъж — бе застанала на верандата и говореше с майка си, очевидно за нещо я гълчаха. Внесе един тежък поднос в кухнята и повече не излезе.

Минута по-късно той вече караше колата си, все още замислен за детето, с което се бе запознал. Беше като диво жребче, красиво, необяздено и свободно, едно дете с очи на жена. Тогава той се изсмя на себе си. Беше си същинска лудост. Предстоеше му да живее живот, тотално различен от този тук. Нямаше никаква причина бъде така увлечен по едно четиринайсетгодишно момиче в тучната пустиня на долината Алигзандър. Никаква причина, освен тази, че тя не бе просто кое да е момиче. Дори и името й му казваше, че бе по-различна. Кристъл. Повтаряше си го, докато караше, спомни си, обеща на Бойд и Хироко да им отиде на гости, след като мине лятото. Може би щеше… може би наистина щеше… странно, но той вече бе сигурен, че трябва да го направи.

И Кристъл, докато помагаше на майка си да приберат и последните подноси, се улови, че мисли за него, за хубавия непознат от Сан Франциско. Вече знаеше кой бе той. Чу Том да говори за него, за командира си в Япония.

Том бе много доволен, че той бе дошъл на сватбата, но имаше и много по-важни неща, за които да говори. Той и Беки отпътуваха под дъжд от ориз на сватбеното си пътешествие към океана, в Мендосино. Щяха да прекарат там две седмици, сетне щяха да се върнат и да заживеят в къщурката в ранчото, да работят с баща им, да си народят деца.

На Кристъл всичко това й се стори толкова досадно. Толкова обичайно и стандартно. В живота им нямаше нищо магическо, нищо рядко и необичайно, противно на хората, за които си мечтаеше тя или на кинозвездите, за които бе чела. Запита се дали и тя щеше да стане един ден такава, да се омъжи за едно от момчетата, които познаваше, някой от приятелите на Джарид, от момчетата, които все още ненавиждаше.

Изпита странно усещане при мисълта за това, чувстваше се разпъната на кръст от две възможности — познатия й свят… и светът отвъд него, пълен с потайности и с хубави непознати като онзи, когото бе срещнала на сватбата на сестра си.

Когато приключиха с чиниите и с чистенето, вече бе минало полунощ. Всичко бе прибрано, а баба й вече си бе легнала. В къщата цареше необичайна тишина.

Кристъл пожела лека нощ на родителите си, а баща й я изпрати бавно до стаята й, целуна я по бузата и я погледна нежно.

— Някой ден ще дойде и твоят ред… досущ както Беки.

Тя сви рамене, не бе очарована от тази възможност, а Джарид й подсвирна, подминавайки я към своята стая. Баща й отново се усмихна.

— Искаш ли да пояздим утре? Имам да свърша една работа и можеш да ми помогнеш — толкова се гордееше с нея, много повече, отколкото тя се досещаше.

Тя му се усмихна и кимна.

— Много бих искала, тате.

— Ще те събудя в пет. А сега отивай да поспиш. Той разроши косата й, а тя бавно притвори вратата.

За пръв път щеше да спи сама в стаята, без сестра си; струваше й се толкова спокойно. Най-сетне тук бяха изцяло нейни владения.

Тя си легна и с мисълта за Спенсър се унесе в сън.

А в хотелската си стая в Сан Франциско Спенсър Хил мислеше за Кристъл.